Джейн Фийдър
Жена с минало (12)

12

Мери се запозна с лейтенант Ричард Оливър във Фоуей. Тъкмо беше приключила работата си при адвокат Доун и беше в чудесно настроение. Отиде да поръча топ сив плат от най-добро качество, за да ушият официални костюми на Тио и Роб за училище, защото само след месец двамата трябваше да заминат за Хароу. Зарадвана, че не й се налагаше да пести, тя поръча за всеки и по три нови ризи.

— Ще доведете ли младите господа за проба, лейди Блейк? — Шивачът Сам Хелфорд я придружи до вратата с многобройни поклони, въодушевен също като клиентката си от добрата поръчка.

— Следващата седмица — обеща Мередит и нахлузи ръкавиците си. — Дори ако се наложи да вържа Роб, за да стои мирен.

Сам избухна в тих смях. Той шиеше дрехите на семейство Трелоуни, както ги беше шил и баща му преди него. Ала когато хвърли поглед към улицата, усмивката му угасна и той се изплю презрително в праха.

— Проклетата брегова охрана! Само погледнете какъв изискан негодник са ни докарали чак от Бодмин!

Мередит вдигна глава. Безупречен джентълмен в яркочервен мундир с еполети, тъмносин панталон и дръзко накривена шапка стоеше на стълбището пред митницата.

— Кой е този човек, Сам?

— Идва от полка в Бодмин — повтори Сам и отново се изплю. — Изпратили са го да настъпи нашите мързеливци по задниците. Ох, прощавайте, милейди! Последната доставка и двете бутилки мадейра пред вратата преляха чашата. Властите не могат да понесат, че банда жалки контрабандисти могат да правят, каквото си искат, и то под носа им!

— Да, мисля, че си прав — съгласи се замислено Мередит. Барт вече й бе съобщил за новодошлия, но естествено не можеше да каже това на Сам. — Аз не знам нищичко, Сам. Кога е пристигнал лейтенантът?

— Преди два дни — отговори мрачно Сам. — Разправят, че обърнал митницата с главата надолу. Сигурно смята, че под негово ръководство нашите полицаи ще станат образцови служители на закона. — Саркастичният смях на Сам беше ясен знак за мнението му.

Мередит вдигна рамене с подчертано равнодушие.

— Бих се осмелила да кажа, че нашите хора няма да го посрещнат с добре дошъл. — Тя се огледа със смръщено чело. На улицата се бе появил лорд Ръдърфорд и черният жребец препускаше право към митницата и войниците пред стълбата.

— Затова пък чужденците му се радват — изръмжа Сам, докато наблюдаваше как двамата мъже се поздравиха приятелски. — Но какво друго може да се очаква от един лондончанин? Крайно време е лордът да се върне, откъдето е дошъл.

Мередит не можа да сдържи усмивката си. Местните хора бяха много недоверчиви към чужденците. Роднинството на Демиън с Матю Малори изобщо не беше достатъчно да бъде приет като свой. А любезниченето с новия шеф на бреговата охрана щеше да го направи още по-непопулярен.

Мередит се сбогува със Сам и също прекоси улицата по посока към митницата. Никой нямаше да го сметне за необичайно, тъй като тя се познаваше добре с лорд Ръдърфорд. Често го виждаха в компанията на братята й и тя беше длъжна да го поздрави.

— Добро утро, лорд Ръдърфорд! — Тя му протегна ръка и примигна срещу яркото слънце, което се отразяваше в бистрите води на река Фоуей.

— Лейди Блейк! Ваш слуга, мадам! — Той се наведе, взе ръката й и я стисна здраво. Погледите им се срещнаха за миг, пълни със смях и спомени, след което той я представи на офицера: — Мисля, че още не сте се запознали с лейтенант Оливър, мадам. Той пристигна наскоро от Бодмин, за да командва войниците от митническата служба.

— Наистина не съм имала тази чест — промълви хладно тя. — Приятно ми е, лейтенанте.

Офицерът удари токове и се поклони.

— За мен е чест, милейди!

— Значи дойдохте да се справите с безсрамните контрабандисти, които оставят подаръци на бреговата охрана? — Гласът й беше копринено мек, но не скриваше презрението й.

Лейтенантът се изчерви като рак. Всички местни хора, на които беше представен досега, му говореха по този начин. Единствено лорд Ръдърфорд беше искрен.

— Убеден съм, че много скоро водачът на контрабандистите ще се намери окован в затвора в Бодмин, мадам — заяви той. — Така ще му стане ясно, че под моята команда силите на закона и реда ще вземат отново връх. Никой няма право да се подиграва с реда и закона, най-малкото един жалък контрабандист.

— Възхищавам се на оптимизма ви, лейтенант — отбеляза все така любезно Мередит. — Желая ви добър ден, господа! — Тя направи кратък реверанс и мина на другата страна на улицата, където я очакваше кобилата й.

— Тези корнуолци! — изсъска гневно лейтенантът. — От две години съм в Бодмин и още не ги разбирам. Нямат нито една мила дума за чужденците, не уважават закона. Но аз ще заловя контрабандиста, въпреки всичко!

— Желая ви късмет, лейтенант! — В гласа на Ръдърфорд имаше искрено съчувствие и мрачното лице на лейтенанта се разведри.

— Естествено, милорд, вие знаете много добре какво имам предвид. Нали и вие сте чужденец в Корнуол.

— О, с мен беше точно обратното. Посрещнаха ме изключително любезно — отговори Демиън. — Може би защото не съм изразил намерение да прекратя веднъж завинаги снабдяването с контрабандни стоки. — Той се засмя, кимна на лейтенанта, и обърна Сарацин, за да тръгне след Мери, която препускаше към кея в посока Ландрет.

Черният жребец я настигна без усилие.

— Ще позволите ли да ви правя компания, лейди Блейк? Както изглежда, целта ни е една и съща.

— Разбира се, сър — отговори тя с отсъстващ вид.

— Какво ще кажеш за новия ни приятел лейтенант Оливър? — попита той.

— Надут пуяк — отсече сърдито тя.

— Не бива да го подценяваш, Мери — предупреди я тихо Демиън. — Постарах се да науча някои неща за него. Можеш да се отнасяш към него със същото презрение като към корнуолските митничари, но правиш това на своя отговорност.

Мери мълчеше и на носа й се образува дълбока бръчка.

