Аманда Куик
Прелъстяване (4)

Глава IV

Джулиан чу, че вратата на спалнята се отвори, после прозвучаха приглушени женски гласове. Вратата отново се затвори и той долови веселото подрънкване на приборите върху подноса със закуската, сложен върху една близка масичка.

Раздвижи се бавно, чувствайки някаква необичайна отпадналост. Имаше отвратителен вкус в устата. Мръщейки се, той опита да си спомни точно колко портвайн бе изпил предната вечер.

Отвори очи с огромно усилие. В първия момент се почувства напълно объркан. През нощта стените на спалнята му очевидно бяха сменили цвета си. Един дълъг миг той втренчено гледа непознатия китайски тапет, докато паметта му бавно започна да се възвръща.

Намираше се в леглото на Софи.

Джулиан бавно се надигна и се подпря на възглавниците, очаквайки в съзнанието му да се появи останалата част от един много приятен спомен. Но не се появи нищо освен слабо, дразнещо главоболие. Той се намръщи отново и разтърка слепоочията си.

Не бе възможно да е забравил как се е любил с новата си жена. Очакването на този момент го бе държало в болезнена възбуда твърде дълго. Цели десет дни той се бе измъчвал от странната ситуация, в която се бе оказал. И несъмнено развръзката би трябвало да остави изключително приятен спомен.

Огледа стаята и видя Софи, която стоеше до гардероба. Тя носеше същия халат, както и предишната вечер. Стоеше с гръб към него и той леко се усмихна, когато забеляза обърнатия набор на яката й. Изпита спонтанно желание да отиде при нея и да оправи парчето дантела. После реши, че ще е по-добре да свали целия халат и да я донесе обратно в леглото.

Опита се да си спомни как изглеждаха малките й, нежни гърди на светлината на свещите, но единственото, което се появи пред очите му, бяха тъмните твърди зърна, които изпъваха тънката материя на ленената нощница.

Съзнателно продължи да рови из паметта си, но установи, че не си спомня нищо освен неясната картина на жена си върху леглото, с нощница вдигната до над коленете. Голите й крака бяха грациозни и елегантни и той си припомни вълнението, с което пожела да се обвият около него.

Спомняше си също как свали халата й, когато в тялото му пламна опустошително желание. В погледа на Софи прочете уплаха и несигурност и това го ядоса. Отпусна се до нея, решен да я успокои и да я накара да го приеме. Тя беше нащрек и много нервна, но той знаеше, че ще я успокои и ще се любят. Вече му бе дала да разбере, че откликва на ласките му.

Протегна ръка към нея и…

Джулиан тръсна глава, опитвайки се да отстрани паяжините, обвили съзнанието му. Не допускаше да се е унизил дотам, че да не успее да изпълни съпружеския си дълг. До такава степен бе погълнат от желанието да направи Софи своя, че не бе възможно да е заспал по средата на процедурата, независимо колко портвайн бе погълнал преди това.

Смаян от невероятния срив в паметта си, Джулиан бавно започна да отмества завивките. Кракът му неочаквано докосна някакво твърдо място върху чаршафа — мокро петно, което бе изсъхнало през нощта. Когато погледна надолу, той се усмихна с облекчение и задоволство. Знаеше си, че ще го открие и то ще потвърди, че в края на краищата не се е унизил.

Но само миг по-късно чувството на задоволство се превърна в тревожно недоумение. Червеникавокафявото петно върху чаршафа бе прекалено голямо.

Невъзможно голямо.

Чудовищно голямо.

Какво бе сторил на своята нежна, деликатна жена?

Единственият случай, когато Джулиан бе имал работа с девственица, бе брачната му нощ с Елизабет, но горчивият опит от последвалите няколко години го караше да се съмнява, че и тогава нещата са били тъй, както трябва.

Той бе чувал обичайните мъжки хвалби и знаеше, че съвсем не е нормално жената да кърви като заклано теле. А понякога жените изобщо не кървели.

Един мъж трябваше буквално да заколи жена си, за да причини такъв кръвоизлив. Само тежки наранявания можеха да докарат нещата чак дотам.

Джулиан усети, че му се повдига при вида на ужасяващото доказателство за бруталната му непохватност. Спомни си собствените си думи: „Ти ще ми благодариш на сутринта“.

