Джейн Фийдър
Жена с минало (21)

21

През следващите два дни Мередит остана в стаята си, чакайки завръщането на Демиън, за да му съобщи решението си да се върне в Корнуол. Това не беше решение, което той би могъл да оспори, не беше нещо, в която би могъл да й наложи волята си. Докато беше в Лондон, тя бе длъжна да се съгласява с всичко, което той й кажеше, да живее според неговите представи. Досега той се беше възползвал безсрамно от всички тези предимства. Единственият начин да му докаже, че положението е сериозно, беше да си замине. При мисълта за неизбежния сблъсък сърцето й се свиваше от страх — макар че той нямаше никакво право да възразява, а беше длъжен да приеме решението й спокойно, като истински мъж. В действителност обаче тя обмисляше и възможността да си тръгне от Лондон без негово знание.

По време на самоналожената й карантина я посещаваше само Бела, която, макар да изглеждаше мрачна и дори тъжна, не спомена с нито една дума безсрамното й появяване на бала. С позволението на брат си тя беше разкрила пред съпруга си част от истината за Мери, за да обясни поведението й. Той не можеше да проумее, че лейди Блейк не само възразява срещу такъв брилянтен брак, ами и прибягваше до подобни драстични мерки, за да го избегне. Още повече, че, както обясни на жена си, Мередит притежавала изключителен ум. Той изказа мнението си и пред Ръдърфорд и му заяви, че най-доброто било да забрави вдовицата. Бил направил голяма грешка, като я отделил от родната й среда. Атмосферата на Лондон явно й влияела зле, затова щял да постъпи много умно, ако я върне у дома колкото се може по-скоро.

Естествено Арабела не каза на Мередит нищо за разговора между съпруга й и Ръдърфорд, но вече не правеше планове за бъдещето както преди. Точно обратното, тя окуражи гостенката си да си стои в стаята, докато настинката й отмине напълно и преодолее опасността да се разболее от пневмония.

Мередит си направи свои собствени заключения. Инстинктът я съветваше да говори открито с Арабела, но мисълта, че ще настрои любезната си домакиня още повече срещу себе си, я накара да замълчи и да дава вид, че нищо не се е случило… а това я правеше още по-нещастна. Преструваше се на настинала и изтощена от безкрайните забавления и това й се удаваше сравнително леко.

Нан, която не виждаше признаци на истинска болест, поиска от бледата симулантка обяснение. Изслуша намръщено мънкащите й извинения и кимна с разбиране, без да настоява повече. Беше й ясно, че трябва да се направи нещо, за да се разреши тази объркана ситуация. Тъй като изпитваше голямо доверие към лорд Ръдърфорд, Нан реши да изчака. За съжаление онова, което предприе той, постигна тъкмо обратното на желания ефект и тласна Мередит в състояние, което изключваше всяка проява на деликатност и учтивост.

Ръдърфорд най-сетне бе проумял, че положението започва да се изплъзва от контрола му. Тайната им беше заплашена и дори ако той спуснеше резето, оставаше възможността за заплаха от друга страна. Беше дошло времето да сложат край на играта на криеница. Тъй като собствената му сила и убедителност явно не й въздействаха, трябваше да потърси подкрепа от другия лагер. Първата му работа беше да посети Джералд Деверо. Джентълменът прие обяснението, че между лорд Ръдърфорд и лейди Блейк съществува съгласие, което не се налага да бъде описвано по-подробно, с леко кимване и предложи на госта си чаша шери. Ръдърфорд прие и продължи със същия безизразен тон, че дамата настоява засега годежът да се пази в тайна. Причините били семейни, имали нещо общо с братята й. Тя останала с впечатлението, че дължи обяснение на мистър Деверо, но приличието й забранявало да го даде лично. Затова той, Ръдърфорд, поел тази задача. Надявал се, че мистър Деверо вече разбира напълно положението. Деверо го увери в разбирането си и господата се разделиха приятелски — единият доволен, че за момента е уредил нещата и че щом съобщението за годежа се появи в „Газет“, Деверо ще повярва окончателно; другият обаче си спомни твърдението на лейди Блейк, че няма да се омъжи нито за лорд Ръдърфорд, нито за когото и да било другиго, и остана любопитен. Разбира се, беше твърде добре възпитан, за да изрази съмненията си пред Ръдърфорд, поне засега.

 

 

През следващите дни пощенският раздавач остави на Кавендиш скуеър три писма, адресирани до лейди Блейк.

