Джейн Фийдър
Жена с минало (22)

22

— Тази нощ Жак няма да дойде — заяви решително Мередит и се обърна към придружителя си, който се беше скрил заедно с нея зад издадената скала. — При такова бурно море няма да рискува да мине покрай рифа.

— Права си, и аз мисля така — кимна тежко Барт. — Това е вече трети пропуск за месеца! Омръзна ни да излизаме от къщите си в това лошо време и да се крием от вятъра като овцете в мочурището Бодмин — на всичкото отгоре напразно! Защо не отложим доставките, докато не отмине сезонът на бурите? Жак ще се справи, готов съм да се обзаложа. Предишните години винаги сме правили така.

— Знам, знам… — Мери разтри ледените си ръце и ги мушна под мишниците. — Но през последните години не сме имали пауза от септември до декември. Тогава можехме да си позволим да пропуснем януари и февруари.

Барт я погледна втренчено в мрака.

— Тук има още нещо. Готов съм да се обзаложа!

Мередит затропа с крака, за да постопли измръзналите си стъпала.

— Бреговата охрана не вярва, че можем да работим и през зимата. Те са престанали да ни следят, Барт, особено след като няколко месеца цареше спокойствие. Случаят е твърде благоприятен, за да го изпускаме!

Рибарят я изгледа недоверчиво.

— Това не е цялата истина. Не можеш да ме убедиш, че ми казваш всичко. — Когато не получи отговор, той вдигна рамене и изсвири през зъби. — Да си тръгваме ли? — попита накрая той. — Следващата сряда ще опитаме пак, щом толкова настояваш.

— Нищо друго не ни остава — въздъхна Мередит. — Жак е някъде там, в морето, а ние не сме в състояние да направим нищо. Това ме вбесява! — Тя се обърна към купчината треперещи от студ мъже и обяви тихо: — Още една пропиляна нощ, момчета! Да си вървим вкъщи. До следващата седмица!

Някои от мъжете промърмориха неразбрани проклятия и скоро групата се разпръсна. Когато се озова сама по пътя към пещерата в скалите под Пенденис, Мередит се запита дали пък не беше голяма егоистка, като не оставяше хората да си починат до пролетта. Причините, които беше изтъкнала пред Барт, за да продължат доставките, бяха убедителни, но над всичко стоеше личното й честолюбие. В последно време като че ли само контрабандата поддържаше жизнеността й. Само тогава бягството й от Лондон и от Ръдърфорд добиваше смисъл. Докато беше контрабандистката Мери Трелоуни, тя знаеше, че никога не може да стане лейди Ръдърфорд — камо ли пък херцогиня Кейли.

През коледната ваканция момчетата се върнаха у дома сърдити и преизпълнени с въпроси. Тя им отговаряше, доколкото можеше, но разочарованието им засилваше още повече унинието й. Празниците не бяха особено весели и за това беше виновен единствено Демиън. Ако той не беше обещал на момчетата бляскави празненства в Ръдърфорд Аби, всички щяха да се задоволят с обичайната Коледа. Стараейки се да ги обезщети за преживяното разочарование, Мередит накупи щедри подаръци и организира забавления, които почти изпразниха кесията й. В крайна сметка трябваше да се гневи само на себе си, защото по този начин искаше да заличи чувството си за вина, макар че не тя носеше отговорност за случилото се. Като цяло животът й в последно време беше сив като морето и небето, гол като дърветата и безвкусен като застояла вода.

Външната пещера я посрещна както обикновено, с тъмна празнота, и тя закопня да се промуши по-скоро през тесния тунел във вътрешната пещера, където запаленият фенер щеше да я посрещне с добре дошла. През зимата всичко изглеждаше много по-заплашително. През лятото никога не беше така тъмно и безрадостно. Тя се промуши през тунела и затърси ивица светлина. Ала не видя нищо. Даже на входа на пещерата продължи да се взира в черен, объркващ мрак. Дланите й овлажняха, сърцето й заби като лудо. Проклетият фенер сигурно беше угаснал, макар да беше сигурна, че го бе напълнила с масло. Проблемът беше да намери тунела, който водеше към къщата.

Черният, влажен мрак проникна до мозъка на костите й и тя си въобрази, че чува ударите на сърцето си в злокобната тишина. Намери с едната си ръка грапавата стена на пещерата и затърси опипом дупката на тунела.

Когато една ръка затисна устата й, а другата я обгърна изотзад и я вдигна във въздуха, Мередит реагира със сляпа, автоматична самозащита. Заби зъби в ръката на нападателя, зарита като безумна с крака и улучи глезена на непознатия, лактите й се забиха в ребрата му.

