Джейн Фийдър
Кадифе (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Още не вярвам на очите си — промърмори Натаниъл, докато гледаше бледото лице на сина си съвсем близо до своето. — Какво, по дяволите, искаше да постигнеш, Джейк?

Лицето на момчето се изкриви жално, устата му се закръгли в голямо „О“. Ей сега щеше да избухне отново в плач.

— Не започвай пак да ревеш — спря го остро Натаниъл. — В момента, приятелче, нямаш абсолютно никаква причина да плачеш. Не мога да ти гарантирам, че това щастливо състояние ще продължи, но ти предлагам да си спестиш сълзите до момента, когато можеш да имаш някаква полза от тях.

Джейк затвори уста и се скова в прегръдката на баща си. Големите кафяви очи останаха неотстъпно устремени в неговите.

— Как успя да се качиш на борда? — поиска да узнае Натаниъл, питайки се как ще се справи с неизбежните проблеми, възникващи от това катастрофално присъствие. — Искам да ми разкажеш всичко от мига, когато напуснахме къщата. — Той седна на койката, без да изпуска момчето от ръцете си. Не помнеше кога за последен път го е държал на коленете си.

Запъвайки се, Джейк описа приключенията си. Гласът му все още беше задавен от сълзи, но той мъжествено се стараеше да ги сдържа.

— Велики боже — промърмори Натаниъл, когато разказът свърши. Това ли беше детето, което предпочиташе да рисува в пясъка, вместо да се катери по дърветата, което пищеше от страх на гърба на най-кроткото пони, което изглеждаше неспособно да отговори на най-простия въпрос с повече от една дума? Макар и неохотно, Натаниъл призна, че е впечатлен от смелостта и изобретателността на Джейк. Но това не променяше нищо в сериозността на ситуацията.

— Как смяташ, какво ще си помислят бавачката и мис Прими утре сутринта, когато влязат в детската стая и установят, че си изчезнал?

Джейк не отговори. Сълзите отново потекоха по бузките му.

— Не си помислил за това, нали? Ще полудеят от тревога. Непрестанно ще се питат къде си и какво ти се е случило.

— Ти каза на Прими да си ходи — пошепна Джейк и преглътна мъчително. — А аз искам да съм при Габи.

— Да, мисля, че разбирам копнежа ти — промърмори Натаниъл. — Това ни е семейна черта. — После се облегна на стената на кабината, много изненадан от чувството си за хумор в тази бъркотия.

Изведнъж крехкото детско тяло в ръцете му се разтрепери и Натаниъл се сети, че дрешките на момчето са влажни, а мократа коса е залепнала за челото му. Освен това вече беше минало полунощ.

— Сега е по-добре да си легнеш — каза той и се изправи. — В момента и без това не можем да променим нищо. — Сложи Джейк на пода и измъкна мокрия пуловер през главата му. — Свали си панталона.

Той се изправи и зачака нетърпеливо момчето да откопчее копчетата.

— Почакай, аз ще го направя. — наведе се и бързо освободи детето от влажната материя, после го уви плътно в дебелото одеяло от койката. — Добре ли е така?

Джейк кимна и притисна лице към грубата вълна. Беше твърде шокиран и развълнуван от събитията на вечерта, за да осъзнае необичайното внимание на баща си. Натаниъл го вдигна и го сложи върху сламеника. Джейк моментално се обърна настрана и затвори очи.

Натаниъл остана още малко над койката, загледан в спящото дете, и бръчките на челото му издаваха по-скоро объркване, отколкото гняв. После рязко се обърна и се качи на палубата.

— Сложих го да спи. Боя се, че ти взе койката.

— Няма нищо. И без това не съм уморена. Той добре ли е?

— Студено му е и е много уморен. Веднага заспа.

— Не се учудвам. — Тя помълча малко и попита колебливо: — Наказа ли го?

Натаниъл поклати глава.

— При дадените обстоятелства не би имало никакъв смисъл. Какво ще кажеш?

— О, да, прав си — съгласи се с готовност тя. — Просто не бях сигурна какво ще решиш.

— Иска ми се да не беше омагьосала сина ми — изрече тихо той и се загледа към тъмното, разбунено море.

— Не съм го омагьосала — възрази Габриел, но не особено настойчиво. Много добре разбираше стъписването на Натаниъл.

