Аманда Куик
Прелъстяване (2)

Глава II

Лейди Доринг, която следобед се бе оттеглила в леглото си в състояние на дълбоко униние, се съвзе напълно по време на вечерята, научавайки, че внучката й най-сетне се е вразумила.

— Не зная какво те беше прихванало, Софи — каза тя, оглеждайки недоверчиво шотландския бульон, донесен от Хиндли, който изпълняваше едновременно длъжността на иконом и прислужник при хранене. — Пълна лудост бе да откажеш на графа. Слава богу, нещата са се наредили. Позволи ми да ти кажа, млада госпожице, че всички ние трябва да бъдем изключително благодарни на Рейвънуд, задето прояви такова търпение към крайно неприличното ти поведение.

— Човек има над какво да се замисли, нали? — промърмори Софи.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Доринг от челното място на масата.

— Просто се чудех, защо ли графът предложи женитба точно на мен?

— А защо, за бога, да не ти предложи? Ти си красива млада жена от добро и уважавано семейство! — не се сдържа лейди Доринг.

— Е, нали помниш моя сезон, бабо? Тогава видях колко ослепителни са градските красавици. Дори и преди пет години не можех да се сравнявам с тях, а какво остава сега. Нито пък имам някакво голямо богатство, което да послужи за примамка.

— Рейвънуд няма нужда да се жени за пари — заяви рязко лорд Доринг. — Брачният договор, който предложи, е изключително щедър. Изключително.

— Но той би могъл да се ожени за земя, за пари или за красота, ако е имал желание — рече търпеливо Софи. — Питах се защо не го е направил. Защо е избрал мен? Любопитен въпрос.

— Моля те, Софи — каза измъчено лейди Доринг. — Не задавай толкова глупави въпроси. Ти си очарователна и много представителна.

— Повечето млади жени в града също могат да бъдат описани като очарователни и много представителни, а освен това имат и преимуществото да са по-млади. Зная, че сигурно има нещо друго, което е привлякло вниманието на графа към мен. Опитах се да открия какво е то. Всъщност, не бе чак толкова трудно да се досетя.

Лорд Доринг я погледна с искрено любопитство, което не бе особено ласкателно.

— И защо смяташ, че той се спря на теб, момичето ми? Наистина, ти си нашата любимка и най-добрата внучка на света. Но, признавам, аз също се питах защо графът е загубил ума си точно по теб.

— Тео!

— Прощавай, скъпа, прощавай — заизвинява се бързо лорд Доринг на ядосаната си жена. — Просто бях любопитен.

— Както и аз — бързо каза Софи. — И мисля, че разгадах логиката на Рейвънуд. Знаете ли, аз притежавам три основни качества, които той счита, че са му необходими. Първо, подходяща съм, както баба спомена, защото произхождам от доста добро семейство. Вероятно той не иска да губи много време в търсене на нова жена. Имам впечатлението, че в момента го занимават по-важни неща.

— Какви например? — запита лорд Доринг.

— Ами, да си търси нова любовница, нов кон или нов парцел земя. За графа стотици други неща биха могли да бъдат по-важни от жена му.

— Софи!

— Боя се, че е вярно, бабо. Рейвънуд отдели възможно най-малко време, за да направи предложението си. Трябва да признаете, че не бях обградена с нищо, което поне малко да прилича на ухажване.

— Хайде, стига — прекъсна я нетърпеливо лорд Доринг. — Не бива му се сърдиш, че не ти е изпращал цветя или любовни стихове. Рейвънуд просто не е романтичен тип.

— Прав си, дядо. Рейвънуд изобщо не е романтичен. Той се отби тук, в Чесли корт, няколко пъти, а ние бяхме поканени в имението само два пъти.

— Казах ти, че той не е човек, който си губи времето с дреболии. — Лорд Доринг очевидно бе обхванат от чувство на мъжка солидарност. — Трябва да се грижи за именията си, а чух, че участвува и в някакъв строителен проект в Лондон. Зает човек е.

— Точно така, дядо — потисна усмивката си Софи. — Но да продължа. Втората причина, поради която графът ме намира за подходяща, е напредналата ми възраст. Той сигурно си мисли, че всяка жена, достигнала до тази възраст без да се омъжи, ще бъде вечно благодарна на мъжа, спасил я от опасността да остане стара мома. А благодарната жена ще бъде и една покорна жена.