Мередит, която се връщаше от обичайната си разходка в Хайд парк между пет и шест следобед, веднага позна почерците на писмата и бе осенена от лошо предчувствие. Цялата й кореспонденция минаваше през пощенската кутия и се носеше от специален лакей. Защо тримата й братя й бяха писали до Кавендиш скуеър, след като не бяха уведомени за истинското й местожителство? Е, явно вече знаят, каза си тя и се запита какво още бяха узнали и главното — от кого?

Тя се извини на Бела, взе писмата си и се качи в стаята си да ги прочете. Онова, което се съдържаше в тях, я накара да побеснее от гняв. Ръдърфорд бе посетил Хюго в Оксфорд, Роб и Тио в Хароу. Беше поканил и тримата да прекарат Коледата в Ръдърфорд Аби и мотивът, който беше скрит зад тази покана, буквално се натрапваше на вниманието. И тримата бяха много зарадвани, че сестра им се е срещнала с Ръдърфорд в Лондон и сега живее у сестра му. Личните им мнения бяха изразени по различен начин. Хюго беше сдържан както винаги, но й пишеше, че Ръдърфорд го поканил на изискан обяд и двамата разговаряли надълго и нашироко не само за църквата, но и за уменията, които изисква управлението на имот с големината на Пенденис. Ако Мери искала да прекарат Коледата в Ръдърфорд Аби, той, Хюго, щяла да бъде много щастлив да присъства. Тио заявяваше, че лорд Ръдърфорд е страхотен, изобщо не бил надут, че всичките му приятели в училището позеленели от завист, когато дошъл да вземе него и Роб с първокласния си екипаж и ги завел на обяд. Тио изразяваше многословно възхищението си от живите коне и продължаваше, че било много жалко, дето трябвало да вземат на обяда и Роб, но негово благородие настоял. Ако Мери имала намерение да се омъжи за лорд Ръдърфорд, той бил съгласен, а и много се радвал на предстоящия коледен празник в Ръдърфорд Аби. Трябвало им обаче вечерно облекло, приятелите му казали, че там винаги било много официално! Роб явно имаше затруднения да намери най-големите суперлативи. Ръдърфорд не само успял да убеди директора, че Роб също трябва да присъства на обяда, макар че по принцип не позволявали на първокурсниците да напускат територията на училището, но и му донесъл цяла торба лакомства, с които момчетата от класа пирували три дни. Обядът бил в града — следваше подробно описание на менюто. Писмото завършваше със страстна молба сестра им да се съгласи всички да прекарат Коледата в Ръдърфорд Аби — негово благородие обещал да заведе Роб и Тио на истински лов и Роб бил решен да застреля поне дузина блатни птици!

Ръдърфорд беше подлец! Как бе посмял да въвлече братята й в своята игра! Спрямо нея можеше да прилага всевъзможни хитрости, това си беше тяхна работа. Но да въвлече момчетата, да се държи с тях като приятел и бъдещ роднина, да им замайва главите с блестящи перспективи! Да намеква, че двамата със сестра им имат сериозни намерения! Да ги примамва с богатството си и с радостите на коледния празник в Ръдърфорд Аби, да изкушава бедните момчета, които толкова лесно се впечатляваха от блясъка! Това беше върхът!

Мери излезе от будоара си, затръшна вратата с все сила, за да облекчи малко гнева си, и се запъти към покоите на Арабела.

— Какво се е случило? — изписка Арабела, стресната от вида на приятелката си. Лицето на Мери беше смъртнобледо, очите светеха с неестествен блясък, устните бяха здраво стиснати.

— Моля за извинение, че нахлувам така прибързано, Бела, но идвам да ти съобщя, че след два дни си тръгвам за Корнуол. — Мери напразно се опитваше да спре треперенето на гласа си.

— Божичко! Но какво се е случило? — Бела падна на най-близкия стол. — Надявам се, че не е заради появата ти на бала? Досега никой не се е изказал, нито…

— Не, това не ме интересува — прекъсна я остро Мери. — Или поне не пряко. Постъпих глупаво онази вечер и ти дължа извинение. Брат ти обаче не ми остави друг избор. С човек като него е трудно да останеш разумен.

— О, моля те, Мери, не бива да го приемаш толкова сериозно — изплака бедната Бела, която беше напълно объркана. — Впрочем аз все още не разбирам защо не искаш да се омъжиш за Демиън. Това е най-голямото му желание, нима не проумяваш?

