Арнет Лем
Ангел на нощта (9)

ОСМА ГЛАВА

Малкъм почти й повярва. Но успя да долови и отчаянието й. Познаваше този стар дързък враг. Живееше с него, откакто бе станал мъж. Умът му намери покой едва в деня, когато прие неизбежната истина, че никога няма да има наследник.

Алпин Маккей си имаше свой демон. Тя просто не беше свикнала с тормоза, който й налагаше. Въпреки това си въобразяваше, че е намерила начин да се измъкне от своя ад, и Малкъм също бе намесен. Той знаеше, че е решението на проблема й. Това едновременно го разочароваше и ядосваше. Чудеше се и до къде щеше да стигне тя. Женитба? Дали бракът й с него бе нейното решение?

За да провери предложението си, той я изправи. Главата му се завъртя и заби пети в земята.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да облека в слова почтените си намерения.

Тя изпита такова голямо облекчение, като че ли й бе казал, че на сутринта щеше да бъде коронована за кралица. Лавандуловото в очите й заблестя с надежда. Прегърна го силно и изрече името му с въздишка. Трябваше да иска обяснение за бързото й съгласие. Вместо това се пребори със страстта, надигаща се в слабините му, и изигра коза си.

— Дали — каза, ръководен от странна и необяснима прищявка, — Алпин Маккей би се обвързала с пробен брак, обричайки се на Малкъм Кар?

Тя се стегна толкова, че стана по-твърда от алебарда на планинец.

— Пробна женитба ли?

— Има ли нещо нередно в тази спогодба? — попита, като разтриваше гърба й и си мислеше, че тя трябва да бъде легнала на него в леглото му.

— Мислех си… Е, ти използва думата „почтени“.

— Да и точно това имах предвид. — Той тръсна глава, за да прочисти мислите си. — Пробната женитба е най-почтен шотландски обичай, тъй като удовлетворява и двете страни. Ще изречем брачните клетви в църквата, когато забременееш. — Престана да говори, мислейки се за побъркан. После се сети, че точно това е била целта му, и прогони слабостта си. — Когато заченеш моето дете.

Не забеляза, че той не се чувства добре, понеже побърза да изрече:

— Но това ме кара смятам, че ме искаш само за да ти осигуря наследник.

Като се отмести, за да могат погледите им да се срещнат, изрече горчивата истина с абсолютна искреност.

— Кълна ти се, Алпин Маккей, да ти направя дете е най-малката ми грижа. Въпреки това аз наистина имам задължения.

Усмивката й би могла да озари стотина тъмници. Може би преценката му за нея беше неправилна. Ами ако тя наистина го обичаше? Ако беше така, щеше да се справи с любовта й по-късно. Сега трябваше да научи много неща за жената и причините, поради които толкова отчаяно искаше да се омъжи за него. Също така искаше и да поспи добре през нощта.

— Значи това те удовлетворява?

— О, да, Малкъм — глухо произнесе тя. — Това е най-голямото ми желание.

Тези думи отговаряха на обстоятелствата, понеже страстта, която изпитваше към нея, беше единственото чувство, което не можеше да прикрие. Той я вдигна на ръце и тръгна към конете.

Тя се прилепи към него като гордостта за шотландец. Харесваше му да я усеща в ръцете си. Винаги бе искал съпруга, която да споделя живота му, да го изслушва и да му помага да запази благородното наследство на клана Кар. Просто сърцето му никога не позволи да подведе нищо неподозираща булка, като я обвърже с безплодна женитба.

По неизвестни причини сега не можеше да удържи егоистичните си нужди. В този момент я желаеше като младо момче, което за пръв път спи с жена. Отвратен от своята уязвимост, Малкъм я сложи да седне настрани върху седлото и й подаде юздите.

— Какво ще правим сега?

Тя отметна глава назад и все още усмихната, огледа поляната.

— Можеш да ми покажеш Карворан Манър.

Малкъм се обърна и се зае с юздите на коня си. Беше излъгал за Розина; тя заминаваше за Италия чак на другата сутрин. Усмихна й се.

— Ако те заведа там сега, Алпин, ти първо ще изиграеш ролята на съпруга, преди да си била булка.

