Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите на Дънкан (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Game, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 80гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Фийдър. Брачни игри
Издателство „Ирис“
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
1
Джентълменът, заел позиция в горния край на стълбището, водещо към Националната галерия, държеше в ръка брой на вестник „Мейфеър Лейди“, така че да се вижда отдалече, измерваше с внимателен поглед многобройните любители на изкуството, които бързаха към огромния портал на музея зад него. Търсеше човек със същите опознавателни знаци.
Над Трафалгар Скуеър се издигна ято гълъби — точно в момента, когато една фигура мина през площада, като хвърляше храна на птиците. Тя пресече улицата точно пред музейния комплекс, спря на най-долното стъпало, смачка хартиеното пликче, от което беше хранила птиците, и вдигна изпитателен поглед към портала. В свободната си ръка държеше навит на руло вестник. Когато мъжът направи колебливо движение със своя вестник, жената хвърли смачканото пликче в кошчето за отпадъци и забърза насреща му по стълбите.
Фигурата й беше дребна и женствена… Това беше единственото, което джентълменът можа да установи в момента. Беше загърната в свободно палто от алпака — една от онези връхни дрехи, които дамите избират при излизане с автомобил, за да не се напрашат. Освен това носеше широкопола филцова шапка с воал от плътен шифон, който напълно скриваше лицето й.
— Bonjour, M’sieur — поздрави дамата. — Мисля, че имаме уговорена среща, N’est-ce pas? — Размаха вестника и попита: — Вие сте доктор Дъглас Фарел, нали?
— Същият, мадам — отвърна джентълменът с лек поклон. — А вие сте…
— Аз, естествено, съм „Мейфеър Лейди“ — отвърна весело тя. Воалът й се движеше при всяка дума.
С невероятно фалшив френски акцент, помисли си развеселено доктор Фарел, но реши, че още не е настъпил момента да я изобличи в лъжа.
— Самата „Мейфеър Лейди“? — попита недоверчиво той.
— Представителка на изданието, мосю — обясни тя с лек укор в гласа.
— Аха. — Той кимна. — А посредницата?
— Едно и също лице, сър — обясни дамата с решително кимване. — И ако съм разбрала правилно какво желаете, сър, пред вас е точно посредницата, която би могла да ви е от полза.
Този дяволски френски акцент постоянно ме разсмива, мислеше си в същото време почтената дама Частити Дънкан. Независимо кой го употребяваше — тя или някоя от сестрите й, — всички бяха на едно мнение: говореха като френски камериерки в комедия на Фодьо. Но това беше едно от най-добрите средства за преправяне на гласа.
— Всъщност очаквах срещата да се състои в някаква кантора — отбеляза лекарят с недоверчив поглед към обстановката. Мястото беше прекалено оживено. Хладният декемврийски вятър метеше площада и рошеше перушината на гълъбите.
— Нашата кантора не е достъпна за посетители, мосю — отговори спокойно дамата. — Предлагам да влезем в музея. Там има много удобни местенца, където можем да разговаряме. — Тя се запъти към портала и придружителят й побърза да отвори едното крило. Полите на широкото палто го докоснаха, когато дамата мина покрай него към високото, мрачно преддверие на галерията.
— Хайде да отидем в залата на Рубенс, мосю — предложи тя и посочи с вестника към стълбището. — Там има няколко кръгли пейки, където ще можем да разговаряме незабелязано. — И закрачи енергично към стълбата, която водеше към главната зала. Доктор Фарел я последва с готовност. Поведението й не само го забавляваше, но и бе събудило любопитството му.
На половината височина дамата се отклони от парадното стълбище и мина бързо през няколко помещения, в които висяха голямоформатни ренесансови картини със сцени на жестоки мъчения, тъгуващи Богородици и разпятия. Без да хвърли дори бегъл поглед към произведенията на изкуството, тя спря едва когато стигнаха до просторно овално помещение с кръгъл диван в средата.
В помещението бяха изложени две Рубенсови картини, изобразяващи отсъждането на Парис. С тайно задоволство сестрите Дънкан бяха избрали тъкмо тази заличка за срещите си с бъдещите клиенти на посредническата служба. Пищните тела на Венера, Юнона и Минерва им се струваха най-подходящият фон за споразуменията, които трябваше да постигнат.
— Тук е спокойно, никой няма да ни пречи — обясни дамата и седна на дивана, като прибра полите си, за да може придружителят й да седне близо до нея.
