Джейн Фийдър
Кадифе (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Англия, януари 1807 година

— Коя е дамата с червената коса, Майлс?

Натаниъл Прайд вдигна монокъла към окото си, за да види по-добре.

Майлс Бенет проследи погледа на приятеля си, макар че описанието можеше да се отнася за една единствена жена в салона на лейди Джорджиана Ванбруг.

— Контеса Дьо Босер — отговори с усмивка той. — Далечна братовчедка на Джорджи по майчина линия. Познават се от деца.

Натаниъл остави монокъла и изрече сухо:

— По всяка вероятност има и конт дьо Бакьор.

— Вече не — обясни Майлс, доста изненадан от тази демонстрация на интерес. Натаниъл обикновено не проявяваше чувствителност към прелестите на светските дами. — Доколкото знам, загинал трагично малко след сватбата им. Заболял от силна треска, която го отнесла в гроба само след няколко дни. — Той вдигна рамене. — Официалният траур вече е приключил, но Габриел продължава да носи черно. Във всеки случай, през повечето време.

— Сигурно защото знае, че й отива — промърмори лорд Прайд и отново вдигна монокъла към окото си.

Майлс нямаше какво да възрази. Габриел веднага правеше впечатление в помещението, пълно с жени с рокли в бледи, пастелни цветове. Строго скроената рокля от черно копринено кадифе подчертаваше необикновено високия й ръст и създаваше ярък контраст с водопада от тъмночервени коси, които обграждаха бледото лице с разкошни, упорити къдрици.

— Великолепни смарагди — отбеляза тихо Натаниъл, докато оглеждаше с око на познавач накитите на шията, ушите и китките й.

— Мисля, че са част от съкровищницата на семейство Хоуксуърт — обясни Майлс. — Майка й е Имоджин Хоуксуърт… омъжи се за дук дьо Жерве… и двамата станаха жертва на гилотината. Габриел е единственото им дете. Революцията погълна по-голямата част от наследството й, но очевидно е успяла да спаси накитите на майка си. — Той хвърли любопитен поглед към приятеля си. — Откъде се взе този интерес?

— Трябва да признаеш, че е зашеметяваща жена. По времето на терора сигурно е била дете. Как е оцеляла?

Майлс извади от джоба на жакета си табакера от севърски порцелан и си взе щипка емфие.

— Родителите й били екзекутирани в края на 1793 година, в самия връх на терора. Приятели на семейството успели да изведат Габриел от Франция. Била е на осем или девет години. Оттогава са неразделни с Джорджи — те са почти на една възраст и Габриел станала част от семейството, докато положението във Франция се стабилизирало и тя поискала да се върне. Там има влиятелни приятели — ще спомена само мадам дьо Стал и Талейран. Вече шест или седем години живее във Франция, но веднъж в годината посещава Джорджи и Саймън.

— Хмм… Това обяснява защо аз не знам нищо за нея, а ти, скъпи приятелю, както винаги знаеш всичко.

Натаниъл избухна в тих смях. Майлс беше известен с това, че постоянно държеше очите и ушите си отворени, а сведенията му бяха винаги достоверни.

— Все пак Джорджи ми е братовчедка по мъжка линия — отговори Майлс, сякаш искаше да защити източника си на информация.

— Тогава ти си най-подходящият човек, който може да ни запознае, нали? — Натаниъл вдиша въпросително едната си вежда.

— Но разбира се — кимна ентусиазирано Майлс. — — Предстои ви да прекарате няколко дни в гостоприемния дом на Джорджи и е задължително да се запознаете. Признавам, че ще ми е много интересно да видя как ще си общувате.

— Какво трябва да означава това?

Майлс се ухили многозначително.

— Ще видиш. Да вървим.

Натаниъл последва приятеля си през салона към мястото, където Габриел дьо Бакьор разговаряше с малка група гости до прозореца.

Габриел наблюдаваше приближаването му над ръба на чашата с шампанско. Много добре знаеше кой е той. Натаниъл Прайд беше причината да дойде тук, както тя беше причината за неговото присъствие в дома на Джорджи — макар че, ако Саймън бе удържал на думата си, той още не го знаеше. Харесваше й, че тя ще е винаги една крачка по-напред от него. Това й даваше възможност да го подложи на изпитание, без той да играе ролята, в която неизбежно щеше да влезе, щом узнаеше коя е тя и какво иска.

— Габриел, позволи ми да ти представя лорд Прайд. — Майлс се поклони с усмивка и посочи придружителя си.

