Джейн Фийдър
Жена с минало (18)

18

— Разбира се, аз се чувствам почетена, сър, но моля ви, станете! — Няколко дни след завръщането си в Лондон Мередит се намираше в салона на Кавендиш Скуеър и се опитваше да се пребори с напиращия смях, докато гледаше падналия на колене пред нея мъж на средна възраст.

Сър Тобиас Морли се изправи тромаво. Лицето му беше зачервено от напрежение и от вълнуващите го чувства.

— Е, какво ще кажете, скъпа милейди? — изпъшка той. — Приемате ли предложението ми?

— Желаете ли чаша кларет, сър? — Мередит обърна гръб на неочаквания обожател и спечели малко време, за да се овладее, докато наливаше вино. Всички знаеха, че сър Томас Морли е в затруднено финансово положение и от месеци си търси богата жена. Само Демиън беше виновен за сегашното й неловко положение. Защо, по дяволите, бе заявил на всеослушание, че вдовицата от Корнуол е богата? Умереното богатство също би послужило на целите му. След като той я беше докарал до това положение, пак той трябваше да измисли начин да я освободи от него, реши Мери.

— Сър Тобиас, оказвате ми преголяма чест! — Тя се усмихна и миглите й затрепкаха. Подаде му чашата кларет и продължи: — Но се боя, че ми е невъзможно да отговоря на въпроса ви. Моля, седнете.

Сър Тобиас я погледна малко объркано и отпусна масивните си задни части, стегнати в яркожълт панталон, на един стол.

— Не разбирам какво имате предвид, милейди!

— Трябва да знаете, сър, че лорд Ръдърфорд носи отговорност за мен. Аз просто нямам достатъчно опит. — Тя вдигна ръце в жест на безпомощност, ако не на умствена ограниченост. — Скъпият ми съпруг знаеше колко съм неопитна в нещата от живота…

— Разбирам, скъпа милейди — побърза да я прекъсне сър Тобиас. — Но не сте неспособна, не казвайте това! Дамите не бива да си блъсках хубавите главички с такива проблеми. Ако съм ви разбрал правилно, трябва да се обърна към Ръдърфорд, така ли е?

— Точно така, сър. Той може да ви даде отговор от мое име. — Мери се усмихна толкова любезно, че сър Тобиас побърза да се отправи към Брук стрийт, където живееше Ръдърфорд.

 

 

Демиън беше в кабинета си, когато икономът му предаде картичката на сър Тобиас Морли.

— Благодаря, Карлтън! Кажете на сър Тобиас, че ще го приема в библиотеката.

Ръдърфорд остана много учуден от това неочаквано посещение. Двамата с Морли се движеха в напълно различни кръгове, джентълменът беше с десет години по-голям от него. Естествено сър Тобиас бе уважавана личност. Наистина, нямаше достатъчно пари, но това не бе твърде голям недостатък, а обичайно явление на времето. Любопитен да разбере какво става, Ръдърфорд се запъти към библиотеката.

Къщата на Брук стрийт беше типично ергенска: липсваше й величието на дома на Гросвенър скуеър, където един ден щеше да живее и Демиън, но не бе лишена от елегантност и удобство. Слугите бяха дискретни, стаите просторни, мебелите подбрани с вкус. Сър Тобиас забеляза всичко това и изпита съвсем не благородна завист. Все пак той се утеши с мисълта за богатството на вдовицата — в обществото се говореше за осем хиляди фунта. Хубава сумичка, повтаряше си сър Тобиас, за да се поддържа елегантен стил на живот. След като обявеше годежа си в „Газет“, кредиторите щяха да престанат да го тормозят. Нещата се обръщат решително към по-добро, каза си той, докато разменяше поздрави с домакина си. Трябваше да се уреди само още една малка формалност.

— Желаете ли шери, Морли? — предложи Ръдърфорд. — Или предпочитате мадейра?

— Шери, драги приятелю — отговори Морли и се разположи удобно на мекия диван. Погледът му се плъзгаше замислено по златните пискюли на високите му ботуши. По отношение на елегантността той правеше решително по-добро впечатление от домакина си, облечен в скромен платнен жакет и кожени панталони. Но дори сър Тобиас не можеше да не признае, че неговите подплатени рамене и стегнатата в корсет фигура не представляваха нищо в сравнение със стегнатото тяло на лорда, който не се нуждаеше от никакви помощни средства.

