Джейн Фийдър
Жена с минало (15)

15

— Щом свършим със закуската, Мери, отиваме на покупки. — На следващата сутрин Арабела буквално дотича в стаята за закуска. — Вече поръчах колата. Отиваме на Бонд Стрийт.

След дълги размишления Мередит бе решила да си позволи лукса да купи една или две рокли от Лондон. След като се бе съгласила да изпълни ролята, която й бяха отредили, нямаше смисъл да води спор за подробности. Затова изрази съгласието си и побърза да вземе наметката и шапката си.

Магазините на Бонд Стрийт, в които пазаруваше маркиза Бюмонт, отвън изобщо не приличаха на такива. Дамите бяха поканени в салон и помолени да се настанят на красиви позлатени столове. Поднесоха им освежителни напитки и много скоро се появи впечатляваща с размерите си дама, която лейди Бюмонт за учудване на Мери поздрави със смесица от покорство и доверие.

— Мадам Бернис, братовчедка ми току-що пристигна от Корнуол и се нуждае от подновяване на гардероба си.

Мадам Бернис плъзна изпитателен поглед по наметката и шапката на братовчедката, за да се увери, че наистина са й необходими нови дрехи, след което кимна величествено и увери новата клиентка, че за нея ще бъде чест да я обслужи. Започна дискусия, в която Мередит нямаше участие, тъй като не познаваше специалните изрази, а и двете дами почти не й обръщаха внимание.

Говориха дълго за предимствата на тюла и муселина, за новите френски камгарни, които постепенно излизаха на мода. Показаха им десетки модели. Отначало Мери се съгласяваше с всички забележки на Арабела, защото беше твърде объркана, за да си състави собствено мнение, пък и всички рокли й се струваха еднакво красиви. Смяташе, че щом мадам Бернис им покаже колекцията си, ще й позволят да направи избор — макар че беше ужасно трудно да избере между десетките рокли за излизане, утринни и следобедни тоалети, костюми за езда и вечерни роби.

Междувременно бе проумяла, че нямаше официална рокля и би било прекрасно да вземе една от роклите за излизане, каквато никога не беше имала. Точно когато се готвеше да съобщи решението си, Арабела каза нещо, което я накара да загуби ума и дума.

— Значи се разбрахме, скъпа! — Лейди Бюмонт сложи ръкавиците си и стана. — Тъй като се нуждаете от тоалети, които да облечете веднага, ще вземем жълтата рокля за разходка от креп-муселин, следобедната роба, избродирана с цъфтящи клончета, и кремавата камгарна рокля. Тя ще стои чудесно на косата ви! Вечерната рокля от лавандуловосиня коприна съответства точно на очите ви. Сега трябва да посетим няколко магазина за платове, за да изберем най-доброто за останалите тоалети. Мадам Бернис ще подбере кройките, които ние ще огледаме. Имайте й доверие, скъпа! Тя никога не прави грешки, защото много точно знае кой стил на кого подхожда.

Мадам се усмихна мазно и обясни, че на лицето и фигурата на лейди Блейк ще отиват най-добре тоалети в класически стил. За нея щяло да бъде голяма радост да облече дама с толкова стройна, почти съвършена фигура.

Мередит преглътна и най-сетне си възвърна дар слово.

— Струва ми се, че е станало недоразумение. Моля за извинение, Бела, вероятно грешката е моя. Трябваше да ви предупредя, преди да дойдем тук, но нямах представа, че не знаете.

Арабела я погледна ужасено, а острите очи на модистката се събраха. Маркиза Бюмонт беше една от най-добрите й клиентки и мадам нямаше нищо против да облече братовчедката от провинцията. Но ако не се лъжеха, братовчедката бе споменала една дума, която те не споменаваха никога и която сега надигна грозната си глава: пари.

— Мадам Бернис, бихте ли ни оставили за момент сами? — Арабела се овладя първа. Модистката сведе глава, усмихна се принудено и излезе от салона.

— Много съжалявам, че ви поставих в неудобно положение, Бела — извини се бързо Мередит. — Но аз не съм в състояние да си купя повече от две рокли и за да бъда съвсем откровена, ще ви кажа, че ако цената е твърде висока, за да мога да си позволя две, ще купя само една. Можем да разгледаме платовете, за които споменахте, и Нан ще ми ушие нещо, но това наистина е границата на възможностите ми.

— О, скъпа, Демиън ще…

— Не, няма!

Арабела се отдръпна стреснато. Очите на Мери святкаха, мекият глас звучеше остро, почти заплашително.

