Джейн Фийдър
Жена с минало (11)

11

— Тази сутрин чух във Фоуей невероятно интересна история. — Сър Алджернон Барат погледна със сияещо лице гостите, събрани в салона на жена му. Той беше много гостоприемен и винаги се радваше, когато намираше посетители в дома си. Защото посетителите забавляваха Пейшънс, а не обратното. Този следобед бяха пристигнали много гости и той побърза да предложи на господата нещо по-силно от чай. — Историята със сигурност ще шокира дамите, осмелявам се да го кажа, защото съм уверен, че един малък шок не може да навреди дори на най-чувствителните сърца. — Той се засмя тихо и напълни чашата на лорд Ръдърфорд с кларет. — Всъщност си мисля, че въпреки всичките си протести дамите ще се насладят на историята. Как мислите, Ръдърфорд?

— Тъй като не принадлежа към общността на женените мъже, Барат, не смея да изкажа мнение — отговори с усмивка Демиън. — Ще ви призная, че нямам голям опит с нежния пол.

— Това е нормално за един войник, милорд — промърмори лейди Блейк и пръстите й нервно подръпнаха тънката ръкавица.

— Напълно права сте, мадам — отговори той и се поклони.

— Хайде, Алджернон, разкажи ни най-после тази история! — извика сърдито Пейшънс. — Сигурна съм, че никоя от нас няма да припадне. Знам, че господата обичат да ни наричат оранжерийни цветя, но в действителност ние съвсем не сме толкова слаби и крехки. — Тя се усмихна и кимна самодоволно към дамите.

— Историята е за джентълмените — започна съпругът й и отпусна тежкото си тяло върху крехкия стол. — Вероятно знаете, Ръдърфорд, че обикновено не разговаряме по тези тема пред дамите — продължи той, докато въртеше тънката чаша между пръстите си. — Наистина, колкото по-рядко споменаваме тези господа, толкова по-добре. Но историята е толкова невероятна, че по изключение ще престъпим това правило.

— О, побързай и говори по същество, скъпи! — заповяда вече изнервената от любопитство лейди Барат.

— Разбира се, скъпа, разбира се! Доктор Форест ми разказа, че преди няколко нощи „джентълмените“ доставили стока във Фоуей, под носа на митничарите, и… — Той направи пауза, за да подсили драматичния ефект на историята си. — Погодили им такъв номер, че шефовете на бреговата охрана направо се пръснали от гняв. Във Фоуей разправят, че този път водачът на „джентълмените“ е прекалил с дързостта си.

— О! — прошепна Мередит и чашката й шумно се удари в чинийката. — Много съжалявам, но разговорът за тези… господа ме изнервя до крайност. Помня, сър Джон казваше, че те не знаят милост, когато си имат работа с шпиони и доносници, че е опасно дори да се говори за тях. Моля ви, сър Алджернон, нека да не говорим повече за онези хора!

— О, не бива да се притеснявате, скъпа! — Лейди Пейшънс я потупа снизходително по ръката. — Няма защо да се изнервяте от разговорите ни. Намирате се сред приятели, никой от нас не познава контрабандистите, следователно това, което се говори тук, няма как да стигне до ушите им.

— Естествено вие сте права, скъпа лейди Барат — прошепна Мередит. — Аз съм просто една глупачка.

— Ако сме успокоили в достатъчна степен страховете на лейди Блейк, можем да чуем историята до край — настоя лорд Ръдърфорд, без да изпуска от поглед сведената глава на Мередит. Не се съмняваше, че нервният й изблик е бил маневра за отклоняване на вниманието. Тя много искаше да му попречи да узнае края на историята. Бузите й бяха зачервени и това потвърди съмненията му. Интересно защо никой освен него не го забелязваше. Но междувременно той се беше научил да чете в нея като в разтворена книга.

— Казаха ми, че когато на сутринта отворили вратата на митническата служба, чиновниците намерили на стълбата две бутилки великолепна мадейра и благодарствена записка! — Сър Алджернон избухна в смях и се удари по бедрата. — Не е ли това великолепна шега? Който и да е, онзи момък има много здрави нерви. Да се подиграе така с властите! Не разбирате ли, с тази постъпка джентълмените хвърлят ръкавицата в лицето на полицията! Те никога няма да им го простят!