Велики боже, никоя жена, която е страдала колкото Софи през тази нощ, не би имала желание да благодари на мъжа, който така безжалостно я е наранил. Сега тя сигурно го мразеше. Джулиан притвори очи, опитвайки се отчаяно да си спомни какво точно й бе сторил. В замъгления му мозък не се появи никаква изобличаваща сцена. И все пак не можеше да пренебрегне доказателството. Той отвори очи.

— Софи? — гласът му прозвуча грубо дори в собствените му уши.

Тя подскочи, сякаш я бе ударил с камшик. Извърна се, за да го погледне, а изражението й го накара да изскърца със зъби.

— Добро… добро утро, милорд. — Очите й се разшириха, изпълнени с женско неспокойство.

— Имам чувството, че точно това утро би могло да бъде много по-добро, отколкото е. И аз съм виновен. — Той седна на ръба на леглото и посегна към халата си. Облече го бавно, опитвайки се да намери някакъв изход. Тя едва ли бе в настроение да слуша успокоителни думи. Господи, поне главата да не го болеше толкова.

— Камериерът е готов с нещата ви за бръснене, милорд.

Той не обърна внимание на думите й.

— Добре ли си? — Гласът му бе съвсем тих. Тръгна към нея, но спря, тъй като тя веднага се дръпна назад. Подпря се на гардероба и нямаше накъде да отстъпва повече, макар че желанието бе изписано съвсем ясно на лицето й. Стоеше, вкопчила ръце в бродирания муселин на дрехата си, и го гледаше разтревожено.

— Добре съм, милорд.

Джулиан едва си пое дъх.

— О, Софи, мъничката ми, какво ти направих? Наистина ли бях такова чудовище миналата нощ?

— Водата ви за бръснене ще изстине, милорд.

— Софи, не се безпокоя за температурата на водата за бръснене. Безпокоя се за теб.

— Казах, че съм добре. Джулиан, моля те, трябва да се облека.

Той простена и се приближи към нея, пренебрегвайки опита й да се отдръпне. Хвана я нежно за раменете и сведе поглед към тревожните й очи.

— Трябва да поговорим.

Тя нервно прехапа устни.

— Не сте ли доволен, милорд? Надявах се, че ще бъдете.

— Велики боже — той нежно притисна главата й към рамото си. — Единственото, което виждам, е отчаяната ти надежда, че най-сетне съм доволен. Но съм сигурен, че не искаш и да помислиш за втора подобна нощ.

— Не, милорд. Не бих искала тази нощ да се повтаря докато съм жива. — Гласът й бе приглушен, тъй както бе притисната до халата му, но той ясно усети колко отчаяно е желанието й.

Вината го разтърси. Загали гърба й успокоително и нежно.

— Ще помогне ли, ако се закълна в честта си, че никога вече няма да бъда толкова груб?

— Вашата честна дума, милорд?

Той яростно се прокле и притисна още по-силно лицето й към рамото си. Усещаше напрежението й, но нямаше никаква представа как да се пребори с него.

— Зная, че тази сутрин честната ми дума едва ли означава много за теб, но ти обещавам, че следващия път, когато се любим, ти няма да страдаш.

— Бих предпочела да не мисля за следващия път, Джулиан.

Той изпъшка.

— Мога да те разбера. — Почувствува, че тя иска да се освободи от ръцете му, но не можеше да я пусне просто така. Трябваше по някакъв начин да я увери, че не е чудовището, което бе открила в него миналата нощ. — Съжалявам, мъничката ми. Не знам какво ме прихвана. Няма да повярваш, но не мога да си спомня какво точно стана. Никога не съм искал да ти причиня болка.

Тя се раздвижи и леко го отблъсна от себе си.

— Предпочитам да не го обсъждаме.

— Но се налага, иначе нещата ще ти се сторят още по-лоши, отколкото са. Погледни ме, Софи.

Тя бавно вдигна глава. Колебаеше се, после му хвърли кратък изпитателен поглед и бързо отвърна очи.

— Какво искате от мен, милорд?

За миг той стисна ръцете й в своите, после си наложи да се успокои.

— Бих искал да кажеш, че ми прощаваш и че няма да използваш действията ми от миналата нощ срещу мен. Но предполагам, че искам прекалено много тази сутрин.

Тя прехапа устни.

— Задоволена ли е гордостта ви, милорд?

— Остави моята гордост. Опитвам се да намеря начин да ти се извиня и да те накарам да повярваш, че никога вече няма да бъде толкова… неприятно за теб. — Дявол да го вземе, неприятно сигурно бе смешно слаба дума за онова, което е изпитала, докато е беснял между бедрата й. — Любовта между съпрузите трябва да бъде радостно преживяване. Трябваше да ти е приятно миналата нощ. Аз исках да ти бъде приятно. Не знам какво стана. Сигурно съм загубил всякакъв контрол върху себе си. По дяволите, напълно трябва да съм обезумял.

