Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 120гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?
Допълнителна корекция
de Torquemada(2014)

Издание:

Аманда Куик. Прелъстяване

ИК „Слово“

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от de Torquemada

Глава XVII

«Джулиан беше прав» — помисли си Софи на третия ден в Рейвънуд. Никога нямаше да го признае, но нещата наистина не бяха толкова лоши на село. Всъщност, единственият неприятен факт бе, че той не е с нея.

Но докато съпругът й отсъстваше, й се отвори немалко работа. Интериорът на великолепната господарска къща се оказа доста занемарен. Джулиан имаше отличен и изпълнителен персонал и все пак последствията от липсата на всякакво ръководство след смъртта на Елизабет бяха очевидни.

Софи прие въодушевено новата икономка, доволна, че са се вслушали в съвета й да назначат госпожа Ашкетъл. Госпожа Ашкетъл също бе радостна да види едно познато лице и двете жени трескаво се заеха да организират почистването, подновяването и цялостния ремонт на къщата.

На третия ден от пристигането си Софи покани баба си и дядо си на вечеря и откри удоволствието да седи начело на собствената си маса.

Баба й щастливо възкликна, забелязвайки промените, постигнати като с магическа пръчка през изминалите няколко дни.

— Не мога да позная къщата, скъпа. Миналия път, когато бяхме тук, всичко изглеждаше толкова мрачно. Смайващо е какво могат да направят малко почистване и полиране, съчетани с нови драперии.

— Храната също не е лоша — обяви лорд Доринг, сипвайки си за втори път от наденицата. — Ти стана чудесна графиня, Софи. Май че ще си налея още малко вино. Рейвънуд има отлична изба. Кога ще се върне съпругът ти?

— Скоро, надявам се. Трябва да приключи някои работи в града. А междувременно е по-добре, че не е тук. Бъркотията в къщата през последните няколко дни със сигурност щеше да го раздразни. — Тя кимна на слугата да налее още вино. — Има още няколко стаи, за които трябва да се погрижим. — «Включително и спалнята, принадлежала някога на графинята на Рейвънуд» — напомни тя на себе си.

Софи се изненада, когато намери точно тази стая заключена. Госпожа Ашкетъл дълго рови във връзката ключове, които бе наследила от госпожа Бойл, и накрая озадачено поклати глава.

— Нито един не става, милейди. Нищо не разбирам. Вероятно ключът се е загубил. Госпожа Бойл каза, че й е било наредено да не се занимава със стаята, и аз също се придържах към това нареждане. Но след като вие вече сте тук, сигурно ще искате да влезете. Не се безпокойте, мадам. Ще наредя на някой от прислугата веднага да се заеме с проблема.

Проблемът се реши съвсем случайно, когато Софи откри един ключ в дъното на някакво чекмедже в библиотеката. Тя веднага го изпробва на заключената врата й разбра, че е намерила каквото търсеше. Заразглежда някогашната спалня на Елизабет с дълбоко любопитство, но реши да не влиза в нея, докато не бъде напълно почистена и проветрена. Никога не би се съгласила да я заеме в предишното й състояние. А всичко изглеждаше така, сякаш никой не бе влизал тук от години.

Когато лорд и лейди Доринг най-сетне се сбогуваха след вечеря, Софи се почувствува много изтощена. С последни сили се качи в стаята, където се бе настанила, и позволи на камериерката да й помогне да се приготви за сън.

— Благодаря, Мери. — Софи деликатно прикри една прозявка. — Много съм изморена тази вечер.

— Не се учудвам, милейди, след всичката работа, която свършихте. Но не трябва да се престаравате чак толкова, ако ми позволите да се изразя така. Негова светлост няма да бъде доволен да научи, че се преуморявате до смърт, след като вече носите дете и всичко останало.

Очите на Софи се разшириха.

— Откъде знаеш за бебето?

Мери безочливо се ухили.

— Не е тайна, мадам. Достатъчно дълго се грижа за вас, за да знам, че някои неща не се появиха според календара. Честито, ако мога така да се изразя. Съобщихте ли вече на негова светлост хубавата новина? Той ще се пръсне от радост.

Софи въздъхна.

— Да, Мери. Той знае.

