Джейн Фийдър
Жена с минало (9)

9

Колкото и да се опитваше, до края на нощта Мередит не можа да се пребори с обзелата я паника. Страхът я обгръщаше като безформена, все по-сгъстяваща се мъгла, която непрекъснато й се изплъзваше. Само ако можеше да разбере какво става с нея, щеше да се научи да го контролира. Ала новото чувство я бе връхлетяло изведнъж и силата му я объркваше. В продължение на няколко минути се бе наслаждавала на невероятните усещания в прегръдката му, всичките й чувства и сетива бяха съсредоточени в този топъл мрак, който обгръщаше само тях двамата. Единственото й желание беше този миг никога да не свършва. След това обаче в главата й експлодира нещо като червена огнена топка. Тя беше в опасност да загуби нещо много важно, на което се основаваха самочувствието и задачата на живота й.

Едва когато първите розови ивици на зората прорязаха черния мрак, тя разбра на какво се дължи състоянието й. Тя бе влюбена в наследника на херцог Кейли. Мери Трелоуни, която печелеше прехраната си и издръжката на братята си с контрабанда, която живееше под сянката на бесилката, обичаше бъдещия херцог Кейли. И на всичкото отгоре този бъдещ херцог й беше заявил, че я обича — даже я бе помолил да се омъжи за него. Естествено това негово безумие имаше обяснение — тя го бе намерила миналата нощ и сега беше много доволна от себе си. Причината беше самата тя. Лекомислието й и пълната липса на задръжки я бяха докарали до това положение. Никога преди не беше имала подобни трудности. Най-сетне, когато пропяха първи петли. Мередит заспа дълбоко, облекчена от решението, което беше взела. Възнамеряваше колкото се може по-скоро да го превърне в действителност.

 

 

— Моля те, Нан, приготви ми костюма за езда. Имам разговор с мистър Доун във Фоуей. — Мередит отметна завивката и стъпи с босите си крака на дъбовия под, затоплен от лъчите на утринното слънце. Тя се прозя, протегна се, прогони решително чувството за празнота и изхлузи нощницата през главата си. Никога не се беше интересувала кой знае колко от собственото си тяло, защото не разполагаше с време и беше имала твърде малко поводи в досегашния си добродетелен живот. Днес обаче, докато се миеше със студена вода, забеляза твърдостта и дължината на крайниците си и се зарадва на гладката си кожа. Когато докосна гърдите си, връхчетата им щръкнаха и порозовяха също както през последната нощ под милувката на една друга ръка.

Тя застана пред огледалото и се огледа любопитно, без да обръща внимание на неодобрителните погледи на Нан. Дали тялото й беше привлекателно за мъжете? Съпругът й често й беше казвал, че не била съвсем по вкуса му. Той твърдеше, че имала момчешки бедра, гърди като лимони, нищо, за което мъжът можел да се хване. Изобщо не приличала на Джорджиана Колиер, която още на осемнадесет години имала извивки на Венера.

— За какво мислиш? Стоиш пред огледалото без дрехи и се разглеждаш. Това не е прилично, Мередит! — Нан пъхна в ръката й ризата. — Имаш тялото, което ти е дал господ, и не можеш да го промениш.

— Права си — съгласи се тъжно Мери. — И аз стигнах до същото заключение.

— Защо изобщо те занимават подобни мисли? — Интелигентните очи на Нан гледаха остро и строго, сякаш Мери ходеше още на училище и беше скрила от нея някаква нещастна тайна.

— О, нищо ми няма. — Мередит обърна гръб на огледалото и бързо започна да се облича.

Нан изръмжа недоверчиво, но не зададе повече въпроси за огромно облекчение на възпитаницата си. В действителност възрастната жена имаше свое мнение за това странно поведение, но беше твърде мъдра, за да заговори за него. Предположенията й със сигурност щяха да бъдат отречени, и то с гняв.

Мередит бе стигнала до стълбището, когато чу откъм стаята за закуска добре познат глас. Възбуденото бъбрене на Роб се смесваше с тракането на съдове, със сериозния глас на Хюго и звучния баритон на лорд Ръдърфорд. Мередит се хвана за парапета и се обърна рязко с намерението да се върне в стаята си, но в този момент от задното крило на къщата се появи Сийкомб с кана кафе.

— Добро утро, лейди Мери! Сварих това кафе специално за вас, прясно смляно, както го обичате.

— Благодаря ви, Сийкомб, много сте внимателен! — Мери се усмихна примирено и закрачи към стаята за закуска. — Добро утро, лорд Ръдърфорд, много рано сте станали. Не очаквах толкова ранен гост, но все пак се радвам на приятната изненада.