— Нямам представа какво сте замислили — продължи Мери, — но мога да ви уверя, че аз и само аз отговарям за разходи от подобен род. Приемам с благодарност гостоприемството ви, но няма да приема нищо повече.

Арабела направи разкаяна гримаса. Не беше очаквала такава реакция. Пречката изглеждаше непреодолима. Мери не можеше да бъде въведена в обществото с рокли, ушити от прислужницата й. А и роклите бяха само една малка част от нуждите й: трябваха й още обувки и шапки, шалове и кърпи, ръкавици и чорапи, наметки и палта. Списъкът беше безкраен. Демиън й бе казал, че не бива да се скъпи. Защо изобщо не беше помислил за реакцията на любимата си? Или се надяваше, че Арабела ще успее да я убеди? О, не, каза си сърдито тя, нека Демиън сам си вади кестените от огъня. Тя обичаше близнака си от все сърце, но нямаше да поема отговорност вместо него.

— Естествено аз уважавам позицията ви, Мери — усмихна се успокояващо тя. — Избрахте ли си някоя от роклите, които видяхме? Аз бих предпочела жълтата от креп-муселин или тази от кремав камгарн.

Обезоръжена от бързата капитулация на Бела и от собствените си угризения на съвестта, че беше изложила любезната си домакиня пред модистката, Мередит се съгласи да вземе двете рокли. При нужда щеше да изпрати писмо на адвокат Доун, за да получи допълнителна сума. Парите бяха предвидени за погасяване на дълговете, но щом се върнеше в Корнуол и се заемеше с обичайната си работа, ще да компенсира загубата. Всъщност това е само началото на приключението, каза си развеселено Мери, сега няма да мисля за края му.

Бела размени няколко думи с мадам Бернис, която засия и поздрави лейди Блейк за чудесния избор — като че ли беше купила цялата колекция, както беше готова да стори лейди Бюмонт преди малко. Мередит отговори с усмивка, която даде да се разбере, че не можеха да я измамят толкова лесно. За нея беше очевидно, че модистката беше много разочарована, но тъй като имаше интерес да запази добрите си отношения с ценна клиентка като лейди Бюмонт, никога нямаше да си го признае.

Арабела мъдро реши да приключат с покупките за тази сутрин, тъй като посещенията в магазини за обувки или бельо можеха да ядосат още повече склонната към прояви на независимост гостенка. Трябваше колкото се може по-скоро да изпрати вест на скъпия си брат, затова предложи да се приберат вкъщи, тъй като било почти време за обяд. За следобеда Мери беше планирала кратка разходка по улиците около Кавендиш Скуеър, а Бела искаше да си полегне за един час. Тя се извини и изрази надеждата, че гостенката й няма нищо против да остане за малко сама.

— Разбира се, че нямам — увери я усърдно Мередит. — Много ми се иска да се поразходя. Нали няма да е неприлично?

— Можете да се разхождате, колкото си искате, но само придружена от лакей — обясни Арабела.

Според Мередит това беше излишно, но щом така изискваше приличието, тя щеше да се подчини.

 

 

Повикан спешно от сестра си, лорд Ръдърфорд се появи точно когато Мередит не си беше вкъщи.

— Какво става, Бела? — попита той, без да си губи времето в официални поздрави. — По тона на записката ти очаквах да намеря тук убити и ранени.

— Ти постъпи много зле, Демиън, като ме постави в такова неудобно положение — нападна го възмутената сестра. Срещата се състоя в будоара й, където тя си почиваше на мек диван и се опитваше да чете от томче с нови балади.

— Говори по същество, Бела — помоли спокойно Ръдърфорд, взе томчето от ръцете на сестра си и го запрелиства.

Арабела му разказа с подробности за случката при мадам Бернис.

— Няма да ти позволя да злоупотребяваш с мен по този начин, Ръдърфорд! Повече няма да изпълнявам задачите, които са ти досадни! Когато се ядоса, Мери може да бъде ужасно неприятна — заключи тя и се облегна изтощено на възглавниците.

Ръдърфорд едва се удържа да не избухне в смях.

— Не разбирам защо си толкова развълнувана, скъпа Бела, но те моля да престанеш да ме ругаеш. Кълна се, че не съм имал намерение да те поставя в толкова неловко положение! Нито пък съм си помислял да ти възлагам неприятни задачи.

