Джейн Фийдър
Жена с минало (10)

10

След три дни лорд Ръдърфорд потегли към Пенденис, изпълнен с твърда решителност. Това беше първото му посещение след онази богата на събития нощ и той нарочно не се бе появявал толкова дълго време. Не вярваше, че е преценил погрешно вълнението на Мери при посещенията му — колкото и да се стараеше да скрие радостта си зад маска от равнодушие. Ако през тези три дни беше усещала липсата му, може би щеше да бъде по-възприемчива към това, което имаше да й каже… особено ако се появеше без предизвестие. Но все едно дали тя щеше да го посрещне с радост или не, той трябваше да я накара да го изслуша. При това най-големият проблем беше да се отдалечат достатъчно от братята й.

Оказа се доста по-просто, отколкото беше очаквал. Когато го въведоха в салона, където бяха момчетата, той се озова пред три мрачни лица.

— Какво ви става? — попита весело Демиън и остави камшика за езда и ръкавиците на масата. — И тримата изглеждате, като че сте загубили цял суверен и сте намерили едно пени.

— Хюго и Мери се скараха — отговори потиснато Роб. — И сега Мери е в много лошо настроение. Страшно е, когато е такава!

— О, разбирам. — Лордът погледна въпросително най-големия брат. — Искаш ли да ми разкажеш за какво се скарахте, Хюго?

Момчето почервеня от смущение.

— Тя се отнася с мен като с бебе… като че ли не знам какво искам — отговори най-сетне той. — Аз съм почти двадесетгодишен и искам само да помогна, но тя не позволява на никого да й се меси.

— Естествено, че няма да ти позволи да напуснеш Оксфорд, преди да си завършил, и ти го знаеш много добре — намеси се Тио. — Щом си решил да похабиш живота си като беден селски свещеник, който танцува по свирката на братовчедката Сибил в Дорсет, трябва поне да си довършиш учението.

— Мери каза, че на Хюго му харесва да се прави на мъченик — побърза да обясни Роб. — А пък Хюго й каза, че тя е… че е…

— Дръж си езика зад зъбите, момченце! — изкрещя извън себе си Хюго и се спусна към брат си с вдигнати юмруци. Очите му святкаха заплашително.

Лорд Ръдърфорд застана между двете момчета.

— Мисля, че чух достатъчно. Къде е сега сестра ви?

— Сигурно препуска по брега — отговори Тио, който размесваше колода карти. — Винаги прави така, когато ни е сърдита.

Демиън посегна към камшика и ръкавиците.

— Роб, бих те посъветвал да изчезваш — обърна се той към момчето. — Сигурен съм, че не искаш да изнервяш още повече сестра си и големия си брат, но точно това правиш.

Той излезе от салона, без да чака момчето, и се запъти право към вързания Сарацин. Само след десет минути намери Мередит: точно както беше предположил Тио, тя препускаше по брега зад къщата. Когато чу конския тропот зад гърба си, тя дръпна юздите на старата си кобила и спря, за да погледне през рамо.

— Добро утро, лорд Ръдърфорд! По-добре е да продължите пътя си, защото съм в ужасно настроение и няма да бъда добра компания!

— Да, и аз така чух — отговори любезно той и изравни коня си с кобилата й. — Но това не ме плаши.

Макар че в никакъв случай нямаше да му го признае, през последните три дни Мери напразно се беше питала защо той не идва. Но сега не каза нищо.

— Какво ви каза Хюго, когато го обвинихте, че се прави на мъченик? — осведоми се любопитно лордът и вдигна въпросително вежди. — Роб беше готов да ми каже, но Хюго побесня от гняв.

— Както изглежда, аз съм диктатор в пола. — Мери не се притесняваше да го посвети в грижите си. Той беше единственият човек, на когото имаше доверие. Той й съчувстваше, но винаги я изслушваше обективно. Сега не беше време да мисли защо толкова му вярваше. — Обвини ме, че обичам да показвам силата си и непрекъснато заповядвам на братята си, за да се наслаждавам на покорството им. — Тя избухна в кратък смях и пусна кобилата в лек тръс. — Щом Хюго е решил да стане свещеник, аз естествено няма да му преча. Но не съм убедена, че си дава сметка какво го очаква — той е твърде млад, за да може да вземе най-доброто решение.