Тонът й беше хладен и той смръщи чело; въпреки това стана, поклони се и й придърпа стол.

— Нямах намерение да се самопоканя на закуска, лейди Блейк, но страшно обичам пикантни бъбречета на грил, а мисис Пери явно не е в състояние да ги приготвя.

— Добре дошъл сте, сър — отговори тя и седна. — Благодаря ви, Сийкомб. — Слугата постави каната пред нея. — Желаете ли кафе, лорд Ръдърфорд?

— Предпочитам тази отлична бира, мадам.

— Само си представи, Мери! — Роб подскачаше нетърпеливо на стола си. — Лорд Ръдърфорд е дошъл да покани всички ни на пикник. Каза, че ще вземем коне и голяма кошница с храна и ще си потърсим някое хубаво местенце в Йелън фолс.

— Много мило от ваша страна, милорд — усмихна се Мери. — Сигурна съм, че ще си прекарате чудесно.

— Поканата включва и вас. — Демиън седеше на красиво резбования стол начело на масата, небрежно преметнал крак върху крак, и я наблюдаваше неотстъпно.

— Боя се, че нямам време за излети, сър. Веднага след закуската тръгвам за Фоуей.

— Тогава можем да превърнем деловата среща в разходка на коне — предложи веднага той. — На път към Ландрет минах през Фоуей и ми се стори хубав град. Сигурно в гостилницата ще ни нахранят прилично. Докато вие уреждате делата си, Роб, Тио и Хюго ще ми покажат забележителностите.

— Идеята е чудесна, сър! — Тио скочи от мястото си. — През тази ваканция още не сме ходили във Фоуей. Ще яздим ли, Мери, или ще отидем с колата?

Роб скочи развълнувано от мястото си и дори лицето на Хюго се разведри при перспективата за това забавление. Мери знаеше, че не бива да разваля удоволствието на момчетата, освен това не можеше да им разкрие причината, поради която не искаше да се съгласи с това начинание. Решението, до което беше стигнала на разсъмване, щеше да бъде изпълнено по друго време — освен ако през деня не намереше възможност да остане насаме с Ръдърфорд, за да го уведоми.

Гледката на четиримата Трелоуни, придружени от лорд Ръдърфорд, които препускаха към Фоуей в ранната юлска сутрин, предизвика навсякъде голям интерес. Лейди Колиер, която тъкмо даваше нареждания на градинаря си как да подреже пълзящите рози на градинската порта, ги видя първа. Групата спря учтиво, за да могат да разменят поздрави. Когато продължиха, лейди Колиер изтича в къщата, за да се преоблече и да поръча колата си. Беше й безкрайно приятно, че поне веднъж можеше да изпревари Пейшънс Барат с пресни новини. Макар че в излета на Мередит и братята й с лорд Ръдърфорд нямаше нищо неприлично, начинанието без съмнение бе необичайно. Никой не беше очаквал, че малката вдовица ще си намери такъв могъщ покровител.

Ако беше очаквала някакво специално внимание, многозначителни погледи от пламтящи очи, Мередит остана разочарована. Лорд Ръдърфорд яздеше до нея, но двамата разговаряха само за незначителни неща. През повечето време той говореше с момчетата. Тя нямаше възможност да се покаже студена и безразлична, защото той не й даваше случай да го стори. Държеше се, като че между тях не се беше случило нищо особено, като че никога не й беше казвал, че я обича, и Мередит скоро започна да подозира, че любовното му признание е било само сън.

С изключение на странното, неизпитвано досега чувство на възбуда, което усещаше близо до него, на желанието й постоянно да гледа ръцете му и да си спомня колко приятно се беше чувствала в обятията му, тя се чувстваше както обикновено. Само щом видеше усмихнатата му уста, и устните й изтръпваха от желание.

Стигнаха във Фоуей предиобед. Варосаните къщи, разположени от двете страни на река Фоуей, ги посрещнаха приветливо. В града цареше оживление: хората бързаха по работата си, тичаха деца, мучаха крави.

— Коя гостилница бихте препоръчали, мадам? — обърна се Ръдърфорд към придружителката си.

— „Роял“ е по-качествена от „Таралежът и детето“ — отговори с усмивка тя, — но аз съм на мнение, че никоя гостилница не е в състояние да ви предложи онова, на което сте свикнали.

— Моля ви се! Вече ви обясних, че претенциите ми не са големи — отговори мъжът. — Ще поръчам обед в отделна стая в „Роял“. Ще ни намерите там, когато приключите с делата си.

