Арнет Лем
Ангел на нощта (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Двете жени стояха пред прозореца на дневната стая на горния етаж. Долу, в притъмнелия вече двор, Малкъм пъхна крак в стремето и се метна на белия си жребец. Фенерите осветяваха двадесет войници, които чакаха наблизо. Мъжките им закачки звучаха на двора, а конете им риеха в праха.

През оформените като диаманти късчета стъкло на прозореца Алпин видя как Александър застана пред главатаря си. Малкъм се наведе и му каза нещо. Не можеше да чуе какво си говорят, но го видя да сочи към старата арена, където бяха соколите му. Той помръдна рамото си, което й подсказа темата на разговора.

Александър стисна ръка в юмрук, после вдигна палец. Заговори, извади показалеца си, пак заговори и вдигна и средния си пръст.

Господарят кимна и продължи да дава нареждания.

Алпин беше бясна, но не защото той заминаваше; и без това се нуждаеше от време, за да дойде на себе си. Яд я беше, че не сподели с нея, а тя беше способна да се занимае с проблемите му. Не я беше потърсил, откакто беше измъкнала Елана от градината.

Оттогава насам беше почистила раните си, беше оправила външния си вид и стоеше по нощница и халат. Освен това беше променила и мнението си. Не искаше той да тръгне. Но изглежда, Малкъм се интересуваше повече от лова, отколкото от консумацията на пробната си женитба.

— Що за страст — нацупено промърмори тя.

— На островните момичета ще им бъде по-добре сами — каза приятелката й.

Почувствала се изоставена, Алпин взе да стърже с нокът мръсното стъкло и се чудеше дали поне щеше да се сбогува с нея.

Какво щеше да прави, ако той потеглеше, без да й хвърли дори един поглед? Щеше да му извие егоистичния врат. Не че очакваше драматично сбогуване, но тя си имаше роля, която трябваше да изиграе. Как би могла да се прави на предана годеница, ако той не се интересуваше от ролята си на влюбен младоженец? Но всъщност той не беше влюбен. Този мъж изпитваше само страст, а може би и тя щеше да изчезне, когато билето престанеше да действа.

Раби Армстронг се изправи на стремената и извика нещо на Малкъм. Всички мъже погледнаха към конюшните. Миг по-късно Саладин се появи в осветеното пространство. Лъскавочерният му жребец размахвайте опашка и пъчеше гърди като състезателен кон на парад.

— Моят черньо е доста красив мъж. Бас държа.

Изненадана, Алпин попита:

— Твоят черньо ли? Та ти искаш ли го?

Елана сви рамене.

— За известно време. — После, намеквайки за древен, племенен обичай, каза: — Една принцеса ашанти трябва да погледне в очите на бащата на човека, когото си е избрала за цял живот.

Алпин наблюдаваше как без всякакво усилие Саладин направлява коня си през тълпата и застава до Малкъм. Той бе изградил чудесен живот за себе си в тази чужда страна.

— Саладин не познава баща си.

Състрадание смекчи чертите на Елана, но нищо не можеше да промени царственото й решение.

— Съжалявам, съжалявам, и така му казах и на него.

— Това кога стана, преди или след като ти скъса роклята?

— Тъкмо за това ми скъса роклята. — Бавно завъртя глава. — Този иска да пристъпи волята на боговете. Той е много разярен мъж.

— Но ти си му дала ягодовия сок.

— Черньото взима каквото си поиска и когато си поиска.

— Ти по какъв начин го възпря?

Тя вирна брадичка.

— Не го спрях.

— Изнасили ли те?

— Не — Говореше с тон, който не търпеше възражения.

— Какво го накара да спре?

Елана удари с юмрук каменния перваз на прозореца.

— Един глупав принцип.

— Какъв принцип?

— Твърде глупав, за да го споменавам тази вечер.

Още от малък Саладин бе ръководен от твърдите си убеждения и мюсюлманска вяра. Алпин подозираше, че не се беше променил. Елана го желаеше. Той се бе отказал.

— Какво ще правиш?

В очите й блестяха сълзи.

— Ще го накарам да запее песента на съжалението. — Завъртя се и бързо излезе от стаята.

