Джейн Фийдър
Жена с минало (14)

14

— Как си могъл да си помислиш, че няма да ти помогна, Демиън? — Маркиза Бюмонт плесна театрално с ръце и погледна укорително брат си, залагайки на ефекта на дълбоките си сиви очи.

— Никога не съм си го помислял, Бела — отговори Ръдърфорд и погледна развеселено близначката си. — Не е нужно да ме гледаш така, скъпа! Аз не съм от преданите кавалери, които неуморно тичат да изпълняват поръчките ти, не съм и бедният Джордж, който ти играе по свирката.

— Джордж никога не е тук и не мога да го карам да ми играе по свирката — поправи го Арабела и се нацупи. — През повечето време изобщо не се сеща, че има жена.

— Мисля, че се лъжеш. — Ръдърфорд стана от дивана и отиде до един от големите прозорци, които гледаха към Кавендиш Скуеър. — Бюмонт винаги се чувства женен. Но се интересува повече от политика, отколкото от светския живот. Повечето жени са изправени пред много по-опасна конкуренция.

— Ти си напълно лишен от съчувствие — промърмори Бела. — И нямаш романтична жилка. Искаш да се радвам, че мъжът ми прекарва времето си, като държи речи в горната камара, а нощем ги пише — вместо да си вземе любовница или да пропилее богатството си на игралната маса…

— Точно така — кимна сериозно брат й и обърна гръб на прозореца. — Колкото и да звучи прагматично и неромантично, това отговаря на фактите, Бела.

Маркизата замлъкна за миг, заета да оправя ресните на шала си.

— Е, скъпи братко — заговори след малко тя, — не мога да си представя, че това е единствената цел на днешното ти посещение. Произнесе една от обичайните си поучителни речи, кажи сега какво те води при мен. Не каза ли нещо за услуга?

Демиън се засмя, мина по скъпоценния килим на пода и улови ръцете й.

— Наистина казах. И не съм имал намерение да те поучавам. Освен това услугата, за която съм дошъл да те помоля, може да е от полза и за теб. Спешно ти трябва интересно занимание, Бела.

— Занимание ли? Какво трябва да означава това? Ти не ми вярваш, Демиън, но аз нямам нито минута време за себе си. Ако не съм на среща в клуба, ако не играя карти или не съм на парти, значи съм на излет в ботаническата градина, летя с балон или…

— Добре, добре, Бела — прекъсна я Ръдърфорд. — И всичко това е толкова скучно за теб, колкото и за мен!

Под безпощадния му поглед Бела сведе примирено глава.

— Прав си, Демиън. Но аз не мога просто да замина за Корнуол и да се забавлявам там. — Тя хвърли остър поглед към близнака си. — Ако не се лъжа, скъпи, ти си се забавлявал отлично в онази пустош.

— Личи ли ми?

— Ако може да се вярва на мама, си станал съвсем друг човек. Или поне — засмя се тя — сега си отново такъв, какъвто беше преди да те ранят.

Ръдърфорд кимна. На устните му играеше доволна усмивка.

— Отговорът, както ми обясниха, е да се намери цел в живота, задача, за която човек си струва да живее. Човекът, който ми каза това, е намерил своята цел. Аз разбрах урока му.

— Тази… тази личност — залови се за думите му Бела, — дама ли е? — Без да поглежда брат си, маркизата се заигра с шнура на звънеца.

— Понякога — отговори честно брат й. — Когато по изключение това й харесва.

Появата на един слуга, който спусна червено-сините завеси и запали лампите, сложи край на разговора. Лейди Бюмонт едва изчака излизането на слугата. Намеците на брат й бяха събудили любопитството й. Той наистина се беше върнал от Корнуол съвсем друг човек. Херцогиня Кейли беше много доволна от промяната, настъпила у сина й, и побърза да осведоми дъщеря си. Както и преди, Демиън не се въодушевяваше особено от лондонския сезон, но поне проявяваше много повече търпение от преди. Старите му приятели, които не го напуснаха дори когато беше капризен и изпадаше в депресии, посрещнаха с радост завръщането на мъжа, който беше готов да се наслаждава на живота — макар че обикновено избягваше обществените забавления. Видяха го отново в „Грибс“, в „Уайтс и Вотие“ и „Фоур Хорсис“ посрещнаха с радост блудния син, който се смееше и шегуваше също както някога и доказваше, че не е загубил нищо от предишната си жизненост.

Камериерът излезе и лейди Бюмонт най-сетне можеше да задоволи любопитството си.

— Какво искаше да кажеш с последните си думи, Демиън? Как така е дама само когато й харесва?

— Съвсем точно се изразих, Бела. — Ръдърфорд си наля чаша кларет от гарафата, поставена върху елегантната масичка до дивана. — Мери Трелоуни, лейди Блейк, лейди Мередит е жена с различни лица. — Сестра му се обърка още повече и той се ухили. — През повечето време не се държи особено прилично — макар че се преструва на добродетелна млада дама.

— О, Демиън, а какво ще каже мама? — пошепна Бела, която нямаше нужда от повече обяснения, за да разбере защо брат й сияеше. Скъпият й Демиън беше влюбен до уши. — Като си помисля как преди малко казах, че в сърцето ти няма и капчица романтика! — Тя се отпусна на един от тапицираните в червено и златно столове и сръчно разстла полите си. — Моля те, налей ми чаша шери. Имам нужда да се подкрепя.

Демиън и подаде чашата.

— За да отговоря на въпроса ти, Бела — мама ще научи само онова, което е подходящо за слуха й. Ти обаче ще научиш всичко, тъй като се нуждая от помощта ти. Но моля те, не казвай на никого какво съм ти разказал — даже на Джордж! Разбра ли ме? — Усмивката беше изчезнала от очите му, погледът му изведнъж стана застрашителен.

— Предавала ли съм те някога? — извика възмутено тя. — Не казах на никого даже когато ме хвърли в езерото с хапещите риби!