— Едва ли е само това — рече замислено дядо й. — Може и да смята, че една жена на твоите години ще бъде по-разумна и уравновесена от някоя хлапачка, чиято глава е пълна с романтични глупости. Май че спомена нещо подобно днес следобед.

— Наистина, Тео… — Лейди Доринг хвърли заплашителен поглед към съпруга си.

— Може и да си прав — обърна се към дядо си Софи. — Допускам, че ме е смятал за по-уравновесена от някое седемнадесетгодишно момиче, което вчера е излязло от класната стая. Както и да е, явно възрастта ми също е повлияла на решението на графа. Но последната и най-важна причина, поради която се е спрял на мен, е, че по нищо не приличам на предишната му жена.

Лейди Доринг едва не се задави с току-що сервирания пред нея калкан.

— Какво общо има тя с всичко това?

— Графът е преситен от красиви жени, които не му носят нищо друго освен неприятности. Всички знаем, че лейди Рейвънуд е имала навика да води любовниците си в имението. Щом е стигнало чак до нас, едва ли е тайна и за негова светлост. Да не говорим за онова, което се е разнасяло из Лондон.

— Така е — промърмори лорд Доринг. — След като тя си е позволявала подобни неща тук, със сигурност е превръщала живота му там в истински ад. Чувах, че заради нея няколко пъти е рискувал живота си на дуел. Не бива да го обвиняваме, че си търси нова жена, която няма да побърква всички мъже наоколо. Не се обиждай, Софи, но ти едва ли ще му създаваш проблеми в това отношение и предполагам, че той го знае.

— Бих искала вие двамата да прекратите веднага този крайно неприличен разговор — заяви лейди Доринг. Но беше ясно, че едва ли се надява да я послушат.

— Но, бабо, дядо е напълно прав. Аз съм идеалната нова графиня Рейвънуд. В края на краищата съм израсла на село и се очаква с удоволствие да прекарвам по-голямата част от времето си в имението. Също така няма да влача любовниците си навсякъде, където отида. Аз напълно се провалих по време на първия си сезон и вероятно провалът ми ще бъде още по-голям, ако се опитам пак да се появя в обществото. Лорд Рейвънуд чудесно е преценил, че няма да се налага да губи време, за да държи на разстояние обожателите ми. Защото няма да има такива.

— Софи — произнесе с достойнство лейди Доринг, — достатъчно. Повече не искам да слушам този нелеп разговор. Той не ни подобава.

— Да, бабо. Но не си ли забелязала, че неподобаващите разговори са винаги най-интересните?

— Нито дума повече, момичето ми. Същото се отнася и за теб, Тео.

— Да, скъпа.

— Не зная — заяви им тя заплашително — дали заключенията ви относно мотивите на лорд Рейвънуд са верни или не, но има един пункт, по който аз съм напълно съгласна с него. Ти, Софи, би трябвало да си му изключително благодарна.

— Веднъж вече имах повод да почувствувам благодарност към негова светлост — каза тъжно Софи. — През моя сезон, на един от баловете, той ме покани на танц. Спомням си случката много добре. Това бе единственият ми танц за цялата вечер. Съмнявам се дали той изобщо си спомня. И през цялото време гледаше над рамото ми, за да не пропусне с кого танцува неговата прекрасна Елизабет.

— Не се измъчвай заради бившата лейди Рейвънуд. Нея вече я няма — рече лорд Доринг с обичайната си прямота, когато станеше дума за подобни неща. — И приеми съвета ми, млада госпожице. Откажи се да дразниш Рейвънуд и ще живееш добре с него. Не очаквай повече, отколкото ти диктува здравият разум, и той ще ти бъде добър съпруг. Човекът се грижи за земята си и сигурно ще се грижи и за жена си. Защото и двете му принадлежат.

 

 

„Без съмнение дядо е прав“ — реши Софи, когато късно през нощта лежеше будна в леглото. В себе си тя бе сигурна, че ако не го провокира до крайност, Рейвънуд едва ли ще бъде по-лош от останалите съпрузи. Във всеки случай, тя нямаше да го вижда чак толкова често. Единственият й сезон в града бе достатъчен, за да разбере, че обикновено в Лондон всеки от съпрузите си има свой собствен живот.