— Аз не го подценявам — обясни след малко тя. — Винаги съм признавала достойния противник. Кажи ми какво си научил. — Бръчката на челото й се изглади и тя се обърна към него с поглед, в който имаше хлапашко любопитство… и който изпълни придружителя й с лоши предчувствия.

— Той е войник с име, Мери! Човек, който е бил в армията на Уелингтън, преди да оттеглят полка му, за да служи на родината в Корнуол. Човек, който се отличава с висока интелигентност и невероятна енергия.

— Толкова по-добре! Предизвикателството ще придаде на работата ни малка доза пикантност. — Тя пусна кобилата си в галоп и Ръдърфорд я последва с въздишка.

— Надявам се, че ще вземеш допълнителни мерки за сигурност? — попита след малко той.

— Но разбира се! — Тя се засмя и съмненията му се засилиха. — Имаме много добър шпионин сред митничарите. Досега не се е провалил.

— Ами ако го открият?

Мери вдигна рамене.

— Ще минем по моста, когато стигнем дотам.

— Не би ли било по-разумно да се въздържате известно време? — Ръдърфорд се опита да се аргументира разумно и дистанцирано, ала в гласа му прозвуча страхлива молба.

— Но тогава ще ни сметнат за страхливци! — възпротиви се веднага Мери. — Освен това вече всичко е уредено. — Тя пришпори кобилата си и той препусна след нея, шокиран от последните й думи.

— Какво е уредено?

— Следващата доставка. Пристига утре вечер. — Мери махна небрежно с ръка. — Щях да ти кажа при следващата ни среща.

Той забрави, че се намираха на открит път, наведе се, грабна юздите на кобилата и я спря.

— И искаш да вярвам, че щеше да ми кажеш, ако днес не се бяхме срещнали случайно и не ти бях представил лейтенанта? — Сивите му очи изпущаха светкавици.

— Да, естествено, нали ти обещах да ти съобщавам за всяко ново излизане? — Мери го погледна невинно. — Но си помислих, че ще ти бъде по-леко, ако го узнаеш едва в последната минута. Така нямаше да се тревожил за мен толкова дълго, нали разбираш?

Тази безгрижна забележка го накара да загуби ума и дума. В следващия момент гневът му избухна с дива сила.

— Един ден, Мередит — изфуча ядно той, — ще ти извия врата, ако законът не го е свършил преди мен!

— О, не се вълнувай толкова — отговори нежно тя. — Всичко е обмислено в подробности, уверявам те, че няма да има засечка. Не вярвам, че лейтенант Оливър очаква доставка толкова скоро след пристигането си. Той си мисли, че контрабандистите ще избягат от огъня и ще чакат, докато намерят начин да се справят с могъществото му.

— Ако вярваш в това, значи си глупачка — отсече ядно Демиън.

— Вярвам го и не съм глупачка — отговори в същия тон тя. — Струва ми се, че няма смисъл да яздим заедно, ако ти си решил, че само ще се караме, лорд Ръдърфорд.

— Веднъж поне да сме на едно мнение — отговори горчиво той и пусна юздите на кобилата. — Можеш да продължиш пътя си, лейди Блейк!

Мери продължи напред, после спря и се обърна към него.

— Прости ми, че се държах така грубо. Ти се страхуваш за мен и не беше редно да ти отговарям така лекомислено. За мен е по-просто, защото съм активен участник в ставащото. Разбирам, че за теб е трудно да седиш и да чакаш да се върна.

— Това е ад! — избухна той. — Ако разбираш как се чувствам, защо продължаваш да ме дразниш?

— Знаеш отговора, любов моя. — Тя се усмихна и помилва ръката му. — Длъжна съм да прибера утрешната доставка. Всичко е уредено, много хора чакат стоката и вече не мога да променя плана. След като всичко приключи, обещавам да говоря с Барт.

Ръдърфорд простена отчаяно.

— Разбирам, че трябва да се примиря с това половинчато обещание.

Ако беше отишъл в митницата малко по-късно на същия ден, той щеше да реагира по съвсем различен начин. Най-вероятно щеше да свали Мередит от коня й, да я метне напреки през седлото си и да препусне, накъдето му видят очите, за да я отърве от надвисналата опасност.

Лейтенант Оливър вече имаше опит с хората от Корнуол и се беше научил да бъде предпазлив. Веднага бе разбрал, че присъствието на няколкото местни чиновници в митническата служба, които не бяха членове на бреговата охрана на негово величество, правеше плановете му достъпни за по-широк кръг хора, а това не беше препоръчително. Като резултат от тези размишления лейтенантът първо изпрати местните хора по домовете им и едва след това събра полицаите, за да им разясни стратегията си. Планът му беше гениален в простотата си. Вместо случайни акции по брега, хората от охраната щяха да стоят на пост всяка нощ. Никой не знаеше кой точно бряг използват контрабандистите, но със сигурност беше някое от самотните заливчета по късата ивица между Фоуей и Мегависи. Вероятно контрабандистите даваха от брега сигнал под някаква форма. Затова лейтенантът възнамеряваше да разположи постове по цялата брегова ивица.

Мъжете заръмжаха недоволно и измърмориха нещо за пилеене на време и енергия. Да стоят всяка нощ на стража означаваше да прекарват по-малко време в местните кръчми. Ала ропотът бързо замря под стоманения поглед на новия командир. Тъй като първият и единствен сблъсък между бреговата охрана и контрабандистите се беше състоял на пътя за Ландрет, през първите дни щяха да съсредоточат усилията си на това място — но под най-голяма тайна.

Лейтенант Оливър огледа недоволните лица на мъжете.

— Тайно — повтори той. — Не влизайте в кръчмите и се дръжте настрана от селяните! Няма да узнаете нищо, ако ви видят. Ще ги хванем само ако те не подозират, че сме наблизо. Трябва да ги изненадаме само един-единствен път! — Последните думи бяха произнесени с толкова спокойна убеденост, че по враждебните досега лица на мъжете се изписа нещо като въодушевление. — Само веднъж — повтори той. — и човекът, който си позволява да се подиграва със законите на негово величество, ще бъде в ръцете ни!

Мъжете зашепнаха одобрително и лейтенантът кимна доволно.

— Ще мине известно време, докато го отведем в Бодмин. Вероятно ще се наложи да остане няколко дни в местната тъмница.