— Брат ти е свикнал винаги да получава онова, което иска — отговори горчиво Мередит и гневът й избликна с нова сила. — Когато някой посмее да му се противопостави, става крайно неприятен. Не е искал да напусне армията и е изпаднал в депресия, с която е измъчил всички хора около себе си… Сега пък иска да се ожени за мен и изведнъж забравя армията.

— Не бива да говориш така! — Арабела се почувства длъжна да защити брат си. — Той беше много нещастен, когато напусна армията, но само защото винаги е бил войник и не знаеше с какво би могъл да се захване.

— И тогава си е въобразил, че трябва да се ожени за абсолютно неподходящо за него момиче от Корнуол! — избухна ядно Мери. — Така си е намерил занимание, но е напълно сляп за непреодолимите различия между нас. Аз не мога да се сравня с него нито по ранг, нито по богатство, макар че успя да заблуди обществото. Аз обаче знам истината! Ако нещата между нас не вървяха добре, нямаше да мога да понеса унижението. Знам, че като се омъжа за бъдещия херцог Кейли, ще реша всичките си материални проблеми. Но един ден съпругът ми ще проумее, че аз нямам място в неговия свят, и ще бъде нещастен. Не искам това, разбираш ли!

— Но ти имаш място в нашия свят — възрази енергично Бела. — Е, като изключим случаите, когато просто не искаш да участваш.

Мередит се намръщи замислено. Наистина ли имаше ситуации, при които тя просто не искаше да участва? Ако това беше истина, тя можеше да тръгне по нов път. В момента обаче беше твърде ядосана, за да размисли и над другата възможност.

— Аз не съм направена от онова тесто, от което се раждат херцогините, Бела — заяви твърдо тя и най-после съумя да се успокои. — Демиън упорито отказва да признае този факт. Не приема онова, което мога да му предложа, а последната му безумна идея направи оставането ми под твоя покрив невъзможно. Трябва веднага да си тръгна, макар че се привързах към теб и много ще ми липсваш! — завърши с нежна усмивка тя и улови ръката на Арабела.

Сестрата на Демиън се разплака.

— Но какво ти е направил той?

— Попитай го сама — отговори твърдо Мередит. — Аз не мога да ти кажа. Моля те, Бела, не плачи! — Но Бела продължи да се облива в сълзи и това я изпълни с безпомощност. Не искаше да се сбогува така, но не беше в състояние да каже думите, които щяха да пресушат сълзите на приятелката й.

— Значи ти не го обичаш? — изхлипа Бела, намери кърпичката си и избърса зачервените си очи.

Мередит въздъхна и тъжно поклати глава.

— Ако не го обичах, щях да се омъжа за него още утре, скъпа приятелко. Ако не го обичах, щеше да ми бъде все едно дали ще превърна живота му в ад.

Тя излезе от стаята на Арабела и се върна в будоара си, за да съобщи на мрачно гледащата Нан, че заминават.

— Какво пак си забъркала? — попита подозрително Нан. — Както изглежда, ти знаеш много добре защо искаш да изчезнеш, моето момиче!

— Не искам да говоря за това — отговори хладно Мередит. — Ще прибереш само нещата, които донесох от Корнуол, разбра ли?

Тя се скри в спалнята си и след един час излезе оттам бледа, със зачервени очи и по-решителна от всякога. Поне до Хънитон трябваше да вземат пощенската карета, защото не можеше да си позволи да плати цялото разстояние. Утре щеше да отиде да запази места. Пътуването щеше да бъде безкрайно неприятно, но сега нямаше смисъл да мисли за това.

 

 

Демиън, който нямаше представа какъв ефект са предизвикали писмата на момчетата, прекара приятна вечер с приятели и с твърдото намерение да отиде на Кавендиш скуеър рано сутринта. Мередит беше прекарала достатъчно време насаме със себе си и може би се беше вразумила. Ала когато се прибра в дома си, намери набързо надрасканото, отчаяно писмо на сестра си. Не разбирам защо, пишеше Бела, но Мери внезапно реши да се върне в Корнуол. Ако имаш намерение да предотвратиш заминаването й, трябва да побързаш!

Беше твърде късно да отиде при любимата си още тази вечер и Ръдърфорд беше принуден да чака до другата сутрин. Озова се на Кавендиш скуеър в недопустимо ранен час.

Грантли уведоми негово благородие, че дамите не са слезли на закуска. Ръдърфорд му връчи шапката и ръкавиците си и се понесе като вихър нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Без да чука, той влезе в будоара на Мери, която беше наметнала прост халат и прибираше нещата си в разтворения куфар. Намръщената Нан сгъваше внимателно роклите, за които беше приготвен друг куфар.

