Аманда Куик
Прелъстяване (11)

Глава XI

— Може би — произнесе Джулиан с ледена студенина, която бе изключително впечатляваща при създалите се обстоятелства — все пак ще бъдете така добра да ми обясните всичко от самото начало.

Думите му взривиха заплашителното мълчание, настанило се в библиотеката от момента, в който Софи предпазливо прекрачи прага й. Той седеше неподвижно зад масивното бюро, изучавайки я дълго с обичайния непроницаем израз на лицето си, преди да започне крайно неприятния по всяка вероятност разпит.

Софи дълбоко си пое дъх и вирна брадичка.

— В основни линии ситуацията вече ви е ясна.

— Зная, че сигурно си получила някоя от изнудваческите бележчици на Федърстоун. Ще ти бъда много благодарен, ако ми обясниш защо веднага не се обърна към мен.

— Но тя заплашваше мен, а не вас. Сметнах, че е въпрос на чест да й отговоря.

Джулиан присви очи.

— Чест ли, мадам?

— В обратния случай вие щяхте да постъпите точно като, мен, милорд. Не отричайте.

— В обратния случай? — повтори озадачено той. — За какво говориш, по дяволите?

— Вярвам, че ме разбирате много добре, милорд. — Софи се мяташе между сълзите и яростта. Чувствата й бяха безкрайно противоречиви. — Ако някой мъж ви заплаши, че ще публикува детайлите на някаква минала моя връзка, вие със сигурност щяхте да го предизвикате. Щяхте да постъпите също като мен. Не може да отречете.

— Софи, това е нелепо — сряза я Джулиан. — Ситуацията едва ли е същата. Не смей да правиш каквито и да било сравнения между осъдителните си действия тази сутрин и онова, което си представяш, че бих направил при подобни обстоятелства.

— И защо не? Нима ми отричаш правото да се подчиня на повелите на честта, само защото съм жена?

— Да, по дяволите! Исках да кажа — не. За Бога, не се опитвай да ме объркваш. Честта не изисква от теб същото, както от мен в подобен случай, и ти адски добре го знаеш.

— Реших, че единственият почтен избор е да се придържам към същия кодекс като вас, милорд.

— Единственият почтен избор? Но почтеността няма нищо общо с това.

— Нима аз нямам до какво да прибягна в подобен случай? — настоя Софи. — Никакъв начин, по който да отмъстя за себе си? Никакъв начин, по който да уредя един въпрос на чест?

— Чуй ме, Софи. Мой дълг, като твой съпруг, е да отмъстя за теб, ако се наложи. И ти казвам тук и сега, че по-добре е никога да не се налага. И дума не може да става за някаква аналогия в ситуацията.

— Но нещата стоят точно така и ще е най-добре да се опитате да приемете фактите, милорд. И не на вас ви се наложи да се справите с тях, а на мен. И аз постъпих съвсем почтено. Няма за какво да ме обвиняваш, Джулиан.

В продължение на няколко мига той я гледа изумен, после се овладя.

— Да не те обвинявам? Софи, онова, което направи днес бе скандално и позорно. То свидетелства за печална липса на здрав разум. Беше глупаво и крайно опасно. Да не те обвинявам? Софи, тези пистолети не са играчка, а едни от най-добрите на Ментон.

— Съзнавам го напълно, милорд. Както и онова, което щях да направя с тях. Както ви споменах, дядо ме научи да боравя с пистолет.

— Можеха да те убият, малка глупачке! — Джулиан скочи на крака и мина пред бюрото. Облегна се на него и кръстоса крака. Изражението му бе почти свирепо. — Помисли ли за това, Софи? Помисли ли за риска, който поемаш? Мина ли ти изобщо през ума, че сега можеше да бъдеш мъртва? Или убийца? Както знаеш, дуелите са забранени. Или всичко е било само игра за теб?

— Уверявам ви, че не беше игра, милорд. Беше… — Софи замълча и мъчително преглътна при спомена за страха си. Отвърна поглед от яростните очи на Джулиан. — Много бях уплашена, честно казано.

Джулиан изруга.

— Мислиш, че си била уплашена — изръмжа през зъби той, преди да произнесе ясно: — А какво ще кажеш за евентуалния скандал, Софи? Сети ли се изобщо за него?

Тя все още не смееше да го погледне.

— Взехме мерки да предотвратим скандала.