— Смятам, че работата ми с мистър Доун ще приключи за около половин час. — Мери установи, че му се усмихваше почти нежно, и се ядоса на себе си.

В отговор лордът се наведе към нея и я помилва по бузата.

— Ще ви чакаме с нетърпение. — Очите му светнаха съзаклятнически и Мередит не можа да не реагира. Тя промърмори нещо неразбрано и обърна кобилата си към улицата, на която беше кантората на адвоката мистър Доун. Щом я забеляза, младият му помощник повика едно чираче да държи коня на лейди Блейк, докато той лично отведе посетителката в светилището на господаря си.

— О, добро утро, лейди Блейк! — Мистър Доун беше едър, грубичък мъж с доста голямо шкембенце и вечно зачервено лице. Веднага се познаваше, че адвокатът умееше да цени приятните неща в живота. — За мен винаги е радост да ви видя.

Мередит го поздрави с искрена сърдечност. През годините след смъртта на мъжа й адвокатът беше станал неин приятел. Той се занимаваше с обратното изкупуване на имотите й, работеше извънредно дискретно и нито веднъж не попита откъде идваха сумите, които тя внасяше при него. Даваше й добри съвети, като например кои части от имота да си възвърне най-напред, освен това се отнасяше към клиентката си с цялото уважение, което беше проявявал към съпруга й. А може би и с още по-голямо уважение, както се изрази веднъж пред мисис Доун — защото дамата носела на крехките си рамене умна главичка и имала твърда ръка, когато трябвало да се пести; накратко, била много различна от прахосника сър Джон.

И днес той я покани с широк жест да седне на най-хубавия стол и й предложи шери. Мередит прие с усмивка и веднага заговори по същество.

— Надявах се да събера достатъчно пари, за да мога днес да откупя Дюкит Спини, мистър Доун, но се наложиха други разходи.

Адвокатът поклати глава.

— Колко жалко! Вече съм приготвил документите според желанията ви.

— Следващия месец ще го направя — увери го тържествено тя. — В момента имам само половината от сумата. — Тя бръкна в дълбокия джоб на костюма си за езда, извади кожена кесия и нареди банкнотите на масата. — Ясно ми е, че банката не работи с частични плащания, но ще се радвам, ако съхранявате тези пари, докато събера остатъка.

— Ще позволите ли да ви направя едно предложение? — Адвокатът скръсти ръце върху големия си корем, изчака кимването й и продължи: — Плащането на лихвите по значителния кредит, който сър Джон взе преди смъртта си, трябва да стане през следващия месец. Ако с тази сума платите лихвите предварително, ще спестите шест процента за един месец. — Той кимна многозначително. — Така ще намерите по-добро приложение на парите си, не намирате ли, лейди Блейк?

Мери въздъхна примирено.

— Естествено вие сте прав. Но ми е крайно неприятно да плащам лихви за нещо, което не съм видяла. Без тези лихви Пенденис вече да е свободен.

— Защо тогава не изплатите първо кредита? Ипотеките не са толкова бързи. — В очите му се четеше съчувствие. Веднъж й бе направил това предложение, но Мередит искаше да изкупи обратно земите си, и той разбираше желанието й.

— Това ще трае най-малко една година. Пет хиляди фунта са доста голяма сума. Остават ми само Дюкит Спини и Лоуър форти. Искам първо да си върна тях, мистър Доун.

— Вие решавате. — Той преброи банкнотите и ги прибра в железния сейф в ъгъла на стаята. — Ще съхранявам парите ви до следващия месец.

— Не. — Мери се изправи и сложи ръкавиците си за езда. — Платете лихвите по кредита, ако обичате. Надявам се следващия месец да събера достатъчно пари за Дюкит Спини.

— Вие сте невероятно пестелива млада дама — промърмори той.

— Прав сте — съгласи се спокойно Мери. — Понякога и аз се учудвам как успявам да разделя на две всяко пени, преди да го похарча.

— Права сте, милейди. — Той поглади замислено брадичката си, понечи да каже още нещо, но когато Мери се запъти към вратата, побърза да я изпрати до улицата, където чирачето държеше коня й.

— Желая ви всичко хубаво, мистър Доун! Още веднъж ви благодаря за всичко, което правите за мен. — Мери се наведе от коня и му подаде ръка. Адвокатът отговори с топлота на ръкостискането й.

— Старая се, милейди.

