Джейн Фийдър
Бившият годеник (10)

9

Бялата кобилка с червени петна беше нервна, неспокойна и се опитваше да хвърли ездачката си.

— Подлага ме на изпитание — заяви доволна Ема и се наслади на предизвикателството. Необходимо й беше да се съсредоточи максимално, за да мине спокойно през шумното движение по Пикадили.

— Тя има ли си име? — попита Ема след известно време, когато вече беше сигурна, че е овладяла кобилата.

— Аз поне не зная — отговори Аласдеър. Той яздеше врания си кон до кобилката, готов да се намеси, ако Ема изпита нужда от помощта му. Знаеше, че намесата му би я разгневила, но знаеше също, че неговите ръце са по-силни от нейните, а червената кобилка не е типичен кон за жена. Беше твърде темпераментна. Почти колкото ездачката, помисли си той и леко се усмихна. Добре ще си подхождат тези двете.

— В такъв случай ще я нарека Лястовица — реши Ема и дръпна по-силно юздите, когато някакъв излязъл извън контрола впрегнат в двуколка жребец прояви интерес към червеникавата кобилка.

Джентълменът, който управляваше двуколката, дръпна юздите и яко изруга, когато жребецът му стана неспокоен, а после се вдигна с цвилене на задните си крака.

Аласдеър протегна инстинктивно ръка да хване мундщука на кобилата, но Ема му хвърли толкова гневен и див поглед, че той се дръпна с жест на извинение. Ема успокои кобилката, като я потупа по шията и й каза нещо много мило. След което кобилката мина в тръс покрай цвилещия жребец с израз, който при човек би могъл да се нарече високомерен.

Собственикът на двуколката, джентълмен с яркожълт жакет и вратовръзка вързана толкова високо, че едва можеше да движи глава, се зазяпа в Ема, докато тя препусна покрай него и си позволи дори да вдигне монокъла, за да я разгледа още по-добре.

— Вулгарен тип! — нахока го набързо Ема.

Джентълменът се изчерви и свали монокъла.

— Конят ви… моля — каза измъчено Аласдеър, докато отдръпваше Феникс от жребеца, който продължаваше диво да рита.

Джентълменът дръпна коня си назад и той се изправи още веднъж на задни крака. Аласдеър накара Феникс да си продължи по пътя, без изобщо да се озърта.

— Въпреки темперамента си твоята Лястовица е добре обучена — каза той, когато отново се изравни с Ема.

— Държанието й е великолепно — съгласи се възторжено Ема. — А муцуната й е толкова мека.

— Радвам се, че моят избор ти допадна — отговори сериозно Аласдеър.

Ема само тихичко се засмя. Свежият януарски ден беше толкова хубав, удоволствието да язди толкова съвършен кон така всепоглъщащо, че не изпитваше от ездата друго освен безпределна радост.

Когато стигнаха в парка Ричмънд, Аласдеър веднага насочи Феникс към една от по-тесните, обрасли с трева пътеки за ездачи, която се виеше сред дърветата успоредно с по-широките пътища, по които коли и ездачи прекосяваха парка.

Ема го следваше и те продължиха в спокоен тръс, докато стигнаха една поляна, от която широк път водеше към няколко дървета в далечината.

— Е, хайде — насърчи я Аласдеър. — Изпробвай я.

Ема огледа пътя. Червената кобила вдигна глава и задуши въздуха. Беше неспокойна.

— Давай, Ема.

Тя го погледна хитро, после отпусна юздите на кобилата. И се понесе с нея по широкия път.

Аласдеър изчакваше и я наблюдаваше критично. После поклати възхитено глава.

— За бога, тя наистина знае да язди! — изсумтя той. После шибна Феникс да почне преследването и враният кон препусна в галоп подир червената кобила.

Ема чуваше Феникс зад себе си. Тя се наведе над шията на Лястовица и й зашепна окуражаващи думи. Кобилката ускори бяг. Ема се засмя и се озърна да види Аласдеър. Феникс я настигаше, сега неговият бяг беше в синхрон с този на кобилата.

