Катрин Каултър
Сабрина (18)

Глава 18

Чарлз не остана за обяд. Двамата с виконта решиха, че трябва веднага да уведомят дядото на Сабрина да спре издирването. Около два часа по-късно Филип чу стъпките й от горния етаж. Приготви подноса и тръгна към стаята й.

Чудеше се кого повече трябва да съжалява — себе си или нея. И двамата бяха хванати в капан от общественото мнение. Нямаше никакъв изход — нито за него, нито за нея. Той бе направил всичко, за да спаси едно клето момиче от смърт, а сега трябва да го вземе и за съпруга. Съпруга…

Не искаше да има съпруга. Все още беше млад. Харесваше му животът такъв, какъвто е. Правеше всичко необходимо, за да си доставя удоволствия тогава, когато иска. Роан Карингтън се беше оженил и непрекъснато говореше, че е много доволен. Това ужасно дразнеше Филип. Известно време дори му завиждаше, ако трябва да бъде откровен. Разликата беше, че той сам си бе избрал жената, за която да се ожени. Никой не го беше наставял и никакви обстоятелства не го бяха принуждавали да се жени. А той нямаше никакъв избор. Не беше подлец. Нямаше да позволи някой да съсипе живота на идна млада и порядъчна дама, след като в неговата власт бе възможността да й помогне.

Когато стигна спалнята й, Филип почти бе приел последствията като нещо добро и приятно. Дори реши, че името на Сабрина е подходящо — Сабрина Мерсералт, виконтеса Деренкорт. Звучеше много добре. Нямаше да е толкова неприятно да се ожени за нея. Тя имаше уникални очи — тъмносини, почти виолетови; беше повече от хубава — направо красива! Как ли щеше да реагира, когато й каже, че знае всичко за нея, замисли се Филип. Тя наистина беше много упорита и своенравна, дори проявяваше инат. Ето това не му харесваше у нея — инатът. Щеше да излезе добра съпруга, ако можеше да я контролира. Разбира се, нали точно това му трябва на един мъж, какво значение има коя точно е жената. Още повече че Сабрина беше много по-добра от Илейн, в това беше абсолютно сигурен, или поне се молеше да е така. Сабрина беше жизнена, весела, умна. Да, всичко ще бъде наред. Колкото по-скоро тя стане негова съпруга, толкова по-добре.

Филип прекрачи прага на спалнята й. Сабрина беше застанала с гръб към него и гледаше през прозореца. Мека следобедна светлина изпълваше стаята. Косата й блестеше и слънчевите лъчи играеха по нея като пламъчетата на огъня в камината.

След като се оженят и тя стане негова законна съпруга, той ще й каже, че не е имал никакво намерение за брак. Тя сигурно ще го разбере. Техният съюз няма да бъде по любов, а поради стеклите се обстоятелства. А той ще продължи да си живее както досега.

Сабрина се обърна към него и затвори очи. Вдишваше въздуха, като че ли искаше да долови някаква миризма, после каза:

— Сигурна съм, че улових уханието на хляба на виконта. Не ме интересува как изглежда, ще го изям целия.

Филип се усмихна, но този път я гледаше с други очи, по различен начин. Остави подноса до леглото й и каза:

— Изпекох ти пресен хляб.

На подноса имаше супа, купичка с мед и хляб, с който Сабрина се зае веднага, щом седна. Господи, колко бързо се хранеше! Той дори не успяваше да следи ръцете й. А беше толкова слаба, че чак се разтревожи. Когато я заведе в имението Динуити, ще накара готвача си да готви специално за нея. Ще я поглези малко, но Сабрина ще трябва да внимава да не напълнява много. Също както той внимава, когато се завръща вкъщи.

Тя все още дъвчеше бързо. Той не се стърпя и каза:

— Ако искаш, изяж всичко, което е на подноса. Сега може, но те съветвам да внимаваш — не искам съпругата ми да е дебела.

Сабрина тутакси спря. Втренчи се в него, разтърси глава и преглътна. От голямата хапка се задави. Изпи цяла чаша вода. След това остави всичко на подноса и отново втренчи очи в него. Остана така известно време, после каза:

— Извини ме, Филип, сигурно погрешно те разбрах. Какво каза преди малко? Може би ще го повториш, за да мога да разбера какво точно имаш предвид.

— Както желаете, лейди Сабрина.

— Нали ти казах да не ме наричаш така.

— Много добре. Можеш да си останеш така още малко — каза той, седна до нея и взе ръцете й в своите — пръстите й бяха лепкави от меда. — Сабрина, ще се омъжиш ли за мен? Ще станеш ли моя съпруга? Познаваме се едва от пет дни, но мисля, че можем да живеем заедно и да се разбираме. Какво ще кажеш?

