Джейн Фийдър
Кадифе (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Меморандумът беше ясен и точен: „Заекът е отстранен на 6 юни 1806 г. След изпълнението агент шест изчезна, вероятно е убит. Няма последствия, предполага се самоубийство преди залавянето.“

Габриел се взираше като замаяна в листчето в ръката си, изписано с елегантния почерк на Натаниъл. Силен гняв потече по вените й със силата и съвършената яснота на фонтаните в градините на Версай.

Тя го знаеше и преди, но потвърждението, тук, в ръката й, черно на бяло, я разтърси по-силно, отколкото беше очаквала.

Документът бе прибран в папка с частни записки — бележки, емоционални оценки на успели или неуспели начинания, ръководени от лорд Прайд. Личният професионален дневник на английския резидент. Той съдържаше потвърждение за убийството на Гийом, заповядано от Натаниъл Прайд.

Габриел пое дълбоко въздух и огледа спалнята на любовника си. Сенките на късния следобед се събираха в ъглите на грижливо подредената стая. Оскъдно обзаведеното помещение съдържаше твърде малко неща, които загатваха за личността на обитаващия го.

Къщата беше много тиха и тишината будеше странни усещания. Обкованият с месинг часовник на перваза на камината удари четири. Натаниъл сигурно нямаше да се върне от обиколката си преди падането на мрака, но нямаше смисъл да рискува повече. Можеше да узнае още много неща от папката, но претърсването на стаята му й бе отнело почти два часа, а и от опит знаеше, че с времето търсещият започва да проявява лекомислие и допуска грешки.

Габриел пъхна папката обратно в кухината на двойното дъно, което бе открила в най-горното чекмедже на скрина за дрехи. Трябваше да запомни много добре положението й, след като бе вдигната фалшивото дъно. Когато се увери, че я е поставила под същия ъгъл като преди, тя постави дъното и подреди грижливо ленените кърпи, които го покриваха. Беше изваждала всяка кърпа поотделно, за да е сигурна, че между гънките не се съдържат някакви изобличителни предмети, но не откри нито едно тампонче памук, нито един цветен конец.

Тя погледна втренчено чекмеджето, припомняйки си положението на кърпите, преди да ги извади. Подреждането беше същото. Облекчена, затвори чекмеджето и извади от джоба на полата си малък плик с фина бяла пудра.

Навлажни устните си и сбърчи чело, после посипа съвсем тънък пласт пудра върху скрина, за да възстанови недокоснатата повърхност, която бе заварила.

Тъкмо фината пудра я бе довела до скривалището. След случилото се с трезора тя изпитваше див страх, че може да пропусне нещо, затова веднага забеляза пудрата. Освен това имаше свой запас от трикове и сега без проблем възстанови първоначалното състояние.

Отиде заднишком до вратата, която водеше към будоара и остана там, докато погледът й бавно обхождаше стаята, за да провери за евентуални следи от присъствието й. Всичко беше, каквото го бе намерила, и тя беше готова да се обзаложи, че дори мъж с опита на Натаниъл няма да разбере, че някой е претърсил спалнята му.

Доволна, Габриел се върна в собствените си помещения. Едва тогава позволи на болката и тъгата си да излязат на повърхността. Те се издигнаха от самата й същност: в гърлото й заседна буца, от очите й потекоха истински потоци от сълзи и намокриха корсажа на роклята, лицето й се разкриви от остра болка.

Тя стоеше неподвижна, неспособна да се помръдне, пленница на непоносимата болка, и чакаше мъката й да се уталожи и да отстъпи място на пречистващия огън на гнева. Само гневът можеше да прогони емоциите й с подлудяващата сила на отмъщението.

О, да, тя щеше да си отмъсти на Натаниъл Прайд и на неговите тайни служби. Щеше да избере най-необичайната форма на отмъщение, която да я задоволи. Щеше да използва и да манипулира човека, заповядал убийството на любимия й, и той никога нямаше да узнае, че именно тя го е направила на глупак. А може би щеше да му го каже… някой ден… за да се наслади на унижението му.

Отново спокойна, Габриел изми лицето си, сложи на очите си тампони със студена вода, за да премахне зачервяването и подутините. Тенът й бързо си възвърна обичайната прозирна бледност.