Тъкмо когато Алпин понечи да извика обратно приятелката си, Александър се поклони и се оттегли. Малкъм се обърна с лице към къщата и като че ли знаеше съвсем точно къде се намира, насочи коня си към мястото точно под прозореца.

С разтуптяно сърце тя отвори прозореца и се наведе навън. Светлината на лампите, която се лееше от стаята, го обливаше в злато и превръщаше брошката с герба на клана в блестяща звезда. В очакване на това, което щеше да се случи, и оценявайки красивия мъж, си пожела да бяха любовници в истинския смисъл на думата.

Мразеше се за слабостта си.

Той се усмихна, вдигна ръката си и я повика с пръст. Можеше да го удари, толкова беше наранил гордостта й. Как можеше този нехранимайко, този грубиян, този малоумник да седи там като мъж, роден да язди и да управлява? Как се осмеляваше да изглежда така великолепно като граф на Килдалтън и водач на клана Кар? Как си позволяваше да я третира като някоя проститутка от крайпътен хан и как можеше да я кара да копнее но целувките му?

Без да обръща внимание на призивите му, тя повдигна вежди.

— Забравихте ли нещо, милорд?

— Да. Забравих да се сбогувам както му е редът с моята лейди. — Тихият му повелителен тон и настоятелният блясък в очите му я оставиха безмълвна. — Но не се спускай по отводнителната тръба, както нравеше някога — добави, като се засмя. — Хората ми ще си помислят, че съм сключил пробен брак с някаква мъжкарана.

Коне и ездачи утихнаха на двора. Тя огледа лицата на войниците; всички ги наблюдаваха. И чакаха. Чакаха да потвърди думите му. Дали не беше обречена сама да се направи за посмешище?

Искаше да се омъжи за него и това беше част от плана, заради който бе пребродила половината свят. Но Малкъм я беше притиснал до стената. Принуди я да се прави на влюбена младоженка, каквато, Бог да й е на помощ, наистина беше. Какъв избор имаше, щом като „Рай“ беше на другата везна? Никакъв.

Отвратена от себе си и още повече от него, тя се усмихна и му махна с ръка да изчака. После тичешком прекоси стаята, като дръпна един шал на излизане. На най-долното стъпало се уви в шала и си каза, че сърцето й бие толкова бързо, понеже бе тичала по стълбите. Но когато отвори вратите на замъка и го видя да чака, прие горчивата истина, че желае целувката му.

Той се изви на седлото, сграбчи я под мишниците и я вдигна при себе си. Всичките й мисли бяха насочени към силните ръце и към мъжа, който я държеше. Сърцето й биеше до пръсване. Обви ръце около врата му. Долови аромат на сандалово дърво. Но въпреки че употребяваше парфюми с екзотични ухания на далечни страни, Малкъм изглеждаше така прикован към земята на Шотландия, както древното самодивско дърво, което растеше на двора.

Когато лицата им се оказаха едно до друго, той прошепна:

— Как е ръката ти?

Не беше свикнала с нежна загриженост, затова омаловажи нараняването си.

— Вече е по-добре.

Очите му огледаха лицето й и разпуснатите й коси, после се спряха на устните й. Стори й се, че плува из въздуха, и се замисли дали билето не бе причината за това. Но не, тя не беше пила много от сока.

— Грижи се за себе си, докато съм на лов, Алпин. За твоите нужди ще бъде на разположение Александър.

Вечерта се спусна и тя изведнъж си припомни как седеше на ръба на кладенеца с открити за неговите ръце устни, гърди.

— За всичките ми нужди ли?

В очите му просветна весело пламъче. Прошепна й с мила усмивка:

— Нито една интимна! Тези ги запази за съпруга си.

После я целуна, изсушаваща, дамгосваща целувка, определяща я като негова собственост. Из двора се понесе шепот, който вместо да я направи по-сдържана, я накара да надмине дори неговата страст. Прекрасно беше да усеща устните му и силната му прегръдка. И със смелост, толкова нова за нея, тя впи устни в неговите.

