Джейн Фийдър
Жена с минало (7)

7

— Какво мислиш, Барт? — Мери гризеше палеца си и наблюдаваше с тревога рибаря, който седеше на каменния блок в дъното на пещерата и смучеше глинената си лула.

— Идеята не ми харесва — заяви той с прямотата, която тя беше свикнала да очаква от него. — Това означава трудности — особено сега, когато бреговата охрана е вдигната на крак. Две нощи в месеца означава два товара. Стават четири нощи, през които ще вървим по пътеката на войната.

— Има хора във Фоуей, които биха се радвали на по-чести товари — възрази Мери. — Не бихме ли могли да доставяме стоката на място, където отиват онези, които искат да купят нещо? Така ще намалим риска. Досега доставяхме стоката индивидуално, но отсега нататък…

— За кое място говориш? — Барт присви очи зад дима на лулата си. Познаваше достатъчно добре Мери, за да знае, че идеята й не е спонтанна, а добре премислена.

— Имам предвид гостилницата „Таралежът и детето“ във Фоуей. Чух, че собственикът е готов да складира стоката и да я продава, стига да… да получи ответна услуга, да речем.

— Кой ти каза това?

— Жак. — Мери избухна в тих смях. — Бил там преди два месеца, пийнал порядъчно от новата бира. Нали познаваш моя приятел Жак! Заговорили се със собственика на заведението по темата бренди и… — Тя вдигна рамене.

Барт стисна лулата си в ръка и се загледа замислено в земята. Мери не посмя да смути мислите му. Знаеше, че не бива да настоява и че без неговата подкрепа никога няма да осъществи блестящия си план.

— Ще говоря с другите — изрече най-сетне той. — Повечето от тях имат семейства, Мери. Парите им трябват, но естествено не искат да рискуват живота си.

— Аз също имам семейство и не мога да си позволя да умра — отговори с лека усмивка тя.

— Понякога се държиш така, сякаш много не те е грижа — промърмори укорително Барт, стана и изчовърка тлеещия тютюн с палеца си. — Значи утре вечер трябва да доставим тези неща? — Той посочи с глава бъчвичките и вързопите, които бяха наредени покрай стените.

— Да, но само ако момчетата от митницата не са решили да правят хайки — отговори с усмивка Мери.

Барт се ухили.

— Имаме късмет. Зетят на Фанси Люк работи като писар за митническата служба. — Той поклати глава с добре изиграно учудване. — Може би пак ще чуе нещо интересно…

Мери кимна.

— Жак препоръча мадейра. Имам намерение да пратя на нашия приятел няколко бутилки. Ако не бяхме получили предупреждение за последната засада, сега нямаше да сме тук.

— Права си. Е, добре, тръгвам! Ако Грег не е научил нищо, утре вечер в единайсет ще докарам понитата пред пещерата.

— Не забравяй да кажеш на момчетата от селото! — извика подире му Мери — Не искаме да ни зяпат през прозорците или да срещнем случайни минувачи. — За жалост последния път бе станало точно така, но тя не искаше да безпокои Барт с тази новина.

— Вече го направих — отговори лаконично рибарят и изчезна в тесния тунел, който водеше в малката пещера. Мери го последва.

Службата за разпространение на новините в селото работеше учудващо добре. Един от слугите в някоя от големите къщи чуваше през камината, че „джентълмените“ ще разнесат товара си в еди-коя си нощ, и новината се разпространяваше от кухните към оборите, та до последната селска къща. Така в определената нощ всички се скриваха в къщите си и ако някое куче залаеше, никой не излизаше да види какво става. На сутринта откриваха в плевните си или на двора бъчвичка, голям вързоп или сандъче със скъпо бургундско. В замяна домакините оставяха на определени места пакетчета с пари. Така контрабандистите пласираха стоката си, без да компрометират купувачите. Никой не знаеше нищо, никой не задаваше досадни въпроси.

Мередит изчака десетина минути в голямата пещера, докато Барт се отдалечи достатъчно; после тръгна бавно по пътеката, която водеше към брега, и изкачи скалите от задната страна на Пенденис. Не бе използвала тайния път, защото слугите й бяха будни, когато тръгна за срещата си с Барт. Освен това не можеше да мине оттам в женски дрехи, а ако се появеше с панталон, само щеше да даде на слугите повод да приказват.

Вечерта беше много приятна и тя реши да се поразходи по брега, преди да се прибере и да си легне. Като цяло денят не беше добър: бреговата охрана шпионираше при Фалкон, Роб едва не си счупи ръката, Хюго се възползва от случая да прочете поредната си проповед… И лорд Ръдърфорд. Как трябваше да се държи с този човек? При първата им среща бе изпитала неприязън към него, но сега беше различно. Ако можеше да продължи да не го харесва, сега нямаше да има проблеми. Естествено той притежаваше цял куп качества, които не й харесваха. Явно му беше приятно да я дразни, но когато й нареждаше или изразяваше намеренията си, в поведението му липсваше желание да я нервира. Най-много я ядосваше, че незнайно по какъв начин той налагаше волята си и я принуждаваше да му се подчинява.

