Джейн Фийдър
Кадифе (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

— За колко време ще стигнем в Беърли Мейнър. Саймън?

— В Беърли Мейнър? — Лорд Ванбруг вдигна глава от чинията и погледна смаяно жена си, която влезе с трясък в стаята за закуска.

— Да, точно така. Получих писмо от Габи. — Джорджиана размаха листа в ръката си. Камериерката й го бе донесла със сутрешния шоколад. — Тя иска да й изпратим багажа. Гостува на лорд Прайд и смята да остане там… чакай да видя как се е изразила… ето: „неопределено време“. Така пише.

Джорджи вдигна глава и в сините й очи светна злобно удоволствие.

— Не е ли скандално?

— Типично за Габи — отбеляза Майлс Бенет и спокойно отпи глътка ейл. — И крайно нетипично за Натаниъл.

— Ние обаче сме длъжни да отидем там и да спасим доброто й име — заяви енергично Джорджи и грабна една гъба от чинията на мъжа си.

— Да отидем там? — извикаха в един глас Саймън и Майлс и си размениха ужасени погледи.

— Искаш да нахлуем в дома на мъж, който тъкмо… как да кажа… тъкмо е зает с нещо интимно, дълбоко лично? — продължи Майлс и уплашено поклати глава.

Джорджи сдъвка сочната гъба и си взе още една.

— Габи ми е като сестра — обясни тя. — Ако беше тук, мама щеше да ми заповяда да замина. Семейният дълг изисква да спася Габи от обществения скандал. — Тя кимна самодоволно.

— Ти си едно рафинирано малко зверче. — Мъжът й енергично я удари по ръката, когато отново посегна към чинията му. — Мен не можеш да излъжеш. Нито за секунда. Ти умираш от любопитство!

— В никакъв случай — възрази Джорджи с физиономия на обидена невинност. — Ако се разчуе, че Габи е отишла сама в дома на вдовец, край на доброто й име. Ако беше тук, татко щеше да ти каже, че си длъжен да й предложиш закрила. Точно така — заключи дълбокомислено тя. — И сигурно щеше да очаква от теб да призовеш лорд Прайд на дуел.

— Велики боже! Как ти хрумна тази безумна идея? Никой мъж, който има поне капчица разум в главата си, няма да предизвика на дуел Натаниъл Прайд.

— Не и ако има намерение да се отърве жив — подкрепи го ухилено Майлс.

— Джорджи, скъпа, мъжете не се месят в личните дела на приятелите си.

— Вие сте страхливци! И двамата! — Джорджи изпухтя отвратено. — Е, щом вие не смеете, ще замина сама. Габи има нужда от мен. — Тя се обърна и излезе от стаята. Саймън простена измъчено.

— Можеш да й забраниш — предложи предпазливо Майлс, изпълнен със съчувствие.

— Знаеш, че не мога. — Саймън забарабани с пръсти по излъскания плот. — Джорджи изглежда и се държи като мило гълъбче и всички са убедени, че не е в състояние да причини зло дори на муха, но тя е от семейство Дьован, не забравяй.

— О, да.

На масата та закуска се възцари потиснато мълчание. И двамата мъже бяха наясно с упоритостта и неотстъпчивостта на всички Дьован.

— Мисля, че Джорджи има право — заговори най-сетне Майлс. — Ако се разчуе…

— Моята любопитна жена изобщо не се интересува дали ще се разчуе — сряза го Саймън. — Тя иска да види Габи и да узнае какво точно става. Можеш ли да си представиш как ще реагира Натаниъл на нахлуването ни… да му се изтърсим изведнъж тримата…

— Какво? Правилно ли чух, че каза „тримата“? — попита стреснато Майлс.

— Да не мислиш, че ще тръгна без теб? — попита настойчиво приятелят му. — О, не, драги, това засяга всички ни.

— Но аз не съм женен за една Дьован — защити се Майлс.

— Натаниъл е и твой приятел, не само мой.

— Тук не става въпрос за Натаниъл, а за доброто име на Габи. Тя е твоя роднина, не моя.

— Ти си ми братовчед, следователно също имаш връзка с това „ужасно дете“.

