Аманда Куик
Прелъстяване (1)

Глава I

Джулиан Ричард Синклер, граф Рейвънуд, смаяно слушаше отказа на своето официално предложение за женитба. Изумлението му бе последвано от студен, овладян гняв. Какво си въобразяваше тази дама? За нещастие не можеше да я попита. Дамата бе предпочела да отсъства. Отказът на великодушното предложение на Джулиан бе поверен на нейния видимо притеснен дядо.

— По дяволите, Рейвънуд, на мен всичко това също не ми харесва. Та тя съвсем не е някое незряло хлапе, едва вчера излязло от класната стая — намръщено обясняваше лорд Доринг. — Винаги е била толкова мила. И винаги се е старала да не ни разочарова. Но вече е на двадесет и три и определено притежава собствена воля и характер. Понякога е доста досадно, но така стоят нещата. Не мога да й нареждам каквото и да било.

— Зная на каква възраст е — изрече сухо Джулиан. — И точно затова бях склонен да вярвам, че е разумна и сговорчива жена.

— О, но тя е точно такава — запъна се от неудобство лорд Доринг. — Разбира се, че е. Не бива да намеквате нищо друго. Не е някоя побъркана млада глупачка, склонна към истерии и странни прояви. — Червендалестото му лице, обградено от плътни бакенбарди, изразяваше силна тревога. — Обикновено е много добродушна. И много мила. Самото въплъщение на… хм, женската скромност и изящество.

— На женската скромност и изящество — повтори бавно Джулиан.

Лицето на лорд Доринг просветна.

— Точно така, милорд, на женската скромност и изящество. Какво би правила без нея баба й след смъртта на най-малкия ни син и съпругата му преди няколко години! Родителите на Софи загинаха при корабокрушение, когато тя бе на седемнадесет, както знаете. Тя и сестра й дойдоха да живеят при нас. Вероятно си спомняте. — Лорд Доринг се изкашля. — А може би не. По онова време вие, хм, бяхте зает с други неща.

Други неща бе учтив евфемизъм за състоянието на пълна обреченост, което по онова време изпитваше Джулиан, оплетен в мрежите на красивата вещица Елизабет.

— След като вашата внучка е образец на всички разумни добродетели, Доринг, какво пречи да я убедим да приеме моето предложение?

— Баба й твърди, че вината е изцяло моя. — Рунтавите вежди на лорд Доринг се сключиха в знак на упрек към самия него. — Боя се, че й разреших да чете прекалено много. И както ми казаха, все неподходящи неща. Но човек не може да нарежда на Софи какво да чете. Не вярвам някой да успее да го направи. Още вино, Рейвънуд?

— Благодаря. Ще си позволя още една чаша. — Джулиан погледна зачервения си домакин и си наложи да говори спокойно. — Признавам, че не ви разбирам напълно, Доринг. Какво общо има четенето на Софи с всичко това?

— За съжаление, невинаги успявах да контролирам какви книги попадат в ръцете й. — Лорд Доринг изгълта чашата си на големи глътки. — Младите жени са склонни да възприемат най-различни идеи. Но след смъртта на сестра й, преди три години, не исках да притеснявам Софи с каквото и да било. Баба й и аз сме много привързани към нея. Тя действително е разумно момиче. Нямам понятие защо ви отказва. Убеден съм, че ако й дадете още малко време, сигурно ще промени решението си.

— Време? — Рейвънуд дори не се опита да скрие сарказма в гласа си.

— Трябва да признаете, че действахте малко прибързано. Дори жена ми го казва. Тук, в провинцията, тези неща не стават така изведнъж. Може в града сега модата да е друга. Но жените, и особено чувствителните жени, си имат своите романтични представи как би трябвало да се държи в подобен случай един мъж. — Лорд Доринг погледна с надежда своя гост. — Ако й позволите да обмисли предложението ви още няколко дни…

— Бих искал да говоря лично с госпожица Доринг.

— Мисля, че ви обясних. В момента не е вкъщи. Отиде на езда. Всяка сряда посещава старата Бес.

— Да, разбрах. Но сте я уведомил, че ще дойда днес в три часа, предполагам?

Лорд Доринг отново смутено се изкашля.

— Хм, да, мисля, че й споменах. Забравила е, без съмнение. Знаете какви са младите жени. — Той хвърли поглед към часовника. — Сигурно ще се прибере към четири и половина.

— За съжаление не мога да чакам. — Джулиан остави чашата си и стана. — Уведомете внучката си, че не съм търпелив човек. Смятах днес да приключа тази история с женитбата.

— Мисля, че тя я счита за приключена, милорд — рече тъжно лорд Доринг.

— Съобщете й, че аз не приемам решението й за окончателно. Ще се отбия утре, по същото време. Много ще съм ви благодарен, Доринг, ако благоволите да й напомните за тази уговорка. Настоявам лично да говоря с нея, преди да свърши всичко.

— Разбира се, при всички случаи, Рейвънуд, но трябва да ви предупредя, че Софи е пълна господарка на действията си. И, както вече ви споменах, понякога е доста своенравна.

— Тогава очаквам вие също да проявите известна настойчивост. Тя е ваша внучка. Ако трябва малко да й се дръпнат юздите, ваш дълг е да го направите.

— Велики боже — измърмори прочувствено лорд Доринг. — Бих желал да е толкова лесно.

Джулиан тръгна към вратата на малката невзрачна библиотека и излезе в тесния сумрачен хол. Икономът, облечен по начин, напълно съответстваш на атмосферата на обедняващ аристократизъм в старинната господарска къща, му подаде цилиндъра и ръкавиците.

Джулиан кимна рязко и профуча покрай възрастния служител. Токовете на високите му, лъснати до блясък ботуши прокънтяха глухо по каменния под. Вече съжаляваше за времето, изгубено за да се облече официално за безплодната визита.

