Катрин Каултър
Сабрина (38)

Глава 38

— Господи! — извика Мартине и веднага наметна домашния си халат. — Това не го очаквах…

Сабрина отново погледна полуоблечената му любовница и се обърна към него:

— По-добре гредата да беше паднала върху теб и да ти беше смазала главата, докато правеше любов с нея, копеле такова! Как смееш! Искам да те убия, Филип! Проклет да си!

— За каква греда говориш? А, значи си подслушвала, така ли? Никак не е подходящо за дами като теб, Сабрина!

Филип не можа да продължи. Чувстваше се пълен глупак за пръв път в живота си. Как можа да му се случи такова нещо!?

— Не е подходящо за дами, така ли? Нищожество! Подлец! Ти си мой съпруг, а дори не си ме поискал!

— Е, да, а ти си ми съпруга и като такава какво правиш извън къщи, където ти е мястото?

— Тази къща е твоя, нещастно копеле, а не моя! Едва дишам въздуха в нея, но това теб не те засяга!

— По дяволите, Сабрина, какво говориш? Няма да търпя повече! Върни се веднага вкъщи! Ще разговарям с теб по-късно!

— По-късно ли каза? След като се любиш с нея, така ли? Нима ще имаш време за мен? Колко мило от твоя страна! Сърцето ми направо ще се пръсне от щастие!

— Това, което правя с нея, не е твоя работа! Ти сама ми предложи да запазя свободата си, въпреки че аз ти казах, че така и така ще бъда свободен!

— Как смееш да ме обвиняваш, че съм флиртувала с Ричард, когато през цялото време ти си поддържал връзката си е твоята любовница? Как смееш! Как смееш да ми причиняваш това! Толкова ли нищожна ме смяташ? Нищо ли не означавам за теб? И бракът ли не означава нищо за теб?

— Стига! Достатъчно! Престани да говориш такива идиотщини! Ти поиска да се омъжиш и аз се съгласих! Ти ми предложи да си остана свободен! Бракът изисква съпругата да си стои вкъщи, а не мъжът!

— Това беше тогава. Сега е друго — проплака Сабрина. — Аз те обичам. Ти си мой съпруг. Не ти е позволена предишната свобода, разбра ли! Тя е много по-красива, но ти не я проваляш нея, а проваляш мен! Не трябваше да се жениш за мен, а за нея. Това е факт, който има значение за живота ти!

— Ще приема факта така, както аз искам. Ти можеше да отидеш при Ричард или да го заведеш отново в стаята си! Не ме дразни повече, Сабрина! Върви си вкъщи! Господи, ти хленчиш като последната курва на Сохо!

Сабрина онемя. Гледаше го и не можеше да повярва на ушите си.

— Копеле! Аз те заварих с любовницата ти, а ти смееш да ме наричаш курва?!

Тя се нахвърли върху него и започна да го удря с юмруци колкото сили имаше.

Мартине се изправи, поклати глава и отново седна.

Филип сграбчи жена си за ръцете и я поведе към съседната стая. Затвори вратата с ритник и разтърси Сабрина.

— Спри, Сабрина, чуваш ли ме!

Тя се освободи от него и се дръпна назад.

— Твоето поведение е непростимо. Няма да го обсъждаме сега. Ти ще си тръгнеш оттук или наистина ще ме накараш да те изпратя в имението Динуити, за да разбереш къде ти е мястото!

— Моето място, така ли? Е, поне разбрах колко много ме зачиташ. Аз не струвам и пукната пара за теб, Филип! Това ми стига. Толкова ли не можеш да ме разбереш?

— Стига ми да те ударя.

Сабрина го ритна в слабините. Той само я погледна.

— Аз съм мъж. Не трябваше да ме риташ там — едва успя да каже Филип и се сви от болка.

Сабрина избяга от стаята, профуча край любовницата му и се втурна навън.

Няколко минути по-късно Филип си мислеше, че е по-добре да умре, отколкото да търпи тази ужасна болка. Беше готов да убие Сабрина…

Той се изправи колкото сили имаше и се повлече към спалнята.

