Джейн Фийдър
Жена с минало (2)

2

Лорд Ръдърфорд се събуди, когато някой дръпна пердето по месинговия прът. Той отвори очи и изпита безкрайно задоволство от великолепната гледка: облян от ярка слънчева светлина, до прозореца стоеше верният му Уолтър.

— Божичко, колко се радвам да те видя, драги! — Лордът седна, изкриви лице в гримаса и се облегна на таблата на леглото.

Уолтър наблюдаваше негово благородие с предпазлива загриженост; веднага забеляза, че настроението му, което в последно време беше почти винаги мрачно, днес отново не дава признаци за радостно очакване на новия ден. Слугата забеляза и внезапната болка в сивите очи и си направи съответните заключения. След дългата нощна езда, последвана от неприятната инспекция на наследената къща, не беше никак чудно, че рамото на полковника отново се обаждаше.

— Сигурно ви е било много трудно да намерите къщата, милорд — проговори почтително слугата. — Предполагам, че ще пожелаете скоро да си заминем? — Това беше колкото въпрос, толкова и становище, отработена техника, която господарят му познаваше много добре. Тя даваше възможност на Уолтър да изкаже мнението си, като едновременно с това запази дискретността на слуга спрямо господаря си.

— Значи ти не хареса Малори хаус, Уолтър? — Демиън седна в леглото и огледа спалнята, покрита с дебел слой прах. — Дадоха ми да разбера, че братовчедът Матю е починал в това легло — отбеляза с привидна небрежност той и потупа възглавницата.

Разхвърча се перушина.

— Не бих казал, че това ме изненадва — отвърна Уолтър. — Онези двамата долу не могат да различат левия си крак от десния. Извинете, милорд, но това не може да бъде дом на джентълмен!

— По принцип съм склонен да се съглася с теб — кимна с усмивка лордът, стана от леглото и се протегна с удоволствие. — Твърде е възможно уважаваният ми братовчед да не е бил джентълмен. Макар че това изглежда невероятно, като имаме предвид кои са предците му. Увериха ме, че те винаги са съзнавали какво дължат на произхода си. Все пак той е втори братовчед на херцога, нали разбираш?

— Разбирам, милорд — отговори сковано Уолтър и се обърна да отвори куфара, оставен на рамката на прозореца. — Позволете да се погрижа за рамото ви, полковник!

— Не помниш ли, че преди шест месеца оставих армията? — изсъска сърдито Демиън и горчивият тон в гласа му беше повече от очевиден. — Вече нямам нищо общо със званието полковник. — Той свали нощницата си, застана пред отворения прозорец и се загледа към занемарената градина. Стройната му, силна снага сякаш вибрираше от жажда за действие. Цялото му същество излъчваше нетърпелива енергия.

— Заслужихте си го, милорд — със или без раняването. — Уолтър говореше с твърда решителност. Какво от това, че полковникът можеше да му откъсне главата за такива думи. Не за първи път се сблъскваше с лошото му настроение — и със сигурност не за последен. — Моля да седнете, милорд…

За облекчение на Уолтър полковникът приседна без повече коментари на рамката на прозореца. Само лицето му бе изкривено в мрачна гримаса, защото знаеше какво ще последва. Огромните ръце на войника се плъзнаха с неочаквана деликатност по назъбените ръбове на дългия белег на рамото му, за да го намажат с мехлем.

— Кога възнамерявате да си тръгнете, милорд? — Уолтър се върна на темата, стараейки се да отклони вниманието на своя господар от мрачните мисли, които бяха отговорни за лошото му настроение. Обикновено тези му опити не постигаха успех, но въпреки това трябваше да пробва, ако не искаше негово благородие да изпадне отново в някоя от ужасните депресии, които го преследваха, откакто службата му при херцог Уелингтън на Пиренейския полуостров бе завършила така внезапно.