— Какво ви води насам, Морли? — попита с учтива усмивка Ръдърфорд и се настани срещу госта си.

— Идвам по много приятен повод — отговори със сияещо лице сър Тобиас и отпи голяма глътка шери. — Прекрасно вино имате, Ръдърфорд. — Демиън сведе глава, чакайки търпеливо. — По-точно казано, лейди Блейк ме праща при вас. — Сър Тобиас се облегна назад и лицето му засия още повече, като че всичко беше ясно.

Ръдърфорд го погледна объркано.

— Лейди Блейк? Простете, Морли, но защо го е направила?

— Естествено защото се нуждае от съгласието ви, скъпи приятелю! Чиста формалност, сигурен съм, но тя е едно невинно малко същество, няма никаква представа от света на сделките… нали знаете какви са дамите. Тя каза, че вие сте отговорен за нея и със сигурност знаете как да уредим нещата.

Лека-полека Ръдърфорд започна да разбира и изпита диво желание да се засмее, а след това да изкрещи от гняв. Често изпитваше подобни чувства, когато ставаше въпрос за Мери Трелоуни. Не можеше да си представи защо малката вещица се опитваше да го забърка в нещо, с което лесно можеше да се справи и сама. Вероятно защото й беше приятно да го дразни.

— И какво по-точно ви каза лейди Блейк? — попита предпазливо той.

— Ами, каза ми, че не е в състояние сама да управлява живота си — сладко малко същество! И аз, разбира се, не пожелах да натоварвам красивата й главичка… — Морли се усмихна и погледна с очакване домакина си.

— Прав сте — кимна сериозно лордът. — Наистина би било жалко, ако натоварваме красивите главички на дамите с проблемите на ежедневието. Най-доброто за всички участници в играта е тези красиви главички да си останат празни.

— Точно така — съгласи се Морли и разтегна устни в толкова широка усмивка, че Демиън видя пожълтелите му зъби с доста дупки между тях. — Дамата ми обясни, че починалият й съпруг разбирал неспособността й да се оправя с живота и че сега вие управлявате делата й.

Демиън започна да се пита дали при следващата среща с любимата си не бе оправдано да приложи малко насилие. Живо си представяше как беше разговаряла с този дебел идиот, как бяха пърхали миглите й и как се бе извинявала за наивността си — макар чe само в малкия си пръст тя притежаваше много повече разум, отколкото този порочен глупак в цялото си тлъсто тяло! Какво ли щеше да направи, ако той откажеше да участва в играта й? Тъй като междувременно беше опознал добре необичайния ход на мислите й, Демиън много бързо се сети, че тя му приписваше вината за всички свои проблеми и че той беше длъжен да ги решава в нейна полза. Ръдърфорд взе решение действително да поеме отговорност — но при пръв удобен случай да я накаже за коварството й.

— Боя се, че имаме проблем, Морли — заговори отмерено той, пълнейки отново чашата на госта си. — Разбира се, той не е непреодолим. — Демиън се усмихна успокоително на сър Тобиас, който изведнъж бе пребледнял. — Или поне не за търпелив мъж като вас. — Той махна небрежно и сър Тобиас си поотдъхна.

— Май не разбирам точно какво искате да кажете, Ръдърфорд!

— О, всъщност е съвсем просто. В завещанието си сър Джон Блейк е поставил изричното условие вдовицата му да се омъжи отново едва след двадесет и петия си рожден ден. В противен случай губи цялото му богатство. — Той отпи глътка шери и замислено погледна Морли над ръба на чашата. — След шест месеца лейди Блейк ще навърши двадесет и четири години, ако си спомням точно. Но ако държите да се ожените за дамата веднага, аз не виждам други пречки. — Той се извърна тактично, когато посетителят му изръмжа недоволно и затърси подходящи думи, за да се оттегли с достойнство.

 

 

Мередит не чу нищо повече за бъдещия си годеник. С Демиън се срещнаха едва следващата вечер. Той беше поканен на вечеря у семейство Бюмонт, но имаше още много гости и двамата нямаха възможност да разговарят насаме. Все пак Мери беше убедена, че ако искаше, той щеше да намери такава възможност — ала само след десет минути й стана ясно, че той не го искаше. Поздрави я изключително официално, а студената му усмивка с нищо не намекваше, че възнамерява да се усамоти някъде с нея. Тя бе принудена да се включи в общия разговор, а когато настойчивият й поглед предизвика само въпросителна усмивка, й стана ясно, че той или нарочно се правеше на глупак, или имаше друга причина да отхвърли безмълвната й молба. Когато той я отведе на вечеря, тя все пак успя да заговори за онова, което я занимаваше, докато кавалерите настаняваха дамите си.