„А нали искам точно това!“ — каза си тя смело. Имаше си и свои собствени интереси. Като съпруга на Рейвънуд щеше да има време и възможности да направи проучванията, свързани с бедната Амелия. „Един ден — тържествено се закле тя — ще успея да открия мъжа, който прелъсти и изостави сестра ми.“

През изминалите три години Софи в голяма степен бе успяла да се придържа към съветите на старата Бес и да не мисли за смъртта на сестра си. Първоначалният й гняв постепенно бе отстъпил на някакво мрачно примирение. В края на краищата, затворена тук, на село, тя нямаше никакъв шанс да открие и да изобличи въпросния мъж.

Но нещата щяха да се променят, ако се омъжеше за графа.

 

 

Софи неспокойно отметна завивките и стана от леглото. Мина боса по изтъркания килим и отвори малката кутия за бижута, сложена на тоалетката. Не беше трудно да открие вътре черния метален пръстен, дори и без помощта на свещ. Толкова често го бе държала в ръцете си, че го разпознаваше веднага щом го докоснеше. Конвулсивно го стисна с пръсти и го извади от кутията.

Студен и твърд, пръстенът лежеше в ръката й. Върху дланта си чувствуваше отпечатъка на странния триъгълен знак, изобразен на повърхността му.

Софи мразеше пръстена. Намерила го бе в сгърчената ръка на сестра си през нощта, когато Амелия погълна огромната доза лауданум. Софи знаеше, че черният пръстен е принадлежал на мъжа, прелъстил нейната красива русокоса сестра, на мъжа, от когото тя тогава очакваше дете и чието име никога не пожела да назове. Единственото, до което Софи успя да се добере, бе, че той е един от любовниците на лейди Рейвънуд.

Също така бе почти сигурна, че сестра й и непознатият са използвали развалините на един стар нормански замък в земите на Рейвънуд за своите тайни срещи. Софи обичаше да рисува старинните каменни стени, докато един ден не намери там кърпичката на Амелия. Това се случи няколко седмици след смъртта на сестра й. След този съдбоносен ден Софи никога вече не се върна при живописната руина.

Каква по-добра възможност да открие човека, накарал Амелия да се самоубие, от тази да стане новата лейди Рейвънуд?

За миг тя стисна пръстена в ръката си, после отново го пусна в кутията с бижутата. Ето че имаше една разумна и логична причина да се омъжи за графа на Рейвънуд, защото другият й подтик можеше да се окаже едно отчаяно и безплодно усилие.

Защото тя имаше намерение да научи дявола да обича отново.

 

 

Джулиан се протегна с небрежна грация в приятно подрусващата карета и хвърли критичен поглед към новата си графиня. През изминалите няколко седмици със Софи се виждаха твърде рядко. За себе си той бе решил, че не е необходимо непрекъснато да снове между Лондон и Хемпшър, тъй като сделките го задържаха в града. Сега използваше възможността да огледа отблизо жената, избрана да му осигури наследник.

Наблюдаваше невестата си, която бе станала графиня само преди няколко часа, с известна изненада. Както обикновено във вида й имаше нещо хаотично. Няколко светлокестеняви къдрици вече бяха изскочили изпод новата й сламена шапка. Перото върху шапката стоеше твърде особено. Джулиан погледна малко по-внимателно и забеляза, че в основата си е счупено. Погледът му се плъзна надолу и откри, че една от панделките, украсяващи дамската й чантичка, се е развързала.

Върху подгъва на пътническата й дреха личеше петно от кал. Софи без съмнение го бе постигнала, когато се наведе да вземе цветята от един доста мърляв селски момък. Цялото село се събра да я изпрати, когато се готвеха да потеглят с пътническата карета. Рейвънуд не бе предполагал, че жена му е чак толкова популярна сред местното население.

Почувствува значително облекчение, когато тя не възрази, че ще му се наложи да работи през медения месец. Неотдавна бе купил ново имение в Норфолк и задължителното едномесечно сватбено пътешествие бе чудесна възможност да опознае по-добре новата си придобивка.

