Аманда Куик
Скандал (14)

ГЛАВА 14

Фойерверките, които осветяваха небето над градините на Воксхол, бяха нещо смайващо не само за Лизи, но и за Емили. Тя никога не беше виждала такова представление и следеше с внимание всеки цветен проблясък. Преплитащите се светлини осветяваха небето, силно съскащи експлозии частично заглушаваха оркестъра и радостта на тълпата.

Това бе вълнуващ спектакъл и Емили щеше да е много доволна, ако пред нея не стояха други задачи.

— Господ ни обича, мадам. Никога не съм виждала нещо подобно в Литъл Дипингтън — каза Лизи, гледайки със страхопочитание как още един взрив от огън и светлина освети нощното небе.

— Да, знам, Лизи. Прекрасно е, но не трябва да се бавим. Трябва да намерим Тъмната алея.

— По този път до близкия край на големите поляни, мадам — каза уверено Лизи. — Наистина е много тъмна и тясна. Не е като тази, по която вървим сега. Заобиколена е с дървета и храсти. Младите дами знаят, че трябва да внимават и да не влизат в гората, за да не бъдат отвлечени.

— Откъде знаеш това, Лизи? — Емили изгледа подозрително своята прислужница.

— Лакеят Джордж ме доведе тук в нощта, когато отидохте на бал у Норфкот — заяви Лизи с радостен смях. — Купи ми сладолед.

— Разбирам.

Емили зави по-добре раменете си с шала и се опита да бъде по-строга, но това не й помогна да не изпита малко завист към своята прислужница. Мисълта да яде сладолед и да се разхожда по Тъмната алея със Саймън бе достатъчна, за да разбуди всички нейни естествени романтични импулси.

— Значи знаеш как да намерим алеята?

— Да. Оттук, мадам.

Лизи свърна в сянката, а Емили я последва, като се оглеждаше наоколо. Когато навлязоха навътре и се отдалечиха от централната алея, вече само няколко малки лампи осветяваха пътя им. Хихикания, женски въздишки и мъжки смехове се разнасяха иззад дърветата.

Най-после Емили и Лизи достигнаха до Тъмната алея. Тук-там се разхождаха двойки, забравили напълно за съществуването на останалия свят. Един млад мъж, точно пред Емили, се наведе и каза нещо на дамата, която бе с него. Тя се изкиска, огледа се на всички страни и последва своя придружител в близката горичка. Двойката просто изчезна.

— Точно както ви казах, мадам. Свалячи се мотаят навсякъде, търсейки някоя млада невинна жена — прошепна с развълнуван глас Лизи.

— Стой близо до мен, Лизи. Не искам да те откраднат. Къде бих могла да намеря толкова добра прислужница като теб.

— Истина е.

Наоколо не се виждаше никой. Емили се огледа и видя само тъмните дървета. Инстинктивно се приближи по-близо до Лизи.

— Не забравяйте да покажете ветрилото си, мадам — каза Лизи, когато двете останаха сами на тясната пътека. Гласът й звучеше изплашено. — Джордж каза да го показвате. Така професионалният престъпник щял да ви познае.

— О, да, ветрилото. — Емили бързо разгъна бялото ветрило, на което бе изрисуван един чудесен дракон, и прилежно го развя. — Предполагам, че Джордж е знаел какво прави, когато е наел този човек от престъпния свят.

— Без съмнение, но аз се надявам, че и вие знаете какво правите. Ако нямате нищо против, по доста странна работа сме тук.

— Не бъди нахална, Лизи.

Но в действителност Емили започна да се съгласява с нея. Планът изглеждаше изряден, когато го бе съставяла на сигурно в своята спалня, но сега трябваше да си признае, че не всичко е така, както й се искаше. Тя нямаше никаква представа как би се справила с криминални престъпници. Внезапно движение отпред на пътеката я стресна.

— По дяволите! — възкликна Емили, когато едно малко гаменче изскочи от дърветата и се спря точно пред нея. Лизи изписка от уплаха и се вкопчи в ръката й.

