Джейн Фийдър
Жена с минало (5)

5

До днес Мередит не знаеше какво е безсъние, но тази нощ сънищата й бяха объркани и на следващата сутрин стана доста по-късно от обикновено.

Нан я раздруса с напомнянето, че управителят отдавна чака в библиотеката с месечния отчет за имотите.

— О, Нан, защо не ме събуди по-рано? — Мередит скочи от леглото. — Как можах да се успя така?

Нан се взря в съненото лице на възпитаницата си и въздъхна, но се въздържа от коментар. Докато Мередит се миеше в легена, тя приготви проста дневна рокля от избледнял муселин, знаейки, че след разговора с мистър Фаркуорсън младата жена ще обходи имота.

— Предполагам, че момчетата вече са закусили. — Мери се закопчаваше бързо. Нан кимна и бутна ръцете й, за да я закопчее тя.

— Още преди няколко часа — отговори намусено тя. — Хюго седи над книгите си, Тио отиде в селото, а Роб… Какво не бих дала да разбера какво пак е замислил този пакостник!

Мери я слушаше с усмивка, защото знаеше, че Нан обича много своя малък питомец.

— Като огладнее, ще се върне — отбеляза тя и нави дебелата си кестенява плитка на венец около главата. — Само не ми харесва, че е готов да издрънка и най-интимните подробности за домакинството ни пред всеки, който е готов да го чуе.

При тази мисъл тя млъкна и се намръщи, защото образът на Демиън, лорд Ръдърфорд, застана пред нея с тревожна яснота. Вече беше решила да избягва всеки контакт с него, дори ако това означаваше да се заключи в Пенденис, докато животът в Корнуол омръзнеше на лондонския светски лъв и той се върнеше в столицата. Никога не беше срещала такъв нахалник — дързък и напълно сигурен в себе си, убеден, че е в състояние да постигне всяка цел, която си е поставил, отблъскващо силен. Мередит погледна лицето си в огледалото и преглътна. Тъкмо тази сила й вдъхваше страх. Това не беше само физическо превъзходство, макар че тя беше усетила и физическата му сила. То беше нещо друго, някакъв неподдаващ се на дефиниция авторитет, който се излъчваше от него… Веднъж решил нещо, този човек щеше да направи всичко, за да го изпълни, и да отстрани от пътя си всички препятствия. Ами ако си беше наумил нещо, което засягаше нея, Мери Трелоуни?

Побиха я тръпки. Защо той я наричаше така? Само най-добрите й приятели, семейството и хората вкъщи я наричаха Мери. Все пак бяха минали цели пет години, откакто вече не се наричаше Мери Трелоуни. Обаче лорд Ръдърфорд изричаше това име, като че ли имаше пълното право да го употребява — като че то имаше специално значение, само за него.

Тя си заповяда да се вразуми. Предстоеше й много работа. Имаше голямо домакинство, имаше имот, за който трябваше да си грижи. Предстоеше й да вземе важни решения. Властните аристократи, които не разбираха, че не са добре дошли, нямаха място в нейния свят.

Мередит слезе на долния етаж.

— Сийкомб, ще бъдете ли така добър да донесете кафе в библиотеката? Тази сутрин закъснях и нямам време за закуска.

— Веднага, лейди Мери! — Сийкомб сведе глава, решен да занесе в библиотеката не само кафе. Трябваше да пазят здравето на господарката. Цялото домакинство знаеше, че лейди Блейк води тежка битка, за да държи главата си над водата. Също така знаеха, че техните заплати, макар че понякога закъсняваха, бяха първата й грижа. Сър Джон си беше поживял добре и бе пропилял богатството си; беше срамота, че младата вдовица трябваше да преживее толкова тежки времена. Личност с не толкова силна воля като нейната щеше да рухне под този товар — но тяхната господарка не се отказваше от борбата. Момчетата ходеха на училище, нито един член на домакинството не беше уволнен, пенсиите на старите слуги се изплащаха редовно. За всички беше загадка как Мередит успяваше да се справи. Знаеше се, че и прислугата на съседите, и самите съседи отдавна си блъскаха главите над тази загадка.

Мери поздрави управителя си с топла усмивка.

— Лоши новини ли носите, Стюарт? Изглеждате необичайно сериозен.

— Трябва да поговорим за къщите Лонгууд, лейди Блейк — отговори намръщено Фаркуорсън и сложи ръце на хълбоците си. — Вече не можем да отлагаме ремонта. Покривите трябва да се поправят преди зимата, пътят има нужда от нова настилка. Арендаторите проявяват разбиране, но се боя, че много скоро ще започнат да протестират. Бих казал, че имат всички основания да го сторят.