Бела, малко поуспокоена от тези уверения, поиска да узнае какво възнамерява да предприеме брат й; защото планът му беше осъден на провал, ако не успееха да убедят Мередит, че се нуждае от съответния гардероб.

— Честно казано, изобщо не помислих за това — призна Демиън. — След като тя се съгласи по принцип с плана ми, не виждам защо проявява скрупули по отношение на подробностите. Макар че вече имам опит с дяволската й упоритост и би трябвало да предвидя реакцията й.

— Какво ще правиш сега? — настоя да узнае сестра му.

— Ще я чакам долу. — Ръдърфорд се наведе и поднесе нежната й бяла ръка към устните си. — Бедната ми Бела! Наистина беше твърде жестоко от моя страна да те изложа на темпераментните изблици на Мери Трелоуни!

Арабела се усмихна умиротворено.

— Не беше чак толкова страшно. Само дето очите й святкаха опасно и гласът й стана пронизителен. Иска ми се да си изясните нещата, за да не се налага постоянно да внимавам какво правя или какво казвам.

— Ще го направя веднага щом тя се върне — обеща Ръдърфорд на път към вратата. — Може да се наложи тази вечер да се храниш сама, сестричке — добави небрежно той.

Бела се намръщи и се опита да разбере какво означаваше тази забележка. Вероятно Демиън искаше да я накара да се изчерви. Но не се стигна дотам, защото въпреки повишената емоционалност, която проявяваше пред обществото, Бела беше прагматичен човек. За да отклони вниманието си, тя се опита да прочете една балада. Попадна на изморително дълги стихове със заглавие „Проклятието на Кахама“ и с мъка ги дочете докрай, защото беше длъжна да познава най-новата литература, която се обсъждаше в салоните.

Лорд Ръдърфорд се запъти към библиотеката. В коридора се срещна със зетя си. Двамата мъже изпитваха голямо уважение един към друг, макар че се срещаха рядко.

— Как си, Джордж? — Демиън разтърси слабата ръка на зет си.

— Много добре, Демиън — отговори с усмивка маркизът. — Много се радвам, че доведе роднината си при Арабела. Тя е точно това, от което жена ми има нужда.

— Бела би се чувствала много по-добре, ако ти й посвещаваше повече време, Бюмонт — отбеляза укорно Демиън.

Маркизът остана доста учуден от тази открита забележка.

— Ти знаеш много добре как стоят нещата, Ръдърфорд.

Демиън вдигна рамене.

— Това беше просто братски съвет, Джордж. Можеш да го приемеш или поне да помислиш над него.

— След като най-сетне прокараме проклетия закон за житото, ще имам много повече свободно време, Демиън. — Бюмонт се усмихна изтощено и го потупа по рамото. — Знам от какво се нуждае Бела, но не мога да се разкъсам на части. Не мога да се любя с жена си в будоара й и едновременно с това да обсъждам селскостопанската политика в горната камара.

— Прав си — съгласи се Демиън. — Прощавай, че се намесих в неща, които не ме засягат.

Бюмонт отговори, че това е негово право, и двамата се разделиха, единият намръщен, сякаш нещо го измъчваше, а другият доволен, че беше посял необходимото семе.

 

 

Мередит, която бе разучила Пикадили, защото знаеше от Пейшънс, че това е модният център на града, се върна на Кавендиш Скуеър в отлично настроение. Лакеят я следваше дискретно на разстояние от десетина стъпки. Най-силно впечатление й бе направила огромната книжарница „Хатчард“ и тя изгуби много време да разглежда витрините с нови книги. В Корнуол почти не се доставяха книги и възможността да се сдобие с интересни заглавия беше много радваща. Разбира се, трябваше да мисли за ограничените си средства, но все пак можеше да си позволи още няколко покупки. Освен това сигурно имаше библиотеки, от които можеше да взема книги и да чете. Веднага ще попита Бела. До вечерта трябваше да напише писма на момчетата, за да им разкаже за първите си впечатления от столицата — макар че щеше да й бъде много трудно да не споменава Ръдърфорд и сестра му. Това я наведе на много приятни мисли. Тази вечер Демиън щеше да вечеря с тях. Братът и сестрата бяха постигнали съгласие, че Мери не може да се яви пред висшето общество, без да се предприемат някои външни промени, следователно трябваше да й предоставят достатъчно време да свикне с новия начин на живот и да се научи да се държи в обществото. Мередит бе напълно съгласна с това забавяне. Беше щастлива, че фризьорът на Бела ще й направи нова прическа, щастлива, че ще попълни гардероба си, доколкото е възможно, без да посяга към средствата, предвидени за неотложни ремонти в Пенденис — а що се отнасяше до забавленията, перспективата да вечеря с Ръдърфорд бе изключително вълнуваща.

