Джейн Фийдър
Кадифе (30)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Наострил уши, Джейк стоеше в коридора пред затворената врата към стаята на Габриел. Чуваше как някой ходи напред-назад, чуваше гласове, но колкото и да се стараеше, не можеше да разбере какво става там. Попита Прими, но тя му заяви, че още не е пораснал достатъчно, за да разбере. Попита мисис Бейли, но тя го целуна, даде му сладка с мармалад и му каза да излезе да си поиграе навън. Нямаше смисъл да пита бавачката. Тя не се интересуваше от тези неща, само переше и кърпеше дрехите му и винаги вдигаше голям шум за дреболии.

Джейк се плъзна с гръб по стената, обви с ръце вдигнатите си колене и се загледа втренчено във вратата. Малко се страхуваше, защото всички в къщата изглеждаха възбудени. Усмихваха се или си шепнеха, а веднаж бе чул Ели да се киска за нещо, което бил казал Милнър в обора и дали щяло да е момче или момиче. Какви бяха тези тайни?

Погледът му се стремеше да проникне зад боядисаната в бяло врата, но напразно. Татко му също беше вътре. Не можеше ли поне той да излезе за малко и да му каже какво става?

Натаниъл стоеше в сянката на завесите на леглото и се стараеше да не попада често в полезрението на Габриел. Но трябваше да бъде достатъчно близо, за да е там, когато имаше нужда от него. Не знаеше какво друго би могъл да направи. Когато я докосваше или й говореше, тя го обсипваше с ругатни, с които би се гордял всеки колар, но когато понечваше да се измъкне навън на пръсти, го викаше умолително и му заявяваше, че с присъствието си й вдъхвал утеха.

Нищо конкретно не можеше да направи. Лекарят, акушерката и Ели се движеха със спокойна решителност, говореха успокоително на Габриел и сякаш не чуваха ругатните й.

Натаниъл не изпитваше страх. Този път не. Днес беше съвсем различно от раждането на Джейк. Жената на леглото беше здрава и силна, викаше и фучеше от страшната болка, поддаваше се на тялото си, но никога не се губеше в болката. Духът й се носеше някъде високо над страдащото тяло и макар че мъчението траеше вече шест часа, силите не я напускаха. Доколкото това изобщо беше възможно, тя ставаше още по-шумна със засилването на контракциите.

— По дяволите, Натаниъл! — Ясният глас на Габриел го стресна и той се подаде иззад завесите. — Ако още веднъж ми причиниш това, ще те убия… — Тя изпъшка задавено, на челото й изби пот, но след секунди отново се отпусна и обърна глава към него. На устните й играеше обичайната крива усмивка. — Бях ужасно несправедлива, нали?

— Да, макар че с теб човек свиква на много неща — съгласи се той милостиво и изтри челото й с кърпичка, натопена в лавандулова вода.

— Само да знаех кой е измислил понятието „майката природа“ — изсъска тя след следващата болка. — Нито едно женско същество не би причинило това на жена.

Тя сграбчи ръката му, вкопчи се в нея, когато болката я понесе към пропастта, тялото й се стегна като в клещи. Този път беше по-дълго и по-мъчително и отшумя бавно.

— Джейк чака в коридора — изрече тя със слаб глас. — Трябва да го окуражиш малко.

— Откъде знаеш, че е отвън?

— Чувствам го. — Отново я разтърси силен спазъм и Натаниъл изохка безпомощно. После се запъти към вратата.

Откъде вземаше сили? За разлика от нея той беше готов всеки момент да се разплаче като дете. На всичкото отгоре се тревожеше за момчето, докато той самият изобщо не бе помислил за сина си.

Натаниъл отвори вратата и се наведе нежно над момченцето, което се бе свило на пода и го гледаше със страхливи очи.

— Какво правиш тук, Джейк? — Гласът му прозвуча меко и спокойно.

— Не разбирам какво става. — Джейк се изправи и доближи уста до ухото му. — Габи ще умре ли?

— Не, разбира се, че не. — Натаниъл клекна, за да е на една височина с момчето. — Всичко върви по план. Габриел е добре, само е малко раздразнена, защото тъкмо ражда нашето бебе.

— Първата ми майка е умряла. — От мъка и объркване очите на Джейк заплуваха в сълзи. — Заради мен.

Натаниъл поклати глава.

— Не, Джейк, не е заради теб. Никога не бива да мислиш такива неща. — Той притисна детето до гърдите си и заяви твърдо — Обещавам ти, че Габи няма да умре. В момента е твърде заета да ме ругае. — Усмихна се, отдалечи детето от себе си и помилва бузката му.

— Искам да я видя.

— Не сега.

— Защо не?

— Защото не се чувства достатъчно добре, за да приема посетители. Но щом се оправи, ти ще си първият, който ще влезе при нея. Нали знаеш, че тя ще поиска да види първо теб?

Да, разбира се. — Джейк кимна и попита вече по-спокойно: — Значи тя наистина няма да умре?