Мередит неволно пъхна палец в устата си и го засмука. Така правеше още като малко дете, когато беше тъжна. Смяташе с полученото от поредната контрабанда да плати последната сметка от ипотеката на Дюкърс Спини, но тя можеше да почака. Желанието й да си възвърне имота беше отлагано толкова пъти поради необходимите ремонти на къщите на арендаторите, че тя бе свикнала да не се ядосва. А толкова й се искаше да влезе с достойнство в кантората на адвокат Доун във Фоуей и да му връчи банкова полица, срещу която да получи нотариалния акт за земите си. Нито адвокатът, нито който и да било друг от съседите й имаше представа откъде идваха парите. Той предполагаше, че тя успява да пести от домакинството. Нали още по външния й вид личеше, че се пазари за всяко пени.

— Е, добре, Стюарт, наредете да направят ремонта. — След като се подчини на необходимостта, нямаше смисъл да се бунтува срещу съдбата. Наля кафе, захапа един сандвич и прогони разочарованието си, докато разгръщаше сметководните книги.

След като Фаркуорсън си отиде, Мери остана още малко зад издрасканото дъбово писалище, което беше успяло да избегне продажбата на търг, и се загледа през високите прозорци към морето. Морето… два контрабандни товара в месеца щяха да решат проблемите й. Щеше да плати дълговете си и да си върне всички имоти. Но да увеличи печалбата двойно, означаваше двоен риск — особено сега, когато бреговата полиция беше повишила бдителността си. Тя знаеше, че Жак ще се съгласи с предложението й, но дали Барт и другите щяха да поемат този риск? Първо трябваше да попита тях, а после да говори с французина. Днес обаче си имаше достатъчно работа, вместо да седи тук като парцалена кукла и да зяпа през прозореца.

— Сийкомб, до обяда ще бъда в оборите. Ковачът ще дойде всеки момент. Трябва да говоря с него.

— Тъй вярно, милейди! — Слугата й отвори страничната врата и тя излезе навън под топлото лятно слънце. Изпита огромно облекчение, че беше напуснала мрачната библиотека, и заподскача като малко момиченце. Не се притесняваше, че някой ще я види — тук беше заобиколена само от приятели.

Малко преди обед на входа на Пенденис се появи жребецът на лорд Ръдърфорд. Вратите бяха широко отворени. Като забеляза посетителя, един престарял червен сетер наостри уши, но после предпочете да продължи обедната си дрямка. Топлата каменна къща излъчваше приятно спокойствие. Построена пред двеста години, тя се издигаше непроменена сред добре поддържаната градина. Лордът огледа имота с неволно уважение, после привърза юздите на Сарацин за един от каменните стълбове на балюстрадата и изкачи няколкото стъпала до терасата. Там спря и затърси нещо, с което да съобщи за пристигането си. Не видя нито чукче на вратата, нито звънец. Хората от Корнуол наистина бяха странни. Къде другаде можеше да се намери къща, в която всички врати бяха отворени за минувачите? Той направи предпазлива крачка към сумрачното входно антре. Сякаш бяха чули стъпките му, защото зелената врата в задната част се отвори бързо и пред него застана едър мъж с посивяла коса, препасал зелена престилка.

— Сър? — Сийкомб умееше да изразява неодобрение чрез позата си. По мнението на слугата чужди мъже нямаше какво да търсят в Пенденис и той не биваше да ги окуражава.

Демиън веднага разбра, че не е добре дошъл. Тази скрита неучтивост беше характерна за Корнуолските слуги.

— Лейди Блейк вкъщи ли е? — попита той и хвърли зъл поглед към мъжа, който по нищо не приличаше на иконом.

— Не, сър — гласеше краткият отговор.

— Кога очаквате да се върне?

— Не мога да кажа, сър.

Очевидно не му оставаше нищо друго, освен да предаде картичката си — нещо, което се беше надявал да избегне, защото знаеше, че междувременно жертвата му е станала по-предпазлива и вероятно ще го избягва.

— Наистина е лорд Ръдърфорд! Казах ти, че само той има такъв черен жребец! — Следван от млад спаниел с развяващи се уши, в залата влетя Роб. — Добър ден, сър! Как сте? Това е брат ми Тио. Бяхме в селото, долу на кея — добави той, убеден, че Демиън се интересува от тази информация. — Сигурно сте дошъл да ни посетите?

— Наистина дойдох с такова намерение — кимна с усмивка Демиън. — Но разбрах, че сестра ти не си е вкъщи. — Той поздрави сърдечно Тио, който огледа със страхопочитание връзката на негово благородие, кройката на жакета и отлично ушития кожен панталон, който стягаше силните бедра.

— То… този жакет от Уестън ли е шит, сър? — попита, заеквайки, момчето.

— Случайно да. Но не бива да зяпаш така. Това не е признак на добро възпитание. — Лорд Ръдърфорд не намери нищо особено в укора си, но очевидно малкият не беше свикнал да му се карат, защото пламна от срам и забързано се извини.

— О, не бъди толкова срамежлив, Тио — посъветва го Роб. — Така изглеждаш още по-глупав. Негово благородие не искаше да бъде нелюбезен, нали, сър?

