Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Scandal, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Златева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 119гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аманда Куик. Скандал
ИК „Калпазанов“, 1993
Редактор: Николай Гъчев
Коректор: Мая Арсенова
Технически редактор: Лидия Николова
История
- —Добавяне
ГЛАВА 2
На Емили й се искаше подът на вила „Роза“ да се отвори под стола й и тя да потъне вдън земя. Беше покрусена и унижена, гърчеше се от болка и мъка. Би дала всичко, за да може да изчезне като дим, но за съжаление натурата й не беше толкова деликатна и безплътна. Освен това беше просто бясна. Изключително нечестно бе голямата й любов, Блейд, да се появи в момент, за който не беше подготвена.
Тя отпи глътка чай, за да успокои нервите си, докато слушаше как дамите от литературния кръжок правят плахи опити да обсъждат последните статии от най-новия брой на „Единбургски преглед“. Липсата на ентусиазъм се чувстваше осезаемо у всички.
Чашата затрака, докато Емили преместваше чинийката. Този шум я накара да осъзнае колко силно бяха обтегнати нервите й. Трябваше й съвсем малко, за да разлее чая по целия килим.
— Предполагам, че няма да ви изненада рецензията за последното творение на Саути. — Студеният, дълбок глас на Саймън прекъсна разговорите и ласкавите отзиви за извънредно тенденциозната творба на Джон Макдоналд „Кратка география на персийската империя“. — Както обикновено, рецензентите грешат в своите статии. Те просто не знаят как да разглеждат Саути. Разбира се, те не знаят да тълкуват правилно също и Уърдсуърт и Коулридж, нали? Човек би помислил, че искат да им отмъстят за нещо.
Повърхностният разговор, и без това започнал много трудно, явно щеше да замре напълно.
Саймън отпи от чая и се огледа наоколо, изпълнен с очакване. Тъй като никой не отговори, той храбро се опита да възобнови разговора:
— Разбира се, какво може да се очаква от толкова много шотландци, които наричат себе си рецензенти? Както беше казал преди няколко години Байрон, критиците от Единбург са дребнави и духовно ограничени. Склонен съм да се съглася. А какво мисли вашата малка групичка по въпроса?
— Вие намеквате за статията на Байрон „Английски поети и шотландски рецензенти“, нали, милорд? — отбеляза учтиво мис Хорнсби.
— Именно. — в гласа на Саймън се прокрадна нетърпение.
Мис Хорнсби пребледня така, сякаш беше ударена. Една-две от присъстващите дами се изкашляха и се спогледаха неспокойно.
— Още чай, милорд? — обади се смело Лавиния Ингълбрайт, като хвана чайника.
— Благодаря — отвърна сухо Саймън.
Емили трепна от видимото раздразнение и разочарование на графа. Разговорът стигна до задънена улица, ала тя не можеше да удържи напиращия в нея смях. Това, че Саймън охлади следобедната сбирка, беше донякъде забавно.
Сякаш в стаята имаше дракон. Всички знаеха, че трябва да са извънредно учтиви, но никой не знаеше как точно да се държи. Седнал близо до камината, Трейхерн сякаш изпълваше цялото пространство в малката, уютна женска стая. Всъщност той я препълваше със своята непреодолима и изтънчено опасна мъжественост.
Емили потръпна от странно вълнение, докато го изучаваше скришом. Графът бе едър мъж, здрав, строен, с широки рамене. Яките му бедра се очертаваха ясно под изпънатите бричове. Емили забеляза, че Лавиния Ингълбрайт хвърля трескави, тревожни погледи към крехкия стол, на който бе седнал графът. Бедната Лавиния вероятно се боеше, че нежната мебел може да се счупи. Назряваше истинско бедствие.
Би било интересна гледка — графът, паднал на земята сред парчетиите от стола на Лавиния — помисли си Емили. В следващия миг тя усети, че започва да изпада в нервна възбуда, граничеща с истерия. Никога ли нямаше да свърши този безкраен следобед?
Тя въздъхна тежко и се заоглежда, като се опитваше да открие най-близката маса, за да остави чинийката и чашата. Всичко й се виждаше твърде неясно без очилата. Естествено веднага щом графът я пусна на земята, тя ги бе свалила и прибрала в чантата си. Но непоправимото беше станало — той я видя с очила. Това беше просто непоносимо.