Тази перспектива изглеждаше толкова привлекателна, че лейтенантът изведнъж се сдоби с готов и жаден за действие отряд.

— Започваме тази вечер — заключи решително Оливър и разгъна на масата подробна и точна карта на областта.

 

 

През нощта по всички важни точки на скалния нос между Фоуей и Мегависи бяха разположени постове и ако на Девилс Пойнт беше блеснала светлина, стражите непременно щяха да я забележат. Ала всичко остана спокойно, защото хората, които щяха да запалят тази светлина, тази вечер се занимаваха с обичайните си дела.

Когато малко след полунощ напусна любовното гнездо в скалите, лорд Ръдърфорд беше намръщен и замислен. Мередит бе весела и изпълнена с любов както винаги, а той не заговори нито за женитбата им, нито за контрабандата. Помогна й да прибере възглавниците и дюшека, за да направи място за доставката през следващата нощ, и мрачната сериозност на онова, което вършеха, беше в ярък контраст с безгрижието на предишната им игра. На сбогуване тя го прегърна силно и дълго остана притисната до гърдите му, което му показа, че въпреки привидната си веселост тя напълно съзнава опасността. Само да не беше толкова упорита, повтаряше си той с добре познатото чувство на безпомощност и примирение.

Сарацин изцвили тихо за поздрав, когато господарят му навлезе в горичката. Черният жребец вече беше свикнал да прекарва всяко нощ под звездите. Демиън реши тази нощ да се върне в Малори хаус не през полята, а по пътя между скалите, затова насочи коня си към тъмното море, където бялата пяна на прибоя блестеше на лунната светлина. Брегът беше невероятен: купчини насечени скали се издигаха стръмно от кипящия прибой, след тях идваха спокойни бели плажове в тихи заливчета, които криеха много неприятни изненади в безлунните нощи и само най-сръчните моряци, които познаваха отлично тези води, се осмеляваха да преминат през тях в мрака.

Леко движение отстрани на пътя, който водеше към полето, го стресна до смърт и космите на тила му настръхнаха. Кой беше още навън в този късен час? Може би влюбени, които се връщаха от тайна среща? Почти невъзможно. Ръдърфорд се сети, че не носеше никакво оръжие, освен камшика си за езда, и прокле глупостта си. Никога не бе помислял, че в тази малка община, където всички се познаваха добре, може да се появят разбойници по пътищата. Сарацин отметна глава назад и кожата на дългия, мускулест врат настръхна. И той беше усетил опасността, подушваше човешка близост.

Който и да беше, той не се показа; но докато препускаше напред, Ръдърфорд усещаше погледите му в гърба си. Кожата на главата му пулсираше. Той знаеше, че го наблюдават тайно, и чувството постоянно се засилваше.

 

 

Рано на следващата сутрин отиде в Пенденис.

— Лейди Мери е в библиотеката, милорд — осведоми го Сийкомб и лордът кимна с благодарност. Никога не беше сигурен дали слугата одобряваше посещенията му. Със сигурност не проявяваше особена учтивост, но поне не беше толкова нелюбезен колкото през първите дни.

— Добро утро, сър! — Роб се появи в горния край на стълбата и преметна крак през парапета.

— Не смейте, мастър Роб! — извика заканително Сийкомб. — Парапетът не може да носи тежко момче като вас!

— О, глупости! — извика сърдито Роб и се плъзна с въодушевен вик по целия парапет чак до последния опорен стълб.

Ала сияещото му лице веднага помръкна под унищожителния поглед на негово благородие. Без да го поздрави, Демиън свали ръкавиците си и ги остави на масата заедно с камшика за езда, след което последва Сийкомб в библиотеката. Роб се почувства толкова нещастен, че не посмя да ги последва и се върна горе.

— Лорд Ръдърфорд! Каква изненада! — посрещна госта си Мередит, която беше забола нос в сметководните книга на имението.

— Приятна, надявам се. — Той се поклони тържествено.

Сийкомб затвори вратата.

— Какво е станало, скъпи? — попита Мередит. — Мислех, че днес няма да ме безпокоиш. Би трябвало да знаеш, че присъствието ти винаги отклонява вниманието ми. — Думите бяха придружени от многозначителна усмивка и чувствен поглед на виолетовите очи.

— Няма да стоя дълго. — Той мина направо на въпроса, без да се отзове на поканата й. — Нямах намерение да ти попреча, но мисля, че е важно.

Тонът му беше толкова сериозен, че Мередит се намръщи.

— Изглеждаш недоволен, сър. Направила ли съм нещо, което да те засегне?

— Това не е недоволство, а страх — поправи я той. — Макар че в отношенията ми с теб двете чувства често не се различават.

Вратата се отвори и Сийкомб влезе с табла в ръка. Мери подаде на госта чаша шери и направи банална забележка за времето. Демиън благодари и отговори с няколко нищо незначещи думи. Сийкомб излезе.

— Случило ли се е нещо, което е предизвикало по-силен от обичайния ти страх? — попита направо Мери.

— Не съвсем. — Той й разказа за преживяното през нощта и изпита безкрайно облекчение, когато не бе обвинен, че вижда призраци.

— Имаме план за извънредни случаи — промълви замислено тя. — Досега не сме го прилагали, но мисля, че в този случай би било разумно да вземем някои предпазни мерки. Ако нашият приятел Оливър наистина е разположил постове по пътищата, можем да изместим малко мястото на доставката. — Очите й засвяткаха и тя пъхна палец в устата си — непогрешим знак за възбуда.

— Какво искаш да кажеш? — попита тревожно Демиън.

— Искам да кажа, скъпи, че тази нощ няма да има излет до пещерата — отговори весело тя. — Лейтенантът ще остане разочарован, а пък на хората му много скоро ще им омръзне да стоят нощ след нощ на пост без никакъв резултат.

— Смяташ да откажеш доставката? — Той я погледна недоверчиво.

— Ами… не точно — отговори уклончиво тя, защото не беше в състояние да го излъже.

— Какво тогава? — попита настойчиво той.

