Аманда Куик
Прелъстяване (18)

Глава XVIII

— Ти отиде при старата вещица също като Елизабет, нали? Има само една причина, поради която една жена би я потърсила. — Уейкот стана някак зловещо приказлив, когато най-сетне свали пелерината от лицето й. Разглеждаше я с неестествен блясък в очите, докато сваляше маската си. — Много съм доволен, скъпа. Ще нанеса смъртоносен удар на Рейвънуд, като му съобщя, че новата графиня също е искала да се отърве от наследника му, също както и предишната.

— Добър вечер, милорд. — Софи грациозно сведе глава, сякаш го срещаше в някоя от лондонските гостни. Все още бе омотана в пелерината, но се опита да не обръща внимание на този факт. През изминалите няколко седмици тя неслучайно се бе учила да се държи като графиня във всякакви ситуации. — Допусках, че ще ви срещна тук. Макар че мястото е доста необичайно, не мислите ли? Но пък винаги съм го намирала за много живописно.

Софи огледа малката каменна стаичка и потисна една тръпка на страх. Мразеше това място. Той я бе довел в старата норманска руина, която тя обичаше да рисува до деня, когато реши, че е била мястото на прелъстяването на сестра й.

Полуразрушеният стар замък, който винаги изглеждаше така романтичен, сега й напомняше някакъв кошмар. Сенките на късния следобед се спускаха над него, а тесните процепи, заместващи прозорците, пропускаха съвсем малко светлина. Голите камъни на тавана и стените бяха потъмнели от пушека в голямото огнище. Мястото бе потискащо усойно и мрачно.

В огнището имаше следи от огън, над него висеше котел, виждаше се и кошница с някакви провизии. Най-тревожното нещо в помещението обаче бе постелята, нагласена до една от стените.

— Значи познаваш моето тайно местенце за срещи? Отлично. В бъдеще, когато започнеш редовно да мамиш съпруга си, то може да ти се стори много полезно. Ще бъда очарован да те въведа в удоволствията на този спорт. — Уейкот спря в ъгъла и пусна маската на пода. Извърна се и се усмихна на Софи в полумрака. — Елизабет обичаше да идва тук понякога. Казваше, че това я разнообразява.

Мрачно предчувствие обзе Софи.

— Нима тя бе единствената, която водехте тук, лорд Уейкот?

Той погледна към маската на пода и лицето му се втвърди.

— О, не, от време на време аз самият се развличах тук с едно хубаво девойче от селото, когато Елизабет биваше обсебвана от собствените си странни фантазии.

Софи потрепери от гняв. Страхът й моментално изчезна.

— И коя е била тази малка хубавица, която сте водил тук, милорд? Как се казваше тя?

— Просто някаква хлапачка от селото. Нищо особено. Както ти казах, използвах я само когато Елизабет изпаднеше в нейните особени настроения. — Уейкот спря да съзерцава маската в усилието си да обясни ситуацията на Софи. — Тези настроения никога не траеха дълго. Но когато я обхванеха, просто не беше на себе си. От време на време… имаше и други мъже. Не можех да понасям как тя флиртува с тях и после ги кани в спалнята си. И дори ме канеше да се присъединя към тях там. Не издържах всичко това.

— И тогава идвахте тук. С една невинна девица от селото. — Софи бе обезумяла от гняв, но отчаяно се опитваше да се владее. Усещаше, че съдбата й зависи от това, да държи под контрол емоциите си.

Уейкот се изсмя, погълнат от спомена.

— Тя не остана дълго невинна, уверявам те. Считат ме за великолепен любовник, Софи, както съвсем скоро ще се убедиш. — Той неочаквано присви очи. — И това, скъпа, ми напомня да те попитам откъде имаш пръстена.

— Да. Пръстена. А вие къде го изгубихте, милорд?