Дори бе наредил в чест на събитието да впрегнат една от каретите. Със същия успех би могъл да дойде и на кон до Чесли корт и да си спести усилието да придаде официален нюанс на посещението. Ако беше на кон, щеше да се отбие на връщане при някой от своите арендатори и да свърши нещо. Така поне нямаше да бъде загубен целият следобед.

— В имението — нареди той, когато вратата на екипажа се отвори. Кочияшът, облечен в ливреята в зелено и златно на Рейвънуд, докосна шапката си в знак, че е разбрал заповедта.

Миг след като вратичката се затръшна, един лек удар на камшика накара двойката великолепни сиви коне да се втурнат напред. Ясно бе, че графът на Рейвънуд този следобед не е в настроение да се разтакава по селските пътища.

Джулиан се облегна на възглавниците, протегна крака и скръсти ръце пред гърдите, опитвайки се да овладее нетърпението си. Но не бе никак лесно.

И през ум не му бе минавало, че предложението му може да бъде отхвърлено. Госпожица Софи Доринг нямаше абсолютно никакъв шанс някога да получи по-добро и това бе известно на всички. Без съмнение, баба й и дядо й напълно съзнаваха този неприятен факт.

Лорд Доринг и съпругата му едва не припаднаха от вълнение, когато преди няколко дни Джулиан помоли за ръката на внучката им. Според тях Софи отдавна бе минала възрастта, в която би могла да сключи толкова подходящ брак. Предложението бе истински дар на съдбата.

Джулиан иронично сви устни, представяйки си сцената, когато Софи е заявила, че тази възможност за женитба не я интересува. Лорд Доринг очевидно не е знаел как да се справи със ситуацията, а жена му с положителност е изпаднала в истерия. Внучката, с достойната за съжаление пристрастеност към книгите, лесно се е оказала победител.

Истинският въпрос обаче бе, защо тази глупава хлапачка си е поставила за цел да спечели битката. Та предложението на Джулиан би трябвало да я накара да подскочи от радост, тъй както и всички останали. В края на краищата, той имаше намерение да я настани в имението Рейвънуд като графиня Рейвънуд. Една двадесет и три годишна селска госпожица със съвсем скромно наследство, макар и с приятна външност, не би могла да претендира за повече. За момент Джулиан се зачуди какви ли книги чете Софи, но после отхвърли идеята, че точно те са повлияли на избора й.

По-вероятно бе проблемът да е в крайно снизходителното отношение на дядото към осиротялата внучка. Жените винаги успяваха да се възползуват от благосклонността на безхарактерните мъже.

Възрастта също имаше известно значение. В началото Джулиан считаше, че годините й са предимство. Вече бе имал една млада и необуздана жена и това му стигаше. Докато бе жив щеше да помни сцените, избухванията и истериите на Елизабет. Предполагаше, че една по-зряла жена ще е по-уравновесена, без кой знае какви претенции, всъщност — по-благодарна.

Тук, в провинцията, момичето нямаше кой знае какъв избор. Реално погледнато, нещата нямаше да са много по-различни и в града. Тя определено не беше жена, способна да привлече вниманието на преситените столични мъже. Повечето от тях се считаха за любители на женската плът по същия начин, по който претендираха да са познавачи на породите коне, и едва ли някой би погледнал Софи втори път.

Външният й вид бе далеч от модните крайности на демонично тъмно и ангелско русо. Светлокестенявите й къдрици имаха много приятен оттенък, но изглеждаха някак прекалено буйни. Непокорни кичури коса винаги се подаваха изпод шапките й или нарушаваха старателно оформената фризура. Тя не притежаваше модния сега в Лондон гръцки профил, но Джулиан си призна, че няма нищо против леко вирнатото й носле, нежно оформената брадичка и топлата усмивка. Нямаше да е трудно да бъде достатъчно често в леглото с нея, за да си осигури наследник.

Склонен бе дори да признае, че Софи има чудесни очи. Те бяха с много особен син цвят, напръскани със златни точици. С учудване и удоволствие Джулиан забеляза, че тяхната собственичка няма ни най-малка представа как да ги използва за целите на флирта.

Вместо да наблюдава мъжете през спуснатите си мигли, Софи имаше смущаващия навик да ги гледа право в очите. В погледа й се усещаше нещо прямо и открито, което убеди Джулиан, че за нея ще е доста трудно да усвои перфидното изкуство на лъжата. Този факт също бе много важен. Опитите да открие зрънцата истина сред камарите от лъжи, с които го затрупваше Елизабет, го бяха докарали почти до лудост.

Софи беше слаба. Популярните напоследък рокли с висока талия й отиваха, но подчертаваха не особено пищните й гърди. У нея обаче имаше нещо здраво и жизнено, което Джулиан високо ценеше. Не му трябваше някое крехко и капризно създание. Такива жени раждаха трудно.

Рисувайки във въображението си портрета на жената, за която имаше намерение да се ожени, Джулиан изведнъж си даде сметка, че при цялата си прецизност в преценката на нейните физически качества очевидно изпускаше някои други страни на личността й. Никога не би отгатнал например, че зад това мило и сериозно лице се таи толкова упорита гордост.

Вероятно именно гордостта на Софи й бе попречила да изпита подобаващото чувство на благодарност. А своенравието й се бе оказало по-дълбоко вкоренено, отколкото бе очаквал. Смутени и объркани, бабата и дядото са били напълно безпомощни пред неочакваната съпротива на внучката. Ако изобщо някой бе в състояние да спаси положението, това бе самият той.