— Е, тогава се обзалагам, че точно затова ни изпрати на село. Не би искал да дишате оня гаден лондонски въздух, докато сте бременна. Негова светлост винаги се грижи за жените си.

— Такъв е, нали? Върви да си лягаш, Мери. Аз ще почета малко.

В едно голямо домакинство имаше твърде малко тайни и Софи го знаеше. И все пак, тя би желала да запази най-скъпоценната от тях, тази за бебето, малко по-дълго. Все още свикваше с мисълта, че носи детето на Джулиан.

— Много добре, госпожо. Да занеса ли на готвачката мехлема, който препоръчахте за ръцете й?

— Мехлема? О, Господи, съвсем забравих. — Софи бързо се приближи до медицинското си сандъче. — Утре непременно трябва да посетя старата Бес, за да подновя запасите си. Никак не съм сигурна, че билките на лондонските аптекари са достатъчно пресни.

— Да, госпожо. Лека нощ, госпожо. — Мери тръгна към вратата с кутийката мехлем в ръка. — Готвачката ще ви бъде благодарна.

— Лека нощ, Мери.

Софи проследи как вратата се затвори зад камериерката и неспокойно се приближи до лавицата с книгите. Действително бе уморена, а сега кой знае защо се разсъни.

Но не й се четеше, откри тя след малко, докато лениво разлистваше страниците на последния опус на Байрон «Гяур». Купила бе книгата няколко дни преди Джулиан да я изпрати на село и нямаше търпение да я прочете, фактът, че дори това поетично сказание за приключения и интриги в екзотичния Ориент не можеше да задържи вниманието й, говореше доста красноречиво за настроението, в което бе изпаднала.

Тя вдигна очи и погледът й бе привлечен от ковчежето за бижута на тоалетката. Черният пръстен вече не бе в него, но само видът на ковчежето бе достатъчен, за да й напомни осуетените планове да намери прелъстителя на Амелия.

После докосна още съвсем плоския си корем и потръпна. Нямаше никакъв начин да продължи разследването си сега. Никога не би се решила да изложи на опасност живота на Джулиан само заради собственото си желание за отмъщение. Той бе баща на детето й и тя бе отчаяно влюбена в него. Но дори и да не бе така, нямаше никакво право да поставя на карта живота на друг човек заради собствената си чест.

Донякъде тя самата се учудваше колко лесно се отказа от издирванията си. Колкото и разгневена да бе в първия момент, установи, че сега не изпитва дори яд. Даже заподозря себе си, че е обхваната от някакво дребнаво чувство на облекчение. Нямаше никакво съмнение, че други неща се бяха оказали по-важни в живота й, и дълбоко в себе си тя копнееше да им се посвети изцяло.

«Аз нося детето на Джулиан.»

Все още й бе трудно да повярва, но с всеки изминал ден представата ставаше все по-реална. «Джулиан искаше това дете» — напомни си тя, залята от топлата вълна на надеждата. И може би то щеше да заздрави връзката, която тя се осмеляваше да вярва, че съществува помежду им.

Софи крачеше из стаята, необичайно неспокойна. Още веднъж погледна към леглото, казвайки си, че е крайно време да си легне, после си спомни за онази стая долу, където се канеше да влезе в най-скоро време.

Водена от някакъв импулс, взе една свещ и мина през тъмното преддверие, откъдето се слизаше надолу, към стаята, принадлежала някога на Елизабет. Всъщност вече бе влизала в нея един или два пъти и не я намираше никак приятна. Обзаведена бе с такава откровена чувственост, която за вкуса на Софи бе дори неприлична.

Стаята бе издържана в някакво подобие на ориенталски стил, но нещата бяха излезли далеч извън обичайните рамки, за да се изродят в тъмен, претрупан и завладяващ еротизъм. Когато Софи за първи път видя стаята, си помисли, че това е помещение, владяно от нощта. В него имаше нещо тайнствено и нездраво. Тя и госпожа Ашкетъл не се застояха дълго след като отвориха вратата.

Със свещ в ръката, Софи отвори вратата сега и установи, че макар и да бе подготвена, стаята и този път й подейства по същия начин. Тежките плюшени драперии спираха всяка светлина, дори и тази на луната.