— Не съм сигурен. — Той се намръщи. — Но е възможно онова момиче от селото да го е откраднало. Тя винаги твърдеше, че е от благородно потекло, но аз знаех по-добре. Чудех се дали не ми е откраднала пръстена, докато съм спал. Непрекъснато ме преследваше и настояваше за някакъв символ на любовта ми. Глупаво хлапе. Но как пръстенът е попаднал у теб?

— Казах ви през нощта на оня бал с маски. Мога ли да знам откъде научихте, че аз съм в циганския костюм?

— Какво? О, това ли. Достатъчно бе да накарам някой от моите слуги да попита някоя от вашите камериерки какво смята да носи графинята на Рейвънуд онази вечер. Не беше трудно да те открия сред тълпата. Но пръстенът ме изненада. Сега си спомням: ти каза, че си го получила от някаква приятелка. — Уейкот сви устни. — Но как дама от твоя ранг се е сприятелила с някаква дъщеря на занаятчия? Тя за твоето семейство ли работеше?

— По една случайност — Софи си пое дълбоко дъх, — се познавахме доста добре.

— Но тя не ти е казала за мен, нали? Не изглеждаше да ме познаваш, когато се запознахме в Лондон.

— Не, тя никога не ми довери името на любовника си. — Софи го погледна право в очите. — Сега тя е мъртва, милорд… Заедно с вашето бебе. Погълна огромна доза лауданум.

— Бедната глупачка. — Той отхвърли проблема с елегантно свиване на рамене. — Боя се, че ще ми се наложи да те помоля да ми върнеш пръстена. Едва ли е чак толкова важен за теб.

— Но е важен за вас.

— Привързан съм към него. — Усмивката на Уейкот бе доста неприятна. — Той символизира някои победи — предишни и настоящи.

— Пръстенът не е у мен — каза спокойно Софи. — Дадох го на Рейвънуд преди няколко дни.

Очите на Уейкот за миг припламнаха.

— Защо, по дяволите, си му го дала?

— Той прояви любопитство. — Запита се дали това ще разтревожи Уейкот.

— Няма да научи нищо. Всички, които носят пръстените, са обречени на мълчание. Независимо от това, искам да ми бъде върнат. Софи, скъпа, ти ще го вземеш от Рейвънуд.

— Никак не е лесно да се вземе нещо от съпруга ми, след като той сам не е решил да се откаже от него.

— Грешиш — изрече триумфиращо Уейкот. — И преди съм се възползувал от притежанията на Рейвънуд, ще го правя и сега.

— Говорите за Елизабет, предполагам?

— Елизабет никога не е била негова. Говоря за ей това. — Той прекоси стаята и се наведе над кошницата при огнището. Когато се изправи, в дланта му пламтеше купчинка зелен огън. — Донесох ги, защото мислех, че ще ти се сторят интересни. Рейвънуд не можа да ти ги даде, скъпа. Но аз мога.

— Смарагдите! — Софи бе искрено смаяна. Тя втренчи очи първо в каскадата от зелени камъни, а после в трескавия поглед на Уейкот. — И те са били у вас през цялото време?

— От нощта на смъртта на моята красива Елизабет. Рейвънуд никога не се сети, разбира се. Той неведнъж претърсваше къщата заради тях и изпрати съобщение на всички лондонски бижутери, че ако се появят, е готов да плати двойно стойността им. Говори се, че двама или трима безскрупулни търговци са се опитали да изработят имитации и да претендират за голямата сума, но за нещастие не са успели да го подведат. Жалко. Би било истинска ирония на съдбата, не мислиш ли? Представи си Рейвънуд като притежател на фалшиви скъпоценности, както и на две неверни жени.

Софи изпъна рамене, неспособна да устои на предизвикателството, макар и да знаеше, че ще е най-добре да си мълчи.

— Аз съм вярна жена на Рейвънуд и няма да го мамя.

