Джейн Фийдър
Брачни игри (12)

12

— Контесо, това е стаята, която ви е определил баща ми — каза Частити със сърдечна усмивка. — Предполагам, че камериерката вече ви очаква. — Тя отвори вратата към просторна гостна стая, обзаведена почти изцяло в зелено. Момичето вече разопаковаше вещите на господарката си. — Надявам се да се чувствате уютно.

— Прекрасно е, мила Частити — отговори контесата и веднага разкопча палтото си. — Великолепна стая. Много ви благодаря.

Частити се обърна с усмивка към Лаура.

— Сега ще ви покажа и вашата стая. Дъглас, вие също сте наблизо. — Тя се върна назад, по коридора. Помещенията, които беше определила за Дъглас и Лаура, бяха колкото се може по-далече от стаята на контесата. Ако между Лаура и Дъглас се зародеше нещо, контесата нямаше да го забележи. За съжаление обаче не й се вярваше, че ще се стигне дотам. Наистина, Лаура играеше с усърдие ролята на декораторка, но някак не й се вярваше, че ще се поддаде на някакви романтични увлечения. Освен това докторът вече не влагаше никакво усърдие в ухажването… Частити побърза да прогони тази мисъл и особено прилива на задоволство, което й достави тя.

За щастие Лаура също хареса малката стая, издържана в розови и пастелни тонове. Камериерката й я очакваше. Още преди Частити да излезе, синьорина Дела Лука бе успяла напълно да обърка бедното същество с противоречивите си заповеди и момичето само се стрелкаше насам-натам като пиле без глава.

— А, вие, Дъглас, ще живеете тук — каза Частити, отвори вратата на съседната стая и влезе. — От прозореца се открива красива гледка към църковния двор… но се надявам, че не сте суеверен.

— Ни най-малко — отговори той и затвори вратата зад себе си. — Виждам, че не сте категорично против драконите. — И посочи тапетите с далекоизточни мотиви.

— Зависи къде се намират — поясни тя. Щракането на бравата бе прозвучало с плашеща окончателност. — Банята е в коридора. Втората врата вдясно. За съжаление имаме твърде малко стаи със собствена баня.

— Не съм и очаквал друго — отговори той и се облегна на вратата. Наблюдаваше я развеселено, но в погледа му имаше и нещо друго, което предизвика тръпки по кожата й. Тя обиколи стаята, като му сочеше удобствата й, но изведнъж спря, защото се бе почувствала като собственица на хотел.

— Обикновено има достатъчно гореща вода — каза тя. — Но трябва да мине известно време, преди да потече. Да ви изпратя ли някой да ви помогне при разопаковането?

Дъглас избухна в смях.

— Частити, мила, би трябвало да ме познавате по-добре. Нямам нужда от никого. Напълно съм в състояние да разопаковам онова, което сложих в чантата тази сутрин.

— Да, знам, че сте — потвърди тихо тя и хвърли бдителен поглед към вратата. За да излезе, трябваше да мине през него, а тя не беше призрак, та да мине през човешко тяло. — Е, добре, извадете си багажа и се освежете, а след това ще ви очакваме в залата. По традиция на Бъдни вечер каним коледните певци от селото на пастет и греяно вино. Обикновено идват към седем и половина, преди вечеря.

— Със сигурност няма да го пропусна — каза той и странният блясък в очите му се засили.

— Тогава ще ви оставя — промълви тя и направи крачка към вратата. Той й направи място, но после с движение, което Частити определи като неизбежно, протегна ръка и я сложи на рамото й. Кожата й настръхна и тя потръпна, сякаш в помещението изведнъж беше станало студено.

— Частити — прошепна дрезгаво Дъглас. Това беше всичко. Очите му казаха всичко друго и той обхвана лицето й с двете си ръце. Целуна я по устата, леко, почти изпитателно, устните му се плъзнаха по бузата и стигнаха до очите й. Целуна миглите й съвсем леко и продължи надолу по другата буза, докосна върха на носа, стигна до брадичката, езикът му се потопи за миг в трапчинката й. Накрая отново завладя устните й.

