Катрин Каултър
Сабрина (11)

Глава 11

Не беше сгрешил — тя наистина се колебаеше дали — да отговори. Може би все още се страхуваше от него?

— Казвам се Сабрина Евърслей — отвърна най-накрая тя.

Нямаше намерение да му обяснява, че всъщност е лейди Сабрина. Това не го интересуваше. Той може да е всеки, би могъл дори да е един от приятелите на Тревор. Засега тази информация му беше достатъчна, реши Сабрина.

Името Евърслей му беше познато. Къде го беше чувал преди? Защо Сабрина беше навела отново глава?

Филип докосна бузите й — не пареха. Челото й също бе студено.

— Сабрина, не бива да заспиваш веднага. Направих хляб и приготвих малко супа. Трябва да хапнеш, за да си възвърнеш силите. Нали така?

— Да — съгласи се момичето, но не отвори очи. — Наистина съм гладна. Благодаря ти.

Филип я наблюдаваше известно време, след това стана. Стигна до вратата и без да се обръща към нея, каза:

— Остани в леглото. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Няколко минути по-късно Филип се върна отново в спалнята при момичето. На ръцете му имаше поднос.

— Ваш покорен слуга, Сабрина. Нося ви най-вкусния хляб и най-добрата супа по тези места. Разбира се, в конюшнята има овес и сено, но силно се съмнявам, че Таша ще се съгласи да ги раздели с някого.

Сабрина го погледна много учудено и Филип добави:

— Моят кон. А сега, разреши ми да ти помогна да се облегнеш на възглавницата, лейди!

При това обръщение Сабрина отвори очи. Не, не беше сгрешил, но думите му я изненадаха и в погледа й имаше объркване и паника.

— Аз нямам пръстен с печат — каза тя със страх. — Не ме наричай „лейди“. Как можа да си помислиш, че съм дама?

— Да, нямаш пръстен с печат — отговори Филип, погледна я и продължи: — Няма значение. Трябва да се нахраниш.

Остави подноса, помогна й да се настани по-удобно, седна до нея и енергично започна да разбърква супата, за да се охлади.

— Това е специална рецепта, донесена чак тук в Йоркшир от твоя покорен слуга. Не, разбира се, че няма да повярваш, не си го и помислям дори, но все пак опитай!

Филип гребна с лъжицата малко бульон и я поднесе към устата й. За негово успокоение, тя затвори очи и се приготви да преглътне. Беше вече преполовила купата, когато поклати глава и се облегна назад.

— Наистина е много вкусно, Филип, но повече не мога да преглътна и капка дори. Ако не беше благородник, би могъл да отидеш да готвиш в двореца.

— По-добре опитай това, преди да направиш поредното си заключение за моите заложби — каза той и извади единия от хлябовете. — Знам, че не изглежда добре, но поне се надявам да можеш да го преглъщаш.

Сабрина отхапа от топлия хляб, сдъвка и преглътна. Изражението на лицето й не се промени. Малко след това тя се усмихна.

— Чудесен е, Ваше благородие! Наистина е прекрасен. Къде сте се научили да готвите така?

— Ако на един виконт му се наложи да прекара няколко години в Пенсилвания, уверявам те, че той много бързо ще се научи как да се грижи за себе си — и за тялото, и за душата си. Когато се почувстваш по-добре, ще те науча и тебе. Сигурен съм, че ще бъдеш доста ентусиазирана.

Сянка на тъга премина през лицето й.

— Баща ми беше убит в битката при Сюдад Родриго.

Евърслей. Може би заради това името му се стори познато. Опита се да си спомни някой офицер със същото име, но не успя.

— Съжалявам — каза Филип, — много добри и смели мъже бяха убити тогава. Самият аз бях ранен.

Сабрина го погледна учудена.

— Простреляха ме в рамото. Тогава се върнах в Англия. Понякога, когато времето се променя внезапно, както често става, рамото ме боли. Но ще оцелея!

