Джейн Фийдър
Жена с минало (4)

4

Мередит наплиска слепоочията си със студена вода, поуспокои се, и се върна в балната зала с твърдото намерение да избягва всеки по-нататъшен диалог с лорд Ръдърфорд. В общата бъркотия тази вечер тя бе забравила да помоли семейство Абът да й запазят място в каретата си и сега с ужас установи, че двойката си беше заминала още преди половин час. В залата бяха останали само най-близо живеещите гости и Мередит се изправи пред унизителната необходимост да обясни положението си на Пейшънс.

— Скъпя моя Мередит! — Домакинята забърза насреща й. — Каква вълнуваща вечер! — Тя замаха трескаво с ветрилото си и дебелите й пръсти, отрупани с пръстени, се вкопчиха в дръжката. — Той ви отдели толкова много внимание. Направо невероятно!

— Абсолютно сте права — съгласи се подигравателно Мередит, ала като забеляза изненадата в малките очи на лейди Барат, побърза да се поправи. — Това беше най-обикновена учтивост, Пейшънс — обясни шепнешком тя, сведе поглед и заигра с ветрилото, за да покаже смущението си. — Вчера случайно срещнал Роб и беше така любезен да ме увери, че смята скъпото ми братче за много приятно хлапе. — Това поне беше половината истина.

— О, разбирам! — Очевидно лейди Барат изпита облекчение, че има толкова просто обяснение за необичайното внимание на високопоставения гост. — Ние всички съзнаваме затрудненото ви положение, скъпа моя. — Тя сниши доверително глас. — Искам да знаете, че сър Алджернон с удоволствие ще ви посъветва. Една самотна млада жена не е в състояние да се справи с две подрастващи момчета.

— Моля, благодарете на сър Алджернон от мое име — отговори с леко крива усмивка Мередит. — Поласкана съм от загрижеността му. — Тя скри лице зад ветрилото си и реши, че няма да каже на домакинята, че е отпратила каретата си. Пейшънс без съмнение очакваше гостенката й да се сбогува. Не беше прилично една млада вдовица да си тръгне с последните гости, но Мери само се усмихна сладко и се обърна към терасата. С малко повечко късмет Пейшънс щеше да се заеме с изпращането на другите гости и нямаше да забележи измъкването на лейди Блейк. Тя трябваше просто да слезе в градината и да се отдалечи в мрака. До дома й имаше само три мили и тя щеше да се справи с разстоянието за по-малко от час, без да се умори — дори в тази неприятна вечерна рокля. Пейшънс сигурно щеше да си каже, че е изчезнала по обичайния си начин, твърде плаха, за да вдига шум около себе си. Утре щеше да й напише учтиво писмо, за да се извини.

Отдавна бе свикнала да се движи бързо и тайно и да използва всяко възможно прикритие. Меката лятна нощ беше напоена с аромат на орлов нокът. Когато се отдалечи достатъчно от къщата, Мери въздъхна щастливо като затворница, избягала от тъмницата, и седна на една пейка да събуе чорапите и обувките си и да продължи самотната си разходка боса. Тъкмо когато щеше да вдигне полата на скромната си рокля, за да я напъха в крачолите на дългите долни гащи, което щеше да й позволи да върви по-бързо, тя чу тропот на копита по настлания с камъни път.

Като си представи как изглежда, Мери се уплаши до смърт. Минаващият със сигурност щеше да я познае. По това време по пътищата не се движеха чужди хора и всички знаеха кой живее в околността. Нямаше къде да се скрие освен в калния ров отстрани — но поне този път присъствието й посред нощ на пътя не беше нелегално. Въпреки тази слаба утеха самотната й разходка в калта щеше да предизвика учудване и съмнения. Шумът се приближи и тя скри обувките и чорапите си зад себе си на пейката — нямаше време да се обуе. Все щеше да й хрумне нещо, както бе ставало винаги досега. Обяснението зависеше от човека, който щеше да мине. Ако беше фермер от околността, веднага щеше да скалъпи някаква история, но ако беше някой от гостите на Пейшънс, щеше да й бъде по-трудно да намери обяснение. Тя скри босите си крака под полата и се сви на пейката трогателна картина на смирено очакване, когато конят и ездачът наближиха.

