Аманда Куик
Скандал (17)

ГЛАВА 17

— Кажете ми какво правехте в детската стая с Чарлз и Девлин, милорд — обади се Емили от другия край на масата по време на вечерята. — Страшно съм любопитна.

— Любопитството не е от възхитителните женски черти — каза Саймън, като си взе от екзотичната индийска подправка, която Джордж постави пред него.

— Едва ли можехте да очаквате, че няма да обърна внимание на силните шумове, които идваха от детската стая — засмя се отново Емили.

Саймън разбра, че тя нарочно се опитва да го подразни. Освен това бе сигурен, че Джордж и Грийвз, застанали край масата, за да им прислужват, се вслушват внимателно във всяка дума.

— За в бъдеще, скъпа, преди да влезеш в стая, откъдето се чуват шумове, чукай на вратата.

— Да, разбира се — съгласи се Емили. — Искам да кажа, че човек не знае какво ще види, когато отвори вратата на стаята, откъдето идват шумове, нали? Може да е всичко, може нищо. Може даже да са трима мъже без ризи или нещо такова например.

Саймън хвърли един строг поглед към нея.

— Достатъчно по този въпрос, мадам.

В отговор последва неудържим смях.

— Отказвам да сложа край на разговора, докато не науча какво сте правили. Да не би да тренирахте някаква бойна техника?

— Да — предаде се Саймън. — Не знам точно как се получи, но твоите братя успяха да ме уговорят да им направя малка демонстрация. Научих тези неща, докато живях на Изток.

— Ще ме научиш ли и мен?

Саймън бе напълно смаян от предложението. Чаровната ексцентричност на Емили беше забавна, но понякога отиваше твърде далеч.

— Най-вероятно — не. Тази работа не е нещо, което подхожда за жена, и определено не е това, на което един мъж учи жена си.

— Хм. Не смятам, че идеята ми е лоша — рече смело Емили. — въпреки всичко улиците на Лондон не са съвсем сигурни, а да не говорим за парка „Воксхол“. Човек не знае кога ще срещне страшен и опасен престъпник на някоя тъмна пътечка и ще бъде принуден да се пази от съдба, по-лоша от смъртта.

— Достатъчно, мадам.

Джордж, който сервираше на вечеря, изведнъж се закашля и изхвръкна от стаята. Отвън кашлицата му премина в бурен смях. Икономът Грийвз силно пребледня.

Саймън погледна към Емили.

— Опасностите по улиците са само една от причините, поради които не трябва да ходите сама из града, скъпа. А сега по друг въпрос — леля ми ми съобщи, че е получила покана за вас от Алмак.

— Да, тя ми спомена — рече разсеяно Емили, докато опитваше от кърито. — Саймън, нямам никакво желание да ходя у Алмак. Силест ми каза, че сбирките там били ужасно скучни. Ходят само тези, които си търсят съпруг, а аз нямам такава нужда, нали?

— Не, но едно появяване у Алмак няма да ти навреди — каза твърдо Саймън. Това ще бъде още един брилянт в короната на нейния престиж в обществото, помисли си той. — Сигурен съм, че трябва да присъстваш там в сряда вечерта.

— Никак не ми се иска. Саймън, твоят готвач прави забележителни ястия. Да не си го намерил на Изток?

— Смоук е с мен от няколко години.

— Защо се нарича Смоук? Защото прегаря яденето ли?

— Не. Защото е син от извънбрачна връзка между островитянка и британски моряк. Никой не го е искал, когато се родил, и той е оцелял, защото се е научил да се движи и да действа като дим, винаги присъства, но никога не се забелязва.

Изключително полезен талант, особено ако живее от задигането на чужди кесии из мръсните пристанища, помисли си Саймън.

— Как се срещна с него?

— Мисля, че се опитваше да ме обере — измърмори Саймън.

Емили се засмя възхитено.

— А какво те накара да го направиш готвач?

— Той е много щастлив, когато сам приготвя храната, която е обичал на Изток. Когато е в кухнята, не съм принуден да ям обичайните английски ястия от жилаво овнешко, мазни салами и тежки пудинги.

— Забелязах, че ядем твърде много юфка и ориз — рече Емили. — Трябва да призная, че ми харесва. Прекрасните блюда стимулират сетивата.

Саймън я погледна нетърпеливо и разбра, че тя се опитва да смени темата на разговора.

— Ще отидеш у Алмак, скъпа — каза спокойно той.