Частити спря да диша. Искаше да му каже, че това не е редно, че е станало огромно недоразумение. Целта на желанията му беше Лаура дела Лука, не тя. Частити Дънкан не притежаваше нито стотинка, доходите й бяха ограничени, да не говорим за ужасната измама, която беше извършила спрямо него — скрита под воала на брачна посредница, бе узнала тайната на финансовите му стремежи. Може би те бяха оправдани с оглед на благородната му мисия, но той сигурно щеше да се почувства много неловко, като разбере, че тя знае за тях. Ала думите не искаха да излязат от устните й.

Тя пое дъх с тиха въздишка и вдъхна аромата на кожата му — тръпчива миризма на земя. Езикът й помилва устните му, вкуси сладостта на греяното вино, усети топлата гъвкавост на кожата. Още първия път й беше направило впечатление, че той има силна уста, и това впечатление бе затвърдено от тази целувка.

Неговият език пое инициативата и устните й се отвориха под търсещата милувка. И тя вкуси греяното вино и траен аромат на мента. Когато хватката на ръцете му около лицето й се втвърди, усети твърдите косъмчета на брадичката му по кожата си.

Частити не беше невинна наивка, а той не беше глупак. С малко повече свобода в тълкуването можеха да определят първата им целувка като приятелска, но и при най-големи усилия не бяха в състояние да видят в тази целувка нещо друго, освен дълбока, пламтяща страст. Обещание за бъдещето.

Тя отметна глава назад, отдръпна се от него и докосна устата си, все още тръпнеща под натиска на устните му.

— Това не беше само приятелство — установи тя с треперещ глас.

Той поклати глава.

— Не… не беше. — Вдигна рамене и добави разкаяно: — Целувал съм много приятелки, но никоя по този начин. — Сложи ръце на раменете й и попита: — Какво да правим сега, Частити?

— Нищо, съвсем нищо — отговори тя с острота, която произтичаше от собственото й разочарование. — Нищо не можем да направим. Това беше само моментно отвличане на вниманието. От самото начало не можех да ви понасям. — Това беше истина само отчасти, но сега не можеше да си позволи признания. По-добре да нанесе окончателния удар. — От моя следобеден прием имаше само караници.

Разгорещеността й го стъписа, но веднага след това разтърси глава и се засмя.

— О, не бих ги нарекъл караници: — Гласът му прозвуча замислено. — Вярно е, че вие обичате конфронтацията… наистина не знам защо. Сигурно природата ви е такава. Вие сте истински боен петел от Бентъм.

— От Бентъм? — Частити се задъха от възмущение. Пренебрежителното сравнение я бе извадило от равновесие.

— Точно така. — Дъглас плъзна пръст по брадичката си. — Дребен, с лъскава перушина, много напорист и войнствен.

— О, веднага ме пуснете да мина — изрече отвратено тя, бутна го настрана и отвори вратата.

Без да се оглежда, Частити отиде право в стаята си. Беше твърде развълнувана, за да се покаже пред сестрите си. Трябваше й време, за да осмисли случилото се. Той беше непоносим, още по-лош от Макс и Гидиън, когато ги видя за пръв път. Тя се заразхожда нервно напред-назад, описа няколко кръга около масата в стаята си, обиколи всички ъгли и спря едва когато й стана ясно, че приличаше на тигрица в клетка. Отпусна се в малкото кресло пред огъня и замислено загриза ноктите си. Каква абсурдна и неприятна ситуация. Защо бе допуснала личните й пристрастия да влязат в спор с професионалните й задължения?

Силно чукане на вратата я стресна до смърт. Когато влязоха сестрите й и сърцето й отново се успокои, тя се запита трезво кого всъщност беше очаквала.

— Всичко наред ли е, Час? — попита Прюдънс.

— Изглеждаш, сякаш си видяла призрак — отбеляза Констанс.

Частити поклати глава.