Аласдеър се засмя, белите му зъби проблясваха, в очите му сияеше възхищение. Галопираха един до друг, докато Ема не усети, че кобилата се уморява. Тя дръпна юздите и я накара да премине в тръс.

Аласдеър също успокои Феникс и двамата продължиха вече в тръс пак редом, под голите клони на дъбовете и брезите, като се наслаждаваха на спокойствието и отдалечеността от лондонската суетня. Там човек не можеше да пристъпи извън дома си, без някой да го види.

Въпреки че бяха минали вече три години, откакто яздиха за последен път заедно в Ричмънд, Ема веднага позна пътя, който Аласдеър беше избрал. Беше на времето един от любимите им маршрути, защото по него рядко минаваше някой. Когато Нед идваше с тях, тримата прекарваха понякога цял ден под тези дървета, без да срещнат жива душа.

Когато осъзна колко са сами и че усамотението им не бе нарушено дори от далечни гласове, усети дълбоко в себе си известно напрежение. Беше очакване, разбра тя, някакво топло чувство, което я поглъщаше цялата. Тя позволи на Лястовица да продължи в тръс, защото се надяваше лекият ветрец да охлади бузите й, да й помогне да подтисне нежелания хаос на възбудата обзела тялото й.

Но движенията на коня не й помогнаха. Въздействието им беше по-скоро обратното.

— Хей, накъде си се забързала? — попита Аласдеър до нея.

— Мисля, че ще завали — изтърси Ева първото, което й мина през ума като оправдание за бързането. Закова поглед в пътя пред нея.

Аласдеър погледна към небето.

— Май имаш право — каза той и посочи плътните сиви облаци. — Наистина изглежда доста заплашително там, горе. По-добре да си потърсим подслон, преди небето да се разтвори. — Той обърна коня и препусна между дърветата.

Ема го последва, благодарна, че нещо я разсея. На Лястовица дърветата май не й харесваха. Тя се движеше сред тях с израз на отвращение и Ема трябваше да използва цялото си изкуство да убеждава и здраво да държи юздите, за да я накара да мине през тясното пространство между две редици тополи.

Излизаха от гората, когато заваляха първите капки дъжд. Пред тях имаше малко, обрасло с трева хълмче, увенчано от имитация на гръцки храм.

Аласдеър го посочи с камшика.

— Ще се подслоним там, докато премине най-силният дъжд.

— Ако изобщо премине — каза Ема и усети да я обзема ужас. — Не взех поне едно наметало.

— Като се скрием от вятъра, вече няма да е толкова студено — каза той и препусна с Феникс нагоре по хълма.

Студът беше поохладил въодушевлението й, установи Ема с някак навъсено чувство на облекчение и тя бързо го последва.

Аласдеър стигна с коня зад храма, под закрилата на няколко дървета. Той се спеши, после се обърна към Ема.

— Слез тук от коня и изтичай в беседката. Аз ще се погрижа за конете. — Той вдигна ръце, обгърна кръста й, вдигна я от седлото.

Ема усети как кожата й настръхва от допира му и за секунда погледите им се озоваха в плен един на друг. Нямаше никакво съмнение, че в блясъка на зелените очи на Аласдеър се чете желание и сега Ема изпита облекчение при мисълта, че не само тя усеща толкова тревожната възбуда.

— Влез вътре — каза Аласдеър и гласът му прозвуча странно дрезгаво.

— Първо ще се погрижа за Лястовица.

— Не, няма да го направиш. — Той я обърна към себе си, сложи ръце на раменете й. — Побързай да се скриеш от вятъра. — Той се опитваше гласът му да звучи весело, но дрезгавината не беше изчезнала. Той я побутна леко да върви, а после я чукна с камшика по дупето. — Хайде, тичай, Ема.

При други обстоятелства Ема щеше яростно да протестира срещу подобно бащинско наставление, но сега разбираше какво се опитва да скрие Аласдеър… твърде добре разбираше. Остави го без дума повече и изтича в храма.

Аласдеър си пое шумно въздух. Невъзможно беше да продължи тази игра. Беше ужасно възбуден, ако беше сложил ръце на кръста й.