— Вие ли сте дамата с бялото ветрило? — попита момчето.

— Да — отвърна Емили, като се опитваше да успокои ускорения си пулс. — Кой сте вие?

— Няма значение. Трябва да отидете сама в гората — отвърна момчето и изгледа многозначително Лизи.

— Ами аз? — попита уплашено прислужницата.

— Ще стоите тук и ще чакате вашата господарка да се върне — каза й грубо то, после се обърна и тръгна. След няколко секунди се изгуби зад дърветата.

Лизи гледаше уплашено към Емили.

— Не искам да оставам тук сама, мадам.

— Успокой се, Лизи, всичко ще бъде добре. Само стой в средата на пътеката.

— Но, мадам…

— Трябва да си храбра, Лизи. — Емили потупа окуражително ръката на своята прислужница, макар че и на нея й се искаше да има някого до себе си, който да я крепи.

Трябваше й кураж, за да навлезе в тъмната гора. Мракът я обгърна веднага щом пусна клоните зад гърба си. Емили държеше ветрилото пред себе си, сякаш бе талисман, и се взираше в тъмнината. Не можеше да си спомни какво точно й каза Лизи за свалячите, които обикалят тези гори.

Емили бе стресната от дълбок, дрезгав глас, който внезапно се разнесе иззад едно голямо дърво от дясната й страна.

— Вие ли сте дамата, която иска да наеме човек за отвличане?

— Точно така. — Тя въздъхна, като усети как дланите й се овлажняват. — Предполагам, вие сте професионалистът, когото търся.

— Зависи какво точно искате.

— Нищо, което да е ужасно трудно — отвърна Емили. — Едно малко отвличане, както, предполагам, ви е казал моят лакей. Искам един джентълмен да бъде скрит за пет дни извън града. Не искам да бъде наранен, а просто да бъде някъде на сигурно място за пет дни. Можете ли да го свършите?

— Ще струва доста пари.

Емили се отпусна малко. Това бе позната територия. Очевидно финансовите дела в престъпния свят бяха на почит така, както и във висшето общество.

— Разбирам. Естествено готова съм да платя прилична сума. Но преди да ми кажете цената си, искам да ви заявя, че за вас няма да има никаква опасност. Работата е много проста.

— Защо пет дни?

— Извинете? — намръщи се Емили.

— Защо искате този господинчо да изчезне за пет дни? — повтори нетърпеливо въпроса си дрезгавият глас.

— Това не е ваша работа — отвърна рязко Емили. — Предполагам, че толкова време ще е необходимо, за да се реши един проблем. Когато нещата в града се уредят, тогава Чарлз… господинчото, ще може спокойно да се завърне в своето жилище.

— Вие сте само една жена. Как смятате да уредите проблемите на господинчото? Или смятате да ме наемете и за тази работа?

— О, не. Няма да се нуждая от вашата помощ за решаване на основния проблем — отвърна бързо Емили. — Това е работа на моя съпруг. Той ще уреди всичко до най-малките подробности. Чак тогава ще пуснете моя брат — господинчото.

Последва дълга пауза от другата страна. Когато дрезгавият глас се обади, звучеше несигурно сякаш нещо не беше наред.

— Значи вашият съпруг ще оправи положението?

— Разбира се.

— Ако е така, защо, по дяволите, не е тук тази вечер? Защо той не уреди отвличането?

— Е, що се отнася до това, той е малко ядосан в момента. — Емили се изкашля. — Разбирате ли, той не одобрява изцяло моите усилия за спасяване на господинчото. Но скоро ще промени мнението си. Просто му трябва малко време за размисъл.

— По дяволите, госпожо. Какво ви кара да мислите, че ще си промени мнението? — попита дрезгавият глас. — Мислите си, че можете да го водите за носа? Мислите си, че той става само за удоволствия в леглото и че можете да го въртите на малкото си пръстче и да го карате да прави това, което поискате?