Длъжен бе също да признае, че лейди Доринг направи твърде много за подготовката на сватбата. Поканени бяха почти всички местни благородници. Джулиан обаче не си направи труда да покани никой от своите познати в Лондон. Мисълта да издържи втора брачна церемония пред същите лица, станали свидетели на някогашното му поражение, беше непоносима.

Когато съобщението за предстоящата му женитба излезе в „Морнинг поуст“, започнаха да го измъчват с въпроси, но той се справи с нахалните подпитвания по обичайния за него начин: не им обърна никакво внимание.

С едно или две изключения, подходът му се оказа удачен. Устните му се свиха, когато си спомни за едно от изключенията. Една дама на „Тревър скуеър“ не бе особено доволна да научи за брака на Джулиан. Но Мариан Харууд бе достатъчно хитра и прагматична, за да си позволи нещо повече от една малка сцена. В морето плуваха и други риби. Обиците, които Джулиан й остави при последното си посещение, успокоиха донякъде смръщеното лице на „ла бел Харууд“.

— Нещо не е наред ли, милорд? — наруши мислите му Софи.

Джулиан се върна в настоящето.

— Ни най-малко. Просто си спомних за една дребна работа, която трябваше да уредя миналата седмица.

— Сигурно е била доста неприятна. Изглеждахте някак притеснен. За момент си помислих дали не сте ял нещо развалено.

Той леко се усмихна.

— Случаят наистина бе от такова естество, че можеше да наруши храносмилането ми, но ви уверявам, че сега съм в отлична форма.

— Разбирам. — В продължение на един дълъг миг Софи го гледа със своя учудващо спокоен поглед, после кимна и се извърна към прозореца.

Джулиан се намръщи.

— Сега е мой ред да те попитам, дали нещо не е наред, Софи?

— Ни най-малко.

С ръце скръстени на гърдите, в продължение на няколко секунди Джулиан втренчено гледа пискюлите на високите си, лъснати до блясък ботуши. После вдигна очи и в тях проблесна иронично пламъче.

— Струва ми се, че ще е най-добре, ако се споразумеем за някои неща, госпожо съпруго.

— Да, милорд?

— Преди няколко седмици ти ми даде твоя списък с изисквания.

Софи се намръщи.

— Така е, милорд.

— По онова време аз бях твърде зает и не успях да изготвя моя собствен списък.

— Зная вашите изисквания, милорд. Наследник и никакви неприятности.

— Бих искал да използвам случая и да бъда малко по-подробен.

— Искате да разширите списъка? Но това не е честно!

— Не казах, че искам да прибавя нещо, а само да поясня. — Джулиан замълча. Видя напрежение в тюркоазните й очи и леко се усмихна. — Не се тревожи, скъпа. Първата точка от моя списък — наследникът — е достатъчно ясна. Бих искал да поясня втората част.

— Никакви неприятности. Но това също е ясно.

— Ще бъде, когато разберете какво точно имам пред вид.

— И то е?

— Например, би ни спестило доста неприятности, ако ти свикнеш никога да не ме лъжеш.

Очите й се разшириха.

— Не съм и помисляла да правя нещо подобно, милорд.

— Отлично. Защото едва ли някога ще успееш. В очите ти има нещо, Софи, което винаги те издава. И винаги ще ми е много неприятно, когато открия лъжа в тях. Надявам се, че ме разбираш?

— Да, милорд.

— Тогава да се върнем на първия ми въпрос. Споменах, че нещо не е наред, а ти отрече. Но очите ти казват друго, скъпа.

Тя си играеше с развързаната панделка на чантичката.

— Нима не мога да запазвам някои мисли само за себе си?

Той се намръщи.

— Значи в този миг мислите ти бяха толкова лични, та предпочете да ги скриеш от съпруга си?

— Не. Просто предположих, че няма да ви е приятно, ако ги изрека на глас.

Въпреки че бе решил да сложи край на този разговор, Джулиан бе обхванат от любопитство.

— И все пак те моля да ги споделиш с мен.

— Добре. Направих малък опит в дедуктивната логика. Току-що ми бяхте казал, че въпросът, който е трябвало да уредите непосредствено преди сватбата ни, е бил доста неприятен. Опитах се да отгатна от какво естество е той.

— И до какво заключение те доведе дедуктивната логика?