Хватката не отслабна, но добре познат глас проряза мрака.

— По дяволите, Мередит! Престани веднага! — Тя се отпусна моментално и когато отново усети здрава земя под краката си, се свлече бавно по стената, докато седна на дупето си. Мъжът удари по кремъка и скоро жълтата светлина на фенера освети нощната сцена.

Все още неспособна да продума, Мередит вдигна бавно глава и погледна като хипнотизирана Демиън, който с мрачно изкривено лице оглеждаше следата от ухапано на ръката си.

— Бях забравил, че имам насреща си тигрица — изръмжа той. — Утре ребрата и глезенът ми ще бъдат синьочерни.

— Дано не очакваш да се извиня — отговори със същия тон тя, веднага щом си възвърна дар слово. — Много подло от твоя страна!

— Но аз исках само да внеса малко приключение и вълнение в толкова мрачния ти живот — отбеляза ухилено той. — Свали тази шапка, ако обичаш! Както си се свила до стената, приличаш на джудже.

Мередит се подчини, докато смаяният й поглед обхождаше пещерата. През трите часа, откакто беше излязла, тя се бе превърнала отново в любовното гнездо от предишното лято. Докато тя зяпаше, Ръдърфорд удари отново с кремъка и запали огън в малкото огнище, където беше натрупал съчки.

— Слава богу, че има достатъчно въздух, иначе ще се задушим — каза той. — Искаш ли да изпием по чаша шампанско, милейди?

— С удоволствие. — Мередит се върна с радост към добре познатото й състояние, когато той съвсем естествено поемаше контрола над живота й.

— Приближи се до огъня, момиче. По-добре да се облегнеш на мен, вместо на стената, след като очевидно имаш нужда от опора. — Той седна на пъстрата възглавница и потупа мястото до себе си. Мередит се настани до него, протегна ръце към пламъците и се облегна на коляното му. Пое чашата шампанско и отпи жадно. Отлично вино — както винаги.

— Гладна ли си? — попита Демиън, извади фуркетите от косата й и разпусна разкошните къдрици. — Приготвил съм Корнуолски пастетчета. Не подхождат много на шампанско, но ми се струва, че ще задоволят апетита ти след дългия престой на чист въздух.

— Правилно. Умирам от глад — потвърди с усмивка Мередит. — Макар че не би трябвало. Тази вечер почти не сме се движили. Стояхме на брега и чакахме да се появи френската лодка. Едва не замръзнахме.

— Заради времето ли не се появи? — попита той и отвори върбовата кошница, за да извади топло пастетче, увито в парче платно.

— Хмм — промърмори доволно Мери, след като хапна няколко хапки. — Прибоят е твърде висок, морето е много бурно.

Какво, за бога, правеха в тази пещера, защо разговаряха така естествено? Като че никога не беше ходила в Лондон. Двамата бяха безгрижни като миналото лято, когато той престана да й говори за брак и се любеха щастливо и без грижи.

— Защо си тук? — Въпросът беше толкова кратък, че прозвуча почти неучтиво. Затова пък топлото й тяло почиваше на коленете му и тя не се възпротиви, когато пръстите му се заровиха в косата й.

— Липсваше ми — призна тихо той. — Затова реших да ти направя кратко посещение.

— Колко кратко?

— Две седмици. В края на януари трябва да съм в Лондон… за сватбата.

— О! — Тя не попита за чия сватба. Това не я засягаше, макар че може би познаваше брачната двойка. — Две седмици е много време.

— Да — кимна той и ръката му се промуши под ризата, за да помилва гърдите й. — Съблечи се.

Мередит потрепери.

— Няма ли сам да го направиш, милорд?

— Не — отговори категорично той. — Този път не! Този път искам да гледам как се събличаш за мен. — Мередит започна да разкопчава бавно ризата си, докато той помоли с шепот: — Стани, ако обичаш. Не мога да те виждам.

Мередит застана в сиянието на огъня, за да усети топлината му върху кожата си, и се съблече под втренчения поглед на сивите очи, изпълнени с жаден копнеж. Ръцете и устните му продължиха делото на очите и я белязаха за тази нощ като единствено негова — в магическото кралство, където всичко беше възможно.

 

 

През следващите дни Мередит се носеше върху бели облаци.. Ръдърфорд й заяви, че няма да се срещат в обществото, защото не можел да понесе да я гледа в ролята на бедната глупачка.