— Това е нечувано! От всички несправедливи, необосновани, измислени роднински връзки…

— Стига приказки, млади момко. Тръгваш с нас. — Саймън отмести стола си и стана. — Не мога да позволя на Джорджи да замине сама. Две жени под покрива на вдовец — това е двоен скандал! Баща й ще ме наложи с камшика за езда!

— А ти си неспособен да укротиш жена си — укори го Майлс.

— Да, боя се, че си прав — призна Саймън и сви рамене. — Ще кажем на Натаниъл, че само минаваме оттам и го молим да ни окаже гостоприемство за една нощ. С малко повече късмет една вечер с Габи ще е достатъчна да утоли непоправимото любопитство на съпругата ми.

— Наистина ли смяташ, че Натаниъл ще се хване на приказките ни?

— Не, разбира се, че не! Но няма да ни изгони, макар че през цялото време ще мълчи и ще пухти. Няма да ни е за първи път, нали?

— Прав си — промърмори мрачно Майлс, когато вратата се затвори зад лорд Ванбруг. — Разбира се, че не, в никакъв случай. — Той огледа отново привлекателните ястия на масичката, но апетитът му беше преминал.

 

 

— О, виждам, че имаш доста работа — отбеляза Габриел, когато на сутринта влезе в библиотеката. Просторното помещение беше обляно от ярка слънчева светлина.

Натаниъл вдигна глава от писалището си и приглади назад гъстата си тъмна коса.

— Да. Депеши. Боя се, че ще трябва да си потърсиш някакво занимание, докато свърша.

Той й кимна, бутна стола си, взе няколко документа и се запъти към етажерката.

Габриел пристъпи до прозореца и се загледа с умерен интерес към настланата с плочки тераса и заскрежената морава.

Тънките косъмчета на тила й настръхнаха, като чу как Натаниъл извади от етажерката томовете на Лок и завъртя ключалката на трезора. Сега щеше да намери издайническия косъм!

Натаниъл хвърли поглед през рамо към изпънатия гръб на Габриел. Беше изчакал тя да дойде в библиотеката, за да провери трезора за подозрителни нередности.

Наведе се, нагласи ключалката, но преди да отвори вратата, отново хвърли бърз поглед назад и изруга:

— Гръм и мълния!

— Какво има? — попита спокойно Габриел и се обърна към него. Очите й не се стрелкаха насам-натам, съвършеният й тен беше прозрачен както винаги. — Да не би да забравихте комбинацията, господин резидент? — И му се усмихна с обичайната крива усмивка, която го вбесяваше и възхищаваше едновременно.

Липса на предателска реакция, реши Натаниъл. Нито следа от страх в прекрасните очи.

— Нокътят ми се закачи в ключалката — обясни той, сложи пръст в уста и внимателно отвори вратичката на трезора.

— О, ето го и Джейк! — извика зарадвано Габриел, отвори прозореца и извика името на детето. Натаниъл трепна от вика и се извърна, без да пуска вратичката на трезора. В следващия миг отново насочи вниманието си към него, но само за да види как косъмът падна на пода.

Габриел разговаряше оживено с Джейк, които стоеше пред отворения прозорец, и сякаш бе забравила присъствието на Натаниъл, който ядосано се наведе да вдигне косъма.

— Какво ще правиш днес, Джейк? — попита тя и го щипна приятелски по нослето.

— С Прими ще излезем на учебна разходка в гората — обясни послушно детето и хвърли страхлив поглед към тъмната фигура на баща си в задната част на помещението.

Гувернантката стоеше зад момчето, потръпваше нервно и кършеше ръце в тънки бели ръкавици.

— Хайде, Джейк, да вървим, недей да пречиш на дамата.

— Изобщо не ми пречи — увери я Габриел. — Какво събирате по време на учебните разходки?

— Нищо не събираме — отговори учудено Джейк. — Само гледаме.

— О! — Габриел не знаеше какво да каже. Когато излизаха сред природата, децата на Дьован събираха какво ли не: насекоми, охлюви, цветя, пеперуди… Тя излизаше с удоволствие с тях и веднага се зарази от събирателството. Гледането беше доста скучна задача за едно шестгодишно момче.

— Не искаме да носим мръсни неща в учебната стая — обясни мис Примър.

