Джейн Фийдър
Кадифе (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващия ден едно момче донесе писмо на улица Д’Анжу. Най-обикновено улично хлапе с дълбоко нахлупен каскет върху мръсната, сплъстена коса. Икономът го измери с презрителен поглед и му нареди да отиде на задния вход.

Момчето поклати глава и бързо тикна в ръцете му запечатан плик. После се оплези нахално и заподскача надолу по стълбите.

Икономът погледна отвратено плика в ръцете си, сякаш беше хлебарка, изпълзяла от ламперията. Но като видя изискания почерк и името на контеса Дьо Босер, се успокои.

Габриел и Катрин седяха в салона на горния етаж, когато икономът й донесе писмото на сребърна табличка. Тя позна почерка и сърцето й заби като лудо, а стомахът й се сви на топка.

— Извини ме за момент, Катрин — помоли с усмивка тя и напусна салона.

Прибра се бързо в стаята си и разкъса плика с треперещи ръце. Новината, написана с кода, който двамата с Натаниъл бяха разработили в Беърли Мейнър, беше подобна на онези, които беше получавала от Гийом. Вече имаше възможност да се свързва с него чрез продавачката на цветя, чийто щанд се намира отляво на помпата в средата на площада. Жената продавала букетчета иглика, Габриел трябвало да си купи едно и да плати три су, заедно с тях да предаде писмо, написано със същия код.

В писмото нямаше нищо лично, нито поздрав, нито подпис, който да идентифицира подателя. Но това се очакваше.

Габриел се заразхожда нервно по стаята си и замислено набръчка чело. Значи Натаниъл имаше намерение да държи квартирата си в тайна. Защо?

Естествено, разбираше, че той трябва да е особено предпазлив заради Джейк, но тя държеше да знае адреса му. Незнайно по каква причина представата, че той е в Париж и е практически недостижим, я правеше много несигурна.

Е, тогава щеше да тръгне да го търси на своя глава. Седна зад писалището си, за да напише отговор, макар че нямаше какво да му съобщи. Писа му, че Талейран се е върнал от Прусия и вероятно ще остане няколко седмици в Париж.

След минути скри запечатания плик в чантичката си, излезе от къщата, спря минаващ файтон и отиде на пазара за цветя. Там беше много оживено, въздухът тежеше от сладостта на цветни аромати, паважът блестеше от разляната вода, използвана нашироко от хитрите продавачи.

На щанда вляво от помпата седеше възрастна жена в черни вдовишки одежди. Тя хвърли мрачен поглед към Габриел, избра й хубаво букетче иглики и посегна с мършава, изкривена от подаграта ръка за трите су, които й се полагаха.

Взе монетите и плика, без да мигне и Габриел побърза да се отдалечи, като миришеше игликите и се радваше на пролетния им аромат.

Тя се скри зад едно вдигнато платно, откъдето можеше да вижда щанда на цветарката, и зачака. След няколко минути се появи слабичко момче с количка и отиде право при старицата. Грабна плика от ръката й и хукна през навалицата към моста, който свързваше малкия остров Сен Луи с по-големия дьо да Сите.

Габриел се втурна след него. Не биваше да тича, за да не привлече вниманието, но дългите й крачки бяха достатъчни, за да държи момчето под око. Хлапето изтича по кея Д’Орлеан и зави по улица Буд.

Габриел остана в края на улицата, скрита в един вход, вдишвайки с отвращение студения въздух, вонящ на боклуци, влажни камъни и кал от Сена, която лениво влачеше водите си наблизо. Хлапето спря пред номер тринадесет. Не видя кой му отвори вратата, но само след секунди момчето отново профуча покрай нея, без да я види. Щом хлапакът се отдалечи, Габриел мина подчертано бързо по улицата и хвърли бегъл поглед към вратата на номер тринайсет. После зави по улица Сен Луизиен и се върна на пазара за цветя. Вече знаеше къде са Натаниъл и Джейк, макар че в момента нямаше нужда от това.