Той се обърна към коня и искрено се надяваше, че като се залови за юздите, като почне да разхлабва седлата и да връзва конете, ще се успокои. Стараеше се да насочи мислите си към онова, което върши, но го вършеше автоматично. Готов да последва Ема в храма, вече се чувстваше по-добре.

Той отвърза цилиндричната кожена кутия, закрепена за седлото, метна я през рамо и изтича на сушина под храма, преди поройно да завали.

Ема беше застанала между две колони и гледаше как дъждът обхваща всичко наоколо. Когато Аласдеър влезе в беседката, тя се обърна и като зърна кутията, вдигна високо вежди.

— Какво е това?

— Провизии — каза той и сложи кутията на каменна пейка, далеч от дъжда. — Помислих, че може да ни се наложи малко да се подкрепим, донесъл съм вино, сирене, студено пилешко. Хляб. — И той подреди всичко това на пейката.

Много изгладняла, Ема с удоволствие се поприближи. Малкото пиршество беше стопило напрежението между тях.

— Донесъл си даже и чаши — забеляза тя учудена.

— И салфетки, милейди. — Той извади бяла ленена салфетка. — Хайде, заповядай, седни. — Посочи пейката до трапезата, а когато тя седна, сложи салфетката на скута и с изисканата сръчност на келнер в „Пантеон“.

Ема не можа да се сдържи да не се разсмее. Дъждът барабанеше по покрива и плющеше между колоните чак в храма, но те бяха достатъчно навътре, за да останат сухи, въпреки че иначе беше студено и безрадостно. Всъщност щеше да е безрадостно, помисли си тя, но с чаша вино в едната ръка и пилешка кълка в другата се чувстваше твърде и твърде добре.

Аласдеър беше седнал на другия край на пейката, трапезата беше сложил между тях и сега тъкмо си вземаше хляб и сирене.

— Е, какво мислиш за нашия френски емигрант, господин Дьони? — попита той сякаш между другото.

— Какво да мисля за него? — попита тя и си избърса пръстите в салфетката. Всеки нерв, всеки мускул на тялото й беше напрегнат. Този внезапен въпрос не беше ли прелюдия към истината?

— Знам ли, но както гледам, компанията му май ти харесва. — Аласдеър отпи от виното и я наблюдаваше над ръба на чашата.

— Това престъпление ли е?

— Не, но той преследва богати наследнички.

— Това ми е ясно — заяви тя сухо. — Не бива да се боиш, Аласдеър, нямам прекалено високо мнение за собствената си притегателна сила.

— А, ще ти се да слушаш комплименти, така ли? — попита той тихо и веселият му поглед спря на лицето й. В този поглед се таеше още нещо, нещо много по-тревожно.

Тя се изчерви.

— Не, разбира се, че не. Зная със сигурност, че що се отнася до теб няма на какво да се надявам.

— Не съм сигурен — отрече спокойно той. — Мисля, че съм в състояние да ти направя няколко комплимента. — Той протегна ръка и хвана с два пръста брадичката й. Погледът му беше приковал нейния и на устните му се бе появила лека усмивка. — Например, че имаш прекрасни очи, а устните ти имат чудесната способност да се извиват толкова хубаво нагоре. А във вдлъбнатините под скулите ти сякаш винаги лежи сянка, поради което често приличаш на…

— О, престани — прекъсна го Ема и отдръпна лице. — Не бъди толкова гаден!

— Но, сладка моя, това наистина не е начин да се приемат комплименти — заяви той с престорена сериозност. — Би трябвало да се усмихнеш, да се изчервиш и може би дори да сведеш смутено поглед, а това, че ме ругаеш, сякаш съм те обидил, наистина не е правилно.

Ема се опита да скрие усмивката си, но ъгълчетата на устните не я послушаха.

— Така е вече по-добре — насърчи я той. — Можеш спокойно да ми се подиграеш. Няма да се обидя.

— Наистина си ужасен — заяви рязко Ема и посегна към чашата си. — Дъждът още ли не е спрял? Конете сигурно се чувстват ужасно.

