Аманда Куик
Прелъстяване (12)

Глава XII

Софи замръзна. Със сигурност би се препънала, ако партньорът й не я бе задържал и дори стиснал ръката й малко болезнено.

— Познавате ли този пръстен, сър? — запита тя, опитвайки се да говори спокойно.

— Да.

— Колко странно. Винаги съм си мислила, че той е нещо съвсем необикновено.

— Действително е необикновен, мадам. Малцина са онези, които биха го разпознали.

— Разбирам.

— Мога ли да узная как е попаднал у вас? — запита тихо мъжът с качулката.

Тя отдавна бе подготвила версията си.

— Една приятелка ми го даде за спомен, преди да умре.

— Приятелката ви е трябвало да ви предупреди, че този пръстен е много опасен. Съветвам ви да го приберете и никога вече да не го слагате. — Непознатият замълча и после продължи някак по-меко. — Освен ако действително не сте отчаяна авантюристка.

Сърцето на Софи биеше до пръсване, но все пак тя успя да изобрази нещо като безгрижна усмивка зад полумаската си.

— Не разбирам защо този пръстен ви разтревожи толкова. И защо смятате, че е опасен?

— Нямам право да ви кажа защо е опасен, госпожо. Онзи, който го носи, трябва сам да го научи. Но съм длъжен да ви предупредя, че това не е за хора със слабо сърце.

— Мисля, че просто ме дразните, сър. Не вярвам, че пръстенът е нещо друго, освен едно твърде необикновено украшение. Във всеки случай аз нямам слабо сърце.

— Тогава може би пръстенът ще ви донесе някакво съвсем необикновено вълнение.

Софи потръпна, но запази усмивката си. В този момент маскировката действително й беше добре дошла.

— Почти съм убедена, сър, че съзнателно ме иронизирате заради костюма, който нося тази вечер. И сигурно ви доставя удоволствие да карате бедните гадателки да изтръпват от страх, тъй както те карат другите да изтръпват със своите предсказания.

— Нима наистина ви изплаших, мадам?

— Малко.

— Това забавлява ли ви?

— Не особено.

— А може би все пак ще се научите да откривате в това известно удоволствие. Някои жени успяват, с малко повече практика.

— И това ли е съдбата ми? — Тя усети, че дланите й овлажняха, също както сутринта при срещата с Шарлот Федърстоун.

— Не желая да ви разваля удоволствието от очакването, като ви позволя да надникнете в бъдещето. Много по-интересно би било да ви оставя сама да научите съдбата си, когато му дойде времето. Приятна вечер, госпожо циганко. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. — Мъжът с черната пелерина неочаквано я пусна, поклони се над ръката с пръстена и потъна в тълпата.

Софи тревожно проследи изчезването му, колебаейки се дали да го последва в навалицата. Може би все пак щеше да успее да го пресрещне навън без маска. Много хора напускаха залата, за да се разхладят в прекрасните градини на лейди Мъсгроув.

Тя прибра полите си и хукна напред. Не бе направила и десет крачки, когато една здрава мъжка ръка я хвана над лакътя. Тя сепнато се извърна, за да се озове пред един друг, също тъй висок мъж в черна пелерина и маска. Единствената разлика бе, че качулката му бе паднала и разкриваше гарвановочерната му коса. Той леко й се поклони.

— Извинете ме, но търся услугите на някоя като вас, госпожо циганко. Ще бъдете ли така милостива да потанцувате с мен, докато предсказвате бъдещето ми? Напоследък не бях много щастлив в любовта и бих искал да узная дали съдбата ми ще се промени.

Софи хвърли поглед към широката длан, обгърнала ръката й, и я позна веднага. Джулиан бе снижил гласа си и бе го направил малко по-груб, но тя можеше да го разпознае навсякъде. Предчувствието, което я изпълваше винаги, когато той бе някъде наблизо, бе станало още по-осезаемо през времето на брака им.

Зачуди се дали той също я е познал. Ако бе така, със сигурност й се сърдеше за онова, което стори, когато се събуди и намери гривната на възглавницата до себе си. Тя разтревожено го погледна.