— Трябва ли? — Тя изглеждаше напълно разконцентрирана. — Ще поговоря с лейди Мериуедър. Тя е истински извор на мъдрост за това, как да се държиш в обществото, нали? Саймън, мислех да създам свой литературен кръжок. Днес следобед присъствах на един и трябва да призная, че съм твърде разочарована. Ние почти не говорихме за литература. Всички искаха да обсъждат въпроси, свързани с инвестиции.

Този коментар привлече вниманието на Саймън.

— Наистина ли? — Той отхапа един залък и се загледа в жена си. — Кои присъстваха?

— Състоя се в къщата на лейди Търнбди — от върна живо Емили. — Имаше доста хора, но забрави имената на някои от тях… — после изведнъж си спомни: — Имаше един мъж на име Крофтън. Спомням си го, защото не му обърнаха много внимание.

Ако Крофтън е бил там, Ашбрук не е бил някъде по-далеч, помисли си Саймън.

— Мисля, че съм се срещал с него на улицата пред клуба му. Аз също не бях впечатлен от него. Спомняш ли си още някой от присъстващите у лейди Търнбди?

— Е… — Емили го стрелна изпитателно с очи и продължи: — Още един-двама, но, както ти казах, но си спомням имената им.

Значи Ашбрук наистина е присъствал и Емили се опитва да скрие това, реши Саймън.

Изведнъж той стана студен и гневен и с поглед отправи Грийвз извън стаята. Изчака, докато останат сами с жена си, която похапваше с удоволствие от храната.

— Искам да знам всичко, което се е случило днес у лейди Търнбди, Емили.

— Има още нещо, милорд — каза сериозно тя, но предпочитам да ви го кажа, когато съм напълно сигурна, че всичко е наред.

— За какво точно говорите, мадам? — Саймън се вгледа в нея разстроен и ядосан.

По дяволите, помисли си той. Да не би да планира за втори път бягство с Ашбрук? Той няма да позволи подобно нещо! Ревността се разгаряше в него.

— Това е тайна, милорд.

— Искам да знам.

— Ако ви кажа, то няма да бъде повече тайна, милорд — подчерта сериозно Емили.

— Сега си омъжена жена, Емили. Не можеш да имаш тайни от своя съпруг.

— Проблемът е в това, че за мен ще бъде ужасно тежко, ако замисленото няма сполучлив край.

Саймън, който бе взел своята чаша с вино, я остави на масата.

— Трябва да ми разкажете всичко. Страхувам се, че трябва да зная, мадам.

Емили въздъхна дълбоко и го погледна изпитателно.

— Ще ми дадете ли честна дума, че няма да кажете на никого?

— Нямам намерение да разпространявам слухове за собствената си жена.

Емили се отпусна, очите й светнаха и тя внезапно започна да се забавлява с вълнението, което бе крила у себе си цял следобед.

— Дори не съм предполагала. Е, милорд, тайната е, че Ашбрук обеща да прочете моята епична поема и да ми каже дали е достатъчно добра, за да бъде представена на неговия издател Уайтънстън. Толкова съм притеснена и развълнувана, че едва сдържам нервите си.

Саймън се почувства нерешителен пред очакващия поглед на Емили. Разбира се, тя не подготвяше бягство с Ашбрук. Трябваше да е полудял, за да си го помисли. Познаваше я много добре. Емили бе безнадеждно влюбена в своя съпруг дракон. Но реакцията му пред тази евентуална заплаха показваше колко силно влияние има тя върху самообладанието му. Саймън се намръщи.

Сега пред него изникваше друг проблем. Емили вероятно не планираше да бъде прелъстена от поета, но Саймън не се съмняваше, че целите на Ашбрук са такива. Емили бързо събираше овации, а Ашбрук винаги се е смятал за привлекателен. Да установи връзка с чаровната, ексцентрична графиня на Блейд, без съмнение е едно интересно предизвикателство за всеки поет. Вероятно си мисли какво точно е пропуснал преди пет години, когато Емили го е ударила със саксията по главата.

Ашбрук, негоднико, веднага си се досетил, че най-сигурният начин да привлечеш вниманието й, е да се заинтересуваш от нейните стихове, помисли си Саймън. Той реши, че ще трябва да навести поета. Вече не се притесняваше, че Емили ще избяга.

Но дори когато си каза, че е излишно да се тревожи, бе принуден да признае колко важна бе станала тя за него. Не искаше да признае тази неприятна мисъл, когато Емили заговори отново:

— Е, Саймън, не е ли това най-прекрасната възможност за мен?

