Катрин Каултър
Сабрина (10)

Глава 10

— Моля те, запали огъня! Много е студено!

Филип придърпа Сабрина по-близо до себе си. Усещаше тежкото й накъсано дишане във врата си, дори можеше да каже, че усеща болката й при всяко вдишване и издишване. Косата й се беше разплела. Беше се постарал да я прибере. Филип приглади къдриците. Момичето се беше сгушило и продължаваше да се приближава до него, за да търси топлина. Ръцете й бяха вкопчени в ризата му, краката й бяха силно притиснати до неговите. Филип изпитваше странно влечение към нея. Същото чувство се беше появило още когато сваляше дрехите й, за да я изтърка с хавлията, но това нямаше значение сега и той отново пропъди тези мисли от главата си. Трябва да се контролира! Спомняше си за Лусиус и се опитваше да действа така и със Сабрина — стараеше се да отнеме температурата й. Само че Сабрина беше много по-малка от Лусиус. Нежно допря устни до челото й. Нямаше никакво желание да тръгва за Лондон за коледните празници, но сега знаеше, че ако не беше тръгнал, нямаше да я срещне и тя сигурно щеше да умре, а той не искаше това. Повече от всичко искаше тя да се усмихва, да вижда живот в тези невероятни виолетови очи, да я чува да говори. Не искаше да споделя важни неща, а просто да казва всичко, което си мисли. Нищо друго нямаше значение, само тя да бъде добре. Той се наведе и отново я целуна. Не, повече никога нямаше да се оплаква. Никога не беше вярвал в съществуването на външни сили, които променят изцяло живота на човек, запращайки го в съвсем неочаквана посока. Да, винаги си беше казвал, че човек сам е господар на съдбата си. Сега обаче осъзна, че е грешил. Съдбата го беше насочила към мястото, където лежеше Сабрина и той прие отговорността да се грижи за нея. Чудеше се колко много ще се промени животът му занапред…

 

 

Събуди се на сутринта целият облян в пот. Беше се схванал. Едва не извика от болка, когато реши да се облегне на рамото си, но веднага забрави изтръпналата си ръка, тъй като видя, че Сабрина също се е изпотила. Идваше му да вика от радост. Треската й почти беше преминала.

— Можеш да се потиш колкото си искаш, скъпа — каза той и я целуна по челото.

Бавно се измъкна от леглото. Сабрина се търкулна на неговото място, без да се събуди. Той застана тихо до нея и се заслуша в дишането й — беше по-спокойно и тихо.

— Този път победата е моя!

Думите му бяха единственият звук в тихата стая. Филип постоя още малко, наблюдавайки равномерното й дишане. Почувства се по-щастлив от всякога — чувство, което доста отдавна не беше изпитвал. Всъщност така се беше чувствал, когато Сузана и Роан го посетиха в имението Динуити и му предложиха това пътуване. Да, сега можеше да каже, че е изключително доволен от себе си.

В стаята стана студено. Филип запали камината, но непрекъснато следеше Сабрина с поглед, за да е сигурен, че все още диша.

Докато момичето спеше, виконт Деренкорт стопли вода, за да изпере дрехите си в кухнята. Най-напред реши да се изкъпе. После погледна отчаяно купчината с мръсни дрехи, но за съжаление нямаше друг избор. Без да мисли повече, ги сложи във водата и затърка усилено. Ако можеше да го види отнякъде сега Дъмблър, сигурно щеше да се посмее от сърце.

Когато свърши, реши да простре дрехите по облегалките на столовете, които бяха наредени около голямата дървена маса. След това облече единствената си чиста риза, обу си бричове и се качи горе, за да види „пациентката“ си.