Орнаментите на странните мебели, сякаш дошли от Далечния изток, трябваше да наподобяват екзотични дракони, обагрени във всички цветове на дъгата, но на Софи те се сториха като гърчещи се змии. Леглото представляваше някакво плътно драпирано чудовище с крака с огромни нокти и успокояващ пласт възглавници. Тъмни тапети покриваха стените.

«Лорд Байрон, с неговото увлечение към чувствената мелодрама, сигурно би сметнал стаята за вълнуваща — помисли си Софи, — но Джулиан се е чувствал неспокоен и не на място.»

Единият от драконите сякаш се сви на светлината на свещта, когато Софи мина покрай един висок лакиран скрин с чекмеджета. Ярки и някак зловещи цветя украсяваха покривката на съседната маса.

Тя потръпна от отвращение и се опита да си представи каква ще бъде стаята, след като я ремонтират. Първото нещо, което щеше да направи, бе да смени обзавеждането и драпериите. Имаше някои неща на склад, които чудесно биха послужили за целта.

«Да, Джулиан вероятно е ненавиждал тази стая» — помисли си тя. Това определено не бе неговият стил. Вече знаеше, че той предпочита изчистените, елегантни, класически линии.

«Но, в края на краищата, това не е била неговата спалня!» — напомни си тя. — Тук е бил храмът на страстите на Елизабет, мястото, където тя е простирала копринените си мрежи и е примамвала мъжете.“

Водена от някакво дълбоко и нездраво любопитство, Софи обиколи стаята, отваряйки гардероби и чекмеджета. Нямаше никакви лични вещи. Джулиан очевидно бе наредил да приберат всички неща на Елизабет, преди да заключи за последен път.

Но в едно малко чекмедже на лакирания скрин тя откри някаква подвързана тетрадка. Гледа я тревожно в продължение на няколко мига, преди да я отвори и да открие, че държи в ръцете си дневника на Елизабет.

Не можа да устои. Сложи свещта на масата, разгърна тетрадката и започна да чете.

Два часа по-късно вече знаеше защо Елизабет е била близо до езерото в нощта на смъртта си.

 

 

— Тя е идвала при теб през онази нощ, нали, Бес? — Софи седеше на пейката пред малката къщичка със сламения покрив и сортираше изсушените и пресните билки.

Бес въздъхна дълбоко, очите се превърнаха в малки цепнатинки на сбръчканото й лице.

— Значи ти знаеш, тъй, а? Но, уви, напразно. Дойде при мен, бедната жена. Не бе на себе си оная нощ, не бе на себе си. И как разбра, че е била тук?

— Снощи намерих дневника й в стаята.

— А! Тая малка глупачка! — Бес неодобрително поклати глава. — Тоя навик на важните дами да драскат всичко, дето им се случи, в дневниците си, е много опасен. Надявам се, че поне ти не го правиш.

— Не — усмихна се Софи. — Нямам дневник. Понякога си водя бележки, когато чета, но нищо повече. Това е всичко, което мога да направя, за да се справя с кореспонденцията си.

— Вече от години повтарям, че нищо добро няма да дойде от това, че толкова хора се научиха да четат и пишат — заяви Бес. — Наистина важните неща не се научават от книгите. А като се вглеждаш във всичко, което е наоколо и което е тук. — Тя потупа гърдите си в областта на сърцето.

— Може и да е вярно, но не всеки притежава твоя усет към подобно познание, Бес. А и колко хора имат твоята памет. За нас да четем и пишем е единственото решение.

— Но за първата графиня то не е било добро решение, не мислиш ли? Доверила е тайните си на хартията и сега ти ги знаеш.

— А може би Елизабет е записала тайните си именно защото се е надявала някой да ги открие и да ги прочете — рече замислено Софи. — И като че ли донякъде се е гордеела с порочността си.

Бес поклати глава.

— По-вероятно е бедната жена просто да не е знаела как да си помогне. Може би писането е било нейният начин да излива част от отровата в кръвта си от време на време.