Демиън побърза да увери момчетата, че не е искал да каже нищо лошо. Разбира се, че не искаше да бъде нелюбезен, просто бе реагирал автоматично на проявата на любопитство, което му се стори прекалено. Той огледа отново двамата братя и установи не само приликата със сестра им, но и липсата на самочувствие у по-голямото момче. Припомни си собствената си младост и опитите да поправя грешките си и изпита болка. Усмихна се на момчетата и те му отговориха веднага с такова доверие и топлина, че Демиън изпита невероятно облекчение — явно необмислената му забележка не беше успяла да унищожи доброто мнение на тези деца за него.

— Мери вероятно е в оборите — обясни Роб. — Сигурно ще се върне скоро, нали, Сийкомб?

— Не мога да кажа, мастър Роб — отговори с безизразно лице слугата. — Не съм посветен в плановете на господарката. — Той се обърна рязко и изчезна в задната част на къщата.

— Ама че глупости! — Роб погледна учудено след него. — Мери винаги казва на Сийкомб къде отива и кога ще се върне. Той май си мисли, че Мери не иска да ви види. Прав ли съм, милорд?

— Бих искал най-сетне да се научиш да мълчиш, когато е нужно. — Тио, който си беше възвърнал самообладанието, се обърна укорително към малкия си брат. — Какво ще си помисли лорд Ръдърфорд за нас? Искате ли да влезем в дневната, сър? Ще изпратя някого да повика сестра ни.

— Но тя и без това ще се върне скоро — възпротиви се Роб. — И кого ще изпратиш?

— Теб! — изсъска Тио.

Демиън мина през вратата, която Тио му отвори, питайки се дали нямаше да му се наложи да разтървава момчетата.

— Върви и кажи на Мери, че е дошъл лорд Ръдърфорд — заповяда Тио със съзнанието на по-голям брат.

— Виж, тя сигурно е вече на път към къщи. Искаше само да говори с ковача за счупената подкова на Йенс, а той си замина преди десет минути.

— Тя трябва да знае, че имаме гост — не отстъпи Тио и в погледа му блесна гняв.

— О! — Роб явно бе разбрал. — Искаш да кажеш, че трябва да се преоблече, за да посрещне лорд Ръдърфорд, както подобава?

През това време негово благородие оглеждаше с интерес стаята и се правеше, че не чува караницата на братята. Въпреки това не можа да не чуе как Роб прошепна: „Все едно какво си мислиш ти, аз съм напълно убеден, че Мери не се притеснява от тези неща.“ Последва тих писък, шум от боричкане, след което настъпи тишина. Ръдърфорд се обърна с гръб към единствения предмет, който имаше известна стойност в това бедно, макар и с приятно излъчване помещение — красиво японско сандъче, поставено върху малка масичка под прозореца, — и забеляза, че бе останал сам в дневната. Поклати глава, излезе навън и енергично се запъти към обора. Посрещането беше толкова необикновено, че той се почувства в правото си лично да потърси господарката на къщата. Освен това предполагаше, че увлечени от спора си, Тио и Роб са забравили напълно да известят сестра си за посетителя — ако изобщо помнеха присъствието му.

Както очакваше, намери оборите от западната, защитена от ветровете, страна на къщата. Направи му впечатление, че бяха чисти и подредени и очевидно се управляваха добре — което изобщо не можеше да се каже за оборите на Малори Хаус. Мери Трелоуни обаче не се виждаше никъде.

Едно момче седеше на преобърнато ведро с парче хляб и сирене в едната ръка и стомничка бира в другата. То го уведоми, че преди малко е видяло господарката си в плевнята, и Демиън веднага се запъти към навеса с червен покрив. Вътре беше мрачно и прашно и той спря за миг на прага, за да вдъхне дълбоко свежия аромат на сено и да огледа критично грижливо подредените бали. Веднага му стана ясно, че през зимата животните нямаше да страдат от глад. Навсякъде личаха признаци на усърдно управление: вилите и греблата, струпани в един ъгъл, бяха излъскани до блясък, дворът беше изметен, всички бъчви — пълни с дъждовна вода.

— Лейди Блейк? — извика той в тъмната плевня. Отговори му само тишина.

Мередит, която беше горе при сеното, замръзна на мястото си. Какво, по дяволите, си въобразяваше този мъж? Как бе посмял да я последва дори в любимото й местенце, което тя наричаше свое „светилище“? Най-добре беше да не издава присъствието си и той може би щеше да си отиде. Чу се тропот на ботуши по плочките, с които бе настлан подът.

— Минаха много години, откакто за последен път играх на криеница, затова ще ви помоля да ми припомните правилата — извика той и в гласа му звънеше смях. Мери бързо обмисли възможностите. Можеше да продължи да се крие зад голямата купа сено като подгонено зайче, можеше да излезе и възмутено да му заяви, че присъствието му в имота й е нежелано, или можеше просто да обяви присъствието си. Само последната възможност й оставяше малко достойнство, но още докато се колебаеше, на стълбата, която водеше към сеното, се появи грижливо сресаната грива на лорд Ръдърфорд.