— Това, което ще направи моят съпруг за брат ми, няма нищо общо с това, което изпитва към мен — изпъчи се гордо Емили. — Той е човек на честта и ще постъпи правилно. На него просто му трябва малко време за размисъл. А аз нямах достатъчно време.

— Може би той не смята, че спасяването на господинчото е правилно.

— Е, но той скоро ще го осъзнае. Господинчото е един невинен млад мъж, който е загазил здравата и има голяма вероятност да бъде убит, преди да се научи да плува в дълбоки води. Моят съпруг няма за позволи да се случи това.

— Глупости — измърмори гласът. — Чувал съм други работи за него. Чувал съм например, че вашият съпруг е силен и няма да позволи да бъде направляван от жена. Предполагам, че той не само ще остави господинчото в ръцете на съдбата, но ще ви даде и един добър урок, как да се държите.

— Това не е вярно, това са глупости — отвърна живо Емили. — вие не знаете нищо за моя съпруг. Той е истински джентълмен. Понякога мислите му са малко объркани, но смятам, че това се случва с повечето мъже. А сега да уредим сделката. Каква е вашата цена?

— Обзалагам се, че е много повече, отколкото сте готова да платите — изсъска гласът.

— Колко?

— А какво бихте казали за една нощ с мен? — Гласът изведнъж стана свиреп.

Емили замръзна на място, за първи път тази вечер бе наистина уплашена. Тя направи крачка назад и отвърна:

— Ако посмеете да ми кажете още веднъж подобно нещо, ще кажа на съпруга си и той ще счупи скапания ви врат.

— Така ли? — Гласът прозвуча грубо и подигравателно.

— Точно така — заяви яростно Емили. — Моят съпруг защитава това, което е негово. Ако само ме докоснете, гарантирам ви, че той няма да се спре, докато не ви унищожи. Съмнявам се, че бихте оцелели и един ден.

— За Бога, разтреперихте ме, лейди — провлачи гласът.

— Така и трябва да бъде — вирна брадичка Емили. — Ако сте намислили нещо коварно, знайте че съм оставила писмо в спалнята си. В него обяснявам на своя съпруг какво точно ще правя тази вечер. В случай, че съм заплашена, той ще отиде при Джордж — мъжът, който ви нае. От него ще разбере кой сте. Нямате никакъв шанс да избягате от гнева на графа. Ясно ли е?

— Не — каза печално Саймън и излезе иззад дървото. — Но започвам да вярвам, че съм неспособен да разбера твоите странни хрумвания.

— Саймън? — Емили смаяно се втренчи във високата тъмна фигура. — Какво правиш тук?

— По дяволите, ако знам. Сигурен съм, че желаех да те изплаша и така да ти дам един добър урок, от който много се нуждаеш. Но това очевидно се оказа невъзможно, когато ти започна да ме заплашваш с мен самия.

— О, Саймън! Знаех си, че ще ми помогнеш да спася Чарлз. — Емили се хвърли в обятията му. — Знаех си, че ти трябва малко време, за да размислиш. Ти не може просто така да оставиш брат ми да отиде на дуел.

Саймън я притисна силно към себе си.

— Трябва да те напердаша хубаво и да те затворя в спалнята ти поне за един месец, докато се реши проблемът. Знаеш това, нали? Мили Боже, жено, какво искаше да направиш, като си уредиш наемането на професионалния престъпник? Имаш ли представа в какво се замесваш? И на всичкото отгоре — отвличане.

— Знам, че си се ядосал — каза Емили. Гласът й бе заглушен от плътния вълнен плат на балтона му. — Знаех, че ще дойдеш и тук, но аз трябваше да направя нещо за спасяването на Чарлз, и то веднага. Просто исках да спечеля малко време за теб, за да осъзнаеш, че трябва да ми помогнеш да спасим брат ми.

— Предполагам, сега вярваш, че точно това ще направя? — попита хладно Саймън.

Емили повдигна глава и се вгледа в тъмното му лице.