— Той е само три години по-малък от вас — напомни й предпазливо Ръдърфорд. — Вие сте била по-млада от него, когато е трябвало да вземате решения, от които зависи животът ви.

— И тези решения не винаги бяха правилни — отговори гневно тя. — В момента Хюго се харесва в ролята на жертвено агънце. Това обаче ще отмине и какво ще стане тогава? След една година жертвата му вече няма да е нужна.

— Какво искате да кажете? — Забележката явно й се бе изплъзнала неволно и той беше много любопитен да чуе обяснението й.

— Много просто — дотогава се надявам да имам достатъчно средства, за да подобря малко положението ни — отговори тихо тя и махна с ръка; но от вниманието му не убягна, че се бе поколебала и изведнъж бе прехапала долната си устна.

— Пак не ми казвате истината! — Трябва да се опитам, каза си той, макар че може би не бе кавалерски да я притиска така, особено когато й беше толкова тежко. Но това беше най-добрият случай, който бе имал досега.

Мередит се изчерви и когато вдигна глава към него, великолепните виолетови очи бяха пълни с гняв и молба едновременно.

— Моят живот засяга само мен — отговори кратко тя.

— Сигурен съм, че именно този начин на поведение кара Хюго да побеснява — отговори Ръдърфорд с многозначителна усмивка.

Мередит смушка кобилата в хълбоците и животното препусна в галоп по пясъка, право към вълните. Демиън, изненадан от бързата й реакция, погледа известно време как ездачката галопираше почти във водата. Само след минута щеше да е мокра до кости! Но какво значение имаше това за импулсивно и своенравно същество като нея? Той пусна коня си в лек галоп и скоро се изравни с кобилата на Мередит, като остана на известно разстояние от водата. Сарацин препускаше с лекота, докато кобилата на Мери скоро се умори, а ездачката й се успокои.

Когато Мери се приближи до него, долната част на роклята й бе съвсем мокра, бонето й беше паднало и тъмната коса беше разпиляна по гърба. Но позата й излъчваше спокойствие, а в погледа й вече нямаше гняв.

— Солената вода разваля ботушите — отбеляза той.

Тя се засмя.

— Но е добра за настроението ми.

— Радвам се, че се успокоихте, защото съм дошъл да говоря с вас за нещо много важно. Досега тази тема винаги е довеждала до спор. — Лорд Ръдърфорд се приведе напред, взе юздите на кобилата и ги задържа. — Искам да ме изслушате — заяви той, — затова ще останем за малко тук.

— За какво толкова искате да говорим, милорд, та трябва да прибягвате до принуда?

— Вие го знаете много добре, Мери, затова хайде да престанем с игричките! Вече два пъти ви казах, че ви обичам, затова няма да ви досаждам с повторения. Сега искам да чуя какво чувствате вие. Досега не ме удостоихте с нищо друго освен с бъркотия от полуистини и откровени лъжи.

— Как смеете да ме обиждате по този начин! — Страхът разпали гнева й и тя се опита да подкара кобилата си.

— Не, скъпа моя, няма да ми избягате! — Той стисна юздите още по-здраво. — Искам да науча истината. Отговаряте ли на любовта ми — в състояние ли сте да й отговорите?

Гневът беше неподходяща реакция на този открит и решителен въпрос. Трябваше да се отърси от гнева и да каже истината.

— Това е невъзможно.

— Погледнете ме в очите, Мередит, и ми кажете, че нямате чувства към мен.

Тя се опита, но не успя. Лицето й пламна, след това пребледня. В очите й светна почти диво отчаяние.

— Това е невъзможно — повтори тя, изтръгвайки думите насила от устата си.

За нейно учудване той се усмихна. Протегна се и освободи юздите на кобилата.

— Много добре. Няма да говорим повече за това. Хайде да се върнем в къщата. Сигурно искате да се преоблечете. Роклята ви е съвсем мокра, а и трябва да сключите примирие с Хюго.

