Аманда Куик
Скандал (4)

ГЛАВА 4

Емили привърши буйния шотландски танц, като съзнаваше, че се смее твърде волно и е поруменяла. Беше изключително радостна, но и напрегната същевременно и знаеше причината за това — подготвяше се за предстоящата задача.

Съвестта не й позволяваше да крие повече истината, която трябваше да каже на Саймън. Вечерта, докато се приготвяше за бала, тя се закле пред себе си, че ще изпълни дълга си без повече отлагане. Колкото повече се увличаше по мечтите си, толкова по-добре разбираше, че не може да продължава да чака, докато стане непоправимото. Трябваше да вземе нещата в свои ръце и да приключи веднъж завинаги. Не можеше да живее повече по този начин. Разочарованието й щеше да бъде много по-голямо, ако Саймън сам открие истината и си отиде обиден.

Тя нарочно избра най-хубавата си рокля, ушита специално за нея от селските шивачки. Тази вечер щеше да я носи за пръв път — светлозелена рокля от муселин, украсена с жълти панделки. Очилата й бяха дискретно закачени на една от тях. Без очила щеше да й бъде трудно, но Емили категорично отказа да ги носи тази вечер.

Роклята й бе скроена така, че да разкрива прекрасните й гърди. Надяваше се това да я направи по-привлекателна. Когато за първи път облече новия си тоалет, тя се притесни, че той още повече подчертава крехкостта на фигурата й.

— О, не, не сте права — настоя нейната прислужница Лизи с пламнали от възхищение очи. — Изглеждате толкова нежна и деликатна, сякаш ще полетите.

Емили би искала тя да е права. Не се чувстваше особено лека и нежна тази вечер. Струваше й се, че в стомаха й има оловна топка, която нараства с всяка изминала минута.

Малката бална зала на Джилингъмови бе препълнена с провинциални аристократи, облечени с най-хубавите си дрехи. Лорд и лейди Джилингъм бяха известни с това, че имаха любезността да канят един-два пъти годишно своите по-малко забележителни съседи. Присъствието на Саймън само донякъде ги извиняваше за липсата на подобни събития напоследък. Затова за този бал домакините се бяха погрижили и да има шампанско и бюфет със закуски.

Докато танцуваха своя първи танц, Саймън и Емили бяха в центъра на вниманието. Без очилата си и загубила романтичното си настроение, Емили успя да пренебрегне всички любопитни погледи, отправени към нея и графа. Саймън, от своя страна, въобще не ги забелязваше, понеже никога не благоволяваше да обръща внимание на подобни неща.

Емили се осланяше на неговата самоувереност. Чувството за вътрешна сила и сигурност, което бе неотменима част от неговия характер, понякога плашеше, но сега беше изключително впечатляващо.

Емили сложи за няколко секунди очилата си и крадешком започна да оглежда тълпата, докато забеляза Саймън, който говореше с викария. Графът на Блейд, без каквото и да е съмнение, е най-привлекателният и величествен мъж в салона, реши Емили. Естествено тя беше малко предубедена, но не можеше да се отрече, че в своето строго черно-бяло вечерно облекло той беше много изискан. Още повече, че стаята бе препълнена от мъже с жилетки и сака изцяло в ярки цветове.

— Добър вечер, мис Фарингдън. Желаете ли чаша лимонада?

Емили изпъшка, когато чу неканения глас на Елиас Прендергаст. Тя свали очилата, защото не се нуждаеше от тях, за да види познатото охранено, румено лице. Мистър Прендергаст бе стегнал тялото си с корсети, за всеки случай. Всеки път, когато правеше някакво движение, те издаваха странен шум.

— Не, благодаря — отвърна Емили, като си помисли че това, от което се нуждае, е чаша шампанско. Тя отвори ветрилото си и започна да го размахва толкова по-усърдно, колкото повече Прендергаст се приближаваше към нея. Той издаваше такава миризма, сякаш не се беше къпал цял месец. Принадлежеше към старата школа и изпитваше силно недоверие към новата мода да се използва вода и сапун. Вместо това предпочиташе да употреби по-голямо количество парфюм.

— Исках да ви кажа, че вече не тъгувам така, мис Фарингдън — започна Прендергаст, като си придаваше важност. — Мисля, че има за какво да си поговорим.

Емили се усмихна учтиво.

— Убедена съм, че това няма да е редно, сър. Сигурно ще искате да изчакате, докато се върне баща ми.

— Да, точно така — каза Прендергаст с явно раздразнение. — Вашият баща не прекарва много време в провинцията. Неговите посещения и отсъствия са непредсказуеми, нали?