— Доставката ще пристигне, но няма да я отнесем в пещерата. Докато полицаите стоят на пост по продължение на пътя, стоката ще бъде отнесена на друго място — близо до Полруан, от другата страна на Фоуей. Никога досега не сме използвали този резервен лагер, защото е отдалечен и после ще ни трябва много време, за да разнесем стоките. Лейтенантът няма да разбере нищо, защото ще му предложим нещо за отклоняване на вниманието — колкото да запазим интереса му към тази част на света. — Тя се усмихна успокояващо и се изправи. — Много ти благодаря за предупреждението. Можеш да бъдеш сигурен, че ще се съобразя с него. Сега обаче те моля да ме извиниш. Трябва да уведомя някои хора, че се налага да променим плановете си.

— Ще дойде ден, когато няма да се измъкнеш ненаказана, Мери Трелоуни — заяви с треперещ глас Демиън. — И тогава не казвай, че не съм те предупредил. — Той остави чашата си на масата, кимна й за сбогом и излезе от библиотеката.

Мери го проследи с нещастен поглед, а когато той затръшна вратата зад гърба си, трепна като от удар. Последните й думи бяха много груби. Не биваше да засяга по този начин гордостта му. Но й беше невъзможно да играе ролята на сладко, изпълнено с любов котенце, когато всичките й мисли и цялата й енергия бяха съсредоточени в създаването и изпълнението на крайно рискован план, който трябваше да обърка бреговата охрана и да осигури спокойното разтоварване и скриване на контрабандната стока. Това беше още един знак за невъзможността Мери Трелоуни и лорд Ръдърфорд да станат мъж и жена. Дано и Демиън най-сетне да го разбере, каза си горчиво тя. Вече цяла вечност не беше засягал тази тема. Какво обаче имаше предвид с последното предупреждение? Може би то не означаваше нищо конкретно. Тя потърка слепоочията си, прогони този въпрос от съзнанието си и се качи горе да се преоблече. Трябваше да отиде в селото и да намери Барт. Той щеше да предаде известието и указанията й на другите.

По залез слънце една рибарска лодка излезе от пристанището на Ландрет и заобиколи стръмния нос с назъбени скали. Щом излезе в открито море, лодката обърна посоката, без да гаси светлините на кърмата и носа. Френската лодка, която плаваше без светлини, веднага я забеляза и смени курса. Когато рибарската лодка заплава към Полруан и угаси светлините, Жак прехапа долната си устна — бе разбрал. Нещо не беше наред, но Мери очевидно нямаше намерение да се откаже от доставката. Допълнителното разстояние не представляваше проблем за Жак, но хората от Корнуол поемаха значително по-голям риск. Те щяха да изминат по-дълъг път, за да се приберат по домовете си, а след това и да разнесат стоката. Но не Жак носеше отговорността. Мери бе взела своето решение и щом хората й бяха готови да последват водачката си, значи знаеха какво правят.

Самата Мередит не беше в рибарската лодка, Жак не я забеляза и между мъжете, които чакаха на брега в близост до Полруан. С още трима тя се бе скрила в пещерата под Пенденис.

— Разбрахме ли се, Люк? Ти ще дадеш сигнал с фенера от плажа. Преследвачите ще долетят като молци на свещ. Тот, ти ще заведеш понитата в края на пътя. Щом се появи бреговата охрана, ще разгониш добичетата и ще предизвикаш объркване. Естествено полицаите очакват да видят понита и ще повярват, че са изненадали мъжете, които са ги извели в нощта. — Тя се изсмя тихо и белите й зъби светнаха върху почерненото лице. — Ще използвате объркването, за да изчезнете по пътеката. През това време Джош и аз ще свършим своята част от работата. Като зайци и кучета. Ще им дадем възможност да ни преследват до насита. Докато се занимават с нас, никой няма да обърне внимание на Полруан.

Спътниците й бяха мълчаливи мъже. Без да кажат дума, те се запътиха към изхода на пещерата.

 

 

Лейтенант Оливър и хората му, които се бяха разпределили по продължение на бреговата ивица, нервно потропваха с крака и гризяха ноктите си в очакване на поредната безуспешна нощна стража. Толкова по-изненадани бяха, когато видяха недвусмисления сигнал с фенер — за миг блесна светлина и веднага угасна. Сигналът се повтори още няколко пъти, сякаш искаше всички да го забележат — за голямо веселие на лейтенанта. Мъжете от Корнуол бяха дървени глави, въпреки цялата им враждебност и подозрителност! Мина почти час, докато полицаите се съберат на скалата над плажа, откъдето беше даден сигналът. Но забавянето не смути лейтенант Оливър. Намерението му бе да хване контрабандистите на местопрестъплението, а можеше да се предполага, че щеше да мине поне час, докато лодката стигне до брега. Когато се обърна, гледката, която се разкри пред очите му, беше в състояние да зарадва дори сърцето на мъртвец. Тъмни сенки се движеха по пясъка, мъже и понита. Малка лодка — доста по-малка, отколкото беше очаквал, — бе изтеглена на брега. Това беше достатъчно. Лейтенантът извади пистолета си и даде изстрел като драматично предупреждение към хората на брега и сигнал към собствените му хора, които се втурнаха след началника си. Всички бяха убедени, че контрабандистите няма къде да избягат.

Понитата, стреснати от изстрела, вече не се нуждаеха от трънливите клони, които Тот размаха над задниците им. Те се разбягаха на всички страни, цвилейки уплашено, а когато между тях нахлу орда мъже с извадени саби и готови за стрелба мускети, направо подивяха. Тот и Люк се изсмяха доволно и увеличиха още повече бъркотията, като няколко пъти се появиха на различни места между понитата, за да заблудят полицаите, които нямаха представа къде се намираше противникът и имаха ли изобщо противник. Всеки път, когато виждаха тъмна фигура, която сякаш нямаше лице, само зъбите й блясваха за миг, те се втурваха като обезумели в тази посока, но не намираха никого.

След минута Тот и Люк се спасиха от бъркотията и се изкатериха безшумно по невидимата пътека. В този момент проехтя нов изстрел и гласът на Мери се издигна над суматохата, за да увеличи въодушевлението на полицаите:

— Бягайте, момчета! Всеки да се спасява, както може!

Лейтенант Оливър откри на брега самотна фигура, която стискаше в едната си ръка къса сабя, а в другата димящ пистолет. Втора фигура тичаше към пътя между скалите. Офицерът нямаше представа какво става долу, но искаше непременно да се сдобие с нещо, с което да докаже каква работа е свършил тази нощ. След като вече го бяха направили на глупак, трябваше на всяка цена да залови онзи, който му беше погодил този номер. Няколко часа щеше да го обработва, както си знаеше, след което пленникът с готовност щеше да изпее пред лейтенант Оливър всички сведения, които му бяха нужни.