Щеше да бъде много по-просто, ако можеше да преценява лорд Ръдърфорд със спокойна обективност. Но как да бъде обективна спрямо човек, който толкова силно я вълнуваше? В каква глупава ситуация беше изпаднала! Мери изрита ядно пясъка и единственото, което постигна, бе, че напълни обувката си с влажни зърна. Все пак тя беше достатъчно мъдра и опитна, за да не се поддаде на чара на интересното му лице като жадна за любов дебютантка. Естествено тя не реагираше като дебютантка, а като зряла и опитна жена, която имаше зад гърба си брак, разбил всичките й илюзии — жена, която се беше научила да живее с нерадостната си съдба и бе постигнала известен душевен мир… Жена, която работеше до изнемога и се мъчеше да издържа тримата си братя… по дяволите! Мери скръсти ръце под гърдите, вдигна глава към небето и произнесе тихо проклятие. Тя искаше лорд Демиън Ръдърфорд с цялата болезнена зрелост на двадесет и трите си години. Младото й тяло трепереше при представата, че отново ще бъде обладавано от мъж, а бунтовният й дух искаше да знае защо не може да го има. Естествено тази мисъл беше ужасно шокираща. Или поне за хората, които бяха около нея, но не и за Мери Трелоуни. Явно тя беше отсъствала, когато господ бе раздавал чувството за приличие и сдържаността.

Мери вдигна едно кръгло камъче и го хвърли в тъмната вода. Ако продължеше познанството си с лорд Ръдърфорд, несъмнено се излагаше на голям риск. Очите му бяха твърде внимателни, за да се чувства спокойна. Той вече знаеше много повече за двойствения й живот, отколкото трябваше, защото я бе видял на скалите. Все още не бе установил идентичността й, но не беше скрил интереса си към младия мъж, водача на контрабандистите. Можеше да се предпази единствено като го избягваше, все едно дали го искаше или не. Ами ако Ръдърфорд откажеше да приеме нейните условия, както можеше да се очаква? Е, тя беше свикнала да живее с опасността и да й се наслаждава. И без това бе принудена да се ограничава във всички други отношения. Каквото и да говореше за скуката в Лондон, той много скоро щеше да открие, че столицата предлага изобилие от събития, в сравнение с които Корнуол беше едно забравено от бога място. Депресията, която го бе нападнала след преждевременното напускане на армията, щеше да отслабне с времето и той отново щеше да погледне ясно на нещата. Ако съумееше да запази разума си, тя имаше право да се наслади на малкия флирт, към който лордът очевидно се стремеше. Нищо повече от това, разбира се, при всички случаи дискретно. След като си повтори няколко пъти това предупреждение, Мери се обърна към пътеката в скалите. Интересът на лорд Ръдърфорд към братята й щеше да бъде достатъчно извинение за пред любопитните съседи. А когато се срещнеха в обществото, тя щеше да бъде отново с маската на вдовица, която никак не му се нравеше.

 

 

Тези приятни планове се изправиха пред първото сериозно препятствие още на следващата сутрин, когато на Мери бе оказана високата чест да бъде посетена от лейди Барат, мис Елизабет Ансби и майка й и лейди Колиер.

— Скъпа моя Мередит! — Лейди Барат стисна до болка ръцете на своята домакиня. — Бедното момиче! Какво нещастие! Колко неприятно за вас, да влезете в къщата без компаньонка!

Тя пусна ръцете на Мередит, която въздъхна облекчено, и разпери ръце в жест на неизразим ужас.

— Не можахте ли да изпратите Хюго, скъпа лейди Блейк? — попита мис Ансби. — Майка изпадна в шок, като чу какво е станало, и аз се уплаших, че отново ще получи пристъп. Бях готова незабавно да изпратя за доктор Хигинс, но за щастие се сетих да капна малко от ароматните й соли във вода и да…

— Моля ви — пошепна умолително Мередит, — сигурно ме смятате за пълна глупачка, но се боя, че нямам представа за какво говорите. Искате ли лимонада, за да се освежите след дългия път? Днес е доста горещо.

— Наистина ли не разбирате за какво говорим, Мередит? Естествено за посещението, което вчера сте направили на лорд Ръдърфорд в дома му — обясни Пейшънс. — Неомъжена дама в дома на ерген! Как можахте да извършите подобна глупост, скъпа моя?

Осите излизат от гнездото, каза си ядно Мери и поклати глава.