Тя седна на любимото си място до прозореца и подреди мислите си. След като не намери нищо в трезора, бе стигнала до заключението, че Натаниъл е прибрал на сигурно място най-важните документи. Логично беше да се предположи, че не ги държи разхвърляни по цялата къща. Вчера, когато замина по работа в Саутхемптън, тя претърси основно писалището, където той водеше кореспонденцията си и сметките на имението. Търсенето не даде резултат, но това съвсем не означаваше, че там няма нищо — дори най-опитните шпиони не винаги намираха желаните документи. Този следобед бе претърсила другото обещаващо успех място, където се натъкна на златна мина. Каква ирония на съдбата: тъкмо предпазната мярка на Натаниъл с пудрата я бе насочила към скривалището! Освен това, след случилото се в библиотеката, тя си отваряше очите на четири.

Тихо чукане на вратата възвести за редовната вечерна поява на Джейк. Момчето изглеждаше необичайно весело, но причината за радостната му възбуда не подобри настроението на Габриел.

— Татко има много работа е управителя и тази вечер не ме иска в библиотеката — разказа възбудено детето. — Значи имаме време и можете да ми разкажете някоя истинска история!

Габриел се засмя и го прегърна.

— Каква история предпочиташ?

Джейк наклони глава и набръчка чело, за да размисли. В такива моменти приличаше досущ на Хелън от портрета, но друг път определени движения, накланянето на главата или някой дребен жест й напомняха с тревожна интензивност за Натаниъл.

— Искам да чуя пак историята как вие с Джорджи и Кин сте яздили бика с кривите рога, как той полудял от страх и ви хвърлил в живия плет с тръните.

— Но ти я знаеш вече наизуст! — засмя се отново Габриел.

— Да, но искам пак да я чуя. — Джейк пъхна палец в устата си и се облегна на нея.

Децата винаги се утешават с познатото, каза си Габриел и започна да разказва. Всеки път добавяше нови, интересни подробности, за да направи историята по-увлекателна.

Чу как вратата към спалнята на Натаниъл се отвори и затвори. Чу стъпките му по голия дървен под. Чу шума от отварянето на чекмедже, последван от изтеглянето на резе. Сърцето й заби ускорено, но гласът й остана напълно спокоен и разказът й не спря нито за миг. Почувства как малкото момче до нея се скова за миг, когато усети присъствието на баща си в съседната стая, но бързо се отпусна.

Натаниъл отвори свързващата врата и се облегна на касата, за да огледа мирната сцена, докато развързваше вратовръзката си.

Габриел впи поглед в тесните, дълги пръсти, които развързваха белия лен, и по кожата й пробягаха тръпки. Близостта на стройното, атлетично тяло събуди в слабините й пулсиращо желание и тя изпита приятна възбуда, сякаш ръцете му наистина я милваха и той я покриваше с тялото си. Само преди десет минути изпитваше към този мъж смъртоносна омраза, а сега мислеше само за сливането на телата им.

— Натаниъл. — Въпреки бурята, която бушуваше в гърдите й, тя успя да го поздрави с безлична любезност и притисна момчето до себе си, усетила страха му. — Още малко, и историята ще свърши. Как мина следобедът?

— Беше доста изнервящ, но мисля, че постигнах добър резултат — отговори той. — Не е ли време да си лягаш, Джейк?

— Още не познавам часовника — призна с треперещ глас момчето и устреми големите си кафяви очи към лицето на бащата.

Натаниъл не отговори веднага. Беше като замаян от интимността на гледката. Габриел беше необичайно мека и нежна, истинска майка, и Джейк явно бе запленен от нея. Как бе могъл да я обвини, че й липсват женственост и нежност? Колкото повече узнаваше за нея, толкова по-малко я познаваше.

— Мис Примър не се ли опита да те научи? — попита той след известно време.

— Справям се, но не много добре — отговори Джейк и се размърда неловко на мястото си. Както винаги, с появата на баща му атмосферата в стаята се бе променила. Габи бе станала различна от преди и той имаше чувството, че в гърдите й се е надигнал гняв. Джейк не обичаше, когато хората се гневяха. Когато готвачката ругаеше слугинята Хети и тя плачеше, той също беше готов да заплаче и стомахът му се свиваше на топка. И сега беше готов да се закълне, че нещо не е наред. Въпреки това Габи се усмихваше. Баща му не отговори на усмивката й, но Джейк и без това не го беше виждал да се усмихва.

— Е, мисля, че е време да се научиш — каза Натаниъл с поглед към големия стенен часовник над шезлонга. — Сега е малко преди шест.

— Да, сър — прошепна Джейк със сведена глава. Освободи се от ръката на Габриел и стана от дивана.

— Не искаш ли да чуеш края на историята? — попита Габриел и улови ръката му.

Джейк хвърли бърз поглед към баща си и отново сведе глава към обувките си, шепнейки нещо неразбрано.