— Не съм сигурен, че трябва да бързаме толкова — отговори по-спокойно Демиън. — Пък и къде другаде ни очакват по-примамливи перспективи.

— Прав сте, милорд. — Уолтър въздъхна. — На масичката има гореща вода, за да се обръснете. Щом ще останем известно време тук, най-добре е да се погрижа за къщата. Трябва да я направим поне малко обитаема, нали? Да не говорим за оборите — добави с усмивка той. — Сигурно Сарацин няма да се възстанови толкова лесно от преживения шок.

Лорд Ръдърфорд се изсмя безрадостно и се зае да точи бръснача си на кожения каиш.

— Конят е имал и по-лоши убежища, Уолтър, също като нас. Е, признавам, че не са били много по-лоши, но аз имам намерение да направя сегашното ни убежище наистина удобно за живеене. Никога не съм понасял занемаряването. — Изведнъж, без да я е викал, пред вътрешния му взор се появи крехка фигурка, размахала къс меч, а в ушите му отекна звънък, мелодичен смях. В случай че не беше разбрал погрешно цялата ситуация, снощи той беше попаднал на много интересна находка. Трябваше да разбере кое бе момчето, което ръководеше контрабандистите и това сигурно щеше да му струва доста главоболия. Той беше наследник на херцог Кейли и не му подобаваше да общува отблизо с банда негодници, но все пак това беше много по-привлекателна перспектива, отколкото да се изложи на загрижеността на майка си и на острите критики на баща си, който непременно щеше да го поучи за задълженията на един толкова високопоставен наследник. Някой ден, каза си развеселено Демиън, ще си взема жена и ще преустроя основно тази стара къща; но засега времето в армията беше твърде скорошно, твърде живо в съзнанието му и не му позволяваше да мисли за нищо друго — все пак бе отишъл на война само двадесетгодишен.

Горчивият спомен за бързия, принудителен край на военната му кариера продължаваше да го измъчва, а и правеше положението му в обществото доста несигурно — не можеше от днес за утре да заеме отново мястото, което се очакваше от него.

— Най-добре да се погрижа за закуската. — Уолтър се запъти към вратата. — Човек не може да мисли на празен стомах.

— Дано имаш повече късмет, отколкото аз снощи! — Демиън насапуниса лицето си и се обърна ухилено към слугата си. — Кураж, приятелю! Имам чувството, че този провинциален излет все пак ще ни достави малко радост.

Изпълненото със съмнение изпухтяване на Уолтър скри задоволството, което го обхвана, когато забеляза разведреното лице на Демиън и искрите в сивите му очи. Беше готов да приеме всяко неудобство, стига да се върнеха хуморът и слънчевият темперамент на полковника. Болестите на духа се лекуват много по-трудно от болестите на тялото, каза си мъдро той. Макар че рамото на полковника зарасна бързо — все пак той беше млад, здрав и силен — настроението му си остана все така мрачно, защото виждаше пред себе си бъдеще само от досада и изпълнение на дълга, в което нямаше никакво разнообразие.

Докато лордът се изми, облече чиста риза и любимия си брич от дивечова кожа, Уолтър подгони старата двойка между кокошарника, килера със запасите и печката. Двамата пъшкаха тежко, но се подчиняваха. Намериха се яйца и резен сланина, Уолтър опита бирата и я намери поносима. Когато стана от закуската си в набързо разчистената трапезария, лорд Ръдърфорд вече беше изпълнен с надежда, че е намерил поне един отдушник за безпокоилата си енергия — една достойна задача, която можеше да донесе така горещо желания смисъл в живота му. Когато тръгна за Корнуол, не беше очаквал, че ще му се наложи първо да приведе наследството си в що-годе приличен вид; всъщност ако решеше да го остави в сегашното занемарено състояние, това в никакъв случай нямаше да намали богатството на бъдещия херцог Кейли. Ала страстта на войника да създава навсякъде ред определи сегашното състояние на имота за непоносимо и се разбърза да го промени.