— Милорд. — Габриел му подаде ръка, скрита под копринена ръкавица, хладна като усмивката й. — Много се радвам.

— Възхитен съм да се запозная с вас, графиньо. — Той се наведе над ръката й. — Чух, че наскоро сте пристигнали от Франция.

— Произходът ми ме прави добре дошла и от двете страни на Ламанша — отговори спокойно тя. — Както сигурно ще се съгласите с мен, такава позиция е достойна за завиждане.

Очите й имаха цвета на дървени въглища и бяха обградени от гъсти черни мисли под изписани черни вежди. Контрастът с червената коса и кожата с цвят на слонова кост беше наистина смайващ.

— Точно обратното — отговори Натаниъл, раздразнен от необяснимата подигравка в погледа й. — Аз бих казал, че е по-скоро неприятно да влизам свободно и в двата лагера във време на война.

— Нима поставяте под въпрос лоялността ми, лорд Прайд? — Черните вежди се вдигнаха изненадано. — Единственото семейство, което имам, живее в Англия… по-точно тук, в този дом. Родителите ми и цялото семейство на баща ми загинаха по време на революцията. — Ледена усмивка заигра по красиво извитата пълна уста и тя наклони глава, очаквайки да види как той ще се измъкне от неловкото положение, в което го бе поставила.

Натаниъл остана абсолютно спокоен.

— Не съм чак толкова дързък, мадам, особено когато става въпрос за съвсем ново познанство. Ще позволите ли да ви изразя съчувствията си за смъртта на съпруга ви? Сигурен съм, че е бил верен привърженик на Бурбоните, макар че поради целесъобразност се е подчинявал на императора.

Е, дано това е отнело вятъра от платната й, каза си доволно той, проследявайки краткото потръпване на лицето й след добре прицеления удар.

— Той беше французин, сър, и обичаше родината си — отговори спокойно тя и погледът й за миг задържа неговия.

Натаниъл беше среден на ръст и гарвановочерните очи на жената бяха почти на една височина с неговите, но въпреки тази близост той не можа да разчете посланието в тях. Въпреки това в сърцето му се настани непоколебимото убеждение, че Габриел дьо Босер по някакъв начин си играе със своя нов познат — тя знаеше нещо, което беше недостъпно за него. За лорд Прайд това беше съвсем ново усещане и то никак не му хареса.

— О, толкова се радвам, че са ви представили един на друг. — Лейди Джорджиана Ванбруг, красива жена, чиято приятно закръглена фигура беше обгърната в облак от люлякова органза, се появи безшумно. Тя хвана Габриел под ръка и се усмихна с искрената топлота и сърдечност, която изпитваше винаги когато приятелите й се забавляваха.

— Наистина е жалко, че Саймън трябваше внезапно да замине за града, лорд Прайд. Той ми възложи изрично да ви каза, че ужасно съжалява, дето не може да ви поздрави с добре дошъл в дома си. Но когато дългът го зове… — Тя се усмихна и вдигна белите си рамене, за да подчертае разкошната закръгленост на гърдите. — Увери ме, че ще направи всичко възможно, за да се върне утре навреме за вечеря.

Надали ще се намерят две толкова различни жени, размишляваше Натаниъл, докато двете дами стояха насреща му ръка за ръка: строго черно кадифе редом с въздушна люлякова органза. Високата, червенокоса Габриел с блед тен и високи скули, с разделена брадичка и тесен аристократичен нос можеше да се определи само като зашеметяваща, стига мъжът да харесваше ясно очертано лице, крива усмивка и висока, стройна като тополка фигура. Ако не, сигурно щеше да я определи като суха и лишена от очарование. За разлика от нея Джорджиана беше красива в традиционния смисъл на думата: с женствени извивки, розово-прасковен тен, малко, равномерно изписано лице и блестяща руса коса.

— Членовете на правителството не могат да разполагат свободно с времето си, особено когато страната с във война — отговори любезно Натаниъл.

— Говорите като човек, който знае как стоят нещата, лорд Прайд — подхвърли Габриел. — И вие ли се занимавате с правителствени работи?

Защо забележката й прозвуча така многозначително? Какво ли знае за мен? Той я погледна остро и срещна отново сдържания й поглед и леко кривата усмивка.

— Не. — Отговорът му прозвуча рязко. — Нямам нищо общо с това.

Усмивката й стана по-широка, сякаш се радваше на онова, което знаеше за него. Без да му отговори, тя се обърна към Майлс, който беше проследил словесния сблъсък мълчаливо, но с видимо задоволство.

— Утре ще отидеш ли на лов, Майлс?