— Аз съвсем не бях сама — обясни твърдо тя и позвъни за Сийкомб. — Отидох с Хюго, а там беше и Роб. Впрочем, с Роб стана злополука, ръката му пострада.

— О, да! Чухме за това — обясни мисис Ансби, чието здраве беше толкова чувствително, и попи капчиците пот от челото си. — Ние сме на мнение, че това момче има нужда от здрава ръка.

— Сийкомб, бихте ли донесли лимонада за дамите? — помоли Мери след появата на слугата и се опита да прикрие напиращия в гърдите й гняв.

— Много сте внимателни — пошепна тя, след като се обърна отново към посетителките, и закърши ръце. — За мен беше безкрайно неприятно, но негово благородие се държа много деликатно.

— Да, и ви е придружил до вкъщи — заяви строго лейди Колиер. — Сигурна съм, че това изобщо не е било необходимо, след като братята ви са били с вас.

— Права сте, но лорд Ръдърфорд е толкова любезен. Роб имаше силни болки, а негово благородие знае как да го успокоява.

— О, Мередит, не бива да се тревожите — заяви великодушно Пейшънс и помилва ръката й. — Напълно разбираемо е, че в страха за братчето си напълно сте забравили правилата на приличието, а щом сте били с Хюго, значи не е било толкова страшно. Но искам да помислите за друго, скъпа моя: според нас не е особено умно да окуражавате лорд Ръдърфорд да ви посещава в дома ви. Чух, че бил тук преди два дни, освен това ми казаха, че ви видели да разговаряте оживено пред Малори хаус.

— О, боже! — пошепна съкрушено Мери. — Изобщо не помислих, че върша нещо неприлично… Да, Сийкомб, благодаря ви! — Тя се усмихна облекчено, когато старият й слуга остави таблата на масата. С непроницаемо изражение той наля студена лимонада от каната и подаде чашите на дамите. След това застана до вратата, за да изчака евентуални други желания. Беше му напълно ясно каква сцена се разиграва в салона. Тези достопочтени матрони нападаха младата лейди Мери — и той беше готов да й помага с всички средства.

Мередит, която знаеше, че слугата й е останал в стаята, за да я защитава, се усмихна и каза спокойно:

— Благодаря ви, Сийкомб! Ако имаме нужда от още нещо, ще позвъня.

— Както желаете, милейди. — След скован поклон слугата напусна стаята. Мери се приготви за неприкрито мръщене на носа и обвинителни погледи от страна на самопровъзгласилия се закрилник, след като гостенките си отидеха.

— Нима очаквате от мен да затворя вратата пред лорд Ръдърфорд? — попита с невинно изражение тя. — Той беше любезен да прояви интерес към момчетата. Вероятно разбирате, че Хюго има нужда от мъж, с когото да разговаря сериозно. Той желае да постъпи в някой орден, а това е решение за цял живот, решение, при което няма да се вслуша в съвета на сестра си. А Тио и Роб се възхищават от негово благородие и той обеща да ги вземе под крилото си. — Лъжите излизаха съвсем лесно от устата й и тя не изпитваше ни най-малко угризения на съвестта. — Аз почти не познавам лорд Ръдърфорд, но чух от Роб, че е бил с Уелингтън на Пиренейския полуостров, докато тежко раняване в рамото не го принудило да подаде оставка от армията. В момента лордът има спешна нужда от интересно занимание. — Тя се усмихна с достойна за съчувствие безпомощност. — Както изглежда, негово благородие има желание да се погрижи за братята ми, за което мога да му бъда само благодарна.

— Сър Алджернон също е готов да ви помогне — заяви доста остро Пейшънс. — Вече няколко пъти ви е предлагал добронамерените си съвети.

— Безкрайно съм благодарна на сър Алджернон за добрината му — побърза да я увери Мери, — ала вие би трябвало да знаете колко трудни са момчетата в тази възраст. Не винаги са готови да приемат поученията на хора, които им мислят доброто. — Това беше доста смело изказване, но за щастие никой не схвана смисъла му.

Изведнъж вратата на дневната се отвори с трясък.

— Лорд Ръдърфорд, милейди — оповести Сийкомб и отстъпи настрана, за да даде път на човека, за когото бяха говорили през цялото време. Компанията онемя. По лицето на Мери се изписаха за момент чувство за вина и стъписване; в следващия момент лицето й побеля и ръцете й затрепериха като крилца на уловена натясно птичка.

Това малко дяволче, каза си развеселено лорд Ръдърфорд, защо го гледаше като дете, заловено да прави беля?