Рано следобед селото и всички ферми в околността жужаха като кошер. Отдавна не бяха чували толкова интересни новини.

Младата Мари Пендрагон и малката Сали Харпър бяха наети в господарската къща да помагат на старата Марта Пери да подреди всички стаи. Навсякъде бяха разпратени куриери да търсят Джонас Уилямс, адвоката на Фоуей, който управляваше имуществото на Матю, за да го призоват незабавно в Малори хаус. Говореше се, че Джонас се ядосал ужасно, като прочел посланието, защото било написано с много остър тон. Бил Уейли, който беше нает да се грижи за оборите на Малори хаус, бил здравата наруган от личния слуга на лорд Малори и веднага се заел да почиства сградата така основно, като че трябвало да я приготви за кралските коне.

След като Демиън прекара утрото в раздаване на заповеди и внуши смъртен страх не само на старите Пери, но и на всеки друг, който бе имал нещастието да се изпречи на пътя му, той реши, че е сторил достатъчно за новия си дом. Сега трябваше да остави нещата да следват своя ход. Много му се искаше да избяга от бъркотията и праха, който вдигаха селските момичета с метлите и кърпите си, и да огледа новото си притежание от гърба на Сарацин, Както се очакваше, земите му бяха в същото окаяно състояние. Изпочупени огради, незасети ниви, избуяли бурени в градините. Щеше да има нужда от цяла армия, за да приведе имота си в ред. Но на първо място имаше нужда от надежден управител, който да ръководи работата — защото не му се искаше да се нагърби сам. Защо Матю е оставил всичко така да запустее, питаше се непрестанно Демиън и гневът му нарастваше. Накрая спря край поточе, обрасло с гъсти храсталаци, за да напои коня си.

Вниманието му бе привлечено от едва забележимо движение в храстите и от парче червен плат.

— Кой е там? — извика гневно лордът. Матю Малори може би беше търпял натрапници в земите си, а и в състоянието, в което се намираше в момента имотът, нямаше никакво значение кой се е осмелил да навлезе на чужда територия; но сега Малори хаус имаше нов собственик и щом стегнеха оградите и засееха нивите, натрапниците нямаше какво повече да търсят тук. Хората от Ландрет трябваше да научат тази факт още отсега. Отговори му мълчание, храстите не се раздвижиха. Лорд Ръдърфорд скочи от коня и решително се запъти към мястото, където беше видял червеното.

— Моля за извинение, сър! — заекна детски глас, храстите се разтвориха и пред погледа му се появи момче на около единадесет години. — Вие сигурно сте лорд Ръдърфорд?

— Явно славата ме е изпреварила — отговори небрежно лордът. — А ти кой си?

Момчето беше облечено като селските деца, с червена риза и камгарни панталони, навити до коленете. Краката му бяха боси. Въпреки това говорът и поведението му издаваха добро възпитание, не по-лошо от това на самия лорд Ръдърфорд.

— Името ми е Роб, сър — отговори момчето.

— Това звучи доста общо. Роб кой?

Момчето прехапа устни и намръщи обсипаното си с лунички носле.

— Всъщност не би трябвало да бъда тук — заяви то, след като събра смелост. — Но това е най-доброто място за пъстърви, уверявам ви. Вече улових три. — Той извади от реката малка мрежа и гордо показа на Демиън мятащите се риби. — Мери няма нищо против — продължи да бъбри момчето, — но Хюго е толкова благовъзпитан и строг, ще има да ми се кара. Наистина не разбирам защо го прави — нали Мери ми е настойница, не той!

— Знаеш ли, дете, не мога да следя мисълта ти. — Демиън седна в тревата. — Разбирам, че имаш затруднения с онзи там… Хюго беше, нали? Стана ми ясно, че е строг с теб, но ще ми кажеш ли най-после кои са тези хора и кой си ти?