— Забавлява ли се добре, откакто се видяхме за последен път? — попита тя, докато нервно разместваше сребърните прибори.

— Да, благодаря — отговори той. — Надявам се, че ти също си се забавлявала?

— О, да — отговори тя. — Имахме много гости.

— Твоята популярност е извън всяко съмнение — усмихна се хладно той. — Присъства ли вчера на издигането на балона?

Разговорът не вървеше в добра посока, разбра Мередит. Популярността й и многото гости бяха далеч по-важна тема.

— Издигането не може да се определи като особено успешно — отговори небрежно тя. — Сигурна съм, че и при теб са идвали много хора.

Демиън едва успяваше да запази самообладание. Нямаше никакво намерение да се покаже отзивчив, искаше да я накара да си плати за коварството, като я остави колкото се може по-дълго в неведение относно изхода на разговора му с неканения посетител.

— Да, няколко — отговори спокойно той. — Ти май се интересуваш твърде много от подробностите на светския ми живот, милейди.

— О, съвсем не, сър — отвърна надменно тя. — Исках просто да водя учтив разговор. Имаше ли някои по-интересни посетители?

— Всъщност в момента не се сещам за никого — отговори небрежно той. — Я ми кажи, видя ли вече мраморните статуи на Елджин? Ако не си, готов съм още утре да те заведа.

Мередит се предаде. Гордостта й не допускаше да заговори направо по темата, затова престана да мисли за сър Морли. Само след няколко дни обаче получи второ, още по-страстно предложение от сър Франсис Матюс. Тъй като младежът имаше много изискан вкус, но средствата не му позволяваха да задоволява всичките си прищевки, тя бързо откри причината, която го бе накарала да й окаже високата чест да помоли за ръката й. Изпрати и него при Ръдърфорд и този път получи кратка записка.

Скъпо мое момиче,

макар да съм безкрайно щастлив, когато мога да ти окажа каквато и да било помощ, аз зная от опит, че ти можеш да бъдеш много сръчна в отхвърлянето на предложения за женитба. Трябва просто да разкажеш на развълнувания кандидат, че според завещанието на съпруга си не можеш да се омъжиш повторно, преди да си навършила двадесет и пет години. Както изглежда, това е достатъчно, за да обезкуражи и най-пламенния обожател.

Мередит накъса записката на парченца и тъкмо щеше да ги хвърли в кошчето за хартия, когато Грантли отвори вратата на салона и възвести посещението на милостивия господин Джералд Деверо. Усмивката, с която го посрещна Мери, беше малко измъчена и той го забеляза веднага. Лицето му се помрачи и той се запъти с бързи крачки към нея.

— Какво е станало, скъпа лейди Блейк? Кой е посмял да ви ядоса?

— О, драги мистър Деверо! — Тя изписа виновно изражение на лицето си. — Вие се появявате винаги когато изпадам в някое от тъжните си настроения. Сигурно вече ви е ясно колко съм капризна.

— Как можете да си помислите такова нещо? — извика той и стисна ръцете й с такава сила, че Мери се почувства неудобно. Ала беше толкова ядосана на Демиън, че не се отдръпна.

— Вие сте много мил, сър, но бих предпочела да говорим за по-приятни неща.

— Нима няма да ми кажете защо сте толкова развълнувана? — Той направи крачка към нея и Мери, припомнила си предупреждението на Демиън в Белвоар, издърпа ръцете си колкото можеше по-незабележимо.

— Нищо важно — отговори тя и вдигна рамене. — Получих лек удар по гордостта си, това е всичко. Нека не говорим повече за това, моля ви! Добре е от време на време да засегнат суетността ни, това е полезно за душата. Моля, седнете!

Деверо изпълни поканата й.

— Не искам да бъда любопитен, лейди Блейк — рече той, — но понякога е полезно да споделим грижите си с човек, който ни разбира. Доверете ми се, уверявам ви, че ще проявя съчувствие.

