Джейн Фийдър
Кадифе (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейк беше на седмото небе от радост. Най-неочаквано имаше свободен ден! През целия път не спря да говори, прекалено развълнуван, за да забелязва нещо от онова, което срещаха по време на пътуването, и непрекъснато питаше в кои магазини ще отидат, какво иска да си купи Габриел и дали ще му купи сладолед от чайния салон на кея. Някога, преди много време, Прими му купила сладолед от там, защото изтърпял мъките при зъболекаря, без да гъкне. Следобедът се простираше пред детето като неизследвано, магическо пространство без граници.

Габриел слушаше с внимание веселото бъбрене на момченцето, докато каретата се носеше по тесния път, обграден с трънливи живи плетове, отрупани с червени плодчета. Имаше чувството, че някой е махнал капака на кипящо гърне. Дали си няма никого, който да го слуша? — запита се тя, когато Джейк й описа подробно една от фантастичните игри, които разиграваше в представите си. Играта изискваше сложни строежи, подобни на лабиринт, които той описа пред внимателната си слушателка във всички подробности. Джейк е дете с богато въображение, с висока степен на интелигентност, заключи убедено Габриел. За съжаление живее само с мечтите си и няма пред кого да разкрие сърцето си. Натаниъл очевидно не подозира какво се разиграва в главата на сина му.

Какъв ли е бил самият той като дете? Самотен като Джейк, това е сигурно, но много по-издръжлив от него. Истински син на високомерната шеста лейди Прайд, която няма нищо общо с нежната, крехка Хелън, седмата лейди Прайд.

Докато тя размишляваше по този начин и слушаше внимателно описанията на Джейк, седмият лорд Прайд се занимаваше с багажа й.

По време на професионалната си дейност Натаниъл беше правил много претърсвания, като често бе принуден да действа бързо и тайно, под постоянен риск да бъде разкрит. Този следобед обаче се намираше в собствения си дом, уверен в отсъствието на Габриел, знаейки, че никой няма да го изненада или да му попречи.

Това му позволи да извърши претърсването с извънредна грижливост. Със студена пресметливост прогони всички мисли за личността, на която принадлежаха всички тези вещи, и прегледа щателно роклите в шкафа, като проверяваше всеки шев. Габриел притежаваше десетки чифтове обувки и това го учуди, докато проверяваше всеки ток за евентуална кухина, в която се криеха документи.

След това дойде ред на дантеленото бельо в чекмеджетата на скрина, което претърси за скрити джобчета и разпрани ръбове. Той имаше известно предимство пред Габриел, защото знаеше, че самото помещение не съдържа скривалища. Ако наистина притежаваше нещо компрометиращо, то трябваше да е между вещите й и в краен случай в мебелите или в драпериите.

Претърси ковчежето със скъпоценности и присви вежди при вида на невероятните накити. Стана му ясно, че досега тя не е слагала и половината от семейните скъпоценности на рода Хоуксуърт.

Претърси малкото писалище и отново прочете писмото от Талейран, което бе пристигнало сутринта, за да се увери, че Габриел не е пропуснала нещо важно. Не намери други писма, нито дневник.

Свали чаршафите и завивките от леглото и провери матрака. Не откри никъде подозрителни разрези или издатини. Опипа грижливо завесите на прозорците и на леглото. Вдигна килима, преобърна креслата и опипа тапицерията.

Нищо. Не намери никаква улика. Натаниъл се запита дали беше очаквал да намери нещо и с учудване забеляза, че изпитваше безкрайно облекчение.

Застана под лъча бледа слънчева светлина, който падаше през прозореца, протегна се и зарови пръсти в косата си. В този момент погледът му падна върху книгите на пода до пейката под прозореца. По някаква незнайна причина ги бе оставил за последно.

Наведе се и ги вдигна. Видя издание на „Делфин“, роман от мадам Дьо Стал и томче с „Философски писма“ на Волтер. Отвори Волтер и изтърси страниците. В книгата нямаше нищо Направи същото и с „Делфин“ със същия резултат. Отново посегна към Волтер. Отдавна не беше препрочитал критичния трактат за институциите на предреволюционна Франция. Появата на тази бунтовна книга беше довела до изпращането на автора в изгнание и в крайна сметка до избухването на революцията.