— Да, това е разбираемо — кимна Габриел.

— Бавачката не иска да ги нося и в детската стая — допълни Джейк с крива усмивка. — Казва, че и без това влизат предостатъчно мухи и други насекоми.

— Хайде да вървим, Джейк. — Гувернантката улови ръката на момчето. — В единайсет трябва да сме отново тук, защото имаш час с глобуса. Тази вечер негово благородие ще иска да узнае какво си научил за океаните.

Живостта на Джейк угасна и той погледна страхливо под ръката на Габриел, която държеше прозореца. Когато баща му не реагира, малкият послушно хвана ръката на гувернантката си и се сбогува с Габриел.

Тя проследи с поглед детето и жената, които вървяха с бързи крачки по моравата към входната алея, и затвори прозореца. Ако продължават с това темпо, няма да видят нищо интересно, мислеше си тя.

После се обърна отново към Натаниъл, с ведра усмивка на устните, която не издаваше нищо от бурята, бушуваща в гърдите й.

Той затвори трезора и вдигна поглед към нея. Очите му бяха тъмни и загадъчни.

— Как мрачно гледаш — отбеляза небрежно тя, макар че пулсът й беше ускорен до непоносимост. — Какво те тревожи? Имаш ли нещо против, че си поговорих с Джейк?

— Не — отговори кратко той, седна отново зад бюрото си и загърна следващия документ.

— Няма да ти преча — продължи Габриел. — Виждам, че имаш много работа.

Дали се бе издала? Беше й невъзможно да си извади някакви заключения от държанието на Натаниъл. Той изръмжа нещо неразбрано и потопи перото в мастилницата.

— Питах се… — започна отново тя — О, извинявай! Не исках да ти попреча. — Обиколи помещението, изтупа няколко възглавници, подреди списанията на масичката и си затананика нещо, докато си блъскаше главата как да разбере истината. Може би трябваше да заговори направо по темата шпионаж, за да получи някакъв знак. — Питах се дали имаш агенти във всеки град на континента.

— В повечето. — Натаниъл не вдигна поглед от документите си и отговори с рязко нетърпение.

Габриел се направи, че не го е разбрала.

— Предполагам, че си разположил свои хора във всички стратегически важни кралски дворове. Имаш ли човек, който да е близо до Талейран? Или в салона на мадам Дьо Стат?

Натаниъл стисна устни.

— Закуси ли вече?

— Още не. А ти?

— Да.

— Хмм. Въпреки това не си станат по-разговорлив. Защо не искаш да поговориш с мен? Мислех, че мразиш разговорите само на масата за закуска.

— Нямам нищо против разговорите, но не понасям празните приказки.

Габриел изсвири тихо през зъби.

— Стрелата улучи!

— Съмнявам се, мадам — отвърна сухо той.

Габриел продължи със същия ведър тон:

— Някога поемал ли си конкретни задачи? Или водачът винаги стои в центъра на мрежата? Той е, така да се каже, умната глава, която направлява развитието на нещата. Питам се как ли се чувстваш, когато изпращаш хората на опасна мисия, а ти самият не се излагаш на риск.

— Не мислиш ли, че прекаляваш с въпросите? Хайде, върви да закусиш. — Натаниъл упорито не вдигаше поглед от документите си.

— Наистина ми е трудно да намеря подходяща тема за разговор — оплака се тя. — Децата и детството са табу. Работата ти е абсолютно забранена. Всяко предположение за причините, които са те направили такова раздразнително копеле, се наказва строго. Вече започвам да се питам как при това положение мога да изпълнявам светските си задължения на учтива гостенка.

Натаниъл рязко вдигна глава, но не каза нищо. Очевидно размисляше. След минута на лицето му изгря една от редките му усмивки.

— Има само една приемлива тема, Габриел. Учудвам се, че още не си се сетила за нея.

— Така ли? — Инстинктът й подсказа, че всичко беше наред. Не бе паднала в капана му. Устните й се накъдриха в усмивка и тя се запита тайно дали той знаеше каква власт придобива над нея с нежността, която толкова пестеше.