— Хайде, разкажи му историята докрай — рече рязко Натаниъл. Изведнъж се бе почувстват като човекоядецът от приказката, който разпространява атмосфера на мрак и униние. Всеки щеше да си помисли, че той се забавлява с това, да прави детето нещастно. Защо, по каква причина всяка дума, която казваше на детето си, звучеше фалшиво? И той ли беше гледал баща си с такъв страх? Може би, защото имаше много по-сериозни основания от Джейк.

Натаниъл разтърси глава, за да се отърве от неприятните мисли.

— Преди вечеря непременно трябва да се изкъпя, Габриел. Ще се срещнем след половин час в библиотеката.

Тя кимна утвърдително и отново настани Джейк до себе си. Погледът на детето се устреми към баща му и Натаниъл, без да съзнава какво прави, пристъпи към него и несръчно помилва главичката му.

— Лека нощ, Джейк.

Милувката толкова стресна момчето, че то загуби ума и дума. Макар че не чу отговор, бащата се оттегли в стаята си и затвори вратата.

Това вече ми харесва, каза си доволно Габриел и продължи да разказва. Тя ненавиждаше Натаниъл, но това чувство беше от тъмния свят на шпионажа и нямаше нищо общо с отношението между него и сина му. Ако беше в състояние да предизвика някои положителни промени и да създаде малко топлина в тази къща, щеше да го направи.

 

 

Натаниъл стоеше зад затворената врата на стаята си и замислено търкаше брадичката си. Погледът му се отправи към скрина. Още с влизането си в стаята го бе проверил внимателно. Финият пласт пудра беше непокътнат. По втория трезор, който се намираше под леглото му, също не се виждаха следи от покушение. Никой не можеше да го намери без основно претърсване на стаята и без да премести масивното легло с балдахин. Габриел със сигурност не можеше да го помръдне сама.

Натаниъл хвърли поглед през рамо към затворената врата и кимна замислено. Засега имаше впечатлението, че Габриел наистина е това, за което се представя. Но за да бъде напълно спокоен, беше нужно да изясни още едно нещо. Трябваше да претърси вещите й. Щом Джорджи Ванбруг изпрати останалия й багаж, той щеше да се заеме за работа и едва тогава — ако претърсването не дадеше резултат, можеше да размисли сериозно за приемането й на работа в тайните служби.

Тази вечер тя беше по-предизвикателна в любовната игра, отколкото предишните, и макар че реагира страстно, Натаниъл усети как в гърдите му се надига лека несигурност. Габриел беше толкова буйна, че той го схвана като знак на отчаяние. Глупости, сигурно си въобразявам, каза си ядно той. Любовницата му просто се беше разчувствала, нищо повече. А по-късно, когато и двамата достигнаха върха на блаженството и дойде моментът на тиха, споделена интимност, той забрави напълно гризящите го съмнения.

Габриел се опитваше да победи безпокойството в сърцето си, като концентрира цялото си внимание върху страстта. Повтаряше си, че днешното й откритие не променя нищо, че го само е потвърдило нещо, което тя отдавна е знаела. Но който и да беше Натаниъл Прайд… каквото и да беше направил… нищо не можеше да намали силата на взаимната им страст. Страст, която стигаше почти до мания. И която щеше да й помогне да си отмъсти.

 

 

На следващата сутрин Габриел се събуди по корем, тежестта на Натаниъл притискаше тялото й върху матрака.

— Утро ли е вече? — промърмори тя и вдигна ръце над главата си. В същото време опря пръстите на краката си в таблата на леглото и се протегна доволно под тялото на любовника си.

— Ммм…

— Какво правиш? — Тя се изви под него и стисна бедра в привидна съпротива.

— Познай. — Той захапа крайчето на ухото й и енергично мушна коляно между затворените й бедра.

— Ами ако не се бях събудила?

— Това би било смъртна обида.

Габриел се протегна още веднъж и се поддаде на енергичния натиск на възбудената му плът.

След половин час, когато зимното слънце вече изпълваше помещението, Натаниъл неохотно отметна завивките и стана от леглото. Огледа доволно Габриел, която все още лежеше по корем, заровила лице във възглавниците. Наведе се и очерта с пръст линията на гръбнака й, после плъзна пръсти по стегнатото дупе.

— Очертава се прекрасен ден. Ако не замръзне и се появи благоприятен вятър, можем да покараме лодка по реката. Какво ще кажеш?

— Ама разбира се! — Габриел беше въодушевена. — Ще ме научиш ли да управлявам платната?

— Ако желаеш. — Натаниъл се засмя безгрижно и Габриел го погледна учудено. — Ще бъдеш ли търпелива ученичка?