 

 

Натаниъл изруга възмутено, когато мосю Фармиер му предаде току-що полученото писмо. Беше помолил пекаря да каже на цветарката, че трябва да предава писмата му в кафенето на Жерар на кея, а той ще праща човек да го вземе. Очевидно Фармиер беше забравил да предаде съобщението. Габриел със сигурност бе проследила пратеника — Натаниъл знаеше това, защото на нейно място и той би направил същото.

Излезе на улицата, но никъде не видя висока, стройна, облечена в черно фигура. Естествено, не можеше да очаква, че ще се покаже открито…

Знаеше, че тя няма да насочи хората на Фуше по следите му, докато Джейк е при него, но не можеше да е сигурен в нищо. За съжаление не можеше да си позволи несигурност — не и с Джейк. Побърза да се качи отново в таванската стаичка. Може би още днес трябваше да смени квартирата. Нуждаеше се от сигурно убежище. Габриел нека си мисли, че той продължава да живее тук. От друга страна обаче, момчето беше добре прикрито сред голямото семейство…

По стълбите се чуха стъпки, вратата се отвори с трясък.

— Татко…

— Учтивостта изисква да почукаш, преди да влезеш — проговори предупредително Натаниъл и изгледа строго малкия натрапник.

Джейк сведе глава към краката си и отново се превърна в плахото дете от Беърли Мейнър.

— Какво желаеш? — осведоми се Натаниъл вече не толкова остро, хвана детето под брадичката и вдигна лицето му. — Какво е това около устата ти?

— Карамел — обясни Джейк и изтри устата си с ръкава. — Много е лепкав.

— Да, виждам. Ела тук. — Натаниъл отведе детето до масичката, потопи кърпичката си във водата в легена и енергично изтри лицето му.

— На двора има зайчета — съобщи нетърпеливо Джейк. — В кафез. Може ли да сляза да ги видя? Хенри трябва да ги нахрани.

— А ти как разговаряш с Хенри? — Натаниъл завъртя главичката му, за да се увери, че го е почистил добре. — Той не говори английски.

Джейк го погледна объркано.

— Прав си. Делата говорят по-ясно от думите — засмя се Натаниъл. Джейк не разбра забележката му, но усети, че баща му вече не беше ядосан.

— Значи мога да сляза на двора? — попита с надежда той.

— Позволено ми е — поправи го Натаниъл, просто по навик.

— Позволяваш ли? — повтори Джейк с едва скривано нетърпение. — Зайчетата са на двора пред кухненската врата.

— Мисля, че да, но… — Джейк вече трополеше по стълбището и Натаниъл едва не се изсмя с глас.

Да се надяваме, че момчето няма да свърже пухкавите зайчета в кафеза със следващата си вечеря, каза си с усмивка бащата. Внезапно усети силен копнеж по Габриел. Закопня да сподели мислите си с нея, да чуе смеха й. Улови се в безумното желание тя да прати по дяволите всяка предпазливост и да го удостои с едно от недискретните си посещения.

По дяволите! Дори не биваше да си позволява такива мисли!

 

 

— Значи смятате, че сте спечелили доверието на английския резидент, така ли, мадам? — Фуше търкаляше между тромавите си пръсти незапалена пура и гледаше дебнешком Габриел.

— Той се съгласи да ме включи в шпионската мрежа — отвърна спокойно тя и се облегна удобно на стола си. Двамата се намираха в кабинета на Талейран.

— Как дойдохте във Франция?

— С рибарско корабче от Лимингтън до Шербург.

— И Прайд е тук.

Това не беше въпрос, а твърдение.

Лицето на Габриел остана безизразно, но мислите й хвърчаха в луда надпревара. Значи Фуше знаеше? Със сигурност не от Талейран. Тя хвърли въпросителен поглед към кръстника си, който се бе разположил на удобния диван.

— Да — кимна тя и сведе глава.

Фуше направи гримаса, която трябваше да се изтълкува като усмивка.

— Изглеждате несигурна, мадам.