Решението му бе взето, когато каретата с тласък спря пред двата великолепни герба, украсяващи внушителното стълбище пред входа на имението Рейвънуд. Той слезе от екипажа, изкачи с горда стъпка каменното стълбище и с нисък глас започна да дава нарежданията си, веднага щом вратата се отвори пред него.

— Изпратете някого до конюшните, Джесъп. Искам черният да е оседлан след двадесет минути.

— Да, милорд.

Икономът предаде заповедта на един слуга, докато Джулиан закрачи по облицования с черен и бял мрамор под на предверието към застланото с пурпурен килим стълбище.

Великолепната обстановка очевидно не му правеше особено впечатление. Въпреки че бе отраснал тук, след женитбата си с Елизабет той не бе обръщал особено внимание на имението. А някога къщата го изпълваше със същата собственическа гордост, която изпитваше към плодородните земи, които я обграждаха. Днес обаче родният дом предизвикваше в душата му само неясно чувство на неприязън. Всеки път, когато обикаляше из стаите, се чудеше в коя ли от тях са се опитвали да му слагат рога.

Земята му бе нещо съвсем различно. Никоя жена не бе в състояние да опетни богатите поля на Рейвънуд или на някое от другите му имения. Един мъж можеше да разчита на земята си. Ако се грижеше за нея, тя щедро щеше да му се отблагодари. За да я запази за бъдещите графове Рейвънуд, Джулиан бе готов и на тази изключителна жертва — да се ожени отново.

Надяваше се, че настаняването на една друга жена би заличило следите на Елизабет в имението, и особено потискащо претрупаната, екзотично-чувствена спалня, която някога тя бе превърнала в своя. Джулиан мразеше тази стая. Не бе стъпвал там след смъртта на съпругата си.

„Едно нещо е сигурно — мислеше си той, докато изкачваше стъпалата. — С новата си жена няма да повторя грешките от първия си брак. И никога вече няма да бъда в ролята на муха, оплетена в паяжина.“

Петнадесет минути по-късно Джулиан излезе пред входа, облечен за езда. Не се изненада, че черният жребец на име Ейнджъл, вече го очакваше. Знаеше, че когато се появи, конят ще е готов. Прислугата бе свикнала да изпълнява незабавно нарежданията на господаря на Рейвънуд. Никой не би поел риска да си навлече неговия демоничен гняв. Джулиан слезе по стълбите и се метна на седлото.

Конярят бързо отстъпи назад, защото жребецът тръсна глава и буйно затанцува. Силните мускули потрепваха под лъскавата му кожа, но Джулиан го овладя с твърда ръка. После даде знак и животното нетърпеливо се втурна напред.

Той прецени, че няма да е трудно да пресрещне госпожица Доринг при завръщането й в Чесли корт. Познаваше всеки инч от имението си и знаеше кой път тя ще предпочете като най-кратък. Несъмнено щеше да мине по пътеката край езерото.

— Някой ден ще се пребие с този кон — рече слугата на коняря, който му беше братовчед.

Конярят плю върху калдъръма на двора.

— Негова светлост едва ли ще се прости с живота на кон. Язди като самия дявол. Колко време ще остане този път?

— В кухнята разправят, че е дошъл да си търси нова булка. Хвърлил бил око на внучката на лорд Доринг. Този път негова светлост искал някое тихо и скромно селско момиче. Някоя, която няма да му създава неприятности.

— Не го упреквам. И аз щях да мисля тъй, ако съм бил вързан за оная проклета дяволска котка, на която бе налетял първия път.

— Меги от кухнята казва, че първата му жена била вещица, която превърнала негова светлост в дявол.

— Права е. И все пак, малко ми е жал за госпожица Доринг. Толкова е добра. Помня как ни помогна през зимата с онези нейни билки, когато майка пипна лошата кашлица. Мама се кълне, че госпожица Доринг й е спасила живота.

— Но госпожицата ще стане графиня — припомни слугата.

— Дори и така да е, ще й се наложи да плати скъпо за привилегията да бъде съпруга на дявола.

 

 

Софи седеше на дървената пейка пред къщичката на старата Бес и внимателно сипваше изсушения синчец в малко пакетче. Тя го прибра във вързопчето с билки, които току-що си беше избрала. Запасите й от такива основни неща като чесън, магарешки трън, куче грозде и мак напоследък бяха доста намалели.

— Това ще ми стигне за следващите няколко месеца, Бес — обяви тя, изтръска ръцете си и стана. Не обърна никакво внимание на зеленото петно, останало върху старата й вълнена пола за езда.

— Внимавай, когато се наложи да правиш отвара от мак за ревматизма на лорд Доринг — предупреди я Бес. — Тази година макът е доста силен.

Софи кимна на сбръчканата старица, от която бе научила толкова много.

— Ще го премеря внимателно. А ти как си? Имаш ли нужда от нещо?

— От нищо нямам нужда, детето ми. — Докато си бършеше ръцете в престилката, Бес огледа с тъжни очи остарялата къщурка и градината с билките. — Имам всичко, което ми трябва.

— Винаги казваш така. Ти си от малкото хора, които са доволни от живота си, Бес.

— Човек винаги може да намери покой, ако наистина го търси.

Усмивката на Софи угасна.

— Може би. Но първо трябва да потърся някои други неща.

Бес я погледна съчувствено, избледнелите й очи се изпълниха с разбиране.

— Мислех, че вече си се отказала да отмъщаваш, дъще. Тази история трябва да остане в миналото, където й е мястото.

— Нещата се промениха, Бес. — Софи заобиколи малката къщичка със сламения покрив и се приближи към коня си. — Както изглежда, може да ми се удаде още една възможност за възмездие.