Демиън се засмя, седна срещу нея във високото кресло и преметна крак връз крак.

— Тогава чуй историята ми, сестричке, за да разбереш плана ми. Накрая ще ми кажеш дали мога да разчитам на теб.

Арабела го изслуша с внимание. Само широко отворените очи свидетелстваха за учудването й. Ръдърфорд беше решил да каже всичко на сестра си, защото й се доверяваше, а и имаше нужда от нея, за да осъществи плана си. Не искаше Мери да играе роля пред Арабела, когато бяха заедно.

— Това е повече от скандално — заяви лейди Бюмонт, щом брат й замлъкна. — Ти си получил неограничени пълномощия? И то по нейно предложение?

— Като алтернатива на женитбата — потвърди съвсем спокойно той. — Мери е изключително своенравна личност.

Очите й засвяткаха.

— Но ти не приемаш капризите й, така ли?

— Точно така. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. — Сестра му остави чашата си на масичката и се изправи грациозно. — Ще се забавлявам като никога досега, а и щом това ще те направи щастлив…

— Ще ме направи — потвърди сериозно той. — Изобщо не можеш да си представиш колко щастлив.

— Хубава ли е тя? — попита нетърпеливо Бела. Демиън смръщи чело, размишлявайки усилено.

— Не — отсече накрая той. — Не е красавица, но с подходящ гардероб и добър фризьор със сигурност ще привлече вниманието, или поне така си мисля.

— Ами ако не е готова да се подчини?

— Разбира се, че не е готова — отговори през смях той. — Но ние сключихме споразумение и след като свикне с новото си положение, Мери ще се радва на приключението.

— Ами… — Бела се поколеба, после се реши и попита: — Тези пълномощия… включват ли и финансово споразумение?

— Да, разбира се — отговори сдържано той. — В противен случай Мередит щеше да помисли, че няма никакво споразумение. Тя изобщо не е в състояние да финансира цялото начинание — значи трябва да я принудя да приеме парите ми.

Арабела обиколи няколко пъти големия салон, прихванала с две ръце избродираните поли на муселинената рокля, изпод които се виждаха жълти ботушки.

— Знаеш ли, братко, ако лейди Блейк е толкова горда и независима, колкото твърдиш, намерението ти ще се натъкне на сериозни пречки. Аз ще направя всичко, за да ти помогна, но ако това не й харесва и се чувства нещастна…

— Остави това на мен, Бела, и не се безпокой. Аз никога не бих направил Мери нещастна. От теб искам само да изпълниш ролята, която съм ти отредил. Това е най-доброто, което можеш да направиш за мен — и за Мери.

— С радост, Демиън. Горя от нетърпение да се запозная с нея!

 

 

Мередит стоеше в двора на крайпътния хан „Бел“ в Оукхамптън и оглеждаше луксозната карета с герба на Ръдърфорд на вратичката. Когато пристигна в града предишната вечер, каретата беше вече там и я чакаше. Точно както беше обещал Демиън.

Тя бе пристигнала на двадесет и четвърти септември и беше пренощувала спокойно в гостилницата. Заминаването й беше преминало толкова гладко, че тя забрави повечето от страховете, с които бе потеглила към неизвестното. Всички съседи я бяха поздравили за неочаквания късмет. Не се чу нито една злобна забележка, макар че Пейшънс изсипа хиляди съвети относно опасностите, които дебнеха невинните и непредпазливи млади жени в Лондон. Самата лейди Барат беше прекарала там три дни, след като бе навършила осемнадесет години, и се считаше за експерт по отношение на столицата. Мередит беше приела съветите, добрите пожелания и предупрежденията с обичайната си покорна благодарност. Стюарт Фаркуорсън се съгласи с готовност да я замества по всички въпроси около имотите й. Адвокат Доун разполагаше с достатъчно средства за евентуални неочаквани събития, а Сийкомб веднага се съгласи да управлява къщата, докато господарката отсъстваше.

Естествено Нан я придружаваше. Двете бяха напълнили цял куфар с нови рокли и костюми за езда, ушити от опитните ръце на Нан. И двете бяха доволни от резултата. Роклите не бяха кой знае колко елегантни, но със сигурност изглеждаха достатъчно добре за млада дама от провинцията.

При тази мисъл челото й се намръщи. Демиън й беше изпратил адрес на пощенска кутия, но тя не знаеше точната цел на пътуването си. Странно защо беше пропуснал да й съобщи къде трябва да отиде — но сигурно кочияшът знаеше адреса. Междувременно около каретата се бяха събрали няколко души, които очевидно чакаха тръгването й.

Мери си спомни, че не е уредила сметката си и се върна да потърси собственика. След многократни поклони той й обясни, че кочияшът вече се е погрижил за всичко. Аха, така значи изглеждаше първият ход от играта! Демиън й бе казал, че щом се срещне с хората му в Оукхамптън, договорът им влиза в сила. В каква игра се беше впуснала? Нямаше нищо опасно, че беше посрещала на своя земя лорд Ръдърфорд и се беше любила с него, но сега щеше да влезе в света, където контролът беше изцяло в неговите ръце. Господи, коремът й се присвиваше от страх! Това беше смешно. Той й спаси живота, показа й какво невероятно щастие носи сливането на телата с любов — засега той я обичаше истински. През последните три седмици й беше много самотно без него.

Обзета от нова решителност, Мередит закрачи към каретата. Кочияшът скочи от капрата, отвори й вратичката и й помогна да се настани на кожената седалка. Нан се разположи на отсрещната седалка и с кратко кимане изрази задоволството си от удобствата. Макар че никак не й беше приятно, тя се бе примирила с безумния план на господарката си да отиде в далечната, чужда столица, където зад всеки ъгъл дебнеше зло — Нан беше абсолютно убедена в това. Внимателното предложение на Мери да я остави в Корнуол беше посрещнато с тирада от ругатни, по-страшна от всичко, което питомката й беше чувала, откакто на десет години Нан я намери на гърба на ловния кон на баща й. Мери вече знаеше как да разведри Нан, затова, когато каретата потегли, се разбъбри весело, опитвайки се да отклони вниманието й от непознатите местности, през които минаваха.