— Може би сте прав — проговори с треперещ глас Мередит. — А защо да не им благодарят, ако мадейрата им хареса…

Забележката беше толкова абсурдна, че гостите зяпнаха смаяно. Най-после сър Алджернон се покашля и отговори:

— Права сте, съвсем права сте, скъпа лейди! Каква приятна мисъл… наистина приятна! Но не вярвам, че светът е толкова приятно място, колкото ви се иска, скъпа Мередит.

— Не бива да разрушаваме илюзиите на лейди Блейк — подкрепи го Демиън и я удостои с вълча усмивка. — Между днешните хора рядко се среща толкова освежаваща вяра в човешката природа.

— О, колко хубаво го казахте! — отвърна развълнувано Мередит. — Вие сте безкрайно любезен, милорд! Аз съм твърдо убедена, че тъй като светът е твърде неприятно място, ние сме длъжни да правим всичко възможно, за да потушаваме тези неприятности. — Тя вдигна глава към гостите и ресниците й затрепкаха.

— От време на време — негово благородие извиси многозначително глас — известна доза неприятности са необходими и полезни за душата.

— Смятате ли, че бреговата охрана ще успее да залови „джентълмените“, сър Алджернон? — намеси се мисис Ансби.

— О, никак не ми се иска да стане така — засмя се домакинът. — Не мога да си представя как ще живеем без тях. Но няма съмнение, че полицията ще удвои бдителността си.

Мередит посегна към чантичката си и стана. Приглади диплите на избелялата кафява рокля, която бе избрала за това следобедно посещение, и се обърна към домакинята:

— Скъпа Пейшънс, много съм ви благодарна за гостоприемството. И на сър Алджернон, разбира се! — Тя направи реверанс в посока към домакина. — Историята ви беше крайно забавна сър, и ви моля да извините неопитността ми. — Тя се изкиска, което опъна до край и без това раздразнените нерви на Ръдърфорд. Когато Мередит направи реверанс и пред него и му подаде ръка за сбогуване, той стисна пръстите й с такава сила, че тя изкриви лице от болка.

— Аз също ще се сбогувам, лейди Барат — заяви любезно той. — Почакайте ме, лейди Блейк, ще ви изпратя до колата ви!

Мередит не можеше да отхвърли предложението, без да забележат гостите в салона. Затова бе принудена да изчака, докато той се сбогуваше церемониално с дамите, покланяше се, разтърси ръката на домакина и най-сетне й отвори вратата.

Колата чакаше пред входа. Лорд Ръдърфорд й помогна да се качи и се сбогува с кадифен глас.

— Вече се радвам на следващата ни среща, лейди Блейк. Трябва да обсъдим някои много сериозни въпроси.

— Наистина ли, милорд? — Тя вирна упорито брадичка. — Не мога да си представя какво би могло да бъде толкова сериозно.

— Дайте малко воля на въображението си и съм сигурен, че ще се появят някои много приятни картини! — изсъска заплашително той и отстъпи крачка назад, когато Томи потегли. Старата карета затрополи по настланата с чакъл алея и Демиън я изпрати със зъл поглед.

 

 

— Не мога да разбера как така никой не се е постарал да налее в главата ти малко разум! Знам, че възпитанието ти е занемарено, но чак пък толкова! — Мери погледна крадешком часовника си. Лорд Ръдърфорд бушуваше вече десет минути.

Тя бе обмислила добре защитата си и беше мълчала през цялото време, понасяйки безропотно залповете обидни думи. Все още седеше на петите си, скръстила ръце в скута, свела очи към пясъчния под на пещерата.

— Защо? — попита може би за стотен път Демиън. — Кажи ми поне една разумна причина, поради която си поела този безсмислен риск и си направила опасността още по-голяма! Защо ти беше нужно това предизвикателство?

— Онази нощ не помислих за това — призна тихо тя и му се усмихна с надеждата да го успокои. — Тогава гледах на нещата по друг начин. Но станалото — станало. Колкото и да ме укоряваш, не можеш да промениш нищо. Признавам, че думите ти звучат убедително, но вече нищо не може да се направи. — Устата й се накъдри в дяволита усмивка. — Искаш ли да изпием по чаша бургундско? Отлично е, уверявам те. А и е крайно време да опиташ яденето. Положих толкова усилия да го приготвя…

Храната беше наредена на обърнато сандъче, застлано с колосана карирана покривка. Прашна бутилка стоеше до голяма чиния с фаршировани раци, кошничка прясно опечен хляб, купичка с масло и друга с череши.