Очите й бяха изпълнени с онази тъга, която никой не би сбъркал — тя страдаше по изгубения си баща, много й се искаше той също да е бил само ранен, но вече бе невъзможно да го върне. Изведнъж Сабрина каза:

— Този хляб ми прилича на костенурка, на която аз току-що изядох главата.

— Отвратително!

Сабрина се разсмя и от двете страни на лицето й се появиха трапчинки. Наистина беше много чаровна. Едва сега момичето се оживи. Беше изпълнено с енергия и желание за живот.

— Мисля, че ще бъда готова да изям краката й само след няколко часа.

— О, садистка!

— Какво искаш да кажеш?

Филип си помисли за маркиз дьо Сад и само поклати глава.

— Просто мислиш малко по-различно от останалите, но е забавно.

Сабрина се отдръпна. Всъщност не се отмести нито на инч от него, но някак си се отдалечи. Защо? Филип не беше казал нищо обидно, но въпреки това реши да обясни:

— Знаеш ли, когато видях хлябовете, заприличаха ми на едни камъни, които са близо до дома ми.

— Нашият готвач понякога ме учеше да приготвям най-различни неща. Наистина харесах хляба, Ваше благородие, но бих казала, че няма да е излишно да се сложи и мая.

— Имаш право. Ще видя дали мога да открия малко.

Сабрина се усмихна, но едва-едва, след това се отпусна назад и легна. Когато Филип се опита да докосне челото, за да види дали има температура, тя се стегна и се отдръпна.

— Не, не се отмествай! Трябва да проверя температурата ти. Ето така! Нямаш.

— От колко време сме тук?

— Около два дни и половина. Не мисля, че щеше да оцелееш в гората, ако не те бях открил.

— Тази гора се нарича Епингъм.

— Е, сега вече знам, че ти се казваш Евърслей, а гората — Епингъм. Ще ми кажеш ли къде живееш?

Нещо разтревожи очите й и погледът й се промени. Дали беше свързано с характера й? Надяваше се. Тя само попита:

— Какъв ден сме днес?

Филип се замисли. Необходими му бяха няколко минути.

— Мисля, че е сряда.

Сряда. Сабрина се обърна настрани — не искаше да вижда лицето й.

Беше напуснала имението Монмаут в неделя. А като че ли не живееше там вече цяла вечност. Спомни си за бележката, която беше оставила на дядо си, и нещо премрежи погледа й. Не, нямаше да плаче. Не можеше да си помогне, само щеше да накара Филип да стане подозрителен. Сигурно дядо й вече знаеше, че не е стигнала Борамууд. Сигурно я смяташе за мъртва.

Имаше нещо, което го притесняваше, но реши да не я безпокои повече. Филип стана и каза:

— Ще поговорим по-късно за това как си напуснала дома си, скъпа. Твърде възможно е твоето семейство да продължава да те търси. Съвсем скоро виелицата ще престане. Не се безпокой. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Без съмнение, моите приятели също ще тръгнат да ме търсят.

Сабрина пребледня още повече. Страхът и безпокойството й бяха осезаеми. Опита се да пропъди мислите за дядо си и за Тревор, но нямаше достатъчно сили, все още беше прекалено слаба. Отвори очи, погледна Филип и каза:

— Очите ти наистина са красиви. От толкова дълго време се чудя как ли биха изглеждали, ако се намръщиш? Наблюдавах те, когато се усмихваш. Мога да чета по очите ти и да отгатна що за човек си.

— Моите очи няма да ти помогнат да разбереш дали съм добър, или лош. Сега заспивай. Когато се събудиш, ще си се възстановила още повече. Аз ще ти приготвя супата и хляба.

Филип седна до нея и остана така, докато не се увери, че е заспала. Значи аз имам красиви очи, така ли, Сабрина? Странно, не беше казала дали според нея е добър, или лош. Филип бавно отиде до прозореца и се загледа навън. Навсякъде имаше само сняг, но вече снежинките не се блъскаха в прозорците — вятърът беше утихнал, виелицата отминаваше. Къде беше чувал преди името Евърслей? Дали беше някъде в Сюдад Родриго?

