Джейн Фийдър
Жена с минало (19)

19

— Добре ли се чувствате, скъпа? — попита загрижено херцогиня Кейли. Този следобед Мередит беше необичайно тъжна, а и не изглеждаше особено добре — факт, който ядоса нейна светлост, защото специално беше поканила на чай най-добрите си приятелки, за да им представи младата вдовица от Корнуол. Тя си спомни разговора със сина си и естествено не издаде намеренията си. Каза само на Арабела, за да е сигурна, че дъщеря й ще се погрижи Мередит да се появи в безупречен вид.

— Добре съм, ваша светлост — отвърна автоматично Мередит и се усмихна въодушевено. Поне се надяваше, че се е усмихнала така. — Беше много мило от ваша страна да ме поканите на чай.

— Разбира се, че не. Вие вече сте почти част от семейството — отговори високо домакинята.

Мередит се вцепени и усмивката й загуби голяма част от сърдечността си. Всички врати около нея се затваряха. Навсякъде я посрещаха благосклонно, но доброжелателството им започваше да я задушава, докато скритите зад него причини все повече излизаха на преден план. След завръщането си от Белвоар тя не бе имала случай да осъществи плана си — единствената й надежда да се освободи от неприятното положение, в което беше попаднала по вина на Демиън. Тъй като не се страхуваше да си признае истината, тя си каза, че всъщност се страхува от огромния скандал, който й беше необходим, за да постигне целта си. На теория планът беше великолепен, но съзнанието, че ще смути и обърка приятелите си, беше крайно неприятно. Може би трябваше да предприеме още един опит да вразуми Демиън. Все пак той беше разумен човек, макар и свикнал да налага волята си, но това можеше да се каже и за нея. Обикновено Мередит беше честна към себе си. Ако я обичаше истински, както твърдеше, той сигурно щеше да я освободи от задължението да остане в Лондон и да живее в неговия кръг. А това щеше да направи и двамата щастливи.

— Съсредоточи се, мила — пошепна й Арабела, като се сниши зад каната с чай. — Лейди Бригъм ти говори вече десет минути, а ти почти не й отговаряш. Да не би да имаш главоболие?

— Не. Моля за извинение, Бела. — Мери моментално се овладя и се обърна към възрастната вдовица с пурпурен тюрбан с духовита забележка за най-новото стихотворение на лорд Байрон. Разбира се, не можеше да бъде сигурна, че скандално известният и ексцентричен автор на „Мармион“ е подходяща тема за разговор между възрастни дами, но стиховете му винаги бяха предмет на оживена дискусия в обществото.

 

 

— Прощавай, мила — каза Бела, когато най-сетне потеглиха обратно към Кавендиш скуеър, — но ми се струва, че нещо не е наред. Мама беше много загрижена. Каза ми, че днес не изглеждаш добре. — Бела се усмихна дяволито. — И естествено реши, че аз съм виновна за това.

— Много съжалявам. — Мери въздъхна тежко. — Майка ти е великолепна дама, Бела, и винаги се е отнасяла много добре с мен. Иска ми се да нямах усещането, че използвам любезността й. И не само нейната, а и твоята, и на маркиза.

— Глупости! — заяви убедено Бела. — Защо си мислиш такива неща?

— Защото няма да се омъжа за брат ти — отговори решително Мередит. — Много добре знам, че майка ти се надява именно на това. Сигурно и ти искаш същото? — попита тя и вдигна високо вежди.

Арабела свали лавандуловосинята си шапка и поправи жълтата копринена панделка.

— Всички се надяваме… защото Ръдърфорд го желае, а аз не мога да си представя, че бих могла да имам по-добра сестра от теб.

— Кажи ми, Бела, какво ще стане, ако майка ти научи истината за мен? — В погледа на Мери Имаше такава настойчивост, че Бела сведе глава.

— Мама никога не бива да узнае — отговори честно тя. — Но ние нямаме основания да се тревожим, че тя ще узнае, нали? Само Демиън и аз знаем какво има в миналото ти, а ти нямаш роднини, които биха могли да кажат на мама, че семейство Блейк няма нищо общо с Малори.