Мистър Доун изчака, докато конят и ездачката изчезнаха зад завоя, като продължаваше да поглежда брадичката си. Вече беше убеден, че лейди Блейк има и други източници на доходи. Колкото и да пестеше, тя не беше в състояние да събере сумите, които му беше поверила през последните две и половина години. Ала вътрешният глас го съветваше да не споделя с никого това прозрение; нямаше да разкаже дори на скъпата си съпруга, защото тя беше изключително любопитна. Той поклати глава и отиде да вземе бастуна си от стаята. Беше време да отиде да обядва с безупречната си съпруга, която със сигурност му бе приготвила нещо вкусно.

Мери се запъти към гостилница „Роял“, замислена за последната част от разговора си с адвоката. Понякога погледът му я караше да се чувства неловко. Очевидно той бе разбрал, че тя не беше в състояние да събира такива суми единствено с пестене — но досега не беше споменат нито веднъж за съмненията си. Днес обаче я гледаше някак си по-различно. Не бе възможно да подозира истината, но ако кажеше на някого за предположенията си, те щяха да се разпространят много бързо във Фоуей и скоро да стигнат до Ландрет. Мери съзнаваше този риск още от самото начало, но й трябваше компетентен човек, който да се занимава с имотите й, затова се бе доверила на адвоката. Досега мистър Доун беше честен и й съчувстваше, освен това винаги й даваше добри съвети как да се справи със сложните въпроси около имуществото си. Какво ли щеше да си помисли, когато следващия месец получеше двойно повече пари? Не мога да го направя, реши неохотно Мери. Не можеше да удвои сумата за изплащане на ипотеките, без да предизвика любопитни въпроси. Въпреки вроденото си нетърпение трябваше да прояви предпазливост и да изчака.

Все още намръщена, тя остави кобилата си в двора на „Роял“ и влезе в гостилницата.

— Добър ден, лейди Блейк! — Собственикът се поклони дълбоко и потри доволно големите си ръце. — Негово благородие ви очаква в най-хубавата стая на първия етаж.

— Благодаря ви, Джъд. — Тя го последва нагоре и той й отвори с величествен жест вратата на единственото частно помещение за хранене в гостилницата За нейна изненада там беше само лорд Ръдърфорд, който я очакваше зад богато наредената маса.

— Не очаквах да ви заваря тук сам, сър. — Тя свали ръкавиците и шапката си и ги хвърли на рамката на прозореца. — Къде са момчетата?

— Роб узнал, че в града гостува пътуващ цирк. — Ръдърфорд се засмя и й наля чаша шери. — Доколкото разбрах, имало и панаир. Даже Хюго пожела да се поогледа и да прецени струва ли си да отидем всички следобед.

— Значи няма да се върнат поне няколко часа. — Мери пое чашата шери и застана до прозореца, за да гледа към улицата. — Ако знаех, щях да им дам малко пари. Те не биха ме помолили… но на панаир трябва да имаш пари, за да се забавляваш истински.

Придружителят й се покашля смутено и рече колебливо:

— Аз… ами аз си позволих…

Тя се обърна към него.

— Благодаря ви! Трябваше да се сетя, че ще го направите. — В гласа й имаше искрена топлина. Двамата се държаха съвсем естествено, когато ставаше въпрос за момчетата Трелоуни. — Колко ви дължа?

— Няма ли да ми разрешите да направя малък подарък на младите си приятели?

— Не — отговори решително тя. — В никакъв случай.

— Е, добре. Дадох на всяко момче по половин суверен. Хюго обаче ми каза, че нямал нужда от пари.

— Типично за него — засмя се Мери и му подаде един суверен, а той го прибра в джоба си с примирено изражение.

— Е, свършихте ли работата? — осведоми се лордът. — Надявам се, успешно?

— Да, благодаря. По-скоро задоволително. — Усмивката, която придружаваше думите й, беше малко отнесена.

— Отговорът ви не ме задоволява — рече почти сърдито той и се облегна на перваза на камината. — Аз съм любопитен човек. Обикновено вие лъжете с такава лекота, че никой не го забелязва. Този път обаче не полагате усилия да скриете някаква по-особена неистина. Питам се защо.

— Може би защото няма смисъл да лъжа вас, сър. — Мери отпи малка глътка шери. — Моля за извинение, че вниманието ми е другаде, но има неща, които в момента ме занимават повече от всичко друго. Разбирате ли, нямах намерение да прибавя към деловата си работа и светски задължения.

Лорд Ръдърфорд тихо изсвири през зъби.

— Значи аз съм светско задължение? Признавам, че ме улучихте болезнено. Доколкото знам, никога не съм се явявал в такава неблагоприятна светлина, поне никога пред гостите си.

Мередит се изчерви до корените на косата си.

— Простете, ако съм ви засегнала, милорд. Не исках да кажа това…

— Лъжкиня — отговори той без горчивина и без особено да подчертава думата.