През деня прекосиха Дартмур, минаха през Ексетър и прекараха нощта в Хънитон. Когато напуснаха Девън и потеглиха към Съмърсет, двете жени млъкнаха и се загледаха смаяно през прозорчето на каретата. Природата беше съвсем различна! Мери усети болезнено липсата на морето. Тя не познаваше нищо друго освен тесния Корнуолски полуостров, а тук беше на стотици мили от морето. От двете страни на пътя се редяха красиви селца, поля и плодни градини, добре гледани ниви и колиби с тръстикови покриви. След дивото великолепие на родната й страна тук всичко й се виждаше опитомено, а усмихнатите хора с розови бузи й се струваха прекалено любезни и ласкателни. В Корнуол даряваха с усмивка и любезност само онези, което го заслужаваха, затова Мери прие тукашната всеобща топлота и любезност като лицемерие.

На петия ден обаче тя беше свикнала с това и приемаше съвсем естествено учтивото внимание, с което удостояваха пътуващите в каретата на лорд Ръдърфорд. Винаги се намираше отделна стая, в която да се нахранят, даваха им най-доброто ядене и най-хубавите стаи. Тези неща й изглеждаха като чудо, защото се осъществяваха без да се налага да се разправя. На всяка пощенска станция ги чакаха отпочинали коне, един от друг по-прекрасни.

Стигнаха предградията на Лондон рано следобед на седмия ден от пътуването. Вече й беше омръзнало да седи в каретата, а ако се съдеше по стоическото мълчание на спътницата й, Нан също щеше да се радва да сложи край на принудителното безделие. Вече се здрачаваше, когато най-сетне влязоха в града. При мисълта какво я очаква тук сърцето на Мери заби ускорено. Демиън сигурно щеше да я посрещне в наетата за нея къщичка. Дали беше къща? Или бе решил, че две-три стаи в някой пансион са достатъчни за нея и Нан? Хазайката щеше да се грижи за кухнята и прането. Каретата минаваше през широки улици, обградени от големи, изискани къщи, от чиито високи прозорци вече падаше светлина. Веднъж или два пъти Мери забеляза великолепно облечени фигури на отворената къщна врата, посрещната от кланящи се лакеи. Леки кабриолети, пред които препускаха факлоносци, изпреварваха тежката кола, в която седяха Мери и Нан. Стигнаха до спокойно площадче, заобиколено от внушителни вили. В средата на площадчето имаше цветна леха, оградена с желязна ограда. Колата спря пред извита бяла стълба, която водеше към огромна дъбова врата. През прозорците падаше ярка светлина. Порталът се отвори в мига, когато кочияшът изкачи последното стъпало и вдигна ръка да удари с месинговото чукче. Появи се едър мъж в черен костюм. Лакей в синя ливрея изтича надолу по стълбата, отвори вратичката на каретата и спусна стълбичката.

— Лейди Блейк — проговори учтиво той и подаде ръка на Мери, за да й помогне да слезе. Младата жена спря да диша, но бързо се овладя и пое предложената ръка с любезна усмивка. Нан я последва, хвърляйки мрачни погледи към лакея, който невъзмутимо водеше господарката й.

Мислите на Мери се надпреварваха в главата й. Но тя правеше онова, което се очакваше от нея, и стъпало по стъпало се изкачваше към неизвестната съдба. Дали това беше къщата на Ръдърфорд? Но тя не можеше да живее в неговия дом! Все още нямаше представа какво ще последва от неограничените пълномощия, които му беше дала, но това решение на въпроса за жилището й беше шокиращо. Може би това бе само междинна спирка и тя още не беше стигнала до отреденото й място за живеене.

— Добре дошли, милейди! — Облечената в черно фигура се поклони дълбоко. Мъжът беше облечен с такава съвършена елегантност, че Мередит се засрами ужасно от измачканата си пътническа рокля, на всичкото отгоре старомодна и провинциална по кройка и стил.

— Скъпа лейди Блейк, бъдете добре дошла в дома ни! — Топъл глас, шумолене на поли, слаб аромат на скъп парфюм, това бяха първите впечатления на Мери. Някой пое двете й ръце и тя се озова пред неземно видение в турскосиня одежда, драпирана с дантели. Обеците на дамата бяха украсени с невероятни диаманти, подобни красяха и стройната й шия. Тъмната коса, отрязана късо по модата, блестеше под светлината на лампите, а големите сиви очи на Ръдърфорд й се усмихваха с искрена радост — но не бяха в състояние да й вдъхнат поне малко самочувствие. Първата мисъл, която се стрелна в главата й, беше, че дамата е копие на Демиън; втората се завъртя около собствения й ужасен костюм.

— Разбирам, че сте много уморена — заговори бързо дамата и стисна ръката й, докато Мери отчаяно търсеше думи да я поздрави. — Заповядайте в салона. Грантли ще отведе прислужницата в покоите ви, където, уверявам ви, и двете ще се чувствате много добре.

Мередит бе отведена в изискан салон, където тапетите и цялата мебелировка бяха в кобалтово синьо. Вратата се затвори зад двете дами и тайнствената домакиня отново улови ръцете й.

— Бедничката — прошепна съчувствено тя, — как ли се чувствате след толкова дълъг път! Трябва веднага да ви кажа нещо много важно: слугите нямат представа, че не сте очаквали да дойдете направо у нас. Затова побързах да ви доведа в салона.

— Коя сте вие? — С този директен въпрос Мери си възвърна дар слово; беше й все едно, че се държи невъзпитано.

— Аз съм Арабела, близначката на Демиън. — Очите на Бела засвяткаха дяволито. — Мисля, че много си приличаме.

