Аманда Куик
Прелъстяване (20)

Глава XX

На Софи й се стори, че е седяла цяла вечност, сгушена в креслото, когато най-сетне стъпките на Джулиан отекнаха в преддверието. Тя скочи с вик на облекчение и полетя към вратата.

Само един тревожен поглед към изопнатото уморено лице на съпруга й бе достатъчен, за да разбере, че се е случило нещо ужасно. Бутилката вино и чашата, които той очевидно се бе отбил да вземе от библиотеката, потвърждаваха впечатлението.

— Добре ли си, Джулиан?

— Да.

Той влезе в стаята, затвори вратата зад себе си и остави виното на тоалетката. Без нито дума взе Софи в ръцете си. Дълго стояха прегърнати, потънали в мълчание.

— Какво стана? — запита най-сетне тя.

— Уейкот е мъртъв.

Софи не се опита да скрие чувството на облекчение. Отметна глава назад, за да срещне очите му.

— Ти ли го уби?

— Предполагам, че зависи от гледната точка. Някои със сигурност ще кажат, че аз съм отговорен. Но не аз натиснах спусъка. Той сам го стори.

Софи затвори очи.

— Значи сам е отнел живота си. Също като Амелия.

— Може би в края на краищата все пак съществува някаква справедливост.

— Седни, Джулиан. Ще ти налея вино.

Той не възрази. Отпусна се в едно кресло до прозореца и замислено проследи как Софи наля виното и му го поднесе.

— Благодаря. — Очите му срещнаха нейните. — Ти успяваш винаги да ми дадеш точно онова, от което имам нужда. — Той отпи голяма глътка. — А ти как си? Разстрои ли те това, което ти казах за Уейкот?

— Не. — Софи седна до Джулиан. — Нека Бог ми прости, но се радвам, че всичко е свършено, дори и това да означава още една смърт. Значи, той не пожела да замине за Америка?

— Струва ми се, че изобщо не бе в състояние да разсъждава разумно. Казах му, че ще го преследвам и че ще превърна живота му в ад, докато не напусне Англия, и че селската девойка, която е прелъстил, ти е била сестра. После излязох. Той е намерил пистолета и е стрелял в себе си, точно когато се качвах на коня. Върнах се, за да се убедя, че наистина е успял да го стори. — Джулиан отпи още една глътка. — Успял бе.

— Сигурно е било ужасно.

Той я погледна.

— Не, Софи. Ужасното бе да вляза в онази малка стаичка и да видя въжето, с което те е вързал, и леглото, където е мислел да те изнасили.

Тя потръпна и се сгуши в него.

— Моля те, не ми напомняй.

— И аз като теб се радвам, че всичко свърши. Дори и нещата да не се бяха развили така днес, трябваше да намеря начин най-сетне да спра Уейкот. Това копеле ставаше все по-опасно със своята мания по миналото.

Софи се намръщи замислено.

— Дали състоянието му не се е влошило още повече, когато си решил да се ожениш повторно? Той просто е отказвал да повярва, че е възможно да намериш жена, която да замести Елизабет. Искал е и ти да бъдеш верен на паметта й като него.

— По дяволите. Бил е напълно луд.

— Да. — Тя замълча за момент. — И какво ще стане сега?

— След няколко дни ще намерят тялото му и ще бъде ясно, че лорд Уейкот се е самоубил. Нещата ще приключат дотам.

— Така и трябва да бъде. — Софи докосна ръката му и предпазливо се усмихна. — Благодаря ти, Джулиан.

— За какво? За това, че не бях достатъчно внимателен, за да предотвратя днешните събития ли? Ти сама се спаси, забрави ли? Последното нещо, което заслужавам, са благодарностите ви, мадам.

— Не бива да се обвинявате, милорд — рече тя разгорещено. — Едва ли някой от нас е бил в състояние да предвиди случилото се днес. Единственото, което има значение, е, че всичко свърши. Благодаря ти, защото знам колко трудно ти е било да не предизвикаш Уейкот. Познавам те добре, Джулиан. Твоето чувство за чест е настоявало за дуел. Сигурно ти е било много трудно да удържиш на клетвата, която ми даде.

Джулиан леко се размърда в креслото си.

— Софи, най-добре ще е да сменим темата.

