Катрин Каултър
Сабрина (27)

Глава 27

В        сряда следобед виконт Деренкорт леко почука на вратата на една от стаите в хотел Кавендиш. Пълна жена на неопределена възраст с малко странни маниери му отвори и го погледна така, като че ли той беше печената й гъска за вечеря.

— Виконт Деренкорт. Можеш да съобщиш на господарката си.

Филип гледаше спокойно и хладнокръвно. Помисли си, че Сабрина не заслужава такава отблъскваща прислужница. Зачуди се как ли се отнасяше тя към господарката си.

— Лейди Сабрина, виконт Деренкорт е дошъл да ви види.

Сабрина се беше облякла много добре, но когато се появи, Филип остана ужасен от вида й. Лицето й беше бледо и слабо, а в очите й имаше уплаха. Сигурно се страхуваше да не би и той като другите да я отхвърли и да се откаже от нея.

— Милорд, благодаря ви, че дойдохте — каза тя с треперещ глас и на Филип много му се прииска просто да я вземе в прегръдките си и да я успокои. Но тя му беше писала в бележката, че има да обсъди с него едно делово предложение. Сега той трябваше да играе по нейните правила и затова не се помръдна от мястото си.

Сабрина се обърна към прислужницата си:

— Свободна си, Хикълс. Облечи се добре. Навън е много студено.

Филип свали палтото и шапката си и когато Сабрина ги взе, я попита:

— Какво си направила с ръката си? Дай да видя!

— Нищо сериозно — отвърна Сабрина и я скри отзад. — Благодаря, че дойдохте, милорд. Ще седнете ли?

— Не, най-напред искам да видя какво е станало с ръката ти! Кой я превърза? Някой слепец ли?

— Не, аз сама. Порязах се на огледалото. Не е толкова сериозно и не ме боли.

Филип все още очакваше да му покаже ръката си. Най-накрая я видя. Махна превръзката. Раната се откри.

— Не е чак толкова малка — каза той замислено. — Ще трябва да я залеем с малко бренди, за да няма замърсяване. Имаш ли бренди?

Сабрина кимна и се обърна към шкафа. Брендито беше евтино, но за поливане на рани ставаше.

— Ела тук — каза той и отиде до прозореца. Отвори го и протегна ръката й навън. Заля я с брендито. Тя не реагира. Дори не се оплака, че я боли. За щастие, в този момент по улицата не минаваше никой.

— Дай да я превържа. Боли ли те?

Ръката й гореше като в огън, но тя отрече да я боли.

Филип направи превръзката много внимателно.

— Готово. Как се чувстваш?

— Добре, благодаря.

— Не би ли искала да ми кажеш как се случи?

— Просто бях непохватна. Нищо важно.

Филип кимна и седна. Преплете пръсти и се усмихна.

— Искаш ли чай?

— Не. Не бих казал, че си ме повикала на чай.

— Добре.

Сабрина седна точно срещу него. Беше спокойна, все още успяваше да се владее. Държеше се. Ако сега започнеше да й говори колко много е загрижен за нея, тя сигурно щеше да го приеме като съжаление, а той не искаше това.

Сабрина продължаваше да мълчи. Само го наблюдаваше. За да я накара да започне, Филип каза:

— Получих бележката ти, Сабрина. Беше ми написала, че имаш делово предложение за мен.

— Да, така е — отвърна тя унесено, загледана в някаква точка точно над лявото му рамо. — Предполагам вече си разбрал защо съм тук.

— Да. Върнах се в Лондон още в събота. Вече ти си единствената тема на разговор. Историята е изопачена и преувеличена. Доста благородници в Лондон са ми страшно разгневени.

Сабрина го погледна право в лицето.

— Значи ти си се върнал още в събота? Знаел си какво е станало и нищо не направи? Днес вече е сряда. Сряда!

— Да, така е. Е, какво предложение имаш за мен?

Сабрина нервно се изправи и тръгна към камината.

— Прав сте, милорд…

— Филип.

— Да, Филип. Ти беше прав за абсолютно всичко. Разкрита съм от една единствена дама, лейди Тереза Елиът, която, предполагам, е влюбена в теб и много иска да те запази за себе си. Въпреки че я уверих, че не си обвързан с мен, това не я успокои. Както ти казваше, достатъчен е само един зъл език и всичко става известно на целия свят. Леля ми, за съжаление, не ми повярва, но затова пък вярва на всички останали. Тя поиска да се върна в Монмаут. Знаеш, че не мога да направя това и ето ме тук.