Дъглас се огледа с интерес. Естествено, помещението не беше съвсем празно. Имаше няколко посетители, които вървяха от картина към картина и разговаряха приглушено. Ала кръглият диван, макар и точно в средата на залата, образуваше истински малък оазис, където двама души можеха да седят близо един до друг и да си говорят, без да привличат излишно внимание. Той седна до нея и вдъхна дълбоко аромата на парфюма й — свежа миризма на цветя, която струеше изпод воала.
Частити обърна към него забуленото си лице. Беше в по-изгодна позиция от доктор Дъглас Фарел, защото го бе видяла в мига, когато си купи броя на „Мейфеър Лейди“ от магазинчето на мисис Бейдлис, докато тя седеше отзад в кухнята и наблюдаваше клиентите. Беше точно такъв, какъвто бе останал в спомените й: необичайно грамаден мъж, който не се забравя лесно. Едър и широкоплещест, силен и мускулест като спортист. Най-вероятно боксьор или борец, каза си тя. Веднага й направи впечатление лекото изкривяване на носа, причинено вероятно от счупване. Чертите му бяха изразителни, макар и неравномерни: широка уста, ръбеста брадичка, гъсти черни вежди, събрани над носа, изпод които гледаха дълбоки черни очи. Косата му също беше черна, леко начупена, късо, практично подстригана. Всичко в него показваше, че не държи кой знае колко на външния си вид. Носеше най-обикновено палто, затворено до брадичката, шал и ръкавици. Скромната, мека филцова шапка почиваше в скута му.
Внезапно Частити осъзна, че мълчанието, което съпътстваше тази преценка на личността му, се е удължило ненужно много, и каза бързо:
— Е, с какво би могла да ви помогне посредническата служба, мосю?
Погледът му се плъзна по залата с видима изненада.
— Нима това е кантората на „Мейфеър Лейди“?
Частити отново чу лекия шотландски акцент на гласа му — тя й бе направила впечатление още докато го наблюдаваше при мисис Бейдлис.
— Non, както вече ви казах, не посрещаме клиенти в кантората — отвърна нетърпеливо тя. При това премълча, че така наречената „кантора“ беше или чайният салон във „Фортнъм и Мейсън“, или горният салон в дома на баща им, някогашната Светая светих на майка им. Нито едно от двете помещения не беше подходящо за работа с клиенти.
— И защо? — поинтересува се той.
— „Мейфеър Лейди“ трябва да остане анонимна — отвърна остро тя. — Не бихме ли могли да продължим разговора си, мосю?
— Да, естествено. Но трябва да призная, мадам „Мейфеър Лейди“, че съм любопитен. Защо държите да останете анонимна?
Частити въздъхна.
— Прочетохте ли вестника, мосю?
— Да, естествено. В противен случай нямаше да се натъкна на вашата посредническа служба.
— Може да сте прочели обявите, без да обърнете внимание на статиите — възрази тя и за малко забрави акцента си.
— Прочетох и статиите.
Дамата реагира с типично галско вдигане на раменете.
— Тогава сигурно ви е направило впечатление, че възгледите и оценките в тях са доста… спорни. Тъкмо затова издателите предпочитат да останат анонимни.
— Разбирам. — Или поне така мислеше. — Тайнствеността би трябвало да направи вестника по-интересен за публиката.
— Това е вярно — призна тя.
Дъглас кимна.
— Ако си спомням добре, преди няколко месеца имаше процес за клевета. „Мейфеър Лейди“ бе обвинена, че е навредила на доброто име на… — той смръщи чело, после лицето му се проясни — на граф Баркли, нали?
— Обвинението бе отхвърлено — каза Частити.
— Да. — Той завъртя замислено шапката между пръстите си. — Спомних си. Помня също, че списанието бе представено от анонимна личност на пейката за свидетели. Прав ли съм?
— Да.
— Много интересно. Сигурно след този процес продажбите са нараснали бързо?
— Може би сте прав — отвърна неясно тя. — Но не по тази причина не разкриваме идентичността си. Е, хайде да говорим за вас, мосю.
Дъглас, който беше все така любопитен, разбра, че за момента нямаше да научи нищо повече.
— Както вече обясних в писмото си, търся жена.
Дамата извади писмото му от ръчната си чанта.
— Да, но не пишете нищо повече. Бихме искали да научим повече за личната ви ситуация, както и какъв тип жена предпочитате. Само така ще знаем дали сме в състояние да ви помогнем в търсенето.