— Престанете да ме обвинявате, че лъжа. — Мередит захвърли официалната фасада.

— Ако вие престанете, ще престана и аз. Лъжата е много лош навик, нали знаете — заяви той с вид на учител, който разговаря с непослушна ученичка.

При тези думи устните й затрепериха и той се озова пред нея с две големи крачки. Взе чашата от ръката й и сложи пръст под брадичката й.

— Не… — пошепна тя, но в следващия миг устните му се впиха в нейните. — Не бива да правите това — завърши изречението си тя, когато той я пусна.

— Защо не бива, Мери? — Той се усмихна с топлата, сияеща, завладяваща усмивка, която я караше да забрави реалността и правеше страховете й глупави. Не, това не беше глупост, а тя не беше наивно малко момиче, което се оставя красивият външен вид, омагьосващата усмивка и блестящите очи да й замаят главата. Тя бе вдовица, почти навършила двадесет и четири години, обременена с дългове и с трима братя, които трябваше да отгледа. Жена като нея не можеше да си позволи да загуби здрава почва под краката си.

— Лорд Ръдърфорд — започна решително тя и направи крачка назад, — искам да ви помоля да… да престанете да ни посещавате в Пенденис, както и да не търсите повече срещи с мен. Аз не желая да ви виждам, не желая да общувам с вас, макар да ме ласкаете с вниманието си — добави тя със скромната усмивка, която беше запазила за съседите си.

— Как смеете да ми причинявате това! — изкрещя той и усмивката изчезна от лицето му. Сграбчи я за раменете и я раздруса с все сила, без да обръща внимание на възмутеното й изохкване. — Никога повече не ми се усмихвайте така! Откъде ви дойдоха в главата всичките тези глупости?

— Джентълменът не иска обяснение, когато дамата заявява, че не желае да го вижда, милорд — проговори с леден глас Мери.

— Вие изобщо не сте дама, за да ми държите такъв език, Мери Трелоуни! — изсъска ядно той. — Затова не се правете на изненадана, че не се държа с вас като с дама.

— Това е непоносимо! — Тя грабна ръкавиците и шапката си и се запъти към вратата, но лорд Ръдърфорд стигна до прага преди нея. Дългата ръка в тъмнокафяв сюртук й препречи пътя.

— Ако настоявате, Мери, ще се извиня за последната си забележка — проговори много по-меко той. — Но защо не искате да признаете истината? Онова, което става между нас, няма нищо общо с цивилизоваността и приличието.

— Може би сте прав — промърмори тя и втренчи поглед в една резка на вратата. — Но това още не означава, че се отказвам да изразявам желанията си и да очаквам да бъдат изпълнени.

— Вчера ви казах, че ви обичам и искам да ви направя своя съпруга. Вие ми дадохте да разбера, че се лъжа и че вие само ме развеселявате и ме предизвиквате — че сте ми нужна само като разнообразие в скучното ми съществуване. Искам да разберете много добре — тези забележки бяха безкрайно обидни! Щом настоявате на правото да изразявате желанията си, тогава и аз имам право да искам да ми вярвате, когато ви казвам нещо. Да не мислите, че не съм в състояние да си дам ясна сметка за чувствата си?

Мередит не намери какво да каже. Щом тя се бе влюбила в Ръдърфорд, защо той да не можеше да се влюби в нея? Но това не променяше нищо в останалите факти. Да разговарят за брак бе също толкова абсурдно, колкото да вярват в приказки. Ако той не беше в сегашното си настроение, недоволен и нещастен, със сигурност щеше да види този факт също така ясно, както го виждаше тя.

— Чакам отговора ви, Мередит. И искам да ме гледате, докато говорите.

Мери очакваше, че той ще вдигне лицето й към своето, както правеше обикновено, ала когато не го направи, бе принудена сама да погледне нагоре към него. Това беше проява на покорство и я ядоса.

— Признавам, че вие най-добре познавате своите чувства, сър.

Мъжът стисна устни и продължи да я гледа мълчаливо. След минута по стълбата се чуха бързи стъпки и гласовете на Роб и Тио, които се караха. Когато момчетата нахлуха в стаята, Мери стоеше до прозореца, а лорд Ръдърфорд се беше облегнал небрежно на камината с чаша шери в ръка.

— Знаеш ли, Мери, има чудесен панаир! — извика въодушевено Роб. — Циркът не е добър, само един гладен тигър и един папагал, но на панаира има дебела жена. Не можеш да повярваш колко е грамадна! Сър, няма да повярвате… — Той се обърна с грейнало лице към лорд Ръдърфорд и сериозният израз на мъжа веднага се разведри.