— Дяволите да ме вземат! — извика добре познат глас. — И това ако не е лейди Блейк, която си почива край пътя! — Мъжът беше възседнал най-прекрасния черен жребец, който Мередит беше виждала някога. Едната му ръка беше небрежно опряна на хълбока, с другата държеше юздите. Веждите бяха въпросително вдигнати, а устата се изкриви в усмивка, която съдържаше недвусмислен триумф.

В гърдите й лумна гняв и тя стисна зъби. С всеки друг щеше да се справи лесно, но Мери Трелоуни не бе глупачка и вече бе започнала да разбира, че лорд Ръдърфорд беше равностоен противник.

— Сигурна съм, че вие смятате това за твърде необичайно обстоятелство, лорд Ръдърфорд — заяви сковано тя.

— Ами… да — отговори той след дълъг размисъл. — Би могло и така да се каже. — Той скочи от коня си. — Ще позволите ли да седна при вас? Изглеждате, сякаш се чувствате много удобно тук. — Явно боговете бяха решили да му се усмихнат още веднъж тази вечер, помисли си зарадвано Демиън. Какво щастие — да завари тази малка измамница в такова неудобно положение. Сега бяха сами в нощта и тя можеше да си припада, колкото си иска, но от това нямаше да има никаква полза.

Може би трябва да отправя апел към рицарското му чувство, размишляваше трескаво Мери, но не й се вярваше да постигне нещо.

— Много ми е неприятно да ме заварите в такова положение, милорд. — Тръпка разтърси тесните й рамене. — Не мога да изразя колко зле се чувствам — но трябва да ви помоля да продължите пътя си. — Дългите мигли затрепкаха силно, пълните устни се извиха умолително. — Моля ви, милорд, продължете пътя си, за да мога и аз да продължа своя.

— Не можете да очаквате да бъда толкова неучтив, че да оставя една дама сама в затруднено положение — заяви твърдо той и в този миг откри обувките и чорапите й на пейката зад нея. Защо, по дяволите, се беше събула? В гърдите му се надигна смях и заплаши да взриви самообладанието му. Мередит проследи погледа му и прехапа устни. Вече нямаше къде да избяга.

— Аз обичам да ходя боса!

— Естествено — отговори веднага той. — Това е разбираемо. Сигурен съм, че сте подготвили убедително обяснение за нощния си излет?

Мередит изостави маскарада си и заяви с леден глас:

— След като вече сте наясно, сър, бих предложила да приемете обяснението ми и да се съгласите, че всичко това не ви засяга.

Тази забележка изобщо не се хареса на лорд Ръдърфорд. Но на харизан кон зъбите не се гледат, каза си с усмивка той, а тази нощна среща беше точно като подарен кон.

— Не, лейди Блейк, няма да се отървете от мен толкова бързо. Ще ви придружа до дома ви.

Мери много искаше просто да стане, да изпъне рамене и да тръгне по пътя си. Но за да го направи, трябваше да вдигне полите си и да обуе чорапите или пък да вземе обувките и чорапите в ръка и да тръгне боса. Не можеше да си позволи нито едно от двете.

— Нямам нужда от придружител, сър! Не се тревожете за моята сигурност, аз познавам пътя, а и хората по тези места ме познават. Никой няма да посмее да ми се натрапи.

Лорд Ръдърфорд отново беше готов да се изсмее, защото изобщо не мислеше за сигурността й. Незнайно по каква причина той бе убеден, че Мери Трелоуни беше напълно в състояние да се грижи сама за себе си. Но сега не ставаше въпрос за това. Тя му дължеше една победа.

— Моля за извинение, лейди Блейк, но намирам за напълно абсурдно да ви оставя сама тук. — Той се усмихна обезоръжаващо. — Няколко, може би глупави и ненужни, но съвсем естествени според мен основания не ми позволяват да го сторя.