— Разбирам. А как щеше да обясниш една огнестрелна рана, скъпа? Или една мъртва проститутка на Лейтън фийлд?

— Джулиан, моля те, вече каза достатъчно.

— Достатъчно? — Гласът му изведнъж стана тих и опасен. — Софи, уверявам те, че едва съм започнал.

— Е, аз не се чувствам задължена до безкрайност да слушам нравоученията ти. — Тя скочи на крака, едва сдържайки сълзите, които напираха през ресниците й. — Очевидно изобщо не ме разбираш. Хари е съвсем права, че мъжете са напълно лишени от способността да проумяват нещата, важни за една жена.

— И кое е това, което не мога да проумея? Фактът, че си се държала по недопустим начин, след като изрично те предупредих да няма никакви клюки по отношение на теб?

— Няма да има клюки.

— Така си мислиш. Направих всичко, за да заплаша Федърстоун тази сутрин, но няма никаква гаранция, че тя ще си държи устата.

— Но тя обеща.

— По дяволите, Софи, нима си толкова наивна да вярваш на думите на една професионална уличница?

— Доколкото мога да преценя, тя действително е жена на честта. Обеща ми, че няма да отпечата името ти и че няма да споменава никъде за събитията тази сутрин. За мен това е достатъчно.

— Тогава ти си глупачка. И дори и ако Федърстоун мълчи, какво ще кажеш за момъка, който те откара до Лейтън фийлд? Ами дамата с черния воал? Нима имаш някаква власт над тях?

— Те няма да проговорят.

— Искаш да кажеш, че се надяваш да не говорят.

— Те бяха мои секунданти. И ще удържат на думата си.

— Проклятие, да не би да искаш да кажеш, че и двамата са твои приятели?

— Да, милорд.

— Значи и червенокосият хлапак? Къде, за бога, си се срещнала с момче от неговата класа и си успяла да го опознаеш толкова добре, че… — Джулиан отново изтърва някаква ругатня. — Май че най-сетне почвам да разбирам. Оня, който караше каретата, съвсем не беше млад мъж, нали, мадам? А друга млада жена, също облечена в мъжки дрехи? Велики боже! Цяло едно поколение млади жени е на път да се побърка окончателно.

— Ако понякога жените изглеждат малко луди, милорд, причината е единствено в това, че мъжете са ги докарали дотам. Но както и да е, не желая да обсъждам ролята на моите приятели в тази история.

— Не, не съм съгласен. Именно те ти помогнаха да организираш срещата на Лейтън фийлд, нали?

— Да.

— Добре че поне едната от тях бе достатъчно разумна да дойде при мен тази сутрин, макар и да би било много по-любезно от нейна страна да ме информира за всичко малко по-рано. Но както и да е, пристигнах навреме на Лейтън фийлд. Кажи ми имената им, Софи!

Тя заби нокти в дланите си.

— Трябва да разберете, че не мога да ви ги кажа, милорд.

— Отново ли повелите на честта, скъпа? — Той ядно сви устни.

— Не ми се присмивай, Джулиан! Това е единственото което няма да търпя от теб. Както сам спомена, тази сутрин едва не загинах заради теб. И най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да си спестиш подигравките.

— Никак не ми е смешно. — Джулиан се отдръпна от бюрото и тръгна към прозореца. Облегна се на рамката, с гръб към нея, и се загледа в малката градина. — Уверявам те, че нищо в цялата тази бъркотия не ми се струва ни най-малко забавно. Прекарах изминалите няколко часа, чудейки се какво да правя с теб, Софи.

— Подобни размишления със сигурност са повлияли зле на черния ви дроб, милорд.

— Да, признавам, че не се отразиха най-добре на храносмилането ми. Единствената причина, поради която все още не си на път към Рейвънуд или «Елсингтън парк», е, че внезапното ти отпътуване ще предизвика още повече приказки. Всички трябва да се държим така, сякаш нищо не се е случило. В това е единствената ни надежда. По тази причина ти разрешавам да останеш в Лондон. Но няма да напускаш къщата, ако не си придружена от мен или от леля ми. А що се отнася до секундантите ти, забранявам ти повече да се виждаш с тях. Очевидно не си в състояние да подбираш приятелите си.

Окончателната присъда хвърли в ярост Софи. Дойде й твърде много. Нощта, изпълнена със страст и мъчително очакване, срещата с Шарлот Федърстоун на зазоряване, а като капак и арогантното възмущение на Джулиан. Бе повече отколкото можеше да понесе. За първи път в своя съзнателен живот тя напълно излезе от себе си.