Тя стана да го посрещне, изрече неразбираем поздрав, представи го на гостите и едва тогава се сети, че всички вече се познаваха. Усмихна се съкрушено, докато се укоряваше за глупостта си. Демиън ужасно искаше да я сграбчи за раменете и да я раздруса. Предполагаше, че тази комедия я забавлява неимоверно много, но той се чувстваше объркан. Най-много го ядосваше снизходителното, съчувствено поведение на лейди Барат, ала при държанието на Мередит човек просто не можеше да я обвинява.

— Дойдох да се осведомя за младия безделник Роб, мадам — заяви рязко той и сложи край на безконечните й извинения, в които нямаше никакъв смисъл. — Надявам се, че не е пострадал много.

— О, благодаря ви за съчувствието, сър. Нали ви казах колко загрижен беше лорд Ръдърфорд? — Ръцете й отново затрепериха, тя се обърна към дамите и закима с глава. — Толкова… толкова сте мил, сър, да покажете интерес към децата…

— Е, как е момчето, мадам? — прекъсна я отново той, без да разбира колко успокояващо въздействаше поведението му върху посетителките на Мередит, които бяха дошли да й се карат, но сега бяха готови да я похвалят за лъжите, които бе изрекла.

— Изглежда наистина се е отървал без сериозни сътресения, сър. Естествено предложих днес да остане в леглото и да яде само овесена каша, за да успокои превъзбудените си нерви — мисля, че съм постъпила правилно, нали, лейди Колиер? Вие имате опит в тази неща… Желаете ли чаша лимонада, милорд? — Тя се обърна с плаха усмивка към негово благородие, но погледът, с който бе удостоена, веднага й затвори устата.

— Не, благодаря — отвърна ледено той. — Ще посетя пациента, ако разрешите. Сигурен съм, че дамите имат да обсъдят някои… поверителни неща, ако мога да се изразя така. — Той направи кратък поклон пред дамите, кимна кратко на Мери и излезе от стаята.

Мередит изобщо нямаше представа какво правеше в момента Роб — но беше сигурна, че той не бе в леглото си с чиния овесена каша. Стана й малко страшно, като си представи, че Ръдърфорд може да се върне и да попита къде, по дяволите, се е дянал болният. Поведението й явно го беше вбесило и той изглеждаше способен на всичко; но беше длъжен да разбере, че тя имаше убедителна причина да го включи в този театър. Ако обаче си мислеше, че тя само си играе с него, значи уговорката им от предната вечер беше заплашена от провал.

— Ами, аз бих казала, скъпа моя, че за вас е истинско щастие, че лорд Ръдърфорд се е заинтересувал от момчетата — заяви Пейшънс и посегна към чантата си. — Наистина поведението му е малко необикновено, но няма да навреди никому. Вече съм убедена, че той няма други мотиви. Можете да бъдете уверена, че ще задуша всички клюки в зародиш.

— О, Пейшънс! — Мари отвори широко очи и погледна ужасено посетителката. — Какво искате да кажете? Други мотиви? Клюки? Нима намеквате, че хората смятат…? Велики боже, мисля, че ще припадна. — Тя се отпусна на дивана и започна трескаво да си вее с ръка. — Изобщо не бях помислила за тази възможност!

— Вие сте толкова сладка и невинна, Мередит! — Пейшънс се наведе загрижено към нея. — Ние се разтревожихме само защото ви познаваме и винаги сме ви мислили доброто. Когато бедният сър Джон почина, сър Алджернон каза, че всички сме длъжни да се погрижим за младата вдовица. Точно така каза, повярвайте ми. — Тя се обърна към придружителките си, търсейки одобрението им. — Сър Алджернон има голямо сърце и винаги е съчувствал на страдащите. Освен това винаги знае какво трябва да се направи.

— Много ви благодаря! Толкова сте добри с мен, всички! Нямам думи да изкажа какво чувствам — пошепна Мередит и отчаяно се запита дали поведението й щеше да ускори сбогуването, или тя трябваше да изимитира пълно рухване и да повика Сийкомб, за да я отнесе в спалнята.

— Кураж, лейди Блейк — заяви почти весело лейди Колиер. — Трябва да бъдем благодарни, че сър Джон е осигурил достатъчно средства, за да могат момчетата да посещават училище. Това е много повече, отколкото повечето джентълмени правят за семействата на съпругите си, както преди няколко вечери ми обясни скъпият сър Питър. Не ми се иска да мисля какво щеше да стане с вас, ако бяхте принудена да им давате частни уроци. Училището означава влияние отвън, дисциплина! — Тя се усмихна снизходително на Мери. — Ние знаем, че правите най-доброто за тях, скъпа лейди Блейк, но никой не може да очаква, че една млада жена, незакриляна от съпруг, може да се надява, че ще покаже правилния път на момчетата.

Мередит притисна кърпичката до очите си.