Ала далеч не беше всичко! Блейд я видя как яздеше, обкрачила кобилата, вместо седнала по женски на седлото. И на всичкото отгоре бе облечена в най-старите си дрехи за езда и със старомодно боне. Разбира се, преди да напусне Сейнт Клер Хол, тя не напудри луничките си. Никога не го правеше, когато беше в Литъл Дипингтън; хората от околността знаеха много добре как изглежда.
Мили Боже, какъв провал.
От друга страна, графът на Блейд — Саймън Оугъстъс Трейхерн — бе изключително изряден, точно както си го представяше. Наистина, тя бе смутена от студенината в странните му златисти очи, но подобно нещо можеше да се очаква от очите на един дракон.
Противоречивите му, трудно разгадаеми черти я завариха напълно неподготвена. Не беше негова грешка, че нямаше и следа от нежност и топлина в суровите очертания на брадичката му, по строгите скули на лицето и по носа му. Това е лице на човек със силен характер, помисли си Емили. Лице, показващо огромната сила на една воля. Едно неотразимо мъжко лице. Лице за пример сред мъжете.
Колко жалко, че е граф. Сега разстоянието между тях е много по-голямо отпреди, когато беше просто С. О. Трейхерн.
Чашката и чинийката подрънкваха несигурно в ръцете й.
— Нека оставя чашата вместо вас, мис Фарингдън. — За момент силните му, топли пръсти докоснаха нейните, ловко измъквайки чашата от ръцете й.
— Благодаря. — Емили прехапа устни и отново седна. Сега унижението достигна своя предел. Очевидно тя трябваше да предаде чашата на някого, но вероятно не на него. По дяволите. Тя отправи отчаяна молитва за по-бърз край на този кошмар.
— Предлагам ви да си сложите очилата, мис Фарингдън — прошепна тихо Саймън, когато дамите започнаха вял спор за обективността на „Единбургски преглед“. — Няма никакъв смисъл да се движите полусляпа. Аз и вие сме стари приятели. Няма от какво да се притеснявате, когато сте с мен.
Емили въздъхна.
— Предполагам, че сте прав, милорд. Във всеки случай вече ме видяхте с тях, нали? — Тя бръкна в чантичката си и извади очилата. Суровото му лице и невероятно хладните му очи се съсредоточиха. Тя осъзна, че той я изучава много внимателно и реши, че може да прочете мислите му. — Не съм това, което очаквахте, нали, милорд?
Устните му леко се изкривиха от учудване.
— Вие сте много по-интересна личност, отколкото предполагах, когато четях писмата ви, мис Фарингдън. Уверявам ви, не съм разочарован. Мога само да се надявам, че и вие сте на същото мнение за мен.
От вълнение устата на Емили за миг остана отворена. Тя бързо я затвори и заекна:
— Разочарована? О, не, не, мистър Трейхерн… исках да кажа, милорд…
Тя се изчерви и си припомни, че е на двадесет и четири години, а не глупава малка ученичка. Още повече, че кореспондираше с този мъж от няколко месеца.
— Добре, напредваме — отвърна Саймън, явно удовлетворен. Той отпи още една глътка от чая и по гримасата, която направи, беше ясно, че не одобрява сорта.
Решена да се държи като възрастна, Емили се опита да се включи в разговора, който се водеше в стаята. Другите най-сетне бяха успели да подхванат някаква банална дискусия за влиянието на поетите от така наречената „езерна школа“ и Емили направи всичко възможно да ги подкрепи в усилията им. Графът продължаваше да пие мълчаливо чай.
Емили се чувстваше по-добре до момента, в който Саймън остави чашата и се присъедини към тях.
— Като говорим за Байрон и неговите творби — каза спокойно графът — чел ли е някой от вас последната поема на лорд Ашбрук „Героят от Марлина“? Според мен това е една доста слаба имитация на Байрон, която не казва нищо. Ашбрук просто не е толкова интересен, нали? Липсва му чувството за ирония. Но иначе няма никакво съмнение, че е твърде популярен сред някои среди. Любопитен съм да чуя и вашето мнение.
Реакцията след явно безобидния коментар бе незабавна. Сестрите Ингълбрайт въздъхнаха едновременно. Мис Хорнсби и мис Остли се спогледаха. Устата на мис Брейсгърдъл затрепери. Емили заби поглед надолу към ръцете си, силно стиснати в скута й.
Дори Саймън, въпреки леденото си спокойствие, изглеждаше малко слисан от внезапната тишина, която се възцари в стаята. Този път тя наистина бе по-различна отпреди. Те всичките изглеждаха притеснени и нервни, а отношението им бе направо враждебно. Той се огледа, доста учуден.