— Бог е свидетел, че някаква отрова действително е текла във вените й. — Софи си спомни записките, регистриращи аферите на Елизабет — триумфиращи или цинични, отмъстителни или трагични. — Никога няма да разберем със сигурност. — Замълча за момент, насипвайки билките в малки пакетчета. Късното следобедно слънце докосваше раменете й, а горските ухания наоколо бяха безкрайно успокояващи след задушния лондонски въздух.

— Е, сега вече знаеш — наруши Бес мълчанието след известно време.

— Че е дошла при теб, за да я отървеш от бебето, което е носела ли? Да, зная. Но дневникът свършва точно с тази записка. След нея страниците са празни. Какво се случи през онази нощ, Бес?

Бес затвори очи и извърна лице към слънцето.

— Онова, което се случи, е, че аз я убих. Бог да ми е на помощ.

Софи едва не изпусна шепата комунига, която държеше. Смаяно изгледа Бес.

— Глупости. Не ти вярвам! Какви ги приказваш?

Бес не отвори очи.

— Не й дадох това, което ми искаше онази нощ. Излъгах я, че нямам билките, които могат да я отърват от бебето. Но истината бе, че се уплаших. Не можех да й се доверя.

Софи кимна с разбиране.

— Постъпила си мъдро, Бес. Тя щеше да има сериозен коз срещу теб, ако си изпълнила молбата й. Човек като нея не би се поколебал да те заплаши по-късно. И щеше изцяло да зависиш от милостта й. Щеше да идва при теб отново и отново, не само заради други нежелани бебета, а и за да я снабдяваш с онези особени треви, които стимулират сетивата.

— Ти знаеш, че е използвала билки за тази цел?

— Често е писала в дневника си, след като е поглъщала опиум. Записките й са някаква невероятна смесица от безсмислени думи и полети на фантазията. Може би злоупотребата с маковото семе я е правела толкова странна.

— Не — каза тихо Бес. — Не беше от мака. Тя, бедничката, имаше някаква неизлечима болест на ума и душата. Предполагам, че използваше маковия сок и други билки, за да намери малко покой от вечните си мъки. Веднъж се опитах да й кажа, че макът е много полезен за физическа болка, но не и за онази, от която страда, защото тя идва от душата. Но не ме послуша.

— Защо каза, че си я убила, Бес?

— Нали ти обясних. Онази нощ я отпратих, без да й дам каквото искаше. И тя тръгна право към езерото и се удави, бедничката.

Софи се замисли.

— Съмнявам се — рече най-сетне. — Духът й е бил болен, затова ти вярвам. Но не за първи път е била в такова положение и все пак е знаела как да се справи. След като ти си й отказала, щяла е да се обърне към някой друг, дори и да й се е наложело да се върне в Лондон.

Бес премигна срещу нея.

— Премахнала е и друго бебе?

— Да. — Софи неволно докосна корема си, сякаш да го предпази от нещо. — Била е бременна, когато се е завърнала от медения си месец с графа. В Лондон е намерила някой, който е предизвикал кръвоизлив, и тя е загубила детето.

— Обзалагам се, че през нощта, когато се удави, не е носела дете от Рейвънуд — рече намръщено Бес.

— Не. Било е на някой от любовниците й. — „Но Елизабет не го бе назовала“ — припомни си Софи. Потръпна, когато завърза и последното пакетче. — Става късно, Бес, и вече ми е доста хладно. Най-добре ще е да се връщам в имението.

— Това ли са всички билки, които ще ти трябват в близко време?

Софи прибра малките пакетчета в джобовете на дрехата си за езда.

— Да, така мисля. Другата пролет ще си засадя собствена билкова градина. Тогава ще се нуждая от съветите ти.

Бес не помръдна от мястото си, а само проницателно я изгледа.

— Ще ти помогна, стига все още да съм тъдява. А ако не съм, ти вече знаеш достатъчно, за да засадиш собствената си градина. Но нещо ми казва, че ще имаш и други грижи през пролетта освен градината.

— Знаех си, че ще се сетиш.

— Че си бременна ли? То е повече от ясно за всеки, който има очи да го види. Рейвънуд те е изпратил на село заради детето, нали?

— Отчасти — Софи се усмихна накриво. — Но най-вече заради това, че твърде много му досаждах в града.

Бес се намръщи тревожно.