— Няма да ти припомням, че те бях предупредил какво може да се случи.

— Благодаря ти, оценявам сдържаността ти.

Филип само се усмихна.

— И какво е твоето предложение?

— Много дълго мислих върху него. Никога не съм се чувствала изоставена от приятелите си. Не бих могла да живея по този начин. Много ми е трудно. Едва ли бих изтърпяла още такъв терор.

Филип много добре си представяше какво означава всичко това. Въпреки че навремето той сам беше развалил женитбата си, в един момент се бе почувствал самотен и отхвърлен от всички и от всичко. На Сабрина сигурно й беше още по-тежко.

— Значи си сама и се чувстваш самотна. Не ти харесва обаче да живееш така. Какво предлагаш, Сабрина?

— Бих желала да се ожениш за мен. Честна сделка, Филип. Ако се съгласиш, ще получиш останалите ми девет хиляди, петстотин и петдесет лири и моята зестра. Нямам представа на колко точно възлиза, но мисля, че не е малка. Причината, поради която лирите намаляха, е, че леля ми се е възползвала от тях по време на престоя ми у нея.

— Без съмнение ти си богата наследница, Сабрина. Сигурно имаш много по-голямо състояние от онази наследница на Динуити, която е живяла през миналия век. Предложението ти е доста примамливо. Но ако се оженя за теб, ти ще ми повериш ли бъдещето си?

Мразеше тези думи, ненавиждаше причините, които я караха да се откаже доброволно от независимостта и свободата си. Толкова хубаво й беше да се чувства самостоятелна! И защо Филип се държеше така с нея? Колко странно говореше. Като че ли не ставаше въпрос за тяхната женитба, а за нещо съвсем делнично.

— Да — промълви тя свръхсили. Трябваше да бъде спокойна и да запази самообладание. Сега, когато вече се беше престрашила да говори, трябваше да каже всичко, което беше решила, затова се изкашля и продължи: — Ще имаш всичко. Много дълго мислих върху това. Съгласна съм и да си запазиш свободата. Ти си млад, въпреки че не мога съвсем да го разбера, след като си осем години по-възрастен от мен, но за мъж това е ранна възраст за женитба. Във всеки случай, ще си продължиш връзките с дамите от лондонското общество. Леля ми каза, че ти никога не си възнамерявал да се жениш, защото обичаш да се забавляваш с различни жени. Затова реших, че предложението ми не трябва да те откъсва от твоите желания и потребности.

— Разбирам. Предлагаш ми свобода?

— Да.

Филип не можа да се сдържи и се разсмя на глас.

— Бракът никога не ограничава свободата на мъжа, Сабрина, освен ако не е пълен глупак. Има ли нещо друго, което би могло да ме заинтригува в предложението ти?

Сабрина се наведе, за да не може той да види колко тежко й стана от безгрижните му думи. После събра сили и продължи:

— Можеш също да имаш и мен, ако това въобще те интересува, но предполагам вече си се убедил колко съм безчувствена и едва ли заслужавам вниманието ти. Вероятно не представлявам нищо пред дамите, които вече имаш. Това е. Нямам нищо друго, освен кобилата си, която е все още в имението Монмаут. Но тя е куца.

— Една кобила също е състояние, макар и куца.

При тези думи Сабрина вдигна глава и той видя в очите й неизмерима мъка и обида. Точно това му трябваше.

— Аз също съм нещо, нали? — попита тя тихо.

— Разбира се, че си. Сега да поговорим още малко за моята свобода. Значи цялата ми роля във всичките тези машинации е да спася името ти от позор, като ти дам моето име, така ли?

— Точно така — отговори Сабрина, но гласът й беше станал още по-тих и развълнуван. Нямаше повече какво да каже и зачака неговия отговор. Никога не се беше чувствала толкова жалка и безпомощна. Мразеше да се чувства така. Това й припомняше мерзостта на Тревор.

Филип стана и протегна ръка. Тя подаде своята и той я стисна делово.

— Приемам, Сабрина.

За миг си помисли, че тя ще припадне… После лицето й възвърна цвета си. Филип я погледна — харесваше очите й — толкова необичайни и красиви.

— Иска ми се да ти припомня, че според теб човек не бива да се жени, ако не е влюбен, нали?

Сабрина искаше да го уязви по някакъв начин, но не можеше. Сега тя го молеше за услуга.