— Той е много зает със своята работа в града. Прекрасен бал, нали? — Емили продължаваше да размахва грациозно ветрилото си. — Лейди Джилингъм винаги е била чудесна домакиня.

Рошавите вежди на Прендергаст се свиха заплашително и той се изкашля. Сърцето на Емили се сви; имаше ужасно предчувствие за това, което щеше да последва.

— Мис Фарингдън, скъпа, чувствам, че трябва да бъда ваш съветник, щом баща ви отсъства. — Думите на Прендергаст прозвучаха зловещо. — Прави ми впечатление, че в тази къща има гостенин, с когото напоследък ви виждат много често.

— Вие ме изнервяте, сър. Много съм любопитна откъде сте научили тази клюка. Сигурна съм, че е много отегчително да се обръща внимание на слуховете.

Прендергаст измънка нещо и я погледна сърдито. На всички бе известно много добре, че докато мисис Прендергаст беше жива, той беше едно жалко същество, което никога не се бе осмелявало да направи подобна остра забележка.

— Вижте сега, млада госпожице. Аз просто отлично зная колко лесно може да се завърти главата на една жена, когато вниманието й се насочи към романтични неща, както Блейд прави това с Вас. Ето това искам да ви кажа, ако не възразявате.

— Възразявам.

Колкото повече се разгневяваше, толкова усмивката й ставаше по-изкуствена. Прендергаст бе решил да развали дори малкото време, което тя прекарваше със Саймън.

Лицето на Прендергаст придоби буреносен израз, който се виждаше ясно и без очила.

— Говоря така само защото съм дълбоко загрижен за вашата репутация, мис Фарингдън.

— Всички знаят много добре каква е репутацията ми, сър. Затова ви моля да не се грижите повече за нея.

— Сега явно не сте на себе си, но не трябва да сте толкова глупава — възрази той. — Достатъчно е, че съществува онзи ужасен скандал в миналото ви. Но тогава бяхте млада и направихте грешка. Подобни неща се случват с младите момичета. Аз съм мъж и имам известен опит в превъзпитанието на своенравни жени. Готов съм да забравя случилото се.

— Много мило от ваша страна, сър.

— Да, така е. Естествено Блейд не би могъл да извърши подобно нещо. Той трябва да мисли за своята титла и за честта на семейството си.

Пръстите на Емили се свиха около ветрилото.

— Моля ви, не се затормозявайте с повече съвети, сър.

Прендергаст се наежи и се нахвърли върху Емили, скърцайки с корсета си.

— Мис Фарингдън, веднъж вие вече си позволихте да се поддадете на крайните си чувства. Това ви донесе опетняване в очите на обществото. Сигурен съм, че не сте си извлякла поука от онази неприятна случка.

— Уверявам ви, че не съм забравила нищо — отвърна през зъби Емили. — Но вие започвате да ме дразните, сър.

— Мис Фарингдън, вие не ме разбрахте. Моите намерения са съвсем честни. Аз просто искам да ви помогна да намерите отдушник на вашата склонност към неблагоразумия.

Той хвана ръката й и я стисна между влажните си, меки длани.

— Моля ви, пуснете ми ръката. — Емили се опита безуспешно да изтръгне пръстите си от здравата му хватка.

Прендергаст пренебрегна нейните усилия и стисна още по-здраво ръката й. Той се наведе толкова близко над нея, че дъхът му и силният парфюм почти я задушиха, след което продължи с поверителен тон:

— Мис Фарингдън, много добре разбирам колко е трудно за жена с вашата чувственост да се съобразява с ограниченията, които налага обществото. Убеден съм, че ще се чувствате много по-щастлива, ако се омъжите. В рамките на брачното ложе ще можете да дадете воля на своята импулсивност, която сега сте принудена да прикривате.

— Сър, ако не ме пуснете веднага, кълна се, ще извърша нещо драматично.

Но Прендергаст бе твърде зает със своята мисия.

— Вие се нуждаете от мъж, който може да овладее вашия излишък от емоции, скъпа моя. Уверявам ви, че аз съм точно такъв мъж. Затова възнамерявам да уведомя колкото може по-скоро баща ви за своите намерения.

— Не! — прошепна Емили, ужасена от тази възможност.

Прендергаст продължи, правейки се, че не чува протестите й:

— Написах писмо на баща ви, в което го предупредих на каква опасност сте изложена и му обещах, че ще ви пазя от прекаленото внимание на Блейд.

— Гледайте си работата, сър. Не желая да бъда опазвана от неговото внимание.

— Той просто си играе с вашите чувства, скъпа моя, точно както се случи и преди пет години.