— Мисля, че мога да си я представя, Роб — отговори той. — А ти хареса ли я, Тио?

— Не много. — С изискаността на петнадесетте си години момчето вдигна равнодушно рамене. — Това е нищо в сравнение с панаира, който идва през септември в Хароу. Само че Роб още не го е виждал и няма да го види, докато не прекара три години в училището. Едва след третата година позволяват на учениците да посещават града.

— Пфу! Това не ме интересува — изсъска ядосано Роб. — Хайде да ядем, защото искам да отида пак на панаира! Умирам от глад!

— Как е възможно? — попита сърдито току-що влезлият Хюго. — Цяла сутрин се тъпчеш с ментови бонбони и сладкиши.

— Мир! — намеси се решително Мери. — Не мога да си представя, че човек може да хареса панаира, ако не си похапне сладки неща. Съгласен ли сте с мен, лорд Ръдърфорд? — Решена да забрави караницата им, тя се обърна непринудено към своя съюзник.

— Абсолютно — потвърди той, без да трепне. — Предлагам всички да посветим вниманието си на лакомствата, които ни очакват на масата. — Той й притегли стол и когато тя седна, връхчетата на пръстите му се плъзнаха по тила й.

По гърба й премина гореща тръпка и Мередит разбра, че той беше усетил реакцията й. Тя подаде на Роб чинията с корнуолски пастет и направи маловажна забележка за времето.

— Ще позволите ли да ви нарежа малко шунка, лейди Блейк? — попита със саркастична учтивост Ръдърфорд. — Или предпочитате пастет?

— Малко шунка, благодаря.

— Много разумно. — Той наряза няколко тънки филийки и ги сложи в чинията й. — Корнуолското предпочитание към пастетите е за познавачи — освен ако нямаме апетита на младежта.

— Или ако не сме си го заслужили с тежък труд на полето или край кошовете с омари — допълни с усмивка Мередит. — Мислех, че като бивш войник сте се научили да цените глада след физически труд на чист въздух.

— Войник ли сте били, сър? — Вниманието на Тио веднага се събуди. — На Пиренейския полуостров?

Мередит затаи дъх, питайки се дали той щеше да отговори грубо на момчето. След кратка пауза лорд Ръдърфорд отговори небрежно:

— Да, бях.

— О, страхотно! — Очите на Тио заблестяха. — Моето най-голямо желание е да стана войник, разбира се, когато навърша необходимата възраст. Обаче Мери се готви да ми създаде сериозни пречки. Тя не иска да стана войник, както не иска и Хюго да стане свещеник.

— Пречки не е вярната дума — защити се сестра му. — Казах само, че трябва да почакаме, докато Хюго порасне още малко, защото може да промени мнението си. Хюго трябва първо да завърши Оксфорд и ако и тогава държи на решението си, аз няма да застана на пътя му.

— Това е най-доброто решение на проблема — намеси се помирително лордът и сложи в чинията на Мери парче хляб с масло. Тя не се престори, че не го е разбрала. Тъй като именно тя беше засегнала темата за службата му в армията, за да го ядоса, сега трябваше да приеме реванша му.

Тио продължи да разпитва оживено и след кратко колебание Ръдърфорд реши да отговаря подробно на всичките му въпроси. Тъй като момчетата бяха твърде заети със своя нов приятел, Мери имаше достатъчно време да се посвети на собствените си мисли.

След като се нахраниха, по настояване на Роб тръгнаха да видят панаира. Лесно успяха да убедят Мери, че трябва да хвърля камъчета по кокосови орехи, и след разгорещеното състезание тя вече не можеше да запази сдържаността си спрямо лорд Ръдърфорд. Отидоха да видят дебелата жена и я намериха чудовищна. Всички се обединиха около мнението, че ако продължава да се тъпче със захаросани ябълки, Роб много скоро може да й стане съперник.

Към края на следобеда Мери притежаваше цял куп ненужни украшения, подаръци от братята й, и печалби от стрелбищата, където наградите бяха само за лица от женски пол.

— Какво да правя с всичко това? — попита засмяно тя и им показа пълните си ръце: няколко пъстри гривни и пръстени, малко ветрило от рибена кост и две парчета плат, които трябваше да бъдат шалове. — Сигурно има много момичета от селото, които биха се зарадвали да имат такива неща.

— Запазете ги! — Ръдърфорд взе нещата и ги върза в едното шалче. — Един ден, когато остареете и побелеете, ще ги намерите на тавана и ще се запитате откъде ли са се взели. Тогава ще си спомните за този следобед във Фоуей, когато светът е бил в краката ви.

