Арнет Лем
Ангел на нощта (1)

ПРОЛОГ

Плантация „Рай“

Енория Сейнт Джордж, Барбадос Февруари 1735

Лейди Алпин Маккей искаше да смъкне траурния си воал и да разхлади пламналите си от горещината бузи. И щеше да го стори веднага след като адвокатът престанеше да възхвалява наскоро починалия й настойник и започнеше да чете завещанието.

— Тъжен човек и защитник на правдата — тъкмо изричаше Отел Кодрингтън.

„Тъжен ли?“ — помисли си тя. Бедният Чарлз беше давил тъгата си в ром.

— Вдовец, възбуждащ завист…

Нещастен човек. След като съпругата му Ейдриън си отиде от този свят, Чарлз живя десетилетие в безутешна скръб. Понеже беше чувствително момиче, Алпин жадуваше да открие мъж, който да я обича така силно, както той беше обичал жена си. Но искаше и мъж, който да не се пречупва при трагични обстоятелства. Изминаха години и действителността на островния живот прекърши романтичните й мечти.

— Мъж, който много добре се справяше с работата си и остана честен…

Недоразумение. От десет години тя сама ръководеше огромната плантация, като се грижеше за всичко — от осигуряването на брашно за бисквити до рязането на тръстиката.

— Преселил се е в славните небеса…

В компанията на починалата си възлюбена съпруга. Да благодарим на божията милост.

Лек ветрец полъхваше на верандата и изпълваше въздуха с аромата на варена захар. Алпин въздъхна. Сега плантацията „Рай“ щеше да й принадлежи — просторната двуетажна къща, шест и половина акра^[1] морави, хиляда акра плодородни поля, от които съвсем наскоро беше прибрана захарната тръстика; петдесет и шест слуги англичани, осемдесет роби, хижите с покрити със слама покриви, тесните бараки, четирите кладенеца. Столът, изплетен от ракита, на който седеше. Медната вана, в която се къпеше. Мрежата против комари около леглото й. Каретата, каруцата, пилето, което се печеше. Скъпоценната мелница с двата еднакви комина, бълващи дим в тропическото синьо небе. Нейни.

Надеждата да бъде независима караше душата й да ликува. Животът в плантацията щеше да продължи по старому. Но не и за робите. Преди пет години беше карала Чарлз да ги освободи.

Собствениците на съседните плантации бяха побеснели. Под техния натиск той бе отстъпил. Сега Алпин Маккей щеше да отстоява убежденията си.

Капчица пот бавно се заспуска по лицето й, стече се по шията и се вмъкна под яката на черната кадифена рокля, но Алпин не изпускаше от очи кожената чанта, положена в скута на адвоката. Кога най-после щеше да прочете завещанието?

Щом той спря, за да си поеме дъх, тя каза:

— Бяхте много любезен, господин Кордингтън, че ми спестихте пътуването до Бриджтаун. И трябва да сте много опитен, понеже Чарлз казваше, че на друг не би доверил делата си.

Пълномощникът изправи гръб още повече. Пот струеше изпод напудрената му перука и се просмукваше в дантеленото му жабо, превръщайки това творение на мъжката суета в мокра фльонга от клюмнали дипли.

— Точно така, скъпа. Чарлз направи значителни подобрения тук. — Хвърли алчен поглед към мелницата. — Въпреки че никой от нас никога не е виждал предприятието.

Нека този градски адвокат и всички останали си мислят, че Чарлз е управлявал „Рай“ и е модернизирал мелницата. На нея не й трябваха хвалебствия за работата й, а само спокойствие и сигурност. Скоро щеше да има и двете. Едва сдържаше нетърпението си.

— Както казахте, Чарлз беше джентълмен сред мъжете и загрижен за добруването на тези, намиращи се под негово попечителство.

— Срещнах го преди пет години — преди да добави тази нова измишльотина към мелницата. — Кордингтън отвори чантата си и измъкна документ със златен печат с размера на смокиня. — Щедростта му беше изключителна, продиктувана от Христовата вяра. — Усмивка изкриви устните на адвоката и откри празнините на няколкото липсващи зъби. — Оставил ви е щедро възнаграждение.

Не се нуждаеше от периодично отпускани суми. Доходите от захарта щяха да й бъдат достатъчни. Изумена, повтори:

— Възнаграждение?

Също като дете, което чете буквара, той движеше показалеца си по всеки ред, изписан в документа.

— Направени са обичайните дарения на прислугата. Следва израз на приятелство към членовете на клуба му. О, да. Ето го. „Сто лири годишно на братовчедка ми, лейди Алпин Маккей.“

Ледените пръсти на ужаса я стиснаха за гърлото.