— Така е — кимна сериозно Мери. — Къде е брат ви?

— Първо искам да свалите наметката и шапката си, след това ще поръчам нещо освежително. Когато се разположите удобно и си отпочинете малко, ще ви обясня всичко.

— Моля за извинение, мадам — възпротиви се веднага Мери, — но вие не отговорихте на въпроса ми.

Бела се усмихна виновно.

— Изглеждате точно както ви описа Демиън.

— И как ме описа?

— Мрачна и решителна.

Мери я погледна с отворена уста, после избухна в луд смях. Положението беше абсурдно: тя се чувстваше привлечена от тази жена, която така мило я бе приела в къщата си.

— Моля за извинение — изрече след малко тя. — Ако позволите, наистина ще си сваля наметката. Имам чувството, че вече се е сраснала с мен, толкова отдавна я нося на гърба си.

— Мога да си представя как се чувствате. — Бела дръпна шнура на звънеца. Появи се лакеят, взе наметката и шапката на Мери и излезе с поклон, след като домакинята му поръча чай.

— Предполагам, че брат ви не е тук? — попита Мередит с високо вдигнати вежди. — Кога го очаквате?

— Ще дойде утре сутринта — отговори колебливо Бела. Вероятността гостенката й да се ядоса беше ужасно изнервяща. Веднага й бе станало ясно, че въпреки умората от пътуването и въпреки разликата във възрастта Мередит Блейк притежава достойнство и самочувствие. — Оставил ви е писмо — обясни бързо тя и забърза към писалището си.

Мередит благодари, пое писмото и отиде до прозореца. Застана с гръб, счупи тежкия печат и разгъна листа. Ето какво прочете:

Добре дошли при новото си приключение, любов моя! Утре ще можеш да ме наругаеш на воля, но те моля тази вечер да приемеш с достойнство гостоприемството на Бела. Тя гореше от нетърпение да се запознае с теб, освен това познава отчасти историята ни, следователно не е нужно да се преструваш както в Корнуол. Тя ще ти обясни каква роля ще играеш занапред в Лондон, разбира се, ако не предпочиташ да чуеш подробностите от мен. Сладки сънища, скъпа Мери! До утре!

Набързо надраскан подпис приключваше объркващото послание, което с изключение на поздравите съдържаше серия заповеди и по нищо не приличаше на любовно писмо. Мередит го сгъна грижливо и отново се обърна към сестрата на Ръдърфорд, която я наблюдаваше внимателно.

— Не мога да се отърва от чувството, че е подло от страна на брат ви да стовари всички проблеми около пристигането ми върху вашите рамене — заговори тихо Мери. — Но той ми нарежда да приема с благодарност гостоприемството ви, а и аз самата знам, че би било твърде неучтиво, ако направя нещо друго.

— Много ли сте сърдита? — попита Бела и наля чай в крехка порцеланова чаша.

— Сърдита ли? Бясна съм — призна Мери и пое чашата с благодарност. — Брат ви е невъзможен! Искате ли да ми обясните какви са плановете му за мен? В писмото пише, че сте посветена.

— Аз и брат ми винаги сме били много близки — отговори извинително Бела. — Надявам се, нямате нищо против, че зная историята ви.

— Дори да имах, вече е много късно да се противя — отвърна Мери и вдигна рамене. — Ще ми кажете ли какво е замислил негодният ви брат?

Планът, който й изложи Бела, беше невероятен. Историята, който бе съчинил за нея Демиън, беше максимално близо до фактическото й положение, с изключение на едно или две съществени отклонения. Пак щеше да се казва лейди Блейк, вдовица на сър Джон Блейк. Но между Матю, лорд Малори, и семейство Блейк бяха произведени неясни роднински връзки. След като открил тези връзки, лорд Ръдърфорд предложил на „богатата“ млада вдовица закрилата на семейството си, за да бъде въведена в лондонското общество. Мери узна, че херцогиня Кейли е много зарадвана от загрижеността на сина си и настоява младата дама да й бъде представена много скоро. Херцогът не изразил мнение, но това било типично за него.

— Разбирам — прошепна младата жена, след като се запозна с плановете на любимия си. — И къде ще живея, докато трае цялата тази измама, ако мога да попитам? Какви са нарежданията на лорд Ръдърфорд?

Арабела я погледна изненадано.

— О! Аз си мислех, че веднага сте разбрали! Тук, разбира се! Ще живеете при мен, аз ще бъда гарант при представянето ви.

— Това е чудовищно! — Мередит скочи от стола, без да помисли как темпераментният й изблик ще подейства върху домакинята й. — Как смее!

— Моля ви, моля ви! — Бела също стана и по лицето й пролича уплаха. — Ако не ви е приятно, не е нужно да оставате тук наистина! Аз се надявах, че ще се разбираме добре. За мен ще е голямо удоволствие да живеете в дома ми. Да знаете колко много неща можем да предприемаме заедно. Сезонът вече ми омръзна, Джордж е постоянно в парламента, синът ни Джорджи е в Итън и аз стоя по цял ден сама…

Мери с ужас проследи как две големи сълзи се отрониха от красивите сиви очи и потекоха по нежните бузи на лейди Бюмонт.

— О, скъпа лейди Бюмонт, не исках да ви обидя!

— Наричайте ме Бела, скъпа. — Треперещата розова уста се усмихна подканващо, макар че в очите все още блестяха сълзи. — Ще позволите ли да ви наричам Мери? Нали ще останете? Кажете да!

Положението е много по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед, каза си ядосано Мери. Без съмнение тя не беше единствената, която щеше да има изгода от плановете на Демиън — което обясняваше отсъствието му тази вечер. Желанието на сестра му имаше много по-голяма тежест от всичко онова, което той би могъл да каже в този момент.

— Не мога да взема решение, докато не говоря с Ръдърфорд — обясни тихо тя. — Но искам да знаете, че би ми било много приятно да живея тук с вас. Сигурна ли сте, че съпругът ви няма да има нищо против?