Устните му се свиха пред изпълнените й е надежда и вълнение любвеобилни очи.

— Да, наистина, най-интересният развой, скъпа.

Емили кимна със задоволство.

— Сега разбираш защо не исках никой да знае, докато Ричард не си каже мнението. Ще бъде твърде унизително, ако реши, че „Мистериозната дама“ не става за публикуване. Забелязах, че в обществото предпочитат недостойните клюки.

— Напълно си права да пазиш нещата в тайна — измърмори Саймън. — И смятам, че идеята ти да създадеш свой собствен литературен кръжок, вместо да ходиш у лейди Търнбди, е прекрасна. Нейната сбирка е просто повод тълпата да се събере и да обсъди последните клюки. А, както си забелязала, тук в града клюките са твърде жестоки.

— Да, до това заключение стигнах. — Емили продължи да похапва. — Ще си направя свой кръжок колкото може по-скоро. Ще поканя Силест, майка й и, разбира се, лейди Мериуедър. Има още две-три дами, с които се запознах напоследък и които проявяват сериозен интерес към литературата. Надявам се да дойдат.

— Трябва да ми дадеш списъка на тези, които смяташ да поканиш — каза Саймън.

Емили го погледна бързо и с тревога в очите.

— Не, милорд. Не мога да го направя.

Той трепна от неочакваната съпротива.

— Мога ли да попитам защо?

Тя насочи обвинително вилицата си към него.

— Защото най-после разбрах от леля ви как се справяте с тези неща, милорд. Вие очевидно сте свикнали да заплашвате хората да правят това, което искате от тях. Ще бъда напълно откровена — няма да допусна никой от списъка, който ще изготвя, да бъде принуден да посещава моя кръжок.

В първия миг Саймън се ядоса, но после се развесели.

— Много добре, Емили. Покани когото искаш, няма да ти се меся.

Тя го погледна подозрително и отвърна:

— Твърдо съм решила да стане така, милорд.

— Да, виждам това. Не се тревожи, Емили. Няма да заплашвам твоите гости.

— Чудесно! — усмихна се тя и се отпусна с облекчение. — Тогава ще се захвана веднага.

— Не забравяй, че трябва да се подготвиш и за първия си бал.

Изражението на Емили изведнъж стана тревожно.

— Работя много сериозно по въпроса, милорд Заклевам се, че правя всичко възможно, за да докарам нещата до добър край. Макар все още да не зная как ще поберем всички тези хора у дома.

 

 

Саймън срещна случайно Ашбрук в един от клубовете на „Сейнт Джеймз“. Поетът се бе разположил в едно кресло близо до камината. В ръката си държеше бутилка вино и явно си почиваше след играта на карти.

— Е, Ашбрук, каква навременна среща. — Саймън седна на срещуположния стол, взе бутилката и си наля една чаша червено вино. — Търся ви от един час. Къде е вашият приятел Крофтън?

— Ще го видя по-късно. — Ашбрук небрежно, с една ръка отвори кутията за енфие. Без съмнение това бе практикувано доста дълго. — Планирали сме весела разходка из някои от най-интригуващите локали.

— Значи не е тук. — Саймън отпи от виното, което му се видя твърде сладко на вкус. — Толкова по-добре. Исках да говоря с вас насаме.

Ашбрук сви пръсти около чашата.

— Не виждам защо. Подчиних се на нашето малко споразумение. Не съм казал нито дума за скандала в миналото на Емили.

Саймън се усмихна застрашително.

— Нямам представа за какво говорите. Няма скандал в миналото на моята съпруга. За какво намеквате?

— Мили Боже, не, нищо не намеквам. — Ашбрук погълна виното от чашата си на един дъх. — Какво, по дяволите, искате от мен, Блейд?

— Държите нещо, което, знам, че принадлежи на жена ми. Искам да го върнете незабавно.

В първия момент Ашбрук не разбра за какво става въпрос, но после се отпусна.

— Обсъждаме епичната й поема?

— Обсъждаме? — Саймън се усмихна, но не на шега. — Ашбрук, не си играйте с мен. И двамата знаем защо сте й предложили да прочетете поемата. Въпреки всичко не можахте да превъзмогнете изкушението да я прелъстите, нали? Без съмнение сега тя изглежда много по-интересна, отколкото преди пет години. Всеки става по-силен при вида на наивността и невинността. И мислехте да я омаете, като оцените писанията й.