— Желаете ли съдбата ви да се промени, сър?

— Да — отвърна Джулиан, завъртайки я в танца. — Мисля, че искам да се промени.

— А какво… какво нещастие ви се е случило? — запита тя плахо.

— Оказа се, че новата ми съпруга не е никак доволна от мен.

— Толкова трудно ли е да й доставите удоволствие?

— Да, така изглежда. Извънредно взискателна дама. — Гласът му сякаш ставаше все по-груб. — Например днес тя ми даде да разбера, че ми се сърди, защото не съм й дал никакъв знак за своята привързаност.

Софи прехапа устни и хвърли поглед през рамото му.

— От колко време сте женен, сър?

— От няколко седмици.

— И през всичкото това време не сте й дал никакъв подобен знак?

— Кълна се, че не исках да стане така. Непростим пропуск от моя страна. Но, както и да е, след като съвсем ясно ми бе дадено да разбера това, днес взех мерки да поправя нещата. Купих на дамата една очарователна гривна и я оставих на възглавницата й.

Софи трепна.

— Много скъпа ли беше гривната?

— Да. Но явно не достатъчно, за да задоволи жена ми. — Ръката на Джулиан леко се стегна на талията на Софи. — Намерих гривната на своята възглавница, докато се обличах тази вечер. И една бележка, в която пишеше, че подобни презрени дрънкулки не й доставят никакво удоволствие.

Софи се втренчи в него, отчаяно опитвайки се да прозре дали е ядосан или просто иска да разбере истинската причина, поради която бе отказала гривната. А и все още не бе съвсем сигурна, че я е познал.

— Струва ми се, че не сте разбрал от какво е породено недоволството на жена ви, сър.

— Така ли? — Без да пропусне нито една стъпка, той намести яркия шал, заплашващ всеки момент да падне от раменете й. — Смятате, че тя не държи на бижутата?

— Сигурна съм, че тя цени бижутата колкото всяка друга жена, но вероятно не й харесва идеята да я утешавате чрез някакви дрънкулки.

— Да я утешавам? — Той замислено преценяваше думата. — Какво искате да кажете?

Софи се изкашля.

— Да не би напоследък да сте имали някакво спречкване със съпругата си?

— Хм, да. Тя направи нещо крайно неразумно. Нещо, което можеше да коства живота й. Бях ядосан и й дадох да го разбере. И тя започна да се цупи.

— Не смятате ли, че е възможно да се е обидила, понеже не сте разбрал защо го е сторила?

— Тя не може да очаква от мен прошка за крайно опасните действия, които предприе напоследък — произнесе безстрастно Джулиан. — Дори и да е смятала, че това е въпрос на чест. Няма да й позволя да рискува толкова глупаво живота си.

— И сте й дал гривна вместо разбирането, което е търсела?

Устните му се втвърдиха под ръба на маската.

— Смятате ли, че така изглеждат нещата от нейна гледна точка?

— Жена ви е почувствала, че се опитвате да се помирите с нея по същия начин, по който бихте откупил благосклонността на някоя метреса. — Софи затаи дъх, все още питайки се отчаяно дали я е разпознал или не.

— Интересно предположение. И възможно обяснение.

— Този подход винаги ли е успешен? С метресите, искам да кажа?

Джулиан пропусна една стъпка, опитвайки се да се овладее.

— Хм, да. Общо взето.

— Метресите сигурно са създания твърде бедни духом.

— Истина е, че съпругата ми няма нищо общо с такива жени. Тя е изключително горда, например. Една метреса не може да си позволи много гордост.

— Не вярвам това качество да липсва и на вас.

Голямата му ръка внимателно обгърна пръстите й.

— Права сте.

— Е, в най-лошия случай поне между вас и жена ви има нещо общо. И то би послужило за основа за разбирателство.

— И тъй, госпожо циганко? Сега вече знаете моята тъжна история. Как мислите, какви са шансовете ми за бъдещето?

— Ако действително искате съдбата ви да се промени, първо трябва да убедите жена си, че зачитате гордостта й и чувството й за чест не по-малко от тези на някой мъж.