— Да, естествено — кимна той. — Но всъщност има само две качества, които бих желал да притежава бъдещата ми съпруга. — Докато говореше, той свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба на палтото. — Дано намерите в картотеката си жена, която да съответства на желанията ми. С изключение на тези две точки, не съм особено придирчив.
С хладен, делови тон той се опита да разясни ситуацията, като при всяка важна точка слагаше по един пръст върху дланта на другата ръка.
— Както споменавам в писмото си, аз съм лекар. Пристигнах в Лондон едва наскоро от Единбург, където следвах и практикувах няколко години. Имам намерение да открия кабинет на Харли стрийт, който със сигурност ще ми донесе добри доходи, разбира се, щом си създам име в лондонското общество.
Частити не отговори. Само сплете ръце в скута си, без да свали ръкавиците, и се вгледа в него през воала си. Мъчеше я лошо предчувствие за изхода на този разговор — а интуицията й рядко я лъжеше.
Лекарят свали и шала си. Макар че в залата беше хладно, на него явно му беше топло. Частити, която беше премръзнала от дългия път в студения декемврийски ден, му завидя. Може би мъж с толкова едър ръст създава повече телесна топлина, помисли си развеселено тя.
— Във всеки случай — продължи Дъглас, — трябва да намеря жена, която е богата.
След това изявление Частити разбра, че интуицията наистина не я е излъгала. Остана неподвижна, все така обгърната в мълчание.
— Създаването на лекарска практика изисква много средства. Надявам се, че разбирате това — продължи мъжът с предишната деловитост. — Наемите на Харли стрийт са високи, освен това богатите пациенти очакват съответната обстановка. Мебелите трябва да оставят у тях впечатлението, че са се доверили на лекар, който лекува само хора, свикнали на най-доброто и можещи да си позволят най-доброто.
Частити повярва, че е открила в тона му следа от сарказъм. Гласът й прозвуча дистанцирано:
— Моят опит показва, че лекарите на Харли стрийт печелят много добре. Толкова добре, че са в състояние да предложат на жена си всичко, от което се нуждае.
Дъглас вдигна рамене.
— Да, след като са изградили практиката си. Но аз още не съм стигнал дотам. Това е целта ми и за да я постигна, ще ми трябва помощ на старта. Разбирате ли ме сега?
— Общо взето, не ме смятат за ограничена — отвърна ледено тя.
В случай, че унищожителният й тон бе смутил доктора, той не допусна това да се забележи и продължи все така равнодушно:
— Трябва ми жена, която да внесе в брака известна финансова сигурност. Освен това бих искал да притежава обществени таланти и връзки, които да са полезни за практиката ми. Накратко, дама, която благодарение на изкуството си да убеждава ще привлече в кабинета ми… — в търсене на подходящите думи той леко сбръчка чело — …дами с мигрена, жени с въображаеми страдания, дължащи се на това, че няма за какво да мислят и не вършат нищо разумно, както и господа с подагра и други болки и мъки, дължащи се на разкоша и леността, в които живеят. Трябва ми жена, която да лови такива пациенти и да им внушава сляпо доверие в лекарското изкуство на съпруга си.
— Накратко казано, мосю, вие имате нужда не толкова от жена, колкото от банкер и сводница — заключи Частити, без да се тревожи дали е дала твърде ясен израз на своето възмущение.
— Абсолютно правилно — кимна невъзмутимо той. — Схванахте ситуацията съвсем точно. Предпочитам да наричаме нещата с истинските им имена. — Погледна я пронизващо и попита: — Би ли било възможно да видя лицето ви, мадам?
— Absolument pas, M’sieur. Напълно изключено.
Раменете му се опънаха.
— Естествено… както желаете. Но дори ако изключим факта, че предпочитам да преговарям с човек, когото познавам, цялата тази тайнственост ми се струва излишна. Няма ли поне да се откажете от този фалшив акцент?
Зад воала Частити прехапа устни. Наистина, не беше очаквала докторът да се хване на уловките й, но пък беше наясно, че акцентът отлично преправяше гласа. А когато дойдеше моментът да застане лице в лице с него това щеше да бъде необходимо, ако го приемеше като клиент, — той не биваше да разбере, че дамата от националната галерия е била почтената Частити Дънкан. В никакъв случай!