Аласдеър не обърна внимание на забележката й. Посегна и взе чашата от ръката й. Лицето му вече не беше весело. Той се наведе напред и взе лицето й в двете си ръце. Погледът му беше много сериозен и много проникновен, когато се взря в очите й.

Настъпи мълчание, което трая сякаш цяла вечност. Ема можеше да чуе ударите на сърцето си, можеше да усети топлия му дъх на лицето си. Имаше чувството, че тялото й е заключено в някакъв кристал, който може всеки миг да се разчупи.

Аласдеър прекъсна най-сетне мълчанието.

— Е, Ема? — каза той и връхчетата на пръстите му загалиха нежно лицето й.

Какво я попита? Всъщност знаеше вече. Не отговори, само продължи да го гледа в очите и чакаше да види какво ще направи по-нататък.

Усмивката му стана още по-смутена.

— Какво трябва да кажа, Ема?

Играта е свършила, разбра тя с известно облекчение, но и потръпна леко от страх. Реагира колебливо.

— Какво си му сторил на Пол Дьони?

— О! — Смехът му стана още по-неуверен. — Наистина ли трябва да ти кажа?

— Да.

— Е, щом наистина искаш да знаеш, фраснах го с една нимфа от месинг по главата.

— Какво си направил? — попита шокирана Ема. — Какъв ужас, да сториш такова нещо на клетия човек.

— Ами, беше ми се изпречил на пътя — обясни Аласдеър, сякаш се оправдаваше. — А нямах време за други, по-изтънчени мерки. — Връхчетата на пръстите му се плъзнаха към устните й, прокара ги нежно по тях, докато те почнаха да потрепват от докосването му.

— Той знае ли, че ти си го повалил?

— Божичко, надявам се, че не. В противен случай щеше да ме извика на дуел. — Гласът на Аласдеър звучеше така, сякаш наистина подобна перспектива го ужасява. — С пистолети или с къси саби на разсъмване — за мен това никога не е звучало като многообещаваща перспектива.

Аласдеър беше безпогрешен стрелец и великолепен фехтувач, тъй че Ема не обърна внимание на думите му.

— Било е варварщина да направиш подобно нещо — заяви тя.

— Твърде е възможно — съгласи се Аласдеър. — Но аз просто не понасям този тип. Пък и се боя, сладка моя, че не бях готов… не бях готов… да гледам отстрани как взимаш Пол Дьони за свой любовник. Не съм готов и да гледам безучастно как сключваш брак с човек, който се интересува само от зестрата ти. Тъй че… — Той сви рамене. — Какво друго можех да направя?

— Нямаш право — заяви, потискайки гнева си Ема, — нямаш право да се разпореждаш с моя живот както на тебе ти харесва, Аласдеър.

— Грешиш — отговори той с лукав израз в очите. — Имам намерение да определям живота ти само както на тебе ти харесва. — Устните му бяха толкова близко до нейните, че Ема скочи с ядни думи от пейката.

Тя се отдалечи от него, сякаш имаше желание да го изпъди. Облегна гръб на една колона и сега изглеждаше като хванато натясно животно, поне така си помисли, свъсил чело, Аласдеър.

Той не помръдваше, но внимателно я наблюдаваше. Когато стана от пейката, направи го толкова бързо, че Ема вече нямаше време да реагира, преди той да се озове пред нея. Тя се облегна на колоната и вече не можеше да помръдне, когато той опря ръце на колоната от двете страни на главата й.

— Не бягай от мен, Ема — помоли той тихо. — Нали след изминалата нощ и двамата знаем, че между нас нищо не се е променило.

— Господи, как не разбираш! — възкликна тя. — Нали тъкмо това е проблемът. Загубени сме, Аласдеър. Толкова зле си подхождаме и въпреки това само заедно вършим чудесно толкова много неща. Всичко… музика… пеене… любов… кавги… всичко.

— Как е възможно да сме лоши един за друг? — измърмори той. — По един… или друг начин… — Устните му се плъзнаха към ухото й, зъбите му се впиха леко в меката му част, езикът му остави влажна диря на бузата й, после се вмъкна в ъгълчето на устата й, а подмамващият му шепот достигна ухото й.