— Не… Тъкмо си мислех как и най-добре съставени планове могат да се осуетят.

— За Дъглас ли говориш? — отгатна веднага Констанс.

— Разказвай — подкани я Прюдънс.

Частити въздъхна, пое дълбоко въздух и разказа какво се беше случило преди малко.

— А най-лошото е, че аз изобщо не се опитах да му попреча — заключи с въздишка тя и разсеяно приглади червените си къдрици. — Не, най-лошото тепърва предстои. Аз се наслаждавах на целувката и искам да я повторя.

— Божичко, Час — въздъхна Констанс и се отпусна на леглото. — А аз си мислех, че не можеш да го понасяш.

— Това е вярно — кимна безпомощно Частити. — Е, не съвсем. Понякога го харесвам, докато каже или направи нещо, което ме вбесява. Днес например ме нарече петел от Бентъм — обясни сърдито тя и прехапа устни. — Въпреки това… го желая. Толкова е просто… и толкова объркано.

— Хубава каша се забърка — установи Прюдънс и свали очилата си.

— Точно това е думата — потвърди отчаяно Частити. — Ужасна каша. Той не знае за посредницата… не знае, че се е срещнал с мен в Националната галерия. Можете ли да си представите как ще се почувства, като разбере? Освен това не биваше да му отклонявам вниманието. Нали дойде тук да ухажва Лаура!

— Според мен той изобщо не се интересува от Лаура — възрази Прюдънс и замислено продължи да бърше очилата си. — Ако е стигнал до извода, че тя не му подхожда — а досега не е имало нито обещания, нито дори неясни намеци и от двете страни, — сигурно смята за напълно разумно да посвети вниманието си на друга. И другата си ти. — Тя посочи с пръст малката си сестра.

— Но това е невъзможно — възпротиви се Частити. — Дори да изключим факта, че аз съм посредницата. Той си търси богата жена. Само така може да се грижи за бедните. Не искам да опропастя шансовете му само защото ми се е дощял малък флирт.

Прюдънс сложи очилата на носа си. Много искаше да попита дали сестра й наистина иска само малък флирт или положението е по-сериозно, но се въздържа. Нямаше право да задава подобни въпроси. Вероятно самата Частити все още не знаеше отговора.

— Що се отнася до парите, можем веднага да му отворим очите — каза тя. — Небрежно ще му спомена, че ти си бедна като църковна мишка, а ако това не помогне, ще се наложи с Кон да те пазим от него.

— По-скоро от изкушението — поясни с усмивка Констанс. — Прощавай, Час, не искам да ти се присмивам, но ситуацията е комична, не намираш ли?

— Знам, знам — отговори Частити с тежка въздишка. — Аз се опитвам да го събера с богата жена, която изцяло отговаря на изискванията му, а той търси удоволствия другаде. Би било хубаво да намери друга жена, по-добра от Лаура, но не бива да отклонява вниманието си точно с мен.

— Тогава… с Прю ще играем ролята на лошите сестри и не само че ще му разкажем за бедността си, ами и постоянно ще заставаме между вас — заяви твърдо Констанс. — Ще се залепим като репеи за него и няма да му дадем шанс да остане насаме с теб. Какво ще кажеш?

Частити поклати глава.

— Сигурно ще му се стори много странно.

— Няма никакво значение какво мисли той — отговори Прюдънс. — През празниците няма да го оставяме сам нито миг. — Тя стана от пейката под прозореца и подкани сестрите си: — Трябва да побързаме и да се преоблечем за вечеря. Певците от селото ще пристигнат много скоро. Какво да облечем?

— Частити да си сложи нещо старомодно и грозно — предложи с усмивка Констанс.

— Нямам такива неща — отговори сърдито Частити. — Освен ако Прю не ми заеме онази ужасна рокля, която носеше на първата среща с Гидиън. Нали помните — мишосива, в която приличаше на суха стара мома и строга учителка?

— Даже миришеше на нафталин — допълни Прюдънс и се усмихна на спомена. — Бедният Гидиън, да знаете как се учуди на вида ми!