Натаниъл прелисти няколко страници, прочитайки тук и там по някое изречение. Изведнъж се скова, по кожата му пробяга студена тръпка, косъмчетата на ръцете му настръхнаха.

Взря се като замаян в дълъг откъс, в който определени букви бяха маркирани с молив. В края на страницата бяха изписани редици числа.

Сърцето му се вкамени. Без да съзнава какво прави, отнесе книгата в своята стая и преписа откъса с маркираните букви и редиците числа. Трябваше му известно време, за да разгадае кода. После върна книгата на мястото й и огледа помещението, за да се уверя, че всичко е така, както го беше заварил. Леглото беше малко по-подредено от преди, но това нямаше да направи впечатление на никого. Той плъзна ръка по завивката и слезе в библиотеката, за да чака завръщането на Габриел и Джейк.

Често съм използвал такива кодове, помисли си той бегло и си наля чаша коняк. Книгите бяха идеален посредник за предаване на тайни послания. Те бяха нормална, незабележима част от личния багаж, пренасяха се лесно и никой не им обръщаше специално внимание. Само хората, които владееха езика на агентите, откриваха веднага нещо необичайно в слабо маркираните букви в текста.

Хората, които владееха езика на агентите… Велики боже на небето! Тази измамна, двулична курва — тя му бе предложила всички изкушения на тялото си, за да го предаде!

Той запрати чашата в камината. Тънкият кристал се пръсна на хиляди парченца, капките коняк опръскаха пламтящите цепеници и към тавана се издигнаха сини, съскащи пламъци.

Колко близо беше до това, да й повярва… само на косъм от решението да й повери важна политическа информация и живота на половин дузина агенти във Франция. Само на косъм от възможността да й довери собствената си душа…

Какъв глупак беше! Как можа да стигне дотам? Защо беше толкова сляп? С перления си смях, с очарованието и дързостта си… с безумната си страст и умението да достави удоволствие на мъжа… Габриел се бе промъкнала под кожата му като лаком малък паразит, за да подкопае защитата му и да разруши стената, която бе издишал около себе си след смъртта на Хелън.

Тя ме омагьоса, оплете ме в мрежите си, спечели на своя страна единствения ми син, за да ме предаде.

Студена пот изби на челото му, заля го вълна на отвращение и болка.

Джейк — тя бе използвала детето, детето на Хелън, за да замае главата на жертвата с проклетото си очарование и да узнае тайните му, да се възползва от слабостта му. И той бе допуснал това да се случи.

Габриел беше измамила и приятелите си! Отново я видя да се смее с Джорджи и Саймън, докато пееха онази глупава песничка, свързани от дълбоката интимност на общото минало. Общо минало, което Габриел използваше безсъвестно и користно за собствените си цели. Без усилия беше заблудила Саймън, който й вярваше, за да се добере до резидента и за малко да заблуди и самия него.

Той се взираше с невиждащ поглед в огъня и виждаше между пламъците голото тяло на Габриел, което се извиваше сладостно под неговото. Червените къдрици бяха разпилени по възглавниците, краката й се увиваха около хълбоците му, за да го притиснат плътно към тялото й, да направят сливането им още по-интензивно.

От устата му се изтръгна грозно проклятие. Той обърна гръб на огъня, за да избяга от хипнотизиращите асоциации, които пламъците будеха у него. Излезе от библиотеката, мина през страничния вход и буквално изтича до реката, без да обръща внимание на острия вятър, който духаше от водата и рошеше перата на патиците, които се криеха в тръстиката. При появата му от брега излетя ято диви гъски и силните удари на крилата им, придружени от предупредителни викове, бяха като ехо на безумния му гняв.