— Изглежда не сте чели Ашбрук?
— Не, милорд, не сме го чели.
Емили вдигна очи, усещайки как бузите й се обагрят в червено, и посегна към чашата си, като правеше отчаяни усилия да овладее треперещите си пръсти.
— Не е голяма загуба, уверявам ви — каза спокойно Саймън. Очите му бяха опасно любопитни, като на дракон, който вече е набелязал жертвата си.
Дамите изведнъж се оживиха, сякаш самото споменаване на Ашбрук бе сигнал за отклоняване на разговора в друга посока и към нова дискусия. Гласовете им ставаха все по-силни, изпълвайки гостната с дълги, прозаични размиели за последната творба на Мария Еджуърт, наречена „Патронаж“. Дори „Единбургски преглед“, който обикновено ласкаеше мис Еджуърт, сега беше спестил хвалебствията си. Дамите сравниха със земята редакторите на вестника.
Със студена, непроницаема усмивка Саймън се облегна на стола и остави разговора да минава край ушите му.
— Простете ми — пошепна той на Емили. — изглежда, казах нещо нередно.
— О, не, милорд. — Тя се задави с чая си, започна да диша тежко и очите й се насълзиха. — Ние просто не сме запознати с творбите на лорд Ашбрук.
— Разбирам. — Саймън се протегна и съвсем небрежно потупа Емили по гърба. Тя се вцепени за миг, след което възвърна самообладанието си и започна да диша нормално.
— Благодаря, милорд.
— Моля.
Графът се изправи на крака. На лицето му бе изписана язвителна усмивка. В стаята моментално се възцари тишина, този път съвсем явно изпълнена с надежда. Всички се надяваха той да си отиде. Саймън повдигна вежди и каза:
— Ако ми разрешите, трябва да тръгвам. Обещах на лейди Джилингъм, че няма да се бавя. Вярвам, че ще имам голямото удоволствие да се срещна и друг път с вас. Този следобед беше изключително поучителен за мен, уверявам ви.
Последва няколкоминутна размяна на любезности, след което Саймън набързо бе изпроводен до вратата. Той благодари мило и тръгна надолу по пътечката, водеща към портала, където бе вързан жребецът му. Графът го яхна, докосна с ръка шапката си и потегли по алеята.
Облекчение настъпи във вила „Роза“. Петте жени се обърнаха вкупом към Емили.
— Бях започнала да си мисля, че никога няма да си тръгне — измърмори Присцила Ингълбрайт и бавно се отпусна на стола си. — Лавиния, скъпа, би ли наляла на всички още чай?
— Разбира се. — Сестра й взе чайника, докато останалите заемаха местата си. — Бях шокирана, когато лорд Джилингъм ми съобщи, че Блейд желае да ни посети. Нямаше как да му откажа. Джилингъм каза, че графът бил голяма клечка в Лондон и бил много известен.
— Предполагам, че е останал доволен — каза сестра й, — но той едва се побираше в нашата малка групичка.
— Едва — въздъхна мис Хорнсби. — все едно да развличаш огромен звяр, който по някакъв начин се е вмъкнал в стаята.
— Дракон — уточни скромно Емили.
— Дракон е най-точната дума — съгласи се веднага мис Остли. — Блейд е твърде страховит на външен вид, нали? Има нещо странно в очите му, което те кара да бъдеш непрекъснато нащрек. Много студени очи.
— Ние трябва да се чувстваме поласкани, че ни посети един граф, и аз съм убедена, че наистина всички сме. Но ако трябва да говоря откровено, изпитвам огромно облекчение, че той си отиде — заяви Присцила Ингълбрайт. — Толкова е изтощително, когато има мъж наоколо.
— Доколкото си спомням, преди години неговото семейство е живяло в съседство с нас — каза замислено Лавиния.
Емили се сепна.
— Сигурна ли сте?
— О, да. Беше преди повече от двадесет години. Ние с Присцила току-що се бяхме нанесли. Доколкото си спомням, семейството на графа притежаваше доста земя в околността… — Лавиния внезапно замълча; погледът й беше някак странен. — Както ви казах, това беше преди двадесет години и вече не си спомням подробностите.
— Трябва да кажа, че появяването му разстрои нашата работа — отбеляза мис Хорнсби. — От доста време чакаме доклада на Емили, а днес бяхме принудени да говорим за литературни рецензии. Дълбоко съм разочарована. Но сега вече можем да се върнем към нашата работа. — Тя погледна с очакване Емили. — Е, скъпа, как вървят нещата?