— Какво значи това? Та ти му беше добра съпруга, нали, момичето ми?

— Разбира се. Аз съм най-добрата от всички съпруги. Рейвънуд е безкрайно щастлив, че ме има, но не съм сигурна дали може да оцени късмета си. — Софи хвана юздите на коня.

— А, значи пак се опитваш да ме дразниш. Тръгвай вече, защото ще изстинеш. И яж повечко. Защото ще ти трябват сили.

— Не се тревожи, Бес. — Софи се метна на седлото. — Апетитът ми е все тъй неподобаващ на една дама, както винаги.

Тя нагласи полите на дрехата си, тъй че пакетчетата с билките да не се разпилеят, и пришпори кобилата.

Бес гледа след нея, докато и конят, и ездачката изчезнаха между дърветата.

Кобилата познаваше достатъчно добре пътя към имението и нямаше нужда Софи да я направлява. Тя остави животното само да се оправя и потъна в мислите си за прочетеното през нощта.

Разказът на нейната предшественичка, завършил с нещо твърде близко до лудостта, не бе особено поучителен, но несъмнено бе завладяващ.

Софи вдигна поглед и видя злокобното езеро да проблясва между дърветата. Кой знае защо, тя спря коня си. Животното изпръхтя и затърси трева наоколо, докато Софи съсредоточено разглеждаше пейзажа.

Както каза и на Бес, не вярваше, че Елизабет се е самоубила, а дневникът разкриваше и твърде интересния факт, че графинята на Рейвънуд е знаела да плува. Разбира се, ако една жена попаднеше в дълбока вода, облечена в тежък костюм за езда или нещо подобно, тя сигурно би се удавила, независимо от това си умение. Огромното тегло на мокрия плат би й попречило да се движи и би я повлякло към дъното.

— Защо ли ми трябва да си блъскам главата над смъртта на Елизабет? — запита Софи кобилата. — Да не би да скучая или да нямам достатъчно работа в имението? Глупаво е и Джулиан щеше пръв да ми го каже, ако бе тук.

Кобилата не й обърна никакво внимание, заета да дъвче някакви високи треви. Софи се поколеба за момент, после се смъкна от седлото. Хванала юздите в ръка, тя застана на брега на езерото. То криеше някаква тайна и тя интуитивно чувствуваше, че тази тайна е свързана и със смъртта на сестра й.

Зад нея кобилата леко изцвили, поздравявайки някакъв друг кон. Изненадана, че и друг човек язди в тази част от земите на Рейвънуд, Софи сепнато се извърна.

Но не бе достатъчно бърза. Ездачът на другия кон вече бе успял да скочи и да се приближи до нея. Тя съзря някакъв мъж с черна маска и огромна черна пелерина. Понечи да извика, но гънките на пелерината я обгърнаха и тя се озова в задушна чернота.

Изпусна юздите, чу стреснатото изпръхтяване на кобилата и после тропота на отдалечаващите се копита. Похитителят на Софи яростно изруга, вбесен от бягството на коня.

Софи отчаяно се опитваше да се освободи от пелерината, но внезапно здраво въже се усука около цялото й тяло. Вятърът едва не я събори, когато я хвърлиха върху някакво седло.

 

 

— Нима днес би ме убил заради онова, което се случи преди пет години, Рейвънуд? — запита лорд Ътъридж с въздишка на безкрайно примирение. — Не мислех, че си чак толкова бавен, когато става дума за подобно нещо.

Джулиан стоеше срещу него в малкия алков на блестящата бална зала на лейди Салсбъри.

— Не се прави на глупак, Ътъридж. Не ме интересува какво е станало преди пет години и ти го знаеш много добре. Само настоящето има значение. И то твърде голямо, изобщо не се съмнявай.

— За Бога, човече, та аз само веднъж танцувах с новата ти графиня. Един-единствен път. И двамата знаем, че не можеш да ме предизвикаш, като използуваш толкова нелеп претекст. Ще стане скандал, без изобщо да има защо.