— А, ето къде сте били — установи той със спокойно задоволство. — Виках ви, но вероятно не сте ме чули.

— Имам много работа, сър — отговори с леко прегракнал глас тя и сведе очи към сеното. — С какво съм заслужила това удоволствие?

— Удоволствие? Думата прозвуча доста неискрено от вашите уста — отвърна замислено той и стъпи на сеното. През малкото прозорче влизаше сноп светлина, в който танцуваха прашинки, и той можа да види, че тя се е свила в един ъгъл под дебелите греди на тавана. — Мога ли да помогна? — предложи учтиво той.

— Не вярвам, сър. — Мери решително му обърна гръб и се престори, че не забелязва приближаването му. Дяволът да го вземе този нахалник! Защо се появяваше винаги когато тя беше в неизгодно положение? Беше облечена като слугиня от обора, в косите й имаше сламки, лицето й беше цялото в прах. При тези обстоятелства не можеше дори да играе ролята на плашлива, чужда на света вдовица — или поне нямаше да се представи убедително. Но след онова, което бе станало през нощта, тази роля и без това не можеше да убеди лорд Ръдърфорд. — Ако наистина желаете да ми помогнете, лорд Ръдърфорд, отстъпете колкото се може по-тихо! Тези малки същества и без това са уплашени до смърт и се боя, че ще им се пръснат сърчицата. Още са толкова безпомощни…

Вместо да я попита за какво говори, лордът реши сам да го открие. Прекоси плевнята и спря точно зад нея. Слънчевата светлина, която падаше през кръглото прозорче, осветяваше короната от кестеняви коси, която увенчаваше главата й, и това отклони вниманието му. Скромната рокля от избелен муселин беше много по-добра от безрадостната одежда от предишната вечер. Тя разкриваше меките извивки на прекрасното стройно тяло. Стройно, но силно — той отново забеляза твърдостта, която му бе направила впечатление предишната вечер. Тя стоеше почти като войник — сякаш тялото й бе инструмент, който се е научила да контролира. Какво ли правеше по цял ден в усамотението си, за да стигне до този резултат? Това беше възхитителен въпрос и той се надяваше много скоро да намери отговора. Ако не успееше да преодолее безспорната враждебност, която тя проявяваше към него, щеше да се върне в Малори хаус и да си замине.

Той надникна над рамото й и видя, че беше сложила в скута си голямо птиче гнездо с три малки лястовички в него. Клекна тихичко до нея и попита:

— Какво ще правите с тези бебета?

— Майката ги напусна — отговори Мери, учудена от готовността си да му разкаже всичко. — Малките не могат още да летят и тя си отиде. От няколко дни ги наблюдавам. Тя се опитваше да ги научи, но напразно. Тези малки глупачета са ужасно страхливи, макар че са пораснали достатъчно, за да летят. Имам намерение да сваля гнездото долу и да го сложа на някой нисък прозорец. Може би оттам ще се осмелят да полетят.

— По-вероятно е да станат жертва на някоя котка — възрази с усмивка Ръдърфорд.

— Това е вярно, но тук ще умрат от глад — обясни тихо тя. — Мисля, че поне трябва да опитам. Моля ви, слезте пръв по стълбата, за да мога да ви подам гнездото. Внимавайте, защото стълбата се клати. С тази пола със сигурност ще се спъна при слизането, ако трябва да държа и гнездото.

— Мъдро решение — промърмори той. — Ако не бяхте с пола, работата щеше да бъде друга.

Господи, какъв нахалник! Пак си правеше шеги за нейна сметка! После се досега, че забележката бе прозвучала странно. Тя щеше да има смисъл, ако имаше навика да ходи без пола — както току-що бе намекнал негово благородие. Защо, по дяволите, беше толкова умен? Или тя бе прекалено безгрижна? Думите й бяха наистина опасни. Точно това имаше предвид — че ако беше с панталон, изобщо нямаше да се поколебае да слезе по несигурната стълба с гнездото в ръка.

Най-добре да се направи, че не е чула последната забележка.

— Ще бъдете ли така добър да държите гнездото, милорд, докато се изправя? — Стараейки се гласът й да звучи с достойнство, тя му подаде гнездото. Птичетата зацвърчаха страхливо, когато той го пое. Спасяването на птички не бе войнишка работа. Досега беше спасявал другари на бойното поле, жени и деца от плячкосващи мародери и естествено беше стрелял и убивал. Защо тогава е толкова загрижен за участта на тези достойни за съжаление, крехки същества, които нямаха почти никакъв шанс да оцелеят?

Ръдърфорд вдигна рамене и прие посоката, в която го водеше съдбата. Тази посока беше освежаващо нова и той дори се опита да успокои птичетата, като цъкна няколко пъти с език, но те бяха неутешими.

Мери стана, изтърси полите си и нетърпеливо издуха сламата и праха от гънките. По блестящите кестеняви коси също висяха сламки. Не мога да пропусна такава възможност, каза си лордът и въздъхна почти извинително.