— О, не ми говорете за Джордж! — Сълзите на Арабела изчезнаха като по чудо. — Ако изобщо ви забележи, сигурно ще си помисли, че ви познава отдавна. Той винаги се съгласява с всичко, което правя.

Мери се усмихна, неспособна да намери подходящ отговор.

— Сигурно сте много уморена. — Арабела бързо се върна към ролята си на очарователна домакиня, която винаги владее положението. — Ще ви покажа къде ще се настаните. Разпоредила съм да ви донесат вечерята горе. Сигурно сте гладна.

Мередит отвърна, че с удоволствие би хапнала нещо леко. Всъщност двете с Нан бяха вечеряли към пет близо до Стейнс, но тя беше развълнувана от предстоящото пристигане в Лондон и не хапна почти нищо. Сега последва домакинята на горния етаж и бе въведена в будоар, обзаведен изцяло в кремаво и розово. Уилтънски килим в цвят пепел от рози покриваше пода, пред прозорците бяха спуснати кремави завеси, а дебелите шнурове, които ги придържаха, бяха украсени с копринени пискюли. До стената стоеше красиво писалище от фино розово дърво, което беше снабдено с всичко необходимо за писане на писма: мастилница, пера, кожена попивателна. Под прозореца беше поставен диван, тапициран с кремав сатен, освен това в помещението бяха разпръснати няколко стола с красиво резбовани крака.

— Тук е прекрасно! — извика спонтанно Мередит.

— Много се радвам, че ви харесва. — Бела отвори вратата в отсрещната стена. — Това е спалнята ви.

Спалнята също беше обзаведена със съвършен вкус. До леглото с тежки копринени завеси беше приседнала Нан и зорко наблюдаваше момичето, което опразваше куфарите на Мери.

Мери отвори уста да спре Нан — почти сигурно беше, че нямаше да остане тук повече от една нощ, — но бързо я затвори. Не беше прилично да обсъжда съмненията си в присъствието на непознатата прислужница. Щом останеше насаме с Нан, щеше да й каже всичко.

— Чудесно е — обърна се тя към домакинята. — Много съм ви благодарна за вниманието, лейди Бюмонт!

— Нали се разбрахме да изоставим формалностите? — Бела се върна бързо в будоара.

— Както желаете, Бела! — Мери отговори на топлата й усмивка. — Надявам се, няма да се разсърдите, че ще ви пожелая лека нощ. Пътувах цели седем дни и се изморих до смърт, а тази вечер трябваше да преживея и един малък шок…

— Разбирам ви. — Бела се усмихна съчувствено. — Освен това утре сутринта трябва да бъдете много красива за Демиън. Той очаква с нетърпение срещата ви. — Очите й блестяха и усмивката, с която дари Мери, беше съзаклятническа. — Много ми се иска да видя как брат ми ще си намери майстора!

— След онова, което чух тази вечер, Бела, започвам да се питам дали това е предопределението ми. — Мери поклати невярващо глава. — Никога досега не са ме заблуждавали така успешно. Но ви уверявам, че ще измисля как да се отбранявам!

 

 

Доста по-късно, докато лежеше в чуждото, но много удобно легло, в новата, луксозна обстановка, Мередит призна пред себе си, че се съмнява в своето твърдение. Ръдърфорд със сигурност бе подготвил още много изненади. Нямаше да я доведе при сестра си, ако не беше уверен, че без усилия ще обори възраженията й.

От Нан също не можеше да се очаква помощ. Тя веднага бе харесала Кавендиш Скуеър и разполагаше с удобна стая близо до помещенията на икономката. Според нея достолепната госпожа беше много разумна и изобщо не приличаше на лондончанка. Икономката наистина беше много мила жена, която още при първата им среща предложи на Нан да си поделят една дневна — защото веднага й бе станало ясно, че новодошлата няма нищо общо със слугите, които живееха на най-горния етаж. Дори портиерът Грантли я бе поздравил с добре дошла и й беше разрешил да се обръща към него с евентуалните си оплаквания и искания; той щял да се погрижи всичко да върви според желанията й.

Нан беше убедена, че причината икономката и портиерът да се отнесат с такава любезност към придружителката на непознатата и не особено впечатляваща гостенка се крие в заговора между Бела и Демиън, какъвто и да беше той. Мередит не биваше да узнае, че несъществуващото й богатство вече бе придобило чудовищни измерения в помещенията на прислугата, а старомодното облекло се приписва на провинциалната й ексцентричност. Практичната Нан беше събрала две и две и веднага бе разбрала какво целеше Демиън. Не й бе трудно да намери и своето място в разиграващата се комедия. Щом сценарият беше на лорд Ръдърфорд, на когото тя имаше пълно доверие, когато ставаше въпрос за доброто на нейната Мери, тя нямаше да се намесва.

На следващата сутрин Мередит се събуди късно. Ярките лъчи на слънцето нахлуваха безпрепятствено в спалнята й. Никой не бе потропал рано-рано на вратата й, за да извести, че горещата вода е готова. Днес не се налагаше да хапне набързо два-три залъка и да излезе навън по работа. През нощта си бе отпочинала добре и сега се протегна, усещайки приятна отпуснатост, докато бавно се отделяше от света на сънищата, за да поздрави деня.

— Вече се питах дали няма да проспиш целия ден. — Нан дръпна завесите и постави на леглото сребърна табла. — Приготвили са ти горещ шоколад. Изглежда такъв е обичаят тук — допълни тя и изпухтя презрително. — Аз бих казала, че шоколадът прави дамите мързеливи!

— Може би не винаги е нужно да се става рано — промърмори Мери, облегна се удобно на възглавниците и огледа въодушевено сребърната каничка и чинийката с бисквити. В Корнуол такова сутрешно обслужване се считаше за излишна лакомия и неизбежно водеше до грях.