— Нали няма да им кажете, че сте ме срещнали тук?

— Аз не беся бракониерите — увери го тържествено Демиън и Роб избухна в тих смях.

— Да, сър, прав сте, че бракониерствам, но ви уверявам, че в този поток никой не е ловил риба от години. Искате ли да опитате, сър?

— Може би по-късно. Мен поне никой не може да ме обвини, че бракониерствам собствените си пъстърви, прав ли съм, Роб? — усмихна се лордът.

— Аз съм Роб Трелоуни. — Момчето вдигна рамене и седна на брега до негово благородие. — Родителите ми са мъртви. От цялото семейство Трелоуни сме останали само Мери и Хюго, Тио и аз. Даже Мери вече не е Трелоуни. Името й е Блейк, макар че — гласът му се понижи, — всъщност тя никога не е била от семейство Блейк — даже когато сър Джон беше още жив. Който е от семейство Трелоуни, винаги остава Трелоуни, казваше баща ми и беше прав. Само Хюго не е такъв. Той изобщо не прилича на нас. Иска да стане свещеник, макар Мери да казва, че е небивала глупост един Трелоуни да иска да се посвети на църквата и че е абсурдно той да вярва, че няма да ни бъде в тежест, ако се установи при братовчедката Сибил в Дорсет. Тя казва, че никой от семейство Трелоуни не бива да живее в Дорсет, че тя няма да позволи Хюго да се пожертва само защото обстоятелствата изискват някои жертви. Тя казва, че все някак ще се справим. — Последните думи бяха изречени с твърдо убеждение, докато Демиън се мъчеше да извлече някакъв смисъл от това пространно обяснение.

— Предполагам, че Мери е омъжената ти сестра, а сега е твоя настойница?

— Точно така, но тя вече не е омъжена. Сър Джон падна от коня си. Конят наистина е много буен и Мери каза, че съпругът й не бивало да възседне точно него в това състояние. Според мен имаше предвид, че сър Джон е бил пиян — но той винаги беше пиян. — Демиън си спести усилието да отговори, тъй като момчето продължи да разказва оживено: — Във всеки случай той отиде на лов, счупи си врата и остави Мери с цяла планина дългове — и още с Хюго, Тио и мен, защото тя трябва да се грижи за всички нас. Казах й, че не искам да се върна в Хароу, за да не я затруднявам още повече, но тя не иска и да чуе — обясни потиснато Роб. — Когато й говоря така, и тя става лоша като Хюго.

— Много добре си я представям — промърмори Ръдърфорд и изпита известна симпатия към тази тайнствена Мери, настойница на младия безделник. — Мери ли се казва дамата?

— Всъщност името й е Мередит — обясни Роб. — Нашата майка беше Мередит, а традицията изисква първородното дете да получава това име. Макар че първородното дете е почти винаги момче. Според мен името Мередит звучи необичайно за момиче.

— Прав си — съгласи се лордът, убеден от логиката на момчето. — А Хюго и Тио са ти братя, така ли?

— Да, сър. Хюго следва в Оксфорд, а ние с Тио сме в Хароу. Хюго казва, че искал да стане свещеник, за да не се харчат толкова пари за образованието му. Ако го направи, братовчедката Сибил е обещала да се грижи за него, а щом приеме обета, ще му дари част от земите си. Първо ще работи като викарий, защото сегашният свещеник е още жив, но тъй като е доста стар, Хюго има голям шанс да стане скоро свещеник.

— Защо сестра ти е против този план?