— Господи, защо си толкова блед?

— Удари ме в слабините.

— Малката беше много разгневена.

— Ще я накарам да съжалява за това!

— Да не би да я набиеш? Филип! Та тя е толкова малка! Няма да е честно. Освен това ти си джентълмен, а джентълмените не удрят съпругите си.

Филип беше вече до вратата, когато я чу да казва:

— Тя те обича, Филип. Толкова пъти ти го каза.

— Глупости, това беше детинско увлечение, което едва ли съществува вече, след като я обладах три пъти за една нощ и не и доставих никакво удоволствие. Казва го просто по навик. Сега отивам да я убия. Винаги ще бъда свободен да правя каквото си искам. Ще се върна по-късно, Мартине.

Мартине седна на леглото и се замисли.

Десет минути по-късно виконтът пристигна у дома. Нареди да заведат коня му в конюшнята и влезе в къщата.

— Къде е виконтесата — извика той на Грейбър, докато се качваше по стълбите.

— Върна се преди няколко минути, милорд. Предполагам, че е в спалнята си.

Филип застана пред вратата й, натисна бравата и се опита да отвори. Не можа. Беше заключено.

— Отвори вратата, Сабрина!

— Върви си, Филип. Върни се при Мартине. Не искам да те виждам повече. Махай се!

— Ще се върна при Мартине, когато аз пожелая, разбра ли? Отвори проклетата врата! — изкрещя с всички сили той и ритна вратата, но нищо не се получи.

— Махай се, Филип, върви си!

Филип ритна още веднъж вратата и тя се разпадна. Сабрина стоеше до прозореца, гледаше го и едва си поемаше дъх.

— Махай се, Филип, върви си!

Филип тръгна бавно към нея. Лицето му бе потъмняло от гняв.

Сабрина протегна ръката си. Държеше камшик за езда.

— Стой далече от мен, Филип, или ще те ударя, заклевам се!

— Единственото нещо, от което ще стоя настрани, е твоето проклето коляно.

— Не се шегувам, Филип, махай се!

Сабрина замахна с камшика и го удари.

— Опитай още веднъж, малка вещице!

Той се втурна към нея, но тя се изви и го плесна още веднъж с камшика. От удара ръкавът му се скъса. Филип побесня. Улови я за ръката и силно я дръпна, но тя се приготви да го ритне отново и той се извъртя. Коляното й попадна в бедрото му. Той сграбчи здраво двете й ръце.

— Не мога да повярвам, че ме удари!

— В слабините или сега?

Той съзря камшика. Тя щеше да го удари отново, ако не й го вземеше веднага. После се вгледа в лицето й — беше бледо, очите — яростни, устните — стиснати. Леко я помилва по лицето и каза тихо:

— Какво става с нас, Сабрина?

Тя не му отговори.

— Никога не съм искал да ти причинявам болка, никога не съм искал да те наранявам. Винаги съм мислел само да те закрилям, а ето какво се получи. Защо стана така?

— Не знам, но не мога да те понасям повече. Наистина не мога, Филип.

— Ти ме съсипа като мъж.

— Бях ядосана. Съжалявам, не бих го направила отново. Ти беше с нея.

— Имах си причина.

— Знам каква е причината.

Той въздъхна и я пусна, наведе се и взе камшика.

— Ти си знаела, че ще дойда. С това ли щеше да се защитаваш?

— Нямах нищо друго. Когато бяхме във вилата, ти ми обеща да ме научиш как да се защитавам. Нямахме време за това тогава. После забрави.

— Да, предполагам, че е така, но ако те бях научил, не мога да си представя какво щеше да направиш там, в дома на Мартине.

— Махай се, Филип, аз наистина не искам да те виждам. Моля те, върви си.

— Да — промълви той най-накрая. — Мисля, че наистина нямаме какво да си кажем повече.

Обърна се и излезе. Камшикът плющеше по ботушите му.

Сабрина се изправи до камината и се загледа в пламъците. Той беше прав. Наистина нямаха какво повече да си кажат.