— О! — Престана да завързва забрадката си. Блузата се изпъваше върху гърдите й. Кожените бричове обгръщаха бедрата и елегантните й крака.

Желанието, за което си мислеше, че беше потиснал, се върна, и то с голяма сила, издувайки слабините и свивайки стомаха му. Облизвайки устни, чийто вкус бе на нейните, той се прокле, че бе постъпил като благороден глупак. Трябваше да я вземе преди минути и поне щеше да задоволи нуждите на тялото си. И тъй като не го беше направил, трябваше да се контролира.

— Изборът е твой, Алпин.

— Хайде тогава да се позабавляваме, както правехме някога — предложи, докато обръщаше коня си към пътеката, която водеше на запад. — Ще се състезаваме до Призрачния дъб. — Пришпори коня си и се понесе към разчистеното от дървета пространство.

— Чакай! — Реагирал със закъснение, Малкъм скочи на седлото и се втурна след нея. В съзнанието му имаше само една мисъл: Призрачният дъб бе повален от мълния преди години. Огромното дърво сега препречваше стария път. Тя нямаше да успее да види препятствието, понеже дървото лежеше след един завой до скалата на Рийвър и слънцето скоро щеше да се окаже точно над тях.

Изкрещя името й, но тя не можа да го чуе. Подкарал коня си в бесен галон, Малкъм скъси разстоянието между тях. Когато се озова на три дължини зад нея, отново извика. Алпин погледна назад с оживено от вълнение лице. После на свой ред извика, обезпокоена от близостта му. Удари отново коня си и се понесе напред.

Втурна се към опасността.

Той използва юздите като камшик, за да удари жребеца си. Отгледаният в пустинята арабски кон му отвърна с шеметна скорост. Около тях хвърчаха зелени и жълти облаци от орлова папрат и прещип. Стисна зъби, за да може да издържи на тази езда, която като че ли трошеше костите му. Трябваше да я настигне на всяка цена. Но дребничката Алпин позволяваше на кобилата й да надбяга по-бързия му кон.

Пред погледа му изникна скалата на Рийвър, голям, заоблен, каменен блок, с размера на главната кула на замъка Килдалтън. Далече пред него, Алпин се беше привела ниско до главата на коня, коленете й умело докосваха хълбоците на животното. Пътят се разделяше пред скалата. Новият път се намираше отдясно. Беше добре отъпкан и достатъчно широк дори за каруца. Пътят отляво се превръщаше в рядко използвана пътека, обрасла в треволяк. Някога двамата правеха такива състезания стотици пъти, само че те завършваха с изкатерване до върха на Призрачния дъб.

Днес това надбягване щеше да завърши със смърт.

Както очакваше, тя зави наляво, навик от изминалите дни. Малкъм изкрещя отново и злобно ритна коня си. Но кобилата на Алпин беше прекалено далече, а ездачката — прекалено решителна. С ужас видя как тя се накланя надясно, за да се приготви за левия завой около скалата.

Паниката го стисна за гърлото. Нямаше да успее да я стигне навреме.

— Алпин! — изтръгна се дрезгав стон. — Спри веднага!

Тя се обърна и дръзко му махна с ръка. Продължаваше да гледа към него, когато изчезна от погледа му.

Миг по-късно кобилата й изцвили. От младата жена не се чу нито звук. Но като че бе свидел на инцидента, Малкъм си представи как животното се препъва в поваленото дърво. Представи си я как изхвърчава от седлото. Усети как се удря в дъба. Въображението му я нарисува като безжизнена купчина човешка плът на земята.

Проклинайки себе си, нея и всички светии, които населяваха небесата, препусна покрай скалата. Запененият кон стоеше пред масивното стъбло на падналото дърво. Седлото беше празно. О, Господи, не я виждаше!

Дръпна юздите и скочи на земята. Огледа пътеката и храстите. Никаква Алпин!

Извика името й. Отговори му само тишината.

Със свито от ужас сърце хукна към дървените стъпала, оформящи мост над стъблото на падналото дърво. Трябваше да послуша баща си. Трябваше да се съгласи да прережат дървото. Трябваше да почисти пътя.

— Глупак, глупак! — проклинаше се на глас, докато преминаваше по моста, стиснал перилата. Като се изкачи най-отгоре, спря.