Той прегърна тялото й, притегли го силно към себе си, ръцете му притиснаха дупето й и твърдата закръгленост под роклята й. Той я вдигна толкова високо, че тя трябваше да застане на пръсти. Възбудата му се притисна корава към долната част на корема й, а тя усети такава слабост в бедрата, че краката й се разтрепериха.

Вече бяха забравени всяка предпазливост, всяко недоверие, съществуваше само това диво, неугасимо желание. В този миг на Ема щеше да й е дори безразлично дали Аласдеър не е самият дявол. Ставаше онова, което желаеше. Което винаги бе желала. Ръцете й се плъзнаха към коравата издатина на панталона му, обгърнаха я и тя я усещаше как се движи под пръстите й и става още по-твърда. Тя въздъхна от щастие и се прилепи още по-плътно към него.

— Господи, колко ми липсваше — прошепна Аласдеър. Той сложи ръка на мястото, където гърдите й се очертаваха под тясно прилепналия жакет. Притисна коравите хълмчета и Ема изстена още веднъж, но този път приканващо.

— Исусе, Богородичке и Йосифе! Не можем да го вършим тук — отдръпна се от нея Аласдеър. — За бога, виж само къде сме. — Той се изсмя късо, за да я накара да осъзнае невъзможната ситуация. — Ветровит гръцки храм под поройния дъжд!

— Да, но какво можем да сторим? Къде можем да отидем? — попита Ема и кръстоса ръце пред гърдите си. Зъбите й тракаха от разочарованието и от студа.

— Зная къде можем да отидем — заяви решително Аласдеър. — Остани тук, аз ще доведа конете.

— Ще се намокриш.

— При сегашното ми състояние това може само да ми помогне — отговори той с иронична усмивка. — Събери нещата за пикника. След пет минути се връщам.

Ема нахвърли едно през друго останалото от пикника в кожената кутия. Ръцете и трепереха и не би могла да каже дали от пренебрегнатата страст или от студа. Кожата й беше студена, но кръвта течеше като разтопена лава през тялото й. Не беше в състояние да разсъждава трезво, разумът й сякаш се беше озовал някъде в дълбините на тялото, в единствената му част, която осъзнаваше с пределна яснота.

Аласдеър докара конете. Бяха мокри, навъсени и с тъжно клюмнали глави.

— Направо ще се удавим — каза Аласдеър, докато подлагаше ръка под крака на Ема, за да й помогне да яхне кобилата. — Но ни трябват само петнайсет минути.

— Но къде отиваме? — Тя пое юздите и усети как студеният дъжд се стича във врата й.

— В Ричмънд. — Аласдеър закрепи кожената кутия за седлото и яхна коня. — Последвай ме. — И той препусна в дъжда, принуждавайки Феникс да поеме в галоп. Лястовица охотно го последва и двамата препуснаха презглава в дъжда с бързина, подходяща по-скоро при лов през равнина.

Излязоха от парка и вместо да поемат по пътя за Лондон, Аласдеър насочи коня си към село Ричмънд, разположено пред портите на парка. Спря пред покрита със слама странноприемница в средата на селото. Подаде на Ема юздите на коня си, помоли я да го почака за миг, скочи на земята е се затича към странноприемницата.

Ами сега какво? помисли си Ема и потрепери. На табелата на странноприемницата беше изрисувана зелена гъска. Отвън изглеждаше добре поддържана, макар и много малка.

Едно момче дотича откъм задната част на къщата, навличайки пътьом жилетка.

— Трябва да прибера конете, милейди — каза то. — А вие да влезете вътре.

Ема скочи с облекчение от кобилата и предаде юздите на момчето, после изтича към къщата. Вратата се отвори още преди тя да я беше стигнала и Аласдеър я дръпна навътре.

— Хайде влез, клето мое сладурче. Тук сме сред свои хора и има топъл огън. Елиза ще се погрижи да запалят камината в спалнята.

Мислите на Ема се объркаха. Тя се остави той да я въведе в уютната стая, малко помещение с дървена ламперия до самата кръчма. Чу гласове зад вратата, която водеше към кръчмата, усети дима, увиснал като син облак под тавана.