— Напротив, скъпа, напротив. И дори ще го правиш, като носиш тези смарагди. — Той плъзгаше огърлицата от едната си длан в другата. Сякаш бе хипнотизиран от искрящия зелен водопад. — На Елизабет много й харесваше. Доставяше й особено удоволствие да слага смарагдите преди да легне с мен. Толкова сладко се любехме, когато тя носеше тези камъни… — Уейкот внезапно вдигна очи към нея. — И на теб също ще ти хареса.

— Дали? — Дланите на Софи овлажняха. „Не бива да казвам нищо повече, за да не го дразня“ — повтаряше си тя непрекъснато. Трябваше да му внуши, че е безпомощна жертва, плахо зайче, което няма да окаже никаква съпротива.

— По-късно, Софи — обеща Уейкот. — По-късно ще ти покажа колко добре изглеждат смарагдите на Рейвънуд върху неверните жени на Рейвънуд. Ще видиш как ще блестят върху кожата ти на светлината на огъня. Елизабет изглеждаше като стопено злато, когато ги носеше.

Софи отмести поглед от странните му очи и се загледа в кошницата за провизии.

— Предполагам, че ни чака дълга нощ, милорд. Ще имате ли нещо против, ако хапна и си приготвя чаша чай? Чувствам се съвсем отпаднала.

— Но разбира се, скъпа. — Той махна с ръка към огнището. — Както виждаш, постарах се да ти осигуря всички удобства. Взех храна и за двама ни от една близка гостилница. Елизабет и аз често си правехме пикници тук, преди да се любим. Исках всичко да бъде както с нея. Всичко.

— Разбирам.

Дали и той бе също така луд, както и Елизабет, запита се тя. Или просто бе полудял от ревност заради изгубената си любов? Но и в двата случая единствената й надежда бе в това, той да остане спокоен и да приспи вниманието му.

— Ти не си толкова красива като нея — забеляза Уейкот, изучавайки я.

— Знам. Тя наистина беше прекрасна.

— Но със смарагдите ще заприличаш донякъде на нея, когато му дойде времето. — Той пусна бижутата в кошницата.

— А що се отнася до храната, милорд — изрече тя предпазливо, — ще имате ли нещо против да приготвя една малка закуска?

Уейкот хвърли поглед към отворената врата.

— Става тъмно.

— Доста тъмно.

— Ще запаля огън. — Той се усмихна, явно доволен от идеята си.

— Отлично. Скоро тук ще стане доста хладно. Ако махнете пелерината и въжетата, с които сте ме вързал, ще мога да приготвя храната.

— Да те развържа? Не мисля, че това е добра идея, скъпа. Не още. Много вероятно е при първата възможност да хукнеш към гората, а аз не мога да го позволя.

— Моля ви, милорд — Софи сведе очи, опитвайки се да изглежда съвсем сломена. — Не искам нищо друго освен да приготвя по чаша чай и по един сандвич със сирене.

— Мисля, че можем да уредим нещо.

Софи се напрегна, когато Уейкот се приближи до нея. Но остана неподвижна, докато той развързваше въжетата, опасващи пелерината. Когато и последното от тях падна на земята, тя въздъхна облекчено, но не направи нито едно движение.

— Благодаря, милорд — рече смирено. Направи крачка към огнището, държейки вратата под око.

— Не толкова бързо, скъпа. — Уейкот коленичи до нея, хвана глезена й и завърза края на въжето около крака й. После се надигна, другият край на въжето провисна от ръката му. — Е, сега вече си като кученце на каишка. Заемай се с работата си, Софи. За мен ще е удоволствие жената на Рейвънуд да ми приготви чай.

Софи направи няколко предпазливи стъпки към огнището, чудейки се дали на Уейкот няма да му се стори забавно да подръпва крака й с въжето. Но той само отиде да запали огъня. Когато пламъците лумнаха, приседна на един сандък с въжето в ръка и подпря брадичката си с юмрук.

Усещаше погледа му върху себе си, докато вадеше продуктите от кошницата. Затаи дъх, когато посегна към чайника и с облекчение установи, че е пълен с вода.

