Катрин Каултър
Сабрина (41)

Глава 41

Рибъл отвори вратата и се усмихна. Протегна ръка, нещо, което не беше присъщо на икономите. Филип не се поколеба и силно стисна ръката му.

— Радвам се да те видя, Рибъл.

— Благодаря ви, милорд. О, господи, моля да не ме разбирате погрешно, милорд, но толкова се радвам да ви видя. Нейно благородие също много ще се зарадва. Тя не ми каза, че ви очаква, но вие дойдохте толкова бързо. Влезте, милорд. Позволете ми да взема палтото ви. Какъв щастлив ден е днес!

— Да, прав си. Нейно благородие наистина ще бъде много изненадана.

Филип се огледа и видя да се отваря някаква врата. Беше Елизабет. Тя не продума нищо, докато не се приближи съвсем.

— Е, вие дойдохте.

Филип се поклони и се усмихна.

— Разбира се, надявам се, че добре сте се погрижили за съпругата ми.

Филип не каза нищо повече, защото не знаеше какво бе обяснила Сабрина на проклетата си сестра. Той изчака да се успокои и вдигна вежди въпросително.

— Тя пристигна снощи, милорд. Отиде веднага при дядо. Видяхме се съвсем за кратко. Съмнявам се дали въобще е напускала покоите му.

— Това не ви изненадва, нали, Елизабет?

— Не знам за какво говорите, милорд.

— Наистина ли? Една красива млада дама като нея сигурно би се страхувала да не стане жертва на някой подлец или развратник, каквито се навъртат тук.

— Но това е нелепо, милорд. Тук няма скитници. Предполагам, че това е някаква метафора, но тя е много неподходяща.

— Не беше метафора.

Елизабет замръзна.

— Както и да е, кажете ми как е старият граф?

Елизабет възвърна силата на духа си.

— Естествено всички, които дойдат тук, питат за него. Той ще ни надживее, но аз все пак ще стана графинята на Монмаут. Може би това няма да ме зарадва чак толкова много, защото ще бъде прекалено късно… Разбира се, пристигането на безценната Сабрина още повече го оживи.

— Мисля, че около Сабрина всички се оживяват. Къде е тя?

— Сигурно при графа, нямам представа. Нали ви казах, че не е напускала покоите му.

— За мен ще бъде удоволствие да ви придружа до покоите на графа, милорд — каза Рибъл.

Елизабет замълча.

— Ще се видим по-късно — обърна се към нея Филип. — Бих искал да видя и съпруга ви. Той все още ли преуспява?

— Той винаги ще преуспява.

Филип забеляза горчивина и тъга в гласа й.

— Жалко, но не съм изненадан.

Филип последва Рибъл и се спря пред вратата на графа.

— Милорд!

— Здравей, Джесперсън. Как е графът?

— Непрекъснато е весел, откакто лейди Сабрина е тук. Не ме разбирайте погрешно, той ще се зарадва да види и вас, сигурен съм.

Филип не беше съвсем сигурен, но кимна. Чудеше се какво ли беше казала Сабрина на дядо си.

Докато отиваха към спалнята на графа, Филип попита:

— Имате ли проблеми с грижите за графа?

— Нямам никакви проблеми, милорд, откакто бяхте тук с маркиза.

— Значи този негодник се е оттеглил?

— Да, милорд. Чувам го да минава до вратата и да се спира, но никога не е поискал да влезе.

— Жена ми тук ли е сега?

— Не, милорд. Графът я изпрати преди около час. Искаше да се поразходи. Винаги е обичала да излиза.

— Отишла е да язди? Навън е много студено!

— Не, милорд. Каза, че ще отиде при мис Пиксел, за да види малките котенца.

— Искаш да кажеш, че старата котка още не е омъжена?

Джесперсън се разсмя. Той отвори вратата и съобщи за пристигането на виконта.

Графът, който седеше в креслото си пред камината, бавно се надигна и се вгледа в джентълмена.

— Вие предполагам, сте съпругът на Сабрина — попита той строго и отчетливо, което не беше никак малко постижение за стар и болен човек като него.

Филип пристъпи и се поклони.

— Да, сър, аз съм съпругът на Сабрина. Филип Мерсералт.

— Седнете, милорд.

Филип седна на стола срещу него.

— Извинете ме, че не съм преоблечен от пътуването, сър, нямах време да си сменя дрехите.

Графът махна с ръка.

— Ричард Кларъндън ми каза добри неща за вас, милорд. Че сте честен и благороден, че държите на думата си.

— Ричард и аз сме израсли заедно в колежа в Итън. Щастлив съм, че не е казал нещо лошо за мен.

— Не, разбира се. Момчето отчаяно искаше да убие Тревор със собствените си ръце, но вие сте му били казали, че това ще стане, ако сам не можете да се справите с него.

Филип се засмя.

— Почти така беше. Сабрина добре ли е, сър?

— Е, тя ще бъде много приятно изненадана да ви види тук, милорд, за разлика от мен.

— Да, ще бъде изненадана. Тя трябва да се докаже и да се издигне над дребнавостите в живота. Сигурно не е разбрала все още какво въздействие оказва върху хората, особено върху мен. Аз съм тук, за да я отведа вкъщи.

Виконтът е красив, призна си графът. Говореше много разумно, на лицето му нямаше злоба, нито жестокост, нито самодоволство. Той беше истински мъж, но това желание да прелъстява жени… Сигурно на младини и той е постъпвал така, не си спомняше какъв човек е бил, преди да срещне Камила.