— Моля ви, вземете за малко гнездото. — Тя протегна автоматично ръка и го пое, забравила предпазливостта си. — Много сте мръсна — обясни с мека усмивка той, — и тъй като нямате огледало, смятам да ви помогна.

Мери се вцепени под ръцете му, докато пръстите му се плъзгаха по косата й и отстраняваха сламките, перцата и прашинките. Гнездото в ръцете й не й позволяваше да се помръдне и тя изтърпя стоически, докато той изтупа полата й, намести якичката и върза отново влажната кърпа.

— Е, вече изглеждате много по-добре. — Той отстъпи крачка назад и кимна одобрително. — Ако сега ми върнете гнездото, ще се съглася да получа поредната плесница. Тъй като имате позволението ми, този път няма да си отмъстя — освен ако вие не го желаете!

Как можеше този човек да бъде толкова непоносим! Мередит присви очи и около устните й заигра ледена усмивка.

— Защо трябва да ви удрям, лорд Ръдърфорд? Аз съм ви много благодарна за помощта. Ако бъдете така любезен да слезете пръв по стълбата, ще ви подам гнездото.

Ръдърфорд се ухили разкаяно и вдигна ръка като фехтувач, признал, че е улучен.

— Туш, Мери Трелоуни! Хиляди извинения за този тромав дуел! Умолявам ви за прошка!

Защо изпита желание да се засмее? Само преди минута беше готова да го простреля право в сърцето! Цинизмът беше изчезнал от сивите очи, устните, които снощи се присвиваха с досада, сега се смееха и дори арогантността му бе смекчена от приетото поражение. Днес беше друг човек. Господи, каква обезпокояваща мисъл! Мередит се обърна рязко към стълбата и побърза да смени темата.

— От кого узнахте къде да ме намерите? Готова съм да се обзаложа, че не е от Сийкомб.

— Права сте — кимна той. — Сийкомб беше готов да си отхапе езика, преди да ми е казал нещо. За щастие тъкмо когато се готвеше да ме изхвърли, се появи младият Роб.

— О, това обяснява всичко! — Мери неволно се засмя. — А защо не ви придружи?

— Двамата с Тио се скараха — обясни предпазливо Демиън. — И много скоро забравиха за присъствието ми.

— О, боже! — Мери въздъхна и заговори с тих глас, като че имаше насреща си човек, посветен в тайните на семейството: — Бедният Тио постоянно страда от задявките на Роб. Предполагам, че когато едно момче е на петнадесет и съзрява, единадесетгодишният брат е цяло мъчение. Мислех си да пратя Роб в Итън, вместо в Хароу, за да спестя мъките на Тио, но мъжете от семействата Трелоуни и Мередит винаги са учили в Хароу и никой не поиска и да чуе за Итън.

— О, мисля, че няма за какво да се тревожите. Ако помня добре ученическите си години, Тио ще получи помощ от много страни, за да вкара непокорния си брат в правия път. Освен това съм убеден, че Роб ще посвети цялото си внимание на съучениците си от първи клас и няма да се занимава с по-големите. Онова, което става вкъщи, не се повтаря в училище. — Последните думи бяха произнесени с известно нетърпение. Учениците не го интересуваха особено. Ала когато загриженото й лице просветна като по чудо, той веднага съжали за рязкостта си.

— Това е голяма утеха за мен — прошепна Мери. — Толкова ме беше страх, че Тио ще си има неприятности заради Роб. Но вие явно познавате обстановката в тези училища.

Демиън кимна и се зарадва на топлината, която нахлу в сърцето му. Беше прекрасно, че успя да убеди тази необикновена млада дама, която изглеждаше така, сякаш носеше върху тесните си рамене целия товар на света.

Мери видя как сивите му очи изведнъж потъмняха и се почувства неловко. С ужасния циник можеше да се справя по-добре, отколкото с новия лорд Ръдърфорд, от чиито очи струяха хумор и съчувствие. Но поне беше сигурна в своята позиция и в чувствата си, докато си разменяха тези думи. За момент напрежението между тях стана почти непоносимо, след това, за нейно облекчение и разочарование едновременно, той побърза да се върне към нормалните неща.

— Можете да ми дадете гнездото. Аз ще го отнеса долу. Тъй като нямам поли да ми пречат, сигурно ще се справя по-лесно.

Мери стисна здраво устни, но послушно му подаде гнездото. Тъй като не й хрумваше подходящ отговор, тя заслиза след него по нестабилната стълба без да чака помощ. Демиън сложи гнездото върху широката рамка на единствения прозорец.

— Дано да не се появи котката — пошепна тя и загрижено смръщи чело. — Ако останете за момент тук, за да я прогоните, ако дойде, аз ще изкопая малко червеи. Бедните птичета сигурно умират от глад.

— Какво ще направите? — извика смаяно той и раменете му се разтресоха. — О, Мери Трелоуни, вие не преставате да ме учудвате. Наистина ли ще изкопаете червеи за птичетата? И как ще го направите — като уличните хлапета с пръчки и парче извита тел, когато са тръгнали на риба? — Той се облегна на стената и избухна в луд смях. От много месеци не се беше смял така истински. Цялото му тяло се отвори за радостта.