— И…

— И заплащане на разноските по обратния път до дома ви.

Никога! — Яростта кипеше в душата й. Чарлз беше осигурил средствата да се върне на границата между Англия и Шотландия, но само ако тя искаше да отиде. А Алпин не го искаше.

— Колко мило от негова страна.

Една мушица кацна на носа на Кордингтън. Той махна с ръка и я прогони.

— Разбира се, можете да вземете всички семейни ценности.

Воалът прикриваше широко отворените й от учудване очи и Алпин положи всички усилия да говори спокойно. По-скоро би рязала тръстика, за да преживява, отколкото отново да зависи от някой мъж.

— А какво ще стане с плантацията „Рай“? — Задържа дъха си. Ако Чарлз глупаво я бе проиграл на комар, или я бе ипотекирал…

Кордингтън отново прогони мухата.

— Упълномощен съм само да съобщя, че преди пет години той прехвърли цялата си собственост. Доста сложна работа за някои мои колеги, като се има предвид разстоянието и необходимата кореспонденция, но съвсем обикновена за мене. Господин Фенуик ще продължи да надзирава имението, докато собственикът реши какво да прави с него.

Мисълта, че са й отнели „Рай“, я ужаси. Невъзможно. Това беше домът й. Къде щеше да отиде? Можеше да оспорва завещанието, но до къде щеше да я доведе противопоставянето на Кордингтън? Щеше да разкрие огорчението си и да проиграе всяка възможност да бъде поправена грешката.

Да я поправи! Трябваше да се стегне. Имаше достатъчно време да установи фактите и да състави план. Хенри Фенуик беше способен надзирател, но мразеше управляващата класа в Барбадос.

Тя си пое дълбоко дъх и спокойно попита:

— На кого е прехвърлил собствеността?

Кордингтън предпазливо затвори чантата си, затегна катарамата и скръсти ръце отгоре й.

— Прехвърлянето беше лична сделка между джентълмени. Положил съм клетва да пазя тайна. — Подаде й завещанието. — Можете ли да четете, лейди Алпин?

На четири езика. Но не беше необходимо тази лигава, крастава жаба да знае това. Нека я смята за невежа; високомерието можеше да му развърже езика.

— Изкуството да се разчитат думи е много трудно за мене.

Изпита известно съжаление към нея, стиснатите му устни и ръцете му се отпуснаха.

— Разбирам. И мога да ви кажа, че чрез прехвърлянето на плантацията Чарлз изплаща стар дълг и изразява своята признателност.

Признателност? Към кого? Как можеше Чарлз да постъпи толкова жестоко с нея, като й остави само някаква жалка сума? Тя се беше отказала от женитба, за да поеме неговите задължения. И заради какво? За да се грижи за един мъж, който лекуваше разбитото си сърце с бутилката и беше прехвърлил богатството си на друг? Беше се пожертвала напразно. Някой друг притежаваше „Рай“.

Стомахът й се сви. Кой?

Отговорът беше скрит в тази чанта. Защо иначе Кордингтън щеше така ревниво да я пази? Името. Трябваше й името. Изпита дълбока омраза. Ако можеше да прегледа тези книжа, щеше да има към какво да насочи своята жлъч. Знаеше как да го стори. След като веднъж успееше да отдалечи Кордингтън от къщата, щеше да се извини с женски нужди.

Но първо трябваше да привлече вниманието му. Тя махна воала. Той зяпна от изненада.

— Нещо не е наред ли, сър?

Адвокатът взе да върти чантата в ръцете си.

— Аз, ох… Вие, ъъъ… Точно както ми каза Чарлз…

— Какво ви е казал?

— Каза ми, че не ставате за женитба… по-зряла сте. Очаквах… — Прокашля се. Погледът му падна върху гърдите й. — Позволете да кажа, че сте се запазили възхитително.

Обърканият отговор и лъстивият му поглед я отвратиха. Понеже беше дребничка, хората винаги я смятаха за по-млада. Като момиче мразеше да я взимат за дете. Сега можеше да използва младежкия си вид.

— Благодаря, господин Кордингтън. Искате ли да видите мелницата?

Той скочи толкова бързо, че чантата му падна на пода забравена.

Двадесет минути по-късно с треперещи пръсти тя я отвори и прегледа документацията. Като видя името на новия собственик, простена със стиснати зъби. Погребаното й детство възкръсна, за да започне да я преследва като призрак.

За времето, необходимо й да върне документите на мястото им и да се присъедини към госта, Алпин състави своя план. Поемаше дълбоко уханния въздух на Барбадос, но мислите й вече се въртяха около Шотландия и замъка Килдалтън. Беше готова да изрови бойната секира и да поднови старата война с нехранимайкото, който сега управляваше съдбата й.