Джейн Фийдър
Жена с минало (1)

1

— Не след дълго ще се развидели. — Дребният, набит французин огледа изпитателно тъмното небе, по което се носеха застрашителни черни облаци.

— Прав си, но поне имаме четвърт луна. — Стройният му спътник вдигна рамене. — Не можем да подчиним стихиите на човешката воля, мон ами.

— И жалко. — Жак проследи със смръщено чело трескавата суетня в малкия залив, където на плиткото бе спряла рибарска лодка без светлини и неясни фигури се движеха с привична бързина — всеки толкова сигурен в задачата си, че мъкнеше бъчвите и вързопите, без да се нуждае от светлина или някакви указания. — Трябва да се махнем оттук, преди облаците да са се разсеяли — заяви той. — Ти си тази, която се излага на опасност, Мередит.

— Не ми казваш нищо ново, Жак. — Стройната фигура отново вдигна рамене; после намести плетената шапка, която обхващаше плътно малката, добре оформена глава. — За съжаление в последно време бреговата охрана е удвоила бдителността си. Незнайно по каква причина представителите на закона са враждебно настроени към нашата дейност. — Тих, мелодичен смях придружи последната забележка и французинът също изкриви уста в усмивка.

— Готов съм да се обзаложа, че този факт допринася още повече за удоволствието ти.

— Винаги си бил хитрец, Жак.

— Със сигурност не съм глупак, но и никога не съм предизвиквал ненужно съдбата. — Стъпките му изскърцаха в пясъка и спътникът му побърза да го настигне. — Както изглежда, задачата ни е приключена — рече французинът и огледа грижливо наредените сандъци в пясъка и неподвижните мъже наоколо. Неколцина вече се връщаха към лодката. — Време е да изчезваме. До следващата ни среща! До другия месец!

— Аз смятам, че трябва да променим мястото на сигнала — отвърна замислено Мередит. — Ако всичко е наред, ще запалваме сигнала на Девилс пойнт четири нощи след новата луна. Съгласен ли си?

— Много добре. А дотогава бог да те пази!

— Теб също, Жак!

Двамата си стиснаха ръце, но Мередит не спря да погледа как французинът и екипажът му се качват в лодката си. Задачата, която очакваше мъжете от Корнуол на брега, създаваше достатъчно трудности: трябваше колкото се може по-бързо да натоварят търпеливите понита с бъчвите с бренди и денковете с коприна и дантела, както и с добре опакован тютюн — стоки, нетърпеливо очаквани от клиентите в селата и градчетата на областта. Доставките не се изпълняваха веднага — тази нощ докараната стока трябваше да бъде подслонена на сигурно място в хладната, суха пещера, скрита между крайбрежните скали на около две мили от малкия залив.

Докато керванът се движеше от брега към тясната пътека, която се виеше към крайбрежните скали, Мередит хвърли поглед назад към тъмния Атлантически океан, френската лодка наближаваше линията, където прибоят на входа на залива се разбиваше в скрития риф. Там имаше тесен проход, невидим за никого с изключение на онези, които бяха посветени и достатъчно сръчни. Жак притежаваше и двете качества и наблюдателят от брега можеше да бъде сигурен, че французинът ще намери пътя през тесния проход.

Когато стигнаха най-високата точка на скалите, облаците се разделиха; в продължение на един зашеметяващ миг луната огря нощното небе и потопи в сребърно сияние групата облечени в тъмни дрехи, мълчаливи хора.

— Като че сме пеперуди, нанизани на карфица — изръмжа суров мъжки глас.

— Ако някой е излязъл тази нощ специално за да ни набоде на карфицата си, Барт, ние сме му подготвили изненада — отвърна със саркастичен смях Мередит. Тонът й издаваше самоувереност и спокойствие.

Облаците отново се сключиха над издайническата светлина на луната и процесията продължи пътя си. Копитата на понитата, увити в платно, напредваха безшумно по камъните.