— Моля ви, милорд. Всичко това е толкова смущаващо. Трябва ли да го обсъждаме?

— Не разбираш ли, че не можем да оставим нещата така!

Мина известно време, преди тя предпазливо да попита:

— И защо не?

— Софи, мила, бъди разумна. Та ние сме женени. И често ще се любим. Не искам да се страхуваш от това.

— Бих искала да не говорите за любов, защото това няма нищо общо с нея — рече тя рязко.

Джулиан затвори очи и се опита да се овладее. Най-малкото, което сега дължеше на новата си жена, бе известно търпение. За съжаление търпението не бе сред основните му качества.

— Софи, кажи ми поне едно нещо. Мразиш ли ме тази сутрин?

Тя преглътна конвулсивно, без да отмества поглед от прозореца.

— Не, милорд.

— Е, това все пак е нещо. Макар и не много. По дяволите, Софи, какво ти направих миналата нощ? Сигурно съм се хвърлил върху теб, но кълна ти се, че нищо не помня.

— Действително не мога да говоря за това, милорд.

— Предполагам, че е така. — Джулиан прокара пръсти през косата си. Как можеше да очаква от нея подробно описание на действията си? Той самият не би издържал такъв смразяващ разказ. Но изпитваше отчаяна нужда да узнае какво точно й е направил. Трябваше да разбере до каква степен действително се е превърнал в дявол. Вече го измъчваха ужасни видения.

— Джулиан?

— Зная, че не е никакво извинение, скъпа, но снощи явно прекалих с пиенето. Никога вече няма да дойда в леглото ти в подобно възмутително състояние. Непростимо е. Моля те да приемеш извиненията ми и повярвай, че следващият път ще бъде много по-различно.

Софи се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Що се касае за следващия път…

Той махна с ръка.

— Зная, че не гориш от нетърпение и ти давам дума, че няма да те притеснявам. Но трябва да разбереш, че в края на краищата все някой ден ще се любим отново. Софи, този първи път за теб е като падане от кон. Ако не се качиш отново, никога няма да се научиш да яздиш.

— Е, не смятам, че това е чак толкова ужасно — промърмори тя.

— Софи!

— Да, разбира се. Съществува малкият проблем с вашия наследник. Простете ми, милорд, но за момент го бях забравила.

Той се потърси от отвращение към самия себе си.

— Не мислех за наследника си. Мислех за теб.

— Споразумяхме се за три месеца — напомни му тя тихо. — Мислите ли, че можем да се върнем към старата си уговорка?

Джулиан сподавено изруга.

— Едва ли е най-добрата идея да чакаме толкова дълго. Твоето естествено безпокойство ще се разрасне до чудовищни размери, ако цели три месеца разсъждаваш над това, което се е случило тази нощ, Софи. Обясних ти, че най-лошото вече е минало. И няма нужда да се криеш зад това споразумение, за което толкова настояваш.

— Предполагам, че е така. Особено след като ми изяснихте, че разполагам с твърде малко средства, за да ви принудя да го спазвате. — Тя се изтръгна от ръцете му и се приближи към прозореца. — Напълно бяхте прав, милорд, когато ме предупредихте, че една жена разполага с много малко власт в брака. Единственото, на което може да се надява, е честната дума на съпруга й като джентълмен.

Чувството за вина отново се надигна у него, заплашвайки да го задуши. Когато се овладя, бе готов по-скоро да срещне самия дявол, отколкото Софи. Тогава поне би могъл да отвърне на удара.

Положението беше непоносимо. Разтърсващо ясно бе, че единственият почтен изход е да се съгласи, макар и да знаеше, че нещата ще станат още по-трудни за нея.

— Ще можеш ли още веднъж да ми повярваш, ако се върнем към нашето тримесечно споразумение? — запита сурово Джулиан.

Тя му хвърли бърз поглед през рамо.

— Да, мисля, че този път ще ви повярвам. Ако се съгласите да не ме прелъстявате и да не ме насилвате.

— Миналата нощ ти обещах прелъстяване, а всъщност съм упражнил насилие. И разбирам защо разширяваш обхвата на първоначалното ни споразумение. — Джулиан се поклони официално. — Добре, Софи, макар й да съм сигурен, че не това е начинът да се оправят нещата. Но ти имаш право да настояваш, след всичко, което се е случило.