В гърдите му се надигна стон, ръцете му я прегърнаха по-силно, езикът му се втурна в устата й, после се оттегли, подканяйки нейния да го последва. Главоломното предизвикателство и мисълта, че той заминава, я накараха да се впусне в още по-голяма авантюра. Като разчиташе на интуицията си поради липсата на опит, притегли езика му в устата си и нежно го засмука, усещайки вкуса на ягодовия сок и знаейки, че билките още го държат във властта си.

Гърдите му бързо се повдигнаха и спуснаха, пръстите му затрепериха. Тя си помисли, че вероятно е стигнала твърде далеч, и се отдръпна. Приветствията на войниците забучаха в ушите й.

Очите му се отвориха.

— Благословени Свети Найниън — изруга той. — Та ти правиш от мене див звяр!

Доволна и малко уплашена от пламенния му поглед, тя се загледа в брошката му.

— Страх ме е, че ще ме оставиш да падна.

Като че ли беше лека като перце, той я вдигна по-високо. Очите им се срещнаха отново.

— Някога оставял ли съм те да паднеш, Алпин?

Тъй като не беше сигурна колко истински чувства съдържа този въпрос, тя отвърна:

— Не, но аз бях много по-малка и по-пъргава.

Една усмивка му придаде малко безразсъдно изражение.

— Ти все още си малка. И пъргава, обзалагам се, в някои области, които ни предстои да изследваме.

Тъй като не знаеше какво да му отговори, попита:

— Защо тръгваш сега?

— Защото сърните се ловят нощем, или си забравила това?

Не беше, но подозираше, че нощният лов беше само една от причините, и понеже той нямаше желание да й каже повече, тя не настоява. Отсъствието му щеше да й позволи да потърси доказателство за намесата му в живота й.

— Колко дълго ще отсъстваш?

Изръмжа доволно и я свали на земята, след което прошепна:

— Не толкова дълго, та да забравиш, че скоро ще бъдеш моя. Премести си нещата в стаята ми и спи там, докато се върна.

Той говореше за пробен брак, но се държеше така, като че ли я притежаваше. Тя огледа групата мъже на коне. В очите им прочете нескрито уважение към Малкъм. Независимата й природа се разбунтува.

— А къде ще спя след завръщането ти?

Той се засмя и като я поглъщаше с гладния си поглед, каза:

— Няма да спиш, освен в почивките.

Отново я обхвана вълнение. Погледна го нежно и се загърна по-плътно в шала.

— Наслаждавай се на спорта си.

— С теб ще се наслаждаваме на друг спорт, уверявам те.

Живея единствено с уверенията ви, милорд. — Обърна се.

Стъписаната Дора стоеше на стълбите на замъка с мях за вино и торба с провизии в ръце.

— Какво има, Дора? — попита Алпин.

— Мис Елана каза, че трябва да дам това на Саладин.

Махна на прислужницата да отиде на двора. Докато влизаше в замъка, чу Малкъм да подвиква на коня си, после тропотът на конски копита оповести заминаването му. Тя се помота във фоайето, обзета от противоречиви мисли. Искаше й се той никога да не се върне. Молеше се изобщо да не беше тръгвал.

Вратите се затвориха.

— Вярно ли е, милейди? — попита Дора с писклив шепот. — Вярно ли е, че вие и Негова светлост сте се оженили пробно?

Почувства се напълно изтощена.

— Да, вярно е, Дора.

Момичето плесна с ръце.

— Лейди Мириам ще бъде толкова щастлива.

Чудо голямо, че ще се радва лейди Мириам. Щастието на Алпин бе на половин свят далеч от нея, но в момента дори мисълта за завръщането й в „Рай“ й се струваше слаб заместител на незадоволения копнеж в сърцето й. Жалко, че не можеше да има и двете.

 

 

На следващата сутрин претърсваше писалището в кабинета на Малкъм зад заключената врата. Откри купчинка писма от Чарлз, но разхлабената връв и старият възел, с които бяха вързани, й подсказа, че някои липсват.

Подреди писмата по дати. Най-старите бяха адресирани до бащата на Малкъм, лорд Дънкан Кар, който беше дал пари на Чарлз да купи плантацията „Рай“ преди повече от двадесет години. Лорд Дънкан беше предложил средствата като зестра на Ейдриън.