Ашбрук повдигна вежди.

— Говорите така, сякаш сте добре запознат с този метод. Така ли я накарахте да се омъжи за вас, Блейд? Като правехте комплименти за поезията й, вместо за очите й?

— Как съм я накарал да се омъжи за мен не е ваша работа. Всичко, което искам, е да помните, че тя е моя жена. Предупреждавам ви, че ако се опитате да я подмамите в леглото си, цялата ви цветуща кариера като автор ще пропадне.

— С дуел ли ме заплашвате, Блейд?

— Само ако стане напълно необходимо. Предпочитам по-изтънчените способи на преследване. Във вашия случай най-вероятно е да извикам издателя ви Уайтънстън и да го убедя, че ви липсва талант.

Ашбрук застина в недоумение.

— Ще му платите, за да не ме издава?

— Ще направя така, че всеки един уважаваш себе си издател и разпространител на книги да престане да се занимава с вас. Ясен ли съм, сър?

Ашбрук застина и мълчаливо се облегна в креслото си. Първоначалният шок избледняваше и отстъпваше място на неохотно възхищение.

— Вие сте невероятен, Блейд. Чувал съм всякакви клюки за това, че постигате всичко, което искате, но, признавам — много не им вярвах. Дълбоко съм впечатлен.

— Не е необходимо да сте впечатлен. Единственото важно нещо в случая е да не се опитвате да подмамвате жена ми, като се занимавате с публикуването на нейната поема.

— Не мисля, че работата й е достатъчно добра, за да бъде отпечатана — отвърна остро Ашбрук.

— Отдавна съм стигнал до заключението, че талантът на моята съпруга е извън сферата на литературата. Не ме интересува дали тя се забавлява с поезия, или с нещо подобно. Но няма да позволя на никого да се възползва от литературните й увлечения, за да привлече вниманието й.

— Мислите, че тя може да бъде подлъгана да се отдели от вас толкова лесно? — Устните на Ашбрук се свиха в подигравателна усмивка.

— Жена ми е неспособна на изневяра. — Саймън допи виното си. — Това просто не е в характера й. Но може да бъде наранена от хора, които са й дали някакво обещание, без да възнамеряват да го изпълнят.

— Вие не смятате, че аз наистина съм имал намерение да прочета „Мистериозната дама“?

Саймън се изправи на крака.

— Не. Не съм го вярвал нито за миг. Очаквам ръкописът да бъде върнат утре сутринта.

— По дяволите, Блейд! Съвземете се! Как очаквате да обясня всичко това на Емили?

— Кажете й, че ви е невъзможно да й дадете обективна оценка — предложи Саймън. — Още повече това е самата истина. Как е възможно един човек да даде точна оценка на чужд ръкопис, когато знае, че собствената му кариера едва се крепи?

— Негодник — в гласа на Ашбрук звучеше повече покорство, отколкото предизвикателство. — По-добре се погрижете за себе си, Блейд. Създадохте си много неприятели. В един прекрасен ден някой от тях може да реши да премине през тълпата разбойници и телохранители, които вие наричате персонал.

— Не съвсем — усмихна се Саймън. — виждате ли, Ашбрук, аз нямам толкова врагове, колкото си мислите. А това е така, защото гарантирам за тях повече облаги, отколкото заплахи. Понякога мога да бъда много полезен. Трябва да запомните това.

Ашбрук кимна замислено.

— Сега разбирам как действате. Вие наистина сте толкова умен и мистериозен, колкото говорят за вас, Блейд. Облаги срещу съдействие. Нещо като обезщетение. Доста интересен метод.

Саймън повдигна рамене и си тръгна, без да отвърне нищо. Беше свършил работата си за тази вечер. Сега трябваше да намери Емили. Тя ще присъства на бала у Линтън, спомни си той и си тръгна, за да изтанцува един валс със своята съпруга.

Двадесет минути по-късно Саймън слезе от каретата и изкачи стълбите на голямата къща Един лакей в синя ливрея се завъртя около него, взе шапката и балтона му и го въведе в хола към бална та зала.