— И все пак искам да знаеш колко съм ти признателна, задето удържа на думата си. Надявам се, разбираш защо не можех да ти позволя такъв риск, Джулиан. Прекалено много те обичам, за да ти разреша да го направиш.

— Софи…

— И не бих могла да понеса нашето дете да не познава баща си.

Джулиан остави чашата си и взе ръката й в своята.

— Аз също съм много любопитен да видя нашия син или дъщеря. И наистина мислех онова, което ти казах на тръгване тази вечер. Обичам те, Софи. И искам да знаеш, че каквото и да се случи и колкото и да се отклонявам понякога от твоя идеал за съпруг, винаги ще те обичам.

Тя кротко се усмихна и стисна голямата му ръка.

— Зная.

Веждите на Джулиан се привдигнаха с познатата арогантност, но в очите му имаше много обич.

— Така ли? Откъде?

— Е, да речем, че имах малко време да помисля, докато те чаках тази вечер. И макар и със закъснение ми хрумна, че един мъж, който повярва на невероятната ми история за случилото се този следобед — отвличането, упойващият чай и всичко останало, — би трябвало да е поне малко влюбен.

— Не малко влюбен. — Джулиан вдигна ръката й към устните си и я целуна. Очите му бяха искрящо зелени, когато срещнаха нейните. — А много влюбен. Влюбен до уши и за цял живот. Съжалявам само, че ми трябваше толкова време, за да го разбера.

— Винаги си бил дебелоглав и упорит.

Той се ухили и я сложи върху бедрата си.

— А ти, моя сладка женичке, имаш същите качества. И за щастие се разбираме. — Целуна я силно и потърси очите й. — Съжалявам за някои неща, Софи. Не се държах винаги добре с теб. Наруших грубо нашето брачно споразумение, защото бях убеден, че знам кое е най-добре за теб и за брака ни. И навярно и в бъдеще понякога ще действам така, както смятам за най-добре, дори и ти да си на друго мнение.

Тя зарови пръсти в гъстата му тъмна коса.

— Както казах, ти си дебелоглав и упорит.

— А бебето, скъпа…

— Бебето е добре, милорд. — Споменът за обвиненията на Уейкот се върна. — Трябва да знаете, че не съм ходила при старата Бес, за да се отърва от него.

— Знам, че никога не би направила такова нещо. И все пак е факт, че не биваше да те натоварвам с дете толкова скоро. Можех да го предотвратя.

— Някой ден, милорд — рече Софи със закачлива усмивка, — ще се наложи съвсем точно да ми обясните как се предотвратява подобно събитие. Ан Силвърторн ми е споменавала за вид торбичка, направена от овче черво, която се връзва за мъжкия член с червен конец. Чувал ли сте за такова нещо?

Джулиан простена отчаяно.

— Откъде, по дяволите, Ан Силвърторн знае такива неща? Велики Боже, Софи, ти имаше доста неподходяща компания в Лондон. За щастие успях да те отведа от града, преди познатите на леля ми да те покварят окончателно.

— Много вярно, милорд. А в случая ще съм доволна да науча всичко, свързано с покварата, лично от вас. — Софи влюбено докосна големите му ръце и се наведе да целуне китката му. Когато вдигна глава, видя обичта в очите му.

— Винаги съм смятал — забеляза меко Джулиан, — че ние двамата ще се разбираме доста добре.

— Изглежда отново сте прав, милорд.

Той стана и я изправи до себе си.

— Почти винаги съм прав. — Устните му се притиснаха към нейните. — А когато не съм, ще се надявам ти да се намесваш. Но вече се съмва, скъпа, а аз имам нужда от твоята нежност и твоя огън. Ти просто ме подлудяваш. Когато си в ръцете ми, не мога да мисля за нищо друго. Нека си легнем.

— Това много би ми харесало, Джулиан.

Той я съблече бавно, с безкрайна нежност, мускулестите му ръце докосваха всеки сантиметър от меката й светла кожа. Сведе глава и целуна настръхналите връхчета на гърдите й, а пръстите му намериха изтичащата топлина между бедрата й.

И когато се увери, че тя цялата изгаря за него, той я отнесе в леглото, легна върху нея и я люби дотогава, докато спомените за отминалия ден изчезнаха от съзнанието и на двама им.