И я видя. Беше изхвърлена над огромното стъбло и лежеше на едната си страна, свита на кълбо сред малка полянка от бял пирен.

Втурна се към нея и падна на колене.

— Алпин! Кажи нещо. — Внимателно я докосна по гърба.

Никакво движение, нито дихание дори.

— Алпин!

Хиляди пъти бе пожелавал смъртта й, но това беше преди да я държи в прегръдките си и преди да я целува, преди да види уязвимостта, която тя не можеше да скрие. Въпреки че не й се доверяваше, сега я разбираше по-добре. Подозираше, че много малко от мечтите и надеждите й са се сбъднали. Младата жена имаше право на живот, дори и неволно да бе откраднала една много ценна част от него.

Тя въздъхна и се закашля, преди да успее да си поеме въздух. После простена и помръдна. Забрадката й беше извъртяна настрани; лицето й беше бяло като тебешир.

Леко обнадежден, пипна челото й.

— Алпин? Чуваш ли ме?

Тя успя да изрече:

— Какво се е случило с нашето дърво?

Нашето дърво! Сърцето го заболя от тази сантименталност.

— Удари го гръм. Къде си ранена?

Предпазливо се обърна но гръб и отпусна лявата си ръка.

— Навсякъде.

Той пое ръката й.

— Дай да видя.

— Ох!

— Шт. Мълчи! — Ръкавът на блузата й беше раздран, а кожата й бе покрита с прах и дълбоки драскотини. Костите на ръката й бяха толкова фини. Приличаха на крилете на бухалчето в птичарника му. Нежно я опипа за по-сериозни рани.

— Не мисля, че ръката ти е счупена.

Тя изстена и вдигна към него пълните си с болка очи. Зениците й се бяха разширили от страх.

— Не мога да ти кажа колко облекчена се чувствам от този факт. Кой е направил тези глупави стълби, които минават над поваленото дърво?

— Аз.

Затвори очи.

— Трябваше да се сетя. — По бузите й потекоха сълзи. — Защо винаги ти, Малкъм?

Объркан от обвинението й и от мъката й, взе да се защитава.

— Опитах се да те предупредя. Крещях, но ти не ми обърна внимание.

— Не те чух. — Издърпа ръката си. Стенейки, завъртя китката си и раздвижи пръсти. — А сигурно нямаше и да те послушам. Исках да спечеля.

Оправи забрадката й и опипа главата й за подутини. За щастие не откри нито една и той си припомни колко жилава беше тя въпреки дребния си ръст.

— Някои хора никога не се променят. Не биваше да яздиш така безразсъдно. Можеше да се убиеш и да осакатиш сивата кобила. Мислех си, че харесваш този кон.

— О, моля те! Само това не. Предпочитам да изразяваш само загрижеността си, отколкото да слушам дълбокомислените ти слова.

Раздразнен от факта, че го обвиняваше, и то, когато сама си бе виновна, каза:

— Точно така, загрижен съм. Това е задължението на лорда към всичките му поданици. — Протегна ръце. — Можеш ли да издържиш?

— Какво да издържа? — Подсмърчайки, тя се засмя и избърса сълзите си. — Ако е поредната ти лекция, отговорът ми е твърдо не.

— Какво ще кажеш да ти подам една, а може би две ръце за помощ?

Алпин отново раздвижи китката си и каза:

— Благодаря ти. Изглежда едната от моите няма да ми е от голяма полза.

Обгърна талията й и я вдигна на крака.

— Утре ще те боли.

— И сега ме боли. — Олюля се.

Той я придружаваше.

— Можеш ли да вървиш?

— Не и през този мост. Не вярвам на дърводелеца.

Малкъм я вдигна на ръце и отново остана изненадан от факта, че е лека като перце.

— Това беше моят първи и последен опит в дърводелството.

— Толкова се радвам. — Отпусна глава на рамото му. — По-добър си в…

— По-добър съм в какво?

— Няма значение.

— Кажи ми или ще те пусна в прахоляка.

— Не, няма да го направиш.

— Тогава ще ти забраня да яздиш сивата кобила.

Тя се взира в него толкова дълго, че му стана неудобно.

— Ще бъдеш по-добър като съпруг.

Не това беше започнала да казва. Залагаше графството си за това.