 

 

Сарацин се спъна за стотен път в стотната дупка и Демиън, лорд Ръдърфорд, изригна поток грозни проклятия, с които даде воля на лошото си настроение. За стотен път му стана ясно, че в Корнуол можеха да живеят само хората, които бяха родени тук. Вече няколко часа препускаше по мрачните, лошо павирани пътища през суровата местност. Вечерта бързо бе преминала в катраненочерна нощ, а той не беше по-близо до целта на пътуването си. Освен това бе сам — в последно време предпочиташе това положение. Преди два часа конят на слугата му Уолтър окуця, но след като хвърли поглед към единствения подслон в най-близкото селце, лордът взе решение да продължи пътя си. Само след час обаче вече съжаляваше за решението си. По-добре да спи на разяден от бълхите дюшек в мръсни чаршафи, отколкото да язди в тази пустош!

Описанието на пътя му се стори просто, ако изобщо го бе разбрал. Защото бе дадено на ужасния диалект, който нямаше нищо общо с човешкия език, с който лорд Ръдърфорд беше свикнал. Карайте все по крайбрежния път, след десетина мили ще минете покрай бесилката на Хакерс Грос и ще завиете наляво; много скоро ще се покаже село Ландрет. Засега не бе открил нищо, което да прилича поне малко на бесилка, все едно дали на нея висеше труп или не; затова пък черната нощ на Корнуол заплашваше да погълне и коня, и ездача, а единственият шум идваше от прибоя отдясно.

След миг обаче в нощта проехтя звън на стомана, който прогони гнева му и накара войнишката му кръв да закипи. Конят му, опитен във войната като господаря си, тихо изцвили.

— Спокойно, Сарацин! — Тихата команда не беше нужна, тъй като дългите тренировки с мамелюците бързо казаха тежката си дума: черният жребец беше готов, кадифените му ноздри се издуха, за да вдишат дълбоко миризмата на барут и кръв, която означаваше битка. Чуха се гневни гласове, шумове, накрая самотен мускетен изстрел. Лорд Ръдърфорд насочи коня си към храсталака в края на пътя, слезе от седлото и се промъкна до завоя, който криеше от него нощната бъркотия.

Клекна зад един бодлив храст и предпазливо подаде глава. Пред очите му се разкри невероятна гледка. Успя да различи бъркотия от фигури в мрака, чу няколко гласа да издават заповеди. Една от фигурите веднага се запечата в съзнанието му. Гъвкав и бърз, очевидно много млад, момъкът беше навсякъде. Късият му меч се стрелкаше в мрака като светеща стрела и лека-полека лорд Ръдърфорд осъзна какво става. Част от сражаващите се бяха в униформа, очевидно от бреговата полиция, другите бяха облечени в тъмни дрехи и се сливаха с мрака. Едновременно с това той забеляза, че броят на контрабандистите непрекъснато намаляваше — те изчезваха незабелязано, сякаш се подчиняваха на предварително изкован план. Мъжете в униформа се спъваха в собствените си крака и оръжия, подчиняваха се на множество противоречиви заповеди, но в крайна сметка съсредоточиха силите си срещу пъргавото момче и още двама мъже, силни и широкоплещести като дъбове. Тримата бяха обсебили цялото внимание на противниците и ги отклоняваха с объркващи маневри. Изведнъж над биещите се отекна тих, мелодичен смях, твърде обиден за представителите на закона, които му отговориха с нова атака, докато плячката им изчезваше в нощта.

— Стига толкова, Барт! — Командата проехтя ясно и решително. Акцентът беше същият груб корнуолски, който пареше ушите му от сутринта, но в гласа имаше някаква лекота — въпреки заповедта, която бе произнесена с достатъчно убедителност, че да задуши в зародиш всеки протест. Изведнъж двамата силни мъже останаха да съществуват само във въображението му. Единствено небето можеше да му каже къде бяха изчезнали. В продължение на няколко секунди на бойното поле остана само младежът — съвсем спокоен в тъмната нощ, в позата му личеше дори нещо като триумф. В момента преди и той да изчезне, от тъмното нощно небе се спусна лунен лъч и разкри съвършен профил, ясно очертан под прилепналата плетена шапка: чипо носле с няколко лунички, красиво извита уста, малка, енергична брадичка. В следващия момент лъчът изчезна, а с него и фигурата на младежа.