Тя сведе глава, ръцете й бяха нервно вкопчени една в друга.

— Благодаря, милорд.

— Недей да ми благодариш. Убеден съм, че правя сериозна грешка. Нещо тук изобщо не е наред. — Той тръсна глава, опитвайки се да призове спомените от изминалата нощ. Но отново се сблъска с познатата бяла стена. Да не би да обезумяваше? — Имаш думата ми, че няма да се опитвам да те прелъстя през останалото време на споразумението ни. От само себе си е ясно и че няма да ти се натрапвам по никой друг начин. — Той понечи спонтанно да я притисне към себе си, но не посмя да я докосне. — Моля те да ми простиш.

Напусна спалнята й, чувствайки, че едва ли може да падне по-ниско в очите й, отколкото бе паднал в своите.

 

 

Следващите два дни можеха да бъдат най-щастливите в живота на Софи. Меденият месец най-сетне се превърна в онова, което отдавна бе нейна тайна мечта. Джулиан бе мил, внимателен и безкрайно нежен. Отнасяше се към нея тъй, сякаш бе рядко и безценно порцеланово украшение. Мълчаливата, нежна, чувствена заплаха, която я бе измъчвала дни наред, най-сетне бе отстранена.

Не че желанието бе изчезнало от очите му. То все още бе там, но пламъците му бяха грижливо прикрити и тя вече не се боеше, че ще излязат извън контрол. Най-сетне бе извоювала за себе си онова свободно пространство, за което толкова настояваше преди женитбата.

Но вместо да се отпусне и да се наслаждава на времето, което си бе откупила, Софи се чувствуваше нещастна. В продължение на два дни тя се бори с чувството за вина, като непрекъснато си повтаряше, че е направила единственото правилно и възможно нещо при създалите се обстоятелства. Жената имаше толкова малко власт в брака, че всички средства й се струваха оправдани.

Но подобни разумни доводи съвсем не бяха достатъчни, за да успокоят собственото й чувство за почтеност.

На третата сутрин след фалшивата си брачна нощ Софи се събуди с убеждението, че не е в състояние да продължава играта нито ден повече, камо ли до края на трите месеца.

Никога в живота си не се бе чувствала толкова ужасно. Носеше цялата отговорност за терзанията на Джулиан. Той очевидно жестоко се измъчваше заради онова, което мислеше, че й е причинил, фактът, че изобщо не й бе сторил нищо я караше да изпитва още по-голяма вина.

Тя изпи чая, донесен й от камериерката, сложи шумно чашката върху чинийката и отметна завивките.

— Какъв хубав ден, госпожо. Ще яздите ли след закуска?

— Да, Мери. Моля те, изпрати някой да попита лорд Рейвънуд дали има желание да се присъедини към мен.

— О, изобщо не се съмнявам, че негова светлост ще се присъедини — рече Мери с хитра усмивчица. — Той би приел от вас дори покана да отидете в Америка, ако го помолите. Целият персонал толкова се радва на гледката.

— На коя гледка?

— Ами на това, че той просто ще си счупи врата, само и само да ви угоди. Никога не сме го виждали такъв. Негова светлост сигурно е много щастлив, че си е намерил жена, толкова различна от предишната.

— Мери!

— Съжалявам, госпожо. Но и вие много добре знаете какво се говореше за нея в селото. Не е тайна, нали? Много луда е била, много луда. Кафявият или синият костюм?

— Мисля, че ще облека новия кафяв костюм, Мери. И стига сме обсъждали първата лейди Рейвънуд. — Софи се надяваше, че думите й са прозвучали с подобаваща твърдост. Точно днес не й се слушаше за нейната предшественичка. Терзаейки се, тя се питаше дали след като Джулиан узнае истината, няма да реши, че тя е същата интригантка като първата му съпруга.

Един час по-късно тя видя, че Джулиан я чака в голямото предверие. Изглеждаше съвсем спокоен в елегантните си дрехи за езда. Тесните светли панталони, високите до коленете ботуши и прибраната горна дреха подчертаваха скритата сила на тялото му.

Той се усмихна, когато Софи слезе по стълбите. Показа й една малка кошница.

— Накарах готвача да ни приготви обяд за пикник. Можем да разгледаме онези старинни руини, които забелязахме на хълма над реката. Какво ще кажете, мадам? — Той се приближи и взе ръката й.