Той изрева заповедта си и разпръсналите се войници се отказаха да гонят понитата. Две фигури тичаха по пътеката към скалите и преследвачите хукнаха по петите им. Щом стигнаха горе, двете фигури се разделиха и лейтенантът спря за миг. Трябваше му само единият от двамата. Дали да раздели хората си, или да заложи всичко на една карта? Изведнъж по-дребният от двамата преследвани се обърна. Звънък смях, трептящ от радост и несъмнено подигравателен, изпълни нощния въздух и войниците се разтрепериха. Лейтенантът разбра, че му се надсмиват — и в негово лице се подиграват с армията на негово величество, със силите на реда и закона! Той изрева и се втурна с извадена сабя към дребната фигура.

Мери бе готова да го посрещне. Отблъсна острието му със своето, скочи напред и усети съпротивата на тяло срещу върха на сабята си, чу стържещия звук на цепещ се плат — ако сега се поколебаеше, другите щяха да се нахвърлят върху нея… Тя се обърна рязко и хукна да бяга. Болката в бедрото дойде изненадващо. Нещо я опари, когато че някой бе разрязал крака й. Когато сложи ръка на мястото, усети по пръстите си топла, лепкава влага. В момента на завъртането й раненият лейтенант бе протегнал оръжието си, за да остави върху нея своя знак. Мери изобщо не бе усетила удара, но след миг разбра какво се е случило. Паренето прерасна в ужасна болка и топлата, лепкава течност измокри панталона й. Колкото по-бързо тичаше, толкова по-силно щеше да кърви раната. Тя излезе от пътя и хукна напряко през полята, като с все сила притискаше дланта си върху бедрото. Опитите й да спре кръвта бяха напразни. Полицаите все още я преследваха. Не можеше да ги преброи, нямаше представа дали някои са тръгнали да преследват Джош, или всички кучета гонеха един-единствен заек. Ако не беше ранена, вече щеше да им е избягала. Тя познаваше околността до последното кътче и беше планирала пътя си. При нормални обстоятелства можеше да заблуди преследвачите си във всяка точка, но сега пътят й беше белязан от червени капки кръв, която се процеждаше между пръстите й. Пред нея се простираше тръстиката на Уайти Брук. Водата щеше да заличи следите й. Тя се отпусна по корем и пролази между тръстиките, докато стигна до студения поток с глинесто дъно, в който Роб ловеше пъстървите си. Чу как преследвачите се лутаха между тръстиките, как ругаеха и я наричаха с грозни думи. Само главата й се подаде от водата, за секунди, колкото й бяха необходими да си поеме въздух, след което отново се потопи цялата.

Когато гласовете заглъхнаха, Мери излезе на повърхността и се огледа. Водата около нея бавно почервеняваше, кракът й беше изтръпнал, ушите й бучаха. На половин миля зад потока беше Малори хаус.

Ако прекосеше потока, кървавата следа щеше да се прекъсне и преследвачите щяха да се разпръснат навсякъде, за да я намерят. Тя беше сигурна, че няма да се откажат толкова лесно. Демиън беше единствената й надежда — освен ако не искаше да си остане в Уайти Брук и да умре от загуба на кръв. Доста неприятна перспектива! Склонна по природа към черен хумор, тя закрачи решително през потока, като си представяше най-неприятни ситуации. След малко се изкатери между тръстиките на отсрещния бряг. Там скри пистолета и малката си сабя. В момента нямаше полза от тях. Гласовете на полицаите се чуваха далече зад нея. Очевидно лейтенантът им бе наредил да претърсят полето от другата страна на потока. Нямаше да намерят следи и не след дълго лейтенантът, когото Демиън бе определил като интелигентен, щеше да събере две и две и да прекоси потока. Много бързо щяха да открият новата й следа. Беше спечелила четвърт час и трябваше да го използва, за да стигне до Малори хаус. Трябваше да събуди Демиън, но щеше да реши този проблем, когато стигнеше до дома му.

Ръдърфорд обаче не спеше. Дълго бе лежал в огромното легло на братовчеда Матю, загледан в избледнелите изображения на дракони и други змиевидни фигури в балдахина над главата му. Ала не можа да заспи, да потъне в прекрасния свят на забравата. Накрая измърмори някакво проклятие и скочи от леглото, за да запали свещите върху красиво изваяния перваз на камината. Доколкото знаеше, малката вещица, която непрекъснато го вбесяваше, беше на сигурно място в леглото си, докато той се разхождаше в стаята си като тигър в клетка, жертва на страха, колкото истински, толкова и въображаем.

Малко камъче влетя през отворения прозорец и улучи колоната на леглото, после падна на пода. Демиън го вдигна, отиде бързо до прозореца и огледа тъмната градина.

— Кой е?

— Тихо — отговори гласът на Мери. — Аз съм. Моля те…

Тя говореше толкова слабо, че сърцето му направи огромен скок, а дланите му овлажняха от пот.

— Чакай на място! — Той наметна халата си и се спусна като вихър надолу по стълбата, вземайки по три стъпала наведнъж. За първи път благодари искрено на небето, че двамата Пери бяха слепи и глухи за онова, което ставаше в къщата. Даже ако покривът над главите им се подпалеше, те щяха да продължат да спят.

Откри Мери клекнала в храсталака под прозореца му. В първия момент помисли, че е загубила съзнание, но тя отвори очи и пошепна безсилно:

— Бреговата охрана… скоро ще бъдат тук… следват кървавата диря…

— Всемогъщи боже! — изохка той и вдигна на ръце крехкото, мокро, треперещо тяло. — По дяволите, Мередит! Изглеждаш като удавница!

— Трябваше да плувам. — Гласът й укрепна. — За да залича следите, нали разбираш…

— Нищо не разбирам. — Той я прегърна по-здраво и се втурна обратно към стаята си. По ръцете му потече кръв.

— Какво става, полковник? — Уолтър чакаше на стълбата, пъхайки ризата си в панталона.

— Намери кървавите следи и ги заличи, Уолтър, след това заключи и пусни резето! Скоро ще ни дойдат гости и трябва да си помислят, че спим! — нареди Ръдърфорд.