— Какви са тези глупости, по дяволите? — избухна Ръдърфорд, вбесен, че най-лошите му опасения се потвърждават.

— Отивам си вкъщи — отговори спокойно Мередит. — Тъкмо щях да ти напиша писмо.

— Това е голяма чест за мен — отвърна саркастично той. — Но писмото не ми е достатъчно. Облечи се, ако обичаш, защото смятам да изясним твоето глупаво намерение в Хайгейт.

— Решението ми не е глупаво. Ако имаш да ми кажеш нещо, кажи ми го тук. Имам си достатъчно работа.

— Мередит, трябва ли да те помоля още веднъж да се облечеш? — В гласа му имаше недвусмислена заплаха, но тя не й обърна внимание. Инстинктът й подсказваше, че не бива да остава насаме с него, и страхът засили решителността й.

— Няма да отида никъде, милорд. Но ще ти позволя да кажеш, каквото имаш да ми казваш. — Тя нави чифт дълги ръкавици с треперещи ръце.

Нан изпръхтя презрително, а Ръдърфорд каза:

— Е, добре, щом държиш да минеш по трудния път, изборът е твой. След като не желаеш да се облечеш, ще се наложи аз да се заема с това.

Още преди Мери да е успяла да реагира, той я вдигна на ръце и я тръшна върху дивана. Стисна краката й между своите, вдигна ръцете й над главата и разкопча халата й.

— Стига вече! — изплака отчаяно Мередит и се опита да освободи ръцете си. — Няма да ме принудиш да направя нещо, което не искам!

— Естествено, че ще го направя — заяви мрачно той. — Моля те, Нан, донеси някой приличен костюм!

— Само да си посмяла, Нан! — изкрещя Мередит.

— Чаках почти двадесет и четири години, за да видя как някой ще те опитоми, момичето ми — отговори с усмивка Нан и извади от гардероба тъмнозелена пола. — Ако престанеш да мислиш само за щастието на другите, може би ще намериш своето щастие. А е повече от очевидно къде се намира това щастие. — Без да бърза, тя се наведе над Мери и й облече блузата.

Изпълнена с ужас, Мередит разбра, че двамата ще я облекат — все едно дали тя щеше да се отбранява и да бушува яростно. Нямаше да понесе това унижение при никакви обстоятелства. Затова капитулира в мига, когато Нан пъхна главата й в отвора на блузата.

— Пусни ме веднага! Добре, ще дойда с теб, щом настояваш!

Демиън моментално изпълни искането й и я вдигна на крака. Мери грабна полата си от ръцете на Нан.

— Сама ще се облека — изсъска ядно тя.

— Да, сигурна съм, че можеш — измърмори Нан и продължи да прибира нещата й в куфара.

— Ще те чакам долу. — Демиън побърза да се оттегли, надявайки се да отнеме поне малко от остротата на решителния сблъсък.

Когато се появи след няколко минути, Мери не даваше признаци, че се е успокоила. Виолетовите очи гледаха студено и безизразно, лицето беше изопнато, гласът звучеше монотонно. Тя седна до него в каретата, скръсти ръце в скута си и се загледа в пътя пред тях.

Щом влязоха в къщичката в Хайгейт, тя се запъти към дневната, затвори тихо вратата зад гърба си и се обърна към него.

— Е, сър, какво имаш да ми кажеш?

— Какво ти става, по дяволите? — избухна отново той. — Защо се държиш така?

— Как смееш да ми задаваш този въпрос? След начина, по който се отнесе с мен — това брутално, унизително…

— Извинявай, Мери! И мен ме заболя, но какво друго можех да направя?

— Да се съобразиш с желанията ми, естествено! — отвърна кратко тя. — Но очевидно ти не си в състояние да се съобразяваш с чуждите желания, когато не са ти по вкуса.

Демиън пое дълбоко въздух и вдигна гарафата с шери от масичката.

— Искаш ли една чашка?

— Не, благодаря — отказа сковано Мери. — Още е много рано за шери.

— Тогава би ли ми казала какво предизвика тази… криза? — попита той и отпи голяма глътка. — Единствената грешка, за която си спомням, е, че не допуснах да станеш за посмешище на целия град!

— А не мислиш ли, че е чудовищна несправедливост да се срещаш с братята ми зад гърба ми? — Мери опря ръце на хълбоците си и се изстъпи войнствено пред него. — За напълно нормално ли го намираш? Да каниш моите братя, децата, които са под моята опека, на коледен празник в дома си, без да си ме попитал! Значи не се обвиняваш ни най-малко, че въвличаш нищо неподозиращите, напълно невинни момчета в нечестната си игра, че ги използваш, за да подкрепят егоистичните ти интереси — интереси, които са против моите, а значи и против техните!