 

 

— Е, момиче, не стой там като пън. Ела тук и ми кажи какви новини ми носиш!

Елизабет стоеше пред графа с наведена глава. Пръстите и неволно потрепваха.

— Нямам новини за вас, дядо. Съжалявам. Всички хора, които изпратихме сутринта да търсят, се върнаха. Няма резултат.

— И Тревор ли беше с тях?

— От самото начало — отвърна Елизабет, но все още не го поглеждаше в очите, а стоеше обърната към прозорците.

— Какво искаш да кажеш?

— Тревор не е свикнал с нашия климат, много му е студено. Бил принуден да се върне малко след като тръгнали. Сега е в стаята си, за да се стопли.

Графът подпря глава на ръцете си и мълчаливо се загледа през прозореца на библиотеката — студът и снегът бяха сковали всичко наоколо.

— Сабрина не е глупачка — каза той повече на себе си, отколкото на Елизабет.

Глупачката винаги е била тя, а не Сабрина — горчивината заседна на гърлото й.

— Но аз не избягах от къщи, не се отнесох с неуважение към семейството си! — отсече Елизабет.

Графът вдигна вежди и остро погледна внучката си. Гласът му беше по-леден от водите на замръзналото езерце в източната градина:

— Сабрина не е нито мръсница, нито блудница, Елизабет, въпреки че вие двамата настоявате да ви повярвам — сигурно така ви е по-удобно! Твоята жлъч обаче няма да ти помогне. Сабрина се била хвърлила в обятията на Тревор?! По-голяма глупост от това не бях чувал досега! Абсурд!

Елизабет бе пребледняла. Графът също забеляза, че неговите думи я бяха притеснили, но не можеше да я накара да каже истината. Тайно се надяваше, че след като омъжи Елизабет, тя ще престане да мрази сестра си. Лошото беше, че нейният съпруг трябваше да стане бъдещият господар на имението и граф Монмаут. Беше убеден, че трябва да я омъжи преди Сабрина. Отказа на един благородник ръката на Сабрина именно поради тази причина. Решението му да омъжи Елизабет бе свързано със сигурността на по-малката, но като че ли не беше предвидил всичко. Графът поклати глава. Колко жалко, че все още не искаше да си признае, че не беше постъпил правилно! Разбира се, истината беше, че от всичко на снета най-много искаше да запази Сабрина при себе си поне още малко. Защо Кларъндън не беше поискал ръката на Елизабет, вместо на Сабрина?! Колко жалко, че Ричард Кларъндън бе запленен от Сабрина още в мига, в който я видя — тогава Сабрина се смееше, докато помагаше на стария Скуайър Фробишър да седне в креслото си. Още помнеше изражението на Ричард. Веднага разбра, че рано или късно Кларъндън ще поиска ръката й.

Графът отново вторачи поглед в Елизабет. Лицето й все още беше много бледо.

— Е, няма ли какво да ми кажеш?

Въпросът му беше безсмислен. Елизабет чувстваше изгарящия поглед на дядо си и това още повече я объркваше.

— Какво да кажа, сър? Ако Сабрина е решила да напусне имението Монмаут, по каквато и да е причина, защо не е дошла да обсъди намеренията си с вас? Вие самият казахте, че писмото, което ви е оставила, нищо не обяснява. Това само по себе си е достатъчно доказателство, че тя крие някаква своя вина или се срамува от постъпките си. Не е ли така?

Отново се мъчеше да го излъже, дори се опита да се усмихне. Защо? Много усилия й костваше да запази спокойствие и да се покаже силна. Графът като че ли искаше да каже нещо, но само вдигна глава — очите му не искряха както преди. Да, помисли си Елизабет, твоята безценна Сабрина, която винаги споделя всички тревоги и радости с теб, любимката на дядо си е отишла и е оставила някакво си безсмислено писъмце.