— Ако и ти отидеш — отвърна младият мъж с галантен поклон. — Макар да се съмнявам, че мога да се сравнявам с теб. — Той се обърна към Натаниъл — Габриел е ненадмината ездачка и препуска непосредствено след глутницата кучета. Не ти препоръчвам да й позволиш да те предизвика.

— О, сигурна съм, че лорд Прайд ще прескочи всяка ограда, която му се изпречи на пътя — отвърна Габриел, все още широко усмихната.

— Досега не съм пропуснал нито една ограда, графиньо. — Натаниъл се поклони кратко и се отдалечи, скърцайки със зъби от гняв. За съжаление бе допуснал да бъде предизвикан, но заедно с това изпитваше нарастващо възхищение… почти като зайче, омагьосано от кобра, помисли си гневно той и взе нова чаша шампанско от предложената му табла. Габриел дьо Босер беше заобиколена от загадъчна аура.

— Ти май не хареса лорд Прайд, Габи. С какво те ядоса? — попита загрижено Джорджиана.

„О, знаеш ли, той е убиецът на човека, чийто живот означаваше за мен повече от собствения ми.“

— С нищо не ме е ядосал — отвърна тя с добре изиграно учудване. — Неучтива ли бях? Знаеш, че понякога не мога да си държа езика зад зъбите.

— Аз пък си мислех, че в лицето на Натаниъл ще намериш достоен партньор — подхвърли Майлс. — Сега обаче смятам, че той ще се окаже достоен противник. — Ухили се и допълни: — Първият рунд бе спечелен от теб, затова е добре да отида при него и да пригладя малко настръхналата му перушина.

Той се отдалечи, усмихвайки се доволно като човек, който се наслаждава на възможността да поразклати самоувереността на другите.

— Майлс е подъл — заяви възмутено Джорджиана. — — Натаниъл Прайд е най-добрият му приятел. Наистина не разбирам защо толкова му харесва да сее вражди.

— Божичко! — извика Габриел с престорена уплаха. — Трябва ли да помоля лорд Прайд за прошка? — Изражението на лицето й изведнъж се промени. В очите й светна топлота и тя се усмихна на братовчедка си. — Наистина не съм имала намерение да те поставя в неловко положение, Джорджи, като обидя госта ти.

— Глупости! — Джорджиана енергично махна с ръка. — И аз не го харесвам много, но той е близък приятел на Саймън. Очевидно имат някакви общи дела. — Тя вдигна рамене. — Предполагам, че лорд Прайд има някаква връзка с правителството, макар че упорито твърди обратното. Според мен е студенокръвен. Ако искаш да знаеш истината — този човек ме плаши. В негово присъствие винаги се чувствам смутена като хлапачка.

— Е, мен не ме плаши — засмя се Габриел. — Макар че очите му ми приличат на камъни на дъното на езеро.

В този момент икономът оповести, че вечерята е сложена. Габриел влезе в трапезарията под ръка с Майлс Бенет. Натаниъл Прайд зае мястото срещу нея и тя имаше възможност да го наблюдава скритом, докато оживено разговаряше със съседите си отляво и отдясно. Очите му наистина са като камъни, помисли си тя. Със зелени и кафяви пръски, корави и ярко светещи върху мършавото лице с тесни устни и орлов нос. Напомняше й за отлично дресиран ловен кон. Стройното, атлетично тяло, което изглеждаше по-скоро жилесто и гъвкаво, отколкото мускулесто, излъчваше същата нервна енергия. Най-впечатляващото в него беше косата: къдрава и черна, с няколко посребрени кичурчета по слепоочията, които отиваха на сребърните вежди.

Габриел срещна изучаващия му поглед и осъзна, че наблюдението й не е било толкова тайно… в действителност го беше зяпача с неприкрит интерес.

Не за първи път в живота си благодарна за това, че се изчервяваше твърде рядко, тя се посвети на съседа си отляво и го попита оживено дали познава поемата на Уолтър Скот „Балада за последния трубадур“.

В отсъствието на домакина мъжете не останаха дълго в трапезарията на портвайн и пури, а скоро се присъединиха към дамите в салона. Натаниъл се ядоса ужасно, когато се улови, че поглежда скритом за червената грива, ала Габриел дьо Босер блестеше с отсъствието си. Привидно безразличен, той обиколи малките салони, където се играеха най-различни игри, но не я намери нито край масата за лотария, нито сред сериозните картоиграчи на масите за вист.