— Как разбра, че ще стана добър съпруг?

— Ти ме желаеш. Аз те желая и ще напълня замъка ти с мънички членове на семейство Кар, с черни като нощта коси.

Това безсмислено изявление отново разпали яда му, но той се овладя, преди да изрече истината в лицето й. Пренесе я през моста и понечи да я качи на коня си.

— Чакай малко — каза тя. — Не мога да се върна с тези бричове. Трябва да си облека полата.

Изненадан, Малкъм каза:

— Представете си, Алпин Маккей да се тревожи за външния си вид.

— Променила съм се, Малкъм. Вече не съм онази мъжкарана, която носеше раздърпани дрехи и правеше бели навсякъде.

— Извини ме, ако съм си позволил да споря по този въпрос.

Изразът на лицето й се смекчи и устата й се разтегна в самодоволна усмивка.

— През повечето време съм толкова праволинейна, че ще ти се сторя скучна. — За негова още по-голяма изненада, спокойно добави: — Би ли ми донесъл полата? В дисагите на седлото е.

Свали я на земята и направи както тя искаше, но не му се щеше да я остави да го надприказва.

— Още малко и ще ме накараш да си помисля, че животът на острова те е направил истинска дама.

Тя изсумтя.

— Престани да се заяждаш, а ми помогни да се напъхам в това нещо, в противен случай ще се стъмни, докато се приберем.

Той се засмя.

— Вдигни си ръцете и ще я вмъкна през главата ти.

Докато я обличаше, бе изненадан от нахлулите спомени.

— Колко ли пъти сме се разкопчавали и закопчавали, връзвали и развързвали?

Шумоленето на полата приглуши смеха й.

— Всеки път, когато ходехме да плуваме или…

Полата се задържа върху пълната й гръд. Като внимаваше да не скъса дрехата, той я издърпа надолу към талията.

— Или танцувахме езическите си танци — довърши той.

Едно прекрасно изчервяване върна цвета на лицето й. Вперила поглед в устните му, каза:

— Можеш ли да говориш с целувки?

— Мога да се целувам само с келтска проповедница.

— Забрави това, което казах, че можеш да бъдеш добър съпруг. — Тя го удари с юмрук в стомаха. — Ох! — Тръскайки ръката си, промърмори: — Мисля, че си развратник.

По някаква неизвестна причина му се искаше да я прегърне, просто да я прегърне. Трябва да го беше разтърсило случилото се с нея.

— Мисля, че ще е по-добре да яздиш с мене.

— И аз мисля така, Малкъм. Чувствам се в безопасност в прегръдките ти.

„Както и аз в твоите.“ Отхвърли неочакваната мисъл. Уплашен да не вземе да изрече романтични глупости, той я вдигна на коня си, качи се зад нея и потеглиха. Сивата кобила се тътреше след тях.

Едва влязоха през портата и Александър изтича да ги посрещне. Воинът сграбчи поводите на жребеца с едната ръка, а с другата свали баретата си. Погледна раздраната блуза на Алпин.

— Какво й се е случило, милорд?

Наобиколиха ги мъже от клана. Малкъм се обърна към всички.

— Дамата се сблъска с Призрачния дъб.

Александър отбеляза:

— Отдавна трябваше да направим на подпалки това дърво.

Алпин вдигна брадичка и компетентно огледа Малкъм.

— Същото казах и аз, мистър Линдзи.

Малкъм я обви с ръце и се изви върху седлото.

— Ето, Александър. Вземи я, преди да е предизвикала кървава разпра с острия си език.

Скупчените войници взеха да си шепнат и да се подсмихват. Александър я пое и тъй като вече не беше в ръцете на Малкъм, тя каза:

Можете да ме пуснете на земята, мистър Линдзи.

— Да, милейди.

Малкъм слезе от коня. Воинът предупреди:

— Имаме неприятности, сър.

Като си мислеше, че има нужда от нови неприятности толкова, колкото и от друга жена в живота си, Малкъм се обърна към първата си неприятност.

— Алпин, ти влизай вътре и се погрижи за тези рани! Знаеш къде държи лекарствата мисис Елиът.

Съвсем изтощена, тя кимна и се отправи към входа.

— Какво се е случило? — обърна се той към Александър.