Без да разисква повече този въпрос, тя продължи хладно:
— Като посредница съм длъжна да попитам дали съм права в предположението си, че не се интересувате от брак, в който привързаността и уважението имат някакво значение. Вярно ли е, че за вас имат значение само парите и обществената позиция?
Този път Дъглас нямаше как да не разбере смисъла на думите й. Той удари с ръкавиците си по дланта на другата си ръка.
— Това са приоритетите ми — отговори твърдо той. — Но не ми се вярва, че посредницата има право да ги поставя под въпрос. Вие сте представителка на агенция, която предлага услуга. Нищо повече.
Частити усети как бузите й пламнаха.
— За да сме ви полезни, мосю, ние имаме право да зададем всички въпроси, които считаме за нужни.
Той смръщи чело, но после кимна в знак на съгласие.
— Хайде да го изразим другояче: при избора на съпруга аз се ръководя от изцяло практични съображения.
В погледа му светеше недоволство. Онова, което му се струваше толкова просто, сега, незнайно по каква причина, се оказваше трудно, а фактът, че нямаше визуални опорни точки, правеше нещата още по-сложни.
Частити го наблюдаваше внимателно през воала. Виждаше съвсем ясно какво го вълнува, четеше повечето от мислите му. Инстинктът я съветваше без бавене да го отхвърли като клиент — нежните й струни, с които беше благословена богато и пребогато, се противяха упорито да намерят заможна съпруга за този безсрамен материалист. Но тя не можеше да вземе това решение сама. Първо трябваше да го обсъди със сестрите си, а тя знаеше още отсега, че те ще отхвърлят категорично благородните й подбуди. Те имаха агенция и не можеха да си позволят да отблъснат клиент, който си плащаше, само защото им е бил несимпатичен. Частити знаеше, че ще бъде принудена да се вслуша в сухия, прагматичен глас на Прюдънс и да пренебрегне собствената си спонтанна, емоционално оцветена реакция. Също така знаеше, че Констанс — все едно какво мнение щеше да си състави за добрия доктор Фарел — веднага ще заяви, че клиентът си е клиент и щом си плаща, те са длъжни да го обслужат. Имаше доста жени, които отчаяно си търсеха съпруг и бяха готови да се съгласят дори на такава връзка, каквато искаше докторът. Естествено, Констанс щеше още да каже, че тези жени трябва да добият повече самоувереност, че са длъжни да ги превъзпитат. Дотогава обаче не им оставало нищо друго, освен да изпълняват поставените от самите тях условия.
Както Прюдънс, така и Констанс имаха право. „Мейфеър Лейди“ и посредническата агенция осигуряваха независимостта на сестрите Дънкан и приятния живот на баща им. Макар че Прюдънс и Констанс вече си имаха съпрузи, които им даваха богата издръжка, нито една от двете не беше готова да се откаже от независимостта си.
При мисълта за баща си Частити неволно въздъхна и воалът и се раздвижи. Въздишката не убягна от вниманието на събеседника и.
— Какво има?
— О, нищо — отговори тя. — Смятам, че за днес приключихме, мосю. Ще се върна в кантората, за да се посъветвам със сестр… със сътрудничките си. Ще получите нашите предложения още преди края на седмицата. — Тя стана и му подаде ръка.
Дъглас я стисна и попита:
— Кога ще се запозная с евентуалните кандидатки?
— Това ще научите, когато му дойде времето — отговори с усмивка тя. — Все още не знам дали ще намерим жена, която ще изпълни условията ви и ще се задоволи с брак по разум, без уважение и привързаност. Желая ви добър ден, доктор Фарел. — Тя му кимна и изчезна, преди да е успял да реагира.
Дъглас направи крачка след нея и изумлението му отстъпи място на луд гняв. Защо беше този остър тон, защо бяха тези груби думи? Ала дамата беше вече далеч от него, в препълнената с посетители галерия. Не можеше да се втурне след нея в толкова оживено място, за да й поиска извинение — но още отсега знаеше, че трябва да го получи. Как смееше тя да го съди толкова тесногръдо и самодоволно? Какво знаеше за живота му, за мисията му?
Вътрешният глас му напомни, че не й е разказал нищо за мрачната действителност, за сенчестите страни на професионалната си дейност. Това беше едно от нещата, които предпочиташе да пази за себе си. Освен това посредническата агенция не се интересуваше от такива проблеми. Нейната задача беше да обслужва клиентите. Нищо повече.