— Разбирам тревогата, която възниква у теб и при най-обикновения разговор с някой съпруг именно защото е съпруг. Репутацията ти е такава, че едва ли се чувстваш добре в компанията на който и да е женен мъж. — Джулиан студено се усмихна. — Ще ми бъде изключително забавно да проследя как ще се промени отношението ти към спорта „слагане на рога“ след като и ти самият се ожениш. Но в случая настоявам само за един отговор от теб, Ътъридж, а не за среща призори.

Ътъридж го изгледа притеснено.

— Отговор за онова, което се случи преди пет години? И каква е причината? Уверявам те, че загубих интерес към Елизабет, след като ти простреля Ормистън и Варли. Не съм чак такъв глупак.

Джулиан нетърпеливо сви рамене.

— Пет пари не давам за онова, което е било преди пет години. Казах ти вече. Нужна ми е информация за пръстените.

Ътъридж някак неестествено притихна и застана нащрек.

— Какви пръстени?

Джулиан разтвори юмрука си и откри черния гравиран пръстен върху дланта си.

— Пръстени като този.

Ътъридж втренчено гледаше малкото кръгче метал.

— Откъде си го взел, по дяволите?

— Това не те засяга.

Ътъридж неспокойно местеше очи от пръстена към непроницаемото лице на Джулиан.

— Не е мой, кълна ти се.

— Знам. Но ти също имаш такъв, нали?

— Нищо подобно! За какво ми е притрябвала такава глупава вещ?

Джулиан сведе поглед към пръстена.

— Наистина е много грозен. И символизира една грозна игра. Кажи ми, Ътъридж, вие с Варли и Ормистън още ли я играете?

— За бога, човече, та аз съм разменил само няколко думи с втората ти жена на дансинга! И ти вече ме обвиняваш! Ако е така, поне го кажи ясно. Не си играй с мен, Рейвънуд!

— Не те обвинявам. Или поне не теб. Само ми отговори, Ътъридж, и ще те оставя на мира.

— А ако не го направя?

— Ами тогава — рече спокойно Джулиан, — ще трябва да обсъдим онази среща на разсъмване, която спомена преди малко.

— Ще ме извикаш на дуел само защото не си получил отговорите, които търсиш? — Ътъридж очевидно бе смаян. — Рейвънуд, кълна ти се, че не съм и докоснал новата ти жена.

— Вярвам ти. Ако не беше така, можеш да си сигурен, че нямаше да се задоволя само да прострелям рамото ти, както направих с Варли и Ормистън. Ти щеше да бъдеш мъртъв.

Ътъридж го изгледа втренчено.

— Да, тази възможност ми се струва съвсем реална. Ти не уби никого заради честта на Елизабет, но явно си готов да го направиш за новата си жена. Кажи ми, защо питаш за пръстените, Рейвънуд?

— Ще ти кажа само, че съм поел отговорността да възстановя справедливостта от името на някого, чиято самоличност не би трябвало да те интересува.

Ътъридж се усмихна подигравателно.

— Някой твой приятел, на когото са сложили рога, предполагам?

Джулиан поклати глава.

— Приятелката на една млада жена, която сега е мъртва, заедно с нероденото си дете.

Подигравката изчезна от лицето на Ътъридж.

— За убийство ли става дума?

— Зависи как ще погледнеш на случая. Човекът, по чиято поръка действам, определено смята собственика на пръстена за убиец.

— Но той ли е убил младата жена, която спомена? — настояваше Ътъридж.

— Принудил я е да отнеме живота си.

— Значи някаква глупава малка хлапачка се е оставила да бъде прелъстена, загазила е и сега ти търсиш отмъщение за нея? Хайде, Рейвънуд. Ти си светски човек. Знаеш, че такива неща винаги са ставали.

— Но очевидно човекът, когото представлявам, не счита това за смекчаващо вината обстоятелство. И аз съм длъжен да приема нещата също толкова сериозно, колкото и моят приятел.

Ътъридж се намръщи.

— И кого представляваш ти? Майката на момичето? Или дядото, може би?

— Както казах, това не те засяга. Вече научи достатъчно, за да си сигурен, че мога да те застрелям, Ътъридж, ако ме принудиш да го направя. Не е нужно да ти обяснявам повече.

Лицето на Ътъридж се изкриви.

— Може би все пак ти дължа нещо след всичкото това време. Елизабет бе доста странна жена, нали?