Може би трябваше да огледа по-внимателно мъжете около масите. Още утре щеше да разбере кой от тях е кандидатът на Саймън… Приятелят му много обичаше да организира такива срещи. За пореден път бе примамил Натаниъл в дома си с уверението, че разполага със съвършен кандидат за работа в тайните служби, но упорито отказваше да разкрие самоличността му и предпочиташе да си играят на криеница и да разиграва смешни представления.

Това беше типично за Саймън. За възрастен мъж той се отличаваше с детинско пристрастие към игри и изненади. Натаниъл се оттегли с чашата си в един ъгъл на салона и проследи със смръщено чело изпълненията на арфа и пианофорте, които беше подготвила домакинята.

— Очевидно не харесваш изпълнението на мис Бейбъри — установи Майлс, кога го се присъедини към приятеля си също с чаша в ръка. — Ако питаш мен, гласът й е доста слаб.

— Изобщо не го забелязах — отговори сърдито Натаниъл. — Освен това не съм ценител, както много добре знаеш.

— Вярно, ти никога нямаш време за изисканите неща в живота — каза Майлс с ленива усмивка. — Как е младият Джейк?

При споменаването на малкия му син, Натаниъл се намръщи още повече.

— Гувернантката твърди, че е много добре.

— А самият Джейк? — настоя Майлс.

— За бога, приятелю, момчето е само на шест години! Как бих могъл да го попитам добре ли живее. Още е много малък, за да има собствено мнение. — Натаниъл поклати глава и добави: — Според хората, които са около него, се държи прилично. Надявам се, че е поне малко щастлив.

Да, вероятно. — В гласа на Майлс имаше сериозно съмнение, но той знаеше, че няма право да задава повече въпроси. Ако детето не приличаше толкова на майка си, сигурно Натаниъл щеше да се държи с него по друг начин.

Най-добре да смени темата.

— Какво те накара да се отзовеш на поканата на семейство Ванбруг? Знам, че има причина. Ти не харесваш подобни провинциални забавления.

Натаниъл вдигна рамене с подчертано безразличие. Даже Майлс не знаеше по какъв начин приятелят му служеше на родината.

— Откровено казано, след като вече съм тук, не мога да назова конкретна причина. Саймън отдавна настояваше да му гостувам и накрая успя да ме склони. Нямах друг изход, освен да се съглася, иначе щяхме да се скараме. Той ми обеща разнообразни забавления. — Натаниъл примирено поклати глава. — Саймън никога не допуска да му кажат не. Такъв си е още откакто бяхме заедно в Хароу. — Той огледа отново просторния салон и заключи недоволно: — При тези обстоятелства би трябвало да се предполага, че е редно домакинът да е тук.

— Все пак той заема доста важен пост в правителството на Портленд — укори го меко Майлс. — Освен това е обещал да се върне утре.

— А междувременно ние трябва да понасяме стоически скуката.

Майлс се ухили с разбиране.

— Ти си вечно скучаещ негодник, Натаниъл. Отвратителен мизантроп. — И той огледа салона и отбеляза с нарочна небрежност: — Питам се къде изчезна Габриел.

— Ммм… — промърмори лорд Прайд и си взе щипка емфие. Майлс хвърли остър поглед към приятеля си. По някаква незнайна причина измърморването бе прозвучало фалшиво. Натаниъл не беше роден човекомразец. Едва смъртта на Хелън го бе превърнала в затворен в себе си, студен характер, който сякаш изпитваше задоволство да задушава в зародиш всеки опит за сближаване. Междувременно повечето от приятелите му се бяха отказали; само Майлс и Саймън продължаваха да дружат с него, отчасти защото го познаваха от младите му години и знаеха какъв отзивчив и великодушен приятел е и как винаги се отзовава, когато някой има нужда от него; и отчасти защото усещаха, че въпреки сдържаността си Натаниъл има нужда от тяхната лоялност и разчита на дружбата им, че без тяхната подкрепа сигурно ще се оттегли напълно от света.

Един мъж не може да тъгува вечно, опита се да се успокои Майлс. Един ден старият Натаниъл ще се върне. Може би грижливо прикриваният интерес към Габриел дьо Босер беше знак на надежда.

— Сигурно е решила да си легне рано — отговори Майлс. — За да е свежа и отпочинала за утрешния лов.

— Защо ли се съмнявам? Графинята не е от жените, които се нуждаят от много сън, все едно при какви обстоятелства. — Тонът на Натаниъл издаваше неодобрение. От друга страна, неодобрението отдавна му е станало навик, каза си с усмивка Майлс.