— Не си ли? — Той се обърна отново към нея и в погледа му светна почти плашеща настойчивост.

— Не разбирам за какво говориш. — Гласът й прозвуча несигурно. Натаниъл разтърси глава, за да се овладее, и уморено прокара ръка по очите си.

— Нищо лошо не исках да кажа, повярвай. Вероятно отново си излях гнева върху теб. Съжалявам.

Габриел кимна с разбиране.

— Какво ще правиш с него?

— Нямаме избор — отвърна той трезво. — Ще пътува с нас.

— Не може ли просто да отплаваш обратно с него, когато пристигнем в Шербург?

Натаниъл поклати глава.

— Корабчето няма да се върне веднага в Англия. Капитан Дан е малко нещо авантюрист. Смята да пообиколи бретонското крайбрежие и да потегли обратно от Сен Мало след седмица или две, натоварен догоре с бъчвички коняк и всякаква друга контрабандна стока, до която може да се добере.

— Но за Джейк ще е опасно в Париж!

— Права си — кимна той. — Добре, че имаме сигурна квартира, в която мога да го настаня. Там няма да събужда нежелано внимание. До Париж може да пътува в каретата с теб. Твоят пропуск ще го пази. Никой няма да се заинтересува от едно дете.

— Бихме могли да превърнем работата в игра — изрече замислено Габриел. — Така няма да го уплашим.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Виж, Джейк е дете с богата фантазия. Постоянно си измисля разни приключения. Мисля, че това е често явление при сами деца в семейството. Разработва много сложни сценарии, детайлни и прецизни, вече ми е разказал някои от тях. Наистина са интересни. Джейк е много будно момченце.

Натаниъл не изглеждаше особено впечатлен от фантазията на сипа си.

— Не смятам, че има голяма разлика дали ще гледа на пътуването като на игра или не. Колкото по-скоро пристигнем в Париж, толкова по-добре. Така ще мога да го скрия на сигурно място. Затова ще пътуваме денонощно.

Той говори преди всичко като резидент, не като баща, помисли си Габриел. Очевидно Натаниъл нямаше представа какво е да пътуваш по изровените пътища шестгодишно дете, без да правиш почивка. Но сега нямаше смисъл да му обяснява.

— Хайде да слезем в кабината — помоли тя. — Вятърът се усилва.

В голата кабина с люлеещ се фенер и тясна маса нямаше друго място за спане, освен пода. Габриел забеляза с лека гримаса, че някой грижливо бе поставил в ъгъла кофа е вода, за да могат пътниците на „Кърли“ да се облекчат. Тя нямаше никаква възможност да остане сама. Не за първи път Габриел си помисли, че светът е устроен преди всичко за потребностите на мъжете.

Натаниъл я прегърна и тя сложи глава на рамото му. Под тях корабчето скърцаше и се люлееше, лампата над главите им хвърляше застрашителни сенки.

Габриел заспа, но много скоро движенията на кораба се промениха драматично. Кофата се изтърколи по пода и се удари в стената. Стомахът й се преобърна и тя простена задавено.

— Трябва да се кача на палубата. Имам нужда от чист въздух. — Гласът й беше само задавен шепот.

Джейк изплака, седна на койката със затворени очи и се хвана за коремчето. Габриел посегна към кофата и стигна до койката тъкмо навреме, преди Натаниъл да е разбрал какво става. Детето започна да повръща, стенейки от болка и страх. Въздухът в тясното помещение стана още по-нетърпим. Габриел държеше главата на Джейк над кофата и му говореше утешително, като в същото време се опитваше да овладее собственото си гадене.

— Можеш ли да намериш малко студена вода? — попита тя Натаниъл, който стоеше безпомощно до нея. — За да измия лицето му.

— Не знам дали на борда изобщо има прясна вода.

— Тогава гребни от морето. Как може да не носят вода за пиене!

— Плаването трае само дванадесет часа — отговори той. — Защо рибарите не бяха помислили да вземат на борда бъчвичка с прясна вода? Поне той трябваше да се сети, че с тях ще пътува има жена. А сега и малко дете…

След няколко минути Натаниъл се върна в каютата с кофичка морска вода. Наметката му беше мокра от дъжда и морската пяна. Точно когато влезе, корабчето се залюля застрашително и водата плисна от кофичката. Натаниъл едва успя да се залови за завишената маса.