Докато вървеше по брега, той водеше борба със себе си, за да забрави сладките спомени за любовните нощи, да прогони емоциите и да мисли студено и трезво, като резидент на английското разузнаване. Току-що бе разобличил двойна агентка. Габриел дьо Босер беше френска шпионка, която се стремеше да предаде страната му, както той работеше срещу нейната. Трябваше да вижда само този прост факт. Сега трябваше да реши най-важния въпрос: Какво да прави с Габриел?

Можеше да я предаде на хората, които знаеха как да измъкват необходимата им информация. Те щяха да изтръгнат от нея всичко, което знаеше, а после да я обесят. Шпионите не бяха защитени от гражданските закони, валидни за военнопленниците. Габриел сигурно го знаеше. Знаеше какво рискува, като се вмъква в английското разузнаване.

Или… можеше да я използва, както тя се бе опитала да го използва.

Нямаше да му достави никакво удоволствие, ако я осъдеше на мъчения и бесилка. Това нямаше да намали болката му, нито да удовлетвори жаждата му за отмъщение. Нито пък щеше да му помогне да спаси наранената си гордост.

Но просто да обърне играта… да надхитри Талейран и Фуше със собствения им инструмент — това беше план, който обещаваше истински триумф. Знаеше как да разстели шпионските си мрежи. Габриел щеше да предава на началниците си в Париж фалшива информация и френските тайни агенти в Англия щяха да паднат в капана.

Вечерната мъгла падаше на валма над реката. Натаниъл спря под една върба. Наведе се, вдигна едно кръгло камъче и го метна пад къдрещата се вода. Чертите му бяха като изсечени от гранит, очите корави и безизразни, докато се взираше към нивите на отсрещния бряг. Трябваше да запази досегашните отношения с Габриел, да се държи, сякаш нищо не се е променило. Трябваше дори да задълбочи интимността им, да й вдъхне чувството, че е отхвърлил всички съмнения и е изпълнен с доверие към нея. Ако й каже, че е променил решението си и е готов да я приеме в тайните служби, тя трябва да повярва, че тактиката й е постигната желания успех.

Наистина добра тактика, каза си горчиво той. За малко да успее. Как бе успяла да му замае главата с огнените си тъмни очи, с изкусителните извивки на тялото си и с необузданата си сексуалност…

Стига толкова! Той изрече думата на глас в мрачен и отчаян опит да обуздае кипящия гняв и презрението към самия себе си, които отново заплашваха да го надвият.

Бавно, много бавно безсмисленото ожесточение бе победено от студения прагматизъм. Едва тогава усети ледения вятър, който се носеше откъм морето. Студът проникваше в тялото му и се събираше в костите. В сърцето му бе забита ледена кама.

Беше време да се върне вкъщи и да застане лице в лице с реалността. Натаниъл се прибра в дома си точно в момента, когато двуколката спря пред главния вход. Той влезе в залата и зачака появата на Габриел и Джейк.

Очите на сина му блестяха, устата му лепнеше от нещо сладко. Той поздрави весело Бъртрам, който им отвори вратата, и въодушевено заразказва на чакащата малко по-назад мисис Бейли за разходката в града. Погледът му се отправи към баща му и на лицето му изгря плаха усмивка, сякаш искаше и той да вземе участие в радостта му.

— Изядох два ягодови сладоледа, Габи си купи нови ръкавици, видяхме едно момиче, което продаваше малки кученца, на кея трима мъже се сбиха и Габи каза веднага да изчезваме, защото моряците били много груби, а после…

Габриел се засмя весело и свали ръкавиците си. Когато погледна Натаниъл очите й заблестяха топло, сякаш го подканваше да сподели радостта на Джейк.

Тя използваше сина му. В гърлото на Натаниъл се надигна жлъчка, ръцете му неволно се свиха в юмруци. Изпита неистово желание да стисне стройната й шийка и да я прекърши. Буквално усети как пулсът й бие в див страх, как хватката му се стяга, видя как нежната кожа посинява… натисна още по-силно…

Все пак успя да се пребори с безумния гняв и изчака, докато в главата му отново се възцари студена трезвост.