— Имам предвид секса — обясни той без заобикалки. Очите му се присвиха, но усмивката остана. — Знаеше ли, че под дясната си гърда имаш възхитителна сбирка от лунички, почти с формата на цветче… Същото цветче от лунички видях и на дупето ти и бях омагьосан. Струва си да огледам двете места по-обстойно и смятам…

— Натаниъл! — извика протестиращо тя, но искрите в очите й я изобличаваха в лъжа.

— Иска ми се да можех да доставя отнякъде ягоди — продължи той.

— Сигурно не би трябвате да питам — или поне не преди закуска, но все пак: защо искаш ягоди? — Изведнъж коленете й се разтрепериха и тя приседна на облегалката на дивана.

— Представих си нещо — обясни с равен тон той. — Ще напълня пъпчето ти с шампанско и ще сложа вътре една ягода.

Крайниците й се усещаха като разтопено масло, плътта между бедрата й пулсираше.

— Цял лен ли ще работна?

— Не, ако сега ме оставиш сам.

— Обещание ли е това?

— Възможно е… А сега си върви. Моля те!

— Разбира се, сър. — Тя се запъти към вратата, опитвайки се да се овладее.

— Габриел?

— Какво има, сър?

— Надявам се до следобед да ти хрумне някакъв зимен плод, който да замени ягодите.

— А шампанското?

— В избата ми има няколко каси от много добра реколта.

Габриел погледна с облекчение благородната глава, наведена над документацията. Все едно обсъждаха менюто за вечеря. Натаниъл Прайд беше труден, раздразнителен, аскетичен мъж, но тези качества не се отразяваха на чувствеността му.

— Тогава до следобед, милорд.

— До следобед, графиньо.

Тя затвори вратата и се запъти към малката стая за закуска зад стълбата, готова да запее. Насред път обаче спря рязко и хукна нагоре по стълбата, докато се озова на височината на портрета. Трябваше отново да види лейди Хелън Прайд.

От платното я гледаха мило усмихнати очи, ъглите на меката уста бяха извити леко нагоре. Какво е знаела Хелън за ненаситната чувственост на съпруга си? За непогрешимия му инстинкт? За умението му да възбужда и да доставя удоволствие на жената?

Желанието прониза тялото й като светкавица и тя пое шумно въздух. В писмата, които бе видяла през нощта, нямаше думи на дива страст Натаниъл беше използвал нежни, мили слова, за да опише усмивката на Хелън, мекотата на очите й, нетърпението си двамата най-сетне да заживеят заедно като мъж и жена. Това бяха думи на дълбоко влюбен мъж, който внимава много да не каже или направи нещо, което може да уплаши или нарани любимата му.

А отговорите на Хелън… за съжаление Габриел не бе прочела нито едно нейно писмо. Достатъчно лошо беше, че надникна в писмата на Натаниъл. За нищо на света не би се ровила в интимните чувства на една абсолютно непозната жена, която на всичкото отгоре вече не беше между живите.

Габриел рязко обърна гръб на портрета и отново се запъти към стаята за закуска. Връзката между Натаниъл и Хелън беше опасна територия. По-добре да я избягва. Същото важеше за отношенията между бащата и сина.

Оказа се изключително трудно да спази решението си, когато малко преди обяда от библиотеката излезе мис Примър Лицето й изразяваше пълно стъписване, долната й устна трепереше и тя притискаше към устата си кърпичка.

Габриел, която тъкмо се връщаше от дълга разходка в овощната градина, където беше отишла да размишлява с какво да замести ягодите, я изгледа загрижено.

— Какво ви е, мис Примър? Какво ви разтревожи? — Погледът й се устреми към затворената врата на библиотеката. Очевидно гувернантката беше имала разговор с работодателя си.

— О, скъпа графиньо… колко мило от ваша страна… Работата е там, че… Аз, естествено, знаех, че това трябва да стане… Негово благородие беше много великодушен… отлични препоръки, едномесечно възнаграждение… но аз… О, господи, ако знаете колко се тревожа…

Тя замълча смутено, изтри очите си и изпъна крехките си рамене.

— За бога, говоря като по книга изрече тя с патетично достойнство. — Не ми обръщайте внимание, уважаема графиньо. Просто преживях шок, а не бях подготвена за него… Мислех, че ще остана тук още две години… ала негово благородие знае кое е най-доброто за момчето.