— О, тя наистина е против! — Роб се спусна по полегатия бряг към водата, легна по корем и потопи ръката си до лакътя в хладната вода. Възцари се мълчание, нарушавано само от сънливото бръмчене на една медоносна пчела, докато лорд Ръдърфорд развеселено наблюдаваше как момчето застина неподвижно и се съсредоточи върху предстоящата битка със следващата пъстърва. Сцената му напомни приятно за собственото му детство, за дългите лета, които прекарваше в Ръдърфорд Аби и през които се занимаваше със същите неща като този симпатичен хлапак. Ръдърфорд забрави напълно намерението си да прогони всички натрапници от земите си. Юлският следобед беше горещ и той се чувстваше приятно отпуснат. Историята на Роб бе събудила в душата му силното желание да се запознае с останалите членове на семейство Трелоуни, особено със своенравната Мередит… наистина необикновено име за жена. Вероятно тя заемаше мястото, което и предлагаше тукашното общество, освен ако не беше овдовяла едва отскоро. Но момчето не носеше траурна лента, а онова, което беше казало за починалия, го караше да мисли, че смъртта му се е случила доста отдавна. Демиън чу тихия си смях и се изненада от реакцията си. Много му се искаше да попита момчето, но съзнаваше, че не е редно да го смущава в такъв момент и да уплаши набелязаната му жертва. Затова се изтегли предпазливо назад, отвърза коня си и се насочи бавно към новия си дом.

Костелива кафява кобила стоеше в двора на обора, а видимо потиснатият Уейли държеше юздите й.

— На кого е това животно? — попита лордът и скочи от седлото.

— На господин Барат, сър — отговори веднага момъкът. — Той е горе в къщата, дошъл е на посещение.

— При кого? — попита с високо вдигнати вежди Ръдърфорд и му връчи юздите на Сарацин.

— Ами… при вас, милорд — измънка Бил, учуден от странния въпрос.

— Така ли? Но аз не съм си вкъщи — отговори сериозно лордът.

— Доколкото разбирам, той ви чака, милорд.

— Аха, това вече има някакъв смисъл. — Лорд Ръдърфорд дари ратая с мека усмивка. — Защо не вържеш кобилата под навеса? Тогава ще можеш да посветиш цялото си внимание на моя кон. — Той му кимна окуражително, обърна се и се запъти с големи крачки към къщата.

Сър Алджернон Барат стоеше насред излъсканата до блясък дневна и се чувстваше неудобно. Ако зависеше от него, нямаше да се натрапи така прибързано на новия си съсед; ала Пейшънс нямаше неговото търпение и веднага му заяви, че като водач на местните благородници той е длъжен колкото се може по-скоро да поздрави лорд Ръдърфорд с добре дошъл. По случайност утре щял да се състои големият ловен бал. Това било прекрасен случай за Ръдърфорд да се запознае с изисканите си съседи; затова сър Алджернон беше изпратен да покани лорда на бала и да му предложи преди това да вечеря с тях в Саут Хил. Според него баловете и вечерите бяха крайно изнервящи събития — но и истинско предизвикателство, когато мъжът умее да се справя с целия този хаос. Обаче един лорд, пристигнал направо от Лондон, където познава най-изисканото общество, надали щеше да се заинтересува от провинциалистите, които лейди Барат искаше да му представи — сър Алджернон беше убеден в това. Ала неговата съпруга беше властна жена и той бе свикнал да й се подчинява. Нямаше как, трябваше да изпълни поръчката. Все пак той бе подготвил учтивото обяснение, че всъщност никой не очаква от лорд Ръдърфорд да отиде на бала при тези обстоятелства — а той е готов да предаде извиненията на негово благородие на лейди Барат.

Не е чудно, че благородникът остана много изненадан, когато лорд Ръдърфорд спонтанно прие поканата. Лейди Барат щеше да остане възхитена. За щастие никой от двамата съпрузи не знаеше какво ставаше в главата на високопоставения гост, където неприятната перспектива да прекара една дълга вечер сред провинциални досадници се смесваше с желанието да се запознае с тайнственото семейство Трелоуни, както и да направи първото дискретно разследване за дейността на контрабандистите. Сър Алджернон, който побърза да се върне при нетърпеливо очакващата го Пейшънс, описа лорд Ръдърфорд като почтен мъж, който не се превзема излишно. А и шерито от избите на стария Малори, което му бе поднесено, го възнагради богато за положените усилия.