Така, помисли си Алпин, значи това бил дългът на честта, за който говореше Чарлз в завещанието си. Това е била причината да прехвърли плантацията на Малкъм.

Обаче стойността на плантацията беше нараснала десеторно през последните две десетилетия, и то благодарение на неуморния й труд. Сигурно честта не включва чак такова щедро разплащане. Дори най-алчният лихвар не би нарекъл честно подобно връщане на вложени пари. Но Чарлз не го биваше изобщо в сделките.

Прочете и останалите писма с надеждата да открие нещо повече, но само в едно единствено писмо се споменаваше Малкъм и датата му беше от преди четири години. Всред непрестанните описания на болестта на Ейдриън, продължила толкова дълго, Алпин прочете един изненадващ пасаж: „Искам пак да изразя благодарностите си за щедрото ви предложение и за благородното решение на проблема за бъдещето на скъпата Алпин. Това успокоява нещастното ми сърце.“

Докато четеше тези редове, ръката й трепереше. Значи Малкъм е бил загрижен за нея и е направил щедро и благородно предложение. Но какво е било то? Със сигурност не й беше предложил пари, с които да живее, нито пък й бе дал подслон доброволно. Трябваше да се пазари с него, за да постигне и двете неща. Той не беше очаквал тя да пристигне в Килдалтън след смъртта на Чарлз. Беше изненадан от пристигането й тук и когато му каза, че му принадлежи, той се беше усмихнал и беше нарекъл това интересен обрат на събитията. Дали неправилно беше прочела удоволствие в това негово изявление? Дали в него нямаше задни мисли?

Това поне обясняваше защо настойникът й не се беше погрижил за бъдещето й. Но когато е било написано това писмо, Чарлз вече е бил прехвърлил плантацията на Малкъм. Според завещанието прехвърлянето е било осъществено една година преди датата на това писмо. Чарлз никога не бе имал намерение да й остави „Рай“.

Наранена, но убедена, че той не бе обръщал внимание на заобикалящия го свят, прочете пак изречението. Вниманието й бе привлечено от думите: „Искам пак да изразя благодарностите си.“

Изведнъж й се стори, че студът я сковава чак до мозъка на костите. Разбра, че е намерила ключа към загадката за намесата на Малкъм в живота й. Но откога той беше започнал да се интересува от благополучието й? И, за Бога, какво го засягаше това?

Прочете останалата част от писмото, но от редовете лъхаше единствено отчаянието на един човек, загубил желанието си да живее, човек, който се е молел да дойде денят, когато ще се срещне с любимата си Ейдриън в небесата.

Алпин бе обзета от вина и съчувствие. Никога не бе разбрала дълбочината на болката на Чарлз, а в сравнение с нея собствените й неприятности изглеждаха незначителни. Тя поне можеше да контролира съдбата си.

Като пристигна в Барбадос, стана свидетел на любов, която би затруднила дори най-романтичния поет, ако се заемеше да я опише. После съдбата бе протегнала грозната си ръка и бе отнела скъпата Ейдриън.

През следващите десет години бе наблюдавала как бедният Чарлз гасне. Тъжният спомен отново й напомни за убеждението й, че трябва да платиш: много висока цена, за да изживееш една любов. О, тя щеше да приключи набързо с тази пробна женитба и се надяваше да забременее, но никога нямаше да рискува, като му даде сърцето си. Щеше да го принуди да й върне плантацията. Тогава щеше да се завърне у дома.

Желанието, което бе потискала през нощта, се засили. Малкъм беше събудил дълго подтисканата й страст. Преспиването сама в огромното му легло бе изострило желанието й към него. Щом се върнеше, щеше да се присъедини към него и да вземе участие в спортния аспект на любовта, но участието й щеше да приключи дотам. Щеше да се грижи за замъка му и да ръководи прислугата му. Веднага след като получеше документите, щеше да се върне в „Рай“ и да остави Малкъм. Съвестта й щеше да бъде чиста.

