Катрин Каултър
Сабрина (22)

Глава 22

Лондон. Три седмици по-късно.

— Аниса, позволи ми да те поздравя! Твоята племенница е такова чаровно момиче, а пък аз бях чула, че е малко високомерна, дръзка и арогантна. Разбира се, арогантността е необходимо качество, стига да не се прекалява. Винаги съм казвала, че е хубаво човек да бъде поне малко арогантен. Бях чула също, че е прекалено слабичка, направо кокалеста, но на това може и да не се обръща внимание, като се има предвид зестрата й. Поне слабостта не е засегнала гърдите й и човек може да се надява, че при теб ще понапълнее. Какво ще кажеш?

Аниса Баресфорд се вгледа в Лусила Мортън. Много й се искаше да я зашлеви заради глупавите й приказки, но Лусила имаше пари, което означаваше власт, а и бяха добри приятелки още от детинство. Аниса се примири, усмихна се и кимна одобрително. Ще дойде и нейният ред, помисли си тя и каза на глас:

— Права си, Лусила, казах го на милата ми Сабрина. А забеляза ли очите й? Видя ли какви невероятни очи? Виолетови! Никое друго момиче няма такива красиви очи. А и е много спокойна, държи се почтено и е елегантно облечена.

— Но е толкова слаба… — повтори разочаровано Лусила.

Аниса отново кимна в знак на съгласие — все още можеше да се сдържи и да бъде великодушна.

— Да, слабичка е. Нали е боледувала. Но сега вече е добре, макар че все още е бледичка.

— Бледността й идва от това, че стои все вътре. Аниса вдигна леко вежди и изчака да види реакцията на Лусила — тя бавно кимна. В този момент забеляза, че Сабрина стои до дъщеря й Доринда и сравнението никак не й хареса.

— Много по-добра е от Елизабет.

Аниса се разсмя и добави:

— Всяко момиче е много по-добро от Елизабет.

— Вярвам, че характерът на Сабрина не е като на сестра й?

— Разбира се, че не е, въпреки че тя е тук само от една седмица.

Аниса се замисли. Всъщност, ако не разговаряше с най-добрата си приятелка от детинство, сигурно щеше да каже, че Сабрина е прекалено тиха и хрисима. Беше й трудно да реши дали момичето е светица, или хитруша.

Аниса се обърна към приятелката си, решавайки да смени темата на разговор:

— Мадам Жизел направи истинско чудо от синята кадифена рокля на Сабрина. Много ми харесва този руски стил в модата, въпреки че съм малко възрастна за такива облекла.

Лусила я погледна, но не каза нищо — тя също харесваше тези рокли, но, както Аниса, беше попрехвърлила подходящата възраст.

Лейди Аниса се усмихна на племенницата си, която изглеждаше много по-спокойна, отколкото преди няколко часа. За нещастие, Сабрина приличаше на момиче, което ще заспи всеки момент. Може би трябваше да я предупреди, че няма да е лошо от време на време да се усмихва, да показва интерес или да се включва в разговора им. Това би могло да й бъде от полза за в бъдеще.

— Посъветвах я дори още малко да украси роклята, за да стане по-елегантна — добави Аниса, — но и така си е красива. Погледни какви рамене! Мадам Жизел нарочно изряза деколтето на гърба й по-ниско.

— Косата й е прекалено дълга — изплю най-сетне камъчето Лусила.

— Глупости! Косата й е изключителна като очите. Виждала ли си някога такава коса?

— Не е модерна вече.

— Червеникавокафявото винаги е било модерно — ядоса се Аниса.

— Не говоря за цвета, а за дължината. Не мисля, че някой мъж би се загледал в косата й. Сега се носят по-къси коси и съвсем естествено е да не я харесат, ако пък я харесат, значи нямат вкус.

— Да — потвърди лейди Аниса и се замисли. Тя беше препоръчала на Сабрина да я подстриже малко, но момичето не направи нищо. Никога не й беше казвала, че много й завижда за гъстата и красива коса. Нямаше да й каже и сега — това щеше да бъде нейната малка тайна.