— До заключението, че със сигурност сте имал неприятности, когато сте съобщил на последната си любовница, че ще се жените. Но едва ли трябва да обвинявате бедната жена. В края на краищата тя е изпълнявала всички задължения на съпруга, а за награда е трябвало да научи, че титлата ще бъде дадена на друга. На всичко отгоре и съвсем неопитна. Предполагам, че ви е направила сцена и това ви е ядосало. Кажете ми, актриса ли е или балерина?

В първия миг Джулиан изпита абсурдното желание да се разсмее. Но веднага го потисна, подчинявайки се на чувството си за дисциплина в брака.

— Преминавате всички граници, мадам — изрече той през зъби.

— Вие настоявахте да ви кажа всичко, за което си мисля. — Разхлабеното перо на шапката й се залюля. — Сега съгласен ли сте, че всеки има право на лични разсъждения?

— Първо, изобщо не би трябвало да разсъждавате върху такива неща.

— Убедена съм, че сте прав, но за съжаление имам твърде ограничен контрол върху вътрешния поток на мислите си.

— Опитайте се все пак да установите известен контрол — предложи Джулиан.

— Няма да е лесно. — Тя неочаквано му се усмихна толкова топло, че той смутено примигна. — Кажете ми — продължи дяволито Софи, — вярно ли беше предположението ми?

— Онова, с което съм се занимавал, преди да напусна Лондон, не е твоя работа.

— Аха, сега вече ми е ясно. Аз нямам право дори на собствени разсъждения, а вие имате цялата свобода, която пожелаете. Никак не е честно, милорд. Във всеки случай, след като моите грешни мисли ви разстройват чак толкова, няма ли да бъде по-добре да ги запазвам за себе си?

Без всякакво предупреждение Джулиан се наведе напред и хвана брадичката й. Кожата й му се стори много мека и гладка.

— Нарочно ли ме дразниш, Софи?

Тя не се опита да отстрани ръката му.

— Признавам си, милорд. Вие сте така невероятно арогантен, че просто не устоявам на изкушението.

— Знам какво означава неустоимо изкушение. В момента и аз съм на път да се поддам на едно.

Джулиан се отпусна на седалката до нея и обгърна с ръце тънката й талия. Повдигна я леко и я сложи на коленете си, забелязвайки с удоволствие, че очите й тревожно се разшириха.

— Рейвънуд! — задъха се тя.

— Това ми припомня една друга точка от изискванията ми, която исках да поясня — промълви той. — А тя е, че когато те целувам, искам да ме наричаш с малкото ми име. Просто Джулиан. — Изведнъж съвсем осезателно усети приятно заоблените й задни части, притиснати към него. Гънките на полата й се разстлаха върху панталоните му.

Софи се подпря с две ръце на раменете му.

— Трябва ли толкова скоро да ви напомням, че обещахте да не… да не ми се натрапвате?

Тя трепереше. Джулиан почувствува страха й и това го раздразни.

— Не ставай глупачка, Софи. Нямам намерение да ти се натрапвам, както се изразяваш. Само искам да те целуна. В договора ни нямаше нищо във връзка с целувките.

— Но вие обещахте, милорд…

Той обгърна врата й с ръка, извърна я към себе си и покри устните й със своите. При опита за протест устата й се разтвори и в резултат на това целувката започна много по-интимно, отколкото Джулиан бе възнамерявал. Влажната й топлина разпали в него неочаквано желание. Устните й бяха нежни и с леко тръпчив вкус.

Софи се разтрепери и простена, когато ръцете му здраво се сключиха около нея. Опита се да го отблъсне, но съзнавайки, че няма да успее, притихна в прегръдката му.

Усещайки мълчаливото й съгласие, Джулиан забави движенията си и целувката му стана още по-ласкава. Господи, колко бе приятно да я докосва! Не бе предполагал, че тя ще е толкова топла и толкова сладка. В нея имаше достатъчно женственост, за да го накара остро да почувствува своето мъжко превъзходство и това откритие му подействува странно възбуждащо.

— Кажи името ми — прошепнаха устните му, съвсем близо до нейните.

— Джулиан — произнесе тя несигурно и все пак достатъчно ясно.

Дланта му се спусна по рамото и той вдъхна уханието на шията й.

— Още веднъж.