— Прав сте — промърмори тя. Спокойната, почти небрежна реакция на отказа й беше крайно объркваща.

Щом спряха пред обора, той сложи ръка на талията й и й помогна да слезе от коня.

— Ако смятате, че присъствието ми ще помогне да се помирите по-лесно с Хюго, с удоволствие ще дойда с вас.

— Много сте любезен, сър! — Тя се опита да се усмихне, но устните й бяха странно сковани. — Но не искам да ви създавам проблеми.

Той се постара да остане сериозен, но в очите му имаше смях. Мери изобщо не можеше да разбере кое беше толкова весело. Преди една минута бе поискал отговор на най-важния въпрос и след като получи отказ, се държеше така, сякаш от гърба му беше паднал огромен товар.

— Добре тогава, желая ви хубав ден! — Той целуна ръката й по всички правила на учтивостта, метна се на коня си и бързо излезе от двора. Копитата на черния жребец отекнаха оглушително по каменните плочи.

В действителност лорд Ръдърфорд беше много доволен от случилото се. Естествено щеше да му бъде много приятно, ако Мери беше проявила пълно доверие към него, но това бе невъзможно. Все пак тя беше положила отчаяни усилия да скрие от него истинските си чувства и това бе много приятно. Явно се налагаше да вземе нещата в свои ръце, и то по най-драматичния начин, който можеше да измисли. Тогава щеше да се прояви вродената й честност, защото тя лъжеше съседите си, но с него не можеше да се преструва. Никога досега не се беше опитвала да скрие нещо от него, когато й отправеше директно обвинение.

Предишната вечер той бе проверил дали контрабандната стока все още е в тайната пещера. Тя бе казала на французина, че целият товар ще бъде доставен в „Таралежът и детето“ във Фоуей, и той предполагаше, че всичко ще се свърши в пълна тайна. Жителите на селото не биваше да знаят за тази пратка. Значи той трябваше да внимава и да чака.

Две вечери стоя на стража на скалата, но едва на третата бе възнаграден. Нощта беше черна, безлунна, очевидно грижливо избрана. Сцената беше подобна на предишната, на която беше присъствал като свидетел — същият таен ред и деловитост по тясната пътека между скалите, докато товареха понитата. Мери отново пое водачеството и той проследи потеглянето на малкия керван с лудо биещо сърце. До Фоуей имаше шест мили, и то по открит път, а главната квартира на бреговата охрана беше в града. Неговата Мередит поемаше невероятно голям риск, а той не можеше да направи нищо, за да я спре — освен ако не препуснеше подире й, за да я свали от понито и да я скрие в прегръдката си. Не можеше да направи това, защото нямаше никакви права върху нея. Още не.

Демиън се скри във вътрешната пещера, за да изчака завръщането на Мери, макар да съзнаваше, че може би чака напразно. През това време Мередит беше готова да извърши много по-голямо лекомислие, отколкото да изиграе номер на финансовата полиция. Докато Барт и другите разтоварваха стоката в задния двор на гостилницата, тя се промъкваше по тъмните улици, покрай тихи къщи със затворени капаци на прозорците и спокойно спящи обитатели, покрай ковачницата, шивача и аптеката, докато накрая се озова пред варосаните стълби на митническата служба. Абсолютно безшумно, без да тропа по каменните стъпала, тя остави пред вратата две бутилки от най-хубавата Мадейра и кратка записка. „С дълбока благодарност“ — пишеше там с красиви завъртулки. Утре щеше да падне голям смях! Тя се върна в гостилницата по същия път, без никой да я усети. Номерът си беше лично неин и тя знаеше, че Барт здравата ще я наругае за дързостта, но не можеше да пропусне такава прекрасна шега. Тя не се запита защо се чувстваше така окрилена, но не посмя да свърже тази постъпка с мъчителната празнота, която я гризеше през последните дни.

 

 

Късно през нощта контрабандистите се върнаха в Ландрет, където се разделиха и всеки пое към дома си. Мередит, освободена от спътниците си и от опасността да прекара още една нощ навън, изпита обичайния прилив на задоволство, докато бързаше към пещерата. Бяха успели да предадат стоката под носа на бреговата охрана. Чувството беше прекрасно и тя си пожела за пореден път да има поне една личност, с която би могла да сподели въодушевлението си. Но бе избрала самотен път и нямаше причини да тъгува.