Звуците на провинциален танц се носеха над глъчката от смехове и шумни разговори. Саймън спря на прага и се заоглежда в препълнената зала за да открие Емили. Не му бе трудно да я намери просто трябваше да търси тълпа, събрала се около една червенокоса фея. Групата можеше да се състои от множество нови приятели и поклонници на Емили. Сред жените имаше и няколко застаряващи мъже, които говореха за скучни инвестиции; една групичка вдъхновени поети с разрошени коси и пламнали очи, които искаха да говорят за романтична поезия, и няколко млади контета, които умираха от желание да бъдат забелязани, че разговарят с графинята на Блейд.

Саймън тръгна сред тълпата, за да стигне до нея. Имаше дами, които бяха толкова запленени от романтичната литература, колкото и Емили, а имаше и такива — като лейди Норфкот и Силест които гледаха на Емили като на чудесна приятелка.

Групата включваше и жени, чиито хитри съпрузи ги бяха подканили да се запознаят с графинята на Блейд. Имаше и момичета, чиито майки смятаха, че покрай графинята техните дъщери ще влязат в контакт с подходящи мъже. И накрая, но не на последно място, една отбрана групичка считаше Емили за интелигентна и възхитително ексцентрична жена.

Саймън бе съвсем близо до нея, когато тя го забеляза. Разнесе се шепот и всички обожатели се отдръпнаха, за да направят място на нейния съпруг.

— Блейд! — Емили повдигна бързо очилата си, за да го погледне, след което ги пусна обратно. Усмихна се радостно за поздрав, а очите й светеха от удоволствие. — Надявах се, че ще намериш време да дойдеш.

— Дойдох да те помоля за един танц, скъпа — рече Саймън и целуна ръката й. — Имам ли някакъв шанс?

— Разбира се, не бъди глупав. — Тя хвърли един извинителен поглед към младия мъж с руса коса. — Няма да възразите, ако отложим нашия танц, Армстед, нали?

— Ни най-малко, лейди Блейд — отвърна Армстед, като погледна почтително Саймън.

Емили се обърна засмяна и весела към своя съпруг:

— Виждаш ли, Блейд? Аз съм напълно свободна да танцувам с теб.

— Благодаря ти, скъпа — каза Саймън, изпълнен със задоволство. А когато я поведе към дансинга и тя обгърна рамената му, като го гледаше с блеснали очи, той ясно разбра: всички в залата знаят, че Емили е негова. Обществото щеше да научи, че той защитава това, което е негово.

 

 

Два дена по-късно Саймън се прибра у дом следобед и разбра от своя иконом, че жена му се забавлява с три дами в гостната.

— Лейди Мериуедър, лейди Конънбъри и мисис Пенингтън — каза Грийвз без каквото и да е вълнение.

— По дяволите — измърмори Саймън и се запъти към гостната. — Какво ли й е хрумнало сега?

— Мадам нареди да се сервира от най-хубавия чай, марка „Леп Сенг“ — добави тихо Грийвз и отвори вратата пред своя господар. — На Смоук бе разпоредено да приготви още сладкиши и той се оплаква.

Саймън погледна намръщено иконома си и влезе в библиотеката. Сепна се, като видя как жена му разговаря със съпругите на неговите стари врагове.

— Здравей, Блейд. Ще се присъединиш ли към нас? Току-що поръчах още чай. Сигурна съм, че познаваш лейди Конънбъри и мисис Пенингтън.

— Виждали сме се.

Саймън поздрави двете жени с хладна учтивост, а те от своя страна се почувстваха неловко.

— Страхувам се, че трябва да си тръгваме — каза лейди Конънбъри, като стана от канапето.

— Да, имаме още няколко уговорени срещи за този следобед — рече бързо мисис Пенингтън.

— Разбирам. — Емили хвърли един гневен поглед към съпруга си, докато двете жени напускаха стаята.

Когато вратата зад тях се затвори, тя спокойно наля чаша чай и я подаде на Саймън.

— Нямаше нужда да ги плашиш, Саймън.

Араминта Мериуедър се изсмя тихо.

— Саймън е много добър за тези неща.

Саймън не обърна внимание на леля си, а с напрегнато лице се обърна към жена си, която имаше напълно невинен вид:

— Бих желал да знам за какво точно си говорехте с тези две дами, мадам?

— О, да, предполагах, че ще попиташ — усмихна се развеселена Емили. — Е, милорд, истината е, че говорихме за бизнес.

— Нима? — С крайчеца на очите си Саймън видя как леля му потръпна от студенината и иронията в неговия глас, но, изглежда, това не направи никакво впечатление на Емили. — За какъв бизнес, мадам?