— Стига толкова, Джейк — изрече той хладно. — Време е за вечерята ти. Надявам се все пак да хапнеш нещо, след като цял следобед си се тъпкал със сладолед. Веднага отивай в стаята си.

Лицето на Джейк се удължи, думите замръзнаха на устните му, радостният блясък в очите му угасна. Без да каже дума, той изтича към стълбата и хукна нагоре.

Габриел се намръщи, мисис Бейли промърмори някакво извинение и се оттегли в кухнята.

— Мисля, че беше прекалено строг — отбеляза спокойно Габриел и се запъти пред него към библиотеката. — Детето не е направило нищо лошо.

— Двамата отсъствахте твърде дълго, освен това си му позволила да гледа сбиване между моряци, което е недопустимо. Трябва да кажа, че те смятах за по-разумна.

— Съжалявам — отвърна просто тя. Онзи Натаниъл, който беше участвал във веселите шеги на масата за закуска, отново беше изчезнал. Изобщо не можеше да си представи, че би могла да хвърли парче хляб по мъжа, който стоеше пред нея… От друга страна обаче, вече започваше да свиква с резките промени в настроението му. За съжаление малкият Джейк не можеше да разбере това. Сутринта баща му се държа необикновено меко и дори нежно, а сега се връщаше към старата си рязкост и властност. Ала Габриел вече знаеше достатъчно за Натаниъл, за да разбере, че ако продължи да спори с него в този момент, няма да постигне нищо.

— Ще се кача горе да се измия и да се преоблека за вечеря.

Натаниъл си заповяда да се овладее и я дари с примирителна усмивка.

— Извинявай, не исках да прозвучи така рязко. Просто се разтревожих, че се забавихте. Искаш ли да изпиеш чаша шери, преди да отидеш в стаята си?

— Да, благодаря. — Габриел пое чашата с усмивка, която не й се удаде съвсем. Начинът, по който ги посрещна Натаниъл, бе развалил радостта й от прекарания с Джейк следобед, освен това в къщата цареше странно натегната атмосфера. Библиотеката изглеждаше, празна и безутешна, но причината вероятно беше, че й липсваше ведрата, винаги усмихната Джорджи.

Разочарованието от внезапното заминаване на гостите беше единственото логично обяснение за леката принуденост, в която протече вечерята. Габриел се опита да се отърси от мрежите на депресията, които заплашваха да омотаят и двамата, но Натаниъл беше разсеян и реагираше едносрично на старанията й да води разговор.

— Притеснява ли те нещо? — попита тя, когато станаха от масата.

— Имам проблем с един агент в Тулуза — отговори той — и не мога да мисля за нищо друго.

— О — изрече небрежно тя. — Предполагам, че не можеш да споделиш грижите си с мен.

— Не — потвърди той. — Поне засега не.

Габриел го погледна смаяно. Нима най-сетне бе започнала да напредва? Беше си поставила срок от две седмици, за да го накара да промени мнението си, но вече се бе примирила, че вероятно ще й трябва повече време, докато английският резидент забрави предразсъдъците и я приеме в мрежата си.

— Добре, оставям те да размишляваш — каза тя. — Ще се съблека и ще отговоря на писмото на кръстника си. — Обърна се към стълбата и спря с ръка на парапета. — Искаш ли да му съобщя нещо определено?

Мръсница!

— В момента не — отговори учтиво той. — Щом свършиш, можеш да ми дадеш писмото, за да го изпратя.

„Естествено, първо ще го прочета. Трябва веднага да разгадая кода!“

Габриел оформи отговора си с голяма грижливост. Във ведрото, безобидно писмо бе скрито кратко обобщение на досегашната й активност: съобщи какво е научила от дневника на резидента и сподели убеждението си, че ако остане все така упорита, в крайна сметка ще бъде приета в английската шпионска мрежа.

Тя поръси писмото е пясък, сгъна го и запечата плика с восък. После го занесе долу и го остави на масичката във фоайето. Натаниъл щеше да го предаде на пощальона, който идваше всяка сутрин.