— Носиш ли я?

Прюдънс поклати глава.

— Дори да я носех, Час не бива да я облече. Гидиън веднага ще се досети какво сме замислили и ще пусне някоя забележка, която ще развали всичко.

— Мисля, че си права — кимна Частити. — Ще се задоволя с това, което имам.

— Тогава ще се срещнем долу — каза Констанс и се запъти към вратата. — Идваш ли, Прю?

Двете сестри излязоха и Частити отвори гардероба си, за да избере подходящ тоалет. Наистина нямаше нито една рокля, в която да изглежда зле. Не можеше да си позволи да купува неща, които не й стоят добре. Не искаше да се състезава с Лаура, но това беше неизбежно, тъй като Лаура носеше рокли със скромна кройка, в убити цветове, докато нейният гардероб беше пъстър и жив като косата й.

Накрая вдигна рамене и избра вечерна рокля от шоколадовокафяво копринено кадифе. Никой не може да нарече кафявото жив цвят, каза си тя, макар да не беше съвсем убедена. Кадифето притежаваше великолепен блясък, а в богатите дипли на роклята се криеха още по-наситени тонове. Като се огледа в огледалото, преди да слезе, тя видя елегантна млада дама в блестяща рокля, която изтъкваше всички предимства на тялото й. Плътният цвят и блестящата материя придаваха на кожата й свежест, а на очите — яркост и сила, които не би могла да отрече дори най-строгата самокритика.

Тя се опита да събере косата си в строг кок на тила с надеждата, че това ще неутрализира поне малко въздействието на роклята. Но, както обикновено, упоритите червени къдрици не се поддадоха на обуздаване. Постоянно се изплъзваха от фуркетите и обкръжаваха лицето й като огнен облак. Даже луничките по носа й бяха напълно изчезнали. От една страна, изпитваше гняв, че въпреки всичките си усилия изглежда великолепно, от друга, това ласкаеше самочувствието и суетата й.

Я стига, заповяда си, човешко е да си суетен. Щеше да се осланя на защитния вал, какъвто бяха обещали да бъдат сестрите й.

Компанията вече се беше събрала в голямата зала, когато Частити слезе по стълбата. Интересът й веднага се насочи към Дъглас, макар и несъзнателно. Той стоеше пред камината и разговаряше оживено с Макс и Гидиън, които бяха пристигнали само преди няколко минути. Дъглас очевидно усети погледа й, защото се обърна към стълбата и на лицето му изгря топла, одобрителна усмивка. Когато понечи да се запъти към стълбата, Констанс веднага се постара да привлече вниманието му.

— Е, Дъглас, на втория ден на Коледа ви предстои дълга езда с Лаура в нашия красив Хемпшир — каза тя и му се усмихна многозначително над ръба на чашата си с шери.

— Да — промърмори с отсъстващ вид той и продължи да наблюдава над рамото й обекта на своето възхищение. Частити, чието излъчване се засилваше още повече от кадифената рокля, изчезна в прегръдките на две възрастни дами. — Да, о, да — повтори той. — Сигурно ще е чудесно…

— Аз мисля, че Лаура е превъзходна ездачка — продължи упорито Констанс. — Мога само да се надявам, че в нашия обор ще се намери кон, който да отговаря на високите й изисквания. — Тя се обърна и включи Лаура дела Лука в разговора. — Доколкото си спомням, вие разказвахте, че сте притежавали арабска кобила, Лаура?

— Да, точно така. Обичам да яздя. Естествено, италианската природа, особено в Тоскана, е уникална. Навсякъде живописни планински селца и превъзходните лозя на Кианти. Ненадминато!

— Естествено — кимна сериозно Констанс. — Но аз съм убедена, че Ню Форст също има своето очарование. — Тя се обърна и огледа преценяващо Дъглас. — Надявам се, че някой от ловните коне на баща ми ще издържи на тежестта ви, Дъглас.