Емили нагласи добре очилата си и взе чантата си. Сега, когато Трейхерн си бе заминал, тя се чувстваше много по-добре.
— Уважаеми дами от нашия литературен кръжок, щастлива съм да ви съобщя добри новини — говорейки, тя започна да рови из чантата си и извади няколко листа. — Акциите за плавателния канал, които бяхме закупили, се продадоха със значителна печалба. Получих отговора на мистър Дейвънпорт със сутрешната поща. Той вече е занесъл полиците в банката и ги е депозирал във вашите сметки.
— О, скъпа — каза мис Брейсгърдъл с блеснали от радост очи, — надявам се, че ще мога да си позволя една малка къщичка близо до пътя. Колко е хубаво да зная, че ще имам покрив над главата си, когато след една година взема и последната си заплата от училището!
— Толкова е вълнуващо — заяви мис Хорнсби. — Помисли си, Марта — обърна се тя към мис Остли, — на път сме да си осигурим по една прилична пенсия.
— Точно така — отвърна Марта Остли. — Защото, както се разбра, никой от нашите работодатели няма да си направи труда да ни осигури пенсия. Колко е хубаво да знаеш, че няма да прекараш старините си в бедност.
— Както вървят нещата, скоро аз и Лавиния ще имаме достатъчно пари, за да открием училище за млади дами — каза радостно Присцила Ингълбрайт. — Дълго време това ми се струваше непостижима мечта, а сега почти се сбъдна.
— Благодаря ти, Емили — добави Лавиния Ингълбрайт с топла усмивка. — Тръпки ме побиват, като си помисля какво би станало с всички ни, ако не беше твоят прекрасен план да изтеглим спестяванията си и да ги вложим в акции, Емили. — Мис Хорнсби поклати глава. — Страхувах се, че ще правя компания на моите застаряващи роднини. Те, горките, са толкова бедни и всичките са самотници. Принудени са да се унижават за всяка трохичка подаяние.
— Ние сме спасени и всичко това дължим на Емили — заключи мис Брейсгърдъл. — И ако има някакъв начин, по който можем да ти се отплатим, Емили, кажи го веднага.
— Вие всички хилядократно сте ми се отплатили с вашето приятелство — увери ги искрено Емили. — Никога няма да забравя как ми помогнахте преди пет години, когато извърших голямата щуротия.
— Глупости, мила — каза мис Брейсгърдъл. — всичко, което направихме, бе, че настояхме да продължиш да посещаваш тези сбирки.
„Вследствие на което пазителите на морала в Литъл Дипингтън не одумваха момичето на Фарингдънови заради Злополучния Инцидент“ — помисли си Емили в изблик на обич. Винаги щеше да бъде благодарна на дамите от Литературния Кръжок в Четвъртък Следобед.
Лавиния Ингълбрайт се изправи. Очите й блестяха.
— Знаете ли, смятам, че случаят трябва да се полее. Да извадя ли бутилката бордо, която пазим, Присцила?
— Прекрасна идея — отвърна Присцила.
Саймън бе принуден почти половин час да разхожда жребеца си между дърветата, докато плячката му благоволи да се появи. Графът изруга тихичко. Нещата не вървяха така гладко, както бе очаквал, когато уреди своето присъствие на сбирката на кръжока. Принуден да предприеме стратегическо отстъпление, той реши да причака Емили, когато тя се прибира в Сейнт Клер Хол.
Саймън очакваше литературната сбирка да приключи скоро след заминаването му, но явно добрите дами от кръжока най-накрая бяха намерили за какво да си говорят. Стана му ужасно студено, въпреки че този следобед времето бе необичайно топло за сезона и само фактът, че нищо живо не се мяркаше наоколо, показваше, че е краят на февруари.
Леп Сенг изцвили леко и наостри изящните си уши. Саймън спря и се заослушва. В далечината се чу тропот на копита. „Време е“ — каза си той, докато се качваше на коня си, но в следващия миг застина на място, защото чу Емили да пее с пълен глас:
Какво му е доброто на мъжа, любезни дами, питам ви?
Да имахме в главите ум, във пъкъла да сме ги тикнали.
От всичко живо полза имало, ни казват,
Че даже и пиявиците като пример ни показват,
но ако искаш, драга, ползата от мъж да разбереш,
във панталоните му трябва да се взреш.