Разговорът беше доста разпалил любопитството на лейди Лусила и тя продължи да разпитва за Сабрина:

— Каза, че момичето има наследство…

— Да, наследила е от майка си десет хиляди лири. Колкото до зестрата й — не съм уведомена с точност. Дядо й е много болен сега, но сигурно това не е попречило на щедростта му.

Лейди Лусила погледна гордо към по-малкия си син, Едуард, който все още продължаваше да си губи времето с пълното момиче на Бланш Халфорд. Когато танцът свърши, тя реши да отиде при него и да му каже как с лекота да си спечели богатство и сполука.

Аниса Баресфорд тъкмо оправяше къдриците, си, когато изведнъж замръзна и ококори очи.

— Какво означава това? Господи! Не мога да повярвам!

Лейди Лусила проследи погледа на Аниса и се втренчи във фигурата до вратата — там стоеше виконт Деренкорт, който оглеждаше вяло претъпканата с гости стая. Беше елегантен, безупречен, но ленив като гущер на слънце.

— Какво прави Филип Мерсералт тук — недоумяваше Лусила. — Аз специално попитах Джейн дали той ще дойде, защото мислех за моята мила Доринда, но тя само поклати тъжно глава. Каза ми, че той никога не ходи на такива малки партита, още повече през януари. Какво наистина прави тук? Джейн със сигурност му изпрати покана, но не очакваше да дойде.

Лейди Лусила тутакси извика скъпата си дъщеря, чийто бъдещ съпруг — ако въобще можеше да се нарече такъв — стоеше ленив и отпуснат, но сам.

Аниса Баресфорд си мислеше за виконт Деренкорт като за най-апетитния мъж, когото познаваше. Отдавна не се беше появявал — повече от година. Беше глупаво от страна на Лусила да си мисли, че Филип Мерсералт ще погледне Доринда, но Сабрина — Сабрина беше съвсем друго. Защо ли пък точно Сабрина? Е, това вече е интересно, помисли си Аниса и се отпусна доволно в креслото си — триъгълникът се затваряше…

Аниса погледна Сабрина, която точно в този момент правеше реверанс на младия граф, после махна с ръка на Филип и отново потъна в мислите си.

— Трябваше да му позволиш да те придружи, Сабрина. Не е прилично едно момиче просто така да избяга от ескорта си.

— Да, мадам, забравих — каза Сабрина и седна до леля си. Чувстваше се много уморена, беше й горещо и искаше да си легне и да спи цяла година. Чудеше се колко ли още щеше да издържи.

— Танцуваш много добре. Все пак е нещо.

— Благодаря, мадам.

— Можеш да ме наричаш „лельо“. Мисля, че няма да е никак лошо да придадеш малко живинка на гласа си, не много, естествено. Съвсем малко. Трябва да се постараеш да говориш по-енергично, макар и тихо. Нито един джентълмен не би се впечатлил от момиче, което говори и се смее силно, докато прекосява салона, но в същото време не биха се заинтересували и от момиче, което непрекъснато мълчи. Опитай се да направиш комплимент поне на един джентълмен, с когото танцуваш. Понякога е трудно, тъй като много от тях са ужасно досадни, но аз смятам, че ще се справиш.

— Ще се справя, лельо. Съжалявам, много съм уморена.

Аниса се вгледа в Сабрина — под очите й имаше тъмни кръгове, а това не беше никак хубаво.

— Ще се оттеглим след половин час, после ще си легнеш и ще се наспиш.

Сабрина искаше да каже на страхотната си леля, че е изморена не само физически. Опита се да се усмихне. Леля й остана доволна. Наведе се към нея и й прошепна:

— Никога няма да те карам да кокетничиш, детето ми, но не забравяй, че това е първото ти появяване в Лондон. Може би трябва да положиш малко повече усилия, да бъдеш по-чаровна. — Аниса се замисли и си спомни, че по същия начин бе съветвала и Елизабет. — Елизабет навремето не успя да завоюва ничие сърце тук, но това не се оказа пречка в живота й. Почти се бях отказала, когато неочаквано дядо ти ми съобщи, че ще се омъжва за братовчед си. Разбира се, аз веднага си помислих, че това е подкуп, но няма значение. Тя ще стане графиня на Монмаут. Сега трябва да се погрижим за теб.