Без да бърза, тя замете всички следи с метлата от пътеката и полянката пред пещерата. След това се запъти към вътрешната пещера, в която както винаги я чакаше запален фенер. Помещението беше празно. До стената нямаше нито един сандък, бъчвичка или вързоп. Понитата бяха по оборите си и изведнъж пещерата й се стори огромна — ехото отекваше като в катедрала или в празен театър. Поддавайки се на внезапен импулс, младата жена затанцува по каменния под, като придружаваше танца си с песен. Беше напълно уверена, че никой няма да види или чуе този абсурден изблик на добро настроение.

— Много се радвам, че поне вие сте прекарали хубава вечер. — Ръдърфорд излезе от тесния тунел в задния край на пещерата. — Според мен спектакълът беше доста изнервящ.

Мередит спря насред въртенето. Кръвта се отдръпна от лицето й и тя се взря в него, сякаш имаше насреща си призрак.

Ръдърфорд се прокле, че я беше уплашил така, и се втурна бързо към нея, защото се побоя, че може да припадне. Ала когато стигна до нея, очите й вече гледаха студено и цветът постепенно се възвръщаше по бузите й. Трябваше да се сети, че тя е много по-устойчива, отколкото изглеждаше. Мери стоеше пред него гордо изправена и явно не се нуждаеше от подкрепата, която той бързаше да й предложи. Не можеше да не изпита възхищение към такава жена.

— Вие знаете — промълви Мери. В гласа й имаше спокойствие, което се дължеше на облекчение и примирение с неизбежното. След като и последната й тайна беше стенала известна и се приемаше, тя беше свободна от всички окови. Това означаваше край на всички приказки за любов и женитба — завинаги, но двамата можеха да се обичат свободно и болезнената празнота у нея щеше да се запълни.

— Точно така — потвърди той.

— Откъде? За мен е много важно да знам това. — Въпреки огромното облекчение гласът й звучеше тихо и напрегнато.

— Както вече знаете, аз ви видях в нощта, когато пристигнах в Ландрет — на пътя между скалите, в схватка с бреговата охрана. — Демиън се усмихна на спомена. — Когато се запознах с лейди Блейк, тя ми се стори странно позната, но открих истината едва когато излязох да проследя контрабандистите и се натъкнах на вас. Онази нощ загубих и последните си съмнения относно идентичността на тайнствения млад мъж. Но не искам никой друг да проникне в маскарада ви.

Мери въздъхна облекчено.

— Е, тогава всичко е наред.

— Наред ли? — Тази трезва забележка го накара да вдигне вежди. Не знаеше какво го очаква, когато я изправи пред факта, че е разкрил тайната й. Всъщност очакваше шок, отричане, смущение, гняв, ярост — или комбинация от всичко това, но не и спокойно приемане на фактите. Тя изобщо не се беше трогнала от разкритието, че той бе запознат с незаконната й дейност. Единствената й грижа беше никой друг да не узнае за нея.

Мери погледна лицето му и очите й заблестяха.

— Разбирам, че сте шокиран, но трябва да разберете, че това е много забавен занаят, освен това е достатъчно доходен, за да ми даде възможност…

— Всичко това ми е ясно — прекъсна я почти грубо той. — Но вашата дейност е противозаконна!

— Напълно сте прав, милорд. — Мери си възвърна предишната веселост. — Иначе нямаше да бъде и наполовина толкова забавно.

— Какво да правя с теб, момиче! — Той я грабна в прегръдката си със сила, която издаде бурята в сърцето му. Мери изохка и вдигна лице още преди ръката му да е докоснала брадичката й. Ръдърфорд погледна в ясните очи, от които струяха лекомислие и страст. Гъвкавото, мускулесто тяло до неговото вибрираше от нетърпение. Той усети топлината на кожата й под тънката риза, натискът на гърдите й върху своите, твърдата извивка на хълбоците. В ризата и панталона фигурата й се очертаваше така ясно, като че беше гола. Въпреки това дрехите я покриваха изкусително. Или по-точно подканващо.