— Много мило от твоя страна, Джулиан — рече скромно Софи, опитвайки се да се усмихне. Усилията му на всяка цена да й достави удоволствие бяха трогателни, но само я караха да се чувствува още по-нещастна.

— Помоли момичето да се качи горе и да донесе някоя от твоите странни книги. Мога да понеса всичко освен Улстоункрафт. Аз също си взех нещо от библиотеката. Кой знае. Ако слънцето се задържи, ще прекараме следобеда в четене под някое дърво.

Сърцето й подскочи.

— Звучи прекрасно, милорд. — Но после се върна в действителността. Джулиан едва ли щеше да има желание да чете с нея на някоя горска поляна, ако знаеше ужасната истина.

Той я изведе навън в яркото слънце на пролетния ден. Чакаха ги два оседлани коня — една червеникава дореста кобила и Ейнджъл. Конярите стояха до тях. Джулиан се вгледа внимателно в лицето на Софи, когато сложи ръце около талията й и я вдигна на седлото. Изглеждаше облекчен от факта, че тя не потръпна от докосването му.

— Радвам се, че имаш настроение за езда днес. — Той се метна на седлото и взе поводите. — Нашите утринни разходки ми липсваха през изминалите два дни. — Хвърли й бърз изпитателен поглед. — Сигурна ли си, че се чувстваш… хм… удобно?

Тя силно се изчерви и пришпори коня си.

— Съвсем удобно, Джулиан. — „Докато събера смелост да ти кажа цялата истина, и тогава ще се чувствам абсолютно ужасно“. Тя потиснато се запита дали щеше да я набие.

Час по-късно спряха до развалините на стар нормански замък, който някога се бе извисявал над реката. Джулиан слезе и се приближи до коня й. Повдигна я внимателно от седлото. Когато краката й докоснаха земята, той не побърза да я пусне.

— Какво има, милорд?

— Нищо. — Усмивката му бе някак особена. Ръцете му бавно освободиха талията й и той грижливо оправи перото, паднало напред върху периферията на малката кафява шапка. Перото се люлееше под типичния чудноват ъгъл.

Софи въздъхна.

— И това бе една от причините за провала ми при първия ми сезон в Лондон. Независимо от усилията на камериерката да подреди косата и тоалета ми, винаги пристигах на бала или в театъра в такъв вид, сякаш току-що ме е блъснала карета. Бих искала да живея в някакво друго време, когато хората не е трябвало да се грижат за толкова много дрехи.

— Не бих имал нищо против да живея с теб в това време. — Джулиан се усмихна още по-широко, докато я оглеждаше. В яркозелените му очи имаше смях. — Щяхте да изглеждате чудесно, ако се разхождахте в доста по-оскъдно облекло, мадам.

Тя усети, че кръвта отново изби в бузите й. Извърна се бързо и закрачи към запустялата купчина камъни, която представляваха останките на стария замък. По всяко друго време Софи би решила, че руината е очарователно живописна. Но днес тя изобщо не бе в състояние да задържи вниманието й.

— Прекрасна гледка, нали? Напомня ми за един стар замък в земите на Рейвънуд. Трябваше да донеса скицника си.

— Не исках да те смутя, Софи — рече тихо Джулиан, пристъпвайки зад нея. — Нито пък да те изплаша, припомняйки ти онази нощ. Само се опитах да се пошегувам. — Той докосна рамото й. — Извини ме за липсата на деликатност.

Софи притвори очи.

— Не си ме изплашил, Джулиан.

— Всеки път, когато се отдалечаваш по този начин, се тревожа, че отново съм ти дал повод да се боиш от мен — увери я нежно той. — Напълно съзнавам, че ще мине много време, преди да успея да се реабилитирам пред теб.

— О, Джулиан, ако кажеш само още една дума за извинение, ще започна да крещя. — Тя отстъпи встрани, без да смее да го погледне.

— Софи? Какво има пък сега, по дяволите? Съжалявам, че не те интересуват извиненията ми, но не ми остава нищо друго, освен да се опитвам да те убедя, че са напълно искрени.

Тя всеки миг щеше да се разплаче.

— Ти не разбираш — произнесе нещастно Софи. — Причината, че не искам да слушам повече извинения е, че те са… те са напълно ненужни.

Няколко мига изминаха в мълчание, преди Джулиан да каже тихо:

— Не се опитвай да правиш нещата по-лесни за мен.

Тя конвулсивно стисна малкия си камшик за езда.

— Не се опитвам да правя нещата по-лесни. Искам да ти изясня някои обстоятелства, по отношение на които аз… аз съзнателно те подведох.