Аниса забеляза Джейн Белфор, която съпровождаше виконт Деренкорт до Доринда Мортън, а Лусила ги следваше послушно като кученце, с трепереща от вълнение брадичка.

Аниса изпрати Сабрина да й донесе чаша пунш. На връщане я извика Джейн Белфор:

— Сабрина, позволи ми да ти представя виконт Деренкорт. Филип, познаваш лейди Баресфорд, предполагам. Това е Сабрина Евърслей, нейната племенница.

Сабрина едва задържа чашата на леля си. Знаеше, че срещата им в Лондон е неизбежна, беше й го казал той. Така и не успя да се освободи от чувствата, които все още я свързваха с него, нито да се научи как да се държи в негово присъствие. Бавно вдигна глава и го погледна в очите.

Облеклото му нямаше нищо общо с дрехите, които носеше през онези пет дни, докато се грижеше за нея. Тя също не беше облечена както тогава. Филип се наведе към ръката на леля й изключително изискано и каза:

— Лейди Баресфорд! Сабрина, удоволствие е да те видя отново.

Нежността в гласа му беше нещо ново за нея. Не си спомняше да й беше говорил с този тон в дните, през които се грижеше за нея. Тя само кимна, нямаше сили да каже нито дума.

— Какво става, милорд? Защо имам чувството, че се познавате е моята племенница?

Аниса недоумяваше какво точно беше станало, но забеляза, че Сабрина стои безмълвна и тиха, като че ли беше онемяла.

— Срещнахме се веднъж за много кратко, милейди — уточни Филип, стараейки се да откъсне очи от Сабрина и да погледне леля й, която винаги му се беше струвала много досадна и все се опитваше да я отбягва. — На едно коледно парти в Морленд.

— Ах, да, имението на Чарлз Аскбридж — усмихна се отново лейди Баресфорд. — Сестрата на Чарлз, милата Маргарет, се омъжи за сър Хю Дрекмор, нали? Бях много доволна, когато чух за женитбата й. Маргарет винаги беше на заден план, а майка й се беше отчаяла, че не ще може да я омъжи. Как се чувства тя сега, милорд?

Филип си спомни щастливата усмивка на Маргарет, когато съпругът й Хю се появи в Морленд един ден преди Коледа. Спомни си как той я вдигна на ръце, как я целуваше и как се смееше. Заради него Филип би отишъл и в ада, той му беше истински приятел.

— Много добре, мадам.

Оркестърът, който беше разположен в ъгъла на салона, засвири някакъв весел танц.

— Искаш ли да танцуваш с мен, Сабрина?

— Да, милорд — отговори бързо Сабрина и сложи ръка на рамото му. — Може ли, лельо?

— Разбира се, детето ми, иди да се забавляваш.

Докато виконтът се отдалечаваше със Сабрина, лейди Баресфорд изведнъж бе обхваната от безпокойство. Виконтът бе чаровен и красив млад мъж, доста богат, но се ползваше с лошо име — знаеше се, че него никой не може да го оплете в мрежите си. По-късно трябваше да предупреди Сабрина, че той не би се оженил все още, тъй като е достатъчно млад и не му се налага да мисли за наследник. Разбира се, никой не знаеше каква ще бъде съдбата му.

Да, трябваше да поговори със Сабрина. Нямаше смисъл да си губи времето с него. Без съмнение, племенницата й едва ли беше срещала мъж като Филип Мерсералт. След като той я нарече с малкото й име, значи се познаваха много добре — ето това беше най-интересното!

Филип говореше нежно. Устните му бяха на не повече от инч от ухото на Сабрина.

— Колко жалко, че все още не можеш да танцуваш валс.

— Мога. Дядо беше наел учител по танци за мен и Елизабет точно преди сватбата й.

— Не, не това имах предвид — прекъсна я Филип и я погледна в очите. — Трябва да получиш позволение, за да можеш да танцуваш валс в Лондон.

— От кого?