— За минното дело — каза Емили. — И двамата, лорд Конънбъри и мистър Пенингтън, са вложили значителни суми в минни проекти. Сега търсят възможности за реализация на рудата на пазара, но с горчивина са разбрали, че каналът, който са смятали да използват, е частно владение. Собственикът не им е дал съгласието си да го ползват. Имотът е нает от няколко месеца.

— Разбирам.

— Каналът е ваша собственост, милорд — подчерта Емили. — Нищо не може да плава по канала без ваше разрешение. Имате сила да превърнете това начинание в катастрофа за Конънбъри и Пенингтън. Те са много разтревожени. Хвърлили са много пари в този проект и ако не успеят, ще бъдат разорени.

Саймън повдигна рамене, без да крие своето удовлетворение.

— Е, и?

— Току-що казах на лейди Конънбъри и мисис Пенингтън, че вие, без да се колебаете, бихте при дали канала на техните съпрузи.

Саймън от почуда разля малко от чая си във фината китайска чинийка. Няколко капки преляха и паднаха върху пръстите му и по тъмножълтите му бричове.

— По дяволите!

Емили се вгледа загрижено в петната от чая.

— Да звънна ли на Грийвз?

— Не, няма да звъниш на Грийвз или на когото и да било. — Саймън грубо постави чинийката с чашката на най-близката маса. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като даваш такива обещания на лейди Конънбъри и мисис Пенингтън? Как очакваш да ги изпълня?

— Тя не очаква да изпълниш никакво обещание, тъй като не е давала такова — каза внимателно Араминта, а очите й се разшириха. — Просто Емили очаква да го направиш, Саймън.

Саймън погледна с гняв леля си, преди да насочи яростта си към Емили. Забеляза, че жена му е напълно сигурна в себе си. Очевидно й беше позволил твърде много власт над себе си.

— Е, мадам? Очаквам обяснения.

Емили се изкашля деликатно, преди да отговори.

— Напълно ми е ясно защо искаш отмъщение за Конънбъри и Пенингтън, Саймън. Леля ти ми обясни и ти имаш пълно право да търсиш възмездие.

— Радвам се, че оценяваш този факт.

— Работата е в това, милорд — продължи внимателно тя, — че докато разговарях с тях — с лейди Конънбъри и мисис Пенингтън — разбрах, че са страдали достатъчно и няма нужда да се прибавя още към тяхното страдание.

— Така ли? И как точно са страдали? — попита през зъби Саймън.

— Както изглежда, лорд Конънбъри има проблеми със сърцето. Неговите лекари са го предупредили, че може и да не живее повече от година. Освен това през последните няколко години е претърпял редица финансови провали. Единствената му радост в живота е неговата внучка. Помните ли я? Онази, която е припадала, когато сте влезли в балната зала.

— Спомням си.

— Бедното момиче е било ужасно изплашено да не би Блейд да поиска ръката й като наказание за дядо й — промълви Араминта.

— Глупости — отвърна Емили. — Както казах и на Силест, Блейд никога не би се оженил за подобно момиче. Сега, както ви споменах, това момиче е най-голямата радост на дядо си, лорд Конънбъри. Той иска да използва печалбите от мините, за да осигури една прилична зестра на внучката си. Тя ще остане без нищо, ако го унищожиш, Саймън. Знам, че не би желал бедното момиче да се венчае без прилична зестра.

— Мили Боже — прошепна Саймън.

— А за Пенингтън научих с голяма изненада, че е загубил единствения си син по време на езда. Всичко, което го крепи днес, е неговият внук, който явно ще стане прекрасен млад мъж с определени интереси към земята. Пенингтън не иска нищо повече, освен да остави прилично наследство на своя внук.

— Не виждам какъв интерес имам да осигурявам бъдещето на внучката на Конънбъри и внука на Пенингтън — рече Саймън.

Емили се усмихна и го погледна сериозно.

— Знам, милорд. В началото аз също не се интересувах, но после започнах да осъзнавам значението на децата и внуците, ако ме разбирате.

Саймън я погледна учуден.

— Не разбирам за какво говорите, мадам. Какво искате да кажете?

Емили отпи глътка от чая си.

— За нашите деца, милорд.

— Нашите деца? — след кратко колебание попита той. После в невероятен изблик на радост изкрещя: — Искате да ми кажете, че сте бременна, мадам?