— Дж… Джулиан, моля те престани. Ти отиде твърде далече. Нали ми обеща…

— Натрапвам ли ти се? — прошепна той, целувайки леко мястото под ухото й. Ръката му жадно обгърна извивката на коляното. В момента не желаеше нищо по-силно от това да разтвори бедрата й и да я опознае напълно. Ако топлият мед между тях поне малко приличаше на онова, което обещаваха устните й, можеше да бъде напълно доволен от избора си. — Софи, наистина ли наричаш това насилие?

— Не зная.

Джулиан се усмихна. Тя изглеждаше така ужасно несигурна.

— Позволи ми да ти кажа, че не това имах пред вид, когато обещах, че няма да ти се натрапвам.

— А какво тогава?

— Само искам да съм нежен с теб и да те любя. А това е нещо съвсем обичайно между съпрузите, не мислиш ли?

— Не е така — възрази му тя съвсем сериозно.

Сепнат, Джулиан потърси погледа й.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Как би могъл да ме любиш? Та ти не ме обичаш.

— Тогава го наречи прелъстяване. Един мъж вероятно има право да съблазни собствената си жена. Обещах да не ти се натрапвам, но никога не съм казвал, че няма да се опитвам да те прелъстя.

„Няма да ми се наложи да спазвам глупавото споразумение“ — помисли си той доволно. Макар и несъзнателно, тя вече откликваше с толкова чувственост на всяко докосване.

Софи се отдръпна назад и сините й очи гневно просветнаха.

— По мое мнение, прелъстяването е един друг вид натрапничество. По този начин мъжете само прикриват истинските си намерения.

Джулиан бе смаян от болката в гласа й.

— Значи имаш известен опит в това отношение — установи той хладно.

— За жената резултатът от прелъстяването не е много по-различен от този при насилие, не е ли така?

Тя несръчно се смъкна от коленете му, при което вълнената й пола невъзможно се усука. Счупеното перо на шапката й увисна още по-надолу и почти скри неспокойните й очи. Софи го махна от шапката, но счупената му основа продължи да стърчи.

Джулиан я хвана за китката.

— Отговори ми, Софи! Случвало ли ти се е вече да те прелъстяват?

— Не мислиш ли, че вече е малко късно да ме питаш? Трябваше да се позаинтересуваш от тези неща преди да ми направиш предложение.

Изведнъж той разбра, че тя никога не е била в ръцете на мъж. Прочете в очите й отговора, който търсеше. Но искаше да я принуди да признае истината. Трябваше да я убеди, че няма да търпи никакви недомлъвки, извъртания и полуистини или какъвто и да било друг вид женски лъжи.

— Ще ми отговориш ли, Софи?

— Ако го направя, ще отговориш ли и ти на всичките ми въпроси за предишните ти връзки?

— Разбира се, че не.

— Тогава играете твърде нечестно, милорд.

— Аз съм твой съпруг.

— И това ви дава право да бъдете непочтен?

— Дава ми правото и задължението да правя всичко, което е най-добро за теб. Няма никакъв смисъл да обсъждаме предишните ми връзки и ти напълно го съзнаваш.

— Не съм чак толкова сигурна. Би ми помогнало да разбера по-добре характера ти.

Джулиан избухна в смях.

— Мисля, че не се налага. И без това си достатъчно проницателна. А сега ми разкажи за личния си опит в изтънченото изкуство на прелъстяването. Да не би някой местен земевладелец да се е опитал да те повали в гората?

— И какво ще направиш, ако наистина е така?

— Ще се погрижа да си плати затова.

Тя го погледна смаяно.

— Ще го извикаш на дуел заради някаква минала авантюра?

— Отклоняваме се от темата, Софи. — Пръстите му здраво обгърнаха китката й. Усети дребните й деликатни кости и се постара да не я притиска прекалено силно.

Тя извърна очи.

— Успокойте се, няма да се наложи да отмъщавате за изгубената ми чест, милорд. Уверявам ви, че водех тих и спокоен живот. Доста отегчителен понякога, признавам.

— Така си и мислех. — Той пусна ръката й и се облегна на възглавниците. — Кажи ми тогава, защо сравняваш прелъстяването с насилието?

— Този разговор едва ли е най-подходящият в момента — рече тя потиснато.

— Имам чувството, че ние с теб често ще водим неподходящи разговори. Ти си доста странна жена, скъпа. — Той протегна ръка и махна остатъка от счупеното перо от шапката й.