Демиън, който беше само притворил вратата на библиотеката, я чу да разговаря с Грантли и излезе в коридора.

Мери го забеляза веднага и бузите й се покриха с лека червенина.

— О, лорд Ръдърфорд, колко мило! Очаквахме ви едва вечерта.

Той поднесе ръката й към устните си и усети, че пръстите й трепереха.

— Имах да обсъдя нещо с Бела и реших да почакам, докато се върнеш от разходка. Хареса ли ти? Къде се скиташ цял следобед? — Докато й говореше със снизходителна нежност, той я преведе през антрето до библиотеката и здраво затвори двойната врата зад гърба си.

Мередит му хвърли изпитателен поглед, свали ръкавиците си и развърза наметката.

— Всъщност имах намерение да се кача горе, за да сваля тези неща — промърмори тя и хвърли всичко на един стол, след което развърза шапката си. — Толкова ли е важно онова, за което искаш да говориш с мен?

Демиън, който бе обмислил стратегията си, я погледна мрачно.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми обясниш защо си направила тази крайно неприятна сцена на Бела?

Лицето й пребледня.

— Не вярвам, че можеш да ме разбереш, сър! Сестра ти направи грешка и аз бях принудена да я поправя. Мога да те уверя, че нямаше сцена. Естествено във вашите кръгове бедността се счита за вулгарно състояние, но аз съм бедна и нямам намерение да се извинявам. За съжаление сестра ти не знаеше какво е истинското ми положение, милорд, тъй като ти не си си направил труда да я осведомиш.

Демиън я остави да се изкаже, без да я прекъсва, и срещна спокойно злобния й тъмносин поглед.

— Грешката е била твоя, Мередит. Бела познава много добре финансовото ти положение. Тя е направила само онова, за което аз я бях помолил. — Той съзнаваше, че няма да постигне целта си с успокояване и убеждаване. Мери Трелоуни не се вслушваше в разумни обяснения и в убедителни аргументи. Трябваше да я завладее с пристъп, да я лиши от здрава почва под краката и да я завърти в кръг — и едва тогава да предложи мирно разрешение на въпроса.

— Как ти хрумна, че ще ти позволя да ми купиш нови рокли? — Мери трепереше от гняв — състояние, което очевидното спокойствие на противника подклаждаше още повече.

— Би било добре да седнеш — помоли я примирително той. — Защото ако не го направиш, и аз не мога да седна.

Мередит стисна зъби.

— Заповядай, седни, сър. Аз предпочитам да стоя права.

— Благодаря. — Демиън се настани на дивана, сложи крак връз крак и я погледна с очакване. — Моля за извинение, мадам. Какво каза току-що?

Мери му обърна гръб и пое дълбоко въздух. Още от самото начало той се стараеше да намали остротата на спора, като просто не признаваше правото й да му възразява. Като резултат обикновено печелеше. Но този път не ставаше въпрос за победа или поражение. Тя трябваше да се научи да се контролира и да обуздава гнева си, все едно колко я вбесяваха предизвикателствата му.

Мери се обърна отново към него, скръсти ръце под гърдите си и сведе поглед.

— Лорд Ръдърфорд, не искам да бъда неблагодарна. Съзнавам напълно с какво голямо внимание ме удостояваш, но се боя, че не мога да приема благотворителността ти, когато става въпрос за гардероба ми. — Тя го дари с едно от кисканията си на плахи вдовица и с радост отбеляза, че то подейства.

— По дяволите, Мери Трелоуни! — Той скочи и я сграбчи за раменете. — Отдавна съм ти казал, че няма да търпя номерата ти на бедна вдовица! — Като видя триумфалното святкане на очите й и доволната линия около устата, той разбра, че се е хванал в капана. Още веднъж си каза, че не бива да подценява Мередит.

Той я пусна веднага и се върна на мястото си на дивана.

— Благотворителност не е правилната дума, скъпа — обясни търпеливо той. — Аз само изпълнявам дълга си. Може би ти не разбираш какво означава неограничени пълномощия? Позволи ми да ти обясня.

Мередит знаеше какво ще последва и го погледна като зайче в капан.

— Аз съм изцяло отговорен за теб, мило момиче — продължи провлечено Демиън. — Отговарям за всички страни на живота ти. — Той млъкна за миг и намести вратовръзката си. — А това, мадам, включва и облеклото ти.