Той свали плетената шапка от главата й и я хвърли на земята. След това извади фуркетите от тежкия кок на темето. Очите й се разшириха, но тя не направи опит да го спре, когато освободи косата й и я разпусна свободно по гърба.

— Много по-красива е, отколкото си я представях — прошепна мъжът и зарови пръсти в лъскавите вълни. — Не мога да разбера защо през цялото време я криеше под онези ужасни бонета.

— Така трябва — прошепна задавено тя.

Той поклати укорително глава, след това взе лицето й в двете си ръце. Целуна я с нарастваща страст и Мери отговори на целувката му със същия плам. Сами в пещерата, предпазени от чужди погледи, скрити от света, двамата забравиха всичко, което ги разделяше. Мери мушна ръце под жакета му и помилва коравия му гръб. През това време езикът й танцуваше около неговия, който жадно изследваше гънките на устата й, плъзгаше се по зъбите й и събуждаше дълбоко в тялото й горещ копнеж.

Тя се притисна по-силно към него и той обхвана здраво хълбоците й. Пръстите му се впиха в меката плът. Между тях вече нямаше отричане, само истината, твърда и блестяща като емайл. Мери издърпа ризата от панталона му и мушна пръсти под нея, за да докосне голата му кожа. Усещането беше толкова прекрасно, че тя въздъхна доволно.

Демиън вдигна глава и я погледна, без да отдалечава тялото си от нейното. Погледът му беше замъглен от страст. Без да бърза, той разкопча ризата й, свали я от раменете й и се зае да разкопчава ситните копченца на долната й риза. Мери задиша ускорено, ръцете й под ризата се плъзнаха към гърдите му и пръстите й се впиха в коравите им връхчета. В това време той разголи гърдите й и ги покри с шепите си. Трепкащата светлина на фенера хвърляше сенки върху кожата й с цвят на слонова кост и позлатяваше розовите връхчета, които веднага щръкнаха жадно. Тя отговори на питащия му поглед, като прокара език по устните му и се изпъна назад, за да му предложи гърдите си. Устата му се сключи около набъбналото зърно и той го помилва с език, докато тя простена и зарови пръсти в гъстата му коса. Усещането на наболата му брада върху нежната й кожа беше толкова сладостно, че тя отново простена.

Демиън се изправи и изхлузи тънката долна риза през главата й, после я захвърли на пясъчния под. Без да съзнава какво прави, Мери изпъна рамене, за да му предложи прекрасната гледка на голотата си. Без да бърза, той се съблече, като не сваляше поглед от нея. Двамата не бяха разменили нито дума и мълчанието продължаваше. Ала очите и телата им разговаряха — по-скоро крещяха. Мери прокара пръст по назъбения бял белег на рамото му, после се надигна на пръсти и притисна устни към набраздената кожа.

Той я отдалечи малко от себе си и коленичи, за да събуе обувките и чорапите й. Вдигна с обожание единия крак, после другия, за да помилва тесните стъпала. Ръцете му се плъзнаха към хълбоците й и за момент тялото й се напрегна, тя пое дълбоко въздух. Демиън, който тъкмо щеше да развърже връзките на панталона й, спря. Ръцете му се вдигнаха към ребрата и продължиха да я милват, докато тя простена сладостно и се отпусна. Той отвори панталона й и бавно го свали. Спря за малко, за да целуне твърдия корем, пъхна език във вдлъбнатинката на пъпа. Мери усети как сетивата й се събудиха за нов живот. Почувства как центърът на женствеността й овлажня и доброволно се отвори. Тя обхвана с две ръце широките му рамене и така силно се притисна към него, че той изстена. Панталонът й падна до глезените, той го измъкна умело и го хвърли настрана.

Демиън клекна пред нея и огледа с възхищение стройната фигура, която сияеше под слабата светлина на фенера.

— Господи, ти си прекрасна — пошепна възхитено той и Мери се разтрепери, възбудена от обожанието в гласа му. Той започна да я милва, между сивите очи с изписа малка бръчка, на устните му заигра усмивка, когато усети, че тя трепереше все по-силно под интимните му докосвания.