Пет минути, след като тя се върна в стаята си, Натаниъл излезе от библиотеката, взе писмото и го скри в джоба си. Смяташе да разгадае посланието в спалнята си, по-късно, когато всички заспят.

Габриел остана за момент до прозореца на будоара си, загледана в нощта навън. По стъклата трополеше дъжд, монотонен английски дъжд, кой го проникваше чак до костите. Тя спусна плътно завесите и сложи още дърва в огъня. Скръсти ръце под гърдите и се загледа в пламъците. За първи път след началото на отмъщението змиите на съмнението надигнаха глави и засъскаха злобно в сърцето и душата й.

Ако Натаниъл не беше отговорен за смъртта на Гийом, дали щеше да е готова да го предаде? Вече пет години тя беше част от френските тайни служби. Ала работата на куриера не включваше преки контакти, противниците й винаги бяха без имена и без лица. Сега беше съвсем друго.

Тя затвори очи и видя лицето на Гийом в червеното сияние зад ресниците си. Чу гласа му, спокоен и енергичен, да и казва, че целта оправдава средствата, че в страната на сенките, в която работят, няма място за морални съмнения. Натаниъл Прайд също не се ръководеше в работата си от етични принципи, а от максимата „Око за око, зъб за зъб“. Тя беше длъжна да продължи работата на Гийом, за да запази спомена за него. Само на него дължеше лоялност и вярност.

Когато преди шест години се върна във Франция по молба на Талейран, Габриел бе напуснала с голяма неохота Англия и семейство Дьован. Отстъпи едва когато кръстникът й заяви, че желанието на баща й било дъщеря му да заеме неговото място във френското общество, след като революционната буря утихне. Англия и Франция тъкмо бяха подписали мирния договор от Амиен, но мирът не продължи дълго и Габриел скоро разбра, че беше емоционално обвързана и с двете страни. Тогава срещна Гийом и погреба привързаността към Англия дълбоко в сърцето си, забрави дори непоколебимата вярност и благодарност, които дължеше на семейство Дьован.

Когато Натаниъл дойде в леглото й, тя го посрещна с мрачна готовност. Искаше да се слее с него и в същото време отчаяно се опитваше да остане сляпа и глуха за всичко, освен за физическия контакт, за опустошителното задоволяване на плътското желание, което продължаваше да гори между тях.

 

 

На следващата сутрин Натаниъл се събуди пръв. Загледан в сивата светлина на ранното утро, той се опитваше да подреди в ума си нещата, които трябваше да свърши днес. После обърна глава и се вгледа в тъмночервената глава на възглавницата до него. Фини клепачи, пронизани от сини кръвоносни съдчета, засенчваха прекрасните очи: понякога страстни, друг път подигравателни, често предизвикателни. Черните ресници образуваха гъсти полумесеци върху бялата кожа. Сънят беше обагрил високите скули с лека червенина. Тесният аристократичен нос изведнъж се изостри, устните се опънаха, сякаш мислите между съня и събуждането й причиняваха физическо неудобство.

Така и трябва, помисли си злобно Натаниъл. Тази жена беше невероятно добра шпионка! Скритото послание в писмото до кръстника й беше майсторско произведение.

Запита се как най-добре да я събуди. Тя предпочиташе да се буди бавно, значи…

Вдигна колене към тялото си, заби пръстите на краката в завивката, после с един замах протегна крака и избута завивката в края на леглото, за да разголи тялото на Габриел прел студения утринен въздух и пред жадния си поглед.

Габриел спеше толкова дълбоко, че рязката промяна на температурата предизвика само инстинктивна реакция. Тя се обърна на другата страна и се сви на кълбо, за да компенсира загубената топлина.

Натаниъл я плесна доста силно по дупето.

— Събуди се, Габриел.

Тя се обърна по гръб, отвори широко очи и инстинктивно сложи ръце на гърдите си.

— Студено ми е! Къде е завивката?

— Аз я махнах.

— Грубиян! — Тя седна и посегна към завивката, все още твърде сънена, за да проумее какво й бе казал. — Ооох… така е по-добре. — Въздъхна облекчено, отпусна се отново на възглавницата и се зави до брадичката. Очите й се затвориха.