— Не мога да повярвам, че ще го оставиш да си рискува живота, Саймън. Сигурна съм, че не го мразиш. Той няма нищо общо с това, което се е случило преди време. Бил е просто малко момче.

— Греховете на бащата — каза тихо Саймън.

— Глупости. Ако това е така, то значи се отнася и до мен, и до Чарлз и Девлин. А ти не ме държиш отговорна за това, което се е случило на твоето семейство преди двадесет и три години, нали?

Саймън въздъхна и я поведе към алеята.

— Ще го обсъждаме по-късно.

Когато тръгнаха напред, тя му хвърли един поглед и попита:

— А сега какво ще правим, Саймън?

— Изглежда, че не мога да направя нищо друго, освен да се опитам да спася един пройдоха, който ти е брат. Иначе няма да има спокойствие за мен.

— Благодаря ти, Саймън.

— За теб ще бъде добре да помниш, фейо, че това ще бъде единствената услуга, която някога ще направя за Фарингдън.

— Разбирам — каза тихо Емили. — Ще ти бъда вечно признателна.

— Не ми трябват твоите благодарности — рече й Саймън.

— Какво искаш?

— Уверение, че никога повече няма да се заместваш в подобни неща. Ти можеше да бъдеш обрана, изнасилена или убита тази нощ, Емили. Да изпратиш Джордж да наеме професионален престъпник бе една велика глупост.

— Да, милорд. — Тя стегна шала около раменете си, когато излязоха на пътеката.

— Още повече за в бъдеще…

Саймън бе прекъснат от вика на Лизи, която се хвърли към своята господарка веднага, щом ги видя.

— О, мадам, благодаря на Бога! Бях толкова притеснена! Страхувах се да не ви отвлекат и тогава не знам какво щях да кажа на графа, когато ме попита какво се е случило с вас и… — Лизи спря внезапно, когато видя кой стоеше до Емили.

— Напълно сте права — каза хладно Саймън. Рано или късно щях да забележа, че графинята липсва.

— О, сър — разтреперана, Лизи се поклони и се втренчи в Саймън. — Това сте вие, сър, нали?

— Много сте наблюдателна. И предполагам, че не желаете да се намерите на улицата без работа и без препоръка. Затова ще се постараете за в бъдеще графинята никога да не се разхожда самичка по Тъмната алея.

Лизи изглеждаше ужасена.

— Да, сър.

— Саймън, не плаши бедното момиче — смъмри го Емили. — А ти, Лизи, престани да хленчиш и се стегни. Всичко е наред. Графът знае за моите намерения от самото начало. Нали беше чудесно от негова страна?

— Да, мадам. — Лизи хвърли несигурен поглед към смръщеното лице на Саймън. — Наистина чудесно.

— А сега — каза радостно Емили, — отивай направо в каретата, Лизи. Графът и аз искаме да останем насаме. Имаме работа тази вечер, не ме чакай.

— Един момент, мадам. Вие ще се приберете у дома заедно с вашата прислужница.

— Но, Саймън, това бе изцяло моя идея и аз искам да видя всичко докрай.

— Ти вече ме въвлече в тази история, а когато се захвана с нещо, предпочитам да го правя добре. Отиваш си вкъщи. Ще те изпратя до поляните и ще те кача в каретата.

— Но, Саймън, ти се нуждаеш от мен!

— Това е мъжка работа.

— Говорим за брат ми — каза отчаяно тя.

— Нали искаше аз да реша проблема?

Емили не му обърна внимание и се впусна подробно да му обяснява защо тя трябва да бъде с него, когато спасява Чарлз. Но все едно че говореше на стена. Саймън бе решителен и неотстъпчив.

Няколко минути по-късно тя се озова в каретата заедно с Лизи. Саймън затвори вратата и нареди на кочияша да кара направо вкъщи. После се завъртя и потъна в нощта, без дори да се обърне назад.