— Това зависи изцяло от учителя, сър. — Тя се претърколи по гръб и примигна многозначително. — Мисля, че търпението не е от силните ти страни… Идеята да ме учиш май не е особено добра.

— О, мисля, че ще те изненадам — засмя се отново той. — Моят начин на действие не винаги може да бъде предсказан.

— Е, добре, изненадай ме.

— С удоволствие, мадам. — Той се наведе и целуна зърната на гърдите й, кимна самодоволно, когато те щръкнаха под милувката на езика му, махна й весело и напусна стаята в най-добро разположение на духа.

Този непознат Натаниъл се запази през целия ден. Прекрасен компаньон, човек с чувство за хумор, който мислеше единствено за нейното удоволствие. Прояви невероятно търпение, докато я научи да вдига платната, да управлява платноходката по вятъра, да изчаква удобния момент, за да обърне.

Двамата плаваха дълго по реката, няколко пъти завиха по изкуствените канали в плодородните низини, но не рискуваха да навлязат в устието на Солент. Беше студено и освежаващо и през целия ден тъмният свят, управляван от недоверие, сметка и предателство, беше много далече от тях.

Към обед двамата вързаха платноходката на самотен кей в края на низината и се запътиха напряко през поляните към гостилница, покрита със сиви плочи. Рибарите в кръчмата поздравиха Натаниъл сърдечно, без излишни церемонии. Разговорът се водеше непринудено и прямо, което безкрайно изненада Габриел — все пак лорд Прайд беше земевладелец, а тези хора бяха негови арендатори. Мъжете не й обърнаха особено внимание и тя заключи, че в тази кръчма обикновено не се допускаха жени.

Доволна от почивката, тя седеше пред буйния огън, пиеше портър и си хапваше сочен месен пастет. След него изяде голямо парче чедър, мариновано с лук. Натаниъл бе свалил жакета си и сега седеше с навити ръкави на ризата на висок стол пред тезгяха, вдигнал единия си крак на щангата. Разговорът се въртеше все около приливите и отливите, капризите на вятъра и възможностите за риболов.

Внезапно Габриел се запита какво ли щеше си помисли Джейк, ако можеше да види баща си в този момент. Натаниъл беше длъжен да научи сина си да управлява платноходка и да лови риба. Той трябваше да представи момчето на местните хора и да му покаже как непринудено общува с тях.

Тя протегна крака към огъня и затвори очи.

— Ела, поспаланке. След един час започва отливът и ако не побързаме, ще се озовем на сухо. — Натаниъл застана между нея и огъня, блокира топлината с тялото си и облече палтото си.

— Какво значи на сухо? — попита Габриел и се прозя сладко.

— Страната, която е в сянката на вятъра — отговори той и я издърпа да стане. — И без това ще е трудно да отблъснем лодката от брега, а когато започне отливът, може да се наложи да я теглим на ръце по канала и да затънем в тинята.

— Много приятни перспективи — Габриел го последва неохотно навън. Следобедът беше доста студен. Върнаха се при лодката.

 

 

— Денят беше великолепен. — Когато късно следобед завързаха лодката до кея на имението, Габриел беше в приповдигнато настроение. Дари Натаниъл с нежна усмивка и мушна ръката си в неговата. Той се наведе и я целуна но върха на носа.

— По изключение днес беше учудващо кротка спътница.

— Кротка? Аз?

— Да, ти — кимна сериозно той. — И ще си получиш наградата, когато… Кой, по дяволите, ни е дошъл на гости?

Той спря на алеята, която водеше към страничния вход на къщата и към старата оръжейна винаги минаваше по нея, когато влизаше в къщата откъм реката. От мястото, където бе застанал, кръглото площадче пред главния вход се виждаше съвсем ясно. Пред парадното стълбище бе спряла карета. Конете пръхтяха и от ноздрите им се издигаха кълба дим. Слугите, ръководени от Бъртрам, разтоварваха багаж от покрива на каретата, а мисис Бейли чакаше на входа, за да поздрави новодошлите.

Габриел се взря напрегнато в падащия мрак, опитвайки се да разпознае герба на каретата. След малко избухна в луд смях.

— О, това е Джорджи! Явно е решила лично да донесе багажа ми. Вероятно е дошъл и Саймън — Джорджи знае, че не може да нощува под покрива на необвързан мъж без съпруга си.

— За разлика от теб — изръмжа Натаниъл.

— Е, аз съм нещо друго — отговори честно Габриел, събра полите си и хукна към главния вход.

Натаниъл влезе в дома си през страничния вход — с бавна стъпка и мрачно лице. Още не беше готов да се присъедини към въодушевлението на Габриел.