Независимо от прогресивните възгледи, които личаха в статиите на „Мейфеър Лейди“, те издаваха, че авторите и издателите — все жени, както предположи Дъглас, — разполагат с пари и са образовани. Тези жени нямаха представа от мизерните улички в Ърлс Корт, от мрачните редици къщи, в които тичаха пълчища плъхове и вонята на клозетите отравяше въздуха. Те не знаеха нищо за действителността на туберкулозата и скарлатината, които дебнеха в тъмните ъгли, за отчаяните майки, които едва успяваха да съберат няколко дребни монети, за да купят мляко за рахитичните си деца, за безработните мъже, които пропиваха парите на семейството, за шумните кръчми на всеки ъгъл. Не беше трудно да се застъпваш за правото на жените да гласуват и за равенство пред закона. Много по-трудно беше да защитаваш подобни възгледи пред лицето на мрачната действителност, в която живееха бедните.
Докато напускаше музея, Дъглас Фарел усещаше как гневът бушува в гърдите му. Израснал без баща в семейство, състоящо се от майка и шест по-големи сестри, в дом, препълнен с бъбрещи, свадливи, но задушаващо нежни жени, той беше склонен да се присъедини към жалбите на своя сънародник Джон Кнокс за чудовищността на всяко женско владичество. Разбира се, Кнокс имаше предвид кралиците, управлявали Англия и Шотландия преди триста години, но за Дъглас, който с мъка беше намерил пътя си сред женския лабиринт, завладял детството и младостта му, беше голямо облекчение да се възползва от този израз за собствената си ситуация. Излишеството от любов имаше същите недостатъци като липсата й. Той бе установил това още в младите си години и бе успял да преживее тридесет и пет лета, без да падне в брачния капан.
Спомни си какво стана с Мариан, извика му вътрешният глас и той си заповяда да бъде откровен. Потисна безмилостно тихия шепот на сърцето си и за пореден път си каза, че миналото е минало. Щом сега беше готов да се откаже от спокойствието на ергенския живот в интерес на самопожертвователната си работа за лондонските бедняци, това беше само и единствено негова работа.
Не можеше да разбере защо богатството на някоя привилегирована, може би дори от аристократичното съсловие жена да не е пригодно да послужи за облекчаване на участта на страдащите, чието съществуване тя изобщо не забелязва.
Не виждаше и защо да не постави значителните си медицински способности в служба на същите тези нещастници, като взема парите на хипохондриците, които можеха да си позволят скъпото му лечение. С какво право дребното, забулено същество от агенцията му говореше, при това със смешен френски акцент, за любовта и уважението в брака? Тя предлагаше услуга и изобщо не я засягаше по каква причина я търсят клиентите й. Той беше имунизиран срещу любовните връзки. Веднъж завинаги. Ако искаше такава връзка, щеше сам да си намери жена.
Кипящ от гняв, той слезе по стълбите на музея и закрачи към парка Сент Джеймс с надеждата, че студеният въздух ще уталожи възбудата му. Така и стана. Когато прекоси парка и стигна до Бъкингамския дворец, чувството му за хумор отново се обади. Още от петата си година се беше научил, че в общуването с жените мъжът се нуждае от чувство за хумор, за да запази разума си.
Частити вървеше по Трафалгар Скуеър и не обръщаше внимание на гълъбите, които се вдигаха на ята в краката й и гъргореха протестиращо. На Чаринг крос махна на един наемен файтон и даде на файтонджията адрес „Манчестър Скуеър“ 10. Седна във файтона и се намръщи от струящата от тапицерията миризма на застоял тютюн.
Беше очаквала срещата с Дъглас Фарел с искрена радост… В деня, когато той влезе в магазинчето на мисис Бейдли, за да си купи последния брой на „Мейфеър Лейди“, тя бе чула интересни неща за лекаря, който практикувал в ужасния Ърлс Корт. Личността му също бе събудила любопитството й, особено фактът, че се беше запасил с няколко фунта сладки неща, с бонбони и захарни пръчки, които със сигурност нямаше да изяде сам. Вероятно сладостите бяха предназначени за бедните деца, които майките водеха в кабинета му в Сент Мери Абътс. Тази представа трогна сърцето й и събуди у нея желанието да опознае този мъж по-отблизо. Сега обаче знаеше, че действителността е много по-различна. Тя вдигна воала си и въздъхна облекчено, когато декемврийският въздух охлади пламтящите й бузи. Мисис Бейдли го намираше много мил, но собственицата на малкото магазинче сигурно не познаваше много добре клиентите си. Дали живее в Кенсингтън? Вероятно да, след като често посещаваше магазинчето на мисис Бейдли. Кварталът беше почтен, но не можеше да се определи като изискан частен адрес на лекар, който се стреми да направи кариера и да практикува на Харли стрийт. Докато за практика в Ърлс Корт беше напълно приемлив. Вероятно и достатъчно евтин… защото беше ясно, че той има проблем с парите.