— Раците са прясно уловени и аз лично ги приготвих за теб — обясни тя и наля гъстото червено вино в две чаши. — Ще вдигнете ли тост, милорд?

Никак не му се искаше да спре — гневът му беше напълно оправдан, но не можа да устои на очарователните й трапчинки.

— За какво да пия, Мери Трелоуни?

— За примирие? — предложи с усмивка тя. — Или може би за любовта? — Косата беше разпусната по гърба й и тя носеше една от простите пъстри рокли, които той предпочиташе пред ужасните чували от вълна или сатен, които тя обличаше за пред обществото. Роклята имаше прилично деколте, тесни ръкави, закопчани на китките, а талията беше пристегната с широк колан. Босите крака под полата допълваха впечатлението за младост и невинност на фона на провинциалната простота — ако не бяха дяволито бляскащите очи и извитите ъгли на устата. Очевадно тя не се беше трогнала ни най-малко от обвиненията, с които я бе засипал.

Ръдърфорд въздъхна примирено.

— Е, добре, пия за любовта — вдигна чашата си той. — И пак в името на любовта те питам, Мери, няма ли най-после да се откажеш от тази лудост?

— Не мога — обясни спокойно тя. — А и съм на мнение, че безумни са само онези дела, които не са нужни. По какъв друг начин бих могла да постигна целите, които съм си поставила? Искам Пенденис отново да бъде моя неприкосновена собственост, искам да изплатя всички дългове на съпруга си и да мога спокойно да се грижа за братята си. Без пари не могат дори да завършат училище.

— Тогава се омъжи за мен — почти извика той, остави чашата си на импровизираната масичка и посегна към ръцете й.

Мередит поклати глава.

— Това не е решение, Демиън. Няма да се омъжа за никого само защото искам да се отърва от проблемите си.

— Не съм казал това! — Той взе чашата от ръката й и я сложи до своята. — Омъжи се за мен от любов. Аз те обичам и ти ме обичаш — нали така ми каза?

— Само в романите на мисис Радклиф любовта побеждава всички житейски несгоди, милорд — усмихна се Мередит, надявайки се думите й да не са прозвучали твърде остро. — Онова, което имаме ние, е само приключение, което никога няма да стане нещо повече. Само си помисли кой си ти и коя съм аз. Никой от семейство Кейли не би се оженил за момиче от семейство Трелоуни. Да не говорим пък за контрабандистка.

— Когато се омъжиш за мен, ще престанеш да бъдеш контрабандистка, а пък оплакванията от произхода ти прозвучаха глупаво. Нямам никакво намерение, нито изпитвам потребност да търся изгодна партия за женитба. Единственото, което ме смущава у теб, Мери Трелоуни, е склонността ти към незаконни приключения!

— Аз съм си авантюристка по душа и това няма да се промени. — Мери не беше съвсем сигурна, че казваше истината, но заради самия него трябваше да го убеди, че аргументите му куцат. — Ти беше нещастен, скучаеше…

— Стига толкова! — Той дръпна ръцете си като опарен. — Ти ме обиждаш, Мери. Няма да седя пред теб и да слушам, че чувствата ми към теб са се породили единствено от скука и гняв заради прекъснатата ми кариера в армията! — Той скочи, обърна й гръб и закрачи към изхода на пещерата.

Мери огледа тъжно уютната пещера. Малката маса, пъстрото легло от дюшек и възглавници, които беше донесла от павилиона, вкусната храна, която бе приготвила с ликуващо от страст сърце, всичко това беше придобило истинския си вид — достойни за съжаление напъни на едно малко момиче, което си играеше в страната на фантазиите. Беше глупаво да вярва, че Демиън ще се задоволи да участва в играта й, без да поиска повече. Той не живееше два различни живота, както бе свикнала тя, не можеше да играе две различни роли. Истината беше, че понякога и тя самата не знаеше коя е в действителност. Тя бе започнала тази любовна връзка като разширение на пиесата, в която играеше главната роля, като още една гара в играта. Само ако продължеше да гледа на връзката им по този начин, можеше да забрави реалността и да потисне болката, която я измъчваше все по-силно; защото този антракт щеше да бъде много кратък.

— Е, добре, моя малка авантюристке, щом искаш само това, ще го имаш.