— И как мога да постигна това?

Софи дълбоко си пое дъх.

— Първо, трябва да й дадете нещо много по-ценно от гривната. — Изведнъж пръстите й бяха премазани в дланта на Джулиан.

— И какво е то, госпожо циганко? — В гласа му се бе появила тъмна, неясна заплаха. — Чифт обици, може би? Или огърлица?

Тя се опита да освободи пръстите си, но не успя.

— Имам предчувствието, че вашата съпруга би оценила една роза, откъсната лично от вас, или няколко стиха, свидетелстващи за привързаността ви, много по-високо от всякакви украшения.

Пръстите му се отпуснаха.

— Значи смятате, че дълбоко в душата си тя е романтичка? И аз самият имах подобни подозрения.

— Мисля, че тя просто знае, че за един мъж няма нищо по-лесно от това да успокои съвестта си, подарявайки някое бижу.

— А може би тя няма да бъде щастлива, докато окончателно не ме оплете в примките на любовта? — предположи хладно Джулиан.

— Толкова ли ще е лошо това, сър?

— По-добре ще е, ако разбере, че не съм податлив на подобен род емоции — каза той нежно.

— Може би най-сетне, макар й болезнено, тя ще осъзнае тази истина.

— Мислите ли?

— Предполагам, че тя е достатъчно интелигентна, за да приеме реалностите.

— И какво ще направи тогава?

— Ще се постарае да ви осигури оня брак, който желаете. Такъв, при който любовта и взаимното разбиране нямат особено значение. Ще престане да губи времето и енергията си в опити да ви накара да се влюбите в нея. Ще се заеме с други неща и ще живее своя собствен живот.

Джулиан отново притисна пръстите й, а очите му проблеснаха зад маската.

— Това означава ли, че тя ще търси други завоевания?

— Не, сър, едва ли. Жена ви е от онези, които даряват сърцето си само веднъж и ако то бъде отхвърлено, едва ли ще го предложи на друг. Тя просто ще замрази чувствата си и ще се посвети на други неща.

— Не съм казал, че отхвърлям сърдечните чувства на жена си. Точно обратното. Бих искал тя да узнае, че ги смятам за безценно съкровище. Ще се грижа добре за нея и за любовта й.

— Разбирам. Нямате нищо против тя да е безнадеждно оплетена в примките на любовта, над която вие се присмивате, но вие самият не желаете да поемете подобен риск. По този начин ли смятате да се справите с нея?

— Не ми приписвайте неща, които не съм казал, госпожо циганко. Въпросната дама е моя жена — заяви категорично Джулиан. — За всички ни би било много по-удобно, ако тя е влюбена в мен. Аз само исках да я уверя, че трябва да бъде съвсем спокойна с любовта си към мен.

— Защото тогава вие бихте използвал тази любов, за да я контролирате?

— Всички гадателки ли тълкуват думите на клиентите си толкова свободно?

— Ако смятате, че онова, което чувате, не си струва парите, не се безпокойте. Не желая да ми плащате точно това предсказание.

— Но дотук не научих нищо за съдбата си. Вие само се опитахте да ми дадете множество съвети.

— Разбрах, че търсите начин да промените живота си?

— А защо просто не ми кажете дали изобщо ме очаква някакво щастие в бъдеще? — предложи Джулиан.

— Освен ако не решите да промените нещо много основно, сър, вие ще получите оня брак, който толкова искате. И вие, и жена ви ще тръгнете по свои собствени пътища. Вероятно ще я виждате толкова често, колкото е необходимо, за да си осигурите наследник, и тя ще се старае да не се изпречва на пътя ви през останалото време.

— Звучи така, сякаш жена ми има намерение да се цупи през цялата останала част от брака ни — сухо отбеляза Джулиан. — Твърде неприятна перспектива. — Той още веднъж нагласи шала, който щеше да се плъзне на пода, а след това пръстите му проследиха формата на черния метален пръстен на ръката й. Очите му бавно се спряха върху него.