Тя го погледна измъчено.

— Трябвало е да си дадете сметка за моите странности, преди да ме помолите да стана ваша съпруга.

Джулиан въртеше остатъка от перото между пръстите си.

— Направих го. И те ми се сториха напълно поносими. Но не ме разсейвай, Софи. Кажи ми, защо толкова много се боиш от прелъстяването?

— Това е нещо много лично, милорд. И не желая да го споделям.

— Моля те да ми кажеш. Настоявам. Все пак аз съм твой съпруг.

— Престанете да използвате този факт, за да оправдаете любопитството си — каза тя рязко.

Той й хвърли преценяващ поглед и видя предизвикателно вирнатата й брадичка.

— Обиждате ме, мадам.

Тя се раздвижи неспокойно, опитвайки се да оправи полите си.

— Много лесно се обиждате, милорд.

— А, да, моята крайна арогантност. Май че и двамата трябва да се примирим с нея, Софи. Също както и с моето необикновено любопитство. — Джулиан разглеждаше счупеното перо и продължаваше да чака.

В полюляващата се карета се възцари мълчание. Скърцането на колелата и кожената сбруя на конете, както и тропотът на копитата изведнъж прозвучаха много силно.

— Не беше нещо, което ме е засегнало лично — започна съвсем тихо Софи.

— Да? — Джулиан чакаше.

— Сестра ми бе тази, която стана жертва на прелъстяване. — Софи втренчено гледаше пейзажа навън. — Но за нея нямаше кой да отмъсти.

— Разбрах, че сестра ти е починала преди три години.

— Така е.

Нещо в прекършения глас на Софи го разтревожи.

— Да не би да искаш да кажеш, че смъртта й има нещо общо с прелъстяването?

— Тя очакваше дете, милорд. А мъжът, който бе виновен за всичко, я отхвърли. Тя не можа да понесе срама от измамата. И погълна огромна доза лауданум. — Пръстите й се вкопчиха в гънките на полата.

Джулиан въздъхна.

— Съжалявам, Софи.

— Нямаше нужда да стига чак до там — прошепна остро Софи. — Бес щеше да й помогне.

— Старата Бес? Как? — намръщи се Джулиан.

— Има начини да се оправят такива ситуации. И Бес ги знае. Само ако сестра ми ми се беше доверила, щях да я заведа при Бес. И никой никога нямаше да разбере.

Джулиан се приведе напред и отново хвана китката на жена си. Този път той съвсем съзнателно притисна силно дребните й кости.

— Какво знаеш ти за тези начини? — настоя тихо той. Елизабет ги знаеше тези неща.

Софи примигна смутено, видимо объркана от неочаквания му студен гняв.

— Старата Бес познава свойствата на различните билки. Тя ме научи на много неща.

— И те е научила как да премахнеш едно нежелано дете? — настоя той меко.

Софи най-сетне почувствува, че е отишла твърде далече.

— Тя… тя ми е споменавала за някои билки, които една жена може да използва, когато смята, че е заченала — призна колебливо. — Но те могат да бъдат опасни и за майката и трябва много да се внимава. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Не мисля, че притежавам необходимия опит.

— По дяволите. Не ти трябва да се усъвършенстваш в това отношение, Софи. И ти се заклевам, че ако старата Бес се занимава с аборти, незабавно ще я прогоня от земите си.

— Наистина ли, милорд? Нима вашите приятелки в Лондон са чак толкова целомъдрени? Не се ли е налагало понякога и на любовниците ви да прибягват до тези средства? И то по ваша вина?

— Не, не се е налагало — избухна Джулиан, вече напълно вбесен. — За ваша информация, мадам, съществуват някои техники, които могат да предотвратят проблема, също както и начини за предпазване от зарази, свързани с… няма значение.

— Техники ли, милорд? Какви техники? — Очите на Софи просветнаха с видим интерес.

— Велики боже, не допусках, че ще се наложи да обсъждаме подобни неща!

— Но вие пръв започнахте, милорд. Както разбирам, не възнамерявате да ме запознаете с тези техники за предотвратяване на… хм, проблема.

— Не, наистина не възнамерявам.

— Ах, значи това отново е някаква привилегирована информация, достъпна само за мъже.