При звука на дрезгавия глас Мередит се обърна стреснато. Демиън стоеше на входа на тунела, опрял ръце на хълбоците си. Мрачно изкривената уста и решителните сиви очи бяха загубили нежността си.

— Щом като толкова държиш да живееш сред рискове и приключения, ще ги имаш с мен!

Устата й се отвори и веднага се затвори отново, както правеха пъстървите на Роб. Още преди да е намерила правилните думи и да ги е изрекла, той я вдигна, като че не тежеше повече от малко котенце — което не отговаряше на фактите, — и я понесе през тунела.

Преди Мери да си е възвърнала дар слово, вече бяха излезли навън в меката лятна вечер.

— Веднага ме пусни! Да не си полудял?

— Без съмнение — отговори спокойно Демиън. — Лудостта явно е заразителна. — Той заслиза решително към брега. — Искам да поплувам — обясни небрежно той. — И ти ще дойдеш с мен.

Това беше заповед, не въпрос. Мередит, която се разкъсваше между възмущението и смеха, най-сетне можа да стъпи на краката си. Преди да е успяла да реагира, той я разсъблече. Това стана толкова бързо и с такава сръчност, че тя закопня за бавното сваляне на дрехите, което бяха практикували досега. След това той свали и своите дрехи, прегърна я — ръцете и устните му изразяваха най-убедително настроението му, — и се запъти към водата.

Нощният въздух върху голата й кожа, грубите му ръце, които се плъзгаха по тялото й, нарастващата му възбуда, която се притискаше в бедрото й, всичко това отнесе Мередит в свят от чувства, за чието съществуване на беше подозирала. Щом я пусна, пръстите й се заровиха в пясъка, зърната на гърдите й щръкнаха под милувката на коравите косъмчета по гърдите му, тялото й се стегна, когато той я привлече към себе си, за да се слее с нея. Тя простена до устата му, ръцете й се сключиха около шията му и тя се отвори за него, очаквайки да я изпълни цялата.

— Хвани се добре за мен — пошепна той. Когато тя се подчини, той я хвана под коленете и я вдигна във въздуха, като едновременно с това проникна дълбоко в нея.

Мери уви крака около гърба му и го зацелува жадно, загриза долната му устна с отчаяното желание на умиращ в пустинята пътешественик. В момента за нея нямаше нищо друго освен този самотен плаж, на който двамата голи влюбени можеха да бъдат видени от всеки рибар, излязъл в морето да се погрижи за кошовете с омари. Телата им се очертаваха ясно в мекия нощен въздух. Никога не беше правила нещо толкова безумно — и по изключение този път лудата идея не бе дошла от нея.

— Е, беше ли това достатъчно лекомислено за теб, скъпа моя авантюристке? — попита Демиън и я пусна така внезапно, че тя се плъзна по него и едва не падна в пясъка. — Хайде, нали щяхме да плуваме!

Мери изохка уплашено, когато той хвана ръцете й и я повлече към прибоя.

— Не искам да плувам. Защо трябваше да престанем?

— Ако още не познаваш насладата от радостното очакване, момичето ми, за мен ще е безкрайно приятно да те науча — отговори Демиън и навлезе спокойно в хладните вълни. Мери бе принудена да го последва. — Можеш да спечелиш много, ако се научиш да отлагаш удоволствията, любов моя!

Когато водата стигна до бедрата им, той спря и я притисна към себе си. Сложи едната си ръка на талията й, а с другата вдигна брадичката й. Усмихна й се, но в погледа му беше скрито нещо, което тя не можа да разгадае — смесица от желание, болка, желязна воля. Очите й се затвориха под целувката му и той свали ръка от брадичката й, за да помилва гърдите й над водата, която се плискаше около долната част на тялото й. Той разтри твърдите розови връхчета между палеца и показалеца си, докато тя простена и се разтрепери, а пулсиращата горещина в тялото й се сблъска с хладното море. Демиън изви тялото й малко назад, над ръката, която я обгръщаше, докато другата му ръка се плъзна по корема й и навлезе между меките кичурчета в слабините й. Той разтвори бедрата й с коляно и тя усети студеното докосване на морето. Пръстите му последваха водата и навлязоха дълбоко в нея, докато тихите й стонове преминаха във викове от наслада. Морето и ръката му се обединиха в инструмент на удоволствието. Едновременно с това той я привличаше във все по-дълбоки води, докато тя се отпусна върху ръката му и тялото й се откри пред търсещите му пръсти. Когато бе готова да изкрещи, че не може повече, че се е сляла с водната стихия, която я държеше и милваше, той я вдигна и я изнесе на брега, където я положи зад една скала, наполовина във водата. Пясъкът под нея се движеше ритмично с вълните, докато той я любеше с дивия напор на собствената си страст, която беше сдържал в моментите на нейната. И това щастие не беше нищо в сравнение с върха, до който достигнаха заедно, пленници на телата си, на морето и пясъка.