— Момичето на лейди Бюмонт каза, че дамата те очаква в стаята за закуска, но в никакъв случай не би искала да те притеснява — съобщи тържествено Нан. — Сигурно ще искаш да облечеш някоя от новите рокли.

— Да, най-добре муселинената на цветенца — отговори с пълна уста Мери. Новите рокли, които у дома я изпълваха с гордост, изглеждаха безумно старомодни на Кавендиш Скуеър. Но те бяха всичко, което имаше, а тя не ангажираше вниманието си с неща, които не можеше да промени. Освен това нямаше никакво намерение да се показва в обществото, независимо какви бяха плановете на Демиън, така че облеклото й нямаше значение.

Тази мисъл я накара да скочи енергично от леглото. Обещаното посещение на лорд Ръдърфорд не биваше да я завари неподготвена. В корема й веднага запърхаха пеперуди. Даже очакваната караница беше по-добра от дългите седмици на отсъствието му. Но тя не искаше веднага да се скара с него; искаше да го прегърне силно, да усети прегръдката му, да почувства устните му върху своите и да се слее със силното тяло, което я притежаваше и умело я водеше към върховете на страстта.

— Трябва да се изкъпя, Нан — заяви бодро тя. — Мръсна съм като цяло стадо свине след толкова дни път. Искам да ми направиш косата, както само ти умееш. Помниш ли как беше по-рано?

Нан кимна.

— Разбира се, че помня — отговори мрачно тя.

След около час Мередит се огледа доволно в голямото огледало. За първи път от години насам се беше облякла, за да си достави удоволствие. Нямаше спешна работа, заради която да нахлузи някоя от избледнелите си рокли, нито обществено събитие, по повод на което да се премени с ужасните вдовишки одежди, които толкова дразнеха Демиън. Простият муселин не можеше да се конкурира с гардероба на лейди Бюмонт, но роклята беше много хубава, с ръждивокафява шарка, която подхождаше на кестенявата й коса. Нан беше събрала гъстите къдрици на хлабав кок, няколко кичурчета падаха свободно около лицето. Ръждивокафяв копринен колан стягаше тънката й талия, може би най-хубавото нещо у нея. Като цяло не изглеждам зле, каза си доволно Мередит, наведе се, целуна бързо сбръчканата буза на Нан и се запъти с танцуваща стъпка към вратата.

— Хайде, момиче, и без това закъсня достатъчно — изпрати я по обичая си грубичко старата й бавачка.

Внимателният лакей я придружи до стаята за закуска — малко помещение в задната част на къщата. Там завари само строен джентълмен с аскетичен вид. Когато Мери влезе, той вдигна поглед от вестника и бързо се изправи.

— Добре дошла в дома ни, лейди Блейк! За съжаление снощи не можех да ви посрещна. Имахме късен дебат в горната камара, нали разбирате?

— Да, естествено. — Мери отговори на ръкостискането му и се настани на предложения стол. — Радвам се да се запозная с вас, лорд Бюмонт. Много мило, че ме приехте в дома си.

— О, съвсем не, съвсем не — махна пренебрежително той. — Арабела ще бъде много щастлива да ви забавлява. — На челото му се вдълба малка бръчка. — За да бъда съвсем откровен, лейди Блейк, съпругата ми е много потисната, откакто Джорджи тръгна на училище — но новината за пристигането ви я оживи. Според мен планът на лорд Ръдърфорд е великолепен. Надявам се да прекарате приятно при нас, както ние се радваме, че можем да направим нещо за вас.

След това обяснение, което бе дошло от сърце, Мередит не можеше да стори нищо друго, освен да изрази радостта си от възможността да прекара известно време в дома му. Вече беше затънала до гуша в дяволския план на Демиън и би било ужасно неучтиво да се откаже точно в този момент. Той, само той беше виновен за всичко!

Като видя, че домакинът й поглежда с копнеж към оставения на масата вестник, макар че учтивостта изискваше да продължи разговора, тя му се усмихна сладко.

— Моля ви, лорд Бюмонт, не се насилвайте да поддържате разговора. Аз нямам нищо против да продължите да си четете вестника, наистина. От опит знам, че е много трудно да се води разговор на масата за закуска.

Облекчението на маркиза беше очевидно и той изпита още по-голямо уважение към гостенката си. Над масата се възцари приятно мълчание, докато Мередит се наслаждаваше на великолепната закуска и се питаше кога ще се покаже домакинята. Беше почти десет, когато Арабела най-после слезе да закуси. Изглеждаше блестящо в роклята си от френски муселин и Мередит отново се почувства като проста провинциалистка.

Бела я поздрави толкова сърдечно, че Мери веднага забрави смущението си.

— О, Джордж, нима си продължил да четеш този ужасен „Газет“, докато Мери е седяла насреща ти? — Бела погледна сърдито мъжа си, който стана и я целуна по бузата.

— Лейди Блейк също като мен цени мълчанието по време на закуска — защити се Джордж и погледна умолително гостенката.

Мери се засмя.

— Наистина го казах, Бела. Никога не бих се осмелила да се натрапя между мъжа и вестника му, преди да е станало обед.

— Е, скъпа, време е да вървя. — Маркизът се запъти към вратата. — Ако имаш нужда от мен, ще бъда с Арнолд в библиотеката. Трябва да подготвя речта си за данъка върху житото. Извънредно важна реч!

— Добре, скъпи — отговори спокойно жена му и си наля чай. — Надявам се, че няма да се наложи да смутя работата ти. — Тя хапна малко препечен хляб и погледна тъжно Мери. — Демиън непрекъснато ми обяснява, че Джордж не ме пренебрегва, и аз потвърждавам, че наистина не го прави нарочно. Съпругът ми е много умен, Мери, и правителството разчита на него. — Тя облиза розовите си устни. — Сигурно съм много старомодна, но аз копнея Джордж да прекарва повече време с мен. — Тя въздъхна примирено. — Нали разбирате, любовта не се ръководи от модата.