Скоро след това Натаниъл се качи в стаята си, за да избяга от веселите смехове и възбудените гласове на гостите. Имаше си работа. Четенето на доклади беше важно занимание и той смяташе да му посвети остатъка от вечерта.

Към полунощ къщата утихна. Многодневните гостувания обикновено започваха рано сутрин, особено когато беше планиран лов. Натаниъл се прозя и остави настрана доклада на агента си в двора на цар Александър. Царят беше назначил нов главнокомандващ армията. Трябваше да изчакат, за да видят дали Бенингсен ще върши по-добра работа от слабия Каменски и може ли да се очаква настъпление срещу Наполеон в Източна Прусия. Царят уж изпълняваше обещанието си да помага на Прусия срещу императора, но агентът на Натаниъл съобщаваше за яростните възражения на царицата-майка срещу тази политика и обвиненията й, че Русия може да стане жертва на Прусия. Не се знаеше по какъв път ще тръгне накрая царят. Никой не можеше да предскаже какво решение ще вземе владетелят, оценен от най-близкия си човек като „комбинация от слабост, несигурност, несправедливост, терор и непоследователност, които те докарват до гняв и отчаяние“.

Натаниъл стана от леглото и отвори прозореца. Въпреки че навън беше хладно, той не можеше да спи в затворено помещение. Няколкото успели в последния момент бягства бяха развили у него дълбоко недоверие към затворените прозорци.

Нощта беше светла и ясна, въздухът мразовит, звездите по безкрайното черно небе изглеждаха прозрачни. Натаниъл се наведе навън, опря се на лакти на перваза и се загледа към гладката морава, обсипана със скреж. Утрото щеше да е великолепно за лов.

Скоро след това той се пъхна отново в легло го си и духна свещта.

Почти веднага чу шумоленето на дивата лоза. Ръката му се плъзна под възглавницата към малкия, обкован със сребро пистолет, негов постоянен спътник. Лежеше абсолютно неподвижен, всяко мускул че на тялото му напрегнато, и се вслушваше подозрително в мрака. Лекото скърцане и шумолене продължаваше, все по-близо и по-близо до прозореца му. Някой се катереше по дебелите стъбла, които се виеха по червеникавата тухлена фасада на представителната къща, построена по времето на Джеймс I.

Ръката му се стегна около дръжката на пистолета и той се надигна на лакът, устремил поглед към тъмния четириъгълник на прозореца. Дишането му почти не се чуваше.

Сръчни ръце се хванаха за перваза на прозореца, следвани от тъмна глава. Нощният посетител преметна единия си крак през перваза, изтегли се нагоре и се настани удобно на широката дъска.

— Видях, че преди малко угасихте свещта, и си казах, че вероятно сте още буден — изрече спокойно Габриел дьо Босер, обърната към тъмното, тихо помещение. — Сигурна съм, че имате пистолет, готов за стрелба, но ви моля да не стреляте. Това съм само аз, Габриел.

Натаниъл не се изненадваше толкова лесно, а и обикновено успяваше да скрие смайването си. Този път обаче дълго упражняваното самообладание го изостави.

— Само ли? — извика гневно той. — И какво, по дяволите, правите тук?

— Отгатнете — подкани го весело посетителката.

— Моля смирено за извинение, но не понасям игри на отгатване — заяви сърдито Натаниъл. Седна в леглото, без да изпуска пистолета, и се взря в тъмната фигура, чийто силует се очертаваше на фона на необичайно ярката лунна светлина. Значи аурата на злокобна загадъчност, която обкръжаваше Габриел дьо Босер, не е била продукт на въображението му. — Може би трябва да се чувствам поласкан — предположи ледено той. — Да вярвам ли, че ви е тласната необуздана страст, мадам? На това ли дължа честта да влезете в стаята ми по този необичаен начин? — Той присви очи и зачака отговора й.

За нещастие младата дама беше нечувствителна към иронията. Тя избухна в смях и смехът й беше толкова топъл и весел, че Натаниъл се почувства оскърбен. И заедно с това обезпокояващо привлечен.

— Не точно днес, лорд Прайд, но кой знае, може би бъдещето ни готви нещо по-добро. — Дяволитият отговор беше и дяволски безсрамен и за момент му затвори устата. Габриел извади нещо от джоба на полата си и го вдигна високо. — Аз съм тук, за да ви представя документите си.

Тя скочи от перваза на прозореца и се приближи до леглото — гъвкава фигура в черен костюм за езда и блестящо-бяла копринена блуза. Натаниъл се надигна и запали свещта, закрепена на таблата. Тъмночервената коса блесна под светлината. Тя му протегна ръката си, за да види какво има в шепата й. Малко парче черно копринено кадифе с назъбени краища.