Накрая Емили загуби търпение. Тя сви ветрилото си и го забоде в ръката на Прендергаст. Ударът бе толкова силен, че ветрилото се разпадна на парчета.

Прендергаст изохка и веднага я пусна, като разтриваше ръката си. Закръглените му бузи се зачервиха силно.

— Мис Фарингдън, вие наистина сте много страстна. Трудно ще ми е да издържа, докато се венчаем, но ви обещавам, че ще се справя с вас. При това много добре.

— По-добре не чакайте със затаен дъх — посъветва го Саймън с обичайния си хладен, сериозен глас.

Емили подскочи от радост, когато го усети до себе си. Тя се усмихна лъчезарно на дракона и си помисли, че той е достатъчно голям и силен, а освен това има много страшни зъби.

— Здравейте, милорд — каза радостно Емили.

— Забавлявате ли се?

— Да. Помислих си, че може би желаете от това. — Той й подаде чаша шампанско.

— Колко сте досетлив, сър! — Пръстите на Емили грациозно обхванаха чашата.

— Мис Фарингдън предпочита лимонада — заяви Прендергаст.

— Грешите. — Емили отпи една глътка. — В този момент мис Фарингдън предпочита шампанско.

Прендергаст бе потресен.

— Ще обсъдим тези неща в по-подходящо време, мис Фарингдън!

— Кои неща? Предпочитанията ми към шампанското? Сигурна съм, че няма нужда да се обсъждат.

— Имам предвид други, много по-важни неща — изсъска Прендергаст. — Извинете ме, трябва да говоря с един приятел.

Той отривисто кимна и се оттегли с достойнство, донякъде нарушавано от поскърцването на корсета му.

Емили въздъхна леко. Колкото и да беше противен, Прендергаст беше прав в едно — тя не можеше да залъгва повече Саймън. След като отпи още една глътка от шампанското, Емили вдигна очи към графа. Беше толкова близо до него, че и без очилата си успя да види в погледа му добре познатия й възпламеняващ огън.

— Изглежда има съревнование за вашата ръка — промърмори Саймън.

Емили извърна глава толкова бързо, че къдриците й подскочиха.

— Не обръщайте внимание на мистър Прендергаст. Той си беше досадник дори още преди бедната му съпруга да се спомине. Саймън, трябва да говоря с вас.

— Целият съм в слух.

— Не, не тук и не сега. — Тя се огледа, за да види дали има някой, който да е твърде близо до тях. — Трябва да говоря с вас насаме.

— Това звучи доста обещаващо.

— Боя се, че темата никак няма да ви развесели. Всъщност тя е извънредно сериозна. Кога ще мога да ви видя? Всичко това трае доста дълго и…

Емили бързо сложи очилата си и хвърли още един поглед наоколо, след което добави:

— Има неща, които трябва да ви бъдат казани.

— Хм.

— Много пъти се въздържах да ви осведомя за някои събития от миналото. Държах се доста страхливо, но най-сетне разбрах, че това е мое задължение.

— Вие ме плашите, скъпа. Чувствам се като герой от книгите на „Минерва Прес“. Започвам да треперя от страх пред непознатото.

— Милорд, вие много добре знаете, че нищо не може да ви накара да треперите от страх — каза натъртено Емили. — Заклевам се, че темата е достатъчно трудна и ви моля да не ми се подигравате.

— Дори не съм и помислял. Е, добре, след като не ми позволявате да треперя от страх, ще събирам кураж за тази ужасяваща тема. Какво ще кажете за вашата библиотека в един часа сутринта? Вие ще бъдете на сигурно място у дома си, а прислугата вече ще спи.

Емили изпусна очилата си от почуда.

— Моята библиотека? Вие искате да дойдете в Сейнт Клер през нощта?

— Можете ли да организирате всичко така, че да бъдете сама в библиотеката?

Тя се намръщи и се замисли как да реши проблема.

— Е, добре, ще го уредя. Аз често работя в библиотеката, след като си легне прислугата. Няма да заключвам външната врата, за да влезете.

— Добре. — Той изпи шампанското си и се загледа в двойките, които си почиваха между танците. — Трябва да сте сигурна, че ще бъдете в библиотеката. Защото аз ще дойда.

Емили сложи очилата си и потърси погледа му. Както обикновено, от изражението на лицето му не можеше да се разбере нищо. Тя намираше за изключително това, че той умее да прикрива чувствата и страстната си натура зад маската на хладна пресметливост.

— Много добре, милорд, в един часа.

Емили трябваше да признае, че мистериозният начин, по който Саймън приключи разговора, е страшно интригуващ. Около графа на Блейд никога нищо не бе обичайно. Тя щеше да помни цял живот неговото мило ухажване; тези спомени щяха да я вдъхновяват за поезия и мечти през годините, които й предстояха.