Останалите мъже си размениха многозначителни погледи.

Александър прочисти гърлото си.

— Става въпрос за мавъра и африканската госпожица.

Търпението му се изчерпи. Отгоре на всичко Алпин чу и се върна при тях.

— Къде са те? — настоятелно се поинтересува тя.

— Влизай в замъка, Алпин! — каза й Малкъм през стиснати зъби. — Аз ще се погрижа за тях.

Не му обърна внимание и пак зададе въпроса си.

— Къде са те, мистър Линдзи?

Упорито вирнатата й брадичка говореше, че по-скоро би дочакала Второто Пришествие, преди да си тръгне без отговор.

— Кажи й, Александър — нареди той.

— Саладин я е заключил в оградената със стена градина — отвърна войникът.

— Но защо? — попита Алпин. — Да не е полудял?

— Тя е лудата — отвърна Раби Армстронг. — По-ядосана е от току-що остригана овца. Нали така казахте, мистър Линдзи?

Той поклати глава.

— Боя се, че е така, милорд. Тук се задава битка.

Алпин закрачи през двора с малко несигурна походка и с развяваща пола. Малкъм я последва, като си мислеше за кожените бричове, които прилепваха върху изваяните й крака. Останалите тръгнаха след тях.

Настигна я и й каза:

— Алпин, ти трябва да се погрижиш за раните си. Влез вътре. Аз ще ти изпратя Елана.

Тя забави крачка.

— Няма да стане. Искам да видя каква е работата. — Завиха зад кулата на ъгъла. Той се наведе към нея и прошепна:

— Не се ли доверяваш на пробния си съпруг?

— Не е това причината. Нося отговорност за Елана. Понякога тя може да бъде много упорита.

— Учителката й е специалистка в тази област. Каквато господарката, такава и камериерката. Само се моля дано да се окаже, че просто й е хрумнало да обяви днешния ден за празник.

Още по-голяма тълпа се беше струпала във вътрешния двор, който граничеше с градината. Саладин седеше на земята, опънал крака и подпрял гръб о дървената порта. Притискаше към бузата си парче плат в ярки цветове, което им се стори странно познато.

— Добре дошъл у дома, милорд — каза той.

— Какво става тук?

— Тази жена попречи на молитвите ми.

Невидимата Елана извика иззад стените на градината:

— Ето какво мисля за молитвите ти, мюсюлманино.

Над стената прехвърчаха листове хартия.

— Това е Коранът. Него къса на парчета — каза Саладин, вперил поглед в късчетата, които се посипаха на земята.

— Ти какво й направи? — настоя Алпин.

— Аз, на нея? — Махна парцала от бузата си и им показа подутина, с размера на папагалско яйце.

Елана закрещя:

— Кажи им какво направи, ти, проклет звяр!

— Нищо не съм направил — изкрещя й той в отговор.

— Ха! Значи и баща ми яде комари и от носа му стърчат бивни като на глиган.

Малкъм коленичи до приятеля си.

— Разкажи ми какво се случи.

— Тя флиртуваше с мене и ме предизвика да я целуна.

— Ах, ти, лъжлив чернокож!

Саладин въздъхна и затвори очи.

— Не знам какво ми стана. Наистина се опитах да я целуна и виждаш резултата. Тя е голяма беля.

— Бас държа, ти, ловецо на роби с маймунско лице.

— О, Господи, Саладин — промълви Алпин, — та ти си обявил война на една дива жена.

— Така ли? — изрече тихо той. — Всяко нещо си има граница. Не на всичко може да издържи един мъж. Всеки друг би направил същото, щом се изправи лице в лице с полугола жена, която носи плодове.

Малкъм взе да се чуди с какво беше прегрешил, какво толкова беше сторил, че животът му да се превърне в комедия от грешки.

— Приятелю, пусни я.

— Да — каза Алпин. — Отвори тази врата!

— Разбира се — отвърна Саладин с убедителния тон на мисионер, който изпълнява задачата си. — Веднага щом се извини.

Елана започна да се смее.

— Тази африканска принцеса по-скоро цялата ще стане бяла като корема на риба, преди да запее песен на съжалението на някакъв извратен мавър.

Алпин извика:

— Елана, какво ти е сторил? Добре ли си?