— По дяволите! — Емили се тръшна на седалката и започна да развява ветрилото си от яд. После въздъхна и се примири с неизбежното.

След известно време се усмихна с облекчение. Всичко щеше да бъде наред, щом драконът се бе заел с тази работа.

 

 

Саймън изкачи стълбите към квартирата на близнаците Фарингдън със смесени чувства. Почука на вратата и тя веднага бе отворена от единия от братята, който замръзна на мястото си като видя графа.

— Предполагам, ти си Девлин. Прав ли съм? — попита лаконично Саймън.

— Да, милорд. — Девлин се съвзе. — Какво, по дяволите правите тук, Блейд?

— Прекрасен въпрос, който и аз все още си задавам. Може ли да вляза?

— Е, да, заповядайте.

Девлин неохотно се отмести от вратата.

— Благодаря — отвърна сухо Саймън. Той влезе в антрето и остави шапката, балтона и ръкавиците си на слугата.

Чарлз Фарингдън, виждайки кой е пристигнал, се надигна от креслото близо до огъня.

— Блейд, защо за Бога идвате в този час?

— Емили ми каза, че ще се дуелирате с Грейли — рече Саймън и се приближи до огъня, за да стопли ръцете си.

Чарлз хвърли язвителен поглед към брат си.

— Казах ти, че не трябваше да я водиш тук днес. Тя му е изпяла всичко.

— Трябваше да й дам възможност да се сбогува с теб — протестира Девлин. — Нямах друг избор.

— Въобще не трябваше да й казваш нищо. Това е личен въпрос. — Чарлз се отпусна отново в креслото.

— Съгласен съм, че всичко щеше да бъде много по-просто, ако те бяха убили — рече му Саймън. — Но след като сте въвлекли и Емили, аз нямам друг избор.

— Това не е ваша работа — измърмори Чарлз, загледан в пламъците.

— Съобщихте на Емили и я разстроихте много. Не мога да я оставя така, ето защо трябва да направя нещо. А сега ми разкажете цялата история, за да преценя какво да сторя.

— Става въпрос за чест — изръмжа Чарлз, като хвърли един поглед към Саймън. — Женска чест.

— Откога станахте толкова загрижени за честта на жените?

Последва гробно мълчание, преди Чарлз да се реши да проговори.

— Девлин и аз мислихме много от деня, в който ни напердашихте във вашата библиотека.

— Нима? — Саймън се загледа в пламъците.

— Така е, сър — каза тихо Девлин. — Ние обсъдихме този въпрос надълго и нашироко. Вие бяхте прав. Трябваше да извикаме Ашбрук на дуел, след като отмъкна сестра ни.

Саймън се замисли и каза:

— Ако трябва да бъдем по-точни, това бе задължение на баща ви.

— Да. Е, както и да е. Не беше правилно да не предприемам нищо, но татко каза… — Девлин внезапно млъкна и вдигна рамене.

— Татко каза, че лошото вече е станало и няма смисъл да се избиваме заради тази работа — до върши тихо Чарлз. — И Емили се съгласи. Тя каза, че грешката е най-вече нейна.

— Което си беше истина. Познавате Емили — каза Девлин и надигна чашата с коняк. — Но ние с Чарлз решихме, че не може така. Поне трябваше да натупаме Ашбрук.

— Да — рече Саймън, загледан в златните пламъци. Той започваше да разбира проблема; очевидно трябваше да обвини себе си за цялата каша. — Значи поне на един от вас се е удала възможност да изкупи вината си. Коя е дамата?

— Няма да кажа, сър — рече Чарлз.

— Разбирам твоето нежелание, но се страхувам, че трябва да знам. Не мога да направя нито крачка, докато не получа цялата информация. Не виждам как ще се справя, ако не ми кажеш. Очевидно Грейли знае и това е основният проблем.

— Той е прав, Чарлз — рече мрачно Девлин. — Кажи му.

— Марион Матюг — отвърна Чарлз.

— Приятно пиленце — кимна Саймън. — Семейството е от Йоркшир, нали?