Демиън остана в скривалището си, объркан от тайнствената сцена не по-малко от бреговата охрана. Очевидно мъжете бяха потънали в земята, но подигравателният смях все още кънтеше във въздуха и представителите на закона започнаха да се карат помежду си и да се обвиняват в глупост, докато накрая се събраха и препуснаха по пътеката над скалите в посоката, където според негово благородие трябваше да се намира село Ландрет.

 

 

Мередит се подаде над тясната издатина в долния край на скалите и се вслуша в шумовете, които долитаха от пътя над нея. На това място скалата се спускаше стръмно към брега и пясъчната издатина под нея не можеше да се види дори при ярка дневна светлина. Там не можеше да се събере дори една коза, но в случай на нужда малкото прикрие означаваше спасение. Тази вечер, когато капанът щракна, контрабандистите изпълниха успешно номера, който многократно бяха тренирали. Един след друг, под защитата на мрака и бъркотията на сражението, те се спускаха по скалата и изчезваха. Промъкваха се по издатината, притиснати до скалата, след това поемаха по невидимата пътека и отново излизаха на пътя на четвърт миля от мястото на нападението. След това се прибираха по домовете си направо през полето. Накрая останаха само Мередит и Барт; те изчакаха в скривалището си, докато вбесените от неуспеха противници се отдалечиха.

— Добре е, когато си предупреден — изръмжа ниският, набит корнуолец и изскочи обратно на пътя, след което подаде ръка на придружителката си. Мередит пое подадената ръка и се изкатери сръчно след него.

— Прав си, Барт! — Звънък смях огласи нощта. — Те са такива глупаци, че даже не ми достави удоволствие да ги надхитря.

— За мен беше предостатъчно — заяви сърдито Барт. — Нямам никакво намерение да увисна на бесилото в Хакерс Грос. Но понякога, бог да ми е на помощ, имам чувството, че ти си го просиш!

— Наистина не беше кой знае какво, след като бяхме предупредени предварително! Ако ни бяха изненадали на брега с понитата, работата можеше да завърши зле. Както изглежда, мъжете са на път към леглата си, а стоката и понитата са на сигурно място в пещерата. Светът отново тръгва по нормалния си ход, Барт.

— Докато следващия път не решиш да се сражаваш с представителите на държавата — промърмори мъжът. — Наистина не беше нужно да влизаме в засадата…

— О, напротив, Барт! Трябваше да им покажем, че нямат работа с глупаци, които са готови да понесат всичко. Но няма да го повторим, обещавам ти.

— Ще трябва да се задоволя с това обещание. — Барт вдигна глава към небето. — По-добре да побързаме, преди луната да се е показала отново. Пътят не е място, където би трябвало да ни видят в този ранен утринен час.

Спътникът му кимна в знак на съгласие, двамата си стиснаха ръцете и забързаха през откритото поле — не подозирайки за случайния зрител зад бодливия храст.

Лорд Ръдърфорд изведе отново коня си на пътя, питайки се дали трябваше да вярва на ушите и очите си. Ако видяното беше истина, значи в това забравено от бога място се вършеха странни неща. На устните му заигра лека усмивка, която промени застрашителния му външен вид. Усмивка, която през последните шест месеца никой не беше виждал по лицето му — как ли щеше да се зарадва скъпата му майка, ако я беше видяла да изгрява тъкмо на този самотен път в Корнуол.