— Не си глупав, Филип. Всичко се промени. Предишният ми живот вече не съществува. Всъщност аз дори не те харесвам, но ще се омъжа за теб.

Изведнъж лицето й почервеня от гняв и безсилие. Не се сдържа и се развика:

— Не мога да повярвам! Ти все още си чудесен, приет си навсякъде топлосърдечно и от мъже, и от жени, канен си навсякъде. Ти не си морално пропаднал, а аз съм. Не е честно!

— Да, така е. Аз самият никога не съм можел да го проумея, но точно така е установено в обществото. Бях ти казал, че ще бъдеш осъдена от всички. Трябваше да играеш по правилата, Сабрина, и щеше да оцелееш. Сега ме молиш да се оженя за теб, а това беше правило номер едно. Вече започваш да разбираш живота.

Филип седна отново в креслото и изпъна крака. После се облегна назад и сложи ръце на тила си.

— Ще изуча всичките тези проклети правила, обещавам. Чай?

Филип като че се стресна, наведе се напред към нея и попита:

— Кажи ми, Сабрина, наистина ли ми предлагаш себе си, парите си и наследството си?

Ръката й трепна. Филип го забеляза и изруга наум.

Прекаляваше!

— Щом трябва — каза тихо тя. — Всичко, което ти изредих. Аз не съм красива — прекалено слаба съм. Ако не се отвратиш от мен, тогава сигурно ще ми се присмиваш.

— Разбирам, но ти ми предложи моята свобода…

— Да.

— А ти възнамеряваш ли да си намериш любовник?

Сабрина изведнъж пребледня.

— Не, не, това е невъзможно! Това е абсурд! След Тревор! Не, никога!

— Но ти ми предложи безценното си тяло. Ще успееш ли да оцелееш, когато сложа ръце на него?

Сабрина погледна към пода.

— Не знам. Също така не знам какво точно изисква това. От опита ми с Тревор… Не бих искала да се чувствам отново така…

— Ами ако ти докажа, че не е чак толкова лошо? Ако те убедя, че отдаването на подходящ мъж може да те накара да промениш мнението си и да харесаш любенето?

— Не, поне засега не мога да си представя, че би ми харесало. Но ти обещавам да изпълнявам задълженията си. Ако желаеш, можеш да ме имаш. Само че ще оставим това за най-последно от цялата сделка.

— Звучи много приятно — каза Филип и си представи Сабрина гола в леглото, застинала като статуя. Ужасно!

Той отново си припомни какво й се беше случило. Копеле! Защо въобще трябваше да й припомня тези ужасни неща?

Филип стана и сложи ръка на рамото й. Сабрина се стегна. Не беше изненадан, но нещо отвътре го жегна и той знаеше защо.

— Сабрина — гласът му беше по-гальовен и от лек летен дъждец. — извини ме, че ти припомних всичко това. Не беше хубаво от моя страна. Заклевам ти се, че никога няма да те насилвам да направиш каквото и да било, докато страхът и отвращението са все още в душата ти. Щастлив съм да приема предложението ти. Ще се постарая да бъда добър съпруг. — Филип погали нежно бузата й. — Ще се справим, ще видиш. Сега има още няколко неща, които трябва да обсъдим.

Сабрина вдигна очи и го погледна, но лицето й беше все още бледо.

— Има ли някаква възможност моят позор да навреди на името ти?

— Не. Ще решат, че съм постъпил правилно, повярвай ми. Никой няма вече да те наранява и обижда.

— Парите ми достатъчни ли са за твоята саможертва?

— Повече от достатъчни. Ако случайно някой ден открия, че си опропастила живота ми, просто ще те заменя с друга наследница.

Сабрина се оживи. Филип беше отново същият, какъвто го познаваше. Тя почти се усмихна.

— Не бих искала да опропастявам живота ти. Ще се науча да бъда практична и да живеем икономично.

Филип я привлече към себе си и нежно я целуна по веждите.

— А аз ще те науча как да печеш хляб специално за виконта.

— Ето това ще бъде първото ни спестяване — каза Сабрина и се остави да я притисне до гърдите си. Склони глава на рамото му. Значи вече не се страхуваше от него? — Ще се опитам да бъда добра съпруга, Филип. Заклевам се.

Филип се разсмя от сърце и силно я прегърна.

— Добра съпруга ли? Ето това наистина е ужасяваща новина.