 

 

След доста дълго време Джулиан се претърколи на една страна, притискайки Софи до рамото си. Прозина се силно и каза:

— Смарагдите.

— Какво смарагдите? — Тя се сгуши до него. — Нали ги намери в кошницата?

— Намерих ги. И ти ще ги носиш още при първия подходящ случай. Нямам търпение да те видя с тях.

Софи притихна.

— Като че ли нямам желание да ги нося, Джулиан. Не ги харесвам. Няма да ми отиват.

— Не ставай глупачка, Софи. Ще изглеждаш великолепно с тях.

— Би трябвало да се носят от някоя по-висока жена. Руса, може би. Във всеки случай, доколкото се познавам, сигурно ще повредя закопчалката и ще ги загубя. По мен нещата винаги се развалят, милорд. Знаете много добре.

Джулиан се усмихна в тъмното.

— В това е чарът ти. Но не се бой, аз винаги ще бъда някъде наблизо, за да събирам изгубените неща, включително и смарагдите.

— Джулиан, аз наистина не искам да нося смарагдите.

— Защо?

Тя замълча.

— Не мога да ти обясня.

— Защото в съзнанието си ги свързваш с Елизабет, нали? — запита той нежно.

Тя леко въздъхна.

— Да.

— Софи, смарагдите на Рейвънуд нямат нищо общо с Елизабет. Те са притежание на моето семейство от три поколения и ще останат у Рейвънуд, докато има графини, които да ги носят. Елизабет може да си е поиграла с тях известно време, но те никога не са й принадлежали в истинския смисъл. Разбираш ли?

— Не.

— Сега ти се инатиш, Софи.

— В това е чарът ми.

— Ти ще носиш смарагдите — зарече се Джулиан и я дръпна върху гърдите си.

— Никога.

— Разбирам. — Зелените му очи проблеснаха зад дългите мигли. — Трябва да те накарам да промениш мнението си.

— Няма начин да го направиш.

— Ах, скъпа. Ти действително продължаваш да ме подценяваш. — Ръцете му я приковаха за целувка и само миг по-късно Софи се обви около твърдото му тяло.

 

 

През пролетта на следващата година графът и графинята на Рейвънуд дадоха прием, за да отпразнуват скорошното раждане на своя син. Пристигнаха всички поканени, включително и онези като лорд Даргейт, които за нищо на света не можеха да бъдат откъснати от Лондон по време на сезона.

През един от малкото спокойни промеждутъци на вечерта в градините на Рейвънуд Даргейт многозначително се усмихна на Джулиан.

— Винаги съм смятал, че Софи ще изглежда добре със смарагдите. Беше толкова красива с тях на вечерята.

— Ще й предам комплиментите ти. — Джулиан се усмихна доволно. — Отначало не искаше да ги носи. Никак не ми бе лесно да я убедя.

— Чудя се — защо е било необходимо цялото това усилие? — рече замислено Даргейт. — Повечето жени биха били готови на убийство, за да сложат такива скъпоценности.

— Тя ги свързва прекалено много с Елизабет.

— Разбирам какво е безпокоило чувствителна натура като Софи. И как успя да я убедиш?

— Един интелигентен съпруг в края на краищата открива мотивите, които движат жена му. Вярно е, че ми трябваше доста време, но вече започнах да се справям — каза самодоволно Джулиан. — А точно в този случай имах гениалното хрумване да й кажа, че смарагдите на Рейвънуд изключително подхождат на очите ми.

Даргейт го погледна изумено, после избухна в смях.

— Наистина гениално. Софи не би устояла на подобен аргумент. А се оказва, че те подхождат също тъй и на очите на сина ти. Изглежда смарагдите на Рейвънуд няма да се изгубят в поколенията. — Даргейт спря, за да разгледа една малка част от градината, която изглеждаше доста по-различно от останалата пищна зеленина. — Какво е това тук?

— Билковата градина на Софи. Засади я тази пролет и хората от селото вече редовно идват за рецепти и лекове. Тези дни съм похарчил цяло състояние за книги за билките. А Софи вече е готова да издаде и своя собствена. Оженил съм се за изключително енергична жена.

— Винаги съм смятал, че е добре жените да се занимават с нещо — забеляза сухо Даргейт. — Иначе сигурно ще започнат да създават неприятности.