Усмивката продължи достатъчно дълго, за да му позволи да открие Малори хаус, който се намираше извън село Ландрет. Братовчед му Матю бе отшелник с ексцентрични наклонности, който не се интересуваше нито от обществото, нито от собственото си семейство — всъщност от нито едно човешко същество, ако можеше да се вярва на слуховете, — и господарската къща от сив камък, покрита със сиви плочи, не предлагаше на пътника сърдечно посрещане. Входната алея беше обрасла с бурени, живите плетове бяха избуяли, боята се лющеше от масивната входна врата. Негово благородие направи гримаса, почука силно с месинговото чукче и отстъпи крачка назад, за да хвърли поглед към прозорците. Братовчедът Матю бе умрял преди два месеца, но той като негов наследник беше заповядал на прислугата да остане по местата си, докато се появи лично, за да огледа имота и да предприеме необходимите стъпки. Беше им поръчано също да се подготвят за пристигането му; ала не се виждаха никакви признаци, че заповедите му са били изпълнени — небрежност, която според полковник Ръдърфорд беше непростима.

Може би за десети път през последните два часа лордът съжали, че се бе поддал на необмисления си импулс и беше оставил Уолтър в съмнителния комфорт на селската странноприемница. Той удари отново с чукчето и шумът отекна оглушително в тишината на нощта. Скоро след това се чу скърцане на резета, мърморене и ръмжене. Накрая вратата се отвори с тревожно скърцане и на прага застана приведена фигура с нощна шапчица и по нощница, наметнала раменете си с одеяло. Старецът се взря замаяно в нощния натрапник.

— Какво става тук? Това да не са камбаните на Страшния съд?

— Аз съм Ръдърфорд, човече — отговори кратко лордът. — Не получихте ли посланието ми?

— Разбира се — измърмори старецът. — Но не съм ви очаквал посред нощ.

— Наредете на някого да се погрижи за коня ми. — Лорд Ръдърфорд мина покрай слугата и влезе в коридора, осветен само от свещта в ръката на стареца.

— В къщата сме само аз и госпожата… е, поне до сутринта.

Демиън се намръщи и погледна невярващо стария иконом. Не беше свикнал слугите да му говорят по този начин — дори по това време на нощта — и лицето му изрази недвусмислено недоволство. Улучен от коравия мъжки поглед, старият слуга запристъпва нервно от крак на крак и стъпалата му в старите пантофи изстинаха. Лицето на господаря не се смекчи и когато видя, че икономът беше възрастен и немощен — очевидно бившият господар на къщата не бе предявявал особени изисквания към прислугата си. Но след всичко, което беше преживял тази нощ, негово благородие беше стигнал до извода, че нищо в това забравено от бога място не е в състояние да го изненада. Освен това беше твърде късно, за да дава уроци по добро поведение на прислугата. Старецът явно нямаше представа, че пред него стои благородник с ранг на пер и наследник на херцогска корона. Утре щеше да му разясни какво означава военна дисциплина.

— Хайде, покажете ми оборите — нареди кратко той. — Аз ще се погрижа сам за коня си. През това време ми донесете бренди и нещо за ядене. Тази нощ изминах много мили по лошите пътища и съм в ужасно настроение.

— Какво става, Хари? — обади се тънък женски глас откъм тъмната дъбова стълба и на площадката се появи възрастна жена с фенер в ръка.

— Пристигна негово благородие от Лондон — отговори мъжът. — Дошъл е да си види наследството.

— Имам нужда от нещо за ядене и от легло — повтори търпеливо Ръдърфорд.

— Ами… не знам дали имаме достатъчно, милорд — отговори старата жена и загрижено смръщи чело. — Май е останало едно парче свинско от вечерята на Хари и…

Демиън потрепери от погнуса.

— Не искам нищо повече от хляб и сирене, жено. Вероятно имате някакви запаси?

— Възможно е — отговори с леко кимване тя. — Сигурно искате да ви оправя леглото в голямата стая? Не сме влизали вътре, откакто го отнесоха, бог да успокои душата му! — Продължавайки да мърмори, тя изчезна в задната част на къщата, отнасяйки фенера.