— Проклет да си, Рейвънуд! Действително, прекалено много си позволяваш! Не си ти този, който ще ми каже с кого да се срещам и с кого не!

Той й хвърли студен, равнодушен поглед през рамо.

— Така ли смятате, мадам?

— Няма да ти позволя да го направиш. — Кипейки от гняв и безсилие, Софи гордо се изправи пред него. — Не съм се омъжила за теб, за да стана твоя затворничка.

— Наистина ли? — попита той грубо. — А защо тогава се омъжихте за мен, мадам?

— Омъжих се за теб, защото те обичам! — извика страстно Софи. — Влюбих се в теб още на осемнадесет години, такава глупачка съм!

— Софи, какво говориш, по дяволите?

Надигналият се гняв я накара да обезумее напълно. Вече изобщо не разсъждаваше логично.

— Още повече нямаш никакво право да ме наказваш за случилото се днес, защото вината бе изцяло твоя!

— Моя ли? — избухна той, губейки в голяма стенен неестественото си спокойствие.

— Ако не беше писал любовни писма на Шарлот Федърстоун, нищо такова нямаше да се случи.

— Какви любовни писма?

— Онези, които си й писал по време на връзката си с нея. И които тя заплаши, че ще публикува в «Мемоарите» си. Не можех да го понеса, Джулиан. Не разбираш ли? Не можех да понеса целият свят да види красивите думи, които си посветил на любовницата си, докато аз не съм получила от теб дори списък на покупките. Подигравай се колкото искаш, но аз също си имам своя гордост.

Джулиан изумено се втренчи в нея.

— С това ли те заплаши Федърстоун? Че ще напечата любовните ми писма?

— Да, дявол да те вземе! Изпращал си любовни писма на метресата си, а жена ти е лишена и от най-дребния знак на привързаност. Но вероятно не бива изобщо да се учудвам, тъй като ти така или иначе не изпитваш никакви чувства към мен.

— За бога, Софи, та когато срещнах Шарлот Федърстоун, аз бях съвсем млад. Да съм й драснал най-много една или две бележчици. Почти не си спомням цялата тази история. За всеки случай не е лошо да знаеш, че младите мъже често оставят върху хартията свидетелства за мимолетните си връзки. Но подобни връзки нямат никакво значение, уверявам те.

— О, вярвам ви, милорд.

— Софи, при нормални обстоятелства никога не бих обсъждал с теб жена като Федърстоун. Но предвид крайно необичайното положение, в което се оказахме, нека ти обясня нещо съвсем ясно. Във връзката на един мъж с жена като Федърстоун едва ли е възможно да съществуват кой знае какви чувства и от двете страни. За жената това е обикновена сделка, а за мъжа — въпрос на удобство.

— Подобна връзка твърде много прилича на брака, милорд, като изключим факта, че съпругата не разполага с лукса сама да урежда сделките си като жените от демимонда.

— Гръм и мълнии, Софи, не съществува каквото и да било сравнение между твоето положение и това на Федърстоун. — Джулиан отчаяно се опитваше да се владее.

— Така ли, милорд? Това означава, предполагам, че ако не успеете да пропилеете богатството си, няма да се наложи да се тревожа за пенсията си като Шарлот.

— Ти си загубила разсъдъка си, Софи. Направо обезумяваш.

— А вие сте напълно невъзможен, милорд. — Тя кипеше от гняв и в същото време се почувства безкрайно уморена. — Няма начин да се справя с подобна арогантност. Не знам защо изобщо се опитвам.

— Смяташ ме за арогантен? Повярвай ми, Софи, това е нищо в сравнение с онова, което изпитах тази сутрин, когато те видях от прозореца да се качваш в затворената карета.

В думите му имаше някаква нова, извънредно груба нотка, която я разтревожи. За миг тя отвлече вниманието й.

— Не знаех, че сте ме видял да излизам от къщи.

— Знаеш ли какво си помислих, когато се качи в онази карета?

— Предполагам, че сте се разтревожил, милорд.

— По дяволите, Софи, мислех, че искаш да избягаш с любовника си!

Тя го погледна смаяно.

— Любовник? Какъв любовник?

— Това бе един от многото въпроси, които си задавах, докато яздех след теб. Дори не знаех кое от всичките лондонски копелета те е отвлякло.