— Къде сме? Какво е това място? — Тя се наведе да стопли над огъня премръзналите си ръце.

— Намираме се в „Зелената гъска“, не видя ли табелата? — Аласдеър хвана ръцете на Ема, свали мокрите й ръкавици. — Елиза ще ти услужи с пеньоар, докато дрехите ти изсъхнат.

— Коя е Елиза?

— Ханджийката. — Аласдеър изглеждаше леко объркан. — Защо всички тези въпроси, Ема?

Тя сви рамене.

— Мисля, че просто съм изненадана, че познаваш мястото толкова добре. То е доста отдалечено от обичайния път, нали?

Аласдеър стисна устни. Беше му ясно накъде водят въпросите й. Но нямаше да допусне нещо да им попречи отново да се съберат. Ако искаше да възстанови онова, което някога ги беше свързвало, все трябваше отнякъде да започнат. Той не отговори, а вместо това я обърна към масата, на която имаше купа за пунш и необходимите съставки.

— Елиза ще ни качи горе всичко необходимо за пунш от бренди и аз ще го приготвя… А, Елиза, готово ли е всичко?

— Ами да, лорд Аласдеър. Горе е топло и уютно. — Жената с побеляла коса, която влезе в стаята, кимна на Ема, но се въздържа подробно да я разглежда. — На леглото има наметало за младата дама. Ако остави дрехите си пред вратата, ще дам да ги изсушат и изгладят. Това важи и за вашите дрехи, лорд Аласдеър.

— Благодаря, Елиза. А ние ще качим купата за пунш. — Ела, Ема — каза Аласдеър и тръгна към вратата.

Колко ли жени е довеждал вече в това любовно гнезденце? Дали глезеше тук само леки жени, своите облечени в муселин дами или и такива като лейди Мелроуз? Не беше ли тя само една в дългата редица от жени, които се бяха качвали с Аласдеър по тази стълба? Ема стоеше, неспособна да помръдна.

— Хайде Ема — повтори Аласдеър и я хвана за ръката. — Довери ми се — прошепна той тихо.

Но тя вече никога не би могла. Доверието е нещо толкова крехко, счупи ли се веднъж, почти невъзможно е отново да се слепи. Никога вече нямаше да може да доверява сърцето си на Аласдеър. Можеше да се наслаждава на страстта, без в това да участват сърцето и душата й. Снощи, а също и в гръцкия храм, желанието я бе покорило. Даваше си сметка за това. Тъй че защо трябва да се замисля сега? Беше тук по повеля на страстта. И тъкмо нея щеше да задоволи.

Пое ръката му и изкачи стълбата заедно с него.

Стаята горе беше малка, но чиста и светла, с восъчни свещи, полиран месинг и буйно пламтящ огън в камината. Дъждът барабанеше по прозорците и правеше стаята още по-уютна.

Ема погледна към леглото. Беше покрито с одеяло, съшито от парчета, а пердетата на балдахина бяха от памучна материя с весела шарка. Колко ли жени вече бяха делили това легло с Аласдеър? Не! Тя просто нямаше да мисли повече за това.

— Ела до огъня — притегли я Аласдеър към топлината. Той й свали шапката с мокрото, капещо перо и я сложи на един стол. После разпусна косата й. Тя се разпиля по раменете й и той я пое с две ръце. — Скъпа, не позволявай лоши мисли да развалят всичко това — помоли я тихо той. — Зная какво ти минава през ума. Просто го забрави. — Той я целуна по устата. — Толкова копнея за теб. Толкова ми липсваше.

И Ема забрави лошите си мисли, защото сладостта на целувката му ги прогони.

Той почна да разкопчава жакета й, пръстите му се затрудниха с обшитите с ширити петлици, защото се бяха свили от влагата.

— Ама че проклета дреха! — изсумтя той, когато разбра, че трябва да разкопчее най-напред всички мънички копченца на ръкавите, за може да й свали жакета.

Разтреперана от нетърпение, Ема предложи:

— Не е ли по-добре ти да съблечеш себе си, а пък аз — мен.

Аласдеър поклати отрицателно глава.