 

 

Няколко минути преди един часа Емили седеше край махагоновото бюро втренчена в бутилката коняк. Беше сложила очилата си, но щеше да ги свали и прибере в горното чекмедже на бюрото веднага, когато Саймън пристигне.

Бутилката изглеждаше много примамливо. Беше пълна, а Емили беше изнервена от очакването. От доста време се чудеше дали да не си налее една чашка за успокоение. Стрелките по циферблати на големия часовник се движеха толкова бавно, че Емили се питаше дали не са спрели въобще. Две свещи бяха единственото осветление в стаята. Дървата за сутринта бяха подредени в камината, но тя не посмя да запали огъня. Утре някой от персонала щеше да забележи, че тя пак е стояла до късно и всички отново щяха да се тревожат, че работи прекалено много. Ето защо стаята изглеждаше твърде неприветлива.

Внезапно Емили усети, че кожата на ръцете и настръхва от нахлулия в стаята студен въздух. Тя потръпна в тънката си рокля и се зачуди дали не се е отворил някой прозорец. Опита се да стане, но в този момент почувства, че в стаята има някой. Тя скочи, готова да се разпищи, и хвана ножа за отваряне на писма, който лежеше на бюрото.

Но викът й така и не се чу. Силна мъжка ръка запуши устата й и Емили бързо бе придърпана към едно здраво мъжко тяло. Когато разбра кой я държи, се отпусна с облекчение.

— Ще се чувствам в много по-голяма степен добре дошъл, ако оставите ножа — каза Саймън, като махна ръката си от устата й. След това загаси свещта, която държеше в другата си ръка.

— Саймън, по дяволите! — Емили захвърли ножа и се обърна, гледайки го гневно през очилата си. — Изплашихте ме до смърт. Как смеете да се промъквате така? Откъде дойдохте? Наблюдавам вратата от часове.

Саймън свали балтона си и небрежно кимна към един от рафтовете с книги, който бавно и тихо се плъзгаше обратно на мястото си в стената. Емили видя тъмния проход, който зееше зад рафта, и очите й се разшириха от почуда и възхищение.

— Таен вход? Саймън, това е прекрасно!

Тя се завъртя около графа и се втурна към затварящата се пролука в стената. Всички мисли за дълго планираното признание останаха на заден план пред възможността за приключения.

— Сдържайте ентусиазма си, мис Фарингдън! — Саймън се протегна и я спря, хващайки я за ръката. — Лавицата ще ви затисне. Твърде тежка е, за да можете да я отворите с ръце. Трябва да се използва скритият лост.

— Какъв скрит лост? Къде е той? О, това е толкова вълнуващо! Точно като в смразяващите романи на „Минерва Прес“, за които споменахте тази вечер. Просто не мога да повярвам. Като си помисля само, че съм прекарала тук целия си живот и не съм разбрала за тази тайна!

— Успокойте се. Има два лоста. — Явно учуден от неудържимото й вълнение, Саймън се огледа и видя бутилката с бренди. Той остави тежкия си балтон на един стол и посегна към бутилката.

— Два?

— Единият е в тайния проход зад стената, а другият е скрит в самата библиотека. — Докато говореше, той напълни две чаши с коняк. — Човекът, който е построил Сейнт Клер Хол, е бил убеден в необходимостта от аварийни пътища за бягство.

Емили продължаваше да гледа към лавицата.

— Но откъде знаете за тайния проход?

— Още ли не сте разбрали? Учудвате ме. Знам за този проход, защото съм живял тук.

Тези думи внезапно приковаха цялото й внимание. Емили се обърна рязко и го видя, седнал на стола, отпуснат и уморен, да отпива от коняка си. Ти забеляза, че е сменил вечерното си облекло — сега беше облечен просто, с бричове, ботуши и ленена риза. Не носеше дори вратовръзка и приличаше ни човек, който си почива с удоволствие в собствения си дом.

В собствения си дом!

Без да продума, Саймън и предложи втората чаша. Емили осъзна, че той се държи така, сякаш е домакинът, а тя — гостенката.

— Сейнт Клер е била вашата семейна къща в провинцията? Какво невероятно съвпадение!

Емили хвана чашата с две ръце и се загледа в лицето му.

— Това също можете да го запишете в дневника си. — Той отпи голяма глътка коняк.

Емили прехапа устни и се опита да отгатне какво е настроението му.

— Трябва да сте били много малко момче, когато сте напуснали.

— На дванадесет.