Ординарецът побърза да изпълни заповедта на господаря си, без да задава въпроси. Той не бе разпознал тялото в ръцете на полковника, заповедта прозвуча повече от загадъчно — но сега не беше време да разсъждава. Всяко нещо с времето си…

Демиън отнесе Мери в стаята си и затвори вратата зад гърба си с ритник.

— Колко време имаме? — попита той и я положи върху дървената пейка под прозореца, от която щеше лесно да избърше водата, калта и кръвта.

— Пет или десет минути — отговори тя, простена и попипа бедрото си.

— Значи не мога да направя почти нищо за теб. — Ръдърфорд грабна една кърпа от поставката на скрина. — Дай да видя! — Той уви кърпата около окървавеното бедро и я стегна здраво. — Така поне ще спрем кръвта. След това ще се погрижим за раната. — Той свали ботушите й, смъкна три одеяла от леглото и уви треперещото тяло, сложи я да легне и нахвърля отгоре й останалите завивки. — Дано само не намокриш дюшека ми с тези подгизнали дрехи. Нямам намерение да спя в локва — изсъска той, надявайки се, че тази забележка ще отклони вниманието й от непосредствената заплаха за живота й. Нито един от двамата не се съмняваше, че положението е много сериозно. Ако откриеха Мери, тя нямаше обяснение за състоянието си, а лорд Ръдърфорд щеше да бъде обвинен, че е укрил в дома си беглец и закононарушител.

Демиън угаси свещите на камината и се промъкна безшумно до прозореца. Шумовете все още бяха слаби, но без съмнение се приближаваха. Малори хаус беше абсолютно тих и тъмен. Уолтър се бе прибрал в стаичката си. Демиън свали бързо халата си, който не само беше мокър, ами и имаше петна от кал и кръв, където беше притискал тялото на Мери до своето. Той го сви на вързоп и го хвърли най-отзад в гардероба с примирена въздишка. После обясни на Мери, че този халат бил най-любимата му дреха, а сега щял да бъде принуден да го изгори.

Мери не каза нищо. Треперенето й бе поотслабнало. Силният натиск върху раненото бедро беше странно успокояващ — защото задържаше пулсиращата кръв. Загрижеността на Демиън за скъпия дюшек и загубата на халата отново върнаха кошмара от последния час в правилната перспектива. Но най-важното беше, че тя се чувстваше на сигурно място и не беше нужно да взема решения. Тя вярваше на своя любим, който без колебания бе поел кормилото на живота й, за да извади желязото от огъня, разпален от самата нея.

Гласовете бяха вече съвсем близо. Мередит ги възприемаше като кучешки лай. Явно полицаите бяха обзети от мрачна възбуда.

— О, Демиън — прошепна с мъка тя и ледена тръпка прониза тялото й, — сигурна съм, че раних лейтенанта. Нямам представа дали раната е сериозна, но със сигурност му потече кръв. Това ще ги направи още по-решителни…

— Без съмнение — отговори безизразно той и облече друг халат. — Дано все пак не си му видяла сметката. Защото нямам никакво желание да се люлея на бесилката редом с теб!

— Ето тук прекъсва! — изкрещя в този момент някой. — Той трябва да е някъде тук… кървеше като заклана свиня и със сигурност не е стигнат далеч.

— Какво става тук, по дяволите? — изрева гневно Демиън и подаде глава през отворения прозорец. — Защо нарушавате спокойствието ми в собствения ми дом?

— Лорд Ръдърфорд! — Силният глас на лейтенанта накара Мередит да въздъхне облекчено. Очевидно раната му не беше тежка, след като беше дошъл с войниците си. — Моля за извинение, милорд, но трябва да претърся имота ви.

— Какво? — извика смаяно Демиън. — Какво говорите?

Лейтенантът вдигна глава към прозореца. Не можеше да се сърди на лорд Ръдърфорд за гнева му, след като го бяха събудили в този късен нощен час — но всички граждани, независимо от титлите си, бяха длъжни да зачитат силите на реда и закона.

— Мога ли да ви кажа няколко думи, милорд?

— Имам впечатление, че вече го правите — отговори примирено лордът.

За своя изненада Мередит установи, че се е изкискала под завивките. Ала нетърпеливият жест на Ръдърфорд бързо затвори устата й.

— Бихте ли слезли долу, сър? — помоли лейтенантът, опитвайки се да укроти нетърпението си. Докато той си разменяше любезности с лорд Ръдърфорд, контрабандистът можеше да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите; но той нямаше официално разрешение да претърси имението, трябваше първо да го получи. Ако лорд Ръдърфорд се ядосаше твърде много, сигурно нямаше да разреши претърсването, а докато събудеше съдията и получеше съответното официално разрешение, беглецът или щеше да е умрял от загуба на кръв, или да се е скрил вдън земя.

— Само за момент — изръмжа Ръдърфорд. Затвори прозореца, излезе от стаята и грижливо затвори вратата зад гърба си.

— Имате ли нужда от мен, полковник? — попита спокойно Уолтър, застанал на прага на стаята си.

— За момента не. Но когато се отървем от неканените посетители, ще ми трябваш. — Демиън кимна на слугата си и за втори път тази нощ вдигна тежкото резе.

Лейтенант Оливър видя пред себе си сънен, разрошен мъж, който явно беше много недоволен, че са го принудили да напусне мекото легло, и неуспешно се опитваше да върже колана на брокатения си халат.

— Надявам се, че имате обяснение за това нощно нахлуване — изръмжа Ръдърфорд и примигна с мътни очи срещу кръга от лица зад лейтенанта.

— Контрабандисти, сър — обясни кратко Оливър. — Изненадахме ги на брега, но ни избягаха. Остана само един. Той е тежко ранен, милорд, и ние проследихме кървавата диря до този храст. — Той посочи тържествено живия плет.

— Значи се предполага, че бандитът се е скрил под плета? — Ръдърфорд се прозя. — Огледахте ли навсякъде?

Лейтенантът стисна зъби.

— Няма и следа от него, милорд. Но преднината му беше не повече от пет минути. Кървеше толкова силно, че не е възможно да е тичал бързо. Много ви моля да ми дадете разрешение да претърся имота ви.

— Имате ли заповед за претърсване? — Лорд Ръдърфорд вдигна ръка към устата си, за да прикрие втората прозявка. — Така се прави в подобни случаи, нали?