— Ако имаше малко здрав разум, щеше да ме послушаш и да забравиш всичко това, дете мое. Станалото станало. Сестра ти, мир на душата й, вече я няма. С нищо не можеш да й помогнеш. Ти трябва да живееш твоя собствен живот. — Бес се усмихна с беззъбата си уста. — Чух, че тези дни ти се налага да обмислиш някои доста по-важни неща.

Софи погледна остро старата жена, правейки неуспешен опит да оправи шапката си за езда, наклонена под доста странен ъгъл.

— Както винаги, ти знаеш всички селски клюки. И си чула, че съм получила предложение за женитба от самия дявол.

— Хората, които наричат лорд Рейвънуд дявол, са същите, които се занимават с клюки. А мен ме интересува само истината. Вярно ли е?

— Кое? Че лордът е близък роднина на Луцифер? Да, Бес, почти съм сигурна, че е вярно. Никога по-рано не съм срещала толкова арогантен човек като негова светлост. Този вид високомерие с положителност идва от дявола.

Бес нетърпеливо поклати глава.

— Исках да кажа, вярно ли е, че ти е направил предложение?

— Да.

— Така ли? А ти кога ще му отговориш?

Софи сви рамене, отказвайки се повече да се занимава с шапката си. Шапките винаги й създаваха проблеми.

— Дядо ще му даде отговор днес следобед. Графът изпрати съобщение, че ще пристигне в три часа.

Бес внезапно спря на каменната пътека. Сивите къдрици изскочиха изпод жълтото й муселинено боне. На сбръчканото й лице се изписа изумление.

— Този следобед? А ти си избираш билки от запасите ми, сякаш е най-обикновеният от всички дни! Какви са тия глупости, дъще? Сега трябваше да си в Чесли корт, облечена в най-хубавата си рокля!

— Защо? Дядо ще се оправи и без мен. Той е напълно способен да каже на дявола да върви по дяволите.

— Да каже на дявола да върви по дяволите? Софи, дъще, да не си заръчала на дядо си да откаже на лорда?

Софи се усмихна мрачно, заставайки до кафявия кон.

— Точно така, Бес. — Тя натъпка малките пакетчета с билки в джобовете на дрехата си.

— Глупости! — възкликна Бес. — Не мога да повярвам, че лорд Доринг е чак толкова оглупял. Той знае, че ти никога няма да получиш по-добро предложение, дори и да живееш още сто години.

— Не съм чак толкова сигурна — рече сухо Софи. — Естествено, зависи от това, какво ти разбираш под добро предложение.

Очите на Бес се свиха замислено.

— Да не би да правиш така, защото се страхуваш от графа, дъще? Това ли е причината? Мислех, че си достатъчно разумна, за да не вярваш на всички ония истории, които разправят долу, в селото.

— Не вярвам на всички — Софи се метна на седлото. — Само на половината. Това успокоява ли те, Бес? — Тя намести полите си върху коня. Яздеше по мъжки, макар че това не се считаше за съвсем подобаващо за жена с нейното положение. Но на село хората не обръщаха голямо внимание на такива неща. Във всеки случай, Софи считаше, че видът й е достатъчно приличен. Когато полите й бяха нагласени по такъв начин, отдолу се подаваха само светлокафявите й ботинки.

Бес хвана юздата на коня и втренчено изгледа Софи.

— Слушай, момиче, наистина ли вярваш на всички ония приказки, че негова светлост е удавил първата си жена в езерото на Рейвънуд?

Софи въздъхна.

— Не, Бес, не вярвам. — Истината бе, че не искаше да вярва.

— Слава богу, макар да знам, че в цялата околност няма да се намери човек, който да го обвини, дори и да я беше убил — призна Бес.

— Точно така е.

— Защо тогава отказваш на негова светлост? Не ми харесва погледът ти, дъще. Виждала съм го и преди и зная, че не предвещава нищо добро. Какво си намислила този път?

— Сега ли? Защо? Просто смятам да се върна със стария Денсър в Чесли корт и да прибера билките, които ти бе толкова мила да ми дадеш. Подаграта пак мъчи дядо, а аз бях свършила тревите за неговата любима отвара.

— Софи, мила, наистина ли ще откажеш на графа?

— Не — отвърна честно Софи. — Не се плаши чак толкова. Ако той продължи да настоява, в края на краищата ще ме има. Но условията ще поставя аз.

Очите на Бес се разшириха.

— А, сега вече ми е ясно. Напоследък пак си чела ония книги за правата на жените, нали? Не бъди глупачка, дъще. Послушай старата жена. Не се опитвай да си играеш с Рейвънуд. Той едва ли ще ти го позволи. Лорд Доринг можеш да водиш за носа, но графът е съвсем друг човек.

— По този въпрос съм напълно съгласна с теб, Бес. Графът е човек много по-различен от дядо. Но не се безпокой за мен. Зная какво правя. — Софи хвана юздите и пришпори Денсър.

— Не ти вярвам, дъще — викна след нея Бес. — Не може да дразниш дявола и да чакаш да се измъкнеш здрава и читава.

— Нали сама каза, че Рейвънуд не е дявол — викна през рамо Софи, а Денсър се понесе в тромав тръс.

Тя махна на Бес, когато конят се приближи до горичката. Денсър познаваше много добре пътя до Чесли корт и нямаше нужда да го направлява. През последните няколко години го бе минавал толкова пъти, че се оправяше безпогрешно с маршрута през земите на Рейвънуд.

Софи неволно пусна юздите, представяйки си сцената, която я очакваше в Чесли корт.