В първия момент Мери се вцепени от смайване, но много скоро разбра откъде бе дошъл този изблик на веселие. Намерението й беше напълно нормално, но като си припомни маскарада, който му беше разиграла миналата вечер — плашливата, свита вдовица Блейк, която мънкаше като плахо момиченце и постоянно изпускаше нещата си от вълнение — престана да се учудва на смеха му. Бузите й се зачервиха от смесица между възмущение и неловкост.

— О, моля ви, престанете — пошепна тя. — Не е чак толкова весело.

— О, напротив, невероятно е — изпъшка той. — Наистина невероятно. Вие сте прекрасна, Мери Трелоуни — една прекрасна загадка, която възнамерявам да разреша.

При тези думи по гърба й пролазиха студени тръпки. Съвсем съзнателно тя даде воля на възмущението си и затропа с крака.

— Престанете, чувате ли! Как смеете да ми се надсмивате! Появихте се неканен в дома ми, проследихте ме чак в плевнята, за да ме подиграете. Няма да търпя повече подобно отношение!

Ръдърфорд спря да се смее, макар че дълбоко в очите му все още святкаха весели искри.

— Веднага ще се опитам да се поправя, като проявя учтивост — заяви той и сложи ръце върху раменете й. Мередит направи крачка назад. Странното усещане, че в стомаха й прехвръкват пеперуди, я обзе отново и тя не се възпротиви, когато той я привлече към себе си.

— У вас има страст, Мери Трелоуни! Страст, с която много искам да се запозная по-отблизо — пошепна той и сложи ръка на тила й. Главата му се сведе към нейната, докато устните им се намериха. Мери затвори очи и вдъхна дълбоко аромата на кожата му — мирис на топло слънце, който се съедини с вкуса му, когато езикът му се мушна в меката й уста. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, той усети кожата й, топла и податлива под тънката рокля; помилва хълбоците й, тънката талия и тя се притисна към него със стон, който дойде от най-дълбоката й вътрешност.

— Велики боже! — промърмори смаяно лорд Ръдърфорд и бавно вдигна глава. — Коя сте вие, Мери Трелоуни? Мисля, че съм омагьосан.

Мередит стоеше под лъч слънчева светлина, притиснала ръка към топлите си, треперещи устни, докато светът престана да се върти около нея и тя осъзна с цялата си яснота в какво положение се намира. Не можеше да отрече, че този мъж я привличаше неустоимо, не можеше да го отрече нито пред него, нито пред себе си. Но какво би могла да стори, за да му се противопостави?

— Мери? Мери? Къде си? — Нетърпеливият глас на Роб пръсна напрежението помежду им като счупено стъкло.

— В плевнята — отговори тя и се запъти бързо към вратата, без да поглежда към мъжа до себе си.

— О, значи си намерила лорд Ръдърфорд — извика зарадвано Роб, когато сестра му се появи на вратата. — Много хубаво, защото ние с Тио го бяхме забравили. Сийкомб каза, че е време за ядене, и ако не побързаш, рибата ще изстине. Готвачката я е приготвила по специалната си рецепта — обясни момчето. — Сигурно ще побеснее от гняв, ако не седнем веднага на масата. Нали, Мери? Не че Хюго, Тио и аз не можехме да я изядем и сами, ако не те бях намерил. — Лицето му засия. — Надявам се, че обичате печена риба, лорд Ръдърфорд?

Мередит примигна смаяно. Роб току-що беше поканил негово благородие на обяд.

— Това е любимото ми ядене — отговори честно Ръдърфорд.

— Много се радвам! Има достатъчно за всички ни, а и Хюго гори от нетърпение да се запознае с вас. — С тези думи момчето пъхна ръката си в тази на лорда, сякаш бяха стари приятели, и го поведе към къщата.

Мери нямаше какво да стори, освен да последва двамата с безизразно лице, опитвайки се да не издаде яда си. Е, присъствието на тримата й братя щеше да сложи край на напрежението между нея и лорд Ръдърфорд и да създаде домашна и весела атмосфера.

Обедът в Пенденис, както установи от пръв поглед негово благородие, съвсем не беше леко похапване. На масата в трапезарията имаше печено филе, шунка, супник с гъста зеленчукова супа, обещаната печена риба, сирене, плодове — достатъчно ядене, за да задоволи апетита на подрастващите момчета. Роб и Тио си вземаха по няколко пъти от всичко, очевидно забравили караницата от преди малко. Хюго Трелоуни, блед, тънък като върлина млад мъж с твърде сериозно лице, се държеше учтиво към госта, но ровеше със страдалческа физиономия в чинията си. Ала Демиън много скоро забеляза, че и той си хапваше добре като братята си. Доста голямо количество риба изчезна бързо от чинията му. Мередит пиеше чай, момчетата лимонада, а лорд Ръдърфорд получи стомничка с пенеста бира, която, както тържествено обясни Хюго, беше произведена в имението.