Въпреки лошото си настроение, Саймън се засмя. Очевидно след неговото заминаване членовете на литературния кръжок са пили нещо по-силно от чай.
Той дръпна юздата и накара Леп Сенг да излезе изпод дърветата и да застане по средата на пътя. В момента, когато кобилата на Емили излезе от завоя, бе вече готов.
Отначало тя не го видя. Беше твърде увлечена в неприличната си песничка. Очилата й проблясваха, а червените къдрици подскачаха в ритъма на мелодията. Изведнъж Саймън бе обзет от желанието да види как изглежда тази огнена коса, ако се спусне свободно по раменете.
— Проклятие! — измърмори той, докато чакаше Емили да забележи, че е застанал точно на пътя й. Последното нещо, което би искал, бе да почувства физическо влечение към нея. За това, което възнамеряваше да прави, му бе необходим бистър ум. Хладнокръвното отмъщение изисква хладнокръвно мислене.
— Добър ден, мис Фарингдън.
Емили се сепна и рязко спря кобилата.
— Какво правите тук, милорд? — Лицето й поруменя, а в очите й се четеше тревога. — Да не би да сте загубили пътя? Джилингъмови живеят точно зад малкото възвишение. Тръгнете наляво по реката и вървете право към хълма.
— Благодаря ви — отвърна Саймън, — само че не съм се загубил. Чаках ви и бях започнал да се страхувам, че сте тръгнала по друг път.
Тя го изгледа недоумяващо.
— Но вие казахте, че Джилингъмови ви очакват да се приберете скоро.
— Признавам, че това беше извинение, за да напусна по-рано. Усетих, че моето присъствие има отрицателен ефект върху настроението на дамите от литературния ви кръжок.
Емили започна да мига като бухал.
— Боя се, че сте прав, милорд. Не сме свикнали да забавляваме дракони… — Тя изглеждаше ужасена и моментално се опита да се поправи: — Искам да кажа, графове.
— Дракон? На такъв ли приличам, мис Фарингдън?
— О, не, милорд — увери го тя бързо. — Може би само погледът ви прилича леко.
Саймън се усмихна страшно.
— А какво ще кажете за зъбите?
— Само най-малка прилика, но това е без значение, повярвайте. Вие изглеждате точно така, както си ви представях.
Саймън бавно си пое дъх, опитвайки се с всички сили да остане невъзмутим.
— Бихте ли желали да повървите малко с мен? Имаме доста неща да си казваме.
— Така ли?
— Разбира се. Ние сме стари приятели, нали?
— Нима?
— Поправете ме, ако греша, мис Фарингдън, но съм останал с впечатлението, че си кореспондираме от няколко месеца.
Емили се обърка съвсем.
— О, да, милорд. Така е. — Червените й къдрици изскочиха изпод бонето, докато кимаше с глава в знак на съгласие. — Имам чувството, че ви познавам от години.
— Чувствата ни са взаимни.
— Проблемът е, че никога не съм очаквала да ви видя на живо.
— Разбирам. Какво бихте казали за една разходка надолу по рекичката? — Саймън слезе от коня и тръгна право към нея, водейки Леп Сенг за юздата.
Тя го гледаше с нескрит копнеж.
— Ще ми бъде много приятно, милорд, но се страхувам, че няма да е много прилично.
— Глупости. Кой ще ни види? А дори и да ни види някой, може да иде да приказва колкото си иска. Та ние се запознахме съвсем благоприлично на сбирката на местния литературен кръжок.
Колебанието й изчезна моментално. Тя го възнагради с топла усмивка.
— Вие сте напълно прав, милорд. Трябва да ви кажа, че още не мога да повярвам в нашата среща. Това е кулминацията на всичките ми надежди.
Тя започна да слиза от кобилата и Саймън протегна ръце, за да й помогне. Този път тя не загуби равновесие, а скочи точно в ръцете му. Той почувства, че е малко объркан. Една част от него желаеше това меко, изящно женско тяло; другата част се противопоставяше.
— Съжалявам, че не ви предупредих за следобедната ни среща, но исках да ви изненадам. — Той поведе конете към дърветата. — Предполагах, че много ще се изненадате.
— Много умно от ваша страна — увери го тя. — Обичам изненадите, поне повечето от тях.
— Но не винаги, нали? — На устните му грееше иронична усмивка.