— О, Джулиан, това е било извънредно глупаво заключение от твоя страна.

— Така ли?

— Разбира се. Какво, за Бога, бих могла да търся при друг мъж? Дори и този, който имам, ми идва прекалено много. — Тя се извърна и хукна към вратата.

— Спри, Софи! Къде смяташ да ходиш? Още не сме свършили.

— Но аз приключих с вас, милорд. Достатъчно ме ругахте, само защото съм извършила нещо напълно почтено. И достатъчно дълго се опитвах да ви накарам да се влюбите в мен. Както и достатъчно дълго се опитвах да създам един брак, основан на уважение и взаимна привързаност.

— По дяволите, Софи!

— Не се безпокойте, милорд. Нещата вече са ми напълно ясни. Отсега нататък ще имате точно такъв брак, какъвто искахте. Ще се постарая повече да не заставам на пътя ви. И ще се заема с по-важни за мен неща — неща, които не биваше да бъдат отлагани още от самото начало.

— Ще го направите ли наистина? — изръмжа той. — А какво ще стане с голямата ви любов към мен, за която говорите?

— Не се тревожете. Никога вече няма да я спомена. Защото това само би ви смутило, а мен унижило още повече. Уверявам ви, изтърпях от вас повече унижения, отколкото през целия си живот.

Изражението на Джулиан леко се смекчи.

— Софи, мила, ела тук и нека да седнем. Имам да ти казвам толкова много неща.

— Не желая да слушам повече твоите отегчителни нравоучения. Знаеш ли какво, Джулиан? Смятам, че твоят мъжки кодекс на честта е твърде глупав. Да стоим на двадесет крачки разстояние в студения утринен въздух и да се гърмим с пистолети е един крайно безсмислен начин за уреждане на спорове.

— По този въпрос съм напълно съгласен с вас, мадам.

— Съмнявам се. Ти си участвал в подобни неща, без изобщо да ти мине и през ум да ги поставиш под въпрос. Шарлот и аз обаче ги обсъдихме малко по-подробно.

— Значи вие стояхте там и си говорехте? — смая се той.

— Разбира се, че си говорихме. Ние сме жени, милорд, и в голяма степен доста по-склонни към интелектуални дискусии по подобни въпроси. Тъкмо ни бяха информирали, че едно извинение би уредило нещата по напълно почтен начин без каквито и да било изстрели, когато вие пристигнахте с гръм и трясък и се намесихте в нещо, което изобщо не е ваша работа.

Джулиан простена.

— Не ти вярвам, Федърстоун е имала намерение да се извини?

— Да, точно така. Тя е жена на честта и разбираше, че ми дължи извинение. И ще ви кажа нещо, милорд, тя бе напълни права като каза, че никой мъж не заслужава да станеш толкова рано и да рискуваш куршум в сърцето.

Софи напусна библиотеката и тихо затвори вратата след себе си. Трябваше да бъде доволна от факта, че този път последната дума бе нейна. И като че ли това бе единственото й постижение в цялата тази отвратителна история.

Сълзи пареха в очите й. Тя хукна нагоре по стълбите и се отправи към стаята си, за да се наплаче до насита.

Измина доста време, преди да вдигне глава от сключените си ръце и да отиде до тоалетната масичка. Наплиска очите си и седна на писалището. Взе писалката и лист хартия и съчини още едно писмо до Шарлот Федърстоун.

«Уважаема госпожице Ш. Ф.,

Приложено Ви изпращам сумата от двеста лири. Но не заради обещанието Ви да се въздържите от публикуване на писмата. По-скоро смятам, че Вашите обожатели Ви дължат същата загриженост, която дължат на съпругите си. В края на краищата връзката им с Вас не е много по-различна от онази, която имат с жените, за които са женени. Затова те имат задължението да ви осигурят пенсия. Приложеният чек е делът на нашия общ приятел от полагаемата Ви се пенсия. Желая Ви щастие във Вашата къщичка в Бат.

Ваша:

С.»

Препрочете бележката и я запечата. Щеше да помоли Ан да я предаде. Ан изглежда знаеше как се уреждат подобни неща.

И с това целият фарс щеше да приключи, помисли си Софи, облягайки се на стола. Бе казала истината на Джулиан. Тази сутрин получи добър урок. Нямаше смисъл да се опитва да спечели уважението на съпруга си, придържайки се към неговия мъжки кодекс на честта.