Сенките пред вратата се удължиха съвсем. Хладният вечерен въздух нахлу в помещението. Софи притисна ръце към гънките на полата си и се опита да си спомни в кой точно джоб бяха билките, които й трябваха. Трепна, когато усети, че въжето се изопна върху глезена й.

— Май ще е по-добре да затворим вратата. — Уейкот стана и прекоси стаята. — Не искам да се простудиш.

— Не. — Когато пътят към свободата бе затворен, Софи с усилие потисна у себе си надигналата се вълна от ужас. Притвори очи и се извърна към огъня, за да скрие израза на лицето си. Този човек бе отговорен за смъртта на сестра й. И тя нямаше да позволи на страха да отнеме силите й. Първо трябваше да избяга от него. А после щеше да намери начин да си отмъсти.

— Премаля ли ти, скъпа? — Уейкот очевидно се забавляваше.

Софи отвори очи и втренчено загледа пламъците.

— Малко, милорд.

— Елизабет не би треперила като заек. На нея всичко това би й се сторило прекрасна игра. Тя обичаше своите малки игрички.

Софи се постара да не обръща внимание на думите му, обърна гръб на похитителя си и се зае с малкото пакетче чай, сложено в кошницата. Благодареше на Бога за множеството гънки на полата си. Те изцяло скриха ръцете й, докато измъкваше от единия джоб малко пликче с билки.

Но когато сведе очи надолу, я обзе паника, защото не бе извадила онова, което й трябваше. Бързо пъхна пликчето обратно.

— И защо не продадохте смарагдите? — запита тя, опитвайки се да отвлече вниманието на Уейкот. Седна на едно малко столче пред огнището и се престори, че оправя полите си. Пръстите й напипаха друго едно пакетче.

— Това щеше да е доста трудно. Както ти казах, всички известни бижутери в Лондон ги чакаха най-сетне да се появят отнякъде. Дори и на отделни камъни да им ги продавах, рискът пак бе твърде голям. Обработката им е уникална и много лесно могат да бъдат разпознати. Но истината, Софи, е, че не исках да ги продавам.

— Разбирам. Харесвала ви е мисълта, че сте ги откраднал от графа на Рейвънуд. — Тя внимателно измъкна второто пакетче билки и смеси съдържанието му с листенцата на чая. После се засуети около запарката и чайника.

— Много си схватлива, Софи. Колкото и да е странно, винаги съм имал чувството, че ти, и само ти, понякога ме разбираш. Мястото ти не е при Рейвънуд, както и това на Елизабет.

Софи наля врялата вода и се помоли да е сложила достатъчно от приспивателното. После седна напрегнато на столчето, чакайки чаят да стане. „Но той със сигурност ще горчи!“ — сети се тя изведнъж. Трябваше да измисли някакъв начин да прикрие този вкус.

— Да не забравиш хляба и сиренето, Софи — посъветва я Уейкот.

— Да, разбира се. — Тя посегна към кошницата и извади един корав хляб. И тогава забеляза малката захарничка. Треперещите й пръсти докоснаха блестящите смарагди, когато вдигна захарта. — Няма нож за хляба, милорд.

— Не съм толкова глупав, че да ти дам нож, Софи. Просто разчупи хляба.

Тя сведе глава и изпълни нареждането му. После грижливо подреди парчетата хляб и късчетата кораво сирене в чинията. След като свърши, наля чая в две чаши.

— Всичко е готово. При огъня ли желаете да се храните?

— Донеси тук храната. Бих искала да ме обслужиш също както съпруга си. Представи си, че сме в гостната на имението Рейвънуд. Покажи ми каква прекрасна домакиня можеш да бъдеш.

Призовавайки последните остатъци от търпението си, Софи прекоси стаята и сложи чашата в ръцете му.

— Боя се, че сложих малко повече захар. Дано не е твърде сладко за вашия вкус.

— Предпочитам чаят да е сладък. — Той я гледаше в очакване да сложи и храната пред него. — Седни и ми прави компания, скъпа. После ще ти трябват сили. Имам планове за нас двамата.