Джейк продължаваше да повръща, давеше се и сърдито протестираше срещу това неразбираемо мъчение.

Габриел потопи кърпичката на Натаниъл във водата и изми горещото, запотено лице на детето. Когато Джейк продължи да повръща и след половин час, чертите й се изопнаха от загриженост и тревога. Детето вече не стенеше и не плачеше, а висеше безсилно в ръцете й над кофата.

— Не може да продължава така, бедничкият — рече загрижено тя. — Вече няма нищо в коремчето. О, господи…

Тя загуби битката срещу собственото си гадене и забърза към изхода, притиснала ръка към устата.

— Ти се погрижи за него — изрече с мъка тя и забърза към палубата, към спасителния чист въздух. Даже дъждът беше облекчение. Едва успя да се добере до релинга и се предаде на мъките на морската болест, без да се притеснява от виещия вятър и пенещите се вълни.

Натаниъл се зае със сина си. Страданията на детето бяха непоносими. Малкото телце се разтърсваше от гърчове. Лицето му беше восъчнобледо, със зеленикав оттенък. Очите му хлътнаха дълбоко в орбитите, а черните сенки около тях застрашително се уголемяваха.

След един час Натаниъл усети първите признаци на паника. Никога не беше приемал сериозно морската болест, считаше я просто за неразположение, от което едни хора страдат, а други — не. И на него му се гадеше, но все още се държеше на крака. Детето обаче отслабваше от минута на минута. Вече нямаше сили да седи без чужда помощ, но когато бащата го слагаше да легне, веднага започваше пак да се дави.

Мъчителният спомен за края на Хелън се появи пред очите му, по-жив от всякога. Трепкащите сенки по стената се превърнаха в призраци. Хелън също си отиде от този свят по негова вина. Но тя почина от загуба на кръв, опита се да си утеши той. А Джейк само повръщаше…

Натаниъл положи огромни усилия да прогони спомена, но страхът му за Джейк се засилваше. Това гадене не беше нормално. Трябваше да сложи край на повръщането, да успокои детето. Защо, за бога, не бяха взели вода? Трябваше да намери средство, което да замени течностите, които Джейк губеше… или поне нещо, което да облекчи гаденето и да освободи малкото тяло от гърчовете.

Представи си Габриел, която страдаше сама на палубата. Гняв се надигна в гърдите му, когато притисна детето до гърдите си, неспособен да облекчи страданията му. За всичко беше виновна Габриел.

В този момент забеляза кошницата с храна. В нея имаше бутилка коняк. Смяташе се, че конякът облекчава пристъпите на морска болест.

Което беше добро за възрастните, сигурно беше добро и за децата. Или поне нямаше да влоши нещата. С мрачна решителност Натаниъл посегна и извади бутилката от кошницата. Прегърна здраво детето и потрепери: костите му бяха чупливи, кожата — студена и влажна.

Отвори устата на Джейк и предпазливо наля няколко капки коняк. Момченцето направи опит да протестира, закашля се и се задави. С търпение, което не знаеше, че притежава, Натаниъл продължи. Държеше здраво детето, говореше му успокоително и наливаше по малко коняк в устата му.

Бавно и постепенно тялото на Джейк се отпусна. Очите му се отвориха един или два пъти и за ужас на Натаниъл синът му не го позна. Но поне гърчовете отслабнаха и след време, което му се стори цяла вечност. Джейк заспа в ръцете на баща си.

Натаниъл го държа дълго в прегръдката си, не смеейки да го остави на койката — можеше да го събуди и страшното гадене да започне наново. Нямаше представа колко време е седял с детето в ръцете си, загледан във восъчнобледото личице и заслушан с трепет в слабото му дишане. Много искаше да избърше лицето на Джейк с мократа кърпа, но се боеше, че ще го събуди.

Отново си спомни Габриел, сама на мократа палуба, в бурята и дъжда, сама със страданието си, и прозря, че Джейк не страдаше по нейна вина. Детето бе избягало от собствения си баща и бе намерило утеха при Габриел. Можеше да я обвинява в много неща, но не и в манипулиране на Джейк.

Беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че е сбъркал.