— От благодетеля на Алмак. Леля ти поиска ли разрешение вече?

— Не зная, не ми е казвала — отвърна Сабрина, без да откъсва очи от него. Филип също я наблюдаваше непрекъснато. Сабрина не можа да се овладее и преглътна, после леко се наклони към него. Тъкмо се допираше до гърдите му, когато той леко я отблъсна.

— Не мога, Сабрина, колкото и да го искам… не мога…

Сабрина го погледна учудена, недоумявайки защо постъпва така. Усети непозната болка и объркване. Ето това тя въобще не беше очаквала. Не го разбираше. Откъде, по дяволите, се бяха появили тези странни усещания?

— Защо?

Бяха толкова близо един до друг, а тя беше облечена във всичките тези ужасни дрехи. Разбира се, изглеждаше прекрасна в тях, но проблемът не беше в това. Той все още я помнеше така, както я беше видял, когато трябваше да я съблече напълно, за да я спаси. Помнеше всеки сантиметър от тялото й… Изведнъж дочу гласа й. Филип каза това, което мислеше в момента:

— Един истински мъж никога не се отказва от една дама от страх, че тя би могла да го компрометира. Нямам намерение да говоря повече за това, то е прекалено лично, но ти по-добре не ме дразни.

— Не мога да разбера. Защо казваш, че те дразня?

Филип въздъхна.

— Разбира се, че не можеш. Нека оставим това за друг път, а сега те моля да танцуваш с мен.

Така разговорът беше приключен. Сабрина се усмихна и се остави на музиката. Разделиха се, но това беше само за миг. Тя направи реверанс и застана в редицата, където бяха всички дами. Най-напред подаде ръка на един джентълмен, след това на друг. Всичко това я напрегна и умори. В края на танца не й беше останала никаква сила. Тогава усети ръката му на рамото си.

— Мисля, че все още много бързо се уморяваш.

— Да, така е, но въпреки това с всеки изминал ден се чувствам все по-добре.

— Не бих искал да те върна веднага при леля ти. Желая да поговорим. Имаш ли нещо против да ти донеса чаша пунш? Ще те освежи.

Сабрина кимна, сложи ръката си върху неговата и така преминаха през голямата зала, на път за трапезарията. Няколкото дълги маси бяха изящно подредени. На тях имаше всичко — от стриди до ябълков пай.

— Гладна ли си?

Сабрина отново кимна. Филип й поднесе пълна чаша, взе шампанско за себе си и вдигна тост:

— Да пием за Лондон и за твоя успех тук, който вече е очевиден!

Сабрина отпи от пунша. Сладко и приятно. Вдигна отново чашата и каза:

— Да пием за света, който няма нужда да бъде променен! Твоят успех е повече от очевиден!

— Не, Сабрина, просто светът все още не те е разбрал.

— Да не искаш да кажеш, че ще го обявиш на всеослушание?

— Не, не е необходимо. Твоят свят все още е прекалено крехък. Стъклен. Само едно малко камъче или една лоша дума и той ще се срути.

— За какво говориш? Какво означава това? Направила ли съм нещо лошо? Леля ми непрекъснато говори, че аз само трябва да се усмихвам и да кимам. Не, Филип, не е честно.

Филип само кимна безпомощен.

— Толкова невинно създание си, Сабрина! Нима очакваш, че новината ще бъде пропусната? Че няма да бъде разгласена? Въпрос на време е. Получи ли писмото ми?

— Да, тази сутрин — усмихна се Сабрина. — Много ти благодаря, Филип!

— Надявам се, че си спряла да се тревожиш.

— Може да се каже.

— Лъжеш ме, но няма значение. Както ти писах, дядо ти се възстановява, макар и много бавно. Изглежда графът е упорит и твърд. Твоят алчен братовчед Тревор ще трябва да почака още доста, преди да поеме властта. Има и нещо, което не ти писах, в случай че леля ти прочете писмото — графът не вярва на Тревор.

Лицето на Сабрина помръкна. Тя вдигна очи към Филип и попита:

— Какво направи?

— Отидох в имението Монмаут и се срещнах с негодника. Изясних му всичко много добре.