— Моят скъп съпруг беше като скала, която ме пазеше — обясни задавено тя. — Образец за момчетата! — Тя избърса носа си и примигна. — Скъпи дами, приятелки, моля да ме извините, но…

— Надявам се утре вечер да ви видим в Лавендър Хил, лейди Блейк — обади се мисис Ансби и сложи ръкавиците си. — Чай, карти и малко музика. Ще присъстват също викарият и мисис Елсбъри. Тъй като е неделя, ще играем само с жетони. Вярвам, че викарият няма да има нищо против. Да вървим, Елизабет. — Мис Ансби помилва ръката на измъчената вдовица, цъкна съчувствено с език и последва скъпата си майка.

Лейди Колиер също се сбогува, изпълнена със съчувствие, и Мери най-сетне остана сама. Със спокойна решителност тя вдигна каната с лимонада и я метна към стената. Тя се удари в ламперията и за нейно задоволство се пръсна на хиляди парченца.

— Браво! — Лорд Ръдърфорд, застанал на прага, изръкопляска одобрително. — Малката вдовица си показа зъбките! — Той затвори вратата зад себе си и се облегна на рамката, скръстил ръце под гърдите си. Без да го погледне, Мери хвърляше една по една чашите след каната.

— Непоносимо е, непоносимо! — изфуча накрая тя, скочи и закрачи нервно по стаята. — Изключителна загриженост за възпитанието на момчетата, хайде де! Скалата, която ме пазеше! Образец за децата! Господи, вече не мога да понасям това лицемерие! И те, и всички други знаят истината.

— Боя се, че не я знам, лейди Блейк. Защо не ме просветите?

Мередит изведнъж спря да крачи напред-назад и въздъхна тежко.

— Как се изложих пред вас, сър! Моля да ми простите, че ви направих свидетел на този гневен изблик.

Ръдърфорд се изсмя тихо.

— Не е нужно да се извинявате. Забравяте, че аз вече съм бил причината за подобен гневен изблик, при който показахте истинския си темперамент. Но тогава гневът ви беше насочен лично към мен. Впрочем, бих искал да чуя обяснението ви и за него.

Тя се замисли за миг, захапа палеца си и между веждите й се изписаха две дълбоки бръчки.

— Мередит — настоя лорд Ръдърфорд, — не бих искал да ставам нахален, но ще повторя: много бих искал да чуя обяснението ви.

— Защо? — избухна отново тя. — Това изобщо не ви засяга, лорд Ръдърфорд. Вие не сте от нашия край. Ако бяхте местен, нямаше да се нуждаете от обяснение.

— Знам, знам. Освен това съм само един разглезен аристократ, който ще потегли обратно към Лондон веднага щом стъпи в първата кална локва — засмя се весело той. — Толкова пъти сте ми го казвали, че се научих да повтарям думите ви без грешка. Очевидно първо трябва да ви докажа, че вашите работи са и мои.

Той се запъти към нея и очите му заблестяха. Мери побърза да се отдръпне. Големият шкаф й попречи да се отдалечи повече; а когато Ръдърфорд я последва упорито, тя се притисна в един ъгъл. Той застана пред нея и я погледна с усмивка в лицето. Тя не можа да откъсне поглед от неговия, не можа да скрие очакването, което се четеше в теменужените дълбини на очите й. Не можеше и не искаше да прогони странното усещане, което се разпространи в тялото й: то започна в стомаха, премина през бедрата и всички мускули и жили се отпуснаха и натежаха.

В продължение на един дълъг миг между двамата цареше мълчание; после усмивката му стана още по-широка.

— Ще си получите целувката, Мери Трелоуни, но след като ми разкажете, каквото искам да знам. Не ми се струва разумно да ви възнаградя за упорството.

— Вие наистина сте един надут, самодоволен пуяк! — изкрещя вбесено Мери. — Веднага напуснете дома ми!

— Не се самонавивайте — предупреди я меко Ръдърфорд, взе си една ябълка от купата на масата и я захапа с удоволствие. — Аз горя от желание да ви целуна, също както вие нямате търпение да отговорите на целувката ми. Убеден съм, че след като преодолеете уморителното си колебание, ще се забавляваме отлично.

— Сигурно ви е навик да обиждате беззащитните вдовици, сър? — попита Мери, скърцайки със заби, без да знае дали тази забележка ще й даде предимство.

— Всъщност не, мадам — отговори възмутено лордът. — Как ви хрумна тази нелепа мисъл? — Очите му засвяткаха. — Нима вие се смятате за почтена вдовица, Мери Трелоуни? Ако е така, ще ви заявя, че сте в най-малка степен почтената вдовица, която някога съм имал щастието да познавам.

Положението беше безнадеждно. Ако се опиташе да покаже обидено достойнство, щеше да изглежда като глупачка. Мери въздъхна примирено и не направи опит да отрече твърдението му, което без съмнение отговаряше на истината.