Момичето все още спеше, обърнато на една страна. Челото й беше студено, но халатът бе целият мокър от изпотяването. По дяволите, дори не беше и помислил за това. Леко я надигна, надявайки се, че няма да я събуди. Притесняваше се не само защото беше мъж, а най-вече защото не можеше да се стърпи да не я гледа и да не я докосва. Стараеше се ръцете му да бъдат колкото се може по-далеч от нея, стискаше зъби и се мъчеше да бъде разумен. А тя? Толкова красива! По страните й имаше руменина, косата й беше малко по-светла от Венериното хълмче. Искаше му се да го докосне, да докосне кожата й, тялото й… Не можеше да не погледне красивите й гърди — бяха невероятни… Не, не беше хубаво от негова страна! Загледа се в краката й — изваяни! Изведнъж се засмя сам на себе си, не успя да се сдържи и каза:

— Извини ме, скъпа, опитвам се да се въздържам. Прости ми; моля те! Не мога да устоя да не те гледам!

Момичето само простена насън, което в никакъв случай не беше отговор, но въпреки това влечението му си остана.

Филип я покри с бяла мъжка риза. Дрехата стигаше почти до бедрата й — изглеждаше много красива така. Помисли си, че ще му се наложи да изпере и двата халата, с които я беше облякъл още в началото, въпреки че се съмняваше дали кадифето ще може да се почисти. Погледна отново лицето й — беше спокойно. Това лице му беше познато — то бе най-скъпоценното за него. Нямаше никаква представа коя е тя — блудница, дяволска лъжкиня или светица. Когато за кратко разговаря с нея, му се стори, че е възпитана, умна, гласът й бе тих и нежен, но това нищо не доказваше. От собствен опит знаеше, че човек е способен на всичко, дори да заблуди най-близките си. Както стана с Илейн. Илейн. Не беше си спомнял за нея много отдавна. Всъщност спомняше си единствено когато се срещаха случайно на някое събиране на висшето общество в Лондон и тайно се надяваше да не е щастлива, защото си го заслужаваше.

Сабрина все още спеше. Храна! Трябваше да приготви нещо за ядене. Може би малко хляб. Поне два хляба, ако това, което приготви, можеше да се нарече хляб. Реши, че ще е по-добре да го опече във фурната. Чувстваше се много горд. Нямаше никакво значение, че беше поизгорял по краищата, все пак можеше да се яде. Какъв човек беше станал напоследък! Правеше толкова много неща, че винаги можеше да оцелее! Жалко за вида на хлябовете — приличаха на два сиво-кафяви камъка, точно такива работниците използваха, за да поправят старинната часовникова кула от времето на Елизабет до имението Динуити. Почти цяло лято им помагаше, докато най-сетне реши, че ще построи още една кула. Жалко, че все още не беше я започнал. Вероятно причината за това бе емоционалният шок, който преживя след всичко, което се случи в Шотландия с Роан и Сузана Карингтън. Не, сега не е време да си спомня онова чудновато преживяване. Може да го отложи за по-късно вечерта, когато ще бъде сам, ще си пийва бренди в кабинета, ще гледа огъня в камината и ще си мисли за неща, които само един мъж може да си представи.

Филип отчупи малко от изгорелия край на хляба. Не беше лошо на вкус. Спомни си за вкуса на ястията и хляба, които главният му готвач приготвяше — едва ли можеше да се сравни с него, но това сега нямаше значение. Все пак можеше да се яде.

Тя още спеше. Това никак не го тревожеше, защото именно сънят щеше да я излекува най-бързо. Филип внимателно зави хлябовете в две кърпи и ги остави на полицата в кухнята. След това сложи палтото си и отиде в конюшнята да нагледа Таша. Когато излезе навън, вятърът изведнъж се изви и го грабна в ледената си прегръдка. Сняг посипа цялото му лице. Единственото му успокоение беше, че никоя виелица не продължава дълго, поне в Англия. Огледа пътеката, която се извиваше покрай къщата. Приличаше на бяла панделка, завързана около нея.

Таша изцвили, щом го видя да влиза. Той я погали по главата и се засмя, тъй като тя го побутна по гърба.

— Да, знам, че ти е скучно и си отегчена до смърт, но сега не мога. Само още няколко дни трябва да изтърпиш, после ще можеш да препускаш — нежно каза Филип и погледна празната кофа. — Още няколко дни ще ядеш овес, а после ще имаш толкова много храна, че само ще пъшкаш.

