Джейн Фийдър
Кадифе (1)

ПРОЛОГ

Франция, юни 1806 година

Лунният сърп висеше ниско в небето над гората Сен Клод. Една лисица се движеше гъвкаво през орловата папрат: едно зайче клечеше на задните си лапички, устремило поглед право напред, и носленцето му потръпваше възбудено. Очевидно бе подушило преследвача. В следващия миг хукна да бяга и само бялата му опашчица се мярна за миг в гъстия храсталак. Глухият вик на сова отекна над полянката, където сърничка пиеше жадно от бистрия поток, подскачащ между плоските камъни.

Дървеният павилион на полянката тънеше в мрак — или поне такова беше впечатлението на фигурата, облегната на стъблото на един прастар бук в другия край. Облечен изцяло в черно, наблюдателят се сливаше с околността и представляваше само една малко по-тъмна сянка сред сенките на гората. Погледът му проникваше през мрака и обхождаше едноетажната сграда, издигната точно в средата на полянката. Високите стъклени врати се отваряха към обградена с колони покрита веранда, която минаваше по целия павилион. Когато вятърът се заигра с муселиновите завеси на отворения прозорец, обърнат към наблюдателя в сянката, в мрака сякаш затрепкаха бели облачета.

Мъжът носеше обувки с меки подметки и изобщо не вдигна шум, когато излезе от скривалището си и се запъти към верандата. Черни бричове, черна риза, косата скрита под черна шапка, бледото лице начернено с обгорена тапа — единственото цветно петно беше проблясването на дългия двуостър нож, който държеше в ръка. Наемен убиец, който си разбираше от работата.

В помещението, съседно с кръглата стая на павилиона, гореше една единствена свещ и светлината й беше толкова слаба, че не се виждаше отвън.

Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор дремеше във високото кресло пред студената камина с отворена книга на коленете. Тихо хъркане излизаше от полуотворените устни на тясната, аристократична уста. Изведнъж главата му потръпна, сякаш някакъв шум бе смутил съня му, но много скоро пак се отпусна на гърдите, дишането му се успокои и отново стана равномерно.

Убиецът се промъкна безшумно към отворения прозорец от другата страна на павилиона. Нощното му посещение нямаше нищо общо с мосю Талейран, външния министър на император Наполеон — поне той си мислеше така.

Леглото в кръглото помещение беше разкошно: с висок балдахин и въздушни бели завеси, които се издуваха от лекия бриз и отново се свиваха, сякаш леглото беше кораб в открито море. Между измачканите бели чаршафи и избродираните завивки от дамаска спяха, нежно сгушени една в друга, две голи фигури. Телата им още тежаха от дълбокото отпускане след бурната любов. Жената лежеше но гръб, едната й ръка почиваше върху хълбока на партньора. Той беше отпуснал тъмната си глава на гърдите и преметнал крак върху бедрата й, сякаш искаше да я задържи още в мекото легло. Гърбът му беше обърнат към вратата на терасата, шията му изглеждаше крехка и ранима, ребрата се очертаваха ясно под опънатата кожа.

Ножът се плъзна без усилие между третото и четвъртото ребро. Гийом дьо Гранвил се раздвижи неспокойно. Остра болка прониза гърба му и проникна в любовните сънища. Задавен звук излезе от устните му, звук на протест и объркване, който премина в кратко изхъркване; в следващия миг тялото му загуби еластичността на живата плът и той се отпусна върху любовницата си. Тежестта му нямаше нищо общо с доскорошната отпуснатост.

Убийството бе станало напълно безшумно и Габриел можеше и да не го усети, но след дългите часове на любовна игра тялото й все още беше в съзвучие с това на Гийом и когато той изпусна последния си дъх, тя се събуди, сякаш някой я бе ударил, и скочи. Тялото на любовника й се свлече настрана и замъглените й от съня очи се взряха безпомощно в яркочервеното петно върху бледия, бързо изстиващ гръб. Петното беше съвсем малко, но въпреки това тя не повярва нито за минута, дори в още замаяното си състояние след събуждането, че то е без значение. Постепенно смъртоносното петно се оформи като бавен, но неспирен поток, който скоро намокри белите чаршафи.