Изтощени, двамата лежаха дълго в хладните вълни, които галеха телата им. Най-сетне Демиън отдели устните си от нейните, изправи се и я вдигна. Без да говорят, двамата измиха пясъка от телата си. Мередит се разтрепери и Демиън, който внезапно се върна в действителността, посегна към ръката й.

— Трябва да се движиш, скъпа — заповяда той, — иначе ще настинеш!

Той се втурна да бяга по брега и я повлече след себе си. Отначало Мери се възпротиви, спъна се няколко пъти и шумно изрази възмущението си от това рязко прекъсване на магията; но много скоро, когато кръвта запулсира по-бързо по вените й и солената вода върху кожата й засъхна, тя се засмя ликуващо и затича по-бързо, за да бъде в крачка с него. Косата й се развя от вятъра.

Демиън спря да тича едва когато се увери, че и двамата са сухи и затоплени. Като се смееха и непрестанно се докосваха, двамата се облякоха и се върнаха в уютната пещера, където ги чакаше бургундското.

— Ти обичаш рисковете не по-малко от мен — засмя се доволно Мередит и се надигна на пръсти, за да го целуне. — Даже повече от мен, както стана ясно.

— След като трябва да се конкурирам с контрабандата, за да ти предложа достатъчно вълнения, явно нямам друг избор.

Мередит отстъпи крачка назад и потрепери, сякаш я беше ударил.

— Нима си направил всичко това от гняв? — попита тихо тя. Ръдърфорд се намръщи и притисна слепоочията си с пръсти.

— В началото бях бесен от гняв — започна бавно той, — но след първото ни докосване забравих, че искам да те накажа. — Той я погледна втренчено и устата му се изкриви в усмивка. — Нека бъде така, както искаш ти, Мери Трелоуни! Щом държиш на приключение, ще го имаш. Не съм толкова глупав, че да застраша онова, което имам… само защото не мога да получа онова, което искам.

Незнайно по каква причина тази забележка не я утеши. Имаше чувството, че е отговорила на великодушието му с някаква дребна, жалка отплата и той съзнава това. Все пак Мери беше убедена, че е взела правилното решение. Имаше достатъчно разум, за да приеме онова, което й предлагаше светът: известна отсрочка, късче щастие. Невъзможно беше мъж и жена от две различни класи на обществото да се съберат в законен брак. Ръдърфорд се държеше не като син и наследник на херцог Кейли и очевидно харесваше това необичайно поведение. Някой обаче трябваше да го спре, защото беше готов да извърши ужасна грешка, която щеше да унищожи и нея, и него. И двамата ли? Мередит се изсмя безрадостно. Женитбата с нея щеше да разруши живота на Демиън — това беше толкова сигурно, колкото, че утре слънцето ще изгрее отново. Тя обаче щеше да заживее в лукс, бъдещето на братята й щеше да бъде осигурено. Ръдърфорд никога нямаше да престъпи думата си, колкото и да се измъчва от грешката си. Когато установи, че необикновената жена, която беше довел от Корнуол, не е съпругата, от която се нуждае или която наистина иска, тогава ще трябва да се изправи лице в лице с грешното си решение. Затова сега Мери беше длъжна да мисли и за двамата.

Стана й много мъчно, когато разбра, че очевидно вече не е нужно да се измъчва с такива мисли. През следващите дни той не заговори нито веднъж за женитба. Всяка нощ се любеха в пещерата и забравяха грижите и конфликтите. Дните им бяха изпълнени с общата тайна и Демиън с учудване установяваше, че артистичният му талант се усъвършенства с всеки изминал ден. Мери използваше целия спектър от скрити намеци, които пускаше в употреба винаги, когато им беше трудно да запазят приличие пред съседите. И тъй като за момента не се планираше доставка, той нямаше защо да се страхува за сигурността й. За съжаление този период на щастие се оказа много кратък.