Мери беше готова да експлодира. Ръцете й овлажняха, кръвта зашумя в ушите й. Това не беше гняв, разбра тя, а признаци на паника. Мисли, заповяда си тя, срещу всеки номер има контрамерки. Огледа се в помещението за някакъв импулс и го намери.

— Съгласна съм с теб, сър. При споразумение като нашето ти си длъжен да поемеш всички задължения, които изброи. Но ние се уговорихме да ги приемем като заплащане за оказани услуги. — Усмивката й беше сладка като мед и Ръдърфорд се почувства зле. Когато не отговори, Мери продължи със същата фалшива любезност: — Тъй като живея в дома на сестра ти, аз нямам възможност да ти оказвам тези услуги, милорд. Поради тази причина договорът ни не ме обвързва. Ако ми позволиш, смятам още утре да се върна в Корнуол.

За свой ужас тя прочете на лицето му облекчение. Това със сигурност не беше очакваната реакция на вербалната плесница. Но реакцията беше типична за него. Когато си мислеше, че го е обезоръжила с думите си, той винаги се преструваше, че това е бил единственият отговор, за който е копнял.

— Моля те, мадам, не ме разбирай погрешно! Веднага ще ти дам възможност да изпълниш своята част от уговорката — отговори меко Ръдърфорд и сивите му очи се замъглиха. Сърцето на Мери заби ускорено, но не от гняв, нито пък от паника.

— И как ще стане това? — попита тя, макар че гърлото й беше пресъхнало.

Демиън събра върховете на пръстите си, стисна замислено устни и я остави да чака.

— Не бъди толкова самодоволен! — изсъска вбесено Мери и най-сетне загуби контрол над себе си. — Веднага ми кажи!

Ръдърфорд се засмя и когато тя забарабани с юмруци по гърдите му, улови китките й.

— Престани веднага, Мери! — Той разпери ръцете й, изправи се над нея и я погледна с мек укор. — Ти си ужасно същество, мила моя! Какво да правя с теб?

Тази нечувана несправедливост я подлуди.

— Ти си виновен за всичко! Няма да сключа мир с теб, преди да сме уредили този въпрос!

— От мен да мине. — Той помилва бузата й. — Това беше изненада, която смятах да запазя в тайна още един или два дни, докато свикнеш с новото си положение, но след като си толкова упорита… — Щом се освободи от прегръдката, Мери заби юмрук в ребрата му, но се натъкна само на корави като камък мускули. Демиън отново поклати глава.

— Вчера ти показах как трябва да удряш, Мери! Очите и носът са единствените чувствителни цели. А сега си сложи наметката. — Той я вдигна от стола и й я подаде.

— Къде отиваме? — Въпросът трябваше да внесе малко трезвост в състоянието на транс, в което беше изпаднала, но тя получи само един напълно безполезен отговор.

— Изчакай! Хайде, сложи тази грозна шапка! — Той я нахлупи на главата й и върза панделките под брадичката й. — Ръкавиците!

— Благодаря, мисля, че мога да се справя и сама. — Мередит ги грабна от ръцете му, защото той беше готов да ги нахлузи на пръстите й като на малко дете.

Ръдърфорд дръпна шнура на звънеца и помоли лакея да докара колата му пред вратата. Облече палтото си и извади от джоба камшик за езда. След това нахлузи кожените си ръкавици.

— Тръгваме ли, мадам?

— Учудвам се, че си решил да се покажеш пред обществото с толкова зле облечена жена — не пропусна да го ухапе тя.

— О, смятам да избягвам местата, където биха могли да ме видят — бе небрежният отговор.

Колата му чакаше пред парадния вход, теглена от двойка великолепни сиви коне.

— Прекрасни са — пошепна възхитено Мери, забравила, че смяташе да продължи словесната престрелка.

— Хората твърдят, че съм добър познавач на коне, лейди Блейк — поясни Ръдърфорд и й помогна да заеме мястото си.

— Предполагам, че си и отличен кочияш — отговори любезно тя. — Кажи ми, сър, наричали ли са те някога звезда на небето?

Той я погледна недоверчиво. Невинното й изражение будеше тревога.

— Прибери сабята си в ножницата, Мери Трелоуни! Мисля, че се карахме достатъчно за този следобед. За остатъка от деня съм предвидил нещо много по-приятно. Пусни конете, Хари! — Лакеят изпълни нареждането и скочи на задната стоянка. Сивите коне препуснаха по входната алея.