Това беше добре дошло за нея. Единствените страдащи бяха Пейшънс Барат и приятелките й, които тъжно споделяха, че новият им съсед живее много уединено. Влюбените препускаха заедно по брега и се разхождаха далече от обичайните пътища, защитени от любопитни погледи. После се наслаждаваха един на друг, смееха се и се забавляваха в пещерата. Не си казаха нито една лоша дума. Знаеха, че разполагат с много малко време, и искаха да изпият чашата на насладата до последната капка.

— Трябва да развалим любовното гнездо, скъпи — съобщи Мери във вторник вечерта и огледа тъжно огряното от огъня помещение.

— Значи пак трябва да работиш? — Демиън напълни чашите със силно тъмночервено бургундско и поднесе към устата си парче сирене. Въпросът прозвуча почти небрежно.

— Утре вечер — обясни тя. — Ако условията са добри, Жак ще направи опит да стигне до брега. Бърт смята, че този път няма да има проблеми. Каза ми, че рибите с готовност влизали в мрежите. — Тя захапа една зелена ябълка. — Не знам защо това предвещава добро време, но Барт рядко се лъже. Ще натрупаме сандъците тук и ще оставим понитата през нощта в пещерата. Така ще избегнем ненужно внимание, нали разбираш, защото ще се приберем пеша. На следващата сутрин никой няма да се замисли защо вижда един мъж с понито му по пътя.

— Правилно — кимна той. — Много разумно.

Мередит го изгледа остро.

— Присмиваш ли ми се, Демиън?

— Откъде ти хрумна! — възпротиви се той. — Да се присмивам на една толкова смела, опитна, способна авантюристка… — Той се засмя и вдигна ръце, за да посрещне атаката й. Двамата се търкулнаха върху възглавниците.

 

 

На следващата вечер, когато Мередит се срещна с контрабандистите на брега, вече никой не се смееше. Понитата бяха скрити в сянката на скалите, вятърът носеше ледена пяна от морето над залива, прибоят се белееше в мрака, вълните се надигаха една след друга, пречупваха се и се удряха с грохот в брега. Колкото и бурно да изглеждаше морето, хората на Жак нямаше да се уплашат. Рибарите бяха заобиколили носа в ранната вечер и им бяха обяснили, че могат да минат през рифа. Светлината от Девилс пойнт припламваше и угасваше на равни интервали. Посланието беше недвусмислено, а полицаите от бреговата охрана, както се надяваха всички, вече сънуваха сладки сънища.

Мери наблюдаваше внимателно групата мъже. фигурите им излъчваха потискана възбуда. Явно всички бяха на мнение, че тази нощ ще ги обезщети за всички нощи, през които бяха чакали напразно. Някой се изсмя тихо, светна огънче на лула, когато притежателят й всмукна силно, някои затропаха с крака. Дъхът им висеше на бели парцали над главите. Изведнъж Мери се вцепени. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред! Какво ставаше тук? Тя огледа отново тъмно облечените фигури. Познаваше всички като собствените си братя: Люк, Тод, Джес, Мат, Дан и естествено Барт… но фигурата при понитата, в самия край на веригата — тя едновременно беше и не беше част от групата. И той й беше познат като останалите, но не принадлежеше към тях. Тя отвори уста да вдигне тревога и стисна до болка дръжката на ножа в колана си. Само след секунда обаче затвори уста и пое дълбоко въздух. Втурна се към самотната фигура и изсъска през зъби:

— Ти да не си полудял?

Ръдърфорд се усмихна в мрака.

— Не съм по-луд от теб, любов моя! Как мислиш, може ли един контрабандист да се омъжи за другарка по съдба?

— Кой е този? — изсъска Барт и изскочи зад тях с нож в ръка.

— Случайно минаващ оттук пътник, който ни симпатизира, Барт — обясни спокойно Мери. — Не се притеснявай, той е тук, за да ни помогне, не, за да ни попречи.

Рибарят огледа тъмната фигура и невярващо поклати глава.

— Това е изисканият господин, който наследи старото имение Малори!

— Точно така — отговори Демиън. — Но се надявам да се покажа достоен за това начинание.

— Достоен? — изпъшка Мери.

— Да, упорита малка авантюристке! Достоен да стана член на семейство Трелоуни — както ти се оказа достойна за семейство Кейли!

— Ето го, идва! — съобщи възбуден мъжки глас и Мери се обърна рязко. Френската лодка беше преминала през рифа и се носеше по вълните само с няколко платна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — обърна се тя бързо към Демиън, — но сега нямам време за теб. Ако искаш да се съюзиш с мен, ще се радвам на партньорството ни.