— О, ще бъде чудесно да препускаме заедно — протръби въодушевено Лаура и отправи към Дъглас най-очарователната си усмивка. — Вече се радвам, dottore. Така ще можем да поговорим на спокойствие за обзавеждането на кабинета ви. Знаете ли, смятам, че трябва да се заема и с жилището ви на Уимпол стрийт. По този начин ще му придадем великолепна женска нота.

Дъглас примигна смаяно и втренчи поглед в младата дама. Това вече беше прекалено.

— Предпочитам жилището си такова, каквото е в момента — отговори рязко той.

— Да, но само защото не го виждате с женски очи, dottore — отговори сладко Лаура, докосна ръката му и го фиксира със светлия си поглед. — Като видите какво съм направила с кабинета ви, ще разберете какво имам предвид.

Дъглас се огледа отчаяно, търсейки помощ. Частити не можа да му я даде, защото стоеше между зетьовете си и разговаряше оживено с малко, очевидно много разговорливо момиче.

Затова пък сестра й побърза да му се притече на помощ.

— Дъглас, позволете да ви представя мис Уинстън, гувернантката на Сара — изрече официално Прюдънс и се присъедини към тях, следвана от млада жена, чиито не особено красиви, но приятни черти излъчваха интелигентност и хумор. — А това е синьорина Дела Лука, Мери — добави тя и посочи Лаура. — Мис Уинстън знае много за италианската култура, Лаура, и съм сигурна, че ще имате много общи теми за разговор. Нали говорите гладко италиански, Мери?

— Не смея да твърдя това, лейди Малвърн — отвърна Мери със скромна усмивка. — Говоря езика сравнително добре, това е всичко.

— Смятам, че за да се овладее добре един език, трябва да си живял в страната, в която се говори — изрече рязко Лаура и огледа пренебрежително гувернантката. — Съмнявам се, че при вас случаят е бил такъв, мис… хм… Уинстън. Освен ако не сте били на служба при някое италианско семейство.

Това беше целенасочен опит да я постави на място. Мери изобщо не се притесни, ала Дъглас усети как в гърдите му пламна гняв. Обърна се недоволно към Лаура и за пореден път отбеляза колко бледо беше лицето й и как роклята от бяла тафта го правеше още по-бледо. На всичкото отгоре тоалетът изобщо не беше подходящ за фигурата й. Отново си зададе въпроса дали очевидните предимства на брака с тази жена можеха да компенсират гнева, който все по-често го обхващаше в компанията й. И пак си каза, че двамата няма да прекарват толкова много време заедно, че да обсъждат недостатъците си. Лаура сигурно не искаше предан съпруг, а полезен.

Той беше добър познавач на хората и вече много пъти се беше срещал с типа, който олицетворяваше Лаура. Тя копнееше да изпълнява съвършено обществените си задължения и да урежда всички практични неща така, че да служат на целите й, докато той се посвещава изцяло на работата си. За разлика от нея жена като Частити Дънкан щеше да иска много повече от съпруга си. Вероятно тя искаше ангажиран партньор, съчувстващ и импулсиращ спътник… и страстен любовник. При тази мисъл кръвта му закипя и той побърза да я прогони. През последните часове беше имал достатъчно време да проумее, че онази импулсивна целувка беше в действителност заблуда. Тя само замъгляваше ясната представа, която си беше създал за своите потребности и за своето бъдеще. Частити трябваше да си остане добра приятелка, а когато приятелството криеше в себе си искра сексуално привличане, това беше само предимство. В живота му нямаше място за объркващи чувства — вече беше минало доста време, откакто беше научил този въпрос.

За съжаление тези размишления не угасиха гнева му срещу Лаура дела Лука. Той се обърна пренебрежително с гръб към нея и заговори сърдечно на Мери:

— Как мислите, мис Уинстън, съществуват ли тесни паралели между латинския и италианския? Като изключим медицинската терминология, аз съм средно лош познавач на класическите езици, но често се питам какво е роднинството между двата езика. Мисля, че положението е подобно с новогръцкия, чийто произход се разпознава ясно в класическия гръцки.