— Точно така, сър. Възнамерявам да се оженя за нея — каза малко предизвикателно Чарлз.

Саймън повдигна рамене.

— Това си е твоя работа. Как стана така, че момичето бе обидено?

Чарлз се начумери.

— Тя не е вършила нищо, което заслужава презрение. Тя е едно невинно създание с очарователни маниери и благ характер. Грейли просто нахълта миналата нощ в моя клуб и започна да приказва по неин адрес.

Девлин погледна към Саймън.

— Грейли каза, че тя е една провинциална въртиопашка, която сигурно е спала с всеки селянин в Йоркшир.

Саймън повдигна вежди и каза:

— Твърде силно.

— Това бе една проклета преднамерена провокация — заяви Чарлз, като стискаше с ръце дръжката на стола.

— Да, така е. Явно Грейли търси свежа кръв.

— Какво имате предвид? — попита Чарлз.

— Грейли очевидно е от онези редки хора, които се радват на ужаса, който изпитват неговите противници по време на дуел. — Саймън присви устни. — Той е отличен стрелец и получава удовлетворение от възможността да застане въоръжен срещу някого. Винаги внимателно подбира противниците си, като следи те да не са добри стрелци. Но славата му се разнесе и той е затруднен в намирането на достатъчно глупав противник, който да му се изпречи на пътя. Когато успее да предизвика някого, повечето мъже постъпват умно, като му изпращат своите извинения по секундантите.

— Няма да поднесем извинения — закле се Чарлз. — Предпочитам да умра на полето на честта, отколкото честта на Марион да бъде засегната.

Саймън го изгледа многозначително.

— Уверен съм, че мислиш така.

— Не си правете труда да се опитвате да ме откажете. Вече съм се заклел.

— Разбирам. — Саймън започна да барабани с пръсти по перваза на камината. — Тогава всичко наред. Девлин и аз ще ти бъдем секунданти. Хайде да тръгваме, Дев.

— Девлин го погледна.

— Къде отиваме?

— Разбира се, да се срещнем с Грейли. Трябва да уточним някои малки подробности.

— Но ние вече знаем къде и кога ще се състои срещата — каза Девлин.

Саймън поклати глава и се почувства с хиляда години по-стар от тези млади момчета. Бродърик Фарингдън трябва да отговаря за много неща помисли си той.

— За жалост има още много да учите и, изглежда, аз съм този, който трябва да ви научи.

 

 

Саймън и Девлин седяха в тъмната карета и наблюдаваха вътрешната врата на клуба, докато най-после тя се отвори и се появи Грейли. Саймън почука с бастуна си по тавана на каретата и кочияшът, както бе инструктиран, я закара точно до Грейли.

Грейли бе духовно ограничен човек с намусено лице, тънки устни и неспокойни очи. Той отвори вратата и влезе в каретата, преди да забележи, че тя вече е заета.

— Добър вечер, Грейли. — Саймън почука още веднъж по покрива и колата потегли.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Грейли, като се намръщи и погледна първо Девлин, а после и Саймън.

— Фарингдън и аз ще бъдем секундантите на Чарлз Фарингдън — каза Саймън. — Дойдохме да уточним няколко малки подробности.

— Трябва да се обърнете към моите секунданти — Бартън и Евингли.

— Смятам, че ще проявите личен интерес към нещата, за които искам да говорим — усмихна се хладно Саймън. — И вярвам, че вие не бихте желали Бартън и Евингли да научат тези подробности.

Грейли се изсмя подигравателно.

— Дошли сте да ми поднесете извиненията на другия Фарингдън?

— Разбира се, че не. Обидили сте грубо дамата — каза Саймън. — Вие сте този, който трябва да поиска извинение.

Грейли присви очи.

— А сега ми кажете защо трябва да го направя.

— Защото, ако не го направите — обясни внимателно Саймън, — аз и Фарингдън ще бъдем принудени да се заемем с вашите финансови дела. Тогава няма да можете да плащате задълженията си, да не говорим за картите.