— Ни най-малко — отвърна рязко тя. — Но се питам откъде знаете.

— Вие пътувате с пропуск, подписан от мен, мадам. В Кайен сте показали документите си на градските пазачи. Моите хора ме уведомяват за тези неща.

— Значи те са познали лорд Прайд?

Фуше поклати глава.

— Не, това беше само мое предположение, но се радвам, че се оказа правилно.

По дяволите! Това гадно, коварно копеле! Дали бяха видели и Джейк? През първия ден момченцето беше спало в каретата, а доколкото си спомняше, градските пазачи не бяха погледнали вътре. Натаниъл, естествено, яздеше до тях.

— А можете ли да ми кажете къде да намеря лорд Прайд? — попита с усмивка Фуше. Пъхна пурата в устата си и затърси по джобовете си кибрит. Ала когато улови погледа на домакина, остави пурата и посегна към чашата с коняк.

Габриел видя в мислите си тялото на Гийом, изстиващо в ръцете й, машата червена дупчица в твърдата плът на гърба му. Видя как от раната потече гъста червена кръв, а когато животът го напусна, ръцете й натежаха непоносимо. Отново чу слабия звук, наполовина отбрана, наполовина смайване, когато ножът се плъзна между ребрата му и намери целта.

Натаниъл Прайд беше осъдил на смърт Гийом дьо Гранвил и бе лишил Габриел дьо Босер от мъжа, когото обичаше повече от всичко на света.

— Мадам? — настоя Фуше и се наведе към лицето й.

— Не — чу се да казва тя и гласът й дойде някъде много отдалеч — от павилиона в парка, където двамата с Гийом се бяха любили за последен път. Преди колко месеца бе станало това? — Не — повтори по-уверено тя. — Не знам къде е Прайд. Той ми каза, че ще установи контакт с мен.

— И какво? Имате ли вече писмо?

Габриел си представи продавачката на цветя в ръцете на полицията и поклати глава.

— Не, досега няма нищо.

— Разбирам. — Фуше се намръщи. — Простете, мадам, но отговорите ви не звучат много сигурно.

— Аз не установих несигурност, Фуше — обади се Талейран за първи път по време на разпита. Усмихна се любезно и напълни отново чашата на полицая. — Габриел винаги подбира много внимателно думите си.

— Малко съм уморена — обясни младата жена. — Пътуването беше дълго и изтощително. Казах ви всичко, което знам за ситуацията в Англия, както и онова, което намерих в частните документи на лорд Прайд. Ако това е всичко…

— Да… Трябва да кажа, че много ни помогнахте, мадам — отвърна Фуше, изправи се заедно с нея и я огледа с блеснали очи, от които я побиха тръпки. — Надявам се да ме уведомите веднага щом английският резидент влезе във връзка с вас.

— Разбира се — увери го тя.

— Е, Талейран, време е да си вървя. — Фуше се поклони церемониално. — Ще използвам задната врата. Както обикновено. Не, не… — махна той, когато Талейран посегна към звънеца. — Не е нужно да викате прислугата. Ще се оправя сам.

— Убеден съм, че ще се оправите, приятелю, но и насън не бих си помислил да се сбогувам с вас толкова неучтиво. — Талейран играеше умело ролята на съвършения домакин. — Придружете мосю Фуше до вратата, Андре — нареди той на влезлия слуга, който очевидно беше чакал до вратата.

Когато Фуше излезе, Талейран поклати глава и на лицето му се изписа отвращение.

— Този човек наистина ли си мисли, че съм толкова глупав да го оставя да ходи сам по къщата ми? Сигурно ще ми открадне среброто.

Габриел въздъхна уморено.

— Дали ми повярва?

Талейран отново поклати глава.

— Не, не ти повярва. Успя да те изненада със споменаването на лорд Прайд и съм сигурен, че е узнал доста повече, отколкото ти беше готова да му кажеш. Такъв си е той.

— Щом не ми е повярвал, защо ме остави на мира?

Талейран вдигна рамене.