— Въпросът е много интересен, докторе — каза замислено Мери.

— О, според мен няма никакви съответствия — намеси се убедено Лаура.

Дъглас обаче се направи, че не я е чул, взе ръката на мис Уинстън и я поведе към отсрещния ъгъл на залата, далече от Лаура. Двамата се настаниха на един диван и заговориха оживено. Лаура се огледа стреснато, очевидно не можейки да разбере какво беше станало. Констанс и Прюдънс си размениха многозначителни погледи и след кратки извинения също оставиха гостенката си с надеждата тя да проумее защо я оставят сама.

За всички беше облекчение, когато от входната алея прозвуча коледна песен. Дженкинс прекоси залата с големи крачки и отвори вратата с величествен жест. В залата нахлу студен въздух. Весел хор поде ликуващите строфи на „Добри кралю Венцеслаус“ и всички се запътиха към вратата, за да чуят песента.

— Весела Коледа — пожела лорд Дънкан с разперени ръце. — Влезте, заповядайте.

Господарят на дома беше в стихията си. Нарече по име всички възрастни певци, разтърси ръцете им, прегърна децата. Дъщерите му следяха всичко това е голяма радост. Баща им постепенно се връщаше към старата си форма и изпълняваше усърдно традиционните задължения на земевладелец.

Дъглас остана до Мери Уинстън, заслушан в коледните песни. Дженкинс или някой от другите прислужници постоянно пълнеха чашата му с пунш и той се чувстваше топло и уютно. Очевидното добро настроение на господаря и арендаторите разсея неговото граничещо с презрение недоверие към привилегиите и традициите на английската аристокрация. Нито следа от пренебрежителна снизходителност от страна на семейство Дънкан. Дъщерите на лорда помагаха на прислугата да нахрани певците с вкусни пастетчета, лично пълнеха чашите с греяно вино и бъбреха оживено с малки и големи.

Направи му впечатление, че Частити се занимаваше най-вече с децата и често коленичеше, за да им говори от същата височина. При това се усмихваше очарователно, лицето й сияеше, големите кафявозлатни очи бяха изпълнени с топлина. Погледът му я следеше с копнеж. По едно време тя вдигна глава и забеляза, че той я наблюдава. Изчерви се леко, бързо му обърна гръб и подаде ръка на следващото дете.

Беше съвсем естествено да отиде при нея — все пак тя беше домакинята — но не можеше да остави Мери Уинстън без партньор. Не искаше да е безсърдечен, не и след неучтивостта на Лаура. Точно тогава при тях дойде, подскачайки, детето, което беше забелязал преди малко.

— Здравейте — каза то. — Аз съм Сара Малвърн, а вие сигурно сте доктор Фарел.

— Отгатна — кимна с усмивка Дъглас.

— Сигурно за първи път ще прекарате Коледа тук? И аз. Мисля, че е прекрасно. Днес дойдоха певците, после ще има вечеря… за съжаление не ми разрешиха да остана долу и с Мери ще вечеряме горе, но и ние ще ядем печено пиле като вас. Няма да дойда и на среднощната служба, понеже не обичам да ходя на църква, пък и утре след закуска ще отидем всички. Преди обяда ще раздадат подаръците, а следобедът ще мине в игри. Вечерята ще е студена, защото слугите ще имат бал и ние трябва да се обслужваме сами. Утре ще остана до късно в залата, защото ще има много игри — криеница и сляпа баба, каза леля Час. — Момиченцето кимна доволно. — А на втория ден на Коледа е ловът и аз ще участвам заедно с татко и с Прю. После съседите ще се съберат за ловна закуска, макар че това не е закуска, защото се прави следобед, когато всички се върнат. След закуската лорд Дънкан ще раздаде коледни подаръци на прислугата. — Тя спря за миг и пое дълбоко въздух, вероятно за първи път след началото на тирадата си. — Тук го наричат ден на пакетчетата.

— Сара е много развълнувана — обясни с усмивка Мери. — Това е първият й истински коледен празник.