Грейли остана неподвижен.

— По дяволите, Блейд. Вие ме заплашвате?

— Да, така е. Разбрах, че сте инвестирали в едно търговско предприятие, където и аз участвам.

— Какво от това? Възнамерявам да направя състояние.

— Това ще се окаже доста трудно, ако аз преценя, че рискът не си заслужава и продам утре своите акции. До довечера ще се разнесе слух, че работите не вървят на добре. Ако аз продам, всички ще направят същото. Тогава вие и другите инвеститори на проекта ще останете на сухо.

Грейли се загледа в него.

— Мили Боже, вие ще разорите мен и другите?

— Нещо такова.

— Заради Фарингдън? — попита Грейли, напълно объркан. — Чувал съм, че не обичате никого от това семейство.

— Разбирам защо сте се чувствали сигурен, като сте предизвикали един от тях. Но съдбата понякога прави странни неща. Да предам ли вашите извинения на Чарлз Фарингдън и да обясня, че е станало недоразумение?

Грейли мисли доста дълго, преди да каже:

— Тези, които ви наричат „хладнокръвно копеле“, са прави, Блейд.

Саймън повдигна небрежно рамене, като гледаше през прозореца на каретата. Часът бе късен, но улиците бяха пълни с коли, които разкарваха аристократите по безбройните балове.

— Е, Грейли? Сигурен съм, че можеш да намериш и по-лесна плячка.

— По дяволите, Блейд!

— Хайде — каза меко Саймън. — Няма нужда да доказваш, че си отличен стрелец точно чрез момчето на Фарингдън. Намери си друга жертва.

— Някой ден ще отидеш твърде далеч, Блейд.

— Възможно е.

Устните на Грейли се свиха. Той почука по тавана, за да даде знак на кочияша да спре. После отвори вратата и слезе.

— Предай моите извинения на брат си — каза той на Девлин. — Няма да се срещаме.

Грейли направи една крачка и затвори вратата. Каретата затрополи надолу по улицата.

— Бих казал, че се случи чудо — Девлин гледаше Блейд така, сякаш бе герой. — вие накарахте Грейли да се откаже от всичко. Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Не възнамерявам да се нагърбвам с подобна задача за в бъдеще — рече тихо Саймън. — Ясен ли съм?

— Да, сър. Напълно — въодушеви се Девлин. — Много умно от ваша страна. Човекът се отказа от дуела само защото споменахте, че неговите инвестиции могат да пострадат.

Саймън поклати глава при тази наивност.

— Фарингдън, време е ти и брат ти да научите, че истинската сила се основава на пари и информация. Въоръжен с тези две неща, човек може да постигне много повече, отколкото с пищов или тесте карти.

— Ами ако няма пари? — попита срамежливо Девлин.

— Тогава трябва да хвърли всички сили за информация. Когато събере достатъчно, лесно ще намери и другото.

— Ще запомня това — каза тихо Девлин. Той остана мълчалив известно време, докато настроението му отново се подобри. — Между другото, аз и Чарлз отдавна се питахме дали не бихте могли да ни покажете онази брилянтна бойна техника, която демонстрирахте срещу нас в библиотеката. Да не би да искаме твърде много?

— Предполагам, че бих могъл да ви я демонстрирам. Но това, което не разбирам изцяло — каза замислено Саймън, — е как се озовах в тази ситуация и — как се справих с нея?

Девлин се засмя сърдечно.

— Имате предвид спасяването на Чарлз, а също така и няколкото поуки, за да можем да се оправяме в живота? Предполагам, че това е заслуга на Емили.

— Прав си, разбира се. Това е изцяло нейна заслуга.

— Знаете ли, тя е единственият човек на тази земя, който мисли, че вие не сте хладнокръвен дявол — каза Девлин.

— Романтичните увлечения на Емили понякога са голям проблем.

— Знам — каза Девлин не без симпатия, — но човек не може да я разочарова, дори да иска.