— Толкова страстна — промълви той. — Ти, Мери Трелоуни, си моята дива, лекомислена, страстна контрабандистка!

Той целуна отново корема й и тя застена сладостно, когато едната му ръка се пъхна под седалището й, за да я подкрепи, а другата се плъзна навътре между бедрата й, за да задълбочи интимната милувка.

Никога преди това не бе докосвана там, никога не бе познала бурята на страстта, не беше изпитала усещането, че по вените й тече разтопена лава. Телесната близост със съпруга й беше рядко и бегло преживяване, което я оставяше безразлична или гневна. Затова не беше подготвена за това зашеметяващо усещане за щастие, което покри кожата й с топла влага и изпрати по тялото й студени и горещи вълни, които образуваха водовъртеж в главата й. На устните й напираха неизричани никога досега думи на страст и молба. Бедрата й с готовност се отвориха под търсещите му пръсти и тя се вкопчи в раменете му като удавница в парче дърво.

Демиън я положи нежно върху пясъчния под на пещерата, като първо разпростря жакета и ризата си, за да й бъде приятно. Мери легна под него и го загледа с очакване. Очевидно любимият й съумяваше да удържа напиращата в тялото му страст, което му позволяваше да милва прекрасното й тяло, докато то се разтрепери от копнеж и се загуби във вихрушка от чувства. Той разбра, че всичко това беше ново за нея, че никога преди не беше достигала висините на екстаза и едва неговата любов щеше да я отведе до върха на блаженството, и великодушно реши да забрави собственото си желание и да се посвети изцяло на нейното удоволствие.

Мери не можеше да прави нищо друго, освен да даде воля на чувствата, които събуждаха у нея ръцете и устните му. Тя беше неспособна да му задава въпроси, да поеме инициативата, да контролира ставащото в тялото й. Докато Демиън изследваше всяко сантиметърче от нея и проникваше във всички потайни кътчета, тя разбра, че всъщност той и не очаква тя да прояви активност. Когато й се стори, че е достигнала абсолютния връх и се отпусна замаяна под него, той свали и останалите си дрехи и я изпълни с мъжествеността си. Блаженството, което я обзе, беше толкова силно, че заплака от щастие. Когато той се раздвижи в нея, тя се устреми към нови върхове, толкова замайващи, че почти й причиняваха болка. Тогава Демиън спря за миг, изчака, а после съвсем бавно се плъзна в самата сърцевина на женствеността й. Когато тя си мислеше, че не би могла да понесе нищо повече, той проникна още по-дълбоко в нея и тя се загуби в него, загуби връзка със света. Останаха само слетите им тела, а след минута дойде и прекрасният миг, когато той се изля в нея с мощни тласъци.

Двамата останаха дълго неподвижни, докато действителността се завърна, коравият под на пещерата се заби в раменете на Мери и тя усети тежестта на тялото му. Раздвижи се едва забележимо, но това беше достатъчно. Демиън промълви нежни думи на извинение, отдели се от нея, претърколи се настрана, подпря се на лакът и я погледна. Изтри с пръст една сълза от бузата й, наведе се и нежно я целуна по върха на носа. Трепкащата светлина на фенера задълбочаваше прозрачното сияние на кожата й, светлината на удовлетворението във виолетовите очи. Мери отвърна на усмивката му и бавно плъзна ръка по гърдите му. По кожата имаше капчици пот.

— Обичам те, Мери Трелоуни — промълви нежно той.

— И аз те обичам — кимна сериозно тя.

Демиън въздъхна доволно.

— Най-после се приближихме до целта. Ти ще се омъжиш за мен, скъпа моя контрабандистке, и ще станеш примерна гражданка, която спазва законите! — Той моментално съжали за думите си, защото блясъкът в очите й угасна и устните й се стегнаха упорито.

— Това е невъзможно — отговори просто тя, както бе направила преди.

И той отговори със същите думи:

— Е, добре! Тогава няма да говорим повече за това.

По лицето й премина сянка на облекчение, но и на учудване. Той я целуна бързо, стана и й подаде ръка.