— Покажи ми оборите, човече! — Ръдърфорд се обърна и махна заповеднически. Хари го последва, увит в грубото си одеяло.

Очевидно оборите на Малори хаус много отдавна не бяха подслонявали благородно животно като Сарацин — ако изобщо някога се беше случвало подобно нещо. Два товарни коня и една стара кранта с хлътнал гръб стояха в три съседни бокса. Останалите бяха празни, а вонящите следи от предишните им обитатели бяха пръснати навсякъде. Лорд Ръдърфорд нямаше сили да изчисти оборите тъкмо в този ранен час на юлското утро. Сарацин трябваше да понесе мръсотията и неудобствата, макар и само за тази нощ. В крайна сметка господарят му не беше по-добре от него. В този миг лордът си обеща за в бъдеще никога да не оставя Уолтър, все едно какво се случва.

Крайщникът сух хляб и парчето сирене, което беше годно само за капана за мишки, никак не допринесоха за подобряване на настроението му. Затова пък брендито беше невероятно хубаво — факт, който не изненада особено негово благородие след сцената, на която беше присъствал на скалите. В тази част на Корнуолското крайбрежие джентълмените очевидно не дремеха и предлагаха добра компенсация за другите неудобства.

Спалнята на братовчеда Матю изглеждаше така, сякаш тялото му все още лежеше вътре. Все пак икономката беше извадила чисти чаршафи, а на безформения скрин беше поставена газена лампа. Лордът помоли за стомна студена вода и бързо я получи. Началното колебание да изпълняват ли заповедите му бе отстъпило място на покорство и усърдие, особено след като той им заговори с острия тон, с който говореше в казармата. Негово благородие се примири бързо с мисълта, че начинът на живот, с който беше свикнал в Лондон, нямаше нищо общо с живота в Корнуол. Така например той можеше да се появи неканен във всяка от къщите, които принадлежаха на семейство Кейли, независимо в кой час на деня или нощта, и щяха да го посрещнат, сякаш беше светло утро и всички са го очаквали нетърпеливо. Само че в тези къщи работеха цели армии от слуги — съвсем различни от намусения стар иконом на братовчеда Матю. Всъщност той беше вече негов слуга, ако събереше смелост да остане още някой и друг ден в тази къща. Ръдърфорд въздъхна примирено, угаси лампата и се мушна във високото легло. Подуши недоверчиво — чаршафите миришеха на мухъл, но поне не бяха влажни. В чуждите страни беше виждал и по-лоши неща, но тогава още не страдаше от болки в ставите. Но онова, което очаква войника по време на поход, естествено се различава от атмосферата в собствената му къща в страна, където цареше мир.

 

 

Малката пещера беше хладна, суха и празна като килера на мама Хубърд. Мередит отиде в задната част и там скалата сякаш я погълна. Входът към тесния тунел, който беше висок и широк колкото да може да мине едно слабичко пони, бе скрит зад един издаден скален блок в края на пещерата. Самият тунел се разширяваше навътре и накрая се отваряше в нещо като зала, където гореше само един фенер и хвърляше призрачни сенки върху изгладените от времето стени. Шестте понита, на които бяха натоварили стоката, погледнаха без любопитство стройната фигура — те се интересуваха много повече от съдържанието на торбите със слама, които бяха окачени пред муцуните им. Нали вече бяха изпълнили задачата си. Вързопи, сандъци, пакети и бъчвички бяха струпани покрай стените и Мередит огледа резултата от работата си със заслужено задоволство. Днешната стока щеше да им донесе добра печалба. Собственият й дял тъкмо щеше да покрие последната част от ипотеката за четиридесетте хектара земя, които толкова искаше да си възвърне. Процесът на връщането вървеше бавно, но поне не спираше. Освен това сега разполагаше с достатъчно средства, за да плати училищната такса на момчетата за следващата година.