— Не! Давам ти честната си дума! — Натаниъл се изправи. — А сега те моля да идеш при Прими и да чакаш в учебната стая, докато те повикам.

— Не може ли да остана тук?

— Не — отговори енергично бащата. Ако Габриел изгубеше контрол над себе си, детето щеше да се уплаши до смърт. А тя имаше пълното право да крещи с всички сили, ако това й помагаше.

— Хайде, изчезвай. — Той тупна Джейк по дупето и го проследи с поглед, докато малкият вървеше с тътрещи крачки по коридора.

Натаниъл се върна в спалнята и моментално усети напрежението, изместило атмосферата на спокойно усърдие. Сърцето му се качи в гърлото, кръвта замръзна във вените му.

— Какво не е наред?

— О, няма нищо, милорд. — Лекарят се усмихна и нави ръкави. — Всичко върви добре.

— Натаниъл! — извика пронизително Габриел.

— Тук съм, любов моя.

Той взе ръката й, тя се вкопчи здраво в него, тялото й се сгърчи и от устата й се изтръгна тържествуващ вик.

Натаниъл видя как дъщеря му си проби път към светлината на света: бледо, синкаво човече, омазано с кръв. Чу се тъничък вик и телцето се зачерви.

— Имате дъщеря, милейди — каза акушерката. — Прекрасно бебе.

— Божичко, мисля, че има още нещо — изплака Габриел и очите й се разшириха от учудване.

— Я виж ти — промърмори лекарят и отново се наведе над пациентката си. — Ей сега ще се роди още едно бебче.

— Не мога да повярвам — пошепна Натаниъл, когато излезе и синът му и го поздрави със силен вик.

Габриел падна изтощено на възглавниците и за миг затвори очи.

— Дайте ми ги — помоли тя.

— Първо ще ги измия, милейди — възрази акушерката. Такова искане беше необичайно.

— Не, няма — отговори твърдо Габриел. — Дайте ми ги веднага.

Акушерката отново понечи да възрази, но лорд Прайд излезе бързо напред и взе децата от ръцете й. Поведението му минава всякакви граници, каза си възмутената жена. Не стига, че стоя през цялото време в стаята на родилката, а сега и това… тя поклати глава и сложи бебетата на гърдите на майката.

— Ти никога не правиш нещата наполовина, нали, любов моя? — Натаниъл се покашля с овлажнели очи и на устните му заигра учудена, щастлива усмивка. Протегна ръка и помилва двете мънички главици.

— Не са ли прекрасни? — пошепна възхитено Габриел.

— Ти си прекрасна — отговори той и се наведе да я целуне.

— Ще станат още по-прекрасни, като ги измием и облечем — обади се сърдито акушерката. Трябваше да зачитат авторитета й. — Сигурна съм, че всички в къщата чакат нетърпеливо да узнаят, че милейди е дала живот на две здрави бебета.

— Не. — Габриел вдигна властно ръка. — Джейк трябва да узнае пръв.

— Естествено — кимна Натаниъл. — Аз ще остана тук и ще чакам, докато си готова да го приемеш.

Без да се притеснява от възмутеното пухтене на акушерката, той седна на рамката на прозореца, протегна дългите си крака и скръсти ръце зад главата със замечтана усмивка на устните. Защо си беше въобразил, че не иска други деца?

Шетнята в стаята продължи повече от половин час. Най-сетне Ели дръпна завесите и оповести:

— Милейди е готова да приема посетители, милорд.

Натаниъл пристъпи към леглото. Габриел седеше, облегната на куп възглавници, и прозрачно бледото й лице почти не се различаваше от белия лен. Тънката кожа под очите образуваше тъмни пръстени, но в зениците сияеха живот и смях, а грижливо изчетканата коса разкриваше частица от огнената й динамика.

— Повикай Джейк — нареди тя. — А докторът със сигурност ще оцени високо чашка коняк или вино… Нали трябва да пиете за здравето на най-новите граждани на земята. — Тя вдигна критично едната си вежда, за да напомни на Натаниъл за задълженията му.

Той изпълни, каквото му бе заповядано. Докторът се настани удобно до прозореца и напълни чашата си с отличния коняк, донесен от съседната спалня.

Когато баща му влезе в учебната стая. Джейк скочи.

— Милорд? — Прими захвърли гергефа си и също стана. Бледосините й очи святкаха развълнувано и страхливо.

— Всичко е наред — усмихна се Натаниъл. — Ела, Джейк. Габриел те чака. — Протегна ръка и детето хукна към него.

— О, милорд! Какво е… какво е…?

Въпросът остана без отговор. Натаниъл бързо излезе от стаята за ръка с подскачащото момче.

Когато наближиха апартамента на кралицата, Джейк пусна ръката на баща си и профуча като вихър през вратата.

— Габи…

Изведнъж спря и погледна страхопочтително към леглото.

— Ама ти си родила две бебета — установи той, повече стъписан, отколкото зарадван.

— Да, това наистина беше изненада — съгласи се с усмивка Габриел.