Отново настана мълчание.

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш, Софи? Че не съм те любил така грубо, както си мисля? Моля те, не си прави труда. И двамата знаем истината.

— Не, Джулиан, ти не знаеш истината. Само аз я знам. Трябва да ви направя едно признание, милорд, и мисля, че то много ще ви разгневи.

— Не и щом и свързано с теб, Софи. В никакъв случай.

— Запомнете думите си, милорд, но здравият разум ми казва, че едва ли ще успеете.

Тя събра цялата си смелост, но все още не смееше да се извърне към него.

— Причината, поради която няма нужда да се извинявате за онова, което сте направил онази нощ, е, че не направихте нищо.

— Какво?

Софи закри очи с ръка. При това неволно закачи шапката си и перото отново увисна напред.

— Искам да кажа, че не направихте онова, което смятате, че сте направил.

Тишината, последвала думите й, й се стори оглушителна, преди Джулиан да заговори отново.

— А кръвта, Софи? Имаше толкова много кръв?

Тя заговори бързо, плашейки се, че смелостта всеки миг може да я напусне.

— За свое оправдание съм длъжна да изтъкна, че вие бяхте на път да нарушите нашето споразумение. Бях нервна и много, много ядосана. Надявам се, че ще го имате предвид, милорд. Вие повече от всеки друг знаете какво означава да имаш буен характер.

— Софи, за какво говориш, по дяволите? — Гласът му вече бе прекалено тих.

— Опитвам се да обясня, милорд, че през онази нощ вие не упражнихте насилие. Вие, така да се каже, просто заспахте. — Софи най-сетне се извърна бавно към него. Той стоеше недалеч от нея, ръката му, отпусната до бедрото, стискаше камшика за езда. Смарагдовият поглед бе по-студен от водите на Хадес.

— Заспал съм?

Софи кимна и се загледа съсредоточено над рамото му.

— Сложих едни билки в чая ви. Спомняте ли си, споменах ви, че имам нещо по-добро от портвайна за сън.

— Спомням си — изрече той с някакво ужасяващо спокойствие. — Но ти също пи от чая.

Тя поклати глава.

— Само се престорих, че пия. Вие бяхте толкова погълнат от упреците си към госпожица Улстоункрафт, че изобщо не забелязахте какво правя.

Той направи крачка към нея. Камшикът нервно потупваше бедрото му.

— Кръвта? Тя беше навсякъде по чаршафа.

— Пак билки, милорд. След като заспахте, ги смесих с чая и направих едно червеникаво петно. Само че не знаех колко да излея, бях нервна и петното стана по-голямо, отколкото си мислех.

— Ти си разляла чай? — повтори той бавно.

— Да, милорд.

— Достатъчно, за да си мисля, че съм те разкъсал по най-свиреп начин?

— Да, милорд.

— И ми казваш, че нищо не се е случило през онази нощ? Абсолютно нищо?

Силният дух на Софи се събуди отново.

— Ами нали вие казахте, че ще ме съблазните, макар и да ви заявих изрично, че не го желая. Дойдохте в стаята ми въпреки възраженията ми и аз действително се почувствувах измамена. Тъй че, не че нищо нямаше да се случи, ако разбирате какво искам да кажа. А нищо не се случи, защото взех някои мерки да го предотвратя. Не само вие имате характер, милорд.

— Ти си ме упоила? — Недоверие и гняв се промъкваха в гласа му.

— Бе обикновен чай за сън, милорд.

Камшикът на Джулиан шибна силно ботуша му, слагайки край на обясненията й. Очите му горяха с ослепителен зелен блясък.

— Ти си ме упоила с някоя от твоите проклети билки, а после си нагласила нещата, за да помисля, че съм те изнасилил?!

Тази брутална констатация наистина не търпеше възражения. Софи сведе глава. Перото отново падна над очите й.

— Сигурно за вас изглежда по този начин, милорд. Но никога не съм имала намерение да ви карам да мислите, че сте… че сте ме наранил. Само исках да повярвате, че сте изпълнил онова, което наричате съпружески дълг. Изглеждахте така нетърпелив да предявите правата си.

— И си решила, че ако съм се възползувал от тези си права, ще те оставя на мира през следващите няколко месеца?

— Струваше ми се, че поне за известно време щяхте да се успокоите. И ще склоните отново да се върнем към нашето споразумение.