— Ти си частно лице с влиятелни приятели. Той не може да те пъхне в затвора, освен ако не извършиш явно предателство. Сега ще се опита да открие защо си излъгала. Можеш да бъдеш сигурна, че ще нареди да те следят.

— Да — пошепна тя и се запъти към вратата. — И аз мисля така.

— Искам да те попитам още нещо… Защо излъга? Заради детето ли? Дори ако Фуше арестува резидента, аз ще намеря начин да защитя малкия. Залови ли Прайд, Фуше няма да има нужда от детето.

— Знам… Честно казано, сама не разбирам защо излъгах. Със сигурност нямах това намерение, но когато помислих за Гийом, просто го направих. — Габриел сви рамене. — Трябва да предупредя Натаниъл, че Фуше знае за идването му.

— Ако се опиташ да предпазиш твоя Натаниъл, ще се изложиш на сериозна опасност — възрази Талейран.

— Но английският резидент е важен за теб жив, а не мъртъв, нали?

— Точно така. Но по всяко време мога да намеря друг, който да ме представи в Англия.

— И друга прелъстителка?

— Ако е нужно, да.

— Каква мръсна сделка.

— Нима това те изненадва, скъпа?

— Не, разбира се, че не. Лека нощ, мосю Талейран.

В тишината на спалнята си Габриел лежа дълго с отворени очи, скръстила ръце под главата си. Помещението се осветяваше само от догарящия огън в камината. Защо бе излъгала? Защо бе скрила от Фуше къде се е подслонил Натаниъл Прайд? Гийом сигурно щеше да унищожи Натаниъл Прайд също така хладнокръвно, както бе постъпил Натаниъл с него. Защо бе пропуснала удобния случай да си отмъсти? Това щеше да е перфектното отмъщение. Само преди няколко седмици щеше да се възползва от този шанс без колебание.

Когато се разрови в жаравата на сърцето си и затърси ясните, светли искри на омразата и решителността, тя смаяно установи, че са угаснали. Изобщо не беше забелязала кога омразата й си е отишла. Как бе станало това? Нали бе казала на Талейран, че все още е готова да използва Натаниъл, за да подпомогне политическите му интриги? Вярно ли беше това? Не, очевидно не. Вече не можеше да си представи, че ще каже или направи нещо, което би могло да навреди на Натаниъл.

Болката от загубата на Гийом беше останала в миналото. Вместо да направлява мислите и решенията й както доскоро, тази болка вече беше съвсем отделно чувство, което нямаше нищо общо с настоящето.

Нищо общо със страстта й към Натаниъл Прайд.

 

 

— Къде го намерихте? — Фуше измери с хладен поглед хленчещия хлапак, държан от двама полицаи.

— В една кръчма зад цветния пазар, мосю. Има в себе си повече пари, отколкото е спечелил през целия си живот. — Полицаят плесна момчето през лицето, то изплака и се сгърчи. От спуканата му устна потече кръв. Едното му око беше посиняло и подуто.

— Наблюдаваме много внимателно пазара, откакто едноокият Жил ни съобщи, че там стават интересни неща.

— Аха. — Фуше се почеса замислено. — Жил ни каза, че видял някакви непознати, които щедро пръскали пари, така ли беше?

— Точно така, мосю. Не, че намерихме някакви доказателства, но нали познавате Едноокия. Съвсем се е пропил и вижда дори джуджета, ако е убеден, че ще му платят за това твърдение.

— Хммм… Какво имаш да ни кажеш, момченце? — В погледа на Фуше светна злоба, гласът му прозвуча като рев.

— Нищо лошо не съм направил — пошепна хлапакът и се опита да се изтръгне от ръцете, които то държаха. — Само правя покупките на старата, дето държи щанда.

Фуше погледна с мнимо учудване кожената кесия на масата, после бавно изтърси съдържанието й. Восъчните свещи осветиха малка купчинка сребърни монети.

— Виж ти — промърмори той. — Значи правиш покупките на бабата, която продава цветя, така ли? Май вече имаме милионери по нашите пазари, господа.