— Сигурен съм, че ще бъдете изправен пред един проблем, милорд. Може би Сабрина няма да пожелае да се върне при вас.

Филип рязко стана. После седна. Беше объркан и много смутен. Не знаеше какво да каже.

— Простете откровеността ми, милорд, но Сабрина е моя жена и ще направи така, както аз й кажа. Тя все още не се е научила да ми се подчинява, но ще свикне. Тук съм, за да я върна обратно. Това е.

Графът се втренчи в него.

— Изненадан съм, милорд, че внучката ми все още не е взела пистолет, не ви е нарекла тиранин и не ви е застреляла.

Филип се опита да се усмихне, но не успя.

— Не, сър, но ме ритна в слабините. Не беше никак приятно. За миг помислих, че ще умра. Не знам дали ще мога да се усмихвам вече, когато говоря за този случай, но предполагам сега съм спокоен, защото съм тук и защото разбрах, че не ме е направила импотентен.

Графът не се стърпя и се разсмя. Гърбът го заболя изведнъж, но той преодоля болката и отговори:

— Седнете, милорд. Старостта и несигурността са лоши приятели, но се надявам, че вие нямате такива проблеми като мен. Сега най-важното е здравето и щастието на моята внучка. Тя ми каза, че сте честен, милорд, честен и благороден.

— Тя непрекъснато се опитва да ми внуши, че съм подлец и негодник, после захвърля по мене нещо, но аз ще сложа край на всичко това.

— Само заради задължението си на джентълмен ли се оженихте за Сабрина?

Филип мълчеше. После се престраши.

— Има правила, сър, норми на поведение, които управляват обществото, иначе бихме се върнали в пещерите и по дърветата. Мисля, че отначало реших да й направя предложение само по задължение, като джентълмен. Сабрина ми отказа няколко пъти. След провала й в Лондон, тя ме откри и сама ми предложи брак. Не съжалявах, че съм се оженил за нея и никога няма да съжалявам, повярвайте ми. Лошото е, че тя непрекъснато ме унижава и накърнява достойнството ми, а един мъж не би търпял такова отношение.

— Разбирам. Казахте, че не съжалявате за женитбата си с нея. Все още ли обаче го смятате за задължение? Съмнявам се, че един брак може да съществува само по задължение.

— Сабрина ме обича. Тя сама ми го каза.

— Вие повярвахте ли й или решихте, че тя е малко момиченце, което се опитва да си играе на жена и нейните чувства са само едно детско увлечение?

— Да, точно това си помислих, защото не исках да ме обича. Тази любов, чрез която тя ми предлага всичко, ме плаши, сър. Казах й, че това е само увлечение. Бях глупак. Едва сега мога да го призная. Възнамерявам да й го кажа веднага щом се появи.

— Тя е много горда. Понякога се инати, също като баба си. Тя е от тези жени, които биха преобърнали света, за да запазят своето. Желая ви успех!

— Тези качества притежаваме и двамата.

— Вероятно, но задълбочаването им ще доведе до катастрофа.

— Да, затова тя толкова пъти захвърляше чинии и чаши по мен.

Филип се изправи.

— Сабрина ме направи много нещастен като напусна Лондон, сър. Не, истината е, че аз я напуснах. Не бях на себе си. Трябваше да изляза, за да събера мислите си. Вярно е, че не се разбирахме добре, но повече няма да бъде така. Сега, ако ме извините, сър, бих искал да я открия.

— Ако откаже да говори с вас?

Филип отново се замисли.

— Тогава ще я целуна и ще й кажа, че е постъпила глупаво. Ако трябва, дори ще я вържа, но пак ще я целуна.

— Може би е в конюшнята. Отиде да си поиграе с малките котенца.

— Дали ще станат за надбягвания?

— Да, чувал съм за тези състезания. Чудесен спорт. Вие имате ли такава котка?

— Още не. Ако Сабрина е при тях, ще ги огледам дали няма да се намери едно такова котенце, което би могло да бъде обучено.

Филип взе ръцете на графа в своите, притисна ги към себе си и каза:

— Благодаря ви, сър. Сабрина е отново моя. Не се справях много добре от началото на нашия брак, но отсега нататък ще се грижа добре за нея.

— Успех, момчето ми!

— Сбогувам се с вас, сър, от мое име и от името на Сабрина. Ще дойдем отново след няколко дни. Разбира се, дотогава няма да убия Тревор, давам ви дума.

В коридора го чакаше Рибъл.

— Приготви ли багажа на милейди?

— Да, милорд.

Филип се затича към конюшнята, но нея я нямаше там. Дори не се сети да погледне котенцата.

Когато се върна в имението, едно момче го повика по име.

— Лейди Сабрина не е тук, милорд, но остави бележка за вас.

Филип замря. Едва се сдържаше.

— Какво каза? Повтори пак!

— Тя каза, че напуска имението и ще се върне едва когато вие си тръгнете. Каза, че не иска да ви вижда и че вие трябва да я оставите.

— Каза ли ти къде отива? Взе ли кон?

— Кафявата кобила, милорд.

— Коя кафява кобила?

— Не зная нищо повече, милорд, никой не знае.

Филип беше на ръба. Знаеше, че трябва да я намери.

Помисли да попита слугите, да ги подкупи, ако трябва, но тя вероятно се беше сетила за това по-рано и едва ли беше казала нещо повече.

Той се обърна и излезе от конюшнята.