Баба й и дядо й със сигурност щяха да са много разстроени. Лейди Доринг още от сутринта бе поръчала да й занесат в леглото най-различни успокоителни. Лорд Доринг, комуто не оставаше нищо друго, освен да се срещне сам с Рейвънуд, сега вероятно се утешаваше с бутилка вино. Малобройната прислуга също нямаше да е особено радостна. Тя също бе заинтересована, Софи да сключи изгоден брак. Без сериозен брачен договор, който да понапълни изпразнената семейна каса, застаряващите слуги едва ли можеха да се надяват на прилична пенсия. Никой от домашните не би проумял твърдия отказ на Софи. Каквито и слухове, клюки и мрачни истории да се разказваха, човекът все пак беше граф, при това богат и влиятелен. Владееше по-голямата част от околността тук, в Хемпшър, както и две по-малки имения в съседните области. Притежаваше и елегантна къща в Лондон.

Според местните хора Рейвънуд стопанисваше добре земите си и бе почтен с арендаторите и работниците. В провинцията единствено тези неща имаха значение. Онези, които зависеха от графа и не се опитваха да му противоречат, можеха да разчитат на благополучието си.

Рейвънуд си имаше своите грехове, признаваха всички, но се грижеше за земята и хората си. Дори и да беше убил жена си, той никога не бе стигнал дотам, че да направи нещо действително отвратително, като например да пропилее наследството си в някой от лондонските игрални домове.

„Местните хора могат да си позволят да бъдат снизходителни към Рейвънуд — мислеше си Софи. — На тях не им се налага да се женят за него.“

Както винаги на това място от пътя, очите й се потопиха в студените и тъмни води на езерото, очертаващо се зад дърветата. Тук-там по повърхността му още плаваха ледени късове. Снегът наоколо почти се беше стопил, но във въздуха все още се чувстваше дъхът на зимата. Софи потръпна, а Денсър тревожно изцвили.

Тя се наведе напред, за да го потупа успокояващо, но ръката й замръзна във въздуха. Леден вятър прошумоля в близките клони. Софи отново потръпна, но този път причината не бе в студа на ранната пролет. Изправи се на седлото, когато видя мъжа, идваш към нея през горичката на черен като нощта кон. Пулсът й се ускори, както винаги в присъствието на Рейвънуд.

Софи със закъснение си каза, че трябваше да разпознае неясната тръпка на безпокойство, която я прониза само миг по-рано. Та тя се бе влюбила в този мъж още на осемнадесет години! Тогава за първи път я представиха на граф Рейвънуд. Той, естествено, едва ли си спомняше. По онова време имаше очи единствено за своята красива, омагьосваща, прокълната Елизабет.

Софи си даваше сметка, че някогашните й чувства към богатия граф не са били нищо друго, освен моминското увлечение по първия мъж, завладял въображението й. Но с времето това увлечение не беше отминало, както би могло да се предположи. Дори очевидният факт, че няма никакъв шанс да привлече вниманието му, не промени нещата. С годините първоначалният импулс се превърна в дълбоко и трайно чувство.

Софи бе привлечена от стаената сила и вродената гордост и прямота, които усещаше в Рейвънуд. Дълбоко в сърцето си тя го считаше за благороден, но в един смисъл, който нямаше нищо общо с наследствената му титла.

Когато ослепителната Елизабет превърна обожанието, което Рейвънуд изпитваше към нея, в мъка и гняв, Софи искаше да му предложи утеха и разбиране. За съжаление това бе невъзможно. Графът реши да потърси забрава във войната на континента, под командването на Уелингтън.

Когато се върна, стана ясно, че всички негови чувства са прогонени в някакво студено и далечно място, погребани дълбоко в душата му. Последните отблясъци на някаква привързаност или топлинка бяха запазени единствено за земята му.

„Черният жребец много му подхожда“ — реши Софи. Чувала бе, че този кон се казва Ейнджъл^[1], и се възхити от великолепното чувство за ирония на Рейвънуд.

Ейнджъл бе творение на тъмнината и бе създаден за мъж, чиито живот е обвит в тайнственост. Човекът и животното изглеждаха като едно цяло. Рейвънуд имаше стройно и силно тяло. Природата го бе надарила с не по модата големи и силни ръце, които лесно биха удушили една блудна съпруга, точно както разправяха селяните, помисли си за миг Софи. Той нямаше нужда от подплънки, които да подчертават широчината на раменете му. Тесният панталон за езда прилепваше плътно към дългите му, мускулести бедра.

Елегантната външност обаче ни най-малко не прикриваше силния гняв, изписан на лицето му.

Косата му бе черна като копринената козина на жребеца, очите — искрящо, демонично зелени, както понякога си мислеше Софи. Говореше се, че графовете на Рейвънуд се раждат със зелени очи, за да бъдат в тон с легендата за семейните смарагди.

За Софи погледът на Рейвънуд беше смущаващ не само заради цвета на очите, а и защото той гледаше хората така, сякаш в същия момент слагаше някаква цена на нещастните им души. Зачуди се какво ли ще направи негова светлост, когато научи нейната цена.

Тя дръпна поводите на Денсър, отметна назад перото на шапката си и се опита да изобрази нещо, което според нея трябваше да бъде прелестна усмивка.

— Добър ден, милорд. Каква изненада да ви срещна сред гората.

Черният жребец рязко спря. Няколко мига Рейвънуд мълчаливо наблюдава усмивката на Софи, без да отговори на поздрава й.

— Какво точно ви учудва в тази среща, госпожице Доринг? В края на краищата земята е моя. Разбрах, че сте била при старата Бес и предположих, че ще се върнете в Чесли корт по този път.

— Колко разумно, милорд. Истински образец на дедуктивната логика. Аз съм голяма почитателка на подобни умозаключения.

— Знаете много добре, че трябваше да свършим една работа. И ако действително сте толкова интелигентна, както твърди дядо ви, не сте забравила, че държах да я уредим днес следобед. Не, не вярвам, че срещата е изненада за вас. Дори мога да се обзаложа, че е предварително планирана.