— Какво необикновено украшение, госпожо циганко. Всички гадателки ли носят такива пръстени?

— Не. Това е един спомен. — Тя се поколеба и трепна уплашено. — Познавате ли този пръстен, сър?

— Не, но е изключително грозен. Кой ви го даде?

— Принадлежеше на сестра ми — произнесе предпазливо Софи. Трябваше да остане спокойна, Джулиан проявяваше само обикновено любопитство. — Нося го понякога, защото той ми напомня съдбата й.

— И каква е била съдбата й? — Сега Джулиан я гледаше съсредоточено, сякаш можеше да я види под маската.

— Тя бе достатъчно глупава да се влюби в човек, който не отвърна на чувствата й — прошепна Софи. — Вероятно, както и вие, той не е бил податлив на този род емоции, но не е имал нищо против, че тя им се е поддала. Тя отдаде сърцето си и това й коства живота.

— Мисля, че сте извлякла погрешна поука от историята на сестра си — каза нежно Джулиан.

— Е, поне нямам намерение да се самоубивам — отвърна Софи. — Но и не възнамерявам да принеса толкова ценен дар на някой мъж, който не е способен да го оцени. Извинете ме, сър, но видях едни мои приятели там, до прозореца. Трябва да говоря с тях. — Тя се опита да се измъкне от хватката на Джулиан.

— А какво стана със съдбата ми? — Той хвана двата края на копринения шал.

— Вашата съдба е в ръцете ви, сър. — Софи ловко се измъкна изпод шала и избяга в тълпата.

Джулиан остана сам насред площадката за танци с пъстрия копринен шал в силните си пръсти. В продължение на няколко мига той стоя замислено, после с лека усмивка го сгъна и го прибра във вътрешния си джоб. Знаеше къде ще намери своята циганка по-късно тази вечер.

Все тъй усмихнат, той излезе навън, за да потърси каретата си. Леля Фани и Хариет щяха да придружат Софи на връщане, както бе уговорено. Джулиан реши, че може да се отбие за час-два в някой от своите клубове, преди да се прибере вкъщи.

Настроението му бе далеч по-приповдигнато, отколкото през деня, и причината бе ясна. Вярно, че Софи продължаваше упорито да му се сърди и да се чувствува обидена, задето не й прости стореното сутринта. Но му стигаше и това, че както обикновено тя бе казала истината, когато твърдеше, че го обича.

Почти бе сигурен в това, когато следобед намери гривната, захвърлена върху възглавницата си. И то само защото не бе влетял в стаята й и не бе я сложил сам на ръката й. Само една влюбена жена би захвърлила толкова скъп подарък и би настоявала вместо него за някакъв сонет.

Той не беше особено добър в сонетите, но щеше да се постарае да съчини някоя малка бележчица следващия път, когато се опиташе да й даде гривната.

Сега повече от всякога му се искаше да узнае съдбата на смарагдите. С тях новата графиня на Рейвънуд щеше да изглежда чудесно. Представи си я с огърлицата и с нищо друго върху себе си.

Тази картина за миг заслепи съзнанието му, слабините му се напрегнаха и натежаха. По-късно, обеща той сам на себе си. По-късно той щеше да вземе своята циганка в ръце, щеше да я докосва и целува, докато застене от желание, докато закопнее за осъществяването, докато отново му признае любовта си.

Джулиан откри, че след като веднъж чу тези думи, някак си стана много нетърпелив да ги чуе отново.

Заплахата й да замрази чувствата си не го тревожеше особено. Вече достатъчно я познаваше и го обземаше все по-голяма увереност, че тя няма да издържи схватката с нежните и искрени трепети, които пронизваха цялото й същество.

За разлика от Елизабет, която бе жертва на собствените си диви страсти, Софи бе жертва на собственото си сърце. Но тя бе жена и нямаше сила да се защити от онзи, който би злоупотребил с природата й. Той й бе нужен, за да се грижи за нея.

Важното сега бе не само да й внуши, че й е необходим, но и да му повери любовта си.