Софи бавно се отпусна върху сандъка, стараейки се да седи колкото е възможно по-далече от него.

— Кажете ми, лорд Уейкот, не се ли боите от онова, което Рейвънуд би могъл да направи, когато открие, че сте ме отвлякъл?

— Той няма да направи нищо. Никой разумен човек не би посмял да мами Рейвънуд на карти или да го лъже в сделките, но всички знаят, че той за нищо на света не би рискувал отново главата си за някоя жена. Дал е да се разбере достатъчно ясно, че мнението му за жените е прекалено ниско, за да позволи да бъде застрелян заради някоя от тях. — Уейкот отхапа от сиренето и отпи глътка чай. Направи гримаса. — Чаят е прекалено силен.

Софи за миг притвори очи.

— Винаги го правя така за Рейвънуд.

— Така ли? Е, в такъв случай и аз ще го пия силен.

— Защо се съмнявате, че моят съпруг ще ви предизвика? Той се е бил на дуел заради Елизабет, нали?

— Дори два пъти. Или поне така говорят. Но то се е случило през първите месеци на брака им, когато все още си е въобразявал, че Елизабет го обича. Но след втората среща на разсъмване изглежда е разбрал, че нито може да контролира духа на моята сладка Елизабет, нито пък да тероризира всички мъже наоколо. И тогава се е отказал да отмъщава за честта си в случаите, когато е замесена жена.

— Затова значи не се страхувате от него. Сигурен сте, че няма да ви предизвика заради мен.

Уейкот отпи още една глътка чай и съсредоточено се загледа в огъня.

— И защо би си направил труда да се дуелира заради твоята чест, след като не го правеше дори заради Елизабет?

Софи почувствува нотка на колебание в гласа му. Той се опитваше да убеди нея, както и себе си, че няма защо да се бои от Джулиан.

— Интересен въпрос, милорд — каза тя меко. — Защо ли би си направил труда, наистина.

— Та ти не си поне наполовина толкова красива като Елизабет.

— Вече се съгласих по този въпрос. — Софи проследи със свит от напрежение стомах как Уейкот отпи още една глътка. Пиеше съвсем механично, мислите му се рееха в миналото.

— Нито пък притежаваш нейния стил и чар.

— Вероятно.

— Не е възможно той да те желае толкова силно като Елизабет. Не, той не би ме предизвикал заради теб. — Уейкот леко се усмихна над ръба на чашата си. — Но е напълно възможно да убие и теб, както уби нея. Да, мисля, че той ще направи точно това, когато разбере какво се е случило тук днес.

Софи не проговори, докато Уейкот не допи и последната глътка чай. Собствената й чаша бе все още пълна. Тя леко я люлееше в дланите си и чакаше.

— Чаят беше чудесен, скъпа. А сега бих искал малко от хляба и сиренето. Ще ми сервираш ли?

Тя стана.

— Да, милорд.

— Но първо — той вече леко заваляше думите, — ще се съблечеш и ще сложиш смарагдите на Рейвънуд на шията си. Елизабет винаги правеше така.

Софи притихна, търсейки в очите му ефекта от приспивателното.

— Нямам намерение да се събличам пред вас, лорд Уейкот.

— Ще го направиш. — Измъкна отнякъде един миниатюрен пистолет. — Ще правиш точно каквото ти кажа. — Той се усмихна ослепително. — Ще го направиш също като Елизабет. Аз ще ви обясня съвсем подробно как точно да се разкриете пред мен, мадам.

— Вие сте също толкова луд, колкото и тя — прошепна Софи и отстъпи назад от огъня. Тъй като Уейкот не реагира, тя направи още една крачка и още една.

Той й позволи да прекоси почти цялата стая и после с внезапна бруталност дръпна въжето около глезена й.

Софи простена, падайки върху твърдия под. Остана там за момент, опитвайки да се овладее, и уплашено го погледна. Той все още се усмихваше, но очите му вече гледаха някак унесено.