Филип взе кофата, напълни я с овес и сено, гребна с друга кофа сняг, за да може да се разтопи и да има прясна вода за Таша. Беше му толкова весело, че чак запя на връщане към къщата. Снегът почти пълнеше ботушите му, но той само се усмихна и изтръска дрехите си. Господи, ако Сабрина не се събуди, ще вземе да почне да си говори сам или в най-лошия случай — с мебелите.

Почти беше приключил с ремонта на вратата, която трябваше да разбие, за да могат да влязат, когато дочу шум от горния етаж. Бързо захвърли бялата престилка и се втурна по стълбите нагоре, прескачайки стъпалата по две, по три. Сърцето му щеше да изскочи от напрежение.

Блъсна вратата и се закова на място. Сабрина се беше изправила до леглото, подпирайки се на завивките, за да не падне. Лицето й беше бледо, дишането отново затруднено, косата й бе разпиляна на раменете. Беше слаба и цялата в пот.

— Какво, по дяволите, правиш?

Тя се вгледа в него — лицето й стана още по-бледо.

— Не мога да се върна в леглото веднага.

— И защо не?

— Къде е тоалетната, знаеш ли?

— Зная, но бих предпочел да ме извикаш, преди да ставаш от леглото.

— Но аз дори не те познавам. Всъщност зная кой си. Ти си мъж. Не искам да ми помагаш, когато имам нужда да отида до тоалетна. Не е прилично. Много е унизително.

— Добре. Ела да те заведа. Когато станеш готова, просто ме повикай, за да те върна обратно в леглото. Сигурен съм, че силата ти е като на муха.

— Точно толкова ми трябва!

Когато Сабрина се върна в леглото, той й помогна да се завие и седна до нея. След това по навик сложи ръка на челото й.

— Край с треската. Никаква следа от нея. Вече си по-добре и не трябва, да ми създаваш грижи — ще си почиваш, ще лежиш спокойно, за да можеш да се възстановиш напълно, Сабрина.

— Ти знаеш името ми — възкликна учудена тя. Очите й странно блестяха.

На Филип много му се искаше да й каже, че знае още много неща за нея, например, че има белег по рождение на лявото бедро, но не посмя и само се усмихна.

— Да, дори знам как те наричат за по-кратко — Бри. Не помниш ли, че аз съм Филип? Нямам друго име, освен когато неприятелите ми ме наричат „копеле“.

— Спомням си. Къде сме?

Филип се усмихна и протегна ръка, за да приглади косата й и да сложи кичурите зад ухото й.

— Благодаря на господ, ти отново се връщаш към живота! Колкото до това къде сме, аз също нямам никаква представа. Тази част на Йоркшир ми е съвсем непозната. Не си ли спомняш какво ти бях казал? Аз те открих в гората, затрупана под снега. Преди това бях минал покрий тази вила и затова те донесох в нея. Тук сме вече два дни. Няма никакво значение къде точно се намираме — важното е, че е топло.

— А вие какво правехте в гората, господарю?

— Господарю?! Ти откъде разбра, че съм господар? Може да съм търговец или нещо друго.

Филип недоумяваше откъде беше разбрала. Дали не й беше казал вече, че е виконт Деренкорт? Не, не си спомняше. Погледът на Сабрина беше насочен към лявата му ръка.

— Имате пръстен с печат — всеки би го забелязал.

Филип се усмихна. Наистина рубинът на пръстена беше голям, той се предаваше от баща на син в тяхното семейство, както и при всички знатни фамилии в страната. Цели триста години неговият род е бил мощен и властен.

— Много си наблюдателна, Сабрина, ще го запомня. Разреши ми да ти се представя. Казвам се Филип Мерсералт, виконт Деренкорт. От имението Динуити, недалеч от Оксфорд.

Като че ли някаква искрица проблесна в очите на Сабрина. Дали пък не го познаваше отнякъде? Момичето не каза нищо, само сведе поглед.

Е, аз зная само малкото ти име, Сабрина. Кажи ми коя си?