Когато тихите му думи достигнаха до съзнанието й, Софи конвулсивно стисна юздите. Ушите на Денсър щръкнаха недоволно и тя моментално отпусна хватката. Бес беше права. Рейвънуд не бе мъж, когото лесно можеш да водиш за носа. Софи реши да бъде изключително предпазлива.

— Честно казано, смятах, че дядо ми ще уреди тази работа, както му поръчах — рече тя. — Той не ви ли предаде отговора ми на вашето предложение?

— Предаде ми го. — Рейвънуд позволи на своя много напрегнат жребец да направи няколко подскока към Денсър. — Но аз реших да не го приемам, докато не обсъдя въпроса лично с вас.

— Но, милорд, това не е съвсем коректно. Или сега така се уреждат подобни неща в Лондон?

— Това е начинът, по който аз искам да ги уредя с вас. Вие не сте някоя малка капризна глупачка, госпожице Доринг. Моля ви, не се правете на такава. Вие можете да поемете отговорност за себе си. Кажете ми какъв е проблемът и аз ще се постарая да намеря решение.

— Проблемът ли, милорд?

Очите му потъмняха.

— Съветвам ви да не си играете с мен, госпожице. Не съм склонен да проявявам снизходителност към жени, които се опитват да ме правят на глупак.

— Напълно ви разбирам, милорд. А и вие сигурно разбирате нежеланието ми да се обвържа с човек, който по принцип не е снизходителен към жените, още по-малко към онези, които се опитват да го правят на глупак.

Рейвънуд присви очи.

— Ще бъдете ли така любезна да обясните какво имате предвид.

Софи успя да свие небрежно рамене. При лекото движение шапката й се наклони напред. Тя механично отметна назад падналото перо.

— Добре, милорд, вие ме принуждавате да говоря открито. Аз не вярвам, че споделяме една и съща представа за това, как би трябвало да изглежда нашият брак. Опитах се да поговоря лично с вас при трите ви визити в Чесли корт през изминалите няколко седмици, но вие явно не желаехте да обсъждате въпроса с мен. Държахте се така, сякаш се касаеше за покупката на нов кон за конюшните ви. Признавам, че бях принудена да прибягна до една доста крайна тактика днес, за да привлека вниманието ви.

Рейвънуд я наблюдаваше с хладно раздразнение.

— Значи съм бил прав в предположението си, че не сте изненадана да ме срещнете тук. Имате пълното ми внимание, госпожице Доринг. Какво желаете да ми кажете? Всичко това ми се струва малко неочаквано.

— Зная какво вие искате от мен — рече Софи. — То е повече от очевидно. Но не вярвам да имате и най-малко понятие какво аз искам от вас. Докато не разберете това и не се съгласите с моите желания, не може да става и дума за брак помежду ни.

— Да караме наред — каза Рейвънуд. — Какво смятате, че искам от вас?

— Наследник и никакви неприятности.

Той затвори очи с привидно отегчение. Твърдите му устни леко се свиха.

— Изразявате се доста лаконично.

— Но точно.

— Да — съгласи се той сухо. — Не е тайна, че искам да имам деца. Родът ми е владял Рейвънуд в продължение на три поколения. И не искам той да свърши със сегашното поколение.

— С други думи, гледате на мен като на разплодна кобила.

Кожата на седлото изскърца, докато Рейвънуд я изучава в продължение на един дълъг миг на заплашително мълчание.

— Боя се, че дядо ви е прав — каза той най-сетне. — Книгите, които четете, са лишили маниерите ви от известна деликатност, госпожице Доринг.

— О, аз мога да бъда още по-неделикатна, милорд. Например разбрах, че поддържате любовница в Лондон.

— Откъде, по дяволите, сте чула това? Не от лорд Доринг, обзалагам се.

— Така говорят наоколо.

— И вие вярвате на приказките на селяните, които никога не са се отдалечавали повече от няколко мили от домовете си? — В гласа му имаше неприкрита подигравка.

— Да не би приказките в града да са по-различни?

— Струва ми се, че нарочно се опитвате да ме оскърбите, госпожице Доринг.

— Не, милорд. Само проявявам обичайната предпазливост.

— Проявявате инат, а не предпазливост. Опитайте се да разсъдите трезво. Нима дядо ви и баба ви биха се съгласили на този брак, ако в моето поведение имаше нещо осъдително?

— Ако предложите достатъчно щедър брачен договор — да.

Рейвънуд леко се усмихна.

— Може и да сте права.

Софи се поколеба.

— Трябва ли да вярвам, че всичко, което съм чула е лъжа?

Той я погледна замислено.

— Какво още чухте?

Софи не бе предполагала, че този необичаен разговор ще стане толкова щекотлив.

— Искате да кажете — освен факта, че поддържате любовница?

— Ако и другите клюки са толкова глупави, би трябвало да се срамувате, госпожице Доринг.

— Уви, боя се, че не притежавам чак толкова изтънчено чувство за срам, милорд. Достоен за съжаление недостатък, който също би трябвало да имате пред вид. Клюките могат да бъдат доста забавни и признавам, че от време на време им давам ухо.

Графът присви устни.

— Действително, достоен за съжаление недостатък. И тъй, какво още чухте? — повтори той.

— Ами, освен пикантната история за любовницата ви и това, че веднъж сте се бил на дуел.

— Нима очаквате от мен да потвърдя тези глупости?

— Чух също, че предишната ви жена е била заточена на село, защото не е успяла да ви роди наследник — продължи бързо Софи.

— Не обсъждам с никого първата си жена. — Лицето на Рейвънуд придоби недостъпен и заплашителен израз. — Ако искате занапред да се разбираме, госпожице Доринг, съветвам ви никога вече да не я споменавате.

Софи пламна.