— Прекрасно. — Загадката на вечерта най-сетне беше решена. Лорд Прайд отвори едно чекмедже на нощното си шкафче и извади малко пакетче. Разгъна го и Габриел видя вътре двойника на нейното парче кадифе. — Трябваше да се сетя — промълви с усмивка той. — Само една жена може да измисли такава абсурдна парола. — Взе парченцето кадифе от ръката й и го сложи до назъбения ръб на другото. Двете парчета образуваха квадрат. — Значи вие сте изненадата на Саймън. Нищо чудно, че беше толкова тайнствен.

Той се облегна на възглавниците и тясното му лице придоби скучаещо изражение.

— За съжаление си изгубихте времето, мадам. Аз не работя с жени и Саймън го знае много добре.

— Колко категорично го казахте — отвърна все така спокойно Габриел. — Жените са добри агентки. Мога да си представя, че имат други начини на действие и печелят с качества, които липсват на мъжете.

— О, разбира се! Жените имат неизчерпаем запас от трикове, никой не може да им го отрече — отвърна той все така скучаещо. — Но те са раними… много по-лесно може да им се причини болка.

Габриел вдигна рамене.

— Когато жената е поела риска и е готова да понесе последствията, вие вече не носите отговорност, лорд Прайд.

— Точно обратното. Всеки агент е част от сложно преплетена мрежа, всеки е зависим от другия. Моят опит показва, че жените не работят добре в група. Освен това не издържат на натоварвания. — Устните му се опънаха в тънка линия. — Сигурен съм, че ме разбирате.

Габриел кимна.

— Прав сте. При мъчения жените се поддават по-лесно.

— Така е — кимна той. — Жените рухват по-лесно под физически и психически натиск. При мъчения проговарят всички, но съществуването на мрежата и животът на членовете й често зависи от онзи допълнителен час, в който мъжът продължава да мълчи.

— Аз съм уверена, че имам също толкова сила, колкото повечето мъже — заяви твърдо Габриел. „И също толкова богат опит във вашия занаят, господин супершпионин!“ Но това беше само мисъл. — Имам възможност да се движа свободно между Франция и Англия — продължи настойчиво тя. — Говоря двата езика без акцент. — Приседна на ръба на леглото и на лицето й се изписа спокойна решителност, която още повече го обърка. Тази жена бе подбрала много умело всички обстоятелства, за да го постави в неизгодно положение. Глупаво беше да седи като инвалид в леглото само по нощница, докато тя…

— Прощавайте, но аз нямам доверие на жените — отсече сърдито той и започна да изброява качествата им на пръсти — Както вече казах, жените не работят добре в група; липсва им целеустременост; не могат да съсредоточат цялото си внимание върху конкретната задача: и най-общо, не са в състояние да проумеят значението и обхвата на една информация. Повтарям: аз не работя с жени.

„Още един мъж, заслепен от глупави предразсъдъци. Наистина се учудвам, че има такъв успех в занаята и всички го уважават.“

— С Талейран се познаваме много добре — продължи да излага предимствата си тя, сякаш не бе чула нищо. — Той беше близък приятел на баща ми и къщата му е винаги отворена за мен. Движа се в политическите кръгове в Париж и ме канят в двора. Познавам добре дори Фуше и мога да ви бъда много полезна, лорд Прайд. Според мен никой шпионски резидент не може да си позволи да проявява предразсъдъци спрямо жените, ако му се удаде случай да назначи агентка с моите предимства.

Натаниъл с мъка обуздаваше гнева си.

— Аз нямам предразсъдъци спрямо жените — отвърна ледено той. — Случайно…

— О, добре — прекъсна го развеселено тя. — Радвам се, че изяснихме тази точка. Съвместната ни работа щеше много да се затрудни, ако хранехте антипатия срещу жените. Саймън е на мнение, че мога да ви бъда от помощ, за да разкриете френските агенти в Лондон.

— Саймън не е отговорен за набирането на агенти, мадам. — Защо имаше отчаяното чувство, че се намира пред непреодолимо препятствие?

— Прав сте — кимна сериозно тя. — Вие отговаряте. Но съм сигурна, че ще приемете съвета му. Саймън заема важен министерски пост в правителството на лорд Портленд. — Тя се загледа с интерес в ноктите си.