Частити отново се опита да си втълпи, че брачното посредничество не изисква от нея да произнася морални присъди над клиентите си. Погледнато делово, можеше да се каже, че лекарят е изразил представите и изискванията си кратко и ясно. Толкоз.
Да, той знаеше какво очаква от бъдещата си съпруга, но Частити не беше в състояние да приеме подобни изисквания. Доктор Фарел беше студен и пресметлив. Искаше жена с пари и влияние, жена, която да обслужва неговите честолюбиви цели. Кожата на главата й тръпнеше. Чувството на разочарование заплашваше да я завладее напълно.
Файтонът спря пред впечатляващата фасада на № 10 и тя слезе. Плати на файтонджията и изкачи с бързи крачки парадното стълбище, треперейки от вятъра, който брулеше площада. Икономът Дженкинс отвори вратата, преди да е стигнала до последното стъпало.
— Видях файтона, мис Час — обясни той. — Днес вятърът е дяволски неприятен.
— Мирише на сняг — отговори Частити и влезе в залата, отоплявана от масивна камина. — Тук ли е баща ми?
— Негово благородие не е напускал библиотеката, мис Час — съобщи Дженкинс. — Каза, че бил малко настинал.
— О, божичко! — Частити се намръщи, докато сваляше ръкавиците и шапката си. — Да повикаме ли лекар?
— Попитах го, но той отказа.
Частити кимна.
— Ще отида да го видя. Може би има нужда от горещ чай с уиски.
— Веднага след обяда му занесох гарафата с уиски в библиотеката — каза Дженкинс.
Частити се намръщи още повече. Лорд Дънкан страдаше от засилващи се депресии, откакто процесът за клевета извади на бял свят подлостта на някогашния му най-добър приятел граф Баркли. Случаят разкри както измамата на приятеля му, така и собственото му глупаво и сляпо доверие към него. По мнението на трите му дъщери, именно тази сляпа доверчивост караше баща им да страда особено силно. Това лековерие го бе лишило от семейното богатство, което бе поверил в ръцете на един измамник и подлец. Точно по тази причина дъщерите на лорд Дънкан издаваха „Мейфеър Лейди“ и бяха основали брачна агенция — две начинания, които им носеха добри печалби и те доста време успяха да държат баща си в неведение относно действителното финансово състояние на семейството. Когато научи истината, тя беше още един тежък удар върху гордостта му. Фактът, че дъщерите му криеха истината, докато се стараеха да спасят домакинството от банкрут, му причиняваше мъчителна болка.
Частити отиде до библиотеката и дори вдигна ръка да почука, но застина насред движението. Откакто Прюдънс се бе омъжила преди шест седмици, тя беше единствената дъщеря, останала в бащиния дом. Товарът на засилващите се депресии на лорд Дънкан тежеше изцяло върху нейните крехки рамене, макар че сестрите й бяха изразили готовността си да го споделят с нея. Но те не живееха вече в бащиния дом и нямаха представа за силните колебания в настроението му.
Накрая тя все пак почука тихо и влезе в помещението, в което цареше полумракът на късния следобед. Сиянието на огъня в камината беше единственият източник на светлина.
— Няма ли да запалиш светлина, татко? — попита тя и затвори вратата зад себе си.
— Не, мила, предпочитам да стоя на тъмно. Не е добре да хабим газта — отговори сериозно лорд Дънкан от дълбочината на старото си кресло пред камината. — Достатъчно е да запалим лампите при настъпването на мрака.
Частити извъртя очи. Баща й постоянно настояваше да пестят — най-често от дребни, безсмислени неща. Това беше неговият начин да се справя със знанието за истинското състояние на нещата.
— Дженкинс ми каза, че не се чувстваш добре. Искаш ли да повикам доктор Хейстингс?
— Не, не. Не е нужно да даваме пари за този шарлатанин — отвърна негово благородие. — Само съм настинал, нищо повече.