И вече знаеше, че има твърде малък шанс да спечели любовта му.

Като цяло, изглежда не си струваше да се опитва да спасява брака си. Нямаше надежда да промени правилата, установени от Джулиан. Прикована бе в този затвор с кадифени стени и трябваше да се възползва по възможно най-добър начин от положението. От днес нататък тя щеше да върви по своя собствен път и да живее своя собствен живот. С Джулиан щяха да се срещат от време на време по вечеринки и балове и в спалнята.

Тя щеше да се постарае да го дари с наследник, а в замяна на това той щеше да се грижи да е добре облечена, добре нахранена и добре настанена през останалата част от живота й. Сделката не беше лоша, а само някак много тъжна и безсмислена.

Не това бе бракът, за който беше мечтала, но в края на краищата бе длъжна да приеме реалностите. И, както си напомни тя, ставайки от писалището, имаше да върши и други неща тук, в Лондон. Достатъчно време загуби, опитвайки се да спечели любовта и привързаността на Джулиан. Явно той не бе способен на такива чувства.

Но, както бе казала и на него, тя имаше и други планове. Крайно време бе да се съсредоточи върху издирването на прелъстителя на сестра си.

Решена да се посвети на това начинание, Софи се приближи до гардероба и огледа циганския костюм, който щеше да носи на маскения бал на лейди Мъсгроув. Съзерцава известно време пъстрата рокля, шала и маската, а после се приближи до малкото ковчеже за бижута.

Необходим й бе план за действие, начин да привлече вниманието на някой, който е виждал черния пръстен.

Неочаквано и хрумна нещо. Какво по-добро начало на издирванията й от това да носи пръстена на бала с маски, където собствената й самоличност щеше да остане тайна? Интересно дали някой щеше да го забележи и да направи някакъв коментар. Това все пак щеше да е някакво указание къде да търси предишния му притежател.

Но до бала имаше много време, а тя бе станала твърде рано. Напълно бе изтощена, физически и психически. Отпусна се на леглото с намерението само малко да подремне, но скоро потъна в дълбок сън.

 

 

Долу, в библиотеката, Джулиан се взираше в празното огнище. Забележката на Софи, че никой мъж не заслужава ставането рано сутрин и риска от куршум, кънтеше в ушите му. Подобно нещо бе казал и той след дуела заради Елизабет.

«И все пак тази сутрин Софи бе направила точно това» — помисли си Джулиан. Бог да му е на помощ, но тя бе извършила нещо недопустимо за порядъчна жена. Извикала бе на дуел една от най-известните куртизанки и бе станала призори с намерението да рискува главата си заради един въпрос на чест.

И всичко само защото съпругата му си мислеше, че е влюбена в него и не можеше да понесе любовните му писма до една друга жена да бъдат отпечатани!

Трябваше да бъде благодарен на Шарлот, че поне се бе въздържала да спомене, че перлените обици, които носеше тази сутрин, бяха също подарък от него, направен преди години. Той ги позна веднага. Ако Софи научеше за обиците, щеше да обезумее поне двойно повече. Фактът, че Шарлот не се бе подиграла на младата си съперница заради перлите, свидетелстваше недвусмислено за уважението й към жената, която я бе предизвикала.

«Софи има основание да се ядосва» — помисли си уморено Джулиан. Предоставил й бе достатъчно пари, но не бе особено щедър с онези подаръци, които вероятно всяка жена очаква от съпруга си. Ако една куртизанка заслужаваше перли, то какво тогава заслужаваше една сладка, страстна, предана съпруга с нежно сърце?

Но той не си бе направил труда да й купи никакви бижута. Причината бе, че част от него все още не можеше да се примири със загубата на смарагдите. Колкото и безнадеждно да изглеждаше, Джулиан не искаше да си представи, че графинята на Рейвънуд ще носи нещо друго освен семейните скъпоценности.

Независимо от това нямаше причина да не купи на Софи някаква скъпа малка дрънкулка, която да задоволи женската й гордост. Реши да се отбие при бижутера още същия следобед.

Джулиан излезе от библиотеката и тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Облекчението, обзело го в първия миг когато разбра, че не е избягала с друг мъж, не бе в състояние да прогони студа, предизвикан от представата, че можеше да бъде убита. Той тихо изруга и си забрани повече да мисли за това. Иначе със сигурност щеше да обезумее.

Повече от ясно бе, че онова, което му каза миналата нощ, когато трепереше в ръцете му, беше истина. Тя действително мислеше, че го обича.