След известно време се осмели да сложи детето на койката. Зави го грижливо с дебелото одеяло и постоя наведен над него. Джейк лежеше по гръб, неподвижен, но дишаше по-бавно и по-дълбоко, сякаш беше изпаднал в безсъзнание. От изтощение е, каза си Натаниъл, ала веднага посегна да опипа пулса на малката, крехка китка, връхлетян от болезнено чувство за вина. За негово облекчение сърцето на момчето биеше бързо и силно.

Той взе бутилката с коняк и излезе на пръсти от задушната каюта. Отначало не видя Габриел на палубата. Вятърът беше поотслабнал, люлеенето на кораба вече не изглеждаше така застрашително. Скърцането на мачтите беше станало равномерно. Вече се разсъмваше и небето бе посивяло. Най-сетне откри до релинга на наветрената страна тъмна фигура, свита на кълбо.

— Габриел? — повика я тихо той и забърза към нея.

Отговори му тих стон. Натаниъл клекна до нея, отпуши бутилката, хвана Габриел за раменете и внимателно я обърна към себе си.

— Пийни малко коняк. Ще ти помогне.

Тя отпи смело, преглътна и шумно пое въздух, когато огнената течност се изля в гърлото й и стопли гърчещия се стомах.

— О, божичко — пошепна задавено тя. — Защо на теб не ти става лошо?

— Ако това ще те утеши, ще ти призная, че не се чувствам особено добре — изръмжа той и устните му се изкривиха в усмивка — този коментар беше толкова типичен за нея, даже в минутите на страдание. — Пийни още малко.

Тя го послуша и бузите й веднага добиха цвят.

— Как е Джейк?

— Заспа, бедничкият. Никога не съм изпитвал такъв страх, Габриел — призна задавено Натаниъл. — Един или два пъти си помислих, че ще умре в ръцете ми. В момента е напълно обезсилен. Само сянка на моето момченце…

— Още е много малък, за да е толкова болен отговори Габриел. — Трябва му вода.

— На кораба няма вода, нали ти казах. Налях в устата му малко коняк. Не знам дали постъпих добре, но поне заспа и вече не се гърчи.

— Щом се е успокоил, всичко е наред — увери го тя, приглади разрошената си коса и направи гримаса. — Мисля, че лошото отмина. Вълнението отслабва. Но се чувствам толкова студена и мокра…

— Слез в кабината и се преоблечи. — Натаниъл протегна ръка да я подкрепи. Тя се олюля и се облегна тежко на гърдите му.

— Краката ми са като пудинг. Знаех си, че имам причини да предпочитам плаването между Дувър и Кале. Там поне страдам по-кратко време. Не биваше да ти позволявам да ме качваш на това корабче.

Тази жена е невероятно издръжлива, помисли си с неволно уважение Натаниъл, докато я притискаше към гърдите си. Повече от три часа беше повръщала под студения дъжд и бурята и въпреки това намираше сили да се шегува.

Когато влязоха в кабината, Джейк се размърда и простена. Натаниъл изохка страхливо и се втурна към койката. Лицето на детето беше смъртнобледо, очите широко отворени.

— Искам да си ида вкъщи — пошепна Джейк. Гласът му беше слаб и задавен. — Искам да сляза от този ужасен кораб. Коремчето ме боли. — От очите му потекоха сълзи.

— Спокойно, спокойно, малкият ми — изрече нежно Натаниъл, коленичи до койката и приглади назад влажните коси, нападали по челото на детето. — Заспивай.

— Искам си Неди… къде е Неди? — Джейк повиши глас и се опита да стане. — Искам Неди. — Блъсна ръцете на баща си, които се опитваха да го задържат, и захълца.

— Кой или какво е Неди? — попита Натаниъл, когато Габриел се появи зад него.

— Едно плетено магаренце — обясни тя. — Джейк заспива с него.

Защо не знам това? — запита се Натаниъл с чувство за вина. Опита се, но не можа да си спомни кога за последен път е бил в детската стая.

Слабият протест на Джейк заглъхна и очите му отново се затвориха. Изтощението го надви.

Габриел бързо съблече мокрите си дрехи.

Натаниъл я наблюдаваше, докато се ровеше в пътната чанта и търсеше какво да облече. Беше само по батистени гащи до коленете и тънка дантелена риза и въпреки тревогата си за Джейк той усети познатото пулсиране в слабините. Откъде идваше силното й въздействие върху него, даже при тези безутешни обстоятелства? Даже в тази тясна, задушна кабина? Как тази лекомислена и всепоглъщаща страст можеше да съществува едновременно с дивия гняв и жаждата за отмъщение?