Мередит смръщи чело и този път по гърба й пролази студена тръпка.

— Това е доста потискаща представа, лорд Ръдърфорд.

— Нима е потискащо, когато светът е в краката ти? — попита той със загадъчна усмивка. — По-скоро ще се чувствате потисната, ако ги захвърлите.

Значението на думите му беше напълно ясно, затова Мередит поклати глава и повика момчетата.

— Време е да се прибираме. Готвачката ще се ядоса много, ако трябва да претопля вечерята.

 

 

През следващите две седмици лорд Ръдърфорд продължи да посещава Пенденис, но Мередит го избягваше винаги когато беше възможно. За съжаление не можеше да обуздае поривите на сърцето си, когато чуваше гласа му в разговор с момчетата, нито приливите на отчаяние, когато се връщаше от полето и не виждаше черния жребец да чака търпеливо господаря си. Той не се стараеше непременно да я срещне; но тя усещаше погледите му винаги когато бяха в едно помещение, знаещи и леко иронични, сякаш можеше да чете мислите й.

Един следобед през август, четири дни след новата луна, той усети, че тя се държеше по-различно от обикновено — заобикаляше я полъх на потискана възбуда, усещаше се душевното й отсъствие. Сякаш не чуваше, когато й говореха, а пък ако чуваше, забравяше да отговори.

Лорд Ръдърфорд намери само едно обяснение. Беше минал малко повече от месец от нощта, когато беше излязъл да я проследи на скалите. Дали тази нощ не се очакваше нова доставка? Ако беше така, нямаше ли отново да попаднат в засада? Вече знаеше, че контрабандистите са били предупредени за последната засада, но ако се съдеше по думите на Барт, те бяха влезли нарочно в приготвения им капан. Нима отново щяха да се изложат на такъв риск? Не, тя беше обещала на Барт, че това няма да се повтори. Все пак той не можеше да потисне подозрението, че Мередит даваше обещания със същата лекота, с която лъжеше. Тъй като на два пъти беше видял, че тя обича опасността, Ръдърфорд имаше всички основания да предполага, че вълнението от контрабандата, съчетано с хлапашката радост да заблуждава съседите си, за да ги накаже по този начин за снизходителното отношение към нея, беше солта на живота за Мери Трелоуни. Това беше единственият отдушник за свободния й дух, който не можеше да понася живота, който водеше.

Когато Мередит излезе от пещерата малко преди полунощ, Ръдърфорд я чакаше на скалата. Тя беше сама и тази вечер не си подсвиркваше, нито танцуваше. Младата дама се движеше безшумно като ловец — или като подгонен дивеч, и дори от това разстояние той усети напрежението в позата й.

Демиън я последва на прилично разстояние, защото беше убеден, че острият й слух и бдителните сетива реагираха на всяко дразнение и непременно щяха да го усетят. По някое време тя спря и дълго остана неподвижна, загледана в мрака. След минута и той разбра какво ставаше. В далечината проблясваше светлинка, толкова малка, че човек, който не очакваше да я види там, никога нямаше да я забележи. Според него светлината идваше от крайната точка на носа, който беше известен с името Дяволското гърло — заради опасния риф от назъбени скали зад него.

Мери продължи и изведнъж изчезна, също както предишната нощ. Демиън изруга полугласно и не посмя да продължи. Ако по някаква причина тя беше спряла и се оглеждаше, той щеше да се удари в нея. След като минаха пет минути, се осмели да тръгне отново напред. На мястото, където я беше изгубил от погледа си, се наведе и погледна предпазливо над ръба на скалата. Тясна, стръмна пътека, създадена по-скоро от кози, отколкото от хора, слизаше по почти отвесната скала. Брегът под него не се виждаше, но той чу шума на прибоя, който бушуваше дори в тихата нощ. Ако искаше да продължи наблюдението си, трябваше и той да се смъкне по тази пътечка.

Проклинайки глупостта си да се влюби в същество, което в най-дълбокия мрак слизаше по козята пътека като по широкото шосе от Лондон към Дувър, Ръдърфорд заслиза внимателно по скалата. Много ми е интересно какво ще стане с рамото ми след напрежението от тази нощ, каза си ядно той. При по-добри предпоставки слизането нямаше да бъде трудно, но тъй като трябваше да бъде съвсем тих, той напрягаше всичките си сили. Умираше от страх, че ще ритне някое камъче или по склона ще се посипе пясък, който ще привлече вниманието на хората долу.