Мередит се извини, че не може да му предложи кларет, защото всяка бутилка трябвало да „подиша“ поне един час, след като я изнесат от мазето — само така виното можело да разгърне аромата си. Тъй като за днес не очаквали гости, не се подготвили, както трябва.

— Ще установите, че в повечето къщи наоколо е така — допълни със сладък глас тя. — Ние сме много горди с вината в избите си.

— Да, и за това трябва да благодарим на джентълмените — обади се Роб. — Те доставят товарите си всеки месец, но никой не ги вижда, нито ги чува да идват, защото копитата на конете им са увити в парцали. Прав ли съм, Мери?

— Така се говори — отвърна тя, без да трепне. Темата беше сравнително безобидна и занимаваше всички в Корнуол. — В тази част на страната вносът на алкохол носи добри пари, лорд Ръдърфорд. Имахте ли вече възможност да надникнете в избата на Малори хаус? Не се съмнявам, че ще останете учуден от богатствата й.

— Изпробвах брендито и го намирам много добро — отговори с усмивка Демиън. — Впрочем аз се интересувам сериозно от „джентълмените“. — Той вдигна поглед от чинията си и остана изненадан от внезапната тревога в очите на домакинята.

— Само външни хора намират контрабандистите за романтични — промълви тя и вдигна рамене. — За мъжете от Корнуол това е всекидневие. Контрабандата е опасен и доста мръсен занаят.

Забележката със сигурност целеше да го постави на мястото му — той беше само нищо неподозиращ външен човек с неясни представи за този занаят.

— Не съм казал, че контрабандата е романтично занятие — отговори предпазливо мъжът. — Интересно е по-точната дума. Трябва да ви кажа, че преди няколко дни случайно се срещнах с контрабандистите.

Мередит изпусна вилицата си в чинията.

— Как е могло да се случи подобно нещо? — попита тихо тя. — Досега никой не ги е виждал.

— Но аз ги видях — отговори също така тихо той и се запита какво, за бога, ставаше с нея. Изглеждаше толкова объркана, сякаш изведнъж беше седнала в мравуняк.

— Къде ги видяхте, сър? — Роб подскачаше нетърпеливо на стола си и дори Хюго бе престанал да дъвче.

— На скалата, която се издава над брега, в нощта, когато пристигнах тук. — Ръдърфорд си взе парче печена риба. — Тъкмо се сражаваха с бреговата охрана, доколкото можах да установя.

— И кой спечели? — Тио го гледаше с широко отворени очи. Демиън избухна в тих смях.

— О, без съмнение контрабандистите. Незнайно как те изчезнаха под носа на полицаите. Невероятно беше!

— И къде бяхте вие, докато се разиграваше това представление? — попита Мередит, която бе успяла да се овладее.

— Бях се скрил зад един бодлив храст — отговори мъжът и отново се засмя. — Беше дяволски неудобно, да не говорим, че се намирах буквално между два огъня — но си струваше. Особено ми хареса водачът на контрабандистите.

— Така ли? И защо? — Роб скочи от стола си и заподскача възбудено около стола на лорда. — Никога не съм говорил с човек, който е виждал джентълмените!

— Седни на мястото си, Робин — нареди строго сестра му. — Разказът на лорд Ръдърфорд е интересен, но това не означава, че трябва да подскачаш около него като невъзпитан хлапак.

— Защо се заинтересувахте от водача, сър? — попита Хюго, след като Роб се нацупи и си седна.

— Защото приличаше на момче — отговори Демиън. — Според мен беше твърде млад, за да води група контрабандисти. Но трябва да призная, че се държа блестящо. — Той се запита дали трябва да им разкаже за предположението си, но Мередит го изгледа унищожително и той реши да го запази за себе си. Тя сигурно щеше да го обвини, че има твърде развито въображение. Незнайно по каква причина тя явно считаше, че темата е неподходяща за обсъждане пред момчетата.

— Ако искате да се свържете с „джентълмените“, за да получите стока, трябва да им пратите вест — заговори поучително Роб, който бързо бе забравил укора на сестра си. — Прав ли съм, Мери?

— Не мога да си представя, че лорд Ръдърфорд ще остане достатъчно дълго в Корнуол, за да се свърже с контрабандистите, Роб — отвърна сестра му и гласът и ясно показа, че считаше темата за приключена.

— Все още не съм решил колко време ще остана — отговори развеселено Демиън и видя как очите на Мередит засвяткаха опасно.

— Не можем да ви предложим нищо особено — проговори с измамна мекота тя. — Сигурно скоро ще ви доскучее и ще закопнеете за радостите на лондонското висше общество.

— Питам се как ли стигнахте до това заключение — проговори замислено лордът. — Нима снощи съм оставил у вас впечатлението, че не се забавлявам? Честно казано, чакам с нетърпение следващата официална вечеря.