— Е, що се отнася до това, не мога да кажа. Не мисля, че съм бременна; поне не сега. Но съм сигурна, че скоро ще бъда, нали? Това ще се случи рано или късно — Емили поруменя, но все още се усмихваше — след като непрекъснато опитваме.

Араминта се задави с чая си.

— Бихте ли повторили, мадам? — каза тя едва-едва, като се опитваше да си поеме въздух.

Саймън не обърна никакво внимание на леля си. Единственото, за което мислеше в момента, бе възможността Емили да се разхожда наоколо с неговото дете на ръце. Това го впечатли много, тъй като дотогава не се бе замислял за нищо подобно. Всичките му мисли и планове бяха съсредоточени върху миналото, а не към бъдещето. А сега Емили му говореше за деца, техните деца.

— По дяволите — измърмори той.

— Да, знам какво си мислите, милорд. Шокиран сте при тази мисъл, нали? Но трябва да я погледнете в очите. Признавам си, че именно мисълта, колко много ще обичате нашите деца, ме накара да разбера, че вие не бихте желали да навредите на внучката на лорд Конънбъри и внука на Пенингтън. Жестокостта не е в характера ви, милорд. По сърце сте благороден и щедър, много добре го знам.

Саймън седеше и гледаше Емили. Знаеше, че трябва да й заповяда да стои далеч от неговите финансови дела, но му беше невъзможно да се откъсне от мисълта за негов собствен син в собствените му ръце.

— Мислиш ли, че нашият син ще има вашите очи? — попита замислено Емили, сякаш бе прочела мисълта му. — Просто си го представям как тича, пълен с енергия, и непрекъснато прави пакости. Можеш да го научиш на тази бойна техника, която искаше да покажеш на моите братя. Момчетата обичат тези неща.

— Смятам, че трябва да си тръгвам — каза тихо Араминта и се изправи на крака. — Ако ме извините?

Саймън едва ли разбра, че леля му си тръгна. Когато вратата се затвори след нея, той все още седеше и гледаше Емили, като си я представяше с едно тъмнокосо бебе със златни очи в ръцете й. Или зеленооко момиченце с червена коса.

— Саймън?

— Извини ме, но има едно-две неща, които трябва да свърша в библиотеката — рече провлачено Саймън и стана.

Той бе останал верен на своето минало цели двадесет и три години. Това му беше давало сила воля и твърдост. Но сега разбра, че от деня, в който се ожени за Емили, е получил едно голямо преимущество независимо дали му се иска, или не.

 

 

Саймън все още се бореше с представата за Емили, заобиколена от деца, все още се чувстваше много объркан и странно несигурен в своите намерения, когато вечерта влезе в един от клубовете.

Както често съдбата си играе, първите двама, които видя, бяха Конънбъри и Пенингтън. В главата му веднага се появиха образите на глупавата внучка на Конънбъри, която припадна от страх на бала, и на младия сериозен внук на Пенингтън, който се интересува от земеделие. С една дълбока въздишка той тръгна през стаята към своите стари врагове.

Саймън направи предложение за продажба на канала на Конънбъри и Пенингтън, преди той самият да бе имал достатъчно време да помисли по този въпрос.

Изумлението, изписано по лицата на двамата мъже, бе необикновено. После то се смени с явно облекчение и удовлетворение.

Конънбъри много бавно се изправи на крака и каза:

— Много съм ви благодарен, сър. Знам добре че до скоро сте имали други намерения. Намерения които биха унищожили мен и Пенингтън. Мога ли да знам какво ви накара да промените мнението си?

— Това не е някакъв трик, нали, Блейд? — попита подозрително Пенингтън. — Държахте ни на ръба на разорението през последните шест месеца. Защо трябва да ни изпускате?

— Жена ми ми каза, че съм благороден и щедър човек — каза Саймън със студена усмивка.

Конънбъри седна внезапно и посегна към виното.

— Разбирам.

Пенингтън се бе съвзел от първоначалния шок и гледаше Саймън преценяващо.

— Съпругите са изключително странни създания, нали, сър?

— Те наистина усложняват мъжкия живот — съгласи се Саймън.

Пенингтън кимна замислено.

— Благодаря ви за щедростта, сър. Аз и Конънбъри знаем, че не го заслужаваме. Това, което се случи преди двадесет и три години, не беше… добра проява от наша страна.

Когато вечерта излезе от клуба. Саймън смътно разбра, че нещо в него се бе освободило, станало бе по-малко зависимо. Имаше чувството, че е отключил една стара, тежка верига, която дълги години го е държала и е освободил част от себе си.