— Забавно ми е да го чуя точно от теб, защото единственото нещо, с което някога си се занимавал, е хазартът.

— Но това може скоро да свърши — обяви спокойно Даргейт. — Говори се, че скъпият ми чичо никак не е добре. От доста време е на легло и вече е взел последното си причастие.

— Което е сигурен знак за близкия край. В такъв случай може ли скоро да очакваме и твоята сватба?

— Първо — рече Даргейт, хвърляйки поглед към къщата, — трябва да намеря подходяща наследница. В имението вече почти няма пари.

Джулиан проследи погледа на приятеля си и видя проблясването на нечии червени коси до отворения прозорец.

— Софи ми каза, че вторият баща на Ан Силвърторн неотдавна се е споминал. И госпожица Силвърторн е наследила всичко.

— Така ми казаха и на мен.

Джулиан прихна.

— Е, тогава късмет, приятелю. Но се боя, че ще ти се отвори доста работа с тази дама. На всичко отгоре, тя е приятелка на съпругата ми, а ти знаеш какво преживях със Софи.

— И все пак оцеля — весело забеляза Даргейт.

— Едвам — Джулиан се ухили и потупа приятеля си по рамото. — Хайде да влезем вътре и ще ти налея от най-доброто бренди, което си вкусвал някога.

— Френско?

— Естествено. Купих една пратка от нашия местен контрабандист преди два месеца. И Софи ми чете морал, че върша нередни неща.

— Ако съдя по отношението й към теб сега, изглежда ти е простила.

— Научих се как да се оправям с жена си, Даргейт.

— И каква е, кажи ми, тайната на брачното щастие? — Даргейт още веднъж разсеяно насочи поглед към прозореца, където стоеше Ан Силвърторн.

— Ще ти се наложи сам да го откриеш. Но те предупреждавам — пътят към семейната хармония никак не е лек. Ала усилието си струва, ако намериш истинската жена.

Много по-късно тази нощ Джулиан се отпусна до Софи. Току-що се бяха любили и тялото му още бе влажно, а блаженството се разливаше в него като силен опиум.

— Тази вечер Даргейт ме питаше за тайната на брачното щастие — промълви той, вземайки Софи в ръцете си.

— Така ли? — Пръстите й чертаеха някакви фигури върху голата му гръд. — И ти какво му каза?

— Че трябва да го открие сам за себе си, по същия мъчителен начин, както и аз. — Джулиан се извърна настрана и отмести косата от лицето й. Усмихна й се, влюбен във всичко нейно. — Благодаря ти, че най-сетне се съгласи да сложиш смарагдите. Неприятно ли ти бе да са на шията ти тази вечер?

Софи бавно поклати глава.

— Не. Отначало не исках да ги нося, но после разбрах, че си прав. Те чудесно подхождат на очите ти. Когато най-сетне свикнах с тази мисъл, знаех, че с тях ще мисля само за теб.

— Така и трябва да бъде. — Той бавно я целуна, наслаждавайки се на безкрайното щастие, което го изпълваше. Ръката му галеше бедрото й, когато от съседната стая се разнесе пронизителен вик.

— Синът ви е гладен, милорд.

Джулиан простена.

— Той има безпогрешно чувство за време, нали?

— Взискателен е също като баща си.

— Добре, мадам. Оставете бавачката да спи. Ще ви донеса следващия граф Рейвънуд. Успокойте го колкото може по-бързо, а след това ще се заемем с по-важни неща.

„Колко бързо свиквам с бащинството“ — помисли си той, докато влизаше в малката детска стая, подредена в съседство с господарската спалня. И истината бе, че добре се справяше.

Синът му спря да плаче в същия миг, щом усети силните ръце на баща си. Тъмнокосото и зеленооко бебе щастливо загука и когато Джулиан сложи детето на гърдите на Софи, наследникът на Рейвънуд засука доволно.

Джулиан седна на ръба на леглото и се загледа в жена си и сина си в полумрака. Видът им го изпълни със същото чувство на задоволство и собственическо удовлетворение, което изпитваше, когато се любеха.

— Софи, кажи ми, че най-сетне си получила от този брак всичко, което искаше — настоя той тихо.

— Повече от всичко, Джулиан. — Усмивката й проблесна в тъмнината. — Повече от всичко.