Учудването на Ръдърфорд й показа, че той изобщо не беше погледнал на нещата под този ъгъл. Според него беше съвсем нормално да постъпи по този начин. Едва сега осъзна, че е извършил ужасна грешка. Но тя се основаваше на твърдата му вяра, че интересите на Мери съвпадат с неговите, че тя е длъжна да разбере това. Сега му стана ясно, че нищо не може да я накара да го проумее. При това положение стратегията му наистина изглеждаше подла и коварна.

Мередит, която за първи път го видя загубил ума и дума, побърза да се възползва от предимството си.

— Вече няма да изпълнявам капризите ти, Ръдърфорд! Стана ми ясно, че си готов да се възползваш дори от невинните деца, за да си получиш, каквото желаеш, че си готов да наложиш волята си дори с насилие! Вече няма да участвам в този маскарад, който измисли, няма да продължа да мамя майка ти и домакините си. След като не си в състояние да се задоволиш с онова, което мога да ти дам, не ми остава нищо друго, освен да се върна в Корнуол. И ще го направя — още утре сутринта с пощенската карета!

Тя излъчваше решителност, която той не беше в състояние да обори. Един глас дълбоко в съзнанието му започна да нашепва, че тактиката му е била погрешна още от самото начало. Като се опитваше да преодолее гордата й независимост, той само засилваше упорството й. Като непременно държеше да я направи част от своя свят, само увеличаваше пропастта, която лежеше помежду им. Беше й показал, че тя е в състояние да преодолее тази пропаст, но с това само навреди на себе си. Докато продължаваше да се държи по същия начин, Мередит щеше да остане убедена в непреодолимостта на различията им.

— Няма да се върнеш с пощенската карета — разпореди той и остави чашата си. — Ще си заминеш точно така, както дойде. След Оукхамптън можеш да използваш собствения си транспорт.

Мередит не можа да разбере дали беше доволна от бързата си победа.

— Благодаря, но не е нужно.

— О, нужно е — отговори спокойно той. — Защо не помислиш, че и аз имам гордост? Ти пристигна в града под моя закрила и ще си заминеш по същия начин. Не можеш да ми откажеш. Тази афера трябва да завърши с поне външна почтеност.

— Прав си — кимна замислено Мери. — Затова няма да ти откажа. Аз също искам историята да завърши почтено. Приемам предложението ти, сър. А сега искам да се върна на Кавендиш скуеър!

Демиън си представи спалнята горе и широкото легло с копринена завивка. Там между тях имаше смях, любов, приятелство… невероятните върхове на екстаза! Само веднъж се бяха скарали, но ядът бързо беше победен от страстта — все пак тя беше другата страна на медала. Дали и този път щеше да бъде така? Дали любовният акт щеше да победи недоразуменията помежду им? Или телесното единение щеше да засили разделението между духовете? Като погледна Мередит, застанала пред него толкова бледа и напрегната, той проумя, че тя щеше да му откаже и с това да омърси светлия спомен, който и двамата трябваше да запазят. Не, сега не биваше да рискува.

— Разбира се, мадам! — Ръдърфорд се поклони, изведе я от къщата и я остави пред градинската портичка, докато докара колата от гостилницата.

Мередит се обърна назад към къщата, чиято градина беше подготвена за започващата зима. Беше си представяла този момент след първата прекрасна лятна нощ в пещерата — мига, когато двамата трябваше да приемат, че пътищата им се разделят. Тогава си беше казала, че ще е благодарна за времето, което бяха прекарали заедно, че ще пази спомените през целия си живот. Но сега не беше в състояние да изпита това чувство, то беше много по-трудно от решението, взето някога в розовия утринен здрач. Тогава то бе само неясно, неопределено бъдеще. Но ако искаше да продължи живота си, да помага на братята си и да осигури бъдещето им, сега не бива да тъгува за онова, което беше изгубила.

Когато се върна с колата си, лорд Ръдърфорд завари любимата си изпълнена с решителност и примирение. Същото беше лицето й и на следващата сутрин, когато отиде с каретата си на Кавендиш Скуеър да я изпрати. Чак когато излязоха от Лондон, стройното тяло на Мери се разтърси от хълцания и тя изплака болката от загубата на топлото рамо на старата Нан.