— Само братята ми. Те никога няма да повярват в тази история — възрази остро Мери.

— Ръдърфорд каза… — започна предпазливо Бела, но замлъкна, когато очите на Мери светнаха предупредително.

— Продължавай, Бела — настоя любезно тя.

Арабела въздъхна.

— Брат ми каза, че твоите братя са много разумни и би могла да им се довериш. Каза още, че те ще разберат, че тези малки корекции на истината са били направени в интерес на гордостта ти.

— Така ли ти каза? — промърмори с отсъстващ вид Мери. Очевидно Демиън не познаваше Роб така добре, както си въобразяваше.

— О, мила Мери, ето че пак те ядосах и Ръдърфорд ще ми се разсърди, защото ти предадох какво ми е казал. — Бела беше искрено загрижена и Мередит побърза да я увери, че всичко е наред. В действителност това ново доказателство за решителността на Ръдърфорд да я манипулира не я ядоса, а я накара да се почувства още по-уморена. Трябваше да поговори с него, да направи последен опит да го вразуми. Това беше най-важното. Нямаше смисъл да се ядосва за дреболии.

Късно вечерта обаче се случи нещо, което все пак я ядоса. Бяха отишли на соарето на графиня Модели. Мери бе положила огромни усилия да се отърси от умората, която я преследваше навсякъде. Само в къщичката им в Хайгейт се чувстваше бодра и жизнена. Усилията й бяха възнаградени от очевидното облекчение на Арабела, че си е възвърнала веселата спътница, с която вече беше свикнала. По едно време Мери забеляза брата и сестрата, задълбочени в разговор, и застана нащрек. Ако се съдеше по погледите, които хвърляха към нея, именно тя беше тема на сериозния им разговор. Демиън изглеждаше необичайно блед и Мередит предположи, че Бела му бе разказала за случилото се в каретата днес следобед. Този факт засили гнева й. Тези хора си позволяваха да се отнасят към нея като към трудно дете, за чието развитие възрастните се тревожеха. Тя вирна брадичка и поздрави Джералд Деверо с особено мила усмивка.

През последните дни беше проявявала крайна предпазливост в общуването с този джентълмен. Когато се срещаха, никога не оставаха насаме, разговорите им се въртяха само около нищо незначещи теми. Днес обаче Мери прати по дяволите всяка предпазливост и реагира на прозрачните му намеци. Смръщеното чело на Ръдърфорд, който все по-често поглеждаше към тях, задоволи суетността й. Не че той беше толкова глупав да я ревнува, естествено не — но нямаше да му навреди поне веднъж да се почувства несигурен. За съжаление тактиката й се обърна срещу нея.

Мередит направи грешката да позволи на Деверо да я отведе в празния салон до стаята за музика, където някой се мъчеше да свири на лошо настроената арфа.

— За съжаление не разбирам нищо от класическа музика — призна тя с дяволита усмивка, която до днес беше пазила само за Ръдърфорд. — Не мога да я разбера. Много съм ви благодарна, че ме освободихте от затрудненото положение.

— Споделям отвращението ви — отговори сериозно той, но смехът в очите му изобличаваше думите в лъжа. — Ще позволите ли да ви донеса чаша шампанско?

— С удоволствие. — Щом остана сама в салона, Мери се засмя доволно. Когато Ръдърфорд не беше наблизо, Деверо бе приятен компаньон и за щастие не се шокираше лесно, да не говорим, че имаше учудващо добри познания за хората. Той се върна бързо с шампанското и тя го посрещна с усмивка. — Мисля, че трябва да се присъединим към другите, мистър Деверо, преди да са забелязали отсъствието ни.

— След минута! — Той сложи ръка върху нейната и Мередит не можа да предотврати трепването си. — Моля за извинение. Не исках да ви уплаша — заяви тихо той, — но онова, което трябва да ви кажа, не би трябвало да е изненада за вас, Мередит!

Мери се укори остро за късогледството си. Тъкмо то я беше докарало до това положение.

— По-добре е да не ми казвате нищо, сър — отговори тя, защото не виждаше необходимост да се прави, че не е разбрала.