Ръцете й бяха дълги и тесни, както забеляза Натаниъл, ноктите късо подрязани, пръстите бели и стройни. Той седна рязко в леглото. Нощната му посетителка току-що бе направила чудовищния намек, че той е длъжен да се подчини на инструкциите на Саймън Ванбруг. Само министър-председателят имаше право на вето, когато ставаше въпрос за работата на тайните служби… и то не винаги.

— Заблуждавате се, като смятате, че ще позволя на някого да ми влияе и ще действам против убежденията си — обясни ледено той. — Аз имам последната дума, графиньо, и тя е единствената, която има значение. Повтарям: не работя с жени.

— Всяко правило има изключение, милорд — отвърна ласкателно тя. — Моите препоръки са впечатляващи, не мислите ли?

Без съмнение, каза си ядно Натаниъл. Саймън не бе преувеличил, като изтъкваше полезността на кандидата за тайните служби. Полът й обясняваше сложната аранжировка на запознанството им. Саймън знаеше, че ако му бе казал истината в самото начало, Натаниъл щеше категорично да откаже да я приеме. Вероятно Саймън също бе изпитат на гърба си настойчивостта и упоритостта на Габриел дьо Босер и също като него не беше успял да я убеди в категоричността на отказа си.

Затова заговори съзнателно враждебно, подправяйки думите си е обиди:

— О, да, мадам, наистина са впечатляващи. Еднакво впечатляващи за френските и за английските тайни служби. Както ми казаха, през последните години сте живели изключително във Франция, а сега искате да ви повярвам, че горите от желание да предадете родината си на стария й враг? Боя се, че подлагате на изпитание лековерието ми, макар и по не особено умен начин.

Докато говореше, той следеше израза на лицето й, търсейки издайнически признаци на колебание, на отказ — несигурно отвръщане на поглед, едва забележимо изчервяване, потреперване на устните. Ала погледът на тъмните очи остана ясен и не се отдели от лицето му. Кожата й беше все така прозрачна.

— Въпросът ви е оправдан — отговори тя търпеливо. — Позволете да обясня. Винаги съм се чувствала по-близо до родината на майка си. — Гласът й беше абсолютно спокоен и звучеше сериозно. — Прекарах по-голямата част от детството си в Англия, при семейството на Джорджи, докато във Франция бушуваше терорът. Преди революцията баща ми беше застъпник на реформите, но винаги е бил лоялен роялист и щеше да подкрепи Бурбоните, ако бяха преживели революцията. Убедена съм, че като помагам за падането на Наполеон и за възстановяването на Бурбонската монархия, ще работя в името на родителите си и на собствените си убеждения. — Тя наклони глава и на лицето й изгря усмивка. — Затова, лорд Прайд, предлагам услугите си на английските тайни служби.

— Вашият съпруг…?

В очите й падна сянка и ги направи почти черни.

— Той обичаше Франция, сър. Би се съгласил с всичко, което би било полезно за скъпата му родина… а Наполеон не е полезен за Франция.

— Така е. — Натаниъл се улови, че се съгласява с нея, и за момент забрави причината за тази дискусия. — Всичко това е вярно, но само в дългосрочен план. Засега военните победи говорят друго — поясни сухо той.

Обяснението й беше убедително. В последните доклади на агентите му също се споменаваше, че много разумни французи са започнали да се замислят за вредата от мегаломанията на Наполеон. Императорът искаше да завладее цяла Европа, но страните, които бе подчинил и унижил, неизбежно щяха да се съюзят помежду си и да се надигнат срещу тирана — вече нямаше какво да губят. И когато това станеше, френският народ щеше да плати цената за безмерното честолюбие на своя владетел. Всичко това означаваше, че да работиш за падането на Наполеон не е непременно предателство срещу родината.

Несъмнено Габриел дьо Босер беше отличен кандидат — движеше се в подходящи кръгове и имаше възможност да набира информация, която други агенти щяха да търсят с месеци.

Но той си имаше принцип: не вземаше на работа жени. В стаята надвисна мрачно мълчание. Тази жена е напълно лишена от един от съществените признаци на женствеността, мислеше той: от слабостта и ранимостта, които обикновено свързваме с женския пол. Габриел дьо Босер беше гъвкава, силна, непоколебима, имаше даже чувство за хумор. Освен това притежаваше нещо, което той отдавна се беше научил да търси у добрите агенти: имаше вродената и решаваща способност да се огъва като върба от бурята. Всеки шпионин трябваше да прави завои, да променя светкавично позицията си.

Наистина, всяко правило си имаше изключения… но не и в този случай.