— Да, вярвам ви. — Тя се усмихна с искрена топлина. Макар че Демиън я предупреждаваше да се пази, тя беше убедена, че Джералд Деверо е много мил човек и умее да лекува раните й. — Работата е там, че ми е много унизително да получавам предложения за женитба от джентълмени, които искат само парите ми. Естествено не би трябвало да съм толкова глупава…

— Разбира се, че не сте глупава, скъпа милейди! — отговори сериозно той и Мери се почувства още по-добре. — Знам колко ви е неприятно. Винаги съм имал впечатлението, че дамите с известно състояние са изложени на всеобща безчувственост в тази… хмм… деликатна област.

— Значи ме разбирате — прошепна развълнувано тя.

— Разбирам ви, да! Няма ли да седнете? — Той я потегли към дивана и Мередит, за да не се покаже твърде добродетелна, седна до него. — Предполагам, че сте получили няколко неприятни предложения?

— Да — отговори съкрушено тя. — Почти не познавам господата, но съм сигурна, че нямаше да се впечатлят дори ако имах гърбица или едно око.

Деверо отново посегна към ръката й.

— Тези обожатели, лейди Блейк, със сигурност са малцинство. Има достатъчно мъже, за които богатството не играе роля.

— Ако е така, досега не са се показали. — Мери съзнаваше, че е попаднала в капан, и й се искаше да си отхапе езика, за да се накаже за наивността си. Тя издърпа бързо ръката си, стана и отиде до камината, за да дръпне шнура на звънеца. — Нали ще изпиете чаша вино, сър?

— Благодаря ви! — Той стана и аскетичното му лице пламна от вълнение. — Вероятно мъжете, за които говорихте, са твърде дискретни… или не желаят да се разкрият прекалено рано.

Влизането на слугата спаси Мери от очаквания отговор; а когато слугата излезе, тя направи нищо незначеща забележка за необичайно мекото есенно време. Деверо разбра маневрата й за отклоняване на вниманието и отговори по същия начин. Когато гостът се сбогува, Мередит не можа да не забележи особената топлота в гласа му, усети и натиска на ръката му. Явно беше попаднала в неприятна ситуация. Ако Демиън беше виновен за нежеланото внимание на обеднелите лондонски джентълмени, тя в никакъв случай не можеше да го обвинява за интереса на Деверо. Доколкото знаеше, той не бе съвсем без средства и макар че богатството й със сигурност беше важен фактор, то не бе за него жизненоважен въпрос. Тя трябваше веднага да измисли нещо, което да го обезкуражи, и то трайно; но това беше много трудно, защото всъщност не го искаше. Той й харесваше, обичаше да разговаря с него, а симпатията и разбирането, които проявяваше, я утешаваха. Какво от това, че Ръдърфорд не го харесваше!

Когато Демиън влезе в салона половин час след Деверо, Мери беше в настроение за караница.

— Много ти благодаря за любезното писъмце, лорд Ръдърфорд — заяви сковано тя и се направи, че не забелязва усмивката и протегнатата му ръка.

Демиън вдигна вежди и отпусна ръката си.

— Божичко — промърмори като на себе си той. — Както изглежда, съм те обидил. А намерението ми беше просто да ти помогна да се справиш с нежеланите обожатели.

— Това не е вярно! — изфуча тя.

— Наистина не е — призна разкаяно той. — Исках само да те науча да не ми играеш подобни коварни номера — Е, успях ли?

— Това не беше номер — възрази тя, но не беше убедителна. — А и да беше, ти сам си си виновен. Унизително е да ме преследват обеднели джентълмени, особено като знам, че не притежавам нито пени. Защо трябваше да разгласиш на цял свят, че съм богата?

Ръдърфорд скръсти ръце под гърдите си.

— Имах чувството, че ще ти е по-приятно да те смятат за богата млада дама, отколкото за изцяло зависима от благоволението на семейство Кейли.

— Щеше да ми бъде още по-приятно, ако изобщо не ме бяха забелязали — отговори възмутено Мери.

— Не придавай толкова голямо значение на една дреболия, скъпа моя. — Демиън отиде до един от големите прозорци, откъдето се виждаше целият площад. — Ела да видиш какво има тук! Много по-интересно е.

Как смее да остави без внимание гнева й! Тя не преувеличаваше значението на този въпрос, ни най-малко. Но щом лорд Ръдърфорд не я разбираше, тя щеше да се обърне към Джералд Деверо!