Джулиан не пропусна обаче да си напомни, че Софи едва ли е напълно наясно с чувствата си. Любовта и страстта понякога бяха трудно различими. Той самият можеше да го потвърди.

Но не беше лошо Софи да смята, че е влюбена в него. Той нямаше нищо против да прояви известно снизхождение към точно тази романтична фантазия.

Изведнъж изпита потребност да чуе още веднъж от нея какво точно я е накарало да предизвика Шарлот Федърстоун, и отвори междинната врата към спалнята й. Въпросът замря на устните му, когато я видя върху леглото. Свила се на кълбо, тя дълбоко спеше. Джулиан се приближи и се загледа в нея. «Наистина е много сладка и невинна» — помисли си той. Като я гледаше така, човек трудно можеше да си представи гордия гняв, който я разтърсваше преди малко.

И също така трудно би си я представил, понесена на вълните на страстта. Да, Софи действително се оказа интересна жена.

С крайчеца на окото си той забеляза няколко кърпички с изящна бродерия, смачкани и хвърлени върху писалището. Не бе мъчно да отгатне как малките парченца плат са се озовали в това печално състояние.

Елизабет винаги лееше сълзите си пред него. И винаги успяваше великолепно да използува плача си в момент на нужда. А Софи бе избягала в стаята си, за да се наплаче сама. Той махна с ръка, когато го прониза някакво чувство, твърде подобно на вина. Наложи си да го отхвърли. Имаше право да изпитва гняв към нея днес. Защото съществуваше вероятност дори да бъде убита.

И какво щеше да прави той тогава?

«Сигурно е уморена» — реши Джулиан. Не желаейки да я буди, неохотно тръгна към стаята си. В същия миг забеляза един пъстър цигански костюм през отворената врата на гардероба и си спомни за намерението на Софи да присъства на маскарада у лейди Мъсгроув.

По правило баловете с маски го интересуваха точно толкова, колкото и операта. Имаше намерение да позволи на леля си да придружи Софи тази вечер. Но сега му хрумна, че няма да е лошо и той да се отбие у лейди Мъсгроув късно вечерта.

И внезапно му се стори много важно да покаже на Софи, че държи на нея повече, отколкото на бившата си любовница. Ако побързаше, щеше да успее да се върне от бижутера преди да се е събудила.

 

 

— Толкова се разтревожих, Софи! Добре ли си? Той удари ли те? Сигурна бях, че ще ти забрани да излизаш от къщи поне един месец. — Ан, която носеше домино в червено и бяло и блестяща сребърна маска, скриваща горната половина от лицето й, се бе навела напред и неспокойно шепнеше на приятелката си.

Огромната бална зала бе пълна с костюмирани мъже и жени. От тавана висяха цветни фенери, а десетки грамадни саксии със стайни растения създаваха усещането за зимна градина.

Софи направи гримаса зад собствената си маска, когато разпозна гласа на Ан.

— Не, разбира се, че не ме е удрял, и както виждаш, не ме е затворил. И все пак той не можа да проумее много, Ан.

— Дори и причината, поради която го направи ли?

— Това най-малко.

Ан мрачно кимна.

— Така и предполагах. Боя се, че Хариет е съвсем права, когато казва, че мъжете отричат на съпругите си дори правото на чувство за чест.

— Къде е Джейн?

— Тук е. — Ан хвърли поглед към препълнената зала. — Носи тъмносиньо сатенено домино. Ужасно се страхува, че ти ще я отблъснеш завинаги след онова, което стори тази сутрин.

— Разбира се, че няма да я отблъсна. Направила го е за добро. Всичко бе толкова ужасно от самото начало.

Една фигура в синьо домино се появи до Софи.

— Благодаря ти, Софи — каза плахо Джейн. — Наистина го направих за добро.

— Не е нужно да ни обясняваш мотивите си — сряза я Ан.

Джейн не й обърна внимание.

— Ужасно съжалявам, Софи, но просто не можех да позволя да те убият заради една такава история. Ще ми простиш ли някога намесата ми тази сутрин?

— Вече всичко свърши, Джейн. Моля те, забрави го. Както са се развили нещата, Рейвънуд е щял да прекъсне дуела и без твоя помощ. Видял ме е да излизам от къщата тази сутрин.

— Видял те е! Велики боже. Какво ли си е помислил, когато се качи в каретата? — Ан действително изглеждаше ужасена.