 

 

— Защо винаги се обличаш така невзрачно, Мери? — На следващата вечер Роб оглеждаше критично сестра си. — Когато сър Джон беше още жив, изглеждаше съвсем различна.

— Тогава бях лекомислена млада жена, Роб. — Мередит се огледа в огледалото над камината и прибра една изплъзнала се кестенява къдрица в строгия кок на тила си. — Сега съм сериозна вдовица, нося цял куп отговорности и съм длъжна да се обличам в съответствие с новото си положение.

— Глупости! — Тио вдигна поглед от парчето дърво, което дялкаше. — Роб е прав. Не е нужно да носиш само това ужасно сиво или кафяво. Прав ли съм, Хюго?

Най-големият брат огледа замислено момчетата.

— Няма да е прилично, ако Мери се облича в ярки цветове и дръзки дрехи — заяви накрая той. — Според мен не е учтиво да твърдите, че дрехата й не е шик и изглежда старомодна. Мери се облича според положението си.

— Благодаря ти, Хюго. — Мери се усмихна на малките момчета, които гледаха брат си с неприкрито отвращение. — Оценявам загрижеността ви, скъпи мои, но трябва да се подчиняваме на обстоятелствата. Освен това — засмя се тихо тя, — трябва да признаете, че не си струва да се напрягам за предстоящата вечер. Кого бих могла да омая? Може би младия Питър Фоксмор? Той би бил желана партия, ако исках да прелъстявам малолетни и всеки ден да ходя на лов. Или може би сър Джилъс? Знаете ли, това е идея — заключи с усмивка тя. — Той още не е навършил шестдесет и пристъпите от подагра, които вгорчават живота му, са още сравнително редки.

— Да, но сега тук е и лорд Ръдърфорд — прекъсна я сърдито Роб. — Той е на подходяща възраст и аз го харесвам.

— Я виж ти! А ще ми кажеш ли къде срещна лорд Ръдърфорд? — попита Мери, която веднага бе забелязала виновното му изчервяване.

— На потока Уити — отговори със сведена глава Роб. — Отидох да ловя пъстърва. Но не бива да ме ругаеш, Хюго, защото лорд Ръдърфорд нямаше нищо против, даже седнахме на брега и дълго си приказвахме.

— Обзалагам се, че темата е била семейство Трелоуни — въздъхна Мери. — Мога да си представя, че лорд Ръдърфорд вече познава в подробности семейната ни история.

— Той държеше да научи всичко — отговори сърдито Роб. Обикновено близките му приемаха с примирение склонността му да разказва всичко на чужди хора, но днес случаят беше различен и той се почувства длъжен да се защити.

— О, да, Роб! — Мери заклати глава с добре изиграно отчаяние. — Сигурна съм, че е останал възхитен от разказа ти. В същото време обаче ми се струва невероятно, че той ще почете с присъствието си скромното соаре, което организираме тази вечер. За наследника на херцог Кейли Корнуол е дълбока провинция. А ако може да се вярва на клюкарките от селото, той е по-лош дори от стария Матю Малори. Затова, колкото по-далече стоим от него, толкова по-добре за всички ни.

— Той изобщо не прилича на лорд Малори — възрази буйно Роб. — Той е млад и красив и…

— И много богат — прекъсна го Тио и се засмя. — Страхотна плячка за теб, Мери! Само си помисли — ако се омъжиш за него, всичките ни затруднения ще изчезнат като с магическа пръчка!

— Нахалството ти е безгранично, Тиодор — смъмри го бащински Хюго. — Държиш се крайно неподходящо. Макар че Трелоуни е много старо и високо уважавано семейство в тази страна и аз не бих позволил никой да каже лоша дума за него, никой от семейство Кейли не би сметнал подобна връзка за отговаряща на положението им.