— Не, искам аз да те съблека докрай. Трябва да се уча на търпение, ще ми се отрази добре. — Той се залови за ръкавите и най-сетне успя да съблече с доволно сумтене жакета. Развърза колосаната яка около шията й, захвърли я небрежно встрани, после разкопча и блузата. — Винаги ли си носила толкова много дрехи? Вече не мога да си спомня дали и преди издържаше толкова дълго?

— Нито пък аз — измърмори Ема. — Може би тогава не сме припирали толкова… или може да си бил тогава по-сръчен — добави тя игриво.

— Господи, умееш да предизвикваш не по-малко отколкото да привличаш — заяви Аласдеър и смъкна блузата от раменете й. Той си пое дълбоко въздух, когато гърдите й се предложиха на погледа му. Под копринено нежната бяла кожа се очертаваха малки сини вени, розовите зърна сред тъмни кръгове щръкнаха срещу него.

Той погали много нежно с връхчетата на пръстите си двете хълмчета.

— Съвсем бях забравил колко прекрасни са гърдите ти — прошепна той, пое ги в ръце, задържа ги здраво, усети тежестта им и кадифената им мекота. Наведе глава и зацелува връхчетата им, докато тя изстена от удоволствие, отметна глава и му поднесе бялата си лебедова шия.

Аласдеър целуна онова място на шията й, където силно пулсираше вена, после прокара език по-нагоре, чак под брадичката й. Той захапа леко нежната кожа на брадичката, докато тя не се разсмя и напрежението не се поуталожи.

Беше му стар навик, спомни си Ема. С ласките си я докарваше близо до върховния миг, а после извършваше нещо абсурдно или смешно, та тя да не може да не се разсмее, така възбудата леко се уталожваше… само за да избухне после с още по-голяма сила.

Той отстъпи със смях на крачка от нея и я загледа.

— Накъде сега? — прошепна той и я прегърна през кръста, после я погали по ребрата и отново предизвика и двамата с това забавяне.

Аласдеър посегна бавно към цепката на гърба на роклята й. Тя се отвори и дрехата падна на пода.

— По дяволите! — изруга той. — Изобщо забравих за проклетите панталони за езда.

— И ботушите — напомни му Ема. Тя носеше кожен панталон, изопнат с връзки под подметките на ботушите.

Аласдеър не го знаеше. Сега отстъпи крачка назад и впери гладен поглед във фигурата й в тясно прилепналия панталон.

— Може пък да не бързам чак толкова — заяви той. — Би ли сложила ръце на хълбоците и би ли се обърнала — помоли той.

Ема изпълни желанието му. Чувствената му молба накара стомаха ида се свие от удоволствие и тя усети как бедрата й овлажняват.

Аласдеър сложи ръце на бедрата й, прокара ги по извивките, после загали бавно и с удоволствие дупето й. Ема знаеше, че то се очертава толкова ясно под панталона и се чувстваше вече изцяло в негова власт, сякаш беше гола.

— Какво ковчеже със скъпоценности — измърмори Аласдеър. Но мисля, че сега вече искам да те видя цялата. — Той разкопча копчето на кръста й и със същите внимателни движения смъкна панталона чак до коленете й.

Той коленичи зад нея и хвана здраво краката й. После запечата целувка върху всяко полукълбо, преди да прокара ръце по бедрата й. Целуна задната страна на коленете й и Ема взе да трепери в очакване на следващото докосване на устните му, в очакване да я съблече докрай. Но знаеше — усещането, че е полугола само засилва желанието й. Беше необходимо само още едно докосване на умело избрано място, за да потъне в дълбоки води и бе наясно, че и Аласдеър го знае.

Той я обърна с ръце на бедрата й към себе си, но остана все така коленичил пред нея. Целуваше гладкия й корем, ближеше с език бедрата й, а после пръстите му се заиграха с къдравата тъмна коса между тях, задърпаха на шега влажните къдрици.