— Имаш го, сега и завинаги! — Той докосна ръката й, но в следващия момент Мери хукна надолу към брега. Ръдърфорд беше по петите й.

— Велики боже! — Тя спря на брега, обкръжена от контрабандистите, и всички загледаха с ужас втората лодка, която тъкмо беше заобиколила носа. — Бреговата охрана! — Сякаш за да потвърди думите й, изгърмя мускетен изстрел и в нощното небе се издигна огън. Лодката на Жак все още беше далече в открито море и виковете им не можеха да стигнат до нея, за да не влиза в залива. В тесния залив, с прилива и преследвачите в гърба, французите щяха да бъдат пленници като плъхове в горящ хамбар.

— Да изчезваме! — пошепна дрезгаво Люк. — Преди да са слезли на сушата. — Той се обърна към пътеката през скалите, но стройна фигура с нож в ръка му препречи пътя.

— Би трябвало да знаеш, Люк, че никой от нас не бяга — заяви твърдо Мери. — Жак е само на пет минути от брега. Трябва да го дочакаме. Ще използваме пътя между скалите и ще ги отведем в пещерата. — Тя обходи рибарите с решителен поглед, който ги предупреждаваше да не се противопоставят.

Демиън, който вече стискаше сабята си, беше готов да се разсмее: дори в тази кризисна ситуация неговата непоколебима малка авантюристка беше готова да попречи на мъжете да изоставят другарите си в беда.

Смутен от пламтящия женски поглед, Люк сведе глава.

— Пригответе се — нареди кратко Барт. — Ще ги посрещнем. Така ще спечелим няколко минути.

Проехтя още един изстрел, когато Жак насочи лодката си по вятъра и вдигна платната, за да се плъзне по гребена една вълна право към брега.

— Не оставай тук — помоли настойчиво Мери, когато откри застаналия до нея Демиън. — Не сега… когато ни заплашва опасност да бъдем открити.

— Ако всичко тази нощ завърши благополучно, Мери Трелоуни, с най-голяма радост ще се погрижа да забравиш тази забележка — обеща Демиън, стискайки зъби да не й изкрещи. — Как смееш просто да ме отпращаш, след като насилствено задържаш другите по местата им?

— Моля за прошка — прошепна разкаяно тя и му хвърли дяволит поглед, който го стресна и замая едновременно.

Лодката стигна до брега и за миг се възцари хаос, защото французите наскачаха на пясъка с ядни ругатни.

— Остави лодката, Жак! — Гласът на Мери се издигна над шума, когато французинът се опита да изтегли малкия плавателен съд на сушата. — Сега не можем да направим нищо друго, освен да си спасим кожата!

— Искаш да оставя стоката! По дяволите! Ти да не си си загубила ума, Мередит? — Жак отново задърпа въжето. — Знаеш колко е ценен товарът.

— Знам също, че най-високо ценя живота си — отговори гневно тя. — Във всеки случай много повече от брендито и тютюна, мон ами! Освен това стоката ще отклони вниманието на полицаите и ние ще спечелим няколко ценни минути. Напред, Жак!

Французинът изруга вбесено, но се отказа от опитите си да изтегли лодката. С чувството, че е предал на огъня собствената си плът и кръв, той прекоси плитчината и се изкачи на брега, където другите вече бяха на път към скалите.

Щом стигна в подножието на канарата, Мередит хвърли поглед през рамо. Скутерът на бреговата охрана щеше да стигне до брега само след минута. Ала лоцманът му, не толкова опитен колкото Жак, се беше обърнал твърде късно по вятъра и лодката се люлееше силно под напора на насрещното течение. Тя извади пистолета от колана си, прицели се и изпъна ръката си.

— По дяволите, Мередит! — Демиън блъсна ръката й. — Отказвам да се оженя за убийца! Хайде, продължавай нагоре!

— Не съм искала да убия лоцмана. Исках само да затрудня малко слизането им на сушата — възрази тя. Той я хвана за кръста и бутна нагоре. След това приведе в действие собствения си гениален план. Даде изстрел с пистолета си и куршумът вдигна фонтан от пясък. Мъжете в лодката замръзнаха по местата си. Демиън зареди с бързина, овладяна на бойното поле, и даде още няколко изстрела, докато бърз поглед към скалите му показа, че другите бяха стигнали почти до върха. Мередит, която бе спряла на половината път, даде още един изстрел, за да го подкрепи, но някой в скутера се беше окопитил и отговори на стрелбата, докато лодката неспокойно подскачаше по вълните. Мъжете от бреговата охрана се разкъсваха между изкушението да се доберат до контрабандната стока и желанието да преследват контрабандистите. Куршум от мускет изсвистя над главата на Демиън и се удари в камъка само на няколко сантиметра от Мередит.