— Аз ви обичам — обясни просто той. — Нима искате да кажете, че не бива да храня надежди?

— Да. — Стори й се най-доброто да приключат на чисто. — Между нас не може да има нищо освен приятелство, мистър Деверо.

— А бихте ли ми казали защо? — Той изглеждаше измъчен и сърцето й преля от съчувствие. Такъв мъж не заслужаваше да бъде отблъснат.

— Аз не ви обичам, приятелю — изрече тихо тя и плъзна ръка по рамото му. — Съжалявам, но…

— Съперник ли имам?

Мередит помисли малко и кимна. Това беше най-доброто разрешение.

— Има един човек… там, у дома — призна тя, свеждайки глава.

— В Корнуол?

Тя кимна. Корнуол беше много далече. Повечето хора го възприемаха едва ли не като друга планета.

— Мисля, че е крайно време да се върнем при останалите гости, мистър Деверо.

— Да. — Той се поклони, взе двете й ръце, поднесе ги към устните си и се усмихна тъжно. — Надявам се, че няма да ме лишите от компанията си заради… заради моето прибързано обяснение в любов?

Мередит поклати глава. Не й хрумваше подходящ отговор. Трябваше да помисли много добре как да се отнася занапред с него — приятелски, но решително. Но докато бяха заедно, не можеше да вземе такова решение.

Той я остави при другите гости и веднага се оттегли. Сбогуването му с домакинята беше особено церемониално.

— Това не беше много умно, Мери.

Стресната от тихата забележка на Демиън, тя се обърна рязко.

— Моля за извинение, но какво казахте, лорд Ръдърфорд?

— Много добре ме чу — отговори той. — И също така добре знаеш за какво говоря. Категоричният ти отказ ще повлече след себе си куп неприятни приказки. Защо реагира така?

— Няма да ми заповядваш как да се държа — изсъска вбесено тя. — Отдавна съм излязла от възрастта, в която слушах подобни уроци.

— Предполагам — съгласи се той и изведнъж се ухили широко. — Но аз знам от опит, че ти винаги ще се държиш, както ти харесва, а приличието да върви по дяволите! Поискай наметката си, скъпа. Виждам, че имаш главоболие, и аз трябва веднага да те отведа у дома.

— Какво? — Категоричният му тон я смая.

— У дома — повтори настойчиво той и блясъкът в сивите му очи й показа какво имаше предвид.

У дома означаваше Хайгейт.

— Ще се осмелиш ли? — пошепна тя и огледа препълненото помещение. Да избяга от досадното светско забавление и да се отдаде за една нощ на забранена любов в романтичното им скривалище — каква прекрасна идея! Примамливата перспектива я накара да забрави моментално всичките си грижи.

— Страхливка — произнесе подигравателно той.

— Отивам да си взема наметката, милорд.

Голямата карета на Ръдърфорд ги върна на Кавендиш скуеър. Без да бързат, двамата отидоха на една от тихите странични улички, където чакаха наемни карети. Като чу къде трябва да отиде, кочияшът засия, затвори грижливо вратичката зад пътниците си и се покатери на капрата. Предстоеше му дълъг път, но щеше да получи повече от щедро възнаграждение. В тъмното превозно средство Демиън имаше приятното задължение да разсее напрежението на изтощената млада дама в обятията си. Откакто се завърнаха от Белвоар, двамата постоянно се караха. Само когато оставаха насаме, постигаха съгласие по всички въпроси. Това обаче не е гаранция за трайно брачно щастие, каза си той, ала побърза да прогони неприятната мисъл и прегърна силното, гъвкаво тяло, което му обещаваше ново щастие в края на пътуването.