Когато баща й посегна към гарафата, Частити видя, че липсваха почти две трети от съдържанието й. Беше сигурна, че Дженкинс я е донесъл в библиотеката пълна догоре. Баща й не изглеждаше пиян. Сигурно това е обичайното му количество, помисли си тя. Но сега пиеше сам, докато по-рано по цял ден седеше с приятелите си в клуба. Не можа да си спомни кога за последен път бе отишъл в клуба.
— Навън ли ще вечеряш днес, татко? — попита тя, стараейки се да говори безгрижно.
— Не — гласеше краткият отговор.
— Защо не отидеш в клуба?
— Нямам настроение, Частити. — Баща й отпи голяма глътка уиски.
— Няма ли поне да дойдеш с мен на вечерята, която дават Прюдънс и Гидиън? — настоя тя.
— Знаеш, че отхвърлих поканата, скъпа. И няма да променя решението си просто ей така. Освен това сестра ти сигурно вече е наредила гостите на масата. — Лорд Дънкан се наведе напред и си наля още уиски.
Частити въздъхна и се предаде. Знаеше, че може да промени решението на баща си само с дипломация, никога директно. Затова се наведе към него и го целуна по бузата.
— Облечи си нещо топло, татко. Ще ида да видя какво ти е приготвила мисис Хъдсън за вечеря.
— О, малко хляб и сирене ще са ми достатъчни.
Частити въздъхна. Икономическото мъченичество на баща й се понасяше по-трудно от някогашното му безгрижно пилеене.
— Смятам да отида малко по-рано при Прю. Там ще се преоблека. Отивам да приготвя нещата си. Преди да тръгна, ще мина да те видя.
— Много добре, обич моя.
Частити излезе от библиотеката и отново срещна Дженкинс, който палеше газените лампи в залата. Според лорд Дънкан електрическата светлина беше едно от отвратителните постижения на модерния свят. (Естествено, той никога не споменаваше, че не може да си я позволи.)
— Моля ви, Дженкинс, запалете няколко лампи и в библиотеката — каза му тя. — Татко твърди, че не са му нужни, но не бива да седи дълго на тъмно. Толкова е потискащо.
— Ако питате мен, мис Час, негово благородие има нужда от развлечения — отвърна Дженкинс.
— Знам, знам. Сестрите ми и аз непрестанно си блъскаме главите да измислим нещо, което да го заинтересува — въздъхна Частити. — Надявам се Коледа да го разведри. Винаги е обичал лова на втория празничен ден.
— Да се надяваме — промърмори Дженкинс и в гласа му ясно пролича съмнение. — Исках да поговоря с вас за подготовката на празника, мис Час. С мисис Хъдсън ще заминем за Роумзи Мейнър в деня преди Бъдни вечер.
— Правилно, а ние ще пристигнем в късния следобед на двадесет и четвърти, след сватбата на лорд Лукас и Хестър Уинтропс — каза Частити. — Приемът ще е по обед, така че ще можем да вземем влака в четири и да пристигнем навреме за коледните певци.
— Много ще се радвам отново да отпразнуваме Коледа с голямо семейство — отбеляза Дженкинс.
Частити се усмихна меланхолично.
— Да, откакто мама почина, не сме празнували Коледа там. Но тази година сигурно ще бъде прекрасно — с Прю и Гидиън, Сара и Мери Уинстън, Констанс, Макс и лелите…
— Точно както беше някога. Ще отида да запаля лампите в библиотеката, мис Час. Вече казах на Кобхъм, че ще имате нужда от него в шест. Каретата ще ви чака отпред. Вероятно ще останете до утре при мис Прю… исках да кажа, при лейди Малвърн — поправи се с усмивка той.
— Не, не го казвайте в нейно присъствие, защото няма да се сети, че се отнася за нея — отговори през смях Частити. — Да, ще остана у Прю до утре. Кочияшът на сър Гидиън ще ме върне у дома. — С тези думи тя се запъти към кухнята, за да обсъди вечерята на баща си със старата им готвачка.
— О, не се притеснявайте, мис — каза й винаги спокойната мисис Хъдсън. — Приготвила съм за негово благородие два чудесни фазана с ябълково пюре, както ги обича. И любимата му супа с кестени. Даже сварих и сметанов пудинг. Убедена съм, че ще му се услади.
— Знаех си, че сте се погрижили — похвали я Частити. — Как сладко мирише в кухнята! — Тя се сбогува с готвачката с мила усмивка и се качи в стаята си, за да събере нещата си за вечерта.