— Ти не се нуждаеш от подобна информация, Софи. Ти не си от онзи род жени, на които се налага да знаят тези неща.

— И все пак има жени, които ги знаят, нали? — настояваше тя.

— Достатъчно, Софи.

— И вие познавате такива жени! Ще ме запознаете ли с някоя от тях? С удоволствие ще си побъбря с нея. Сигурно тя ще знае и други забавни неща. Интелектуалните ми интереси са доста широки, както знаете… Дори само от книгите може да се научи толкова много.

За миг Джулиан отново си помисли, че тя се опитва да го дразни, и бе на път напълно да излезе от себе си. Но почувства, че любопитството на Софи бе посвоему невинно и напълно искрено. Изпъшка и се отдръпна в ъгъла.

— Край на дискусията.

— Говорите като баба ми. Наистина съм разочарована, Джулиан. Надявах се, че съм се омъжила за човек, който умее да води забавни разговори.

— Ще се постарая да ви развличам по друг начин, мадам. — Той притвори очи и облегна глава на възглавниците.

— Ако отново намеквате за прелъстяването, уверявам ви, че не го считам за особено забавно.

— Заради онова, което се е случило със сестра ти ли? Виждам, че тази история ти се е отразила много. Но трябва да разбереш, че отношенията между двама съпрузи са нещо много по-различно от безсъвестното прелъстяване, погубило сестра ти.

— Така ли, милорд? Къде един мъж се научава да прави тази толкова тънка разлика? В училище ли? А може би сте го научил при първия си брак или пък от опита с любовниците си?

Джулиан усети, че всеки миг ще загуби и последните остатъци самоконтрол. Не смееше нито да помръдне, нито да отвори очи.

— Обясних ти, че не желая да обсъждам първия си брак. Нито пък останалата част от въпроса ти. Ако си умна, ще го запомниш, Софи.

В съвсем тихо произнесените думи очевидно имаше нещо, което я порази. Тя не каза нищо повече.

Джулиан се овладя и след като вече бе сигурен, че е напълно спокоен, отвори очи и погледна новата си съпруга.

— Рано или късно ще свикнеш с мен, Софи.

— Обещахте ми три месеца, милорд.

— Дявол да го вземе! Няма да ти се натрапвам през следващите три месеца. Но не очаквай, че няма да правя опити да променя мнението ти по въпроса. Това наистина би било прекалено и излиза извън рамките на нашето смешно споразумение.

Тя тръсна глава.

— Това ли имахте пред вид, когато ме предупредихте, че на думата на един мъж не бива да се разчита особено, когато става въпрос за жени? Трябва ли да смятам, че не мога да разчитам на думата ви на джентълмен, милорд?

Оскърблението го прониза до мозъка на костите.

— Сред познатите ми няма нито един мъж, който би се осмелил да изрече това, мадам.

— Да не би да искате да ме извикате на дуел? — запита тя силно заинтригувана. — Дядо ме научи да боравя с пистолет. Смятат ме за доста добър стрелец.

Джулиан се зачуди дали честта му на джентълмен позволява да напердаши жена си в деня на сватбата. Кой знае защо, началото на брака му вече не му изглеждаше тъй гладко и безпроблемно, както си го бе представял.

Той погледна светлото любопитно лице пред себе си и затърси отговор на скандалното изявление на Софи. В този момент развързаната панделка от чантата й най-сетне падна на пода.

Тя се намръщи и бързо се наведе да я вдигне. Джулиан направи същото движение и голямата му ръка докосна нейната.

— Позволете. — Той вдигна панделката и я пусна в дланта й.

— Благодаря. — Беше леко смутена. Започна нервно да нанизва панделката на мястото й върху чантата.

Джулиан се облегна назад, наблюдавайки очарован как една друга панделка започна да се изнизва. Пред очите му цялата изкусно изработена фигура от ленти започна да се разпада. След по-малко от пет минути Софи вече седеше пред една напълно съсипана чанта. Тя смутено вдигна поглед.

— Никога няма да разбера защо тези неща непрекъснато ми се случват.

Без да каже нито дума, Джулиан взе чантичката от полата й, отвори я и напъха вътре всички разпилени панделки. Когато й я върна, кой знае защо изпита тревожното чувство, че току-що е отворил кутията на Пандора.