— Казах да се събудиш! — Издърпа енергично завивката и обясни: — Имаш да погасиш дълг на честта.

Габриел примигна объркано и Натаниъл продължи със злобна усмивка:

— Днес е денят, когато ще имам покорна слугиня за двадесет и четири часа. Защото спечелих облога.

Габриел затвори очи, за да скрие бурята, която се разрази в сърцето й при тези думи. Напълно бе забравила облога. Беше твърде заета да се рови в тайните му и да спечели доверието му. Но не се изненада, че Натаниъл го е запомнил. Облогът беше от нещата, които той никога не забравяше. А днес май наистина беше неделя — камбанният звън го доказваше. Значи двете седмици бяха свършили и той нямаше да я приеме в своята шпионска мрежа.

Може би наистина трябваше да прекара деня в необуздана похот, за да прогони демоните на депресията, които я мъчеха от снощи.

— Добре де, добре — промърмори тя, все още със затворени очи. — Но доколкото си спомням, ние се разбрахме, че това е облог, който можеш и да спечелиш, и да загубиш.

— Ще ми го обясниш утре по това време — заяви той. — В момента съм се концентрирал върху привилегиите на победителя.

Тя отвори очи и го погледна невинно.

— Тогава ми кажете желанията си, милорд.

— Първо, искам да не забравяш, че през следващите двадесет и четири часа всеки сантиметър и всяка клетка от тялото ти ми принадлежат — включително езикът ти, който те моля по изключение да държиш зад зъбите.

Палецът му се плъзна по устата й.

— Тъй като не бих искал да подлагам на изпитание самообладанието ти, ще ти помогна, като заповядам абсолютно мълчание. От този миг нататък.

Габриел го изгледа унищожително, но запази мълчание. Той прочете в очите й смайване и нещо като отвращение. Когато устата й все пак се отвори, за да поиска допълнителни обяснения, Натаниъл я затвори с палец.

— Ето така — рече почти нежно той. — А сега отивай в стаята си, докато аз се оправя тук. Като приготвя всичко необходимо, ще те повикам.

Нещо не беше наред. Но след като се бяха уговорили да играят тази игра… Габриел стана от леглото и се запъти към свързващата врата.

— Още нещо, Габриел… — спря я гласът му. — Няма нужда да се обличаш.

Какво, по дяволите, искаше да прави с нея? Указанията му намекваха, че възнамерява да се придържа буквално към сключения облог. В сърцето й отново се надигнаха неясни подозрения, последвани от тих бунт.

Тя се уви в кашмирения си шал, за да не й е толкова студено, и седна на обичайното си място до прозореца, за да чака повикването му. Когато се отпусна, по тялото й пробягаха тръпки на възбуда, фините косъмчета на тила й настръхнаха, в корема й танцуваха пеперуди. Двадесет и четири часа бяха дълго време… а Натаниъл беше страхотен любовник с талант за еротични игри.

Тишината имаше силно въздействие върху сетивата — Габриел изпита това на собствения си гръб, когато дългото утро премина в следобед. Тишината улесняваше изключителната концентрация върху докосването и емоцията, върху вкуса, миризмата и гледката. Габриел реши, че сигурно по същия начин се чувства детето в майчината утроба, когато Натаниъл я сложи под себе си с едно единствено гъвкаво движение на силното си тяло, което не попречи на сливането на слабините им, и тя усети хладината на чаршафа в гърба си, там, където до преди малко беше мекият, стоплен от огъня въздух на спалнята. Тежестта му я притисна към матрака и всички гънчици на тялото му се сляха с меките извивки на нейното.

В този затворен свят на мълчалива концентрация Габриел реагираше на любовника си интензивно като никога преди. Усещаше токовете в тялото му, които прекъсваха гладкия ритъм на любовната им игра. Понякога усещаше как той се дистанцира, духът му отлиташе някъде далеч и гледаше отвисоко двете преплетени, сладостно извиващи се тела. Прозрението я вледени, но в следващия миг той се раздвижи, изрече тихо искане, което събуди нова страст и тя забрави неловкостта си.