Дори когато се отдаде на добре познатата възбуда, която винаги я обземаше в обятията му, Мередит знаеше, че въпреки всичко тази вечер щеше да прекрачи мълчаливо поставените граници на общата им игра. Случилото се с Джералд Деверо беше последната капка, която преля чашата на търпението й. Той продължаваше да упорства, а това означаваше тя да живее в лъжа, да продължава да лъже родителите му и съпруга на Бела. Играта беше загубила очарованието си, вечните преструвки започваха да й омръзват. Тази вечер в Хайгейт щеше да направи последен опит да се оттегли с достойнство от ужасната бъркотия. Ако Демиън продължеше да настоява на своето, тя разполагаше с две възможности. Или щеше да го принуди да се съгласи да я остави в Хайгейт, или щеше да се върне в Корнуол. Втората възможност я изпълни с толкова силно усещане за загуба, че й стана непоносимо тежко. Значи оставаше първоначалният й план. Трябваше да предизвика такъв скандал в обществото, че вратите на всички почтени домове да се затворят пред нея. Арабела щеше да пострада, но обществото щеше да изпита съчувствие към невинната дама, приютила под покрива си такава змия. А щом коварната гостенка изчезнеше, Арабела щеше отново да заживее както преди.

В малката спалня под покрива Ръдърфорд се надигна от мястото пред камината, където бяха наредени дърва за горене за следващото им посещение, все едно кога щеше да е то. Мери не беше свалила наметката си; тя стоеше до прозореца, държеше с едната си ръка завесата и се взираше в осеяното със звезди нощно небе. Нещо в стойката на раменете й, в решително вирнатата брадичка го изпълни с лошо предчувствие.

— Какво има? — попита тихо той, пристъпи зад нея и посегна през раменете й към копчето на наметката.

— Много добре знаеш — отговори просто тя. — Не може да продължава повече така, аз не издържам. Казвах ти го много пъти, но днес трябва да ме изслушаш. Аз няма да живея повече с тази лъжа!

— Тогава събери сили и признай истината — отвърна той, свали наметката й и я хвърли на един стол. — Както винаги, решението е в твоите ръце.

— Не, в твоите! — възрази гневно тя и се отдръпна от прегръдката му. — Моля те само да ми разрешиш да живея тук, в Хайгейт. През ваканцията на момчетата ще се прибера у дома, но после ще се върна. Всичко ще бъде добре, ако най-сетне престанеш да ми налагаш безумните си идеи.

— Такъв ли е планът ти? — Демиън изведнъж усети, че вече не желае да бъде търпелив и разумен. Щом Мередит беше решила да наруши спокойствието на любовното им убежище, значи така трябваше да бъде. — Искам да знаеш, мадам, че това не ми е достатъчно. Ти очевидно си забравила, че всичко това стана по твое предложение, затова, докато си в Лондон, ще спазваш уговорката ни.

— Но аз няма да се омъжа за теб! — изкрещя тя.

— Един ден ще го направиш, моя малка авантюристке! Ще се омъжиш за мен, когато проумееш, че не приемам друго решение! — Той премълча убеждението си, че тя ще се съгласи толкова по-бързо, колкото по-неприятни правила й налага. — Ти упорстваш само защото…

— Как смееш да твърдиш подобни неща! — прекъсна го вбесено Мери. — Тъкмо ти, който категорично отказваше да вземеш предвид и другата гледна точка. Съсредоточил си цялото си внимание върху едно единствено нещо и не можеш да понесеш, че ти отказвам…

— А ти, Мери Трелоуни, си си създала определено мнение и сега гордостта не ти позволява да признаеш, че си се излъгала — прекъсна я на свой ред той, опря ръце на хълбоците и си заповяда да остане спокоен. Напрежението помежду им беше толкова силно, че той можеше да изгуби контрол над себе си и тогава не отговаряше за последствията.

Мередит, която също беше на път да изгуби контрол, тръгна нервно напред-назад в стаята и бродираните поли на синята копринена рокля се развяха около сатенените обувки.

— Ако това се отнася за мен, то със сигурност се отнася и за теб, милорд — отговори накрая тя и гласът й прекъсваше от вълнение. — Не мога да си представя как някога ще признаеш, че си се излъгал. Прекарал си твърде много години с вярата, че си непогрешим — и всички покорни войничета, които са се подчинявали на заповедите ти, са укрепили тази вяра. Колко години са минали, откакто някой се е осмелил да ти противоречи?

— Прекаляваш, Мередит — отговори с опасно тих глас той. — Търпението ми не е неизчерпаемо, повярвай.