— Не съм тук, за да обсъждам Елизабет.

Ътъридж кимна.

— Предполагам, че вече знаеш доста неща за пръстените.

— Зная, че ти, Варли и Ормистън сте ги носели.

— Имаше и други.

— Които сега са мъртви — отбеляза Рейвънуд. — Вече научих за двама от тях.

Ътъридж го погледна предпазливо.

— Но има и още един, който не е мъртъв и когото ти не спомена.

— Ще ми кажеш ли името му?

— Защо не? Не му дължа нищо и ако не ти го кажа, сигурен съм, че ще го научиш от Ормистън или от Варли. Ще ти кажа онова, което искаш да знаеш, Рейвънуд, ако ми обещаеш, че с това ще сложим край. Нямам желание да ставам призори заради каквото и да било. Ранното ставане не се отразява добре на здравето ми.

— Името, Ътъридж!

Половин час по-късно Джулиан скочи от каретата и изкачи стълбите на дома си. В съзнанието му още кънтяха последните думи на Ътъридж. Гупи отвори вратата и Джулиан го поздрави с кратко кимване.

— Ще постоя около час в библиотеката, Гупи. Изпратете всички да спят.

Гупи се изкашля.

— Имате посетител, милорд. Лорд Даргейт пристигна току-що и ви чака в библиотеката.

Джулиан кимна и тръгна натам. Даргейт седеше в едно кресло и тъкмо прелистваше някаква книга. И както забеляза Джулиан, вече бе успял да си налее чаша портвайн.

— Още дори не е полунощ, Даргейт. Какво те откъсна от твоя любим хазартен ад толкова рано? — Джулиан прекоси стаята и също си наля чаша портвайн.

Даргейт остави книгата.

— Зная, че искаше да продължиш издирванията във връзка с пръстена и се отбих да видя какво си научил. Тази вечер си се срещнал с Ътъридж, нали?

— И не можа ли да изчакаш някакъв по-подходящ час, за да ме попиташ?

— Не зная нищо за подходящите часове, Рейвънуд. Не си ли го забелязал?

— Съвсем вярно. — Джулиан седна и отпи една голяма глътка. — Добре, ще се постарая да те осветля. Четирима от членовете на това дяволско братство на прелъстители все още са живи, а не само двамата, за които ние научихме, или тримата, открити от Софи.

— Разбирам. — Даргейт разглеждаше виното в чашата си. — Значи Ътъридж, Ормистън, Варли и…?

— Уейкот.

Реакцията на Даргейт бе съвсем неочаквана. Обичайното му равнодушно изражение изчезна и отстъпи място на някакъв нов, напрегнат израз.

— Велики боже, сигурен ли си?

— Напълно. — Джулиан остави чашата си с овладян гняв. — Ътъридж ми го каза.

— Ътъридж едва ли е източник, на който може да се разчита.

— Казах му, че ще го извикам на дуел, ако ме излъже.

Даргейт леко присви устни.

— Тогава той без съмнение ти е казал истината. Ътъридж няма вкус към подобни предизвикателства. Но, ако е вярно, Рейвънуд, възниква сериозен проблем.

— А може би не. Макар че той доста време се навърта около Софи и най-накрая успя да спечели съчувствието й. Но аз й отворих очите за лицемерието му.

— Софи не ми прилича на жена, която ще се впечатли от поученията ти, Рейвънуд.

Джулиан леко се усмихна, въпреки яда си.

— Така е. Жените по принцип имат неприятния навик да вярват, че само те са способни да видят истинската природа на отхвърлените и неразбраните. И смятат, че мъжете са напълно лишени от подобна интуиция. Но когато кажа на Софи, че Уейкот е мъжът, съблазнил нейната приятелка, тя ще се обърне срещу него.

— Не смятах, че в това е проблемът — каза грубо Даргейт.

Джулиан погледна намръщено приятеля си, загрижен от сериозността в гласа му.

— А за какво говориш тогава?

— Тази вечер чух, че вчера Уейкот е напуснал града. Никой не знае накъде е тръгнал, но при споменатите обстоятелства не бива да изключваш и възможността да се е отправил към Хемпшър.