— Иска ми се да не бяхте идвали в Корнуол. Само усложнихте живота ми.

— Вие сте възхитителна! — възкликна лорд Ръдърфорд, който просто пренебрегна забележката й. — Освен по времето, когато играете ролята на малоумна — добави веднага той. — Щом видя тази жалка комедия, изпитвам неистово желание да ви раздрусам здравата.

— Вие не разбирате. — Мери отново закрачи неспокойно по стаята. Нетърпеливите й пръсти местеха покривчици и изтупваха възглавнички.

— Ако споменът не ме лъже, от половин час ви моля за обяснение — напомни й спокойно Ръдърфорд.

— Съседките ми оказаха честта да ме посетят, за да изразят шока и възмущението си от дързостта ми. Влизайки вчера в дома ви, съм показала шокиращо пренебрежение към добрите нрави. Ако сега ме видят да разговарям с вас на улицата, отново ще плъзнат злобни клюки — в това няма никакво съмнение. И тези жени са убедени, че ми мислят доброто, разбирате ли? — Устата й се изкриви в саркастична усмивка и слушателят й кимна, без да коментира чутото.

— Затова играх ролята на шокираната невинност — допълни горчиво тя. — Те ме принудиха… да разкажа една малка неистина. — Тя го погледна виновно.

— Продължавайте — помоли той. Лицето му остана безизразно, само очите заблестяха.

— Разказах им, че вие сте имали любезността да покажете интерес към братята ми, защото се нуждаете от занимание, което да запълва дните ви… след преживяното на Пиренейския полуостров. — Погледът, който му хвърли, беше наполовина виновен, наполовина предизвикателен. — Съжалявам, ако това не ви харесва, сър, но това беше първата мисъл, която ми хрумна. Не исках да злоупотребя с доверието ви.

— Вие сте наистина безскрупулна — отсъди строго той. — Затова ще изчакам с отмъщението си, докато чуя всичко.

— Бях принудена да демонстрирам, че е невъзможно да проявите интерес към мен, че… че нито един разумен мъж не би могъл. Казах им също, че сте готов да посъветвате Хюго относно трудното решение, което му предстои, защото аз няма да се справя. Разбирате ли, той иска да стане свещеник. — Последните думи бяха произнесени бързо, за да приключи с неприятните разкрития.

— Аз да съветвам Хюго във… О, не, Мередит! Това вече е прекалено! С другото съм готов да се съглася — защото разбирам, че не сте имали време да измислите нещо по-умно, — но последното преля чашата!

— Моля за извинение, лорд Ръдърфорд! — Мередит сведе очи и издуха несъществуваща прашинка от ръкава на роклята си.

— О, не, сигурен съм, че никога в живота си не сте изпитвали искрено разкаяние — промърмори Демиън и сложи пръст под брадичката й, за да вдигне главата й. — И какво казаха стражите на добродетелта, за да предизвикат този темпераментен изблик? Нещо за лицемерието, доколкото си спомням…

— Незнайно защо местните хора обичат да възхваляват починалия ми съпруг като стълб на обществото и най-вече като великодушен и щедър мъж, който се е погрижил за осиротелите братя на съпругата си… който ги е съветвал и е притежавал всички онези качества, които момчетата трябва да усвоят. Накратко, говорят за него като за мъж, чиято смърт е била трагедия за всички, които са го познавали. — Гласът й звучеше все по-горчиво, в очите й светеше ледено презрение. — Истината, милорд, е безкрайно далече от онова, което си мислят те.

— И каква е тя? — Той продължаваше да държи брадичката й, но когато тя се отдръпна, веднага я пусна.

Мередит въздъхна и застана пред отворения прозорец.

— Баща ми ме омъжи за сър Джон, защото знаеше, че скоро ще умре. Мама беше починала преди две години, никой от нас не бе навършил пълнолетие. Единственият възможен настойник в Корнуол беше един възрастен роднина на мама, но баща ми бе в много лоши отношения със семейство Мередит. Аз не възразих срещу решението му. Сър Джон ми беше симпатичен, корнуолските му предци бяха стари като моите, той живееше живот, който познавах, а и татко щеше да умре спокоен. — Тя вдигна рамене и се обърна с гръб към Ръдърфорд.

Демиън нямаше да намери нищо особено в тази история, ако я беше чул от устата на друг всеки друг човек, на не и на Мери Трелоуни. Примирението с горчивата съдба и покорството пред бащата не пасваха на онова, което той знаеше за тази жена.