Мери реши да приеме предложението за примирие. Не се съмняваше какво е замислил Демиън, не се съмняваше, че изненадата му силно ще смекчи въздействието на онова, което тя наричаше словесна плесница. Но трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че в този момент не държеше чак толкова да излезе победителка. Добре познатите тръпки на очакване в корема улесниха решението й да си мълчи. Още от самото начало беше искала това; затова сега трябваше да се примири с неприятните аспекти на споразумението им. Нали най-важното беше налице — той щеше да изпълни съкровеното й желание.

Пътят бързо ги отведе извън изисканите квартали на града. Мередит имаше предостатъчно възможност да се възхищава на умението на лорда да управлява първокласните коне. Очевидно отиваха някъде далече. Завиха на север и излязоха от града в посока Хемпстед. Мередит умираше от любопитство, но получаваше само шеговити отговори. Сивите коне се изкачиха по възвишенията Хайгейт без особени усилия, а когато влязоха в селото, каретата забави ход. Ръдърфорд обиколи парка, мина покрай странноприемницата „Бикът и мечката“ и спря пред красива къщичка с тръстиков покрив, която се издигаше сред градина с пълзящи рози и шибой.

Той хвърли юздите на Хари и слезе от капрата. Подаде ръка на Мери и тя скочи на улицата, треперейки от любопитство.

— Откарай каретата в гостилницата, Хари, и си почини. Когато реша да тръгна, ще изпратя да те повикат.

Лакеят се поклони и поведе конете към „Бикът и мечката“.

— Кой живее тук? Никога не съм виждала такава красива къщичка. — Мери изтича до бялата ограда и отвори вратичката. Демиън я последва с усмивка. Тя мина по тясната входна алея и спря пред боядисаната в зелено врата, около която се виеха яркочервени рози.

Вратата се отвори още преди да са почукали.

— Видях ви от прозореца. — Млада жена, облечена в розово и бяло, се поклони учтиво. — Добре дошли, милорд, госпожо! Желаете ли нещо освежително?

— За момента не, благодаря, Сали. Скъпа, това е Сали. Тя ще се грижи за къщата и за нас, когато идваме тук — обясни Демиън и Мередит най-после разбра. — Да влезем в дневната.

Мери мина през прага и кимна учтиво на Сали, която й обясни, че ще е в кухнята и ако двамата имат нужда от нещо, трябва само да позвънят. Младата жена направи реверанс и излезе.

— Ето каква била изненадата ти — промърмори Мери и огледа с известна неловкост красивата стая с удобни дивани и пъстри завеси на прозорците. Въздухът беше наситен с аромат на сухи цветя и пчелен восък.

Демиън отиде до малкото писалище, отвори едно чекмедже и извади от него някакъв документ. Мери го прочете и разбра, че това беше договорът за наем на къщата, направен на нейно име. Тя вдигна бавно глава и го погледна в очите.

— Значи имаме любовно гнездо — пошепна тя и в тялото й се разпространи приятна топлина. Не можеше да си представи нищо по-хубаво от това романтично скривалище далече от града. Тук можеха да бъдат сами — за първи път истински сами, далече от всички страхове и любопитни очи. Тук можеха да създадат свой собствен свят, където нямаше натрапници и проблеми. В този момент тя го обичаше, ако това изобщо беше възможно, още по-силно отпреди. Той го прочете в очите й и в следващия момент тя се хвърли в обятията му.

— Хайде да се качим горе — проговори дрезгаво той и я вдигна на ръце. — Трябва да видиш и останалата част.

— Ако искаш да ми намекнеш нещо, милорд, не го направи особено изискано — произнесе укорно тя и го целуна по ухото.

— Това е най-доброто, което съм в състояние да направя при тези обстоятелства — промърмори той и я понесе нагоре по лакираната дъбова стълба. — Отвори вратата, любов моя, защото и двете ми ръце са заети — помоли той.

Мередит натисна бравата, отвори и видя просторна спалня, обзаведена с мебели, подобни по стил на тези в дневната.

— Обичам те — промълви Демиън и я положи върху завивката на огромното легло с балдахин.

— И аз те обичам — отговори просто тя.

 

 

Много по-късно, когато ранният октомврийски здрач вече проникваше през прозорците, Демиън се отдели внимателно от топлото тяло на Мери и стана от леглото. Спусна завесите и се наведе да запали огън в камината.

— Може ли да останем цяла нощ тук?