— Точно там е въпросът. — Габриел махна с ръка. — Елате в стаята ми, мис Примър. Ще изпием по чаша шери и ще ми разкажете всичко на спокойствие. — Тя хвана гувернантката под ръка и я поведе нагоре по стълбата, без да обръща внимание на слабите й протести.

Мис Примър си позволи да седне на предложеното кресло, Габриел сложи в ръката й чаша шери и енергично й нареди да го изпие.

— Негово благородие ми каза, че възнамерява да назначи домашен учител — започна без заобикалки тя, след като се настани на пейката под прозореца.

— Да… аз, разбира се, знам, че така трябва да бъде… Но не мислех, че ще стане толкова внезапно. Джейк е още толкова малък… и толкова плах… Ще бъде много по-добре, ако остана още известно време при него, поне докато свикне с новия учител.

— Значи лорд Прайд иска да ви уволни веднага щом пристигне домашният учител? — Габриел не се опита да скрие неодобрението си. Вярно, че това не я засягаше, но все пак…

Мис Примър кимна, отново изтри очите си с кърпичката и отпи голяма глътка шери.

— Негово благородие е много щедър и аз нямам причини да се оплаквам, графиньо, но наистина мисля, че Джейк има нужда от време, за да свикне с новото положение.

— И аз мисля така. — Габриел се облегна на рамката на прозореца и леко извъртя глава, за да гледа към реката. Мис Примър не се оплакваше от собствената си съдба, но и нейното положение не беше лесно: тя беше вече на възраст и никак нямаше да й е лесно да си намери нова работа, въпреки отличните препоръки и едномесечното възнаграждение. Животът на гувернантката наистина не беше лек. Толкова години се беше грижила самоотвержено за момченцето и сега…

— Имам една омъжена сестра — продължи мис Примър, сякаш бе прочела мислите на събеседницата си. — Ще остана известно време при нея, докато си намеря ново място. Ще се грижа за къщата, ще уча децата, така няма да има нужда от бавачка.

— Вероятно сте права — каза Габриел. Сигурно щяха да се отнасят с нея като с бедна роднина, която трябва да заслужи леглото и храната си.

— Много ме е страх за Джейк — започна отново мис Примър. — Не знам как да му кажа.

— Това е задача, която трябва да поеме лорд Прайд — отговори твърдо Габриел.

— О, но той сигурно очаква аз да кажа на детето… всъщност не, не исках да кажа това. Лорд Прайд сигурно очаква аз да подготвя Джейк за промяната.

— Въпреки това смятам, че не бива да му казвате нищо. Послушайте ме, моля ви. Приемете съвета ми — настоя Габриел и напълни отново чашата на гувернантката.

— О, много сте любезна… не, не, благодаря. Зави ми се свят… Не съм свикнала да пия, нали разбирате.

Бузите на добрата Прими бяха зачервени, очите й блестяха.

— Време е да вървя в учебната стая. Джейк трябва вече да е привършил обяда си. — Мис Примър стана и се олюля. — Велики боже — пошепна тя и се хвана за ръба на масата. — Бяхте много мила с мен, графиньо.

Габриел поклати глава.

— Не си струва да говорим за това. — Тя придружи мис Примър до вратата. — Моля ви, не казвайте нищо на Джейк засега.

Мис Примър я погледна с надежда.

— Смятате ли, че е възможно негово благородие да размисли?

— Не знам — отговори честно Габриел. — Но може би ще размисли поне за оставането ви тук, докато Джейк свикне с новия учител.

Гувернантката излезе, доста по-спокойна отпреди, а Габриел се върна на мястото си до прозореца. У малкия Джейк имаше нещо, което я трогваше до дън душа. Може би й напомняше за собствените й детски години — и тя като него беше сама, уплашена и объркана. Джейк не беше сираче, но растеше без майка, а връзката с баща му беше, меко казано, трудна. Много скоро трябваше да загуби своята най-голяма опора — гувернантката, която го обичаше и на която винаги можеше да разчита. В неговия живот нямаше да има едно малко странно, но изпълнено с обич семейство Дьован, което да заеме мястото на мис Примър, а само един домашен учител и жестоката реалност на училището.