При тази мисъл пред вътрешния му взор отново се появи черният пръстен. Джулиан се намръщи в мрака на каретата. Не му харесваше, че Софи носи този спомен от сестра си. Той не само бе некрасив, но и тя несъмнено го използваше, за да й напомня, че никога не бива да отдава сърцето си на човек, който не отвръща на чувствата й.

 

 

Даргейт се появи откъм игралната зала, когато Джулиан влезе в клуба и седна пред бутилка портвайн. В очите на Даргейт просветна закачливо пламъче, когато забеляза приятеля си. За Джулиан дори и само един поглед към лицето му бе достатъчен, за да разбере, че случилото се на Лейтън фийлд вече не е тайна.

— Ето те най-после, Рейвънуд — Даргейт го потупа по рамото и се отпусна в най-близкия стол. — Тревожех се за теб, приятелю. Прекъсването на дуели е опасна работа. Можеха да те застрелят. Жените не боравят кой знае колко умело с пистолетите, както знаеш.

Джулиан му хвърли смразяващ поглед, но както и очакваше, той не оказа особено въздействие.

— Какви са тези глупости?

— Ах, значи е вярно — забеляза доволно Даргейт. — Така си и мислех. Твоята съпруга притежава нужния кураж, за да го направи, а Бог ми е свидетел, че Федърстоун е достатъчно ексцентрична, за да застане срещу нея.

Джулиан го изгледа настойчиво.

— Откъде си чул това?

Даргейт си наля чаша портвайн.

— Съвсем случайно, уверявам те. Не се безпокой. Нещата няма да се разчуят.

— Федърстоун? — Джулиан си даде клетва, че наистина ще я разсипе, ако се е раздрънкала.

— Не. Тя не е казала нищо. Научих го от втора ръка от камериера си, който днес следобед е бил на някакъв боксов мач с човека, който се грижи за конете на Федърстоун. Той казал на моя човек, че е трябвало да приготви кабриолета й тази сутрин преди разсъмване.

— И откъде конярят е разбрал какво се е случило?

— Изглежда той си има работа с една от прислужничките на Федърстоун, която му казала, че някаква високопоставена дама приела като оскърбление нейната изнудваческа бележчица. Но не бе споменато никакво име, затова може да си спокоен. Изглежда всички участници в тази малка афера притежават известно чувство за дискретност. Но когато чух тази история, веднага си помислих, че вероятно Софи е била оскърбената страна. Не се сетих за никоя друга дама, която би събрала кураж за подобно нещо.

Джулиан изруга през зъби.

— Ако споменеш и една дума някъде, ще ти откъсна главата, Даргейт.

— Е, не се ядосвай, Джулиан. — Приятелят му се усмихна изненадващо чистосърдечно. — Това са слугински клюки и те скоро ще отшумят. Както ти казах, не бе споменато никакво име. И спокойно може да отричаш, докато някой от главните участници не заговори. На твое място аз бих се почувствал поласкан. Честно казано, не се сещам за никой друг мъж, чиято жена толкова да държи на него, че да извика на дуел любовницата му.

— Бившата му любовница — промърмори Джулиан. — Моля те да не го забравяш. Прекалено дълго се опитвах да обясня този факт на Софи.

Даргейт се разсмя.

— И тя разбра ли обясненията ти, Рейвънуд? Жените са доста твърдоглави, когато става въпрос за подобни неща.

— А ти откъде знаеш? Никога не си си направил труда да се ожениш.

— Но съм доста наблюдателен — отвърна спокойно Даргейт.

Джулиан вдигна вежди.

— Ще имаш достатъчно възможности да приложиш наученото в практиката, ако чичо ти продължава по същия начин. Съществува голяма вероятност той или да бъде застрелян от някой ревнив съпруг, или да умре от препиване.

— Но и в двата случая, ако го застигне такава съдба, шансовете да спасим имението ще са твърде малки — рече Даргейт с неочаквано ожесточение. — Той го е разсипал и напълно е изсмукал кръвчицата му.

Преди Джулиан да успее да отвърне, към тях се приближи Майлс Търгуд. Явно бе чул последните думи на Даргейт.