— Защо досега не сте споменавали, че някога Сейнт Клер е бил ваш дом?

Той повдигна рамене.

— Не го намирах за особено важно.

Емили отпи една глътка и се намръщи. Имаше ясното чувство, че е загубила нещо, но не знаеше какво точно. Романтичното й въображение я завладя отново.

— Очевидно е, че това странно съвпадение е още един елемент от обречените ни взаимоотношения, милорд — обади се най-сетне тя.

Саймън я изгледа проницателно.

— Обречени ли казахте? Трябва да призная, че не съм така добре запознат с романтичната поезия, както вие. Може би ще ми обясните?

Емили отпи още една глътка и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Меките й чехли потъваха в килима и не издаваха никакъв звук.

— Трябва да ви заявя, милорд, че нашата дружба няма да има щастлив край. И то заради мен.

Той се загледа в нея с присвити, изпитателни очи.

— Защо?

Емили стисна чашата толкова силно, че кокалчетата на ръката й побеляха. Не можеше да види очите на Саймън — беше в другия край на стаята. Тя тръгна към бюрото. Помисли, че е по-добре да му го каже бързо и да приключи с въпроса веднъж завинаги.

— Милорд, трябва да призная, че ви заблуждавах по най-безсрамен начин, флиртувах жестоко с вас, подведох ви и ви позволих да вярвате, че вашето предложение за женитба ще бъде благосклонно прието от мен.

Последва кратка, предизвикателна тишина.

— Опитвате се да ми кажете, че моето предложение за женитба няма да бъде добре прието от Вас?

— О, не, милорд. Не е така — тя му хвърли измъчен поглед, завъртя се на пети и тръгна смело към срещуположния край на стаята. — Уверявам ви, че ще бъда дълбоко поласкана от такова предложение. Но съвестта не ми позволява да ви поощря за подобна стъпка.

— И как възнамерявате да го сторите?

— Като ви кажа истината за себе си. Истина, която очаквах да ви каже някой друг. Всъщност не мога да си обясня защо никой досега не ви е споменавал за моя злощастен инцидент. Изглежда добрите хора в Литъл Дипингтън са решили да мълчат по този въпрос, така че аз сама трябва да си призная всичко.

— Признанието ви трябва да е доста интересно, щом се налага да бъде направено по това време на нощта.

Разнесе се нежен звън на кристал. Емили рискува да хвърли един кос поглед към графа и видя, че той си налива още коняк. Това я подсети да направи същото и за себе си.

— Милорд, ще се опитам да говоря колкото може по-просто. — Емили пое дъх и се концентрира. — Ужасната истина е, че вие не можете да поискаше ръката ми, защото аз съм пропаднала жена.

— Пропаднала? Изглеждате съвсем добре.

Емили затвори очи и спря пред лавицата в далечния край на стаята.

— Вие преиначавате думите ми, милорд — каза тихо тя. — Опитвам се да ви кажа, че съм пропаднала за обществеността. Ще бъда пряма. В моето минало има един голям скандал.

— Скандал?

— Скандал с мъж. Моето семейство ми даде да разбера, че нито един почтен мъж, особено ако е с благородническа титла като вас, няма да поиска ръката ми.

„Ето, че го направих“ — помисли си Емили и зачака бурята, която трябваше да се развихри. Графът на Блейд едва ли щеше да се зарадва, че е бил воден за носа повече от седмица.

— Да не би да обсъждаме глупостите, които сте направили, когато сте били на деветнадесет години? — попита иронично Саймън.

Емили бе потресена.

— Нима знаете за инцидента, милорд?

— Преди да започна нещо, обикновено се старая да събера колкото може повече информация. Това ми е стар навик; добих го, докато живях на Изток.

Тя се обърна и се взря в него, чудейки се как е възможно да приема всичко с такова безразличие.

— Милорд, не става въпрос за някаква дреболия. Това бе обвързващо или поне би трябвало да бъде такова. Страхувам се, че се отдадох на временно романтично увлечение… и платих за това.

— Всичко става все по-интересно.

— По дяволите, Блейд, това не е шега! Не разбирате ли? Аз бях избягала с мъж! Баща ми се зае с нас… — тя се изкашля, — но вече беше твърде късно.

— Твърде късно? — Графът повдигна вежди, без да изглежда ни най-малко смутен.

— Трябваше да прекараме нощта на пътя — изхлипа Емили и отмести погледа си от искрящите очи на Саймън. — Баща ми не успя да ни намери до сутринта.

— Разбирам. Кажете ми нещо, Емили. Имам чувството, че вие не съжалявате много за случилото се?

Тя започна отново да крачи из стаята.