— Бягай! — изкрещя той. — Бързо!

— Ще те прикривам! — извика в отговор тя.

— Направи това, което ти казвам, по дяволите! Бягай! И си свий главата!

Мередит чу в гласа на любимия си решителния заповеднически тон на полковника и се закатери с такава бързина по скалите, сякаш я гонеха всички дяволи от ада — което горе-долу беше вярно. Междувременно се стреляше от няколко мускета едновременно, но тя не се осмели да се обърне и да погледне надолу, а продължи да тича със сведена глава. Всеки път, когато куршум вдигнеше прах около нея, тя се стряскаше и сърцето й правеше огромен скок. Как Демиън успяваше да остане незасегнат, след като беше прицелната точка? Неспособна да потисне страха си, тя забави темпото и погледна през рамо.

— Ако смятаме да продължим, с този луд занаят, ще трябва да ти предам няколко урока по партизанска война. — Хладният, учудващо овладян глас беше придружен от силно движение на ръката, която я бутна да върви нататък. Той изобщо не се беше задъхал, макар че я бе настигнал бързо и безшумно.

— Ти естествено я познаваш в подробности — изпъшка тя, — след толкова години на полуострова.

— Правилно. А сега си затвори устата и побързай!

Стрелбата отдолу беше вече само спорадична. Мередит разбра причината, когато изкачи скалите и се намери на главния път. Няколко полицаи бяха останали на брега, другите тичаха по пътеката, която щеше да ги изведе на пътя на около четвърт миля зад контрабандистите. Тази четвърт миля беше единственото им предимство.

— Трябва да ги спрем — промълви задъхано Мередит, когато Демиън застана до нея на пътя. — Така момчетата ще имат време да се скрият, докато преследването свърши. Тук има дузини скривалища за хората, които познават местността, и Барт ги знае всичките. Накрая онези ще намерят входа на пещерата — но ние не бива да рискуваме. На всяка цена трябва да им попречим да ни настигнат.

Демиън огледа пътя напред и назад и веждите му замислено се събраха над носа.

— Обещаваш ли да следваш заповедите ми, без да възразяваш?

— Тъй вярно, полковник — съгласи се тя и го дари със същата дяволита усмивка като преди малко. Лордът смаяно поклати глава. Колкото по-голяма ставаше опасността, толкова повече се оживяваше Мередит. Тук тя бе в своята стихия и нищо не беше в състояние да я уплаши.

— Е, добре! Дай ми пистолета и мунициите си. А сега тичай напред и след пет минути спри. Там запали храстите край пътя!

Мередит потисна желанието си да попита Демиън какво смята да направи самият той и послушно хукна по пътя. Зад нея прозвучаха бързи изстрели. Ръдърфорд, който използваше двата пистолета, вдигаше толкова шум, колкото беше възможно. Той се бе издал зад крайбрежните скали и стреляше надолу по пътя, където полицаите от бреговата охрана стърчаха като големи дървета в мочурището и стреляха на сляпо в посока към ураганния огън. Демиън знаеше, че няма да успее да ги задържи дълго, но му трябваха още няколко минути, за да предотврати евентуалния сблъсък. Когато прецени, че Мери е спечелила малко повече от пет минути, той се оттегли, продължавайки да стреля, и след една минута се обърна, за да побегне.

Мери се видя в чудо, докато запали влажните храсти. Накрая се сети да подпали жакета си и го пъхна между голите клони. Когато Демиън наближи с големи скокове, пламъците вече се издигаха нависоко. Той нахвърля на пътя пръчки и отчупени клони, накрая хвърли вътре горящо стъбло. Вятърът разпръсна искрите надалеч, от влажното дърво се издигна гъст, мазен пушек, който почти закри пътя. Огънят в близките храсти вече гореше с пълна сила. Полицаите от бреговата охрана щяха да се озоват пред огнена бариера, а запалените храсти отляво щяха да им попречат да направят завой, за да я избегнат. Отдясно скалите се спускаха стръмно към морето.

— Това няма да ги спре за дълго — промърмори Демиън. — А сега да бягаме — колкото може по-бързо!

— След половин миля можем да изчезнем в скалите — отговори задъхано тя. — Те ще изтичат покрай нас, без да ни видят.