— Ако ти наследиш титлата, решението е повече от очевидно — рече благоразумно Майлс. — Просто ще трябва да си намериш една достатъчно богата наследница. Помисли за това, че онази червенокоса приятелка на Софи сигурно ще бъде много богата, когато вторият й баща най-сетне има благоприличието да се оттегли от този свят.

— Ан Силвърторн? — Даргейт направи гримаса. — Чувал съм, че тя е решила изобщо да не се омъжва.

— Софи като че ли е мислела същото — промърмори Джулиан. Той се сети за младата жена в момчешки дрехи, която сутринта държеше пистолетите, и се намръщи при спомена за червените коси, които се подаваха под шапката. — Във всеки случай мога да те уверя, че двете твърде много си приличат. Стой настрани от нея, Даргейт. Тя е в състояние да ти причини не по-малко неприятности, отколкото Софи на мен.

Даргейт му хвърли любопитен поглед.

— Ще го запомня. Ако наследя титлата, ще имам все пак някакви възможности да спася имението. И последното нещо, което ще ми трябва, е необуздана и вироглава жена като Софи.

— Жена ми не е нито необуздана, нито вироглава — заяви недвусмислено Джулиан.

Даргейт го погледна замислено.

— Прав си. Елизабет бе необуздана и вироглава. А Софи просто притежава висок дух. Тя е съвсем различна от твоята първа графиня, нали?

— Напълно различна. — Джулиан си наля чаша портвайн. — Не мислите ли, че е време да сменим темата.

— Съгласен — рече Даргейт. — Представата да си търся богата и благосклонна наследница и да се оженя само за да спася имението, е напълно достатъчна да ме накара да пожелая здраве и дълъг живот на чичо си.

— Почти — поправи го с весело съчувствие Майлс, — но не съвсем. Ако това имение попадне в ръцете ти, всички знаем, че ще направиш всичко необходимо, за да го запазиш.

— Да. — Даргейт гаврътна портвайна си и посегна към бутилката. — И тогава ще имам доста задължения, нали?

— Както казах преди малко — вметна Джулиан, — мисля, че е време да сменил темата. Имам един въпрос към двама ви, като се надявам, че нито въпросът, нито отговорът ще бъдат споменати някъде другаде. Разбирате ли ме?

— Естествено — произнесе спокойно Даргейт.

Майлс кимна сериозно.

— Ясно.

Джулиан погледна първо към единия, после към другия. Имаше им пълно доверие.

— Да сте виждали или чували някъде за някакъв пръстен от черен метал, украсен с триъгълен знак и някаква животинска глава?

Даргейт и Търгуд се спогледаха, после се извърнаха към Джулиан и поклатиха глави.

— Не мисля — рече Майлс.

— Важно ли е? — запита Даргейт.

— Може би — каза тихо Джулиан. — А може би не. Но ми се струва, че съм чувал слухове за подобни пръстени, носени от членовете на някакъв клуб.

Даргейт се намръщи замислено.

— Като ги спомена сега се сетих, че май и аз съм ги чувал. Някакъв колежански клуб, като че ли така беше. Млади мъже използвали черните пръстени, за да се разпознават. Но всичко бе доста мистериозно и не помня някой да е споменавал какви са целите на клуба. Защо те интересува?

— Един такъв пръстен е попаднал у Софи. Даден й е бил от… — Джулиан замълча. Нямаше право да говори за историята на сестра й Амелия. — От някаква приятелка в Хемпшър. Видях го и изпитах любопитство, защото видът му бе съвсем необичаен.

— Вероятно е само някакъв спомен — рече небрежно Майлс.

— Доста грозно нещо — продължи Джулиан.

— Ако си беше направил труда да подариш на жена си подходящи бижута, нямаше да й се налага да носи разни вехтории от ученическите години — каза грубо Даргейт.

Джулиан се намръщи.

— И чувам това от човек, който смята някой ден наистина да се ожени за пари? Не се безпокой за бижутата на Софи, Даргейт. Уверявам те, че съм напълно способен да се погрижа за нуждите й в това отношение.