— Вмъкна си езика в устата ми. Ооох. — Гласът й затрепери от отвращение. — Вкусът му е като на кашата, която плюска на закуска.

— Ти ми я поднесе, нахалнице — сряза я Саладин.

— Ти молеше за нея и за още нещо.

Той се намръщи и посегна към ятагана. Извитото и наточено острие заблестя като златно, огряно от лъчите на залязващото слънце.

— Тогава си стой там. Сигурно една нощ на открито ще оглади горещата ти кръв и буен нрав.

— Буен нрав ли? — каза тя. — Ти си един глупак, Саладин Кортез. Ти ми скъса роклята.

— Малкъм! Направи нещо! — настоя Алпин. Мъжете на двора се подсмихваха и се тупаха един друг по гърбовете. Малкъм се закашля, за да скрие напушилия го смях.

— Ти скъса ли й роклята, Саладин? — попита, задавен от смеха и кашлицата.

— Едва ли бих нарекъл рокля едно твърде късо парче плат. — Размаха парцала, който държеше в ръце. — И си взех само едно парче от дрехата й.

— Парчето, което покрива гърдите ми! Останалото захвърли във фонтана — изкряска Елана. — Мокро е.

— Фонтаните обикновено са мокри — промърмори той.

Алпин се наслуша на глупости. Ръката я болеше. Цялото й тяло беше натъртено и вече едвам дишаше от умора. Като видя развеселения поглед на Малкъм и удобната поза, която беше заел, прецени, че той няма да накара приятеля си да престане с тези дивотии. А и по устата на Саладин забеляза тъмночервени следи, което говореше, че бе опитал сока на Елана. В настоящия момент умовете на тези мъже бяха лишени от рационални мисли. Но тя знаеше друг път към градината, път, скрит от любопитни погледи и мъжка гордост.

Освен това днес бе принудила Малкъм да й предложи женитба. Защо трябваше да го принуждава да избира между лоялността към приятеля си и задълженията към нея?

И така, тя се измъкна тихомълком и отиде в стаята си, за да намери ключовете и рокля за приятелката си. Като взе една запалена лампа от по-малката зала, влезе в тунела. Докато се придвижваше по десния коридор, мисълта за гореща, успокояваща вана повдигна духа й. Като премина покрай нишата, зад която се намираше кабинетът на Малкъм, тя се усмихна. Вече нямаше да се налага да го подслушва, тъй като й бе предложил брак.

Премина покрай тъмното стълбище, което водеше към помещението в кулата, но не искаше да си спомня за прекараните в самота времена. Малкъм беше прав и тя отказваше да изпитва жал към изплашеното дете, което беше някога.

Отвори желязната врата в другия край на тунела и пристъпи в оградената със стена градина. Отвори уста от изненада. Елана стоеше малко встрани от дървената порта. Върху раменете си беше наметнала молитвеното килимче на Саладин. Усмихвайки се от удоволствие, тя откъсна и последните страници на Корана и ги изхвърли през стената заедно с кожената подвързия.

— Забрави нещо, мюсюлманино. — Смъкна килимчето от раменете си и също го запрати над стената. Почиствайки ръцете си, последната принцеса на ашанти, от племето кумбаса закрачи към Алпин. С високо вдигната глава, с изправени рамене, застана пред приятелката си така гола, както преди десет години, когато Чарлз я беше купил на пазара за роби в Барбадос.

Но не голотата й шокира Алпин, а разчорлената й коса. Приличаше й на прелъстена жена. Парчето плат, с което увиваше главата си, липсваше и дългата й коса беше съвсем разрошена. Устните й бяха подути. Отнесеният поглед на блестящите й, черни очи потвърди заключението на Алпин. Вече добре познаваше този поглед, разбираше страстното желание, което Елана показваше съвсем явно. Самата тя станала жертва на чара и привлекателността на Малкъм Кар, Алпин се почувства в оковите на същата любовна магия.

Като застана до нея, Елана докосна раздрания й ръкав и тихо каза:

— Момичетата от острова май много загазиха.

Тя кимна и чу Саладин да казва от другата страна на стената:

— Да вземем да идем на лов, милорд. Нямам търпение да се махна от тези жени и да убия нещо, което моята религия не ми позволява да ям.