— Правилата на приличието, които са валидни в лондонското общество, не важат за нас, сър. Тук се намираме в пустошта на Корнуол — изсъска ядно Мередит. — Да знаете, че няма да се чувствате добре сред нас, ако продължавате да се придържате към изискания столичен стандарт.

— Ще помисля върху думите ви. — Лорд Ръдърфорд стана, наведе се и взе обувките й. — Смятам, че ще ви е по-удобно да яздите с чорапи и обувки — настави той и ги сложи в скута й.

Мередит примигна, сякаш искаше да се събуди от кошмара, но ситуацията се бе изплъзнала от контрола й.

— Мисля, че не ме разбрахте, лорд Ръдърфорд — освен ако умът ви не е замъглен от прекрасното бренди на сър Алджернон. — Тя вдигна високо вежди, забравила всяка предпазливост. Гневът взе връх и беше готова да се защитава с всички средства.

— И разумът ми, и слухът ми работят много добре — увери я той. — Докато вашият ум тази вечер явно не е съвсем в ред. — Той коленичи пред нея и взе единия чорап. Докато тя седеше като вкаменена, улови едното й стъпало и обу чорапа й с вещина, която издаваше дълго упражнение. Приглади го, опъна го до коляното и най-спокойно вдигна полата й, за да улесни задачата си. След миг на вцепенение, през който усети плъзгането на пръстите му по голата й кожа и милувката на топлия му дъх, Мередит замахна и го удари. Вложи в удара цялата си сила.

Сивите очи се затвориха за момент, главата му политна назад, но ръцете останаха върху крака й.

— Искам да запомните, Мери Трелоуни, че позволявам подобно безумно поведение само веднъж. Имате право да ме удряте само с мое разрешение. — Гласът му беше напълно безизразен, лицето, на което се бе отпечатала ръката й, не издаваше чувствата му. А чорапът вече бе стигнал до бедрото й.

Мери понечи да го удари още веднъж — това беше най-силното желание в живота й, но в следващия момент установи, че не се осмелява да го стори. Ледената увереност в гласа му беше нещо, което не бе чувала никога дотогава. Мъжете, които служеха под командата на полковник Ръдърфорд, обаче я познаваха много добре. Тя се опита отчаяно да освободи крака си, който все още беше между дланите му, при което се опря с две ръце на пейката. Ала не постигна нищо. Той стегна чорапа й с ластика като сръчна камериерка и посегна към другия й крак.

— Ако знаете как ми се иска да ви убия — изсъска тя. — Как смеете да се държите с мен по този начин!

— Вие не ми оставихте друг избор — обясни хладно той. — Защото отказахте да го сторите сама. Готово! — Той й обу обувките, приглади полите й, изправи се и й подаде ръка. — Хайде, ставайте, лейди Блейк! — извика нетърпеливо той и щракна с пръсти.

Трепереща от гняв, Мери извърна глава в безмълвен протест.

— Велики боже — изохка театрално той и поклати глава. — Явно не сте добра ученичка. — Наведе се и преди тя да е успяла да реагира, я вдигна на ръце. Мери забрави предупреждението му и го удари отново. Настъпи кратка тишина, докато плясъкът по бузата му заглъхна. След това той изрече съвсем тихо: — Повтарям отново, Мери Трелоуни — вие не сте добра ученичка. Няма да ми откажете правото да отвърна на удара.

Мередит загуби ума и дума. Вече не трепереше от гняв, а от страх. Той я пусна да стъпи на земята и опря гърба й в един дъб. Стисна двете й китки в голямата си ръка и тя остана притисната между дървото и грамадното, неимоверно силно мъжко тяло, което излъчваше желязна решителност.

Мери си заповяда да го гледа в очите. Не можеше да си представи как ще изглежда отмъщението му, но нямаше намерение да му позволи да тържествува. Той нямаше да се наслади на страха й. Ръката му обхвана стройната й шия и палецът притисна бясно удрящия пулс.