— Прави онова, което ти казвам, Софи, иначе ще съм принуден да те нараня.

Тя се надигна предпазливо.

— Както наранихте Елизабет онази нощ при езерото? Рейвънуд не я е убил, нали? Вие сте я убил! Ще убиете ли и мен, както направихте с вашата красива, невярна Елизабет?

— За какво говориш? Нищо не съм й направил. Рейвънуд я уби. Вече ти казах.

— Не, милорд. През всичките тези години сте се опитвал да се убедите, че Рейвънуд е отговорен за смъртта й, защото не сте искал да признаете, че вие сте убил жената, която сте обичал. Но истината е била тази. Проследил сте я през онази нощ, когато тя е ходила при старата Бес. И сте я чакал при езерото на връщане. Когато сте разбрал къде е ходила и какво е направила, сте се разгневил. Побеснял сте повече от всякога.

Уейкот се олюля, ненавист разкриви красивото му лице.

— Тя отиде при старата вещица, за да й иска някаква отвара, с която да махне бебето, също както и ти днес.

— А бебето беше от вас, нали?

— Да, беше мое. И тя ми се присмиваше, като казваше, че иска моето бебе също толкова, колкото и това на Рейвънуд. — Той направи две крачки към Софи. Пистолетът несигурно се люлееше в ръката му. — Но тя винаги твърдеше, че ме обича. Защо искаше да махне детето ми, след като ме обича?

— Елизабет не е била способна да обича никого. Омъжила се е за Рейвънуд, за да си осигури добро положение в обществото и парите, от които се е нуждаела. — Софи изпълзя настрани от него. Не смееше да се надигне от страх, че Уейкот може отново да дръпне въжето. — Играела си е с вас, само защото я е забавлявало. Нищо повече.

— Не е вярно, да те вземат дяволите! Аз бях най-добрият любовник, когото някога е имала в леглото! Тя винаги го казваше. — Уейкот залитна и спря. Пусна въжето и разтри очите си. — Какво ми става?

— Всичко е наред, милорд.

— Нещо не е наред. Не се чувствувам както трябва. — Той свали ръка от очите си и спря поглед върху нея. — Какво ми направи ти, вещице?

— Нищо, милорд.

— Ти си ме отровила! Сложила си нещо в чая ми, нали? Ще те убия!

Той се хвърли към Софи, която скочи на крака и се отдръпна от пътя му. Уейкот се подпря на камъка до огнището. Пистолетът се изплъзна от ръката му и падна до кошницата с провизиите.

Той извърна глава, търсейки Софи. Очите му бяха побелели от ярост и от неизбежния ефект на дрогата.

— Ще те убия! Също както убих Елизабет. Заслужаваш да умреш като нея. О, Боже, Елизабет! — Той се облегна на каменната стена, тръскайки глава в отчаяно усилие да проясни съзнанието си. — Елизабет, как можа да ми причиниш това? Та ти ме обичаше! — Уейкот започна бавно да се плъзга надолу, хълцайки.

Ужасена и щастлива, Софи проследи как той, ридаейки, потъна в дълбок сън.

— Убиец! — Сърцето й щеше да изхвръкне от гняв. — Ти уби сестра ми. Със същата сигурност, както ако бе пронизал с куршум челото й. Ти я уби.

Тя хвърли поглед към кошницата до огнището. Можеше да борави с пистолет, а и Уейкот заслужаваше да умре. С приглушен вопъл се приближи до кошницата. Пистолетът бе паднал точно върху смарагдите. Софи се наведе и взе миниатюрното оръжие.

Хвана го с две ръце и се прицели в лежащия в безсъзнание мъж.

— Заслужаваш да умреш — изрече тя гласно и освободи предпазителя. Пръстът й нетърпеливо докосна спусъка.

Пристъпи към Уейкот, виждайки пред себе си единствено Амелия, отпусната върху леглото с празно шишенце лауданум на нощното шкафче.