Демиън отново си спомни как през първата нощ, която беше донесла тази коренна промяна в живота му, случайно видените контрабандисти изведнъж се бяха изпарили от лицето на земята, и се съгласи с предложението й. Другите контрабандисти не се виждаха никъде. Докато той задържаше преследвачите, всички се бяха разпръснали. Проклятия и ядни викове стигнаха до тях, когато полицаите забелязаха огъня. Все пак те много скоро щяха да намерят обиколен път, затова двамата ускориха ход, доколкото им беше възможно. Въпреки тренираността си Мередит се задъха, дробовете й пареха, краката отказваха да й се подчиняват. Ръдърфорд, който се беше вживял в ролята си на командир, се стараеше да запази обективен поглед върху ситуацията и да не обръща внимание на състоянието й. Ако проявеше съчувствие, тя вероятно щеше да рухне, а той не можеше да я носи, защото сега най-важното беше скоростта. Тя трябваше да се справи сама, и то съзнателно.

Когато в края на скалите Мери изведнъж падна на колене, той бе обзет от отчаяние и се опита да я вдигне. Мери не беше в състояние да говори — само леко поклати глава и посочи ръба на скалата.

— Тук? — Ръдърфорд се огледа невярващо. Пред него зееше само черна пропаст.

Мередит кимна.

— Трябва просто да слезем — изпъшка тя. — Върви след мен, точно по същия път.

Тя нямаше сили да говори още, но Демиън разбра, че трябва да се смъкне по скалата, непременно на същото място, където беше Мери. В противен случай щеше да падне в пропастта. В следващия миг тя изчезна, също както някога. Той се приближи предпазливо до ръба, легна по корем и се хлъзна надолу, докато краката му увиснаха във въздуха. С безкрайно облекчение усети как Мери го хвана за ботушите и го поведе.

— Побързай! — долетя отдолу настойчив шепот. — Изправи краката, колкото можеш. — В продължение на един ужасяващо дълъг миг той се озова във въздуха, после краката му стъпиха на земята. — Не отстъпвай назад! — изсъска тя и той се вкопчи отчаяно в скалата.

— Някой от дедите ти сигурно е бил коза — промърмори Демиън. — Партизанската война като необходим елемент от брака е едно, но играта на планински кози е съвсем друго. Не очаквай да я играя пак!

— Няма да очаквам — обеща тържествено Мери и избухна в тих смях. После стисна ръката му, когато над тях се чуха забързани стъпки и гневни гласове.

Както беше предсказала, полицаите от бреговата охрана преминаха покрай тях, без да ги забележат. Когато шумът от преследвачите утихна, тя пошепна на Демиън, че сега ще се прехвърли от другата му страна, за да го изведе по ръба на скалата. След четвърт миля щели да излязат на пътя и така да увеличат значително разстоянието между себе си и преследвачите. Тогава щели да тръгнат напряко през полята, за да стигнат до Пенденис. Преследвачите щели да останат далеч зад тях.

— Бъди внимателна — помоли той и се опита да се притисне още повече до скалата, когато усети ръцете й на кръста и тялото й на гърба си. Тя се прехвърли внимателно от другата му страна и го поведе. Прилепени до скалата, двамата пълзяха по самия ръб на издадената канара, докато тя се разшири и успяха да се прехвърлят на пътя.

— Жалко, че не можем да се върнем на брега, за да спасим част от контрабандната стока — промърмори тъжно Мери.

— За бога, още опасности ли искаш? Никога ли няма да проумееш, че не искам никога повече да излагаш живота си! — Ръдърфорд я сграбчи за рамото и я поведе през нивата. — Нима не си помислила, че са оставили охрана при лодката? Или тази малка подробност не те вълнува?

— Жак сигурно е бесен — предположи тя. — Ще се наложи да си купи нова лодка, защото тази вероятно ще бъде конфискувана. Не само че загуби ценна стока, ами трябва да се прости и със старото си корито. Ще се наложи да си поделим разходите — добави потиснато тя.

— Искам да знаеш, скъпа моя, че не възнамерявам да споделя с теб тези разходи — заяви тържествено Ръдърфорд. — За сделките с французите отговорност носиш единствено ти!

— Дори насън не бих помислила да поискам такова нещо от теб — изфуча възмутено тя и се опита да вдигне глава, за да го изгледа унищожително. — Ти говориш, като че всичко между нас е уредено, сър.

— Точно така, уредено е — отговори със спокойна решителност Демиън. — Имаме да обсъдим още няколко точки и край!

— Повече от няколко точки — изръмжа Мери и се спусна в дълбок ров.

Демиън се ухили. Упорството й вече не го притесняваше. Междувременно бяха стигнали горичката пред господарския дом на Пенденис и Мери се запъти към страничната врата.