Мередит взе фенера и излезе от пещерата, като мина през изхода в дъното й — пътека, която водеше нагоре през скалите и завършваше в непроницаема стена. Стройната фигура обаче не спря, само се протегна нагоре и блъсна парче скала в покрива на тунела. Скалата падна е глух трясък върху дебелото одеяло, постлано там, за да приглуши шума от удара. Мередит се мушна през отвора с движения, които издаваха опитност, наведе се да вземе фенера и намести парчето скала отново на мястото му. Озова се в малък килер. По дървените етажерки бяха наредени буркани с туршия, гърнета с масло и пити кашкавал — все продукти, които снабдяваха домакинството с всекидневната храна. Не се виждаше нищо скъпо и луксозно.

Мери свали ботушите си, вдигна ги внимателно и се запъти по чорапи към голямата кухня, стоплена от висока черна печка, където цареше тишина. Чуваше се единствено ритмичното чукане на часовника над масичката за сервиране. Беше два и половина. Членовете на домакинството щяха да се пробудят най-рано след няколко часа. Тя продължи пътя си, мина покрай задната стълба и отвори зелената врата, която отделяше стаите на слугите от главната част на къщата.

Преди преждевременната си кончина преди три години сър Джон Блейк беше успял да прахоса по-голямата част от семейното наследство. Дори големият турски килим в залата липсваше и стъпалата на Мери скоро изстинаха. Якобинската дъбова маса под двойния прозорец обаче беше успяла да се изплъзне от чукчето на аукционера, вероятно заради лошото си състояние — но тежката сребърна табла и китайската урна, които някога стояха върху нея, бяха продадени. Мередит вече бе престанала да страда от прахосничеството на починалия си съпруг. Тя изкачи безшумно широката, извита стълба, мина през галерията на певците, откъдето се виждаше цялата зала, и се вмъкна в голямата спалня.

— Нан! — извика стреснато тя. — Какво правиш тук? Възрастната жена, която бе полегнала на тапицираната кушетка, подскочи в съня си и примигна срещу светлината на фенера.

— Ето те най-после, детето ми — промърмори тя. — Не е редно да се прибираш толкова късно. Много добре знаеш, че не мога да заспя, ако не знам, че си на сигурно място в леглото си.

— О, стига глупости, Нан! — Мередит свали плетената шапка и седна на леглото, за да събуе чорапите си. — Какво може да ми се случи?

Нан вдигна очи и ръце към небето.

— О, нищо, нищичко! Какво можело да й се случи? — Тя наля вода от стомната в порцелановия леген. — Ти се занимаваш с контрабанда, а властите много искат да пипнат проклетите контрабандисти, права ли съм? Как смееш да ми говориш тогава, че няма какво да ти се случи! Знам, аз съм само една глупава стара жена, която те е отгледала, която се грижи за теб, откакто беше бебе в люлка. Естествено това не ми дава право да се притеснявам…

Мередит не направи опит да спре страстната реч на старата си бавачка. Знаеше, че по този начин Нан освобождаваше душата си от страха. Продължавайки да я укорява, старата жена й помогна да се съблече и нахлузи нощницата й през главата; накрая освободи тъмната кестенява коса от стегнатия кок, който бе държал буйните коси под шапката, и методично прокара стотина пъти четката през нея въпреки възраженията на Мередит, че е твърде късно за разкрасителни процеси.

— Докато съм жива, няма да позволя да си легнеш с неизчеткана коса — заяви твърдо Нан. Накрая тя настоя Мередит да си легне по-бързо и я зави грижливо с пухкавата завивка.

— Не мога да си представя, че ще дойде ден, когато ще престанеш да ми заповядваш — прошепна с усмивка лейди Блейк и се отпусна уморено на възглавницата. Едно беше да водиш банда от Корнуолски контрабандисти и съвсем друго да отстояваш правата си срещу Нан Трегарон, решена да поддържа реда на нещата, както тя го разбираше.