Пасивното покорство, установи още тя през тази дълга часове на любов, има същото действие като мълчанието — или може би едното благоприятства другото. В тази любовна игра Габриел трябваше само да присъства. Тялото й не се нуждаеше от нейното Аз; в момента това Аз беше само развълнувано езеро от диви емоции. Подчиняваше се на властните докосвания, на меко прошепнатите заповеди и само веднъж или два пъти в гърдите й се надигна нещо като съпротива, леко безпокойство, като хладен бриз, шумолящ в затоплените от есента листа. В такива мигове тялото върху нейното сякаш беше на чужденец.

Натаниъл развали магията едва когато падна мрак. Лежеше на дългия диван под прозореца, Габриел беше положила глава върху корема му. Коленичила на пода пред дивана, тя го милваше между бедрата.

Погледът му падна върху големия часовник на стената над камината. Шест часът. Плъзна ръка към корема си, зарови пръсти в червените къдрици и обърна лицето й към своето. Черните очи бяха замъглени от преживяното удоволствие. Чертите й бяха някак размити, не така ясни както обикновено. Само кожата си беше все същата — бледа, почти прозрачна.

— Стига толкова. — Думите бяха произнесени спокойно, по след дългите часове мълчание гласът му отекна оглушително в топленото от буен огън любовно гнездо.

Габриел примигна сънено и вдигна въпросителен поглед към него.

— Вече имаш право да говориш — обясни той.

— Мисля, че вече не знам как се говори. Може би ще го направя утре, не днес.

Натаниъл поклати глава, но не отговори.

Габриел отново усети болезнено пробождане в сърцето. Защо се държеше така отчуждено? Изразът на очите му беше неразгадаем. Тя беше свикнала след подобен ексцес от чувствени радости да вижда в очите му топла нежност, плътен блясък на задоволство, а сега…

А може би само си въобразяваше. Двамата бяха прекарали много часове заедно, новият вид любовна игра бе изтръгнал от тях нови реакции. Натаниъл я бе въвел в непозната територия и там вероятно живееха съвсем други емоции.

Без да промени позата си и без да престане да го милва, тя се опита да се върне в утешителната реалност на ежедневието.

— Мисля, че съм гладна.

За нейно облекчение Натаниъл реагира в същия тон и отчуждението изчезна. Помещението прие отново обичайните си контури и тя усети как килимът драскаше коленете й и колко топла беше кожата под бузата й.

— И аз съм гладен — гласеше отговорът му. Той улови ръката й и я отдалечи от себе си. — А сега вдигни глава, ако обичаш. — Седна и преметна крака през ръба на дивана. Ваната с отдавна изстинала вода все още беше пред камината, на масата се виждаха остатъци от пиле и купичка с плодове. Натаниъл се наведе, хвана Габриел под мишниците и я изправи. Тя се олюля и се облегна на него.

— Стига толкова — заяви той, сложи ръка на кръста й и я отстрани. Напълни две чаши от полупразната бутилка с вино и й подаде едната. — Изпий това.

Габриел отпи голяма глътка и го измери с изпитателен поглед.

— Какво ще правим оттук нататък, господин резидент? Имате още цели дванадесет часа да се наслаждавате на победата си.

— Казах край — заяви твърдо той. — Обявявам мораториум.

— Какво… и защо? — Габриел беше смутена и объркана.

— Защото ми се струва непочтено — отговори той и се уви в халата си. — Спечелих облога, като изложих неверни факти.

— Какво? — Изведнъж Габриел осъзна болезнено собствената си голота, докато Натаниъл преспокойно затягаше колана на халата си. Атмосферата в стаята сякаш се разкъса и тя изпита подлудяващо усещане за ранимост.

— Реших да те приема в мрежата — обяви спокойно той. — Би могло да се каже, че в известна степен те измамих.

Габриел се вцепени. Все още не разбираше какво става.