Мередит прехапа устни. Той я дразнеше безсрамно, а в присъствието на братята си тя не беше в състояние да му се отплати със същата монета.

— Аз пък мисля, Мери, че тук могат да се правят много неща — намеси се Роб. — Ние яздим, стреляме, ловим риба… Не забравяй соаретата, които организирате. Освен това Фоуей е голям град и…

— Ти си още малък и не знаеш нищо — прекъсна го Тио. — В сравнение с Лондон или Брайтън Фоуей е едно най-обикновено село. Прав ли съм, Хюго?

— Напълно прав. Даже в сравнение с Оксфорд Фоуей е едно нищо — заяви най-големият Трелоуни.

— Аз не съм правил такива сравнения — възпротиви се решително Роб. — На път към училище видях много големи градове, да не съм сляп! Но в тази част на страната Фоуей е голям град!

— Да, може би си прав — съгласи се Тио и Роб утихна за миг.

— Как трябва да изпратя вест на „джентълмените“? — попита лорд Ръдърфорд уж между другото, за да даде време на момчетата да се успокоят. В следващия миг му стана странно, че се съобразява така със състоянието им.

— Такива теми не се обсъждат с момчета и дами, милорд — укори го Мери. — Ако говорите сериозно, обърнете се към сър Алджернон Барат. Убедена съм, че ще получите най-точни сведения. — Тя го дари с усмивка, в която имаше толкова чувство, колкото и в млечния пудинг на масата — ала тонът на гласа й го накара да застане нащрек. Въпреки невинната външност, строгата фризура и скромната рокля лейди Мередит Блейк, която седеше начело на семейната маса, излъчваше авторитет, с който той трябваше да се съобразява. Тя току-що му беше наредила — и то съвсем директно — да говори за нещо друго и той се подчини, макар да не разбираше защо трябва да го направи. Може би това беше Корнуолски обичай, разбираем само за посветените…

Скоро след това лордът се сбогува. Домакинята се изправи със сдържано достойнство, за да го изпрати до коня му. За Сарацин се бяха погрижили по най-добрия начин и Ръдърфорд благодари сърдечно на Мередит, докато бавно водеше коня по настланата с чакъл входна алея.

— Ние не сме варвари, сър. Никога не пренебрегваме гостите си и конете им — отвърна хладно тя.

— Не разбирам с какво всъщност ви обидих — намръщи се той и взе ръцете й в своите.

Тя се изтръгна рязко.

— Ако не разбирате, значи сте доста по-малоумен, отколкото предполагах.

— А вие сте много неучтива — заяви кратко той. — Моля, не ми говорете по този начин.

— Най-покорно моля за извинение — отвърна саркастично тя. — Нямах намерение да накърня нежната ви душа — макар вие очевидно да сте убеден, че ви е позволено да ме нападате както и когато искате.

— Целувката ли наричате нападение? — попита той с високо вдигнати вежди.

Мери се изчерви и се ядоса на себе си.

— Нямах предвид това.

— Питам се защо — изрече замислено той. — Имахте пълното право да ме отблъснете, след като си позволих такава волност.

— Вие сте непоносим! — изсъска тя. — Защо постоянно ме предизвиквате?

Демиън въздъхна и посегна към юздите на Сарацин.

— Защото вие сте жена, която изкарва на бял свят най-лошите ми качества, Мери Трелоуни. Но аз ви зададох един съвсем честен въпрос: с какво ви обидих? Отговорът ви заслужаваше подобна неучтивост.

— Джентълменът би подал и другата си буза — отговори сърдито тя, защото никога нямаше да признае, че той беше прав.

— Да, сигурно сте права — кимна спокойно Демиън и се метна на седлото.

— Може би трябваше да търпя и да остана бездейна, докато вие се забавлявахте за моя сметка пред братята ми? Много добре знаехте, че не мога да се реванширам! — изсъска вбесено тя.

— Ето какво ви е ядосало. — Мъжът кимна с разбиране. — Да, права сте. Беше непростимо да се отплатя по този начин за гостоприемството ви. Ще се постарая да ви компенсирам, мадам, когато се срещнем следващия път. — Той обърна коня си, махна й и препусна надолу по пътя.

Мери проследи с поглед черния жребец, докато той изчезна в далечината. Какво ставаше с нея? Един нахалник се бе вмъкнал в добре подредения й живот и го обърна с главата надолу. А тя реагираше като хлапачка и тялото й тръпнеше от страст! На всичкото отгоре я бе видял през нощта на скалите. Доколкото й беше известно, никой в Ландрет и околните села не беше виждал контрабандистите. Според неписания закон местните жители обръщаха лицата си към стената, когато тези хора излизаха да работят. В сърцето й се промъкна страх. Демиън, лорд Ръдърфорд, явно следваше своите собствени закони. Естествено тя също вървеше по свой път, и то отдавна. Но това не бе причина и други да претендират за същата привилегия — особено чужди хора, които не разбираха Корнуол и жителите му, които ги презираха и си въобразяваха, че винаги могат да правят онова, което им харесва.