— Ще те убия, Уейкот. Само така справедливостта ще бъде възстановена.

В един безкраен миг се готвеше да натисне спусъка. Но не успя. Не й стигна смелост да го направи. С вик на отчаяние свали оръжието.

— Господи, защо съм толкова слаба! — Пусна пистолета обратно в кошницата и се зае с въжето на глезена си. Пръстите й трепереха, но все пак успя да го развърже. Не можеше да се появи в Рейвънуд нито със смарагдите, нито с пистолета. Нямаше начин да обясни откъде са попаднали в ръцете й.

Без да погледне назад, тя отвори вратата и хукна в нощта. Конят на Уейкот леко изцвили при приближаването й.

— Спокойно, приятелю. Нямам време да те оседлавам. — Тя нагласи юздата на жребеца. — Трябва да бързаме. В имението сигурно вече всички са полудели.

Отведе коня до една купчина камъни, някога служили за защитна стена. Покачи се върху тях, нагласи полите си и се метна на гърба му. Животното изпръхтя и затанцува, но постепенно прие новия ездач.

— Не се безпокой, приятелю. Зная пътя до имението. — Софи го пришпори в лек тръс.

Докато яздеше, се опита да размисли. Нужно й бе някакво обяснение за разтревожената прислуга, която я чакаше. В съзнанието й отекна тропотът на копитата на собствената й кобила, когато Уейкот я отвлече. Кобилата несъмнено се бе върнала направо вкъщи.

Завръщането на коня без ездача му естествено би означавало само едно за момчетата от конюшнята. Те щяха да предположат, че конят е хвърлил Софи и че тя лежи ранена някъде. И сигурно целият следобед и вечерта са претърсвали горите наоколо, за да я открият.

„На всяка цена трябва да съчиня някаква история“ — реши Софи, докато водеше коня на Уейкот покрай езерото. В никакъв случай не можеше да каже на всички, че е била отвлечена и държана в плен от виконта.

Дори на Джулиан нямаше да смее да разкаже тази история, защото знаеше, че Уейкот греши, смятайки, че графът никога не би се дуелирал заради жена. Джулиан щеше да предизвика Уейкот, веднага след като разбереше какво е сторил.

„По дяволите! Трябваше сама да убия Уейкот, докато имах тази възможност. А сега не знам какво ме чака. И ще съм принудена да лъжа Джулиан!“

Така отчаяно не я биваше да лъже! Но поне имаше време да приготви версията си и да я научи наизуст. Джулиан бе на достатъчно разстояние в Лондон.

Едва когато видя между дърветата светлините на имението, Софи се сети, че ще трябва да остави жребеца. Тъй като смяташе да каже, че се е прибрала пеша вкъщи след някакъв инцидент по време на езда, не биваше да се появява на непознат кон.

Велики Боже, толкова неща й се налагаше да съобразява, за да бъде убедителна в лъжите си! Една лъжа неизменно водеше към друга.

Неохотно, защото й предстоеше още доста път пеша, тя се смъкна от коня и го подгони в обратна посока. После прихвана полите си и бързо закрачи към господарската къща. Отчаяно си блъскаше главата за някаква убедителна история за очакващите я слуги. Трябваше да обмисли всеки детайл, за да не се оплете в измислиците си и да се изложи.

Но когато излезе от гората, заобикаляща голямата къща, изведнъж разбра, че трудностите, които я очакват, ще са далеч по-големи.

Светлина струеше откъм широко отворената входна врата. Слугите и конярите се суетяха наоколо, приготвяйки фенери, и на лунната светлина Софи различи няколко оседлани коня, които току-що извеждаха от конюшните.

Една позната тъмнокоса фигура във високи ботуши за езда стоеше на стълбището. Джулиан даваше разпорежданията си със студен, ясен глас. Очевидно тъкмо бе пристигнал, което означаваше, че е тръгнал от Лондон преди разсъмване.