— Хмм — промърмори той и на лицето му светна усмивка. — Каква сте в действителност, Мери Трелоуни? — Това беше хипотетичен въпрос, но преди тя да е успяла да отговори, той премина в действие. Устата му се впи в нейната, силният натиск наклони главата й назад и я опря на стъблото. Тя не можеше да се помръдне. Хватката около китките й се затегна и в гърдите й се надигна паника. Наказанието на целувката заплашваше да я задуши. Тялото й беше толкова близо до него, че тя усещаше бързото биене на сърцето му до своето, силата на бедрата, които я притискаха към дървото. Изведнъж натискът отслабна, макар че той продължаваше да я държи. Устните му омекнаха, едната му ръка помилва шията й, плъзна се към гърдите и се мушна под колосания корсаж. Дълбоко във вътрешността й, от място, за чието съществуване не беше подозирала, се надигна сладка тръпка. Мери вече не трепереше нито от гняв, нито от страх, а от неизпитвано досега очакване. Езикът му се плъзна нежно по устните й и настоя да бъде допуснат навътре. Ръката му милваше гърдите й, кръжеше предизвикателно около зърната, които изведнъж щръкнаха, и тя отвори устни пред търсещия му език.

След минута, която му се бе сторила цяла вечност, Ръдърфорд се изправи бавно и вдигна глава. Насреща му сияеше замаяно сърцевидно лице. Синьовиолетовите очи гледаха объркано, пълните устни се бяха зачервили от целувката му, кожата с цвят на слонова кост светеше матово. Онова, което беше започнало като отмъщение, завърши по съвсем друг начин, каза си с отсъстващ вид той и помилва финото носле, покрито с лунички.

— Позволявам ви всеки ден да ме удряте — проговори с нежност той. — Последиците са повече от радващи.

— Аз… не съм съгласна — отговори задавено Мери и извърна глава, за да скрие истинските си чувства.

— Лъжкиня — обвини я тихо той. — Много ми се иска да ви докажа, че лъжете, но няма да го направя тази вечер. Хайде да вървим. — Той я хвана за лакътя и я отведе при Сарацин. — Как предпочитате да яздите — пред мен или зад гърба ми?

— Искам да вървя пеша — отговори Мередит и преглътна мъчително. — Сама!

— Разбирам, предпочитате да седите пред мен — установи безгрижно лорд Ръдърфорд. — Хайде, качвайте се! — Той я хвана през кръста и я вдигна на седлото, като строго й нареди да се държи за седлото. Черният жребец е най-малко два метра висок, каза си Мери, погледна към земята и се запита имаше ли смелост да скочи. — Ако го направите, аз пак ще ви кача на гърба му — заяви лордът, прочел мислите й. Той се метна зад нея на седлото, хвана юздите и попита церемониално: — Удобно ли ви е, лейди Блейк?

Мередит, която никога в живота си не беше седяла по-неудобно, не го удостои с отговор. Демиън се изсмя тихо, смушка Сарацин в хълбоците и жребецът препусна по пътя, без ни най-малко да се притеснява от двойния товар.

Лордът сложи ръка на кръста й. Макар разумът да й казваше, че той го прави за сигурността й, тя не можа да предотврати лудото биене на сърцето си и настръхването на гърба — там, където мускулестото му тяло се опираше в нейното. Придружителят й се покашля извинително.

— Бихте ли ми казали в каква посока яздим, лейди Блейк? Боя се, че не познавам тези места.

Мередит стисна здраво зъби, за да се овладее.

— Ще стигнем много по-бързо, а и никой няма да ни забележи, ако напуснем пътя и тръгнем направо. Не бих искала съседите ми да ме видят в това крайно компрометиращо положение.

— О, сигурен съм, че никой от местните хора няма да си помисли нещо лошо — отговори любезно той. — В Лондон обаче… но вие имахте добрината да ме осведомите, че в пустошта на Корнуол правилата на приличието не се спазват толкова строго.