— Просто бих искала да изглеждам по най-добрия начин, когато се видим — добави Емили. — Не можете да си представите колко съм притеснена, откакто получих писмото ви тази сутрин. Смятах, че ще ми трябват седмици, докато се приготвя. Никога не съм предполагала, че нещата ще се развият по този начин.
Саймън погледна към нея и откри, че се е долепила до рамото му. Тя бе мъничка, но движенията й бяха омайващи, леки и грациозни.
— Позволете ми да ви кажа, че изглеждате великолепно, мис Фарингдън. Истината е, че съм очарован от момента, в който ви видях. Заклевам се.
— Наистина ли? — Тя бе напълно объркана от това изявление.
— Самата истина.
Очите й заблестяха от удоволствие.
— Благодаря ви, милорд. Уверявам ви, че съм очарована от вас по същия начин.
Това бе толкова лесно и просто, помисли си Саймън.
— Знаете ли, ние не бяхме планирали да говорим за поезия или да обсъждаме последните рецензии — обясни Емили, крачейки редом с него.
— А за какво възнамерявахте да говорите?
— За инвестиции. — Тя си придаде небрежен вид.
— Инвестиции?
— Разбирам, че може да ви се сторя неделикатна. — в погледа й се четеше загриженост. — Повярвайте, днешният ден беше твърде необикновен. Трябваше да съобщя доста добри новини, свързани с инвестициите, които направиха моите приятелки. Разбирате ли, те всички са загрижени за своите пенсии. Никой няма право да ги вини.
— Вие се занимавате с техните бъдещи пенсии?
— Имам известен опит във финансовите дела, така че правя каквото мога. Дамите, с които се срещнахте днес, винаги са били много добри с мен. Това е най-малкото, което мога да направя за тях. — Тя се усмихна поверително. — Но повярвайте, обикновено водим оживени дискусии за последните издадени книги и поеми. През последната седмица спорихме много за книгата на мис Остин „Гордост и предразсъдъци“. Мислех да ви пратя писмо по този повод.
— Какво мислите за романа?
— Е, добър е. Искам да кажа, че мис Остин е много добра писателка. Притежава забележителна дарба да осветлява различни страни от характера, но…
— Но? — попита любопитно той.
— Проблемът е, че темата е твърде прозаична. Не сте ли съгласен? Тя пише за толкова обикновени хора и събития.
— Мис Остин не е Байрон, съгласен съм с вас.
— Това е самата истина — ентусиазирано се съгласи Емили. — Нейните книги са твърде забавни, но им липсва вълнението на лорд Байрон, да не говорим за любов към приключенията или силна страст. В литературния кръжок наскоро приключихме с „Гяур“.
— Хареса ли ви?
— О, да. Такава прекрасна атмосфера, толкова забележителни събития и безумна страст. Харесвам я дори повече от „Чайлд Харолд“. С нетърпение чакам следващата му книга.
— Както и повечето хора в Лондон — каза Саймън.
— Кажете ми, сър, знаете ли как трябва да се произнася Г в „Гяур“, меко или твърдо? Последния четвъртък изгубихме доста време в дискусии по този въпрос. Мис Брейсгърдъл, която има отлични познания по древна история, счита, че трябва да се произнася меко.
— Аз нямам никакви познания по този въпрос — подчерта Саймън. Той все още не беше чел поемата, а и нямаше никакво намерение да го прави. Бе насочил разговора към романтичните произведения само за да постави своя капан. Сега, когато капанът вече бе заложен, страстните, епични поеми, изпълнени с приключения, изобщо не го вълнуваха. Той имаше да върши далеч по-важни неща.
— Предполагам, че няма особено значение — увери го Емили, — имам предвид това, как се произнася Г в „Гяур“.
Саймън сви рамене.
— Предполагам, че това засяга само Байрон.
Те достигнаха потока, откъдето се виждаше пътят. Графът машинално се обърна и тръгна надясно срещу течението. Емили повдигна полите на овехтялата си рокля с неподправена грациозност, която някак си придаде стил на старите й дрехи, и се огледа с любопитство.
— Извинете, милорд, но, изглежда, вие знаете къде отивате. Да не би да помните този път от детските си години, когато сте живели по тези места?
Саймън я изгледа отстрани и се зачуди от кого ли е успяла да получи такава важна информация.
— Откъде знаете, че семейството ми е имало къща тук?
— Лавиния Ингълбрайт спомена за това.
— Оттогава мина доста време — отвърна много внимателно той.