— След време. И все пак, жалко за смарагдите. Кога смяташ да признаеш, че те са изчезнали завинаги? — запита безжалостно Даргейт.

Майлс го погледна изумено.

— Изчезнали ли са?

Джулиан се намръщи.

— Откраднаха ги. Но все някой ден ще се появят при някой бижутер, когато крадецът няма да се удържи и ще ги заложи.

— Ако скоро не дадеш някакво обяснение, хората ще повярват на твърдението на Уейкот, че не би понесъл да ги видиш на друга жена, след като вече веднъж си ги подарил на Елизабет.

Майлс бързо кимна.

— Каза ли на Софи, че смарагдите са изчезнали? В противен случай тя би се почувствувала много нещастна, ако чуе за забележката на Уейкот, че не искаш тя да ги носи.

— Ако се наложи, ще й обясня всичко — каза ледено Джулиан. А междувременно тя трябваше да се научи да носи онези бижута, които бе подбрал за нея, по дяволите! — Що се отнася до черния пръстен… — продължи той по-меко.

— Какво за него? — погледна го Даргейт. — Да не би това, че Софи го носи, да те тревожи?

— Не виждам за какво друго да се тревожи, освен че хората ще го сметнат за дяволски стиснат по отношение на бижутата — рече Майлс.

Пръстите на Джулиан забарабаниха по облегалката на стола.

— Ще ми се да науча нещо повече за този някогашен колежански клуб. Но не искам никой да научи, че проявявам такъв интерес.

Даргейт се облегна в креслото и кръстоса крака.

— И без това нямам кой знае каква работа. Мога да направя някои дискретни проучвания.

Джулиан кимна.

— Много съм ти задължен, Даргейт. Обади ми се, ако научиш нещо.

— Разбира се, Рейвънуд. В най-лошия случай ще ме разнообрази малко. Хазартът започна да ме отегчава напоследък.

— Не мога да си представя — промърмори Търгуд. — Не и ако човек печели толкова често, колкото теб.

Късно същата вечер Джулиан отпрати Кнептън и привърши приготовленията си за сън. Гупи му съобщи, че Софи се е прибрала преди известно време. И сигурно вече дълбоко спеше.

Той се пъхна в халата си и взе гривната и другия подарък, купен късно следобед, след като гривната бе отказана. Взе и бележката, съчинена с огромно усилие и предназначена да придружи подаръците, и се насочи към междинната врата.

В следващия миг си спомни за циганския шал. Върна се при гардероба и го извади от джоба на пелерината.

Влезе в тъмната спалня на Софи и сложи гривната, другото пакетче, бележката и шала на нощното шкафче. После свали халата си и легна до спящата си жена.

Когато сложи ръка на гърдите й, тя леко въздъхна в съня си и се сгуши до него. Джулиан бавно я събуди с дълги дълбоки целувки, които накараха тялото й да откликне напълно. Научил бе доста за нея миналите два пъти, когато се любиха. Реакцията й бе точно каквато предполагаше. Когато най-сетне миглите й се разтвориха, Софи вече се бе притиснала към него, а разтворените й бедра го очакваха.

— Джулиан?

— А кой друг? — промълви дрезгаво той, потъвайки дълбоко във влажната й топлина. — Има ли в ръцете ти тази нощ място за един мъж, който иска да промени съдбата си.

— О, Джулиан!

— Говори ми за любовта си, скъпа — настоя той, когато тя повдигна бедра, за да приеме бавния му внимателен натиск. Толкова бе приятно да я докосва. Бе съвършена, сякаш създадена само за него. — Кажи ми колко ме обичаш, Софи. Кажи отново ония думи!

Но тя вече се извиваше под него, а от устните й се изтръгваха не свързани изречения, а само виковете на екстаза.

Тежък тласък разтърси Джулиан и той потъна дълбоко в нея, изгубвайки всяка престава за реалност.

Когато най-сетне вдигна глава след дълго време, с учудване установи, че Софи отново е заспала дълбоко.

«Някой друг път — обеща си той, докато се отдръпваше от нея, — някой друг път ще изтръгна от нея любовното признание.»