Мери прехапа устни. Винаги ли той трябваше да има последната дума?

— Ако видите следващата дупка в живия плет и завиете наляво, ще тръгнем по пряката пътека.

— Както заповядате, мадам! — Ръдърфорд беше познавал доста жени, но близостта на лейди Блейк беше невероятно обезпокоителна. Тази жена беше мека и гъвкава, в нея пулсираше напрежение, той усещаше играта на мускулите й, динамиката на тялото, която толкова трудно се откриваше у слабия пол. А ръцете му все още помнеха гърдите й, малки и твърди под ужасния корсаж.

Подобни мисли не оставяха пространство за разговор. Двамата навлязоха мълчаливо в пасището, преминаха брезовата горичка и продължиха по настланата с чакъл алея към дългата, тясна сграда, която бавно изникваше пред очите им.

Демиън стегна юздите и Сарацин спря. В нощната тишина отекваше само равномерният шум на прибоя. Миризмата на море изпълваше въздуха, много по-свеж и влажен.

— Къде е морето? — попита мъжът и се взря със смръщено чело в мрака.

— Зад къщата — отговори Мередит. — Пенденис е построен върху крайбрежна скала с гръб към водата. Дойдохме от вътрешността.

Въпросът беше учтив и изискваше учтив отговор. Въпреки това в гласа й звънна острота.

— Ако ми позволите да сляза тук, лорд Ръдърфорд, ще се прибера в дома си, без да се излагам на каквито и да било опасности.

— Права сте — кимна той и скочи от седлото. — Ще ми бъде много мъчно, ако съм единственият, който се е наслаждавал на тази езда. — Той протегна ръка и я сключи около хълбока й.

Мередит вбесено установи, че се бе изчервила, когато той я вдигна от коня. Тя усети как тялото й отново се напрегна в очакване, защото той не я пусна веднага след като стъпалата й докоснаха земята. Ала в следващия миг се поклони пред нея със съвършена учтивост. Напълно объркана, тя реагира с реверанс. В сивите очи светнаха весели искри.

— Май предпочитахте целувка, милейди?

Мередит го погледна със святкащи от гняв очи.

— Вие сте непоносим, лорд Ръдърфорд! — Тя се обърна рязко и забърза към къщата.

Демиън остана на мястото си и я проследи с поглед, докато тя изчезна зад ъгъла на къщата. Най-неочаквано беше попаднал на примамлива плячка! Една жизнена, красива, необикновена млада жена, която по причини, известни само на нея, се държеше като безлична сива мишка. Но той бе разбрал още от първата им среща, че зад добродетелната външност бушува вулкан от страст, който никой досега не бе успял да освободи. Какво ли щеше да открие, ако се опиташе да се сближи още повече с нея? След като се беше убедил в истинската й същност, щеше да му достави голямо удоволствие да си докаже, че е бил прав.

Да, сближаването с лейди Блейк щеше да му предложи чудесно забавление, реши той, възседна отново черния жребец и се запъти обратно към брезовата горичка. Негово благородие имаше спешна нужда от отклоняване на вниманието, за да прогони тъжното усещане за неудовлетвореност, с което бяха изпълнени дните му. Вече не можеше да бъде полезен на страната си и в живота му имаше място само за нормалните човешки радости: женитба, наследяване на бащината титла, създаване на собствено потомство, управление на имуществото, „опасни“ битки с фазаните в ловния му парк! Мъжът изкриви уста. Добре, той щеше да остане известно време в Корнуол и да се позабавлява с вдовицата. В крайна сметка тази нощ беше излязъл победител, бе си отмъстил за измамните й маневри. Утре щеше да я нападне от друг ъгъл. Можеше да си позволи да се покаже примирен, снизходителен, а когато съвестта надигнеше грозната си глава, щеше да я укроти с напомнянето, че не той, а тя, вдовицата беше започнала тази игра и ще получи онова, което е предизвикала. Подсвирквайки си весело, лорд Ръдърфорд препусна към дома си и легна да спи.