Когато тази достойна реч свърши, всички слушатели избухнаха във весел смях.

— Ти си магаре, Хюго — изрече през смях Тио. — Аз само се пошегувах. Можеш ли да си представиш нашата Мери да стане херцогиня?

— Престанете! — Мери се опита да въдвори ред. — Тъй като преценявам, че съществува твърде малка вероятност да се запозная тази вечер с лорд Ръдърфорд, ще ви бъда благодарна, ако приключим с тази тема. Нямам никакво намерение да се омъжвам и ще ти бъда много задължена, Роб, ако най-сетне престанеш да ме сватосваш. — Тя смекчи остротата на думите си с нежна усмивка и разроши косите му; но и тримата знаеха много добре, че сестра им говори сериозно и няма смисъл да й се противопоставят. Още по-малко пък да предизвикват гнева й.

В този момент двойната врата на дневната се отвори и в стаята влезе едра. широкоплещеста фигура с панталон и зелена престилка.

— Конете се върнаха от полето, лейди Мери. Джем ще докара колата след пет минути.

— Благодаря ти, Сийкомб. — Мередит взе наметката си от дивана. — Чувствам се виновна, че конете трябва да работят и вечерта, след като целия ден са били на полето. Може би Джем трябва да се върне с колата веднага щом ме остави в Саут Хил. Ще се върна със семейство Абът. Те няма да откажат да ме докарат.

— Не бива така, Мери — възпротиви се Тио. — Не искам да знаят колко сме бедни. И без това ни се смеят, че нямаме коне за каретата, но не е нужно допълнително да привличаш вниманието им върху този факт.

— Е, след като аз нямам нищо против, не виждам защо ти се вълнуваш толкова — отговори остро сестрата. — Не бива да преуморяваме конете само за да се правим, че сме нещо повече от това, което сме. Естествено, че ще изпратя Джем да се върне.

С тези думи лейди Блейк излезе от стаята и остави братята си сами. Роб и Хюго се обединиха за малко и удостоиха нещастния си брат с мрачни погледи. Момчето се почувства повече от неудобно.

— Ако не беше казал това, Тио, тя нямаше да изпрати конете обратно вкъщи — заяви сърдито Хюго.

— Прав си — съгласи се Роб, който иначе никога не споделяше мнението на по-големия си брат. — Много добре знаеш, Тио, че Мери се ядосва и става неразумна, когато реши, че се оплакваме от бедността си.

— Много съжалявам — отговори съкрушено Тио, — но аз не се оплаках, че сме бедни, а само споменах един факт. Понякога Мери е свръхчувствителна.

— Не е така! — Роб не понасяше някой да говори лошо за сестра му и се нахвърли ядосано върху брат си. Хюго, като видя, че не е в състояние да спре момчетата с добри думи, премина към действия, които бяха много по-естествени и ефективни.

 

 

Мередит се отпусна на изтърканата седалка в тежката, старомодна карета, теглена от двата товарни коня, която трополеше тромаво по неравния път към Саут Хил. Макар да се бе засмяла на обвиненията на братята си, че изглежда ужасно и на тоалета й липсва елегантност, имаше моменти, в които тя съжаляваше за скучните си дрехи — моменти, в които отново мечтаеше за елегантността и веселието, на които се беше наслаждавала в годините, преди да се омъжи и през краткото време на брака си. Въпреки че финансовото им положение не беше розово, тя имаше възможност да се облича малко по-добре. Коприната, сатенът и дантелите бяха между предпочитаните стоки на контрабандистите, а Нан умееше да шие; но сега беше по-важно да се представя за обедняла вдовица, претоварена с грижи, която смело носи отговорността си, вместо да се отдава на суета. Никой дори в най-безумните си фантазии не биваше да предположи, че контрабандистът, който си играеше на котка и мишка с бреговата полиция и осигуряваше на цялата околност добра стока, бе лейди Мередит Блейк — младата дама със скучни дрехи и поведение на сива мишка.