— Извинете, милорд. Нямам намерение да обсъждам нея, а навика ви да изоставяте жените си на село.

— За какво, по дяволите, говорите?

Необходима бе повече смелост, отколкото бе очаквала, за да продължи при този нетърпим тон.

— Онова, което бих искала да ви изясня, е, че не желая да бъда изоставяна в Рейвънуд или в някое от другите ви имения, докато вие прекарвате времето си в Лондон.

Той се намръщи.

— Имах впечатлението, че сте щастлива тук.

— Вярно е, че обичам живота на село и се чувствам добре тук, но не искам да се затварям в имението Рейвънуд. По-голямата част от дните си прекарах на село, милорд. И бих желала отново да видя Лондон.

— Отново? Разбрах, че не сте се забавлявала особено през вашия единствен сезон в Лондон.

За миг тя смутено отмести очи.

— Вероятно знаете, че първото ми излизане в обществото беше пълен провал. През целия този сезон не получих нито едно предложение.

— Започвам да разбирам защо така нещастно сте се провалила, госпожице Доринг — каза безсърдечно Рейвънуд. — Ако и с другите си обожатели сте била тъй рязка и груба както с мен днес, те без съмнение са побягнали ужасени.

— Нима успях да ви ужася, милорд?

— Уверявам ви, че започвам целият да треперя.

Софи неволно се усмихна.

— Добре скривате страха си, милорд. — Тя видя опасно пламъче в очите му и веднага потисна неуместното си чувство за хумор.

— Нека продължим нашия откровен разговор, госпожице. Разбрах, че не желаете да прекарвате цялото си време тук, в Рейвънуд. Има ли още нещо във вашия списък с изисквания?

Софи затаи дъх. Сега идваше най-опасното.

— Имам и някои други изисквания, милорд.

Той въздъхна.

— Да ги чуем.

— Дадохте ми да разбера достатъчно ясно, че главният ви интерес в този брак е осигуряването на наследник.

— Колкото и да сте изненадана, това се счита за законна и приемлива причина за един мъж да желае брак.

— Разбирам — каза тя, — но аз все още не съм готова да раждам дете, милорд.

— Не сте готова? Казаха ми, че сте на двадесет и три години. Според общоприетите представи вие сте повече от готова, скъпа.

— Зная, че ме смятат за стара мома, милорд. Няма нужда да ми навирате този факт в очите. Но колкото и да е странно, аз не се считам за престаряла. А сигурно и вие не мислите така, след като ме молите да ви стана жена.

Рейвънуд се усмихна, показвайки равните си бели зъби.

— Признавам, че когато човек е на тридесет и четири, двадесет и три не изглеждат кой знае колко. Но вие сте здрава и в отлична форма, госпожице Доринг. И чудесно ще се справите с изпитанията на раждането.

— Не знаех, че сте такъв експерт по въпроса.

— Пак се отклонихме от темата. Какво точно искахте да ми кажете?

Тя се овладя.

— Исках да ви кажа, че няма да се съглася да се омъжа за вас, докато не ми обещаете, че няма да ми се натрапвате без мое позволение.

Почувства, че бузите й пламват под изумения му поглед. Ръцете й, стиснали юздите на Денсър, се разтрепериха и старият кон се раздвижи неспокойно. Един нов порив на вятъра раздвижи клоните на дърветата и я прониза.

Студен гняв се надигна в зелените очи на Джулиан.

— Давам ви честната си дума, госпожице, че никога в живота си не съм се натрапвал на жена. Но ние говорим за женитба и аз не допускам да не съзнавате, че бракът включва определени права и задължения от страна на съпрузите.

Софи кимна бързо и малката й шапчица се смъкна под някакъв странен ъгъл над очите. Този път тя не обърна внимание на падналото перо.

— Аз също така съзнавам, милорд, че някои мъже едва ли биха сметнали за нередно да настояват за правата си, независимо от желанието на другата страна. Вие също ли сте от тези мъже?

— Нима очаквате от мен да сключа брак, без да съм сигурен, че жена ми е готова да гарантира съпружеските ми права? — произнесе през зъби Рейвънуд.

— Не съм казала, че никога няма да съм готова да призная правата ви. Само ви моля да ми дадете достатъчно време да ви опозная и да свикна с новото си положение.

— Вие не молите, вие настоявате. И това вероятно е резултат от осъдителния ви навик да четете неподходящи книги.

— Както виждам, дядо ви е предупредил.

— Така е. Уверявам ви, че след като се оженим, аз лично ще се заема с избора на четивата ви, госпожице Доринг.

— А това, естествено, ми напомня за моето трето изискване. Аз трябва да имам свободата да купувам и чета всичко, което пожелая.

Черният жребец тръсна глава, когато Рейвънуд полугласно изруга. Но се успокои, когато господарят му хвана поводите с опитна ръка.

— Да видим дали правилно съм схванал вашите изисквания — гласът на Рейвънуд бе натежал от сарказъм. — Не искате да бъдете изоставяна на село, няма да споделяте леглото ми, докато сама не решите, и ще четете каквото пожелаете, независимо от моите съвети и препоръки.

Софи си пое дъх.

— Мисля, че това обобщава списъка с изискванията ми, милорд.

— И вие очаквате да се съглася с този скандален списък?

— Малко вероятно е, милорд, и точно затова помолих дядо да ви откаже днес следобед. Смятах, че по този начин ще си спестим доста време.

— Простете, госпожице Доринг, но вече ми е ясно защо все още не сте омъжена. Никой нормален мъж не би се съгласил с подобни абсурдни изисквания. Нима истинското ви желание е на всяка цена да избегнете брака?

— В никакъв случай не горя от желание да се омъжа час по-скоро.

— Очевидно.