От момчетата в семейство Дьован Габриел знаеше достатъчно за условията в така наречените елитни училища и беше уверена, че крехкият Джейк може да не оцелее физически, да не говорим за емоционално.

Защо Натаниъл не разбираше това? Не, той явно го виждаше и се опитваше да се справи по свой начин. Това беше причината за внезапното уволнение на гувернантката. Това беше подготовка за запознаването на Джейк с произвола, строгостта и твърдостта…

— Надявам се, че тази сутрин си дала воля на фантазията си.

Това беше гласът на Натаниъл — другият му глас, който придружаваше възбуждащите му нежности. Габриел обърна глава към свързващата врата, където стоеше Натаниъл само по риза и разкопчаваше маншетите си.

— Плодови бонбони — изрече задъхано тя и прогони всички мисли за бъдещето на детето.

— Плодови бонбони? — Той вдигна вежди и нави ръкавите си.

— Захаросани сливи и бадеми — обясни тя. — Перфектно допълнение към шампанското.

Натаниъл кимна бавно.

— Да, мисля, че ще стане. — И направи широк подканващ жест към своята стая. — Ще позволите ли да ви поканя, мадам? — Кафявите очи светеха, на устните му играеше радостна усмивка.

— С удоволствие, сър. — Габриел мина покрай него и той затвори вратата. — Господи, ти си подготвил всичко! — учуди се тя, като видя наредената маса под прозореца. — Цели две бутилки шампанско!

— Планирах дълъг следобед.

— Обаче няма плодови бонбони — отбеляза нацупено тя. — Шунка и студено пиле, но не виждам захаросани сливи.

— Затова пък има грозде от оранжерия — каза той и й посочи прекрасния тъмночервен грозд на сребърна табличка.

— Очевидно нямате нужда от моята фантазия, лорд Прайд — пошепна тя и проследи със замиращо сърце как той разполови едно гроздово зърно със зъби.

— Двама души мислят по-добре от един — отвърна той. — След малко ще позвъня да ни донесат захаросани сливи, но сега искам да отвориш уста. — И поднесе гроздовото зърно към устните й.

Мушна зърното в устата й и се засмя, когато езикът й го обхвана, за да вкуси сочното, хладно месо.

— Ще получиш всичко, което искаш — пошепна той и я прегърна.

— Най-много ми харесаха захаросаните бадеми — заяви Габриел и потопи един бадем в своята чаша с шампанско. — Комбинацията от сочна ядка и резливо шампанско е много специална. Какво ще кажеш?

— Не мисля, че ще понеса още една хапка — промърмори Натаниъл и изстена сладостно под милувките на езика й, докато тя облизваше шампанското от вдлъбнатинката на пъпа му. Габриел сипа още малко шампанско в пъпа му и допирът с хладните капки предизвика нов стон.

— Не мърдай, защото ще го излееш — заповяда тя. Той се подчини, но тялото му се разтърси от весел смях.

— Сега ще опитам зърно грозде — реши Габриел и откъсна най-голямото зърно от черния грозд. — Само за да опресня спомена. — Тя мушна зърното между устните си и засмените й очи задържаха погледа му за миг, преди да сведе глава.

Натаниъл усети тежестта й върху бедрата си, дъха й върху кожата си, червените къдрици помилваха корема му. Без да бърза, Габриел потопи зърното в шампанското. Капещият плод се плъзна по гърдите му, докато лицето й се наведе над неговото.

Натаниъл отвори уста и затвори очи. Габриел приближи уста до неговата и внимателно мушна зърното между устните му.

— Искаш ли и една захаросана слива? — Палецът й нежно очерта устата му. Очите й грееха от задоволено желание.

— Ако се опитваш да мобилизираш остатъците от енергия в тялото ми, боя се, че усилията ти са напразни — въздъхна той, зарови пръсти в разкошната й грива и отдалечи главата й от своята. — Ти изчерпа докрай мъжката ми сила, малка бандитко.

Габриел се изкиска доволно, надигна се и се намести на бедрата му като на седло.

— Мисля, че не съм готова да се предам толкова лесно.