Каретата спря пред солидната квадратна къща на сър Алджернон Барат, известна с името Саут Хил. До смъртта на сър Джон семейство Блейк бяха всепризнатите водачи на общината, въз основа както на произхода, така и на собствеността си. Сега тази чест се падаше на семейство Барат и лейди Барат много внимаваше да оказва цялото възможно внимание на свалената от трона съседка — факт, който караше Мередит да скърца със зъби от безсилна ярост. Тя не можеше да отхвърли добродушната загриженост на дамата, без да изглежда неучтива, но не понасяше да й съчувстват по този начин. Естествено тя беше сред избраните, поканени да вечерят в Саут Хил преди бала.

— Мередит, скъпа моя! — Пейшънс Барат забърза през салона, за да поздрави гостенката си. — Колко добре изглеждате! — За да се покаже любезна, тя премълча напиращата на езика й критична забележка за сивата вълнена рокля на Мередит, за старомодния шал и закърпените памучни ръкавици. Помнеше времето, когато всички завиждаха на роклите на лейди Блейк — макар че й беше много трудно да си я представи сега в подобни дрехи. Откакто беше овдовяло, бедното същество смело пое грижата за трите момчета и се бореше да изплати огромните дългове на покойния си съпруг.

— Всички добри приятели са тук, скъпа, и съм убедена, че ще се чувствате добре — увери я тя и я поведе със себе си. — Впрочем, днес имаме нов човек — лорд Ръдърфорд беше така любезен да приеме поканата на сър Алджернон и да се присъедини към нас. Не ми се вярва някоя от тукашните млади дами да привлече вниманието му, но съм сигурна, че много женски сърца в околността ще забият по-силно.

— И аз така мисля — промърмори Мередит и сведе глава, за да скрие гнева си. Не биваше да облича тази безформена сива рокля. Зелената й копринена роба беше много по-елегантна, макар да беше виждала и по-добри дни. После обаче се укори за глупостта си. Роб бе харесал непознатия лорд, но той беше светски лъв от Лондон и със сигурност нямаше да се заинтересува от провинциалистка като нея. Пък и днес не бе в настроение да флиртува — колкото и безобидни да бяха флиртовете й.

Мередит тъкмо разговаряше учтиво със застаряващата Изабел Карстеърс, когато икономът тържествено оповести пристигането на лорд Ръдърфорд. Тръпката на възбуда, която премина през гостите, беше истинска. Мери усети прилив на смущение, когато Пейшънс запърха около високопоставения гост и много пъти повтори колко е щастлива, че може да посрещне негово благородие в скромния си дом и че много се надява той да не скучае в обществото на простите провинциалисти. Мередит се чудеше как лорд Ръдърфорд ще даде смислен отговор на подобни приказки. То беше все едно да го попитат: „Престанахте ли да се отнасяте зле с жена си?“ и тя закача с интерес реакцията му. Той се измъкна много ловко от положението, като се наведе над ръката на домакинята и я задържа малко повече в своята. Мередит трябваше да признае, че лордът е наистина симпатичен.

Вечерният му костюм беше много подходящ за повода: дълъг черен панталон, идеално опънат, черен жакет без украси, отлично ушит, и скромно вързана вратовръзка, при вида на която местните млади контета побледняха от завист. Тъмнокестенявата коса беше грижливо сресана, но нищо повече. Мередит беше принудена да коригира мнението си. Какъвто и да беше, лорд Ръдърфорд със сигурност не принадлежеше към светските лъвове.

Тя сведе бързо поглед и отново се обърна към мисис Карстеърс. Пейшънс представи госта на присъстващите, като избираше хора, които според нея биха могли да го заинтересуват. По някое време дойде редът и на Мередит — но бедната вдовица беше почти последна в списъка на домакинята.