— Да се омъжа за теб? — повтори тя, без да откъсва очи от него.

— Да, само ме изслушай. Разбирам, че знаем прекалено малко неща един за друг, че имаме понякога разногласия, но те са свързани с болестта ти, а тя скоро ще отмине. Ти трябва да ми се довериш и да ми кажеш цялата истина. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Ти не се чуваш какво говориш! Защо искаш да се ожениш за мен? Та ти не ме познават въобще, нямаш никаква представа коя съм, каква съм и …

— Знам достатъчно. Сега ми отговори! Ще се омъжиш ли за мен?

Сабрина продължаваше да го гледа с недоумение, опитваше се да разбере защо постъпваше така, какъв смисъл имаше да прави това. Изведнъж се сети, че ако се съгласи, ще може завинаги да се освободи от Тревор и Елизабет, ще може да навестява дядо си, без да се тревожи, че някой от тях ще му причини болка, и няма да зависи от леля си Баресфорд, която Елизабет наричаше „старото куче“. Но защо Филип искаше да се ожени за нея? Каква беше причината?

— Не, Филип, разбира се, че няма да се омъжа за теб. По-добре ще бъде, ако ми кажеш защо реши да ме попиташ? А, разбирам. Господи, аз сигурно сънувам. Извини ме, явно главата ми се е замаяла от дългия сън. Сигурно искаш да ме предпазиш от нещо, но аз те уверявам, че няма никаква причина за това. Поне засега.

— Имаш нужда от помощ повече, отколкото моята котка Доркъс, когато си беше счупила крака, Сабрина.

— И защо си е счупила крака?

— Не е важно. Забрави какво ти казах. Доркъс живя щастлива цели пет години след това, щеше да навърши двадесет, когато умря. Сега да се върнем на въпроса — Ричард Кларъндън ли предпочиташ за съпруг, Сабрина? Той е маркиз и със сигурност е много по-богат от мен.

Сабрина отново втренчи поглед в него. Гласът й едва се чуваше:

— Ричард? Ричард Кларъндън? Разбира се, че не го предпочитам. Та аз едва го познавам. Истината е, че той ни посещава много често през лятото. Господи, ти откъде знаеш за Ричард?

— Чарлз Аскбридж беше тук.

Сабрина бавно кимна и без да осъзнава, натроши останалия хляб.

Значи той знаеше всичко за нея.

— Да, Чарли ми каза. Точно той ми спомена Кларъндън и аз си спомних откъде ми е толкова позната фамилията Евърслей. Отначало си мислех, че я свързвам с баща ти, но не е било така. Ричард ми беше казал преди около три седмици в Лондон, че иска да се ожени, но трябва да изчака, докато годеницата му навърши осемнадесет години. Умишлено споменах името му, за да видя какви чувства изпитваш към него. Ако наистина го обичаш, защо просто не се омъжиш?

Филип стана и отиде да седне на стола до леглото й — на него беше прекарал последните пет нощи.

— Да, вече разбираш какво искам да ти кажа, нали? Горкият Чарлз, ако само го беше видяла как изглеждаше, когато влезе тук и те завари да спиш в скута ми, ако можеше да го видиш как ме гледаше ококорен, а на мен ми се искаше да му извия врата…

— Защо?

— Защо беше тук ли? Защото той е собственикът на тази вила, а икономът му се уплашил да не би да са влезли крадци и отишъл да го извика. Така Чарлз дойде и ни видя. Не беше много изненадан, че вижда мен, но беше шокиран, че вижда теб — направо онемя, цели три минути стоя и гледа, като че ли не вярваше на очите си. И така, Сабрина, Чарлз отиде да предаде на дядо ти, че си добре и се връщаш в имението Монмаут.

Изведнъж Сабрина пребледня.

— Не, не мога да се върна, Филип, не мога! Не искам! Не можеш да ме накараш насила да се върна там!

— Време е да ми кажеш истината, Сабрина! Време е да ми кажеш всичко за Елизабет и Тревор. Защо дядо ти не е могъл да те защити?

Той знаеше всичко, но искаше да го чуе от нея самата.

— Не е необходимо да ти казвам нищо повече.

— Доверието е много ценно, Сабрина, и аз искам ти да ми се довериш. Знам, че Тревор е племенник на дядо ти и негов наследник, знам също и че е женен за сестра ти Елизабет, която е по-голяма от теб. Това, което не знам, ще ми кажеш ти. Трябва да знам всичко, за да мога да те защитя.

— Аз наистина се надявах, че Елизабет ще бъде щастлива…

Филип замълча. Само кимна, сложи ръце в скута си и зачака нейното обяснение.