— Ще се промъкнем в пещерата отвътре — обясни шепнешком тя и вдигна резето на вратата. Пантите бяха смазани и вратата се отвори съвсем безшумно.

Демиън я последва през заспалата къща до килера, където тя вдигна една плоча от пода и откри тайния тунел към пещерата. В осветената от фенер вътрешна пещера намериха облекчените френски моряци и неутешимия Жак. Барт беше единственият местен между тях. Той обясни на Мередит, че останалите решили да се приберат по къщите си и доколкото знаел, всички били живи и здрави.

— Слава на бога! — въздъхна Мередит. — Измъкнахме се под носа им.

— Радвам се да чуя, че преценяваш ситуацията правилно — отбеляза Ръдърфорд, който се беше разположил на един скален блок и протягаше дългите си крака. — Надявам се за в бъдеще да избягваме подобни рискове.

— Кой е пък този? — попита мрачно Жак, който най-сетне беше забелязал високия, строен англичанин с аристократични черти. Джентълменът очевидно не се притесняваше, че ръцете му са мръсни, а облеклото разкъсано, да не говорим за черните следи по лицето му.

— Лорд Ръдърфорд — представи го с отсъстващ вид Мери. — Май ще се наложи да се омъжа за него. Жак, моля те да пресметнеш точно какво си загубил тази нощ и аз ще ти възстановя половината сума. Така е почтено.

— Ще се омъжиш? — попита с усмивка Жак, очевидно заинтригуван от тази мисъл. — Кога?

— След три седмици — отговори весело Демиън.

— Какво? — изписка Мередит. — Ти да не си полудял?

— Ще се венчеем в църквата „Сейнт Джордж“ на Хановър Скуеър — обясни сериозно Демиън. — Вече втора седмица оповестяват за сватбата ни, а миналата седмица излезе и обявата в „Газет“. Мадам Бернис шие булчинската ти рокля, а Бела организира сватбения прием. Тя направо се е побъркала от радост и би било дяволски неучтиво от твоя страна да не се явиш на собствената си сватба!

— Значи сватбата, на която трябваше непременно да присъстваш… — Мери все още не можеше да повярва в чутото.

— …е моята собствена сватба — потвърди той. — А сега ви моля да ни извините, джентълмени. С Мери имаме да обсъдим някои важни въпроси.

— Ще ви пратя одеяла и вино — обеща Мери, която все още беше като замаяна. — За да се разположите удобно в пещерата и да си починете. Утре ще обсъдим по-нататъшните стъпки.

Жак избухна в сърдечен смях.

— Не вярвах, че някога ще си намериш майстора, мон ами, но ето че точно това стана! Непременно ни донеси вино! Одеялата не са толкова важни. А що се отнася до загубата ми… — той вдигна рамене — … ще си я понеса сам. Това ще бъде сватбеният ми подарък, разбрахме ли се?

Мери се усмихна и го притисна до гърдите си. След това се обърна към Барт.

— Ще се прибереш ли вкъщи, Барт, или ще правиш компания на френските ни приятели?

— Ще остана — отговори рибарят, — защото не ми се иска отново да рискувам кожата си. — Той огледа Ръдърфорд и кимна доволно. — Мисля, че сте подходящ за нея, сър!

Странно, но Демиън остана много зарадван от този комплимент. Правото му да се ожени за Мери беше потвърдено от двама души, които я познаваха по-добре от всички други и можеха да дадат вярна оценка. Все още замаяна, Мери му позволи да я отведе обратно в килера. Тя предаде виното и храната на чакащия Барт, сложи плочата на мястото й и двамата се запътиха на пръсти към спалнята й.

— Велики боже! — Нан, изтръгната от заслужената си почивка, огледа смаяно двойката. — Какви пак си ги свършила, момиче? И вие, милорд? Изглеждате, като че сте подпалили самия ад!

— В известна степен направихме точно това — отговори Мередит. — Ще ни приготвиш ли гореща вода, скъпа Нан?

— Наистина имате нужда. Трябва ви баня, преди да си легнете в чистите чаршафи. — Нан излезе забързано от стаята и Мередит се изкиска безпомощно.

— Според мен ти вече си един от питомците на Нан, сър. Изобщо не се учуди, че те вижда.

Демиън не отговори. Изглеждаше, като че изобщо не я е чул.

— Ако аз изявя съгласието да бъда един от семейство Трелоуни през летните месеци, съгласна ли си от октомври до май да изпълняваш ролята на лейди Ръдърфорд? — попита съвсем сериозно той.