— Мислех, че спиш. — Когато съчките се подпалиха, той се изправи и се върна до, леглото. Отметна завивката и се наслади на гледката на голото й тяло, топло и сияещо, здраво и толкова нежно. — Днес не е възможно, скъпа. — Когато тя изкриви разочаровано лице, той сложи пръст на устните й. — Не искам Хари да чака цяла нощ в гостилницата с конете ми. Следващия път ще карам сам. Ако си спомняш, намерението ми беше да прекараме времето тук не само в спалнята. Имаме да водим сериозен разговор. — За да смекчи въздействието на думите си, той нежно прокара пръст по бузата й.

— Няма ли да останем поне за вечеря? — попита Мередит, знаейки, че той се нуждае от съгласието й за онова, което ги бе довело тук — само че тя още не беше готова да му го даде.

Демиън кимна, приемайки забавянето, и отново я зави.

— Сали сигурно е приготвила нещо за ядене. — Той облече ризата и панталона си и слезе бос в кухнята, откъдето се носеха приятни миризми.

Сали бъркаше нещо в големия меден тиган.

— О, милорд, как ме изплашихте! — извика стреснато тя, когато Демиън изведнъж застана зад гърба й.

— Моля за извинение, Сали — отвърна той с обезоръжаваща усмивка. — Ние умираме от глад, а тук мирише толкова приятно.

Младата жена засия.

— Да наредя ли масата в дневната, милорд, или предпочитате да вечеряте горе?

Ръдърфорд си представи великолепното тяло под завивките и заяви, че тази вечер ще си останат горе. Предложи да занесе вечерята сам и когато Сали се съгласи, изкачи внимателно стълбите с тежката табла. Мери лежеше гола на килима пред камината.

— Безсрамно същество — укори я той и постави таблата върху малката масичка наблизо. — Ами ако в стаята беше влязла Сали?

— Тя щеше да почука — отговори Мери, протегна се доволно и подуши яденето.

— Това не е всичко — заяви той и помилва дупето й, когато тя се протегна към масата. — Седни, преди да съм пожелал нещо друго.

Мери се изсмя тихо, взе прибори и салфетки от таблата и сложи масата, докато Демиън сипваше ароматната супа от артишок.

Той постави чинията пред Мери, разви една салфетка и я върза на врата й.

— Ако се окапеш, гледката ще бъде много неприятна, скъпа. — Прокара пръст между гърдите й, мина през корема и завърши между бедрата, за да подчертае думите си.

След супата имаше патица с великолепен портокалов сос, подправена с хвойна, с гарнитура от пресен грах и печени картофи. За десерт Сали беше приготвила боровинков сладкиш с много сметана. Дори яденето е в съответствие с прекрасната простота на нашето романтично скривалище, каза си с усмивка Мери.

Тя отпи глътка кларет и се облегна назад с доволна въздишка. Беше свалила салфетката и зърната на гърдите й светеха розови под сиянието на огъня.

— Защо да не остана тук? — попита тихо тя. — Ще те очаквам в това удобно убежище и ти ще идваш при мен винаги когато можеш. Или по-скоро когато имаш желание. — Нежна усмивка пробяга по устните й и стигна до очите. — Аз харесвам това място, разбери! Не е далече от града, което означава, че мога да се разхождам там, щом ми се доще, а когато ме посещаваш, ще излизаме заедно. Точно както си го представях!

— Но не както съм го планирал аз — отговори той и й подаде орехова ядка. — Трябва ли постоянно да ти напомням, че имаме уговорка? Ти прие да се подчиняваш безусловно на желанията ми. — Той се приведе над масичката, погледите им се срещнаха и тя прочете в очите му желязна решителност.

— Не е нужно да ми напомняш — тръсна глава Мери. — Но защо държиш непременно да живея у сестра ти? Защо искаш да ме въведеш в обществото, което е твоят кръг, но не и моят? — Тя сложи ядката в устата си и се приближи до него през масата в очакване да чуе отговора му.

Ръдърфорд не отвърна веднага. Тя все още не беше разбрала какво се криеше зад плана му. Колкото по-дълго останеше в неведение, толкова по-добре. Защото, щом разкриеше истината, досегашните гневни изблици щяха да бъдат детска игра в сравнение с предстоящата й реакция. Но не можеше да я излъже.

— Ти не си глупачка, Мередит, затова ще те оставя сама да се сетиш. И ще го направиш, убеден съм.

— Това не ме успокоява особено, сър — отговори след малко тя.

— Ела тук! — Демиън отмести стола си и се потупа по коляното — това беше покана, но и заповед.