— Софи, ако още веднъж споменеш това проклето споразумение, със сигурност ще те удуша. Или най-малко ще изпробвам камшика си върху задните ти части.

Тя храбро вирна глава.

— Очаквах да проявите насилие, милорд. Всички знаят, че имате демоничен характер.

— Така ли? В такъв случай съм много изненадан, че сама ме доведе тук, за да направиш своята велика изповед. Никой наоколо няма да чуе виковете ти за помощ, ако реша още сега да те накажа.

— Не исках да намесвам прислугата — прошепна Софи.

— Колко благородно, скъпа. Ще ми простиш, ако все пак се усъмня, че жена, способна да упои съпруга си, би се тревожила за мнението на слугите. — Очите му се присвиха. — Господи, какво ли са си помислили, когато са сменяли чаршафите сутринта!

— Обясних на Мери, че съм разляла чая си в леглото.

— С други думи, аз съм единственият, който е повярвал в бруталното изнасилване. Е, все пак и това е нещо.

— Съжалявам, Джулиан. Наистина съжалявам. Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че бях много уплашена и ядосана. Мислех, че се разбираме толкова добре, че започваме да свикваме един с друг, и тогава ти изведнъж ме заплаши.

— Възможно ли е мисълта, че ще се любим, толкова да те плаши, че да стигнеш до подобни крайности? По дяволите, Софи, та ти не си някое зелено хлапе! Ти си зряла жена и знаеш много добре защо се ожених за теб.

— Вече ви обясних, милорд. Не се боя от акта като такъв — изрече вбесено тя. — Но ми е необходимо време, за да ви опозная. Исках да свикнем един с друг като мъж и жена. Не желая заради вашия интерес да се превърна в разплодна кобила, която, след като е изпълнила предназначението си, отново ще бъде върната по селските пасища. Признайте, че точно така си представяхте нещата, когато се оженихте за мен.

— Нищо няма да призная. — Камшикът още веднъж шибна ботуша му. — От моя гледна точка ти си тази, която наруши нашето основно брачно споразумение. Моите изисквания бяха твърде малко. Ако си спомняш, едното от тях бе никога да не ме лъжеш.

— Джулиан, аз не съм те лъгала. Може би те подведох, но ти разбираш, че…

— Ти ме излъга — сряза я той грубо. — И ако през изминалите два дни аз не се задушавах от собствената си вина, сигурно щях много бързо да го усетя. Всички признаци бяха на лице. Ти нито веднъж не ме погледна в очите. Ако не смятах, че го правиш, защото не можеш да понесеш вида ми, веднага щях да разбера, че ме мамиш.

— Съжалявам, Джулиан.

— Когато приключим с всичко това, ще съжалявате още повече, мадам. Аз не съм склонен да проявявам глупавата снизходителност на вашия дядо и вие скоро ще се убедите в това. Мислех, че вече сте го проумяла, но очевидно урокът трябва да бъде по-ясен.

— Джулиан!

— Качвай се на коня.

Софи се колебаеше.

— Какво смятате да правите, милорд?

— Ще ти съобщя, когато реша. А междувременно ще те подложа на крайно мъчителното изпитание да се тревожиш по въпроса.

Тя тръгна бавно към коня си.

— Знам, че си разгневен, Джулиан. И може би го заслужавам. Но бих желала да ми кажеш как смяташ да ме накажеш. Не мога да живея в такава тревога.

Ръцете му хванаха талията й тъй неочаквано, че тя подскочи. Той я сложи на седлото, видимо едва владеейки се. После за миг я погледна отдолу със студена ярост.

— След като си позволявате да погаждате номера на съпруга си, мадам, ще трябва да се научите и да живеете с тревогата за неговото отмъщение. А аз ще си отмъстя, Софи. Изобщо не се съмнявай. Нямам никакво намерение да ти позволя да се превърнеш в същата неконтролируема мръсница, каквато беше първата ми жена.

Преди тя да успее да отговори, той се отдалечи и се метна върху жребеца си. Без нито дума повече го пришпори в галоп към къщи, оставяйки Софи да го последва.

Тя пристигна половин час по-късно и с тревога установи, че обичайното весело оживление на прислугата е изчезнало. „Елсингтън парк“ се бе превърнал в мрачно и неприветливо място.

Икономът я погледна с тъга, когато тя унило влезе в хола.

— Тревожехме се за вас, милейди — рече той мило.

— Благодаря, Тайсън. Но както виждате, всичко е наред. Къде е лорд Рейвънуд?

— В библиотеката, милейди. Нареди никой да не го безпокои.