Графът въздъхна.

— Никога няма да повярвам на тази глупава история, която ти и съпругът ти сте измислили. Върви си, Елизабет!

Елизабет вдигна рамене, обърна се и бързо излезе от библиотеката. Докато се отдалечаваше, започна да мисли какво би станало с нея и Тревор, ако по някаква случайност Сабрина не е умряла в тази виелица. Това никак не и хареса и доста я разтревожи.

— Лейди Елизабет?

Тя се обърна рязко и се олюля, но се хвана за перилата на стълбите. Да, Рибъл.

— Извинете ме, Ваше благородие, маркиз Арисдейл е дошъл да види лейди Сабрина. Той е в гостната. Реших, че не е моя работа да казвам на Негово благородие, че лейди Сабрина не е тук.

Елизабет почувства прилив на сили и се успокои. Облиза устните си, защото бяха пресъхнали. Господи, самият Ричард Кларъндън беше дошъл! Елизабет забеляза, че Рибъл я наблюдава и кимна рязко:

— Аз ще го приема, Рибъл.

Чувстваше се и изплашена, и развълнувана от срещата си с Ричард — мъжа, в който се беше влюбила, когато беше на шестнадесет, а той на двадесет и една. През всичките години тя непрекъснато го окуражаваше, говореше му за своето увлечение, без да се срамува. Той бе единственият наследник на херцога на Портсмут. Неговата съпруга беше починала много млада и това още повече подхранваше надеждите й. Спомни си шока, който преживя, когато разбра за предателството му — беше само преди около шест месеца, тогава в разговор с дядо й Ричард беше признал, че иска ръката на Сабрина. Какво унижение! Трябваше да се преструва, че нищо не знае, а това още повече влоши състоянието й.

Още чуваше думите му, а болката съсипваше и душата, и сърцето й. Дядо й му беше отговорил тихо, но Елизабет успя да чуе всичко:

— Моята малка Сабрина е същата като баба си. Тя не би приела съпруг, който не е искрен с нея. Тя знае за вашите намерения, но все още не може да ги приеме. Искам да ме разберете правилно — аз не бих се съгласил да дам ръката на Сабрина на човек, който би я предал или пък, който се заглежда по всяка жена. Трябва да решите какво точно искате, трябва сам да я убедите в добрите си намерения, аз не съм в състояние да я накарам насила да се омъжи.

— Сабрина е млада, Ваше благородие — беше отговорил Ричард Кларъндън с мек напевен глас, който тя толкова харесваше. — Тя е възвишена, красива, непринудена. Като моя съпруга, можете да бъдете сигурен, ще има всичко, което пожелае.

— Е, Ричард, виждам, че разчитате на своя чар и своята доблест. Смятате ли, че това ще удовлетвори внучката ми?

— Лейди Елизабет?

Елизабет трепна, опита се да се отърси от спомените и се обърна към иконома:

— Да, Рибъл?

— Смея да запитам Ваше благородие има ли някаква вест от лейди Сабрина?

Елизабет знаеше, че всички слуги си имаха свои начини да открият истината. Със сигурност този стар глупак знаеше нещо за позора на Сабрина. И има смелостта да я пита нея, бъдещата господарка на Монмаут, и то за онази глупачка…

— Страхувам се, Рибъл, че сестра ми не е оцеляла в тази виелица — каза студено Елизабет. — Хората ни все още продължават търсенето, както знаеш, но съвсем скоро Негово благородие ще разбере, че е безсмислено, и ще ги върне обратно. Най-вероятно тялото й ще бъде открито едва след като се стопят снеговете.

Тя забеляза тъгата, която премина по лицето на стария човек, и сбърчи чело.

— Разбира се, това е истинска трагедия — продължи още по-безчувствено Елизабет, отдалечавайки се от него, — голяма загуба за нас, но животът продължава. Можеш да ме последваш до гостната, Рибъл. Не искам да карам маркиза да ме чака.