— Това предложение ли е, сър? А аз останах с впечатлението, че никой не ме пита за мнението ми. — Мери се усмихна колебливо.

— Сега не говорим за сватбата — обясни все така сериозно той. — А за начина, по който ще живеем след брака си. Вече си приела факта, че ще се омъжиш за мен, нали?

— Ами… да. — Мередит кимна, лицето й стана сериозно като неговото. — Приемам, защото контрабандист може да се ожени за контрабандистка. Ти рискува живота си и честта на семейството си, за да ми докажеш, че страховете ми са неоснователни. От своя страна аз ще положа всички усилия, за да заема мястото си в твоя свят, както ти го искаш. Единствените все още съществуващи пречки бяха издигнати от самата мен.

— Веднъж ми каза, че бракът ще ми даде възможност да давам — докато за теб ще бъде само възможност да вземаш. Какво ще кажеш сега, Мери Трелоуни?

— Че и аз ще давам, колкото даваш ти. — Тя се усмихна през сълзи. — Научила ли съм си урока, сър?

— Мина доста време, докато го научиш — отговори той. — Но и аз имах нужда от време, докато науча своя. — Той разтвори ръце и Мери се сгуши на гърдите му.

— По-късно ще имате достатъчно време за това — изръмжа Нан, която влезе превита под тежестта на две ведра гореща вода. — Хайде, сваляйте тези мръсни дрипи! Мередит, донеси ваната пред огъня.

— Аз ще свърша тази работа. Къде е ваната? — попита Демиън, чиито рамене се тресяха от смях. Той измъкна от шкафа седящата порцеланова вана и я постави пред камината. Нан изсипа вътре горещата вода и отиде да донесе още.

— Във ваната има място само за един! — Мери направи гримаса. — Нека да се потопя първо аз, защото Нан ще се върне всеки момент. Не че ще се смути, като те види гол във ваната — но може би за теб е неприятно.

— Несъмнено — кимна сериозно той и започна да разкопчава ризата й. — Искам да ти кажа, Мери, че въпреки моята предубеденост ти в момента приличаш на непослушен хлапак.

— А аз ще ти кажа, милорд, че въпреки моята предубеденост ти изглеждаш като бандит и изобщо не приличаш на човек, когото бих желала да срещна в някоя тъмна уличка — отговори дръзко тя, без да сваля поглед от него, докато той я събличаше.

— Значи си подхождаме напълно — установи делово той. — Хайде, сядай във ваната!

Мери го послуша, отпусна се с доволна въздишка в горещата вода и положи глава върху ръба на ваната. Ръдърфорд коленичи до нея и започна да я мие.

— Все още не ми е ясно какво ще правя като херцогиня — промърмори тя и се протегна сладостно.

— Вземи пример от мен — посъветва я Демиън. — Мисля, че тази вечер се справих много добре като контрабандист. — Той помълча малко и добави: — Макар че ще се чувствам много по-спокоен, ако мога да задоволявам жаждата ти за приключения с дейности, които са в рамките на закона.

— Това, ако ми позволите да се намеся, е най-разумното, което съм чувала от много време насам. — Този ясен коментар дойде от Нан, която стоеше на вратата с още две ведра гореща вода. — Вече нямате нужда от мен, както виждам…

— Не, Нан. Благодаря ти. — Мери се опита да изглежда кротка и невинна въпреки интимните движения под водата.

— Лека нощ, Нан — отговори с обич Демиън. — Мисля, че вече можете да оставите нещата в моите ръце.

— Как посмя да кажеш това? — извика развеселено Мери, когато вратата се затвори зад старата й бавачка. После отново стана сериозна, макар че очите й святкаха дяволито. — Дали винаги ще се смеем заедно, любов моя? Това беше част от живота ни досега…

— Винаги — обеща тържествено той и я целуна по върха на носа. — Както винаги ще се обичаме.

— И ще се караме? — Тя го обгърна с мокрите си ръце.

— О, да! — Той се засмя развеселено. — Животът с теб, моя малка авантюристке, няма да бъде постлан с рози.

— Това беше прекалено! — изсъска възмутено Мери, стегна хватката си и Демиън падна върху нея във ваната.

— Ужасно същество! — пошепна той, притиснал устни в ушенцето й. — Ти, любов на живота ми, си най-дразнещата и предизвикателна малка женичка на земята — женичка, която ме довежда до лудост.

— А ти, любов на живота ми, си един самодоволен и коварен тиран — отговори тържествуващо Мери. — Но сега е по-добре да се съблечеш, ако смятаме да продължим тази игра…