— Както е обичаят тук, наследството ми и това на братята ми премина в ръцете на моя мъж. Той стана и настойник на момчетата. — Тя се обърна и погледна Демиън в очите. Ръцете й здраво стискаха рамката на прозореца зад нея. — Историята не е приятна, лорд Ръдърфорд… сигурно не ви е трудно да предугадите края й. Ако съпругът ми не беше умрял, сега щяхме да сме в някой приют. Почти всички мебели и имотите, които имаха някаква ценност, бяха продадени или заложени, за да покрием дълговете на съпруга ми от комар. Къщата и земите бяха обременени с големи ипотеки. Само с извънредно пестене успяхме да запазим независимостта си.

Ръдърфорд се намръщи. Историята наистина не беше приятна, но тя не беше необичайна — с изключение на личността на една от главните участнички.

— Простете, Мери, но не мога да повярвам, че сте се омъжили за човек, към когото не сте изпитвали никакви романтични чувства — само за да успокоите умиращия си баща.

Лорд Ръдърфорд наистина е много умен мъж, установи за пореден път Мери.

— Прав сте — съгласи се с обичайната си спонтанност тя. — Но ако не го бях направила, щяха да разделят момчетата. Щяха да ги пратят при различни далечни роднини в Корнуол и това щеше да бъде ужасно за тях. Аз трябваше да прекарам остатъка от живота си при леля Мери в Хелстън. — Тя направи гримаса. — Ако познавахте леля ми, лорд Ръдърфорд, щяхте да разберете защо взех това решение. Тя има едно отвратително дребно куче, което трябва да се извежда три пъти на ден, но не разполага с достатъчно слуги. Имаше нужда от момиче, което да се грижи за кучето, да лъска сребърните съдове, да кърпи дрехите й…

— Достатъчно! — Ръдърфорд се потърси от искрен ужас. — Вие сте напълно права, леля ви Мери е непоносима!

— Е, не е чак толкова страшно. Освен това не можех да зная, че съпругът ми ще пропилее наследството на момчетата. Всъщност дори да знаех, пак щях да се подчиня на необходимостта — заяви мрачно тя. — Затова поне сега трябва да сторя всичко, което ми е по силите, за да не страдат от грешките ми.

— И как се справяте? — попита с новосъбудил се интерес Ръдърфорд. Последните думи на Мередит бяха произнесени с такова самочувствие, че тя сигурно действаше по грижливо начертан план. Какво можеше да направи една бедна вдовица, за да предотврати надвисналата катастрофа? В момента не му хрумваше никакво решение.

Мери вече имаше готов отговор.

— Пестим — отговори лаконично тя. — Не виждам друг начин. Тио иска да се омъжа за богаташ. — Тя се изсмя тихо. — Милият Тио не понася бедността. Но наблизо няма нито един, който би бил приемлив съпруг. Тъй като не искам местните сватовници да ми предлагат всякакви изпаднали джентълмени, продължавам да играя ролята на вечно тъгуващата глупава вдовица, негодна да се върне към живота.

Най-сетне тя беше задоволила любопитството му, като бе обяснила защо разиграва този театър пред съседите. Обяснението звучеше напълно убедително: в това затворено общество една млада вдовица неизбежно ставаше жертва на доброжелателните сватовници. Пенденис все още съществуваше, макар и обременено с ипотеки — някои мъже със сигурност смятаха, че имението е добро обезщетение за великодушието им да освободят вдовицата от жалкото й съществуване на неомъжена жена. Беше напълно разбираемо, че тя не искаше да приеме това нерадостно разрешение на проблемите си. Дано лорд Ръдърфорд престанеше да я смята за загадка. Мередит изпита облекчение, но и известно чувство за вина, защото истините, полуистините и лъжите бяха излезли с еднаква лекота от устните й. Наистина странно чувство. Съвестта й рядко се обаждаше, докато играеше театър пред загрижените си съседи. Да не би пък да се притесняваше, че се опитва да измами именно лорд Ръдърфорд? Тя реши да не се занимава повече с тази мисъл. Почти в същия момент неприятните й размишления бяха прекъснати от появата на Роб, който както винаги само създаде нови проблеми.

— Мери, Мери! Знаеш ли какво ми разказа току-що Сийкомб? — Роб се втурна забързано в стаята. Обичайната му импулсивност не беше пострадала ни най-малко от стегнатата в шина ръка. — О, добър ден, сър! Сигурно сте дошли да се осведомите за състоянието ми? Както виждате, чувствам се доста добре, ръката изобщо не ме боли.

— Това наистина са добри новини — увери го сериозно Ръдърфорд. — Много ме успокои.

— И аз мисля така. — Роб посочи купчината счупени стъкла пред ламперията. — Какво се е случило?

— Изпуснах ги. — Мередит побърза да разсее любопитството му. — Позвъни за Елиза, моля те.

За щастие Роб забрави веднага за счупеното стъкло, защото бързаше да разкаже какво бе чул от Сийкомб.