— Ела тук, Мери — повтори Демиън, извърна се и я подкани с пръст. — Имам изненада за теб.

— Вече преживях достатъчно изненади, благодаря — отговори сърдито тя и остана на мястото си.

— Пак се цупиш — укори я той. — Трябва ли да дойда да те взема?

— Не се цупя! — Незнайно по каква причина тя изведнъж се почувства като глупаво малко момиче, пленница на собствената си упоритост. Беше крайно непочтено винаги той да печели, а тя да страда…

Демиън избухна в тих смях.

— Остави това заплашително изражение, любов моя. Уверявам те, че нямам намерение да се карам повече с теб. А сега би ли дошла до прозореца? — В гласа му се промъкна нетърпение и Мери въздъхна.

След кратко колебание тя прекоси помещението, за да погледне през прозореца. Спортен файтон, теглен от двойка кафяви жребци, стоеше пред къщната врата и един ратай държеше юздите на конете.

— Обучил ги е Кънингам — обясни Демиън със законно задоволство. — Успях да ги купя, преди да ги изнесат на пазара. С тях ще предизвикаш завистта не само на дамите, скъпа моя!

— Искаш да ги карам аз? — Мери забрави гнева си. Не можеше да се кара с Демиън, след като той не искаше.

— Това е само назаем — обясни той с глас, сух като есенна шума.

— Да, разбира се — отговори тя. — Но трябва да се преоблека.

— Давам ти двадесет минути. — Зарадван, че поне за момента гневът й е отлетял, той се настани на един стол до прозореца.

Мередит се върна само след четвърт час, като пътем оправяше оранжевите си кожени ръкавици. Беше заменила муселинената рокля с тъмен костюм със строга кройка. Кадифена шапка, извита от едната страна, увенчаваше кестенявите къдрици. Крачетата й бяха обути в ниски ботушки от дивечова кожа. Демиън кимна одобрително и й отвори вратата.

— Кажи ми — помоли тя с издайническата си сладка усмивка, когато се покатери на капрата, — като какъв ще ме придружаваш този път — като учител или просто като кавалер?

— Чувствам се почетен, лейди Блейк, че си любезна да ме вземеш със себе си — отговори нежно той.

Мери изкриви уста.

— По дяволите паркът! Хайде да отидем направо в Хайгейт! Не ми харесва, когато се караме, а в последно време там е единственото място, където сме спокойни.

— Първо ще направиш една обиколка на парка! По това време е препълнено и много искам да видя какво впечатление ще направиш.

— Ти искаш да покажеш на всички, че си успял да купиш конете, обучени от Кънингам! — обвини го сърдито тя и Демиън избухна в смях.

— Трябва да призная, че доста хора им бяха хвърлили око.

— Мъже! — произнесе с дълбоко презрение Мери. — Под тази великолепна, силна външност вие сте просто малки момчета. Ти не си по-добър от Роб, когато непременно иска да спечели в играта на топчета.

— Всъщност как са братята ти? Получавала ли си скоро писмо? — Той не си направи труда да се защитава срещу заслуженото обвинение.

— Да, имам писмо от Хюго и няколко драсканици от другите двама — отговори Мередит. — Тио се надява, че през следващия сезон ще попадне между единадесетте най-добри играчи на крикет, а Роб се оплаква, че постоянно е гладен.

Демиън избухна в смях.

— Много добре си спомням това чувство! Непременно ще му изпратя нещо да попълни запасите си!

— Помолих Нан да му изпрати един голям козунак и няколко тортички — разказа му Мери. — Но съм сигурна, че няма да задоволят апетита му. Доколкото знам, всеки колет се разделя с другите момчета.

— Не се притеснявай — успокои я Демиън. — Другите ще го уважават много, че получава такива хубави работи от къщи, и той ще се радва, че дели с тях.

Влязоха в Хайд парк през портата Стенхоуп и Мередит трябваше да спира на всеки няколко метра, за да отговаря на познатите си, които я поздравяваха за новия впряг и горчиво се оплакваха, че Ръдърфорд ги е изпреварил.

— Е, доволен ли си? — попита тя, когато завършиха обиколката.

— Повече от доволен! Ти си невероятен кочияш, Мери Трелоуни. Нито за момент не се почувствах застрашен.

— Ти май се опитваш да ме провокираш, милорд?

— Опазил ме бог! — протестира той. — Това е последното, което бих направил. А сега обърни към Хайгейт и побързай!