Ако не беше тази страст, сега Габриел щеше да пищи в безмилостните ръце на мъчителите си, а Джейк щеше да спи спокойно в детската си стая в Беърли Мейнър. Вместо това той се бе втурнал да изпълни отмъщението сам, тласкан от гордост и похот. Съзнаваше, че този порив е също така ирационален като страстта, но не можеше да контролира нито едното, нито другото.

— Ще се кача на палубата, за да видя как напредваме — изрече рязко той и излезе от кабината.

Габриел се обличаше, дълбоко замислена. Имаше намерение да се настани в дома на Талейран на улица Д’Анжу. Не знаеше дали кръстникът й вече се е върнал от Прусия, но когато беше във Франция, тя винаги отсядаше в къщата му, независимо дали той си е вкъщи или не. Надяваше се да се срещне с него, защото имаше нужда от съвета му. Фуше в никакъв случай не биваше да узнае за присъствието на английския резидент в Париж.

Талейран нямаше да предаде Натаниъл, защото той беше изключително важен за собствените му планове, обаче бруталният полицейски шеф щеше да се възползва от благоприятния случай и да премахне английския шпионин. Фуше не се колебаеше да примами невинен човек в капан или да го отвлече. Ако Фуше узнаеше, че Натаниъл е довел сина си в Париж, Джейк щеше да бъде заплашен от смъртна опасност. Фуше със сигурност щеше да я подложи на разпит — цивилизован, естествено, или поне толкова, колкото беше способен. Той се отличаваше с остър ум и тя трябваше да е изключително съсредоточена, за да не изрече неволно нещо от онова, което беше длъжна да запази за себе си.

— Е, все пак ще имаме малка компенсация за тази ужасна нощ. — Появата на Натаниъл сложи край на мрачните й размишления. — Вятърът е бил достатъчно силен, за да съкрати плаването ни с цял час. Към девет ще минем покрай островите Сцили. С малко повече късмет ще стигнем целта по обед.

— Посред бял ден?

— Ще влезем в скрит залив, защитен от издаден риф. През рифа може да мине само капитан, който го познава добре. По тази причина там няма патрули. „Кърли“ вече вдигна френски флаг и ще плава на доста голямо разстояние от крайбрежието, после ще се насочи право към рифа.

— Значи вече си минават по този път?

— Да, много пъти. Дан е експерт в преодоляването на рифа. — Той пристъпи към койката и се вгледа в спящия Джейк. — Без съмнение мога да се утешавам с увереността, че Джейк никога вече няма да тръгне да бяга по море.

— Прав си — съгласи се Габриел с тих смях.

— Трябва да му купя дрешки. Тези са още мокри. — Натаниъл изтърси панталонките и смачкания пуловер.

— Добре ли говориш френски? — Повечето образовани британци говореха гладко френски, но за Габриел беше важно дали английският резидент ще може да мине за местен.

— Достатъчно добре. Не толкова, колкото ти говориш английски, но ще се оправя. Освен това знаеш, че не съм бъбрив.

— Да, дори в най-добрите си моменти — отговори Габриел и гласът й прозвуча изненадващо рязко.

— Тази сутрин езичето ви е доста остро, мадам.

— Готова съм да убия човек за чаша кафе — отговори вместо извинение тя и облиза сухите си, солени устни.

— Опитай с една ябълка.

— Но само ако има и сирене. Май е време за още един пикник. Умирам от глад.

Натаниъл поклати ухилено глава и отново се учуди на издръжливостта й. После си припомни, че тя е премината през същата корава школа като него, затова не биваше да се изненадва. Усмивката му угасна.

Отвори кошницата и изсипа съдържанието й на масата. И двамата биха предпочели да излязат на палубата, но не можеха да оставят Джейк сам.

Детето спа, докато наближиха коварните зеленикави води на каната, през който се влизаше в скрития залив. Високите скали на нормандския бряг стърчаха от двете им страни сиви и заплашителни въпреки слабата слънчева светлина на мекия пролетен ден.