— Уверявам ви, че сега съжалявам. Но трябва да призная, че по онова време тази случка бе най-вълнуващото събитие в живота ми. — Емили въздъхна отчаяно. — Но след това тате ми обясни, че то ще си остане единственото вълнуващо събитие в живота ми, защото вече никой приличен мъж не би се заинтересувал от мен. Той ме доведе вкъщи и ми каза, че трябва да посветя живота си на изучаването на финансовите операции, инвестиции и борсови игри.

— Това харесва ли ви?

— Да, понякога. В тази работа има нещо изключително привлекателно. Тя замълча за миг и махна весело с ръка: — Ала бала! — после си пое дълбоко дъх и продължи: — Милорд, смятам, че след като вече сте осведомен по въпроса, трябва да се откажете от намерението си да поискате ръката ми.

— Рядко се отказвам от намеренията си, Емили. Имам репутацията на човек, който върши всичко докрай. Може да попитате всекиго в Лондон.

— Едва ли смятате да продължите по същия начин — отвърна тя. — Мъже с вашето положение не се женят за опетнени момичета. Е, сега, след като направих своето признание и ако все още не сте напълно отвратен от мен, бих желала да кажа още нещо.

— Уверявам ви, Емили, нямам намерение да ви напусна. Любопитен съм да чуя какво още имате да ми казвате.

— Е, добре. Тогава може би се чудите защо съм облечена с пеньоар на тази тайна среща?

— Предполагам, че ви е студено, а халатът топли значително повече от прекрасната рокля, с която бяхте облечена тази вечер. Библиотеката винаги е била студена.

Емили изстена и за пръв път се замисли дали графът на Блейд не е малко глупав в някои отношения. Тя се загледа в лавицата с книги, докато събираше сили да продължи.

— Облечена съм с пеньоар, защото искам да ви предложа незаконна връзка от романтично естество.

— Страхувам се, че не ви разбирам, скъпа. Ние вече имаме законна връзка от романтично естество.

Тя се обърна към него напълно изгубила търпение.

— Мислех, че сте истински мъж, сър. Моля ви, внимавайте. След като няма възможност за брак помежду ни и след като съм безнадеждно влюбена във вас, реших да ви предложа любовна връзка.

Той я изгледа с насмешка.

— Любовна връзка?

— Предлагам ви любов, тъпак такъв! — Осъзнавайки какво бе казала, Емили спря да диша от ужас. Тя покрусена затвори очи. Лицето й гореше. — Милорд, простете ми. Не исках да ви нарека тъпак. Боя се, че нервите ми са крайно разстроени, и трябва да призная, че трудно се владея. Понякога не мога да се контролирам.

— Вие очевидно сте жена на голямата страст, точно както каза Прендергаст.

— А вие очевидно сте мъж, който умее да се забавлява при странни ситуации.

Емили остави чашата си. Ясно беше, че пи повече, отколкото можеше да понесе. Тя мушна ръцете си в джобовете на пеньоара и попита раздразнено:

— Е, какво ще кажете за моето предложение?

Графът се изправи бавно, прекоси стаята и отиде при нея. Силните му ръце нежно обхванаха раменете й.

— Емили, скъпа моя, можете да бъдете сигурна, че вашето предложение ми прави голяма чест.

Сърцето й спря да бие.

— Но?

— Но аз мисля, че вие сте изключително страстно създание и притежавате горещ, романтичен темперамент, затова най-добре ще бъде, ако ми позволите да ви водя.

— Защо? — извика тя. — Мислите ли, че можете да бъдете толкова хладнокръвен в любовта, колкото във всички други неща?

— Всеки, който ме познава, ще ви каже, че мога и че обикновено съм хладнокръвен във всичко. Предупреждавам ви, Емили.

— Глупости. Искате просто да ме впечатлите. Няма смисъл да се опитвате да ми доказвате, че сте хладнокръвен, защото аз зная истината. Не забравяйте, че научих доста за вас от писмата ви, милорд. Нашите мисли се срещнаха и общуваха на високо ниво. Всеки от нас надникна дълбоко в душата на другия.

— Вярвайте в каквото искате, скъпа. Все пак трябва да признаете поне това, че съм по-възрастен и съм видял повече неща на този свят.

— Без съмнение. Аз съм прекарала целия си живот в Литъл Дипингтън.

— Тогава ще ми дадете повече права и възможност аз да вземам решенията, които засягат същността на нашите бъдещи отношения.

— Така ли?

— Да, Емили — каза много нежно той, — точно така.

После наведе глава и я целуна по връхчето на нослето.

— Убеден съм, че така ще е най-добре, поне до първата ни брачна нощ, когато ще се отдадем напълно на силната ви страст.