— Тъй вярно, милорд — съгласи се унило лейтенантът, — но при дадените обстоятелства аз се надявах…

— Добре, добре — прекъсна го Ръдърфорд с небрежен жест. — Изпълнете дълга си, лейтенант. Търсете, където искате! Но внимавайте да не уплашите жребеца ми в обора, защото е много нервен и също като господаря си не понася да го стряскат посред нощ.

Без да губи време в благодарности, лейтенант Оливър се обърна към хората си, за да даде заповед за претърсване. Ръдърфорд го наблюдаваше внимателно през полуспуснатите си ресници. Наметалото на войника беше разпрано от рамото до талията, по колана имаше кървави пръски.

— Както виждам, вие сте ранен, лейтенанте!

Войникът вдигна рамене.

— Само драскотина, сър. Но ще отмъстя жестоко на онзи, който се осмели да ме докосне.

— Без съмнение, без съмнение — промърмори негово благородие и се обърна отново към вратата.

Отиде в стаята си, облече риза и панталон и обясни на мокрото вързопче в леглото си, че очевидно се налага да я учи как да си служи ефективно със сабята; защото не било достатъчно да одраскаш противника си — това винаги предизвиквало луд гняв и желание за отмъщение.

— Не ми беше лесно — отговори глухо Мери. — Трябваше да се бия сама срещу всички и ми липсваше концентрация.

— Извинения! — махна пренебрежително той и се запъти към вратата. — Имам намерение да се присъединя към търсенето на онзи жалък негодник.

Мери остана сама под завивките, вслушвайки се напрегнато да чуе какво ставаше навън. Затворените прозорци приглушаваха шумовете, в къщата беше тихо като в гроб. Предишната изтръпналост на крака й бе заменена от пронизваща, непоносима болка. Но тя почти й се зарадва, защото това беше знак, че още е жива и кракът й ще бъде спасен. Въпреки мокрите дрехи под планината от завивки й бе топло. Не можеше да стори нищо друго, освен да чака, докато хайката отмине.

— Намерихте ли вече нещо? — обърна се Ръдърфорд към лейтенанта с учтив интерес. Войниците тъкмо претърсваха навеса.

— Само плъхове — отговори с отвращение Оливър. — Но той е тук някъде, милорд, усещам го.

— Добре, добре, имате моето разрешение да не оставите камък върху камък — засмя се Ръдърфорд. — Не желая да държа в имота си някакъв си жалък дивак и съм убеден, че такъв голям и усърден отряд няма как да не намери един-единствен отчаян контрабандист!

Поведението на лорда засили подозренията на лейтенанта, че е станал обект на подигравки. Той изскърца със заби и се втурна към навеса, за да окуражи хората да претърсват по-съвестно.

В оборите и хамбарите не намериха нищо. Овощната градина и лехите с билки не донесоха по-добър успех. На всичкото отгоре никъде не се откриха кървави следи.

— Може пък да е успял да се промъкне в къщата — предположи нехайно Ръдърфорд пред вбесения лейтенант.

— И как би могъл да го направи? — Оливър погледна смаяно полковника, но Демиън му кимна окуражително.

— Откъде мога да знам, добри човече! Но вие изглеждахте абсолютно убеден, че той е някъде тук, и след като не го открихте навън, логично е да се предположи, че е в къщата.

Войникът прехапа устни.

— Може да се е промушил през прозореца на кухнята?

— Твърде вероятно — съгласи се лордът. — Предлагам да претърсите къщата.

— Много сте отзивчив, милорд. — Лейтенантът не можеше да се отърве от подозрението си, че зад това непредвидено сътрудничество се крие някаква тайна.

— Нямам никакво намерение да преча на закона — отговори спокойно Ръдърфорд. — Освен това ще спя по-добре, като знам, че под леглото ми не се крие натрапник с нож между зъбите.

Лейтенант Оливър огледа мъжа срещу себе си, видя мускулите, които се движеха под тънкия плат на ризата, и не прие сериозно тази забележка. Ала при повторението на поканата свика хората си и последва лорд Ръдърфорд в къщата.

Обиколиха целия първи етаж, претърсиха всички килери и кухнята, но никъде не откриха отворен прозорец. Лейтенантът се чувстваше все по-зле и непрекъснато разкопчаваше и закопчаваше яката си. Аристократът, който живееше в Малори хаус, изглеждаше изпълнен с разбиране, отваряше им вратите, вдигаше завесите и местеше параваните. Поведението му изразяваше искрена готовност за помощ. Когато се запъти по стълбата към горния етаж, Оливър не се сдържа и заяви, че не е необходимо да притесняват повече господин полковника.

— Глупости, скъпи лейтенанте! — извика Демиън. — Щом стигнахме дотук, би било безумие да не огледаме докрай. Той тръгна енергично по дървените стъпала. — Мисля, че не е редно да будим прислугата. Ако натрапникът беше в стаята им, вече щяха да са вдигнали шум до бога.

— Прав сте, милорд — побърза да се съгласи лейтенантът и огледа бегло спалните, които му отваряше лордът.

Пред собствената си стая Демиън спря, натисна бравата и открехна вратата само няколко сантиметра.

— Това е моята стая — заяви учтиво той. — Моля ви, не се притеснявайте да проверите и нея. Макар да предполагам, че щях да забележа, ако…

— Олеле майчице! Моля ви, милорд, не пускайте никого в стаята! — разнесе се отвътре писклив женски глас със селски акцент. Ръдърфорд стисна здраво устни, разбирайки, че беше отишъл твърде далеч. Действията му бяха подтикнали Мередит да вземе нещата в свои ръце, макар че това беше напълно излишно.

Лейтенантът се покашля и сведе глава. Мъжете се опитаха да скрият ухилените си лица.

— Много ви благодаря, милорд. Съжалявам, че прекъснахме почивката ви. — Оливър се обърна към стълбата и хвърли унищожителен поглед към смеещите се войници.

Лорд Ръдърфорд изобщо не изглеждаше притеснен от случилото се. Той ги придружи до вратата, изрази съжалението си за безуспешното търсене и каза, че се надява следващата им нощна акция да се увенчае с пълен успех.

В стаята му Мери бе успяла да се измъкне изпод одеялата и сега седеше на ръба на леглото. Кърпата, с която беше стегнат кракът й, беше цялата в кръв, но червеното петно постепенно засъхваше. Тя намери ботушите си под леглото и тъкмо се готвеше да ги нахлузи върху мокрите чорапи, когато Ръдърфорд застана на прага.