За момент тя бе обхваната от истинска паника. Достатъчно усилия й костваше да съчини историята за пред слугите, които така или иначе бяха длъжни да й повярват. Но твърде много се боеше, че едва ли ще е способна да излъже убедително съпруга си.

А и Джулиан винаги бе твърдял, че познава кога се опитва да го мами.

„И все пак нямам никакъв друг избор, освен да го направя“ — каза си тя храбро, докато си проправяше път напред. Не биваше да му позволява да рискува живота си на дуел заради нея.

— Ето я, милорд!

— Слава Богу, че й няма нищо!

— Милорд, милорд, погледнете, ето я на края на гората! Това е милейди и изглежда всичко е наред!

Радостните викове събраха всички на входа на къщата, когато Софи се появи между дърветата. Кой знае откъде й хрумна, че развълнуваните възклицания на прислугата донякъде се дължат и на факта, че са били принудени да обясняват отсъствието й на Джулиан.

Графът на Рейвънуд моментално погледна в тази посока и я видя, огряна от лунната светлина. Без нито дума скочи от каменното стълбище, прекоси калдъръмения двор и грубо я грабна в ръце.

— Софи! Едва не умрях от тревога. Къде беше, по дяволите? Добре ли си? Ранена ли си? Бих могъл да те напердаша, задето така ме изплаши. Какво ти се е случило?

Макар и да си даваше сметка за изпитанието, което й предстоеше, Софи бе залята от вълна на облекчение. Джулиан беше тук и тя бе в безопасност. Сега нищо друго нямаше значение. Инстинктивно се сгуши в огромната му прегръдка, слагайки глава на рамото му. Ръцете му конвулсивно притиснаха талията й. Целият бе плувнал в пот, без съмнение бе препускал като луд с Ейнджъл.

— Толкова се изплаших, Джулиан.

— Но едва ли колкото аз преди няколко минути, когато ми казаха, че конят ти се е върнал сам късно следобед. Слугите са те търсили цяла вечер. Тъкмо се готвех да ги изпратя отново. Къде беше?

— Вината… вината е моя, Джулиан. Връщах се от къщичката на Бес. Нещо изплаши бедната ми кобила в гората, а точно в този момент аз не внимавах. Изглежда ме е хвърлила. Ударих си главата и за известно време съм загубила съзнание. Не си спомнях нищо допреди малко. — Велики боже, какви глупости дрънкаше! И говореше прекалено бързо. Трябваше да се овладее.

— Още ли те боли главата? — Джулиан нежно зарови пръсти в разбърканите й къдрици, търсейки рана или подутина. — Удари ли се и някъде другаде?

Софи си даде сметка, че е загубила шапката си за езда.

— Ах, не, не, Джулиан. Добре съм. Искам да кажа, чувствам леко главоболие, но няма нищо тревожно. И… и бебето е добре — добави бързо тя, надявайки се, че това ще отвлече вниманието му от несъществуващите й наранявания.

— А, да. Бебето. Радвам се да чуя, че в това отношение всичко е наред. Но не бива вече да яздиш, докато си бременна, Софи. — Джулиан отстъпи назад, разглеждайки лицето й на лунната светлина. — Сигурна ли си, че си както трябва?

Софи се почувствува твърде облекчена, че той изглежда й вярваше, за да спори точно сега относно възможността да язди. Опита се да се усмихне успокояващо и се ужаси, когато устните й се разтрепериха. Тя бързо премигна.

— Всичко е наред, милорд. Но какво правите вие тук? Смятах, че ще останете в Лондон още няколко дни. Не бяхме известени, че ще се завърнете толкова скоро.

Джулиан я изгледа продължително, после я хвана под ръка и я поведе към групата разтревожени слуги.

— Промених плановете си. Хайде, Софи. Сега ще те поверя на камериерката ти, която ще ти приготви банята и нещо за ядене. Когато отново дойдеш на себе си, ще поговорим.

— За какво, милорд?

— Ами за онова, което действително се е случило днес, Софи.