Все още се чувстваше някак странно, а понякога й беше много самотно в голямата празна къща. По-рано сестрите се обличаха заедно, тичаха между стаите си, сменяха рокли, накити и допълнения, гонеха се с машите за коса, обсъждаха тоалетите си. Констанс и Прюдънс, които разбираха, че Частити е самотна, се стараеха тя да прекарва с тях почти толкова време, колкото преди, когато живееха под един покрив. Много рядко се случваше тя да се облича сама, когато трябваше да вземе участие в някое светско събитие заедно със сестрите си. Макар че и двете къщи бяха широко отворени за нея, естествената й деликатност я възпираше да се възползва неограничено от щедрите им предложения. Колкото и да ценеше зетьовете си и макар да знаеше, че симпатията почива на взаимност, тя не искаше да се натрапва в браковете на сестрите си.
Докато ровеше в гардероба си, тя бърчеше чело, ала мислеше повече за предстоящия разговор със сестрите си за Дъглас Фарел, отколкото за тоалета си. Една част от нея хранеше тайното желание те да се възмутят от материалистичните му искания също като нея и да го отхвърлят като клиент. Много добре знаеше, че тази надежда е фалшива — сестрите й никога нямаше да отхвърлят клиент, който щеше да си плати. Но как щяха да намерят кандидатка за доктора: хем достатъчно богата, хем жадуваща да се омъжи, и на всичкото отгоре с високо обществено положение?
Накрая избра смарагдовозелена копринена рокля с дълбоко деколте и къс шлейф, който падаше на тежки дипли от високата талия. Роклята беше изработена от Дюке и Констанс я бе донесла на сестра си от сватбеното пътешествие в Париж. Частити остави роклята на един висок стол и грижливо избра допълненията към нея. След това ги подреди в малка пътна чанта заедно с нощницата, четката за зъби и четката за коса. Преметна роклята на ръката си, взе чантата и слезе по стълбата точно когато часовникът удари шест.
Дженкинс взе чантата от ръцете й и я отнесе в чакащата карета, докато Частити се сбогуваше с баща си. Лорд Дънкан беше вече в по-добро настроение. Светлините създаваха уют, огънят пращеше весело. Гарафата с уиски беше допълнена, от кухнята се носеше сладък аромат на печен фазан.
— Поздрави сестрите си от мен — каза той. — И им предай, че не би било лошо да ме посещават от време на време.
— О, татко, не бива да говориш така — разсърди се не на шега Частити. — Нали вчера бяха тук! Знаеш, че идват почти всеки ден.
— Да, но не толкова за да видят стария си баща, колкото да работят върху поредния брой на жалкото вестниче, с което всички толкова се гордеете — заяви величествено лорд Дънкан. — Не мога да си представя каква е била целта на майка ви, когато започна да го списва.
— Много добре знаеш, че ставаше въпрос за правото на жените да избират — отговори Частити, макар че нямаше никакво желание да се впуска в такъв дебат. — Ние се заклехме да продължим нейната борба.
Лорд Дънкан се нацупи и й посочи вратата.
— Хайде, върви. Нали не искаш да закъснееш?
— Утре ще се върна — каза тя и го целуна по челото. — Наслаждавай се на вечерята. Мисис Хъдсън е приготвила любимите ти ястия. Моля те, не забравяй да й благодариш.
Лорд Дънкан не отговори. Частити поклати глава и предостави баща си на уискито му. Кобхъм чакаше до каретата, когато тя изтича с леки стъпки надолу по стълбата, потрепервайки от декемврийския студ. Електрическите улични лампи бяха вече запалени, по пътната настилка танцуваха ярки бели кръгове. Тази светлина е много по-студена от златното сияние на газовите фенери, помисли си Частити, когато поздрави кочияша и се качи в каретата.
— Сестра ми каза, че сте пожелали догодина да се оттеглите в пенсия, Кобхъм — каза тя и се уви в топлото одеяло.
— Да, мис Час. Крайно време е — отговори възрастният мъж и подкара конете с остро изсвирване през зъби. — Нали знаете, мис Прю… по-точно лейди Малвърн, ни предложи хубава малка къщичка. Жена ми направо не е на себе си от радост. Да не говорим за прекрасната зеленчукова градина… ще живеем щастливо като снежните крале.
— Убедена съм в това — засмя се Частити и се скри под одеялото, докато каретата трополеше към дома на сестра й на площад Пел Мел.