— Значи ще трябва да чакаме вечно, милорд — пошепна тя, — защото не възнамерявам да се омъжа за Елиас Прендергаст, а той е единственият, който ми е направил подобно предложение.

— Не, скъпа, не е така. Аз ще ви направя предложение веднага щом вашият баща се завърне в Литъл Дипингтън.

Емили го погледна озадачено.

— Вие ще ми направите предложение? Но, милорд, аз току-що ви обясних, че съм жена, опетнена в очите на обществото.

— Аз мисля — каза хладно Саймън — да не обсъждаме повече неприятните моменти от вашето минало.

— Наистина ли?

— Започвате да разбирате.

Той я целуна нежно по устните, след което се отдръпна и се усмихна. Тя хвана голямата му длан в своите мънички ръце и попита:

— Саймън, сериозно ли говорите? Вие искате да ми направите предложение независимо от миналото ми?

— О, да, Емили. Съвсем сериозно възнамерявам да поискам ръката ви.

Тя не можеше да повярва. Цялото й същество се изпълни с радостно вълнение.

— А не бихте ли желали да установим незаконна връзка тази вечер?

— Естествено че е трудно да се устои на жена със страст, силна като вашата, Емили, но възнамерявам да дочакам първата ни брачна нощ.

— О!

Виждайки разочарованието, изписано в очите й, Саймън се усмихна леко. Той взе ръката й и я притисна до устните си. Очите му не се откъсваха от нейните.

— Което не значи, мила моя, че не можем да си позволим да опитаме от забранения плод.

Тя обгърна врата му с ръце и промълви:

— Значи ли това, че ще ме целувате?

— И това, между другите неща.

Той наведе глава и драконовите му очи добиха цвета на разтопено злато. Топлите му устни се впиха в шията на Емили.

— О, Саймън…

— Харесва ми, когато изговаряш името ми по този начин. Много ми харесва. Почти толкова, колкото ми харесват тръпките ти, когато те докосна.

Той я стисна здраво през кръста и я повдигна от пода. Тя го гледаше смаяна; докато я поставяше върху махагоновото бюро, ръцете й обгърнаха раменете му.

Саймън се облегна на ръба и много съсредоточено започна да сваля пеньоара й. Очите му я следяха внимателно, докато бавно разтваряше полите на пеньоара, откривайки бродираната муселинена нощница с дълбоко деколте. Емили почувства, че се изчервява от главата до петите. Без съмнение той виждаше гърдите й, които прозираха през меката тъкан. Тя си припомни, че е паднала жена и може би Саймън очакваше нещо повече от нея в това отношение.

— Милорд, това ли наричате целуване? — попита тя, като се надяваше думите й да прозвучат като на преситена от всичко жена.

— Не, наричам го вкусване на забранения плод — усмихна се той и я целуна по устните. Ръката му се спусна към гърдите й.

Емили изпъшка уплашено, но после въздъхна нежно и ръцете й се обвиха около него. Пръстите на Саймън галеха гърдите й и я изпълваха с желание. Устните му се впиваха все по-силно в нейните. Топлината на тялото му прогони хладината от стаята. Омаяна от вълнение и от милувките му, Емили не усети как ръката му се плъзна към краката й. Той повдигна краищата на нощницата до бедрата й и я хвана за коленете, после бавно и нежно разтвори краката й и с едно движение се намести между тях.

Очите на Емили се разшириха.

— Милорд… Саймън, аз…

— Тихо, мила моя — прошепна той, без да отлепя устните си от нейните, и продължи да я милва. Пръстите му се плъзгаха по вътрешната страна на бедрата й. — Ти си толкова мека, като топла коприна…

Инстинктивно тя се опита да го обвие с краката си и почувства неговите твърди мъжки бедра. Кожата й се докосна до грубата тъкан на бричовете му. Това усещане я изплаши.

— Затвори очи и не мисли за това, което правя — каза тихо Саймън. Ръцете му се приближаваха към най-интимните й части. Тя затвори очи и започна да диша учестено.

— Целуни ме, Емили.

Гласът му беше дрезгав и омайващ. Емили се освободи от чувството за вина, което беше приковало вниманието й върху движенията на ръцете му. Внимателно, за да не го прекъсне, тя обхвана с две ръце лицето му и страстно впи устните си в неговите.

— Така е много по-добре, мила — промълви той окуражително, — но трябва да се отпуснеш още малко. Отвори си устата.