— Какво правиш, за бога? — Разкъсван между желанието да се изсмее и яда от намесата й, той изпита желание да я удари.

— Те си отидоха — отговори през зъби Мери, за да не издаде непоносимата болка, която я мъчеше. — За тази нощ търсенето е приключено. След един час ще съм си в Пенденис, даже ако трябва да пълзя…

— Веднага легни и не мърдай! — Той я блъсна грубо назад и вдигна крака й върху една възглавница. — А сега си направи труда да ме изслушаш, милейди, защото в момента не ми е до шеги!

Когато тя се отпусна в леглото, за миг загубила ума и дума от категоричния му тон, той потопи парче плат в легена със студена вода, вдигна лицето й и се зае да изтрива чернилката и калта.

— Когато тази нощ допълзя тук и ме помоли за помощ, ти се предаде в моите ръце — продължи неумолимо той. — Аз поех водачеството и докато си при мен, ще правиш, каквото ти наредя.

Смирението, с което Мери прие думите му, трябваше да го задоволи, но Демиън я познаваше добре и се разтревожи. Лицето й беше бледо като мляко, очите огромни и с необичаен блясък.

Някой почука на вратата. След отговора на Ръдърфорд Уолтър влезе в стаята с кана гореща вода, руло превръзки, ленени кърпи и кутия с различни мехлеми и тинктури.

Мередит преглътна мъчително. И без това се чувстваше не на мястото си в леглото на Демиън, безпомощна пред унищожителните му погледи, а сега се появи и камериерът му. Очакваше Демиън да го отпрати, но това не стана.

Уолтър нареди нещата си на масичката до леглото, доближи свещта и я сложи така, че светлината да пада точно върху крака й. Когато й стана ясно какво я очакваше, Мередит затвори очи. Уолтър беше опитен фелдшер и бе дошъл да се погрижи за раната й. Ръдърфорд развърза временната превръзка и я махна от раната, от която отново потече кръв, макар и не така силно. След това хвана с две ръце разрязания от сабята на лейтенанта панталон, раздра го и разголи крака й от коляното до самия край на бедрото. Сложи ръка под хълбока й и я обърна малко настрана, за да се види цялата рана от задната страна на крака.

Мередит умираше от срам. Стискаше здраво очи, за да прогони сълзите. Единствената й утеха беше, че двамата мъже не й обръщаха внимание — може би за да щадят чувствата й, доколкото беше възможно в тази ситуация. Но в решителността, с която Уолтър почисти раната й, нямаше и намек за щадене. Макар да знаеше, че той се старае да не й причинява болка, тя едва успя да се удържи да не закрещи.

— Раната не е смъртоносна, полковник — заяви най-после Уолтър и огледа още веднъж крака й, почистен от мръсотията и засъхналата кръв. — Разрезът е дълъг, но не е много дълбок. Не е стигнал до мускулите.

При тези думи Мередит отвори очи, забравила смущението си под напора на облекчението. Защото беше имало моменти, в които я обхващаше дива паника, когато усещаше, че кръвта изтича на тласъци между пръстите й.

— Загубила е много кръв — продължи спокойно Уолтър, сякаш беше отгатнал мислите й. Намаза ръбовете на раната с нещо хладно и ги притисна един към друг. — Най-добре е да лежи няколко дни. Нали не искаме раната да се отвори отново. — Той бе отправил съвета си към стената, сякаш не беше сигурен дали да го адресира към господаря си или към ранената. — Ще й дадем лауданум срещу болките — добави той и стегна раната с ленена превръзка. — Това ли е всичко, полковник? — Той се изправи и посегна към легена с мръсна вода.

— Много ти благодаря, Уолтър. — Ръдърфорд кимна доволно. — Остава само да разчистиш. Лека нощ!

— Лека нощ, сър, мадам! — За първи път Уолтър погледна Мередит в очите.

— Лека нощ, Уолтър, и ви благодаря за добрата работа. — Тя се усмихна слабо, но с искрена благодарност.

Вратата се затвори и двамата останаха сами.

— Я да видя какво бих могъл да направя, за да те почистя. — Ръдърфорд смъкна чорапите й, отвори разкъсания панталон и внимателно го свали през чистата дебела превръзка. — Дано не те хване треска — отбеляза той, докато й разкопчаваше ризата. — При друг случай ще ми обясниш защо е било необходимо да потопиш цялото си тяло в потока. — Захвърли ризата и късата долна ризка върху панталона на пода, избърса сламките, полепнали между гърдите й и вдигна въпросително вежди. — Май трябва да проверя къде още имаш остатъци от растения — отбеляза той.

— Ти очевидно се забавляваш с положението, в което се намирам, сър — отбеляза Мери с мъчително поддържано достойнство.

— Защото се радвам, че не си на път към бесилката в Бодмин — отговори рязко той и тя потрепери. — Откровено казано, не си спомням друг път да съм бил така радостен. — Той потопи чиста кърпа в гореща вода и изтри цялото й тяло. — Това е най-доброто, което мога да ти предложа в момента — заключи доволно той. — Хубаво е да се изкъпеш, но засега е невъзможно.

Мередит искаше да му отговори, че би било най-добре да се прибере вкъщи, но изведнъж главата й се загуби между гънките на огромна нощница. Демиън напъха ръцете й в ръкавите и ги нави на китките, после пъхна ръка под дупето й, за да я вдигне и да опъне нощницата до глезените й.

Одеялата, които я бяха предпазили от замръзване, бяха захвърлени в един ъгъл и Мери се отпусна доволно в чистите чаршафи. Дори мисълта, че в това легло беше умрял Матю Малори, не беше в състояние да я стресне. Главата й почиваше върху добре напълнена възглавница. Без да протестира, тя глътна лауданума, защото болките бяха непоносими. Когато Демиън я целуна за лека нощ и приглади влажната коса от лицето й, тя произнесе молбата си, без да отваря очи. Демиън се засмя, съблече се и се пъхна до нея под завивката. Тя се сгуши в него и зачака упойката да подейства. Той прегърна крехкото й тяло, главата й намери удобно място на рамото му и тя заспа дълбоко. Той задряма едва когато на небето се появиха първите сиви ивици на зората. Отношенията им бяха стигнали до повратна точка и Демиън, лорд Ръдърфорд, възнамеряваше да се възползва от нея.