— Не оспорвам предимствата ви, но няма да наруша принципа си заради вас. Не работя с жени. Повече нямам какво да ви кажа. А сега ви моля да ми направите услуга и да си отидете. Не искам да бъда негостоприемен, но… — Той се опита да я отпрати с обходна маневра и вдигна подигравателно едната си вежда. Ала ако се беше надявал да я притесни, остана излъган.

— Е, добре. — Габриел стана от леглото му. — Тогава ви желая лека нощ, лорд Прайд. — Тя се запъти към вратата. — Надявам се, нямате нищо против да мина по нормалния път?

— Не — отвърна той и се възползва от случая да изрече едно справедливо оплакване: — Точно обратното. Може би ще ми обясните какво ви накара да проникнете в стаята ми по този необичаен начин? Какво, по дяволите, имате против вратите? Цялата къща спи.

— Реших, че така е по-интересно… по-забавно — отговори тя с вдигане на раменете.

— И по-опасно. — Гласът му прозвуча строго. — Това не е игра. Ние не вършим тази работа, за да се забавляваме. В тайните служби не поемаме ненужни рискове. Може да имате отлични препоръки, мадам, но очевидно не притежавате нужната предпазливост и интелигентност за нашата работа.

Габриел остана безмълвна с ръка на бравата, прехапала долната си устна. Беше й много трудно да прикрие гнева, който избухна в гърдите й при тази презрителна забележка. Той не можеше да знае, че оценката му е напълно погрешна. Тя никога, никога не поемаше ненужни рискове. Днешната й постъпка беше необходима част от плана й, но, разбира се, Натаниъл Прайд не биваше да знае това.

Стегна се и успя да отговори достойно:

— Аз не съм идиотка, лорд Прайд. Умея да правя разлика между игра и реалност. Тази вечер не рискувах нищо, затова реших да се пораздвижа, макар и по необичаен начин.

— Можехте да навредите на доброто си име — отбеляза той сухо. При тази забележка тя избухна в смях и той отново се почувства привлечен от топлия, чувствен звук.

— О, не — проговори през смях тя. — Цялата къща спи, вие сам го казахте. А даже някой да ме беше видял да се катеря по стената, със сигурност нямаше да познае в мен контеса Дьо Босер. Права ли съм? — попита тя почти кокетно и посочи облеклото си.

— Зависи. Ако човекът, който ви види, ви познава добре… — отвърна все така сухо Натаниъл. Никой не би забравил жена като Габриел, след като я е видял веднъж в този костюм.

— Е, нали нищо не се случи. — Тя поклати пренебрежително глава. — Но напълно разбирам опасенията ви, сър.

— Това ме радва. Макар че всъщност няма никакво значение. Лека нощ. — Той духна свещта и се отпусна в леглото.

— Лека нощ, лорд Прайд. — Вратата се затвори зад нея. Натаниъл дълго лежа по гръб, загледан в мрака. Надяваше се, че това е краят на отношенията му с Габриел дьо Босер. Утре щеше да си поговори сериозно със Саймън. Какво си въобразяваше приятелят му, как смееше да действа зад гърба му! Да окуражава една млада жена да се включи в английската шпионска мрежа! Дамата със сигурност имаше някакви романтични, объркани представи за тази в най-добрия случай мръсна и опасна дейност, а горкият Саймън винаги е бил податлив на женската убедителност.

Габриел спря за момент в коридора. Бавно разхлаби стиснатите си в юмруци ръце и няколко пъти вдиша и издиша дълбоко, за да отпусне схванатите си мускули. Беше сигурна, че лорд Прайд не е забелязал вълнението й. Въпреки това цялото тяло я болеше, сякаш мускулите й бяха завързани на възли. Накрая господинът щеше да я приеме. Трябваше да я приеме. Саймън й бе казал, че трябва да се въоръжи с търпение и да апелира към нетрадиционните черти на характера му, за да преодолее ожесточената съпротива. Тази нощ бе направила първата стъпка, утре щеше да последва и втората.

Но колко трудно й беше да потушава бушуващия в сърцето й гняв и потребността да го нарани, както той бе наранил Гийом! Не, ръката, която уби любимия й, не беше неговата, но убийството бе извършено по негово нареждане. Той не е познавал Гийом, не е знаел дори истинското му име, но е наредил да го премахнат.

Как да преодолее себе си и да се опита да го прелъсти? Но беше длъжна да го направи. Щеше да си спомни Гийом, да преживее още веднъж смъртта му и да намери сили да направи онова, което трябваше. Споменът за мъртвия щеше да й вдъхне увереност.