— Чуйте какво научих! — извика той и дръпна шнура на звънеца.

— Хайде, кажи ни — подкани го Мери. — Лорд Ръдърфорд и аз сме много любопитни.

Роб, безгрижен като всички деца, видя само живия интерес по лицата на двамата.

— Сийкомб ми каза, че „джентълмените“ ще излязат тази нощ.

— Така ли? — попита провлечено Мери. — А пък аз си помислих, че идваш да ни съобщиш за края на света. Да? Влезте, Елиза. Боя се, че бях доста несръчна. Почистете това, моля ви! — Момичето направи реверанс и се зае да събира остатъците от темпераментния изблик на господарката си.

По дяволите, каза си през това време Мери. Беше се надявала, че новината за днешната доставка няма да стигне до Ръдърфорд. Той бе чужденец тук и беше нормално да не научи нищо; освен това тази нощ нямаше да доставят нищо в Малори хаус.

— Според мен това е много вълнуваща новина — заговори въодушевено Роб. — Смятам да остана буден и да ги видя, като минават.

— Няма никаква полза от такова решение. — Сестра му побърза да угаси ентусиазма му. — Тази вечер Пенденис не очаква доставка. Избите ни са пълни.

Момчето изкриви лице. Демиън, макар и изненадан от тази новина, избухна в смях. Роб му хвърли мрачен поглед.

— Не разбирам кое е толкова весело, сър.

— Естествено, че не разбираш — отговори през смях лордът. — Ако си в състояние да яздиш с една ръка, можеш да ме придружиш до Малори хаус. Хари открил на тавана части от принадлежности за риболов. Можеш да вземеш, каквото ти хареса.

— Може ли и Тио да дойде? — извика Роб и заподскача от крак на крак. — Той е много по-добър риболовец от мен, сър. Според Тио „джентълмените“ не ловят пъстърви с ръка, защото това не било спорт!

— Сигурен съм, че и пъстървите са на това мнение — отговори с разбиране Ръдърфорд. — Добре, иди да го доведеш, но те предупреждавам, че ще тръгна след десет минути — със или без вас.

Роб хукна навън и лордът се обърна към домакинята.

— Както виждате, старая се да играя ролята, която ми наложихте, лейди Блейк.

— Не бих искала да я приемате сериозно, лорд Ръдърфорд. Не вярвам, че имате желание да се занимавате цял следобед с две немирни момчета.

— Може би не — кимна той. — Тук сте права. Смятам да ги поверя на Уолтър.

Мери избухна в смях.

— Да знаете, че ако не внимавате, Роб ще ви обикне страстно и всеки ден ще виси пред вратата ви. Той е много верен обожател.

— Ще запомня предупреждението ви, мадам. — За момент между двамата се възцари мълчание, после Ръдърфорд протегна ръка. — Елате при мен, Мери — заповяда тихо той.

Тя направи няколко крачки към него, макар разумната, ясна част от съзнанието й да настояваше, че трябва да остане там, където беше — поне на метър от него.

— Чака ви награда — пошепна той и взе ръцете й в своите. — Награда, която горя от желание да ви дам. Когато тръгвах към Корнуол, и насън не би ми хрумнало, че ме очаква такова приключение, Мери Трелоуни.

— Както вече казах, аз съм много щастлива да ви услужа, сър. — За съжаление очакваният от нея сарказъм не се получи. Тя го желаеше и не можеше да го скрие. Въпреки това се опита да дръпне ръцете си. — Десетте минути почти изтекоха, сър. Тио и Роб ви чакат.

Демиън се усмихна.

— Значи не искате да си получите наградата? Е, при тези обстоятелства това наистина е мъдро решение. Ще бъде много по-задоволяващо, ако сме съвсем сами, без опасност да нахлуе някое хлапе. — С тези думи той вдигна ръцете й към устните си, след това нежно целуна ъгълчето на устата й. — Няма да забравя какво ви дължа, Мери!

Той излезе бързо и тя остана сама в салона — трепереща, като че слънцето току-що се бе скрило зад черен облак. В никакъв случай не биваше да се впуска в този флирт с лорд Ръдърфорд! Беше глупаво да вярва, че подобно нещо е възможно. Такива неща вършеха само безгрижните хора със свободни сърца, които нямаше какво да губят. Не можеше да флиртува лекомислено с мъж, който събуждаше в тялото й такова необуздано желание — особено когато съзнаваше колко е измамно въздействието му и не бе в състояние да го скрие.

Господи, в каква объркана ситуация беше попаднала! Тази вечер обаче трябваше да разнесе контрабандната стока, затова най-добре да прогони от главата си всички мисли за Демиън, лорд Ръдърфорд. Тази вечер имаше нужда от ума и съобразителността си. От нея зависеха много хора, не само тя самата!