— Разбирам. — Софи бавно тръгна към стълбите, поглеждайки заплашително затворената врата на библиотеката. За момент се поколеба. После прибра полата си за езда и се затича нагоре, без да обръща внимание на угрижените погледи на слугите.

Джулиан се появи на вечеря, за да обяви своето отмъщение. Когато седна на масата с израз на неумолима твърдост в очите, Софи разбра, че го е замислил не без помощта на бутилка вино.

Над трапезарията се спусна потискащо мълчание. Стори й се, че всички фигури от фреските по тавана я гледат обвиняващо.

Тя направи всичко възможно да изяде рибата си, преди Джулиан да отпрати иконома и лакея с едно кратко кимване. Софи затаи дъх.

— Утре заран заминавам за Лондон — бяха първите думи на Джулиан.

Отчаяна надежда обзе Софи.

— Ще заминем за Лондон?

— Не, Софи. Не ние ще заминем за Лондон. Аз ще замина. А моята скъпа малка съпруга-интригантка ще остане тук, в „Елсингтън парк“. Ще изпълня твоето най-съкровено желание. Можеш да прекараш остатъка от твоите прекрасни три месеца в пълно спокойствие. Обещавам ти най-тържествено, че няма да ти досаждам.

Най-сетне тя разбра, че Джулиан смята да я изостави тук, в дивотията на Норфолк. Преглътна шокирана.

— Ще се чувствам самотна, милорд.

Той се усмихна с жестока изтънченост.

— Доста самотна, като се има предвид, че ще се лишиш от компанията на един удушен от чувство на вина съпруг. Все пак ще имаш на разположение отлично обучена прислуга. Сигурно ще ти е забавно да лекуваш болните им гърла и възпалените им жлъчки.

— Джулиан, моля те, предпочитам да ме набиеш и да приключим с всичко това.

— Не ме изкушавай — посъветва я той сухо.

— Но аз не искам да стоя тук сама. В споразумението ни бе включено и това, да не ме заточваш в провинцията, когато ходиш в Лондон.

— И смееш да споменаваш за това налудничаво споразумение след всичко, което направи!

— Съжалявам, че не ви е приятно, милорд, но вие ми обещахте някои неща, преди да се оженим. Според мен веднъж вече бяхте на път да нарушите клетвата си, а сега отново искате да го направите. Не е… не е честно от ваша страна.

— Само не ми говори за честност, Софи! Ти си жена и знаеш твърде малко по въпроса! — изрева той.

Тя го погледна смаяно.

— Но уча доста бързо.

Джулиан изруга през зъби и хвърли салфетката си.

— Не ме гледайте така, сякаш съм опетнил честта си, мадам. Уверявам ви, че не нарушавам клетвата. Все някога и вие ще дойдете в Лондон, но не и преди да изпълните дълга си на съпруга.

— Моят дълг?

— В края на вашите прекрасни три месеца аз ще се върна в „Елсингтън парк“ и ще обсъдим въпроса. Вярвам, дотогава ще сте решила, че можете да понасяте моето докосване. По един или друг начин, мадам, аз ще получа от този брак онова, което искам.

— Наследник и никакви неприятности.

Той ядосано сви устни.

— Вече ми създаде достатъчно неприятности, Софи. Дано да си доволна, защото няма да ти позволя повече да ми тровиш живота.

 

 

Софи стоеше отчаяна сред мраморните статуи в преддверието и с храбро вдигната глава наблюдаваше Джулиан, който се готвеше да отпътува. Когато камериерът му започна да товари багажа в каретата, негова светлост се сбогува с новата си съпруга с хладна официалност.

— Бих желал да сте доволна от брака си през следващите два месеца и половина, мадам.

Той понечи да се обърне, но се спря и презрително изруга, виждайки развързаната панделка в косата й. Приближи се, върза я с нервно, нетърпеливо движение, после тръгна. Ехото на подкованите му ботуши еча дълго в мраморното преддверие.

Софи изтърпя една седмица на унизително заточение, преди силният й дух отново да се пробуди. Тя реши, че не само е страдала достатъчно, за да изкупи провинението си, но и че е направила сериозна тактическа грешка в отношенията със своя съпруг.

В момента, когато реши да последва Джулиан в Лондон, светът й се стори много по-хубав.

Ако наистина се налагаше да научи някои неща, за да се справи със съпруга си, то Джулиан също трябваше да понаучи това-онова, за да се справи с жена си. Софи реши да започне брака си отначало.