— Затова сега прибягваш до заплахи — изсъска подигравателно тя, загърбила разума. — Това е обичайното средство, когато е трудно да се приеме истината.

— Сега вече отиде твърде далеч, Мередит! — Демиън, обезумял от гняв, направи крачка към нея. Тя се отдръпна, а когато той се приближи, скри ръце зад гърба си. Спря едва когато се удари в таблата на леглото и нямаше вече накъде да отстъпва. Вирна брадичка и изчака приближаването му с горда упоритост, твърдо решила, че няма да се извини, защото беше убедена, че думите й изразяваха истината.

— Ти си една проклета, свадлива женичка — продължи все така тихо Демиън. — Но се кълна, ще те накарам да съжаляваш, че ми наговори всичко това. Виж колко лесно е да се направи. — Той положи длани върху раменете й и я бутна. Движението беше съвсем леко, но тя изведнъж се озова по гръб на леглото.

— Какво правиш? — изохка изненадано тя и понечи да скочи.

— Смятам да ти дам урок, от какъвто отдавна имаш нужда. — Той хвана китките й и ги вдигна над главата. Мери усети прилив на страх. За първи път осъзна, че собствените й сили не означаваха нищо срещу това стоманено тяло. И преди се бяха борили, но винаги на игра, той се бе въздържал и я оставяше да печели — сега обаче беше абсолютно безпомощна срещу него. Той я притисна върху дюшека и устните му се впиха в нейните в изгаряща целувка, която беше замислена като наказание и я принуждаваше да реагира. Тя се изви под него, опита се да го отблъсне с хълбоци, но той премести цялата тежест на тялото си върху нея, без да прекъсва целувката. В мрака зад спуснатите си ресници тя забрави страха, когато познатият му аромат я удари в носа, когато тялото му завладя нейното по познатия начин, и престана да се бори. Колкото и да беше бесен, Демиън никога нямаше да й причини болка.

Когато тя се успокои, Демиън освободи устата й, вдигна глава и я погледна.

— Ще ми развалиш роклята — пошепна тя. — Знаеш ли колко е скъпа!

— Радвай се, че не я накъсах на парченца — изръмжа той и отново се отпусна върху нея с цялата си тежест. Мередит притихна и зачака. Във вътрешността й се разпространяваше неизбежната възбуда. Той явно я откри в очите й, защото лицето му блесна триумфално и погледът на сивите очи стана още по-настойчив. Претърколи се лениво настрана и се надигна, без обаче да изпуска китките й. След това се наклони над нея и със свободната си ръка вдигна съвсем бавно полите й. По тялото й пробяга силна тръпка и тя облиза с език сухите си устни. Ръката на Демиън се плъзна под долната риза и отиде към корема й. Когато тя се опита да освободи китките си, той стегна хватката си, а другата му ръка продължи пътя си надолу.

— Това е нечестно, милорд — прошепна с отслабващ глас тя, опитвайки се да спре сладостните вълни, които опитните му пръсти изпращаха по цялото й тяло. Демиън се засмя, поклати глава и продължи да прониква в утробата й, като неотстъпно я наблюдаваше. Битката беше загубена. Тялото й дотолкова беше свикнало с радостите, които той й даряваше, че бе престанало да се вслушва в повелите на разума. И когато забрави света около себе си и се отвори широко, за да сподели щастието си с него, той свали бързо пречещите му дрехи и проникна дълбоко в нея, за да я завладее без остатък; но през цялото време не пусна китките й.

— Кога най-сетне ще проумееш, че те обичам, Мери Трелоуни? — поиска да разбере той и се изтегли почти изцяло от нея точно когато бяха на прага на екстаза.

— Знам, че ме обичаш — отговори едва чуто тя, защото в този стадий на удоволствието не беше в състояние да му обясни, че не това беше важното.

— А ти обичаш ли ме? — Сивите очи горяха.

Тя кимна слабо.

— Да, и ти го знаеш много добре! — Макар че сега ми се иска да ти кажа нещо друго, изкрещя един глас в нея; но в същия момент я заля вихрушка от чувства, в които протестът и разногласията нямаха място.