— Значи си играл нечестно. — Наистина беше наранена и объркана.

— Скъпа моя, в света на шпионажа не можеш да очакваш почтено поведение — отвърна той и гласът му изпращя като сухи листа. Погледна изпитателно в лицето й, търсейки издайнически блясък в очите или предателска червенина по бузите, но не видя нищо. Габриел дьо Босер познаваше подземния свят и тъмните човешки лица, освен това владееше изкуството да се прикрива и да мами не по-зле от самия него.

— Не, вероятно не — кимна тя, разтърси глава и се запъти към собствената си стая. Спря с ръка на бравата, когато внезапно й хрумна възможното обяснение за странните, обезпокояващи мигове по време на дългата любовна игра. — Нима последните часове са били един вид тест, Натаниъл?

— Исках да проверя дали мога да разчитам, че ще работиш в група — обясни той небрежно. — Дали си в състояние да контролираш необузданите си реакции и да се подчиняваш на указанията на ръководителя на групата. — Усмихна се и добави: — Мисля, че си способна… поне в леглото… Но съм готов да приема, че ще се справиш и в друга ситуации.

Габриел безмълвно се прибра в стаята си. При мисълта, че през цялото време е била наблюдавана и преценявана, докато му се е отдавала безгрижно и открито, с абсолютно доверие в мъжа, който водеше любовната игра, без оглед на собствените си противоречиви емоции, й стана зле. Той се бе възползвал от секса, за да разбере нещо за нея, макар че почтеността изискваше да избере друго място за този последен тест.

Но какво от това? Нали усилията й бяха дали желания резултат! Само това беше важно. Тя трябваше да стисне зъби и да продължи. От този миг нататък щеше да има достъп до света на английския резидент.

Натаниъл се улови, че се е вторачил в затворената врата, и се наруга. Въпреки безпощадната целенасоченост на действията му, любовната игра с Габриел го бе развълнувала както винаги. Тя беше още по-вълнуваща в ролята си на пасивна изпълнителка — правеше всичко, което той й нареждаше, с готовност, която не беше смятал за възможна, и обогати фантазията със своя личен еротичен печат.

Габриел дьо Босер беше различна от всички други жени, които познаваше. Можеше да се мери с него във всички отношения — от бързото задоволяване на дивата похот до продължителните, подлудяващи любовни игри; от гневното предизвикателство до остроумните отговори; от оживената дискусия до новаторските възгледи. А на седлото на ловен кон беше дори по-добра от него и той призна това съвсем честно.

Погледът му обходи разхвърляното легло, възглавниците на пода, където се бяха разиграли страстни сцени, после елегантния дървен стол, където Габриел…

Хелън не обичаше да ловува. Тази мисъл внезапно прекъсна похотливите му мисли. Тя беше като Джейк, страхуваше се от конете. Освен това не обичаше да играе. Спокойно усмихваща се, сериозна жена с кротък нрав, тя му се отдаваше с готовност, но той си спомни колко пъти беше изпитвал гризящи подозрения, че тя понасяше трудно сливанията на двете им запотени тела, понякога ги намираше смешни, друг път дори се отвращаваше от любовната игра. Разбира се, тогава не се замисляше много над тези неща… отхвърляше подозренията си като глупави и невъзможни. Хелън беше мила и покорна, но просто не беше в състояние да показва открито истинските си чувства… пък и кой мъж би искал да се вижда като смешна фигура в очите на обожаваната си съпруга?

Габриел обаче… Габриел му се подиграваше, предизвикваше го, надсмиваше му се, ала нищо, което двамата правеха заедно, колкото и недостойно, възмутително или детински глупаво да беше, не му вдъхваше чувството, че е смешен. С Габриел правеше неща, които с Хелън дори не смееше да си представи. Които не можеше да сподели с друг човек, без да се изчерви като рак.

Двамата с Габриел много си приличаха. Играеха в един и същ тъмен свят… но на противоположните страни. Преценяваха рисковете и ги поемаха смело. Не беше изненадващо, че си подхождаха така добре… и в предизвикателството, и в предателството.