— Ела да се запознаеш с братчето и сестричето си.

Джейк се приближи предпазливо и погледна във вързопчетата от пелени, които Габриел държеше в двете си ръце.

— Кой е кой?

— Това е сестра ти. — Габриел посочи вързопчето в лявата си ръка. — А това е брат ти.

Джейк огледа двете сбръчкани личица и кимна мъдро.

— Значи по едно от двете.

— Съвсем правилно. — Баща му също се наведе над бебетата. — Но не ме питай как ще ги различаваме, когато са увити като пашкули.

— Много е просто — заяви Габриел с чувство за превъзходство. — Сестричката на Джейк има къдрица на челцето.

— А другото изобщо няма коса — засмя се Джейк и приседна на леглото. — Ще ми дадеш ли да го подържа?

Габриел му подаде братчето и се засмя, когато Джейк се опита да го настани удобно в свивката на лакътя си като нея.

— Я виж ти! Идват ни гости! — Натаниъл отиде до прозореца, който стоеше отворена, за да влиза меката топлина на юлската вечер. По входната алея трополеше карета.

— Сигурно е Джорджи — отговори Габриел, докато си играеше с мъничките пръстчета на дъщеря си.

— Откъде може да знае, че си родила?

Габриел отново се усмихна с чувство за превъзходство и погъделичка бебето под брадичката.

— Ние винаги усещаме, когато с другия се случват важни неща. Странно е, но е истина.

— Довела е и лейди Дьован — съобщи Натаниъл с примирение и се издаде навън, за да вижда по-добре. — Предполагам, че Майлс, Саймън и лорд Дьован също са тук.

Габриел се ухили с разбиране.

— Лорд Дьован вероятно не е с тях. Той не се въодушевява особено от бебета. Но Майлс и Саймън със сигурност са тук.

Натаниъл взе бебето от ръцете на Джейк и заповяда:

— Тичай долу. Джейк, поздрави лорд и лейди Ванбруг с добре дошли в дома ни и ги доведи тук.

Джейк примигна изненадано. Нова и много важна задача. Погледна вързопчето, което беше негов брат и кимна.

— Да, татко. А може ли да им кажа, че си имаме две бебета? — И се изнесе бързо през вратата, без да дочака отговора на Натаниъл.

— Искам да подържа и момиченцето — каза гордият баща и очите му светнаха.

Габриел му подаде и другото бебе и се отпусна изтощено на възглавниците. Гордостта и радостта на Натаниъл всъщност не биваше да я изненадват, но докато го гледаше как стои до прозореца с двете бебета в ръце, готов да ги представи на първите им почитатели, очите й се напълниха с радостни сълзи.

— Габи… — Джорджи буквално нахлу в стаята. — Добре ли мина всичко? Толкова ме беше страх за теб! — Тя обсипа братовчедка си с целувки, без изобщо да погледне Натаниъл и двете бебета в ръцете му. — Я се виж — произнесе тя между смях и сълзи. — Не изглеждаш по-изтощена, отколкото след дълъг лов.

Габриел я притиснало гърдите си.

— О, повярвай ми, скъпа, с много по-голямо удоволствие бих отишла на лов.

— Разбирам те. Ужасно е, нали? — Джорджи се надигна и затърси кърпичката си. После се обърна със замъглени очи към Натаниъл, който неохотно връчи децата си на лейди Дьован.

— Моите поздравления — прошепна Джорджи, надигна се на пръсти и го целуна по бузата с топлота, която го смая. Трогнат до дън душа, той я прегърна и двамата се почувстваха неловко.

— И това ако не е типично за Габи — отбеляза радостно възбудената лейди Дьован, докато люлееше бебетата в ръцете си. — Винаги е пълна е изненади.

— Напълно сте права, мадам — кимна Натаниъл, приседна на леглото до жена си и сложи Джейк на коленете си.

— Имате ли вече имена за малките? — осведоми се достопочтената дама и връчи едното бебе на дъщеря си.

Габриел отвори уста, но Натаниъл я изпревари.

— Дъщеря ни ще се казва Имоджин.

— О, да. На майката на Габи. Много подходящо… Искаш ли да подържиш сестричката си, малкият? — Лейди Дьован обърна добродушното си лице към Джейк. Той много искаше да попита откъде дамата знаеше кое бебе му дава. Нали нямаше представа за къдрицата. Но май не беше учтиво да се пита така. Протегна ръце и прегърна бебето.

— А момчето?

— Уилям — отговори спокойно Натаниъл.

Габриел изведнъж утихна. Уилям — Гийом на френски. Никога не бяха споменавали това име за детето си.

— Вероятно това име е характерно за семейството ви, лорд Прайд? — осведоми се любопитно лейди Дьован.

— Не — отговори все така спокойно Натаниъл. Даваме му това име в чест на един погубен живот.

Той се обърна към Габриел, тя го дари с една от прекрасните си усмивки и в очите й светна пламенна любов.

Историята им беше започнала със смъртта на Гийом — и техният син щеше да им напомня за него.