Докато говореше, Сабрина го гледаше право в очите:

— Тревор се опита да ме изнасили… но ти вече знаеш това.

— Да, по-важното е, че не е успял. Сега ми разкажи и останалата част.

— Когато дойде за първи път в имението Монмаут, беше много добър, чаровен, грижеше се непрекъснато за Елизабет, но за нея винаги най-важното е било да стане графиня на Монмаут. Тя направо тържествуваше, нямаше по-щастлив човек от нея на земята. Никой обаче не успя да забележи, че под красивата осанка на Тревор се крие нещо друго — тя замълча за миг. Докато говореше за него, на лицето й се изписа страх и ужас. — Той е малко странен — много красив, строен, с добри обноски, но някак си изглежда мекушав, прилича на жена… Истината е съвсем друга. Всъщност той е жесток и злонравен, изпитва удоволствие, когато причинява болка. Беше ме проследил до залата с портретите, която е най-отдалечената стая в цялото имение. Почти щеше да ме изнасили, но се беше превъзбудил и не успя… не можа…

— Имаш предвид, че той…

— Да, предполагам, че това, което си мислиш, е същото, което искам да ти кажа. На панталоните му имаше голямо петно, беше останал почти без дъх, безсилен, не можеше да се помръдне…

Господи, добре че това копеле е изгубило контрол над себе си!

— Да, разбирам. Продължавай.

— Аз го ударих, но не чак толкова силно. След това той… ами… изпадна в… и аз избягах.

— Искаш да кажеш, че не си взела един от портретите, за да го халосаш?

— Не, ако само ми беше дошло наум, щях да го направя, но аз бях прекалено уплашена. Голяма страхливка съм. Това е.

— Не, не си страхливка. Но си се изплашила до смърт. Това е съвсем разбираемо.

Филип усещаше как гневът бушува във вените му, но така нямаше да може да й помогне. Беше му трудно да говори спокойно.

— Какво направи след това?

— Отидох при Елизабет и й казах какво е направил Тревор. Дори й го доказах. Той ме беше удрял по лицето и цялата бях зачервена, но тя не ми повярва. Тогава разбрах, че тя никога не ме беше обичала…

Ревност, помисли си Филип. Тази кучка е ревнувала, предпочела е да спаси копелето, вместо да се погрижи за малката си сестра. Гневът отново го обземаше. Не искаше обаче Сабрина да го види разярен.

— Елизабет ми каза, че ако отида при дядо и му споделя тази нелепа история, тя ще се закълне, че аз съм се опитала да прелъстя онова копеле. Подчерта, че и двамата са против мен, а Тревор е наследникът на дядо. После ме предупреди, че такава новина би могла да убие дядо, а ако това се случи, то ще бъде изцяло по моя вина. Тогава разбрах, че не мога да остана повече в имението Монмаут. Тревор ме беше заплашил, че ще дойде през нощта в спалнята ми. Не можех да остана повече. Трябваше да се погрижа за дядо, пък и трябваше да се погрижа за себе си. — Сабрина вдигна очи и го погледна. — Още не беше завалял снегът и аз реших, че ще успея да стигна до Борамууд навреме, за да се кача на дилижанса до Лондон. Тогава се изгубих. Явно съм паднала в безсъзнание, а ти си ме намерил.

— Когато се върнеш в имението, няма да бъдеш сама аз ще съм с теб. Естествено разбираш, че имам голямото желание да убия Тревор със собствените си ръце.

— Да, затова не исках да знаеш какво се е случило. Филип, опитай се да разбереш, той ще бъде следващият граф на Монмаут. Няма друг мъж в рода, който да може да наследи титлата. Не трябва да го убиваш! Обещай ми, че няма да го направиш, Филип!

— Стискам зъби, засега ще се въздържа — отсече той и протегна ръце, за да вземе ръцете й. — Обещавам ти, въпреки че ми е много трудно. Но когато се върнем, аз ще бъда до теб. Няма да те изпускам от погледа си. Ако се съгласиш да станеш моя съпруга, аз ще те измъкна от този ужас само след седмица.

— Да се омъжа за теб? Защо? Не, никога няма да го направя! Никога! Няма да е справедливо, нито ще е честно. Благодарна съм ти за всичко, което си направил за мен. Ти спаси живота ми, непрекъснато се грижеше за мен и ме гледаше, но аз не искам да се връщам в имението. Моля те за последен път — помогни ми да стигна до Борамууд, за да се кача на дилижанса и да отида в Лондон при леля Баресфорд. Това е единственото разрешение, най-доброто… Това е последната ми молба, въпреки че ти не ми дължиш нищо.