Софи сви рамене.

— Предположил е, че отивам при друг мъж.

— Това обяснява изражението му, когато ми отвори вратата — прошепна Джейн. — Тогава разбрах защо толкова често го наричат дявол.

— Господи! — произнесе мрачно Ан. — Предположил е, че си също като първата му жена. Някои хора казват, че я е убил заради изневерите й.

— Глупости — възрази Софи. Тя никога не бе вярвала на тези приказки, по-точно — никога не бе искала да им повярва, но сега за миг се замисли докъде ли би могъл да стигне в гнева си Джулиан. Тази сутрин със сигурност беше бесен. «Ан е права — помисли си Софи, потръпвайки. — В не един момент там, в библиотеката, самият дявол гледаше от тези зелени очи.»

— Ако питаш мен, днес на два пъти животът ти е висял на косъм — каза Джейн. — Не само едва не те раниха на дуел, но и не по-малка опасност те е заплашвала от страна на Джулиан, когато те е видял да се качваш в каретата.

— Не се безпокойте, вече си взех поука. Отсега нататък ще бъда точно такава съпруга, каквато мъжът ми очаква. Няма да се меся в живота му и в замяна ще очаквам той да не се меси в моя.

Ан замислено прехапа устни.

— Не съм съвсем сигурна, че ще стане точно така, Софи.

— Уверявам ви, че ще стане — зарече се тя. — Но искам да те помоля за още една услуга, Ан. Би ли предала още едно писмо на Шарлот Федърстоун?

— Софи, моля те — рече неспокойно Джейн. — Стига вече. Направи достатъчно в това отношение.

— Не се тревожи, Джейн. Това е последното. Ще го сториш ли за мен, Ан?

Приятелката й кимна.

— Да. И какво ще й пишеш? Почакай, нека отгатна. Искаш да й изпратиш двестате лири, нали?

— Точно така. Джулиан все пак й ги дължи.

— Невероятно — промълви Джейн.

— Стига си се измъчвала, Джейн. Както казах, всичко приключи. Чакат ме далеч по-важни неща. Още повече, че отдавна трябваше да се заема с тях. Не знам защо позволих бракът до такава степен да ме разсее.

Зад маската очите на Джейн проблеснаха с моментно любопитство.

— Убедена съм, че в началото бракът е нещо доста разсейващо, Софи. Не се упреквай.

— Е, тя вече е научила, че е безсмислено да се опитва да промени един мъж — забеляза Ан. — След като веднъж си направила грешката да се омъжиш, най-доброто е да се опиташ да се дистанцираш от съпруга си, доколкото е възможно и да се заемеш с нещо по-интересно.

— Ти си истински експерт по въпросите на брака, нали? — запита Джейн.

— Научих доста, докато гледах какво става със Софи. А сега ще ни кажеш ли какви са тези много по-важни неща, мила?

Софи се поколеба, питайки се доколко да сподели с приятелките си историята на черния пръстен. Но преди още да реши, една висока фигура в черно, с качулка на главата и тъмно домино, се плъзна към нея и дълбоко й се поклони. Цветът на очите бе неразгадаем на светлината на фенерите.

— Ще ми окажете ли честта за един танц, госпожо циганко?

Софи погледна в засенчените очи и изведнъж й стана студено. Спонтанно понечи да откаже, но се сети за пръстена. Все от някъде трябваше да започне търсенето си и нямаше представа кой би я насочил по следата, която й трябваше. Тя направи лек реверанс.

— Благодаря, благородни господине. Ще ми е приятно да потанцувам с вас.

Мъжът с черната пелерина и маската я поведе към средата на залата без нито дума. Тя забеляза, че той носи черни ръкавици, а усещането, че е в прегръдките му, не й бе никак приятно. Той танцуваше умело и съвсем благоприлично и все пак тя долавяше някаква заплаха.

— Предсказвате ли бъдещето, госпожо циганко? — запита мъжът с нисък грубоват глас, примесен с някаква хладна закачливост.

— Понякога.

— Както и аз. Понякога.

Това я сепна.

— Така ли, сър? И какво бъдеще ще предскажете на мен?

Ръката в черна ръкавица докосна черния пръстен на Софи.

— Извънредно интересно бъдеще, госпожо. Наистина, извънредно интересно. Нищо друго не може да се предскаже на толкова смела млада жена, която смее да носи този пръстен открито.