— Права сте, наистина не се води. — Мери проследи с нарастващо възхищение как Бела ядеше препечената си филийка, като я топеше в чая. — За съжаление аз не знам каква е модата в момента, но съм убедена, че ако бях на ваше място, в никакъв случай нямаше да се подчиня на диктата й.

Бела я погледна смаяно над ръба на чашата, но бързо си припомни какво знаеше за Мери и кимна.

— Вие вероятно ще се справите, скъпа — отговори тихо тя. — Вие не сте обикновена жена. Но не е хубаво и изобщо да не се съобразяваме с модата.

— С какво ще се справя? — попита Мери, малко объркана от думите й.

— Говоря за приемането ви в обществото, естествено. — Бела остави чашата си на масата и се приведе към нея. — Не искам да се чувствате обидена, Мери… роклята ви е чудесна за Корнуол, аз също много я харесвам, но не можем да ви въведем в обществото, ако не подновим изцяло гардероба ви.

Макар че сама беше стигнала до това заключение, Мери се почувства засегната.

— Но аз нямам никакво желание да бъда въведена в обществото, Бела, така че не искам нов гардероб.

— Мисля, че Демиън няма да одобри решението ви — произнесе предпазливо Бела.

— Какво няма да одобря? — прозвуча гласът на лорда откъм коридора и вратата на трапезарията се отвори с невероятна бързина.

В стомаха на Мери отново затанцуваха пеперуди. Тя го погледна и въпреки целия й гняв сърцето й се отвори като цвят под пролетното слънце.

— Добро утро, моя малка авантюристке — поздрави весело той.

— Добро утро, лорд Ръдърфорд!

Демиън носеше дълго палто с висока яка, в което приличаше на кочияш. Мери нямаше представа, че това е отличителният знак на членовете на Хорзис клуб. Той свали палтото си и го остави заедно с ръкавиците и бобровата шапка на дивана в ъгъла.

— Здравей, сестричке! — Демиън поздрави Бела с лека целувка. — Още ли настояваш да пълниш стомаха си с тази ужасна отвара.

— А ти си очарователен както винаги, братко — отговори нежно тя. — Искаш ли да закусиш с нас?

— Не, благодаря. Закусил съм още преди няколко часа. Но ще ви правя компания, докато Мередит се нахрани.

Дори не й беше подал ръка, а тя се чувстваше слаба и смутена като влюбена ученичка.

— Вече съм готова — заяви тя с леден глас.

— Тогава да излезем, за да се караме на спокойствие — отговори с усмивка той. — Ти ще ни извиниш, нали, Бела?

— Но разбира се. — В погледа на Арабела имаше страх. — Много се надявам да разрешите противоречията си с мирни средства. Защо не отидете в утринната стая и не кажете на Грантли, че не желаете да ви безпокоят?

Демиън кимна и отвори вратата на Мередит; когато тя мина покрай него, той се поклони изискано.

— Надясно, мадам! — Топла ръка обхвана гърба й и косъмчетата на тила й настръхнаха. Демиън усети как по тялото й пробяга тръпка и се усмихна триумфално. За щастие Мери не забеляза тази усмивка.

Двамата влязоха в красив салон за гости, където завесите и тапицерията на мебелите бяха в слънчево жълто. Наистина утринна стая, каза си с усмивка Мери. Вратата се затвори зад тях и тя се обърна към едрата фигура зад себе си, обзета от необичайно смущение.

— Толкова ми липсваше — заговори тихо Демиън. — Досега не вярвах, че съм способен на такива чувства. — Той поклати глава. — Не, не мисля, че в този момент бих понесъл да се скараме. — След думите веднага дойдоха делата. Той я привлече в обятията си и Мери едва успя да нададе задавен протестен вик, преди устните му да завладеят нейните в страстна целувка. Желанието й да се съпротивлява угасна много бързо. Не можеше да се брани срещу ръцете и тялото му, защото и тя беше усещала болезнено липсата му.

Без да я изпуска от ръцете си, Демиън се настани в едно кресло. Освободи устните й и бавно плъзна ръце към гърдите й. Седна удобно и я стисна между коленете си. Ръцете му почиваха върху хълбоците й, лицето му сияеше.

— Изглеждаш прелестно с тази фризура. Как е кракът ти?

Без да чака отговор, той вдигна решително полата й и избродираната фуста.

— Не прави това! — извика шокирано тя. — Ами ако влезе някой?

— Малко съм лекомислен, нали? — попита весело той. — Но се заклех да задоволявам копнежа ти към опасности винаги когато е възможно. Дръж полите си, защото трябва да сваля чорапа, за да прегледам бедрото.

Мередит се подчини като в транс. Вдигна високо полата си, докато той развърза връзката на чорапа и внимателно нави тънката коприна до глезена. Побиха я тръпки, когато хладният въздух помилва голата кожа на бедрото й. Без да говори, Демиън вдигна дантеления крачол на долните й гащи и прокара пръст по тясната червена ивица от задната страна на бедрото.

— Ще ти остане белег — рече тихо той. — Надявам се да ти послужи за предупреждение, че трябва да си по-внимателна.

Гласът му беше толкова хладен, че Мередит се ядоса.

— Ти ли ще ми говориш за разум и предпазливост…

— Млъкни! — Той притисна устни към белега, ръцете му се плъзнаха в крачола и обхванаха твърдото й дупе. Тя преглътна мъчително, желанието запулсира горещо в слабините й. Устните му се устреми нагоре, тя усети топлината им върху корема си, докато ръцете му я обхванаха по-здраво и центърът на женствеността й запулсира под тънката материя, която го отделяше от устните му.