Полицаите се засмяха по задължение, единият цапна момчето по гърба и то падна на колене.

— Когато го хванахме, хвърли в реката парче хартия, мосю — съобщи мрачно той и изрита момчето с тежкия си ботуш.

— Леко, леко — укори ги приятелски Фуше. — Да не прекаляваме. — Той се приближи до момчето и изведнъж го ритна в корема. — Ще ми кажеш ли истината, преди да те дам в ръцете им? — попита той със същия мек тон.

Момчето се сви на кълбо и шумно пое въздух.

— Вдигнете го. — Фуше си запали пура и проследи спокойно как полицаите изправиха хлапето. То увисна безсилно в ръцете им. От очите му течаха сълзи, устата му беше полуотворена от страх и болка.

— Искам да чуя истината. — Фуше пое жадно от пурата и издуха дима в лицето на заловения. — Разкажи ми какви покупки правиш.

— Приемам съобщения — пошепна момчето. — Съобщения от цветарката.

— И къде ги носиш?

— Улица Буд, улица Жамбарден, понякога улица Валансие… Моля ви, мосю, това е всичко, което правя, наистина. Повярвайте ми — изплака задавено той, — това е истината, кълна се!

— И какво пише в съобщенията?

Момчето нещастно поклати глава.

— Откъде да знам? Не мога да чета.

— Да, разбирам. Кой получава съобщенията?

Момчето изтри кръвта от лицето си. В очите му светеше паника.

— Който отвори вратата, мосю.

— А кой ти плаща?

— Който отвори вратата. Обикновени хора.

Фуше погледна за миг сребърните монети. На улиците, които беше изброило хлапето, не живееха богаташи.

— Къде трябваше да отнесеш последното съобщение, което си хвърлил в реката?

— На улица Буд. — Момчето изпита чувството, че с тези думи е подписало смъртната си присъда, и се разтрепери още по-силно. — Нямах представа, че е толкова важно, мосю, честно.

Фуше подигравателно вдигна вежди.

— Сигурно затова си решил веднага да се отървеш от листчето. Кой номер на улица Буд?

— Номер тринайсети, мосю. Моля ви се, не съм направил нищо лошо. Моля ви се, мосю, пуснете ме. Можете да задържите парите, само ме пуснете да си вървя.

— Ти се опитваш да подкупиш министър на негово императорско величество! — изгърмя Фуше. — Тежко ти! Изведете го! — заповяда той на полицаите и нетърпеливо посочи към вратата. Двамата мъже извлякоха хълцащото момче от малкото голо помещение, което полицейският министър на Наполеон използваше като кабинет.

Фуше допуши пурата си, потънал в дълбок размисъл. Политиката му на пряка намеса във всички области на полицейската работа в града даваше своите плодове. Хората му помнеха, че министърът се интересува и от привидно маловажни случаи, че няма нищо, което да убегне от вниманието му.

Струваше си, наистина си струваше да посети номер тринадесети на улица Буд. Може би нямаше да намери нищо… но защо чудно да хване на въдицата си някоя тлъста рибка. В момента английският резидент беше в града и контеса Дьо Босер знаеше къде е квартирата му.

Тази вечер щеше да има соаре у мадам Дьо Стал. Възхитителната контеса Дьо Босер също бе поканена. Най-добре да отиде там, да каже две думички в ушенцето й и да види как ще реагира.

Както винаги, щеше да назначи претърсването за ранните часове на следващото утро. Птичките рядко напускаха гнездата преди разсъмване. Това беше най-добрият час да всее ужас и страх — тогава човешките духове витаеха някъде в небитието. Група облечени в черно тайни полицаи, която опустошават квартал Сен Луи, щяха да излекуват за дълго обитателите му от навика да подслоняват подозрителни чужденци, които плащат щедро за услугите им.

 

 

Габриел седеше в салона на мадам Дьо Стал и разговаряше оживено с австрийския посланик княз Метерних, когато влезе Фуше.