Габриел се качи на палубата, за да подиша чист въздух. Развълнуваното зелено море не й вдъхваше доверие. След малко Натаниъл се появи от кабината на ръце с Джейк, все още увит в дебелото одеяло.

— Събуди се и реших, че чистият въздух ще му се отрази добре.

— Добро утро, Джейк — поздрави весело Габриел и се наведе да целуне бузката, загубила здравата си закръгленост.

Джейк зарови лице на гърдите на баща си.

— Студено ми е — изхленчи той. — И искам да пия.

— Виж, там е мястото, където отиваме. — Натаниъл го вдигна малко по-високо и го обърна, за да види над рамото му бързо приближаващия се бряг.

— Не искам — пошепна плачливо Джейк. — Искам си бавачката и Прими. Студено ми е.

— Срещу студа мога да направя нещо, но за останалото не отговарям — отговори бащата, опитвайки се да запази търпение, както много добре забеляза Габриел, за разлика от нещастно хленчещото дете.

— Искам Неди и гърнето.

— Първото ще получиш, но второто не — отговори този път Габриел. — Искаш ли аз да го взема?

— Ако нямаш нищо против. — Натаниъл й подаде товара си с нескрито облекчение. Джейк прегърна устремно Габриел и тя го свали отново в кабината.

Натаниъл се облегна на релинга и се загледа във водата и пясъчния бряг зад нея. Непредвиденото участие на Джейк щеше да се отрази крайно неблагоприятно върху плановете му. Докато върне Джейк на сигурно място в Беърли Мейнър, трябваше да е крайно внимателен в Париж. Първоначалното му намерение беше да се престори, че включва Габриел в организацията, като предупреди всички агенти, че тя е измамница, да я захрани с фалшива информация и с нейна помощ да залови тайните агенти на Фуше в Лондон. Целта на идването му в Париж беше да се срещне с най-доверените агенти и да ги уведоми за намеренията си.

Докато бяха в Париж, Габриел трябваше да стои далече от него и от Джейк. Той беше убеден, че тя никога не би изложила момчето на риск съзнателно, все едно на коя страна дължеше лоялност, но самата й близост беше опасна. Хората на Фуше със сигурност щяха да следят всяка нейна крачка. Освен това винаги съществуваше възможност да каже нещо по непредпазливост — даже най-опитните, най-внимателните шпиони правеха такива грешки.

Корабчето стигна до входа на залива и Натаниъл се обърна към моряка на кормилото. Лицето на Дан беше напрегнато, рунтавите вежди свъсени, той се взираше в зеленикавата ивица вода с къдрещи се вълнички и чакаше да се появи дупката, която щеше да им осигури безпрепятствено преминаване през рифа.

Дан завъртя кормилото, вдигна глава към такелажа и разви внимателно голямото платно, за да улови вятъра в благоприятния момент. Корабчето се залюля силно, когато вятърът напълни платното и кърмата се изви настрана.

Затаил дъх, Натаниъл очакваше както всеки път застрашителното драскане, с което килът преминаваше покрай острите скали. Но не се чу нищо такова. Корабчето се плъзна елегантно по плитката ивица вода и се озова в спокойната сигурност на залива.

— Всичко мина добре, сър! — извика Дан и се ухили широко, освободен от напрежението. Моряците от екипажа се засмяха облекчено, понесоха се груби шеги. Дан извади отнякъде бутилка бренди и я предложи на Натаниъл. Без да се притеснява, лорд Прайд отпи голяма глътка и подаде бутилката на най-близкия моряк с шеговита забележка. Всички бяха доволни. За пореден път бяха успели. Никога не можеше да се предскаже дали трудната маневра ще успее — Натаниъл всеки път изпитваше същото облекчение с цялото си тяло, а след това преминаване то беше многократно по-силно! Този път с него беше синът му — заложник на съдбата.

Габриел се качи на палубата и обърна лице към слънцето. Вятърът моментално се зарови в червените къдрици. Под лъчите на обедното слънце ясно личаха линиите на изтощение върху бялата й кожа, ала тъмните очи блестяха както винаги, а красивата уста беше изкривена в обичайната иронична усмивка. Топлото желание, което усещаше винаги при появата й, веднага победи умората.

Господ да му е на помощ! Защо? Защо точно тази жена? На света имаше толкова много жени — защо точно Габриел дьо Босер трябваше да е предателка?