Ема прегърна главата му, пръстите й се впиха в лъскавите тъмни къдрици на косата му. Търсещите му пръсти се бяха плъзнали сега между бедрата й и тя беше като опъната тетива, вече докосваше високата вълна на щастието, която заплашваше да я погълне. Той разтвори пулсиращите гънки на нейната женственост и вълната я погълна. Пръстите му проникнаха дълбоко в нея, а палецът му галеше пъпчицата, станала корава от допира му. Вълната се издигна високо, после отново ги спусна надълбоко и Ема извика, наведе се напред и скри лице в косата му, за да потисне дивите крясъци на своята наслада.

Аласдеър я държа здраво, докато всичко отмина, после стана. Лицето му беше напрегнато от усилието да се въздържи, а Ема можеше само да подозира колко трудно му беше да се контролира.

Тя го целуна благодарно, а той я повали с лек смях на леглото.

— Хайде да свършваме. — Той смъкна панталона й над ботушите, изу и тях и ги хвърли небрежно през рамо. Със същата припряност смъкна и последната й дреха и сега тя лежеше най-сетне гола пред него.

— Сега искам аз да те съблека — прошепна Ема, все още във властта на изживения върховен миг.

— Няма време — поклати глава Аласдеър, ръцете му бяха заети да смъкват собствените му дрехи. — Не мога да чакам, сладка моя.

Ема се засмя тихо и разтвори подканващо бедра.

— Готова съм за теб.

— Винаги си била — каза той страстно, смъкна с едно движение панталона и бельото, заскача на единия, после на другия крак, за да събуе чорапите.

Той беше великолепен. Погледът на Ема се плъзна по стройното му мускулесто тяло. Членът му се надигаше, могъщ, от тъмните къдрави косми, а нейното тяло се сви в очакване. Когато той легна до нея, тя протегна ръка, за да го обгърне. Искаше да му се отплати поне малко за щастието, което й беше дарил.

— Не! — прошепна дрезгаво той и се дръпна от нея. — Ако ме докоснеш, Ема, аз съм загубен. — Той се надвеси над нея, опря се на лакти и я погледна в лицето. — Много се боя, сладка моя, че ще изостанеш от мен. — С лека усмивка на съжаление, издаваща нетърпението му, той я целуна по челото.

— Много се съмнявам — измърмори тя и сложи ръце на бедрата му, докато той влизаше в нея. — Побързай.

Аласдеър се засмя щастливо. Той сложи ръка под дупето й, повдигна я и в същото време проникна дълбоко в нея. Затвори за миг очи, докато поемаше кадифената й топлина.

— Не мърдай — прошепна той. — Съвсем леко движение и ще престана да се владея.

Ема лежеше съвсем кротко и го усещаше дълбоко в себе си, туптящият му член я изпълваше цялата, стана част от нея. Тя го погледна в лицето, видя колко се старае да позабави приближаващия се ураган. Мускулите на ръцете му се изопнаха, вените на шията му се напрегнаха. Той отвори очи, погледите им се срещнаха, неговите очи бяха и тъмни, и пламтящи като смарагди.

Ема го прегърна. Ръцете й се плъзнаха по бедрата му, после пръстите й се впиха в мускулите на задника му и го привлякоха надолу. В същия миг тя повдигна бедра, за да приеме тласъка му.

Нейното тяло достигна тутакси върховния миг, а Аласдеър отметна глава и нададе гърлен вик. Той се откъсна от нея и горещото му семе потече по бедрата и корема й, когато той се срути над нея.

Дълбокото й, забързано дишане беше известно време единственото, което можеше да се чуе. После Аласдеър се отърколи бавно от нея. Сложи властно едната си ръка върху влажните къдрици на нейното венерино хълмче. Обърна се настрана, опря се на свободния лакът и се загледа в лицето й. После се засмя.

— За едно си напълно права, мила ми Ема. На нас ни е много, много добре заедно. — Той се наведе над нея, целуна я по челото, по косата, заблиза солената роса на напрежението от челото й. — Не можем ли да се опитаме да оправим нещата, скъпа моя?

Ема мълчеше, но вдигна ръка и го погали по лицето.

— Това „може би“ ли значи? — Аласдеър се опитваше да не издаде разочарованието си, но тя го долови в гласа му.

— Не е и „не“ — каза Ема.