— И по-рано имаше Коледа — възрази Сара съвсем сериозно и изведнъж заприлича на възрастен човек, — но винаги бяхме само татко, Мери и аз. — Тя се обърна с усмивка към Мери. — Разбира се, че беше хубаво да празнувам Коледа с теб и татко, но голямата компания е нещо съвсем друго, нали? Истинско семейно празненство. И лелите са тук, и много гости. — Тя направи широк жест с ръка.

— Права си, това е истински семеен празник — кимна сериозно Дъглас и смигна съзаклятнически на Мери Уинстън, която му отговори с усмивка.

— Вие празнували ли сте Коледа в голямо семейство, доктор Фарел? — попита Сара.

— О, да, винаги досега. Трябва да знаеш, че имам шест сестри.

— Шест? — Момиченцето се ококори смаяно. — По-големи или по-малки?

— Всички са по-големи от мен.

— Разкажете ми за тях — поиска енергично Сара.

Сега вече Мери Уинстън се намеси енергично:

— Не бива да обсебваш вниманието на доктор Фарел, Сара. Сигурно има и други хора, които искат да поговорят с него.

— О, но аз не виждам никого. — Сара се огледа наоколо. Дъглас също не виждаше никого, но много му се искаше да поговори с Частити. Колкото повече се бавеше със завръщането към предишната непринуденост, толкова по-силен щеше да става споменът за целувката и неловкостта помежду им да се засилва. За съжаление Частити се бе изгубила сред голямата група деца и не изявяваше желание да отговори на погледа му.

— Не искате ли да дойдете с мен и да се запознаете с татко и чичо Макс? — попита Сара и посегна към ръката му. — Аз ще ви представя.

— Вече се запознахме — отговори Дъглас.

— Тогава пак ще си поговорите с тях — реши веднага момичето. — Мери също ще дойде, нали, Мери?

— Според мен не бива, Сара — възрази гувернантката. — Ти и господин Фарел можете да отидете и да си поговорите с татко ти и с господин Енсор. През това време аз ще поседя при лелите на лейди Малвърн. — Тя кимна на Дъглас с приятелска усмивка и се запъти към двете стари дами.

— Хайде, елате с мен, доктор Фарел — рече умолително Сара и го дръпна за ръката. — Знаете ли латински? Аз започнах да го уча и намирам, че граматиката е много сложна. Местата на подлога и сказуемото са толкова нелогични, че понякога ме подлудяват.

Дъглас едва не избухна в смях. Възбуденото дете отпреди малко бе отстъпило място на забележителна възрастна в лилипутски формат. Това явление не му беше непознато, защото беше имал предостатъчно случаи да наблюдава многобройните си племеннички в различните стадии на съзряването.

— Татко, доведох доктор Фарел да си поговори с теб — оповести тържествено Сара.

Гидиън я подръпна игриво за плитчиците.

— Фарел, трябва да бъдете много внимателен със Сара. Тя е в състояние да ви закара точно там, където иска — защото е убедена, че това е най-доброто за вас.

— По това си прилича с втората си майка и с лелите си — отбеляза Макс и отпи глътка уиски. — Ако още не сте го забелязали, Фарел, Дънканови са склонни към настойничество.

Дъглас избухна в смях.

— Все още не съм имал възможност да ги видя в акция. Всъщност познавам само Частити.

— Как се запознахте с нея?

— На един от следобедните й приеми на Манчестър Скуеър — отговори той, защото нямаше причини да го крие. — Търсех някого, който трябваше да присъства.

— Аха — промърмори Макс и размени поглед с Гидиън. После и двамата сведоха глави към чашите си.

Дъглас се намръщи леко и се запита какво толкова беше казал, та да предизвика тази странна реакция.

— Там се запознах и с контесата и дъщеря й — продължи той, като ги наблюдаваше внимателно. Двамата отново кимнаха и продължиха да оглеждат изпитателно кехлибареното уиски в чашите си.