— Не исках да кажа, че не би ми било приятно да те любя в това контрабандистко убежище — каза той, обърна я и изтри пясъка от гърба й. — Но ако съдбата иска така, трябва до сложим в тази пещера поне удобно легло.

— Това е най-лесната работа. — В очите й отново светнаха хлапашки искри. — Аз ще се погрижа да уредя този въпрос. Тук не идва никой — освен в нощите, когато чакаме доставка. През цялото останало време пещерата ще е на наше разположение. Жак ще дойде едва след три седмици. Дотогава ще сме си създали всички удобства.

Той кимна мълчаливо, изпълнен с възхищение. Докато тя се обличаше, в слабините му пламна ново желание, макар и примесено с гняв и потиснатост. Беше безсилен да сложи край на тази лудост, защото тя не му позволяваше да се меси в тайния й живот. Вместо това просто бе вградила любовта им в опасната, противоречива схема на живота си. Двамата щяха да продължат тайната си любов в тази никому неизвестна пещера, и то само защото Мередит не искаше да узакони връзката им. В момента той нямаше друг избор, освен да приеме решението й — или това, или щеше да я загуби. Но той беше стар войник и се бе научил да изчаква търпеливо.

— Моля те, Демиън, не ме гледай така сериозно! — Гласът й беше нежен и издаваше страх. Тя застана пред него, прегърна го и притисна лице към гърдите му. — Трябва да се радваме на онова, което имаме. Не бива да желаем невъзможното, защото това ще ни направи нещастни.

— Забранено ли е да желая твоята безопасност и сигурно бъдеще? — попита тихо той и зарови пръсти в гъстата кестенява коса.

— Не бива да се тревожиш за мен. — Върхът на езика й се плъзна нежно по белега на рамото. — Занимавам се с контрабанда вече три години и няма изгледи това да се промени скоро. Работим много успешно, трябва да знаеш.

— Знам, знам. — Той не можа да скрие сарказма в гласа си. — Ще се постарая да потисна страха си за вас, мадам.

Мери избухна в тих смях.

— Ако знаеш колко много приличаш в този момент на Нан, лорд Ръдърфорд! Тя ме чака горе. Всяка нощ, когато съм навън, седи до огъня и ме чака търпеливо, за да ме наругае безпощадно, че излагам живота си на опасност.

— Тогава ще предоставя обвинението на Нан. — Той я притисна силно до себе си и продължи: — Искам да ми обещаеш нещо.

— Зависи какво. — Дяволитостта изчезна от погледа й, тя изглеждаше спокойна и сериозна.

— Никога няма да излизаш нощем, без да си ми казала предварително. Няма да предприемеш поредния си безумен излет, без да ме уведомиш.

— Това не е безумие, скъпи Демиън. Това е единственото, което поддържа тялото и духа ми.

Той поклати глава.

— По-страшно е, скъпа: ти обичаш опасността и риска.

Мередит си представи двете бутилки мадейра и записката, оставена пред вратата на митническата служба, и призна, че той имаше право. Ала не можеше да му каже какво бе сторила тази нощ.

— Може би… малко. Животът ми е толкова мрачен, че има нужда от малко приключение.

Демиън хвана брадичката й и я погледна изпитателно.

— Още не си ми отговорила.

— Добре, ще ти съобщавам кога идват доставките — отговори сериозно тя. — Но за теб ще е по-просто, ако не знаеш.

— Искам да чуя обещанието ти — настоя той.

— Добре, обещавам ти.

— Засега ще се задоволя с това. — Той я пусна, навлече панталона си и посегна към ризата. — Но не си въобразявай, че ще те оставя на мира по другия въпрос!

— Не мога да променя нещата. — Гласът й беше съвсем тих, но издаваше решителност.

Ръдърфорд се усмихна и я щипна по нослето.

— Има още много неща, на които трябва да се научиш, малка моя контрабандистке! Не си въобразявай, че вече знаеш всичко. Ела, ще те придружа до вратата. Тъй като не искам утре да изглеждаш изтощена, трябва да ми обещаеш, че ще спиш до късно.