Тя усети погледа му върху себе си и вдигна глава. Той стоеше на вратата и оглеждаше изисканото общество с презрителна физиономия. Полицейският министър не беше почитател на литературата и изкуствата и не се чувстваше привлечен от будните духове в Париж.

— Моля за извинение, графиньо, но май загубих вниманието ви.

— Аз трябва да ви моля за извинение, мосю. — Тя примигна и се обърна отново към събеседника си. Метерних много приличаше на кръстника й: един от най-способните политици и дипломати на Европа. Все пак имаше още много да учи, докато достигне нивото на Метерних. Двамата се харесваха и уважаваха. — Ако чувството не ме лъже, мосю Фуше се опитва да привлече вниманието ми.

— Хайде да отидем и да го поздравим. — Князът се надигна и й подаде ръка с елегантен поклон.

Габриел пое ръката му, зарадвана, че ще има придружител. Винаги се чувстваше малко несигурна в компанията на Фуше, затова беше по-добре да разговаря с него в присъствието на друг човек.

— Мосю Фуше, не ви виждаме често в този кръг. — Поздравът прозвуча подчертано безгрижно. — Познавате ли княз Метерних?

— Приятно ми е.

Двамата мъже се поклониха.

— Днес съм особено разговорлив, графиньо — съобщи с усмивка Фуше. — Веднага ще ви кажа, че май открих скривалището на нашия трудно уловим приятел.

Кръвта замръзна във вените й. Ала на устните се появи усмивка.

— Моля за извинение, мосю Фуше, но май не ви разбрах. Кой трудно уловим приятел?

— Говоря за вашия спътник, мадам. Казаха ми, че се е настанил някъде в квартал Сен Луи.

Той я следеше с ястребовия поглед на опитен полицай и не пропусна едва доловимото проблясване в очите й.

— Вие сте невероятен, мосю Фуше — отвърна хладно Габриел. — Учудвам се на бързината, с която сте го открили.

— Имам уши и очи във всяко кътче на този град, мадам — отговори той с нов поклон. — Но сега ви моля да ме извините. Трябва да поздравя домакинята.

Той се отдалечи с доволна усмивка на дебелите устни. Гостите се разделиха да му сторят място.

— Какъв брутален човек — промълви отвратено княз Метерних. — Нанася безогледни удари, нали? Но върши много добре работата си.

— О, да — кимна разсеяно Габриел. — Изцяло споделям мнението ви, мосю. Бихте ли ме отвели при кръстника ми, ако обичате.

— Естествено, мадам.

Талейран, който ги следеше отдалеч, стана да ги посрещне. Габриел изглеждаше по-бледа от обикновено.

— Много ме боли главата, кръстнико — обясни тя. — Ще ми позволите ли да взема каретата? Разбира се, веднага ще я пратя обратно.

— Не, по-добре лично да те придружа до вкъщи. — Талейран й предложи ръката си. — Княже, имам нужда да си поговоря с вас надълго и нашироко. Какао ще кажете утре да вечеряме заедно?

— С най-голямо удоволствие. — Метерних се поклони и Габриел и Талейран излязоха от салона на мадам Дьо Слал.

— Какво има? — попита той веднага щом се настаниха в каретата. Изслуша мълчаливо разказа й и след кратка пауза рече: — Ако предупредиш Прайд, ще се изложиш на голяма опасност. Нали ли казах, че ще се погрижа за детето. Обещах ти го. Но ако предприемеш тази стъпка, няма да мога да те опазя от Фуше.

— Знам, знам. — Габриел се отпусна на седалката и се загледа в трепкащите светлини на отминаващите карети. Нима наистина беше на път да рискува живота си за Натаниъл? За Гийом го правеше, без да мисли.

Но чувствата й към Гийом бяха други. Той беше голямата любов на живота й. Не можеше да има втора такава любов. Онова, което изпитваше към Натаниъл, беше страст, не любов.

— Въпреки всичко трябва да го направя — чу се да казва тя, сякаш умът и гласът й работеха отделно един от друг.

Талейран кимна мълчаливо.