Тя се понесе по вълната на чувствата, които й бяха вече добре познати, докато той я държеше с едната си ръка, а с другата проникна във влажното място, където тайните на желанието й се отвориха за милувката му. Блаженството от това недействително докосване, тъй като бельото й предотвратяваше контакта на ръката му с плътта й, докара Мередит почти до ръба на припадъка. Неспособна да направи каквото и да било, освен да стои между коленете му, които се притискаха към бедрата й, да държи полата си и да се предлага на този натрапник, който знаеше много добре как да я доведе до върха. Тя се разтрепери като лист, когато я връхлетя първата вълна на удовлетворението, понесе я към висините, докато накрая се затвори над главата й и я удави.

— Нали няма да се караш с мен, Мередит? — попита тихо Ръдърфорд, когато тя е върна в действителността и можеше да стои без чужда помощ.

— Дяволите да те вземат, Демиън! — промърмори тя със слаб гласец и не особено убедително.

Той се засмя и вдигна чорапа й. Стегна връзката със сръчност, която издаваше голяма опитност в тези неща. Полата се плъзна по краката й до глезените и той я приглади грижливо, но задържа ръцете си върху хълбоците й.

— Е, любов моя, да минем към деловата част! — Рязката промяна в тона му я обърка още повече. Комбинативният й ум много скоро прозря целта на действията му. Като постоянно я объркваше, той не й даваше възможност да изрази гнева си от начина, по който я беше довел в дома на сестра си. В момента тя не беше в състояние дори да му каже защо всъщност не искаше да бъде тук.

— Бела обясни ли ти плана ми? — попита Демиън, който я наблюдаваше внимателно и беше доволен от онова, което виждаше. Когато имаше насреща си толкова непредвидим противник, човек се принуждаваше да измени малко на кодекса на честта. Той знаеше много добре, че ако ролите бяха разменени, тя нямаше да има никакви скрупули.

— Планът ти е чудовищен и ти го знаеш много добре. — Мередит най-сетне си възвърна дар слово. — Този план няма нищо общо с уговорката ни.

— А какво точно се уговорихме, скъпа? — Ръдърфорд беше напълно сигурен в себе си. Дотолкова, че се наведе напред и изтри с кърпичката си следите от сняг по гамашите си.

Мери се замисли и разумът й подсказа къде беше капанът. Тъй като тя мълчеше, той продължи убедено:

— Разбрахме се, че щом пристигнеш в Оукхамптън, си обвърза на с договора ни. Правилно ли си спомням? — Той я наблюдаваше, сякаш тя беше червейчето на въдицата. Мери кимна и прокле глупостта си. — Повтори уговорката ни, ако обичаш, — настоя тон.

— О, ти си наистина непоносим! — Тя му обърна гръб и направи няколко крачки по стаята. Той я следеше с лека тревога — може би темпераментът й щеше да избликне неудържимо и красивите вещи на Арабела щяха да полетят към стената? — Ти си… абсолютно безскрупулен! — изрече задъхано тя и отново се обърна към него.

— Правилно — кимна той и посегна към дясната й ръка, която тя стисна в юмрук. — Имаш право да ме удариш, ако след това ще се почувстваш по-добре. Само внимавай да не ми оставиш белег на лицето. Прицели се в окото или в носа ми — това обещава повече успех. И не смей да ме удряш по брадичката, защото ще си нараниш юмручето.

— Млъкни! — изсъска Мередит. — Няма думи за онова, което си ти! Знаеш, че съм ти в ръцете, защото винаги спазвам дадената дума. Но това не означава, че трябва да се държиш отвратително!

Демиън се засмя и отново я настани на коленете си.

— Да сключим мир, любов моя. Щом свикнеш с мисълта за онова, което те очаква, ще се зарадваш на новото приключение, сигурен съм. Не мога да си представя, че си била готова да прекараш три месеца в уединението на някоя малка къщичка. Това би било осъдително пилеене на дарбите ти. Гарантирам ти, че само след месец ще бъдеш най-популярната млада дама в Лондон. Трябва само да следваш съветите на Бела.

Мери въздъхна и се сгуши в ръцете му. Нямаше смисъл да се бори, след като битката беше изгубена предварително. В началото на това безумно начинание тя бе дала съгласието си да приеме условията на Ръдърфорд без ограничения. Те бяха различни от онова, което беше очаквала — но позицията й в дома на семейство Бюмонт не беше на гостенка. Тя можеше да помага на Арабела и по този начин да се освободи от всички задължения. Докато се гушеше на гърдите му и се вслушваше в ритмичните удари на сърцето му под сивия жакет, тя си повтаряше, че трябва да се възползва от случая и да остане с него, докато това беше възможно. Освен това перспективата да бъде представена във висшето общество и дори да стане част от него, макар че мястото й съвсем не беше там, възбуждаше артистката у нея. Тя обичаше да пробва различни роли и вече гореше от нетърпение да разучи следващата. Вдовицата на бедния Корнуолски барон, която грубо бе нарушавала законите на кралството, щеше да бъде приета в най-изисканите кръгове… може би щеше да получи достъп и до Алмак. Ама разбира се, че щяха да я приемат, след като семейство Кейли я бе взело под крилото си!

Мередит избухна в тих смях и сърцето на Демиън потрепери от радост. Той я притисна по-силно до себе си и попита:

— Май вече започваш да осъзнаваш шансовете си, съкровище?

— Точно така, скъпи. Никак не би ми било приятно да използвам сестра ти, но след като тя е въодушевена от плана ти и също възнамерява да се забавлява, нямам какво да възразя. Щом като ти не страдаш от чувство за вина, че ще измамиш майка си, аз не виждам причина да се измъчвам от угризения на съвестта. Да, Демиън, ще участвам във вашата игра.

Остана един важен въпрос, който двамата забравиха за този ден. Ръдърфорд изведе Мери на разходка из Лондон, по време на която посетиха дивите животни в Ексетър Ексчейндж, разгледаха Уайтхол и Уестминстърското абатство. Мери беше толкова впечатлена от столицата, а Демиън бе толкова радостен от съгласието й, че двамата говореха само за любовта си и за разни други дреболии.