— Това е изключително приятно съвпадение, нали? Само си представете, милорд — вие започвате кореспонденция с мен, защото случайно откривате, че споделям вашия интерес към романтичната литература. Аз след това научавам, че като дете вие сте живели близо до Литъл Дипингтън. А сега се срещаме. Не е за вярване.
— Животът е пълен със странни съвпадения.
— Предпочитам да мисля за тези неща като за съдба. Знаете ли, даже си ви представям как като малко момче сте тичали край този поток с кучето си. Имахте ли куче, сър?
— Мисля, че имах.
— Така си и знаех — кимна Емили. — Аз лично често идвам тук. Спомняте ли си моята поема „Стихове от летен ден край езерото“?
— Съвсем ясно.
— Написах ги, когато седях край малкото езерце — каза гордо Емили. — Може би си спомняте някой друг ред?
Саймън се загледа в зелените й очи, пълни с надежда, и отчаяно се опита да си припомни няколко думи от милата, но банална поема, която тя му бе изпратила в едно от своите писма. Изпита огромно облекчение, че силната му памет и този път не му изневери, и изрецитира:
В теб съглеждам, езерце прекрасно,
лъчите слънчеви как бляскат и горят.
Това е толкова прекрасна гледка,
която ражда тука моята мечта.
— Вие си спомнихте! — Емили бе толкова развълнувана, сякаш току-що бе получила от него няколко скъпоценни камъка. След това се изчерви и добави с поверителен тон: — Разбирам, че трябва да преработя някои части. Не навсякъде римите са издържани добре.
— Е — започна внимателно Саймън, — трудно е да се каже…
— В момента това не е важно — отвърна радостно тя. — Сега работя над един по-голям проект, който е по-важен от тази поема.
— По-голям проект? — Саймън усети, че разговорът започва да му се изплъзва.
— Да, нарекла съм го „Мистериозната дама“. Това ще бъде дълга, епична поема, пълна с приключения и страст по маниера на Байрон. — Тя го погледна срамежливо. — вие сте единственият човек, милорд, който знае за това… освен членовете на литературния кръжок, разбира се.
— За мен е голяма чест — каза Саймън. — Значи приключения и силни страсти?
— О, да. Разказва се за една млада жена, чиито коси имат цвета на залязващото слънце, и как тя търси своя любим, който е изчезнал. Разбирате ли, те искат да се оженят, но нейното семейство не одобрило младежа и забранило на двамата да се виждат. Той бил принуден да напусне, но преди да замине, подарил на своята любима пръстен и обещал, че ще се върне. Тогава щели да се оженят въпреки волята на семейството й.
— Но нещо се провалило?
— Да, той не се завърнал и героинята разбрала, че се нуждае от нейната помощ, тъй като е изпаднал в беда.
— А тя откъде знае това? — попита Саймън.
— Тя и героят са толкова близки, толкова обвързани от своята чиста и искрена любов, че умеят да общуват помежду си дори когато не са заедно. Тя просто знае, че той е в беда, затова напуска дома си и тръгва да го търси.
— Доста рисковано начинание. Може би той просто е използвал несъгласието на нейните родители, за да я изостави. Може би й се е наситил и когато те са го отхвърлили, е използвал този хитър ход, за да се измъкне от заплетената ситуация, в която е попаднал.
Веднага след като каза това, му се прииска да се ритне. Изражението на лицето на Емили говореше доста красноречиво, че е казал не това, което трябва.
— О, не — въздъхна тя, — няма нищо такова.
— Разбира се — съгласи се Саймън, като се усмихваше насила. — Простете ми, аз просто ви подразних. Откъде мога да зная, нали вие пишете поемата?
— Точно така. Обещавам ви, че ще има добър край.
— Кажете ми, мис Фарингдън, ако някой сега ви даде десет хиляди лири, какво ще направите с тях?
Безумното вълнение на Емили изчезна моментално. Замечтаният й поглед внезапно стана много съсредоточен. В зелените й очи светеха остър ум и проницателност.
— Бих купила няколко акции за канала, може би и няколко банкови облигации, и щях да вложа парите при четири процента лихва. За последното бих била по-предпазлива. Скоро уморителната война с Наполеон ще свърши и цените на фондовете ще паднат. Човек трябва да внимава много, когато работи с пари на правителството.
— Чудесно — измърмори Саймън. — Исках да се убедя, че вие сте жената, която ми трябва. Бях започнал да се чудя.
— Моля? — Емили го гледаше, без да разбира нищо.