Като взе това решение, тя се върна пак на писмата. За нейно разочарование прочете само редове, които описваха безнадеждността и мъката на един мъж. По-нататъшното претърсване на писалището допринесе единствено за запознанството й с ежедневната работа на главнокомандващия на клана Кар.

Подреди писалището, понеже нямаше търпение да претърси апартамента на Малкъм.

Чу се звън на камбанка. Алпин извика и подскочи като подритнато пале. Ужасена, впери поглед във вратата. Всеки момент очакваше Малкъм да я разбие. После се успокои. Като негова икономка имаше право да бъде в тази стая.

Но той беше на лов, а писмата бяха на мястото си. Дори и да се върнеше по-рано, никога нямаше да разбере, че е тършувала.

Освен това звукът беше дошъл някъде отвътре, от самата стая. Звънчето на Саладин от Мека! Разбира се. Тя се засмя на себе си и изтри в полата си нотните длани. Наложи си спокойствие и накара ръцете си да спрат да треперят.

Колко глупаво от нейна страна. Но защо това звънче се обади? Та то си стоеше на същото място високо на етажерката и никой не бе докосвал потъмнялата от времето мед. Любопитството й надделя. Премести едно ниско столче и стъпи на него. Тъкмо когато протягаше ръка, звънчето оживя отново.

Алпин изпищя и се дръпна назад. Столчето се разклати, тя размаха ръце да запази равновесие и с последни усилия успя да тласне тялото си към лавиците и да се хване за тях. Столчето се плъзна по пода и престана да се движи. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите й. Пръстите й стискаха с всичка сила дървото на етажерките. Наранената й китка трепереше от напрежението.

Пое дълбоко въздух няколко пъти. След като се успокои, прехвърли тежестта на тялото си върху стъпилите вече здраво на столчето крака и отпусна ръце. После отново се зае със звънчето.

И тогава видя връвта. Единият й край беше завързан за езичето на камбанката, другия се губеше в малка дупчица в библиотеката.

Обзета от ужасно подозрение, върна звънчето на мястото му и скочи обратно на пода. Съвсем наскоро бе стояла в тъмния тунел зад тази библиотека и бе подслушвала разговора на Малкъм и Саладин. Преди години беше направила тунелите свой дом.

Като че беше вчера и беше отчаяно шестгодишно дете, търсещо убежище от жестокия си чичо, тя протегна ръка към стенния свещник и го завъртя наляво.

Метал престърга върху метал. Едната секция на библиотеката се завъртя и откри главния коридор на системата от тунели. Някога преброждаше тези тунели със скоростта на подгонена кошута. Днес внимателно пристъпи в тъмнината.

Над главата си видя окачени на връвчицата кукички за риба, които служеха като пътеводни знаци. Предупредителен сигнал, а?

Тя грабна една лампа и проследи конеца. Свършваше до една врата, намираща се на двадесет и пет метра разстояние. Стисна зъби, хвана дръжката и я дръпна.

Вратата се отвори и откри пред погледа й по-малката зала с нейните високи прозорци, две редици маси и столове, пусти в този час преди пладне. Масивният трон, издялан от гигантски дъб и украсен със слънцето, символ на клана Кар, беше празен. Като дете тя се изкатерваше на трона и в тишината на нощта си представяше, че управлява това кралство.

Зад гърба й се чу съвсем слабият звън на камбанката. Ако вратата на библиотеката беше затворена, изобщо нямаше да чуе този звук. Но лошото беше, че този в кабинета щеше да бъде предупреден за чуждото присъствие.

Това творение на изобретателен ум бе приложено в действие от безчестен мошеник. Тя беше станала негова жертва, като трепереше от страх при споменаването на плъхове, змии, отровни паяци. О, колко ли са се смели Малкъм и Саладин!

Потиснала яда си, продължи да се чуди над тази загадка. Кой беше отворил вратата преди малко?

Решена да разбере, тя се върна в библиотеката, затвори скритата врата и се отправи към кухнята.

Там намери Дора, коленичила на пода да гали извития гръб на една котка, която лакомо лочеше мляко.