Мери пъхна палец в устата си.

— Значи си въобразяваш, че можеш да ме накараш да се съглася с всичко, което правиш?

— Ела! — Той й махна с пръст.

Мередит се подчини с усмивка. Битката и без това бе загубена.

— Ще ти открия сметка в моята банка — съобщи спокойно Ръдърфорд, след като я настани удобно на коляното си. — Ако сумата не ти е достатъчна да плащаш сметките си и всичко, от което имаш нужда, просто ще ме помолиш за повече пари.

— Това е отвратително! — Мередит прехапа устни.

— Не, в никакъв случай! Точно същото бих направил и за съпругата си — отговори кратко той.

— Но аз не съм твоя съпруга.

— Ами… — промърмори той. — Не си, наистина.

— Това какво е, нещо като наказание ли? — Мередит се опита да се изправи и го блъсна с две ръце в гърдите. — Защото не искам да се омъжа за теб?

— Няма ли да седиш мирно! — Той я прегърна по-здраво. — Имаш много странни представи как действат наказанията, любов моя. Искам просто да ти дам възможност да преживееш ново приключение, което иначе няма да имаш. Правя ти подарък, който няма да се отрази ни най-малко на финансовото ми състояние. Не можеш ли просто да го приемеш?

— Ти настояваш да приема — отбеляза лукаво тя. — Все едно дали го искам или не.

Мълчанието му беше достатъчно потвърждение и Мередит трябваше да признае, че бяха стигнали до ядрото на разговора. Тя разкопча няколко копчета на ризата му и рече:

— Помисли само, милорд, какво ще стане, ако един ден съжалиш за щедростта си. Ами ако изведнъж развия изискан вкус и почна да си купувам разни скъпи неща? Толкова дълго ми се е налагало да пестя, че сега мога да се хвърля в другата крайност. Ами ако почна всеки ден да те моля за още пари? Ако започна да пилея пари за щяло и не щяло? Не разбираш ли, че мога дори да започна да играя хазарт? Нали помниш, че съм добра на карти?

— Във всяко начинание се крие риск — отговори сериозно Ръдърфорд. — И аз съм готов да го поема.

Мередит реагира на провокацията му, както можеше да се очаква, и скоро двамата се озоваха отново в леглото, където Демиън трябваше да положи немалко усилия, за да овладее гъвкавото младо тяло, което се извиваше под неговото като змия и непрестанно се изплъзваше от хватките му. Тя беше учудващо силна, това му бе станало ясно още при първата им среща. И сега използваше добре развитите си мускули в своя изгода и сръчно се отбраняваше срещу него, за да извоюва свободата си.

Макар че през цялото време се питаше защо се бореха така упорито, защо тя толкова се стараеше да се изтръгне от прегръдката му, която щеше да я дари с блаженство, дълбоко в себе си Мередит знаеше, че шеговитата битка е физическият израз на конфликта им. Демиън беше спечелил първия рунд с хитрост: бе съумял да приложи собствените й оръжия срещу нея. Вторият рунд също щеше да бъде спечелен от него, защото имаше по-голяма физическа сила. Ала преди да се предаде, тя щеше да приложи цялата си хитрост в името на една много важна цел: да преодолеят останалата враждебност и да се отдадат изцяло на новата, съвършена и неопетнена радост.

— Нямах представа, че съм довел в леглото си тигрица — изпъшка Демиън, който дишаше тежко от напрежение — но и от парещото желание, което неподатливото й тяло предизвикваше у него. — Извинявай, мадам, но ти не играеш честно! — Най-сетне той успя да я претърколи по корем. — Толкова ме е страх да не ти причиня болка, че не смея да приложа силата си.

— А какво прилагаш? — попита през смях тя, задъхана като него, и повдигна хълбоците си, когато той се настани върху дупето й и изви ръцете й на гърба.

— Брутална сила, какво друго! — засмя се и той. — Но чувствителните части на тялото ти са на сигурно място върху дюшека. — Мери се изви рязко и вдигна крака, за да забие пети в гърба му, но накрая въздъхна и се предаде.

— Слава богу — прошепна той и се наведе да целуне тила й. — Хайде да свършим с тази работа, любов моя, веднъж завинаги!

— Ти винаги всичко ли разбираш? — пошепна Мери и при цялото си изтощение се зарадва на мисълта, че той знаеше много добре какво се криеше зад борбата им.

— Не винаги, но ти давам думата си, че ще се опитвам!