 

 

Отчаяното съобщение от Бродърик Фарингдън пристигна един ден по-късно. Емили тъкмо се консултираше с готвача на Саймън, като консултацията се бе превърнала в доста шумен разговор.

— Не искам да виждам някои от вашите прекрасни, екзотични специалитети от Изтока на бюфета — каза строго Емили на малкото човече, което носеше златна обица на едното си ухо. — Трябва да помислим за това, че повечето от гостите не са запознати с чуждите деликатеси. Англичаните не обичат да си правят експерименти в кухнята.

Смоук се държеше гордо.

— Графът никога не се е оплаквал от моето готвене.

Да, разбира се, никога не се е оплаквал — каза мило Емили. — Готвиш прекрасно, Смоук. Но се страхувам, че вкусът на графа е значително по-изискан, отколкото на гостите, които ще присъстват на сбирката. Говорим за хора, които не смятат че храната е добра, ако няма голямо парче месо и много варени картофи.

— Графинята е напълно права, Смоук — обади се икономът. — Вероятно ще трябва да сервираме желе с месо, салами и малко език.

— Салам, език? — Смоук беше ужасен. — Няма да позволя мазни салами и език да бъдат сервирани в тази къща!

— Е, добре тогава. Малко студена шунка ще свърши добра работа — каза с надежда Емили.

Силно и настоятелно чукане по кухненската врата прекъсна спора. Хари отиде да отвори и след кратък разговор с човека, който стоеше отвън, се обърна към своята господарка.

— Извинете, мадам. Съобщиха ми, че има известие за вас.

Емили напусна разправията с дълбоко облекчение.

— За мен? Къде?

— Един младеж отвън на вратата, мадам. Каза ми, че ви носи писмо. — Хари повдигна куката си. — Да му кажа ли да си ходи?

— Не, не, ще поговоря с него. — Емили премина през кухнята и видя на вратата едно мръсно малко момче, което я чакаше. — Е, момче, какво има?

Момчето огледа червената й коса и очилата, после кимна със задоволство, уверено, че е намерило търсения човек.

— Трябва да ви кажа, че баща ви иска да ви види веднага, мадам. Той ми даде тази бележка за вас.

Едно листче, изпоцапано от мръсните пръсти, се показа от малкото юмруче.

— Много добре — каза Емили и пусна една монета в ръката му. Някакво странно и силно предчувствие се загнезди в душата й. — Благодаря ти.

Момчето разгледа внимателно монетата, захапа я със зъби и се усмихна широко.

— Винаги на вашите услуги, мадам.

Хари тръгна напред, за да затвори вратата на кухнята. Момчето огледа с възхищение и почуда куката на ръката му, след което избяга.

— С менюто за бюфета ще приключим по-късно — каза Емили на Смоук и иконома, бързайки да напусне кухнята.

Тя изкачи стълбите; бележката изгаряше ръката й. Страхуваше се да не се е случило най-лошото. Когато влезе в своите покои, затвори и заключи вратата. Треперейки от страх, седна и прочете писмото от баща си.

Моя скъпа дъще,

Нещастието се случи. През последните няколко седмици нямах късмет. Изгубих доста голяма сума на карти и сега трябва да продам няколкото акции и дялове, които ми останаха, за да изплатя последните си дългове. За жалост няма да мога да покрия всичките си задължения. Трябва да ми помогнеш, скъпа ми дъще. Моля се в този час на нужда да си спомниш за кръвта и обичта, които ни свързват завинаги. Знаеш, че майка ти би желала да ми помогнеш. Ще ти се обадя много скоро.

Твой любящ баща

P.S. Поради обстоятелствата не споменавай на своя съпруг за нашия малък семеен проблем. Знаеш много добре, че той изпитва голяма и необикновена омраза към мен.

Емили се почувства зле, докато сгъваше писмото. Тя знаеше, че това ще се случи рано или късно. Беше се опитала да накара баща си да прояви малко разум, но знаеше от много отдавна, че страстта му към картите и хазарта е прекалено силна. Майка й често й казваше, че той никога няма да се промени.

А сега, когато я молеше за помощ, той я принуждаваше да избира между верността към своя съпруг и задълженията си като дъщеря.

Това бе твърде много. Действителността навлезе в живота й още веднъж, като свали романтичната завеса, която тя се бе опитала да спусне около себе си.

Емили скри глава в ръцете си и заплака.