Мишеловецът! Бе наредила на Дора да намери котка и да я пусне в тунелите, но това беше, преди да открие истината за плъховете и опита на Малкъм да я сплаши.

Алпин се прокле за лошата си памет и за това, че се бе държала като страхливка.

— Добро утро, Дора.

Прислужницата скочи на крака.

— Добрутро, милейди. Тази нещастна, гладна котка е бродила из тунелите цяла нощ, без нищо да зърне. А в конюшните я чака цяла сюрия котенца.

— Ти току-що я пусна, нали?

— Ами да. Само че отворих вратата на малката зала и Далила изхвръкна от там.

Това обясняваше звъненето, но изобщо не извиняваше Малкъм. Та Алпин можеше да падне от столчето и да си счупи врата.

— Знаех, че там няма никакви плъхове, въпреки че Негова светлост ви каза обратното. Мисис Елиът по-скоро би станала певица в кръчмата „Гнило и развалено“, отколкото да остави в Килдалтън да плъзнат гризачи. Тя учеше и нас, прислужниците, как да изпълняваме задълженията си.

— Много добре си направила, Дора. — Взе си една кифличка от затопления тиган и седна на масата. — След като Далила си изпие млякото, върни я на коняря и му дай паунд масло за това, че ни я предостави.

— Да, милейди. Има ли още нещо?

— Виждала ли си Елана тази сутрин?

— Още не е станала. Да я събудя ли?

— Не, но бих искала да почистиш прозорците в дневната на горния етаж.

Вдигнала опашка като корабна мачта, Далила се отърка о глезените на Дора. Прислужницата грабна котката.

— Веднага. — Отправи се към вратата. Изгубила апетит, Алпин извика обратно момичето.

— Обикновено колко време отсъства лорд Малкъм?

— Каза на мистър Линдзи, че ще се върне след седмица.

Една седмица. Дори не си беше направил труда да уведоми временната си годеница. Това й се струваше едновременно като помилване и като присъда. Можеше да използва времето да потърси липсващите писма. Сигурно те щяха да й кажат защо се бе заинтересувал от живота й преди пет години. Част от нея се надяваше мотивът му да е бил любовта, но беше твърде разумна, за да вярва в това.

Дора я гледаше в очакване.

— Да се надяваме, че ще има успех — каза Алпин и върна кифлата в тигана. — Месото в зимника едва ли ще стигне и до жътвата. През зимата ще гладуваш.

— Аз ли? — Тя поклати глава, от което се залюля бонето й. — Лорд Малкъм няма да остави хората си да гладуват.

Съвсем случайно бе изключила себе си. Дора не би могла да знае, че възнамеряваше да замине, но въпреки това трябваше да внимава какво говори.

— Разбира се, че няма.

Момичето прегърна котката и я залюля до гърдите си с унесено изражение. После се подсмихна и каза:

— Вие и Негова светлост ще живеете в любов.

През зимата Алпин щеше да бъде в Барбадос, щеше да се изтяга под тропическото слънце и да се наслаждава на независимостта си. Нека на Дора да й се струва романтична тази пробна женитба; за нея това нямаше значение.

— Сигурна съм, че ще бъде така.

Щом прислужницата излезе, Алпин се качи до стаята на Елана. Намери приятелката си седнала пред огледалото да реши косата си.

— Добре ли спа?

Тя посегна за дългото парче плат и се зае да го навива около главата си.

— Като гущер на припек.

Престорената й веселост не я заблуди, а и недокоснатите чаршафи показваха, че тя не си беше лягала. Изгаряща от любопитство, Алпин попита:

— Какво имаше в торбата с провизии, които Дора даде снощи на Саладин?

Този път усмивката на Елана бе наистина коварна.

— Храна за могъщите му мюсюлмански принципи.

Зад тази усмивка се криеше мъст.

— И?

Като нагласи тюрбана си, високомерно произнесе:

— И малко от моя сос „клеча в храсталака“.

— Какво? — Не знаеше дали да се смее, или да проклина. — О, Елана. Та той ще си изкара вътрешностите, вместо да гони сърни.

— Бас държа.

Но след десет дни, когато се завърна ловната група, Алпин установи, че планът се е оказал опасен.