— Струва ми се, че все пак между нас има нещо общо — рече смело Софи. — Имам впечатлението, че вие искате да се ожените само от чувство за дълг. Толкова ли е трудно да разберете, че аз също не виждам някакви особени преимущества в брака?

— Изглежда пренебрегвате преимуществото на парите ми?

Очите на Софи се разшириха.

— Това наистина е сериозен мотив. И все пак за мен той няма толкова голямо значение. Може би никога няма да си позволя обшити с диаманти бални пантофки със скромното състояние, оставено от баща ми, но все пак ще живея в разумен комфорт. И което е още по-важно, ще харча парите си тъй, както желая. Ако се омъжа, ще изгубя тази свобода.

— А защо просто не прибавите към вашия списък от изисквания и това, че не желаете съпругът да ви наставлява по финансови и икономически въпроси?

— Отлична идея, милорд. Мисля, че ще направя точно така. Благодаря ви, че намерихте тъй лесно решение на проблема ми.

— За нещастие, дори и да намерите мъж, който да е дотолкова лишен от здрав разум, че да се съгласи с желанията ви, не разполагате с никакъв законен начин да го принудите да удържи на думата си и след сватбата. Така ли е?

Софи сведе поглед към ръцете си, съзнавайки, че е прав.

— Да, милорд. Аз ще бъда напълно зависима от чувството за чест на своя съпруг.

— Считайте се за предупредена, госпожице Доринг. — В гласа му имаше стаена заплаха. — На чувството за чест на един мъж със сигурност може да се разчита, когато става дума за дългове на масата за хазарт или на спортното игрище, но то означава твърде малко в отношенията с жените.

Софи замръзна.

— Тогава нямам особен избор, нали? Никога няма да съм способна да поема риска на брака.

— Грешите, госпожице Доринг. Вие вече направихте своя избор и трябва да опитате шанса си. Казахте, че ще се омъжите за мен, ако приема изискванията ви. Добре, аз съм съгласен с тях.

Софи онемя от изненада. Сърцето й биеше до пръсване.

— Съгласен сте?

— Сделката е сключена. — Големите ръце на Рейвънуд леко стегнаха юздите и конят застана нащрек. — Ще се оженим възможно най-скоро. Дядо ви ме очаква утре в три. Предайте му, че бих искал тогава да уредим всичко. След като сключихме нашето лично споразумение, очаквам да намерите смелост да си бъдете вкъщи, когато дойда.

Софи бе смаяна.

— Не ви разбирам напълно, милорд. Сигурен ли сте, че желаете да се ожените според моите условия?

Рейвънуд се усмихна и смарагдовите му очи закачливо проблеснаха.

— Истинският въпрос, Софи, е колко време ти ще удържиш на изискванията си, след като се сблъскаш с реалността да бъдеш моя съпруга.

— Вашата дума, милорд — рече неспокойно Софи, — мога ли да разчитам на нея?

— Ако бяхте мъж, бих ви повикал на дуел само заради този въпрос. Имате думата ми, госпожице Доринг.

— Благодаря, милорд. Наистина ли нямате нищо против да харча парите си така, както искам?

— Софи, сумата, която ще ти предоставям всеки три месеца, ще бъде значително по-голяма от целия ти годишен доход — каза той грубо. — И докато плащаш сметките си от онова, което ти давам, няма да оспорвам разходите ти.

— О, разбирам. А… а книгите ми?

— Мисля, че и това ще се уреди, независимо какви вятърничави идеи ти идват от тях. Сигурно ще се дразня понякога, но пък ще имаме повод за интересни дискусии. Бог ми е свидетел, че в разговор повечето жени са отегчителни до смърт.

— Ще се постарая да не ви отегчавам, милорд. Но искам да съм сигурна, че сте ме разбрал правилно. Нали няма да ме карате да се погребвам на село през цялата година?

— Ще ви позволявам да ме придружавате в Лондон винаги, когато е удобно, ако това е желанието ви.

— Много сте мил. А… другото ми изискване?

— А, да. Обещавам ви, че, хм, няма да ви се натрапвам. Но нека поне уточним някакъв срок. Все пак моята главна цел е да си осигуря наследник.

Софи се разтревожи.

— Срок ли?

— Колко време смятате, че ще ви е нужно, за да свикнете с вида ми?

— Шест месеца? — рискува тя.

— Не ставайте глупачка, госпожице. Нямам намерение да чакам шест месеца, за да предявя правата си.

— Три месеца?

Той като че ли отново нямаше да се съгласи, но промени решението си в последната минута.

— Добре. Три месеца. Виждате ли колко съм отстъпчив?

— Зашеметена съм от великодушието ви, милорд.

— И има защо. Съмнявам се, че ще намерите друг мъж, който да чака толкова време, за да предяви съпружеските си права.

— Напълно сте прав, милорд. Съмнявам се, че бих намерила друг мъж, който да е толкова сговорчив по въпросите на брака като вас. Простете любопитството ми, но защо се съгласихте?

— Защото, скъпа моя, в края на краищата аз ще получа от този брак всичко, което искам. Желая ви всичко хубаво. Ще се видим утре и три.

Ейнджъл моментално реагира на внезапния натиск на бедрата му. Жребецът направи малък кръг и се понесе в лек галон между дърветата.

Софи продължи да стои неподвижна, докато Денсър не наведе глава, за да опита тревата. Движението на коня я накара да се опомни.

— Да се връщаме, Денсър. Сигурна съм, че дядо и баба вече са в състояние на истерия или пълно отчаяние. Най-малкото, което мога да направя, е да им съобщя, че спасихме положението.

Но докато яздеше по обратния път към Чесли корт, неочаквано си спомни една поговорка — за онези, които сядат на вечеря, след като са посъветвали дявола да си донесе дълга лъжица.