Междувременно Мередит, която нямаше представа, че я преследват, беше стигнала при приятелите си на брега. Групата беше мълчалива, но никой не изпитваше страх. Всички съзнаваха, че страхът можеше само да ограничи работоспособността им. Ала бяха внимателни, очите и ушите им бяха нащрек, докато чакаха да пристигне лодката на Жак.

— Ето го! — Барт пръв откри тъмните очертания на малкото плавателно средство, което летеше към тях по гребените на вълните. — Последната вълна ще го доведе право при нас!

Мередит изтича заедно с другите към водата, свали обувките си и навлезе във вълните, за да хванат лодката и да я задържат. Демиън не повярва на ушите си, като чу въодушевеното й хихикане, докато влизаше във водата. Велики боже! Каква херцогиня щеше да излезе от тази жена? Но му предстоеше още дълъг път, докато това станеше действителност, затова негово благородие стисна здраво зъби и се сви в пясъчната дупка зад една издадена скала. Скривалището не беше особено удобно, но поне можеше да вижда всичко, което ставаше на пясъка, докато скалата го пазеше от нежелани погледи.

Ала когато Мери се отдели от групата и се запъти право към скривалището му, придружена от нисък, набит мъж, който бе слязъл от френската лодка, Демиън се вцепени. За негово облекчение двамата спряха съвсем наблизо и той беше в състояние не само да ги вижда, но и да чува разговора им.

— Чуй ме, Жак, имам намерение да отнеса този товар в „Таралежът и детето“ във Фоуей — заговори делово Мери, но гласът й потреперваше от трудно потискана възбуда.

— О, това е чудесно! — французинът я удари с такава сърдечност по рамото, че скритият наблюдател побесня от гняв. — Вече се питах дали ще захапеш стръвта, мон ами.

— Много добре знаеш, че ще го направя, стари негоднико! — Мери избухна в тих смях. — Но този месец ми трябва още един товар за редовните клиенти. Няма да им е приятно, ако ги пренебрегнем, нали?

— След три седмици — обеща Жак. — След пълнолуние.

— Много добре. — Мери кимна доволно. — Ще те чакаме. Мисля, че можем спокойно да използваме повторно Дяволското гърло за сигнала. Следващия месец ще сменим мястото.

— За съжаление брендито е малко по-скъпо — съобщи Жак, извади от чантичката на колана си малка бутилка и я предложи на Мери. Тя поклати глава, той отпи голяма глътка и изтри устата си с опакото на ръката. — Моят партньор става все по-алчен. — Той се намръщи заплашително. — Този път ще се отърве, защото се чувства сигурен, разбираш ли? Но това няма да се повтори, обещавам ти, Мери. Само че… аз трябва да пресметна разходите, нали разбираш?

— Предпочитам да платя по-висока цена, Жак, отколкото ти да… — Мери млъкна за миг, после решително довърши изречението: — …отколкото ти да изключиш партньора си от играта.

— Шшт! — Жак поклати глава. — Ти си прекалено откровена, Мери. Такива неща не се казват. Остави ги на мен, те не те засягат. Погрижи се за своята част от сделката, а аз ще си свърша моята работа.

Демиън се почувства дяволски зле в кожата си, когато луната се показа иззад облаците и той можа да види добре лицето на Мери. Живите й черти бяха студени, напрегнати, не показваха никакви чувства — това му показваше повече от ясно, че този разговор я беше засегнал много дълбоко. Контрабандата не беше шега, нито приключение. После обаче Мери вдигна рамене и тръгна обратно към брега, където мъжете разтоварваха лодката. Ръдърфорд вече не чуваше нито дума.

Стоката беше натоварена на понитата и френската лодка изчезна в морето. Малкият керван тръгна по широката пътека, която минаваше по диагонал от брега към скалите. Очевидно козята пътека им служеше само за скъсяване на пътя, но беше твърде тясна за натоварените понита. Лорд Ръдърфорд, който познаваше целта на контрабандистите, нямаше защо да бърза.

Той се изкатери безшумно до върха на скалата. Сега единствената му грижа бе Мередит да се прибере в Пенденис, без да се излага на опасност. Той не знаеше какво щеше да направи в случай на нужда, но беше напълно уверен, че нямаше да заспи, докато контрабандистите не свършеха работата си.

Този път всичко мина гладко. Бреговата охрана не се появи. Понитата, стоките и Мери изчезнаха в пещерата под Пенденис. Мъжете скоро се разпръснаха в нощта.

Демиън, лорд Ръдърфорд, се прибра у дома и се пъхна в леглото си, убеден повече от всякога, че контрабандата не беше подходящо занимание за бъдещата херцогиня Кейли — колкото и добри доходи да й носеше.