— Няма значение. Просто се пошегувах. — Той се усмихна. — вашият финансов съвет ми допадна много, мис Фарингдън. Мнението ви почти съвпада с моето.
— Играете ли на борсата?
— Между другото. Финансовите ми интереси ги разностранни.
Саймън насочи конете към две близки дървета и ги завърза там, после хвана Емили за ръката и я поведе към един голям камък близо до езерцето.
Той я наблюдаваше как сяда и грациозно намества тежките си дрехи. Най-после бе ударил решителният час.
— Не можете да си представите какво значи за мен всичко това — започна Саймън, докато сядаше до нея. — Много често съм си спомнял за тази местност. И всеки път, когато съм го правил, съм си представял, че вие сте до мен. След като прочетох вашата поема, разбрах, че обичате това място така, както и аз.
Тя се огледа наоколо, любувайки се на затревените брегове, плитчините и камъните, които очертаваха езерото.
— Сигурен ли сте, че сте познали точното място, описано в моите стихове?
Саймън проследи погледа й и си спомни колко пъти бе идвал тук през своето самотно детство. Тогава бягаше от тиранията на баща си и търсеше спокойствие от безкрайните капризи на своята малодушна, болнава майка…
— Да, мис Фарингдън. Познавам това място.
— Много е красиво. Идвам често тук, за да бъда сама и да мисля за моята поема „Мистериозната дама“. Сега, когато зная, че сте обичали да идвате тук и да размишлявате, това място ще има още по-голяма стойност за мен.
— Ласкаете ме.
— Просто говоря истината. Толкова е странно, нали? — Тя се обърна към него; лицето й беше сериозно, а веждите — смръщени. — Но аз се почувствах ваша близка от момента, в който прочетох първото ви писмо. Не смятате ли, че нашето запознанство чрез пощата е най-причудливият ход на съдбата?
— Най-причудливият? — Саймън си спомни колко седмици бе прекарал в търсене на най-подходящия начин за контакт с мис Емили Фарингдън Едно писмо, адресирано до нея под претекст, че е чул за нейните увлечения по поезията, му се бе сторило най-бързият и прост начин за завръщането му в Сейнт Клер Хол.
— Знам от вашето първо писмо, че сте доста особен, милорд.
— Аз бях този, който остана с впечатлението, че кореспондира с една много особена жена. — Саймън галантно взе ръката й и я целуна, а тя се усмихна леко.
— От много време мечтая за отношения като нашите — призна Емили.
Той й хвърли преценяващ поглед. Ставаше все по-лесно — жената бе почти влюбена в него. Саймън още веднъж потисна терзаещото чувство за вина, загнездило се в съзнанието му.
— Кажете ми, мис Фарингдън, как преценявате нашите отношения.
Тя се изчерви, но очите й горяха от ентусиазъм.
— Много чисти отношения, милорд. На високо равнище.
— Високо равнище ли?
— Да. Така, както аз виждам нещата, връзката ни е на интелектуална основа. Отношенията на метафизична основа облагородяват душата. Дружбата ни се състои в споделяне на чувства и взаимно разбиране. Човек дори би помислил, че между нас съществува и спиритична връзка, милорд. Съюз, неопетнен от банални мисли и сравнения. Страстите ни са изключително извисени.
— По дяволите — каза Саймън.
— Милорд?
Тя го погледна с непресторена невинност. Той искаше да я смути, но въпреки поетичната си натура Емили не беше толкова наивна. Освен това бе на двадесет и четири години и с една злополучна история зад гърба си.
— Страхувам се, че сте надценили моите добродетели, мис Фарингдън — рече грубо той. — Не съм дошъл в Хемпшир, за да създавам метафизична връзка с вас.
Пламъкът в очите й мигом угасна.
— Извинете, милорд?
Саймън скръцна със зъби и пусна ръката й.
— Дойдох с много по-земни намерения, мис Фарингдън.
— Какви са те, милорд?
— Тук съм, за да поискам ръката ви от мистър Фарингдън.
Реакцията й съвсем не беше такава, каквато бе очаквал от една стара мома с неприятно минало.
— По дяволите! — извика Емили.
Саймън загуби търпение.
— Смятам, мис Фарингдън, че трябва да забравите за духовно извисената любов, с мисълта за която сте живели няколко месеца.
— За какво говорите, милорд?
— Разбира се, че за силната страст, мис Фарингдън. — Той я стисна в прегръдките си. — Изведнъж ме обзе любопитството, дали можете да й се наслаждавате.