Емили потръпна и се подчини. Саймън веднага плъзна езика си вътре и в същото време пръстите му погалиха най-нежното място между краката й. Тя изтръпна. Опита се да каже нещо, но не можа. Опита се да си поеме дъх, но не успя. Опита се да мисли какво би правила една изтънчена и паднала жена в подобно интимно положение, но не можеше. Всичко в нея гореше, сетивата й бяха изострени до крайност.

Саймън явно не очакваше нищо друго от нея. Нежните движения на пръстите му я караха да трепери с цялото си тяло. Устните й бяха заключени в здрава целувка, а пръстите му навлизаха все по-дълбоко.

Емили започна да свиква с напрежението и странния прилив на топлина в слабините си. Пръстите й се впиха яростно в ленената риза на Саймън. Най-после успя да освободи за миг устните си и се вгледа в него с широко отворени, питащи очи.

— Саймън?

— Дръж се здраво за мен, фейо — посъветва я мило той. — Обещавам ти, всичко ще мине добре. Спомни си какво казват поетите — човек трябва да се отвори за света на чувствата, ако иска да разкрие природата на метафизиката. Отвори се, Емили, отдай ми се.

Емили не знаеше какво друго може да направи, и се подчини. Тя затвори очи и се вкопчи в него така, сякаш от това зависеше животът й.

Пръстите му сега бяха влажни и се плъзгаха още по-леко в нея. А после тези нежни, търсещи пръсти най-после докоснаха едно изключително място. Емили се изви безпомощно. Топлината в нея напираше да експлодира. Тя отчаяно се нуждаеше от нещо, но не знаеше какво е то. Накрая реши, че това е милувка от Саймън и инстинктивно отвори още по-широко краката си, молейки за още ласки.

— Да! — Саймън започна да я целува по врата, а ръцете му погалиха нейните, — Да мила моя. Сега, Емили. Покажи ми колко си страстна.

Един от пръстите му се плъзна нежно в топлата цепнатина.

Емили изпъшка. Устните й се разтвориха със стон, докато цялото й тяло се извиваше. Устните на Саймън спряха жаркия женски вик на удоволствие. Тя се почувства така, сякаш се носеше в небитието — нещо, което можеше да се опише само в чисто метафизичен план — след което потъна в уютната топлина върху гърдите на Саймън.

— По дяволите — изхлипа тя, напълно замаяна. Саймън изпусна къс, задъхан звук, който можеше да бъде и смях, и стон.

— О, Емили! Ти наистина си изключително страстна.

Той бавно отдръпна ръцете си от краката й и започна нежно да оправя дрехите й. Емили вдигна глава от рамото му. Все още беше замаяна и й беше трудно да различи лицето му. После откри, че по някакъв начин е успял да свали очилата й, без тя да разбере.

— О, Саймън.

— О, Емили — целуна я по носа и й подаде очилата. Щом ги сложи, тя видя милата му, непринудена усмивка. Но очите му бяха непроницаеми и горяха с жълт огън. Никога не беше изглеждал толкова опасен и толкова неудържимо привлекателен. След това Емили погледна надолу и видя ясно очертаната издутина в панталоните му.

— Саймън?

Огънят все още мъждукаше, когато очите му срещнаха нейните.

— Не се тревожи, Емили, ще се оправя. Но за да избегна по-нататъшното отдаване на възхитителните преживявания, които ми предложи тази вечер, смятам, че най-добре е да си тръгвам. Дългият път в студената нощ ще ми помогне да разреша проблема си.

Той се отдръпна от нея и взе балтона си.

— Ще се видим ли скоро? — Емили отчаяно желаеше той да остане.

— Ако утре следобед бъда поканен на чай в Сейнт Клер Хол заедно с другите членове на литературния кръжок.

Емили се усмихна ослепително и скочи от бюрото. Олюля се и си пое дълбоко дъх, за да се овладее. Очите й заблестяха весело, когато внезапно осъзна, че се чувства необичайно добре, въпреки че влагата между краката й леко я объркваше.

— Добре. Утре на чай. Милорд, ако тази вечер няма да вкусваме повече от забранения плод, бихте ли ми направил една услуга?

Той я изгледа видимо доволен, докато обличаше палтото си.

— И каква е тази услуга?

— Бихте ли ми казали как се отваря входът на тайния проход?

Графът се изсмя тихо.

— Очевидно за вас това е по-вълнуващо, отколкото да се отдавате на забранени страсти.

Емили се изплаши, че го е наранила, и го погали нежно по ръката.

— Просто страшно си падам по тайни проходи, милорд. И бих желала да го използвам в поемата си „Мистериозната дама“. Заклевам се, че е съвсем подходящ.

— Кой съм аз, та да заставам на пътя на вашата муза?

Саймън я хвана за ръката и я поведе към библиотеката.