Бяха минали само секунди, откакто убиецът бе проникнал в любовното гнездо, и когато вдигна ужасен поглед, Габриел срещна студени, безизразни, бледи очи върху начернено с тапа лице. Очи без живот, без всякакво чувство. Тя отвори уста да изпищи, мъжът се хвърли светкавично към нея и насочи ножа към гърлото й. Тя се метна като газела настрана и със свръхчовешка сила отмести мъртвото тяло на Гийом дьо Гранвил. Писъкът й отекна оглушително в помещението и разкъса нощната тишина в малкия дворец.

Обзет от необичайно за него колебание, убиецът остана няколко секунди неподвижен, все още вдигнал ножа за смъртоносен удар. Габриел продължи да пищи, сякаш дъхът й никога нямаше да секне. Внезапно във вика й се примеси пронизително звънене, последвано от див лай на ловни кучета. Убиецът се обърна рязко към вратата и прескочи парапета с гъвкавостта на диво животно.

Талейран се бе сепнал от дрямката си още при първия пронизителен вик и малката му ръка моментално бе посегнала към шнура на звънеца до креслото му. Призовани от тревожния звън, към павилиона хукнаха мъже, обучени да реагират моментално. Главният кучкар незабавно отвори вратите на кучкарника и пусна ловните кучета навън.

Вратата към стаята се отвори с трясък и вътре нахлуха десетина мъже. След кратък поглед към леглото, където жената притискаше до гърдите си трупа на любовника си и продължаваше да пищи, те се хвърлиха към отворената врата на верандата, където беше изчезнал убиецът. Всеки от тях стискаше в ръка пистолет, готов за стрелба.

Габриел спря да пищи едва когато дъхът й секна. Отново притисна до себе си изстиващото тяло на Гийом. Кръвта се стичаше равномерно от прободеното място между ребрата. Тя помилва косата му и усети как челото му се сковава под пръстите й.

В спалнята влезе Талейран и се запъти към леглото с обичайната си несигурна походка. Първо грабна завивката и загърна младата жена, за да скрие голотата й, после се зае да огледа тялото на Гийом дьо Гранвил и да потърси има ли пулс на шията.

— Кой беше? — Габриел изрече думите дрезгаво, с огромна мъка. Ужасът беше изчезнал от очите й, тялото й се опъна като струна под напора на онази дива енергия, която Талейран, отгледал младата жена от детството й, познаваше и ценеше.

— Ти ще отмъстиш за смъртта му, нали, Габриел? — попита спокойно той.

— Знаеш, че ще го направя. — Отговорът дойде прямо и без страх. Точно както беше очаквал.

Талейран пристъпи към отворената врата. Лаят на кучетата, които преследваха жертвата навътре в гората, постепенно заглъхваше. Ако бяха подушиш следата на убиеца, те със сигурност щяха да го заловят — освен ако не беше човек без миризма и не оставяше следи.

Мосю дьо Талейран не се интересуваше от хора без миризма и без следи. Той работеше в реалния свят, където дързостта и умелите интриги бяха единствената ефективна защита и единственото сигурно средство да направиш кариера и да придобиеш влияние, както в политическо, така и в лично отношение. Без съмнение, външният министър на Наполеон беше най-значителният европейски представител на това изкуство.

Той се обърна отново към леглото и в хладния му поглед светна нещо като съчувствие. Лицето на младата жена беше смъртнобледо, очите й гледаха празно. Но съчувствието не беше полезна емоция — Габриел познаваше добре реалния свят и беше наясно с това. Тя държеше в ръцете си инструмента на отмъщението. Отмъщение, от което — не случайно — щяха да спечелят и Франция, и мосю дьо Талейран-Перигор.

Той започна да говори и добре модулираният му глас отекна спокоен и все пак достатъчно остър в утихналата стая, където лежеше убитият любовник на Габриел.