Мередит избухна в смях.

— Само ти, си виновен, че стана толкова късно. Вече е утро.

— Правилно. — Той я бутна пред себе си към коридора, който водеше към къщата. — Утре вечер ще се срещнем малко по-рано!

— И ще ни бъде по-удобно — пошепна тя. Когато стигнаха края на тунела, се обърна към него и помоли: — Хайде да не си разваляме удоволствието, Демиън! Никога не съм била толкова щастлива, толкова доволна. Не можем ли да оставим нещата, както са?

Той не можа да откаже на молбата й. В досегашния си живот Мередит бе познала твърде малко щастие и той беше твърдо решен да я направи най-щастливата жена на света. Затова сега не биваше да разрушава постигнатото.

— И аз съм доволен — промълви той. — Дай ми целувка за лека нощ, любов моя!

Тя се отзова веднага, притисна устни върху неговите и обхвана лицето му между двете си ръце. После бързо се отдели от него и натисна един скален блок. Той падна назад с приглушен шум и Ръдърфорд й помогна да мине през отвора. Когато понечи да й подаде фенера, тя поклати глава.

— Не ми трябва фенер. Остави го да ти осветява пътя. Мястото му е в пещерата.

Той й прати въздушна целувка, изчака скалата да се намести на мястото си и се обърна да се върви. Ако не се страхуваше толкова за безопасността й, сигурно щеше да се радва на тази игра. Никой не би помислил, че един бивш полковник от армията на Уелингтън прикрива нарушителка на законите, че има тайна любовна връзка с нея и двамата се любят в пещера под крайбрежните скали. Лорд Ръдърфорд поклати безпомощно глава и се запъти към изхода на пещерата. Небето навън вече просветляваше. Нали беше дошъл в Корнуол да търси развлечения. Би било глупаво сега да се оплаква, че си е намерил занимание, много по-интересно, отколкото би могъл да си представи.

Нан скочи от кушетката, на която беше задрямала, и погледна замаяно възпитаницата си.

— Велики боже! Какво пак си направила?

Мередит тихо затвори вратата зад гърба си.

— Аз съм контрабандистка, Нан, забрави ли? — Очите й блестяха.

— За бога, виж си косата! — Нан я гледаше стреснато. — Ами дрехите ти! Къде са ти чорапите? Ризата ти не е закопчана!

— О, я млъкни — помоли с усмивка Мери. — Ако не задаваш въпроси, скъпа, няма да се налага да слушаш лъжи.

— О, защо я няма майка ти да те види… — промърмори старата жена, но за облекчение на Мери не каза нищо повече. Нан беше умна жена и познаваше отдавна питомката си, за да продължи да одумва външния й вид. Докато помагаше на Мери да се съблече и да си легне, тя си състави собствено мнение и си извади някои заключения. Сияещото лице на момичето беше повече от радващо, а този поглед не се беше появявал в очите й от години. Нейната Мередит беше щастлива, затова Нан нямаше да й пречи да върви по пътя си. Тя духна свещта и бързо излезе от стаята. Най-после можеше да си легне спокойно.

Мери лежеше под меката завивка, обърнала глава към прозореца, и наблюдаваше небето, по което бързо се разпростираха розовите лъчи на зората. Денят щеше да бъде прекрасен. Сърцето й направи скок. Ако не беше изпълнена с прекрасна, доволна отмала, тя щеше да скочи от леглото си и да излезе на брега, за да дочака изгрева на деня. Тя обичаше и беше обичана, тази нощ беше свършила добра работа, много скоро щеше да си възвърне Дюкит Спини. След една година щеше да изплати петте хиляди фунта кредит, които бе взел Джон. Животът беше съвсем прост, ако човек се научеше да приема онова, което му се предлага, и да не иска повече. Тя щеше да се задоволи с онова, което имаше, и да му се радва, докато можеше. Един ден Демиън щеше да се върне при семейството си, към живота, за който беше роден, а тя щеше да се примири и да бъде благодарна за любовта им. Това беше щастие, каквото твърде малко жени бяха познали, то щеше да й създаде спомени, с които можеше да живее още дълго време след раздялата.