— Милост! — извика през смях той и улови ръцете й, които бяха започнали сръчен масаж. — Не е ли по-добре да полежим тихо един до друг и да си починем?

— Щом така желаеш — отговори с готовност Габриел и легна до него. — Но не бива да забравяш, че не аз капитулирах първа.

— Ти не правиш почти нищо. Цялата работа остава за мен — настави Натаниъл и сънено плъзна ръка по гърба й, когато тя се сгуши в него.

Габриел целуна ръката и рамото му, наслаждавайки се на соления вкус на кожата му.

— Не мислиш ли, че Джейк ще свикне по-лесно с домашния учител, ако мис Примър остане още известно време тук? — Тонът й беше подчертано небрежен. Палецът й се плъзгаше изкусително по ухото му.

— Нали се бяхме разбрали, че няма да говорим за Джейк. — Гласът на Натаниъл прозвуча приглушено — очевидно се опитваше да се справи с надигащия се гняв. Ръката, която я милваше, се отдели от гърба й и тя усети студ.

Габриел не се отказа, макар да знаеше, че рискува да се скарат сериозно. Всъщност нямаше намерение да говори с него точно сега, но дългата интимност на следобеда бе притъпила естествената й предпазливост и думите бяха излезли от устата й, преди да помисли.

— Питам се само дали си обмислил всички аспекти — каза тя и го целуна по ухото.

— Не го прави, Габриел. — Натаниъл рязко извърна глава. — Не ми харесва.

— Кое не ти харесва — да те целувам по ухото или да говоря за Джейк?

Вече нямаше връщане назад!

— Последното заяви той. — Джейк не те засяга. Нямаш право да се месиш в семейните ми дела само защото… само заради това, което правихме цял следобед.

— Доколкото знам, това се нарича любовна игра. — Габриел седна в леглото. — Нямам намерение да си позволявам дързости. Но винаги е добре да погледнеш на нещата и от друга гледна точка, а в това отношение ти си… как да кажа… малко късоглед.

Натаниъл изпухтя пренебрежително.

— Ще ти бъда много благодарен, ако не обсъждаш личните ми дела с персонала, докато се намираш в моя дом.

Габриел преглътна мъчително. Това ли беше направила?

— Мис Примър беше много развълнувана. Само я попитах какво е станало. — Тонът й беше предупредителен, но Натаниъл не го забеляза.

— И тя се е възползвала от случая да изплаче мъката и тревогата си в чувствителното ти ухо, вероятно с надеждата, че ще използваш влиянието си в някой от моментите на слабост.

Габриел потрепери.

— Мис Примър не се надява на нищо такова. Тя не е от хората, които използват другите за свои цели. Бедната жена…

— По дяволите! — Натаниъл престана да сдържа гнева си. — Бедната жена, точно така! Ти си повярвала на хленченията й и сега гледаш на мен като на строг, безмилостен работодател, който изхвърля нещастното същество на улицата като непотребна вещ и…

— О, я престани! — Габриел също загуби търпение. — Това не е вярно и ти го знаеш много добре. Тя подчерта многократно, че си много щедър с нея. Жената се тревожи за Джейк — като всички нас, може би дори като баща му! — Тя приглади назад нападалите по лицето й червени къдрици и очите й засвяткаха гневно.

Натаниъл скочи от леглото.

— Правилно! Баща му също се тревожи за него. Мисля, че каза достатъчно Габриел. Ако искаш да спасиш поне малко от този следобед, предлагам ти да се оттеглиш в собствените си стаи и да се успокоиш.

Той я гонеше от леглото си! Ако не беше внимателна, романтичното интермецо щеше да свърши дълго преди да минат двете седмици и мисията й щеше да пропадне.

Без да каже дума, Габриел стана, събра нахвърляните си по пода дрехи и се запъти гола към свързващата врата.

— Само не забравяй, че ти беше този, който каза, че страстта не може да живее във вакуум — каза тя на излизане и грижливо затвори вратата зад гърба си.

Натаниъл изруга полугласно и огледа опустялата спалня. Измачкани чаршафи, остатъци от еротичния им пикник… Прекрасни любовни игри без значение за бъдещето, без връзка с миналото. Какво, за бога, искаха да докажат и на кого?