— А когато отидох да посетя майката и дъщерята Дела Лука на Парк Лейн, заварих там Частити и баща й — не се отказа Дъглас, надявайки се да разбере нещо по лицата им. — Лорд Дънкан покани контесата да му гостува за Коледа, а Частити покани мен. — Той се изсмя леко. — Вероятно от учтивост, защото седях до нея.

— О, не, нито една от сестрите не би направила нещо, което не желае — възрази сериозно Макс.

— Да, всяко тяхно действие си има причина — подкрепи го Гидиън. — Понякога обаче минава доста време, докато се разбере каква е.

Дъглас остана с впечатлението, че двамата се забавляваха с някакъв виц, известен само на тях.

— Не мога да си представя какво, освен най-обикновена учтивост и любезност, е накарало Частити да ме покани — каза той.

— Ще повторя, драги: понякога минава известно време, преди да откриете метода зад поредната им безумна постъпка — обясни поучително Гидиън и го тупна приятелски по рамото. — Бъдете сигурен — Енсор и аз знаем за какво говорим.

— Ще го запомня — отвърна тихо Дъглас и погледна през рамо, за да провери какво прави Частити. Както и преди, тя беше заета с малките певци, докато сестрите й и баща им бяха посветили вниманието си на възрастните. Той се извини и остави двамата господа сами, за да си пробие път през навалицата до Частити.

— Бедничкият — пошепна съчувствено Макс. — Ако знае какво го очаква…

— По-добре, че не знае — кимна Гидиън с лек смях. — Питам се дали са решили да преобърнат живота му за негово добро или е клиент на посредническата агенция и сам си е докарал белята на главата.

— Да се надяваме, че е последното. Все пак е за негово добро. — Двамата се чукнаха ухилено и пиха.

Прюдънс, която също следеше Дъглас с поглед, го спря на половината пък към Частити.

— Е, Дъглас, хареса ли ви Роумзи Мейнър?

— Къщата е прекрасна, лейди Малвърн — отговори искрено той. — Старите английски имения имат особено очарование.

Прюдънс кимна и въздъхна.

— Да, но поддържането им… нямате представа. Няма да ми повярвате, ако ви разкажа какви трикове, измисляме, за да го поддържаме, откакто татко се разори на борсата… — Тя се усмихна, сякаш не беше казала нищо особено, кимна му и се запъти към група жени, които с удоволствие клюкарстваха за околните.

Дъглас я проследи със смръщено чело. Какво я бе накарало да му довери семейните трудности? Въпреки това решително си проби път до Частити.

— Тази вечер още не съм ви поздравил — каза той и клекна до нея. — Здрасти — обърна се той към хлапето, с което Частити беше заета в момента. Момченцето го погледна сериозно. Устата му беше пълна с пастет.

— Много съм заета — отвърна с отсъстващ вид Частити. — Тази вечер принадлежи на певците. Нали разбирате, имаме известни задължения към местните, а по Коледа е по-специално.

Отблъскването беше недвусмислено, но Дъглас и не помисли да се разсърди. Само и каза тихо:

— Дойдох просто да се извиня, че одеве се поддадох на импулса си. Не знам какво ми стана. Можем ли просто да забравим случилото се?

Частити го погледна втренчено, питайки се дали една от сестрите й вече бе успяла да му каже истината за финансовото й положение. Ако да, трикът бе успял и тя трябваше да им бъде благодарна. Двамата с Дъглас можеха да се върнат към предишното си приятелство, а тя щеше да преодолее собствените си неподходящи желания, след като нямаше шанс да ги удовлетвори.

— Да, естествено — отговори тя със спонтанна усмивка. — Това би било най-доброто. Хайде да не мислим повече за случилото се.

Той кимна, изправи се и се запъти към лелите й. Частити избърса лепкавите пръсти на момченцето и също се изправи. Певците се загърнаха отново в топлите си палта и се запътиха към вратата, като пееха „Весела Коледа“. От гърлото й се изтръгна въздишка, но тя побърза да я потисне. Всичко вървеше гладко и точно според плана.