Аманда Куик
Рицарят (8)

8

…Тя представлява съвсем нов вид роман… въобще не залага на свръхестествените елементи за по-голям ефект… много вълнуващо е разгледана темата за любовта…

Думите на Фийби още звънтяха в главата на Гейбриъл, когато през същия следобед той влезе с решителни стъпки в книжарницата на Лейси. Това бяха много познати думи. Всъщност те бяха почти точните думи, които Лейси бе използвал в писмото си, за да изрази желанието си да публикува Мисията. Гейбриъл бе препрочел писмото няколко пъти и бе научил одобрителните изрази наизуст.

Откак този предиобед се раздели с Фийби в книжарницата на Хамънд, в съзнанието му непрекъснато бе назрявало едно подозрение. Първо то му се бе сторило прекалено нелепо, за да го допусне, но колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че всичко някак странно съвпада.

Ако това подозрение се окажеше вярно, то със сигурност щеше да обясни как Фийби е могла да знае толкова много за него още от самото начало. Щеше също така да означава, че дързостта на Фийби не знае граници.

Мъжът зад тезгяха в книжарницата го погледна и учтиво попита:

— Какво обичате?

— Къде е Лейси? — попита Гейбриъл без заобикалки. Вече веднъж се бе срещал с Лейси, малко след началото на сътрудничеството им. Тогава Гейбриъл бе дал да се разбере съвсем недвусмислено, че ще очаква от Лейси да уважава изискването му за анонимност.

Продавачът примигна и се покашля дискретно.

— Опасявам се, че господин Лейси е зает, милорд.

— Искаш да кажеш, че е пиян като бъчва?

— Разбира се, че не, сър. Той работи.

Гейбриъл чу шум от стаята точно зад тезгяха.

— Няма значение, сам ще го намеря.

Той заобиколи тезгяха, бутна вратата и пристъпи в стаята, където Лейси държеше печатарската си машина.

Миризмата на мастило и масло изпълваше въздуха. Масивната желязна преса бе замлъкнала. Лейси, пълен, плешив мъж с червендалесто лице, почти цялото обрасло с бакенбарди, седеше в ъгъла. В момента разглеждаше някакъв топ хартия. Носеше кожена престилка върху изцапаните си с мастило дрехи. От единия й джоб се подаваше бутилка джин.

— Лейси, има нещо, за което искам да поговорим — каза Гейбриъл, като затвори вратата.

— Какво има? — Лейси извърна глава и погледна ядосано Гейбриъл с воднистите си очи. — О, вие ли сте, милорд. Чакайте, вижте сега, ако сте дошли да се оплаквате, че не ви плащам достатъчно за последната ви книга, губите си времето. Казах ви, че партньорът ми е оставил всички подобни въпроси в ръцете на адвокат. Аз вече въобще не се тревожа за проклетите пари.

Гейбриъл се усмихна студено.

— Не ме интересуват парите, Лейси.

— Е, това вече е нещо — Лейси се изправи и измъкна бутилката от джоба на престилката си. Намръщи се на Гейбриъл и отпи една солидна глътка джин. — И представа си нямате колко много са авторите, които създават проблеми за парите.

— Онова, което ме интересува, е името на партньора ви.

Лейси се задави с глътката джин. Той припряно я преглътна и избухна в кашлица.

— Страхувам се, че не мога да ви го кажа, милорд. Анонимен е. Точно както вас.

— Трябва ми името, Лейси.

— Не, вижте, какво ви дава право да се месите в частния ми бизнес?

— Ако не ми дадете името на партньора си, ще се погрижа новият ми ръкопис, който вече е почти завършен, да отиде при друг издател.

Лейси го зяпна ужасено.

— Няма да сторите това, милорд. След всичко, което направихме за вас?

— Не искам да занеса Безразсъдно приключение на друго място, но ако ме принудите, ще го сторя.

Лейси се отпусна върху един дървен стол.

— Вие сте жесток човек, милорд.

— Аз съм предпазлив човек, Лейси. Обичам да съм наясно с кого си имам работа, особено като говорим за бизнес.

Лейси го погледна накриво и изтри носа си с опакото на мръсния си ръкав.

— Няма да й кажете, че аз съм ви казал, нали? Тя много държи да пазя името й в тайна. Семейството й хич няма да хареса, ако разбере, че се е замесила с търговия.

— Имайте ми вяра — мрачно рече Гейбриъл. — Мога да пазя тайна.

 

 

В четвъртък сутринта Гейбриъл седеше до бюрото си и работеше върху последните сцени на „Безразсъдно приключение“. Беше много доволен от историята. Само след няколко дни щеше да я предостави на издателя.

И тогава щеше да очаква писмото, с което ще я приемат или отхвърлят. Наистина беше много интересно какво ли ще каже партньорът на Лейси за ръкописа.

Когато новият му иконом, Шелтън, отвори вратата, Гейбриъл с нежелание вдигна поглед от работата си.

— Две дами желаят да ви видят, сър — Шелтън изглеждаше така, сякаш не одобрява посетителките, — Не пожелаха да ми съобщят имената си.

— Доведи ги, Шелтън — Гейбриъл остави перото и се изправи. Той се усмихна на себе си. Единствената жена, за която знаеше, че ще е достатъчно дръзка, за да посети един мъж, беше Фийби. Тя несъмнено искаше да му даде още инструкции, заповеди и предложения. Чудеше се кого ли е довела със себе си. Сигурно прислужницата си.

Усети как у него се надигна приятно нетърпение да я види, точно както и във вторник, когато имаха среща в книжарницата на Хамънд. Усещането бе определено много сладострастно. Внезапно го осени видението как правят любов с Фийби тук, в библиотеката му. И това е възможно, заключи той.

Ако малката глупачка бе достатъчно непредпазлива, че да рискува репутацията си, като идва направо при него, той пък нямаше никакви угризения да изложи репутацията й на още по-голям риск.

В края на краищата тази дама беше родена наивница. Още от самото начало непрестанно бе градила само илюзии.

В този момент вратата се отвори отново и две елегантно облечени и плътно забулени дами се появиха на прага. Гейбриъл почувства остро бодване на разочарование. Въпреки, че не можеше да види лицата им, той веднага разбра, че нито една от тях не е Фийби.

Вече можеше да познае Фийби навсякъде, независимо дали е забулена или не. Не само лекото й накуцване я отличаваше от другите. Имаше нещо в начина, по който държи главата си, нещо в яркоцветните й рокли с висока талия, които очертаваха по характерен начин гърдите и контурите на бедрата й, което той винаги би познал.

Гейбриъл хвърли съжалителен поглед към зеленото кадифено канапе до камината. До тук с плановете му да прекара следващия час в усилие да прелъсти тази предизвикателна жена.

— Добро утро, дами — Гейбриъл се поклони, а двете посетителки седнаха пред писалището му. — Виждам, че във вашето семейство булото е на особена почит. Може би всички жени на име Кларингтън притежават някакво непризнато влечение към религията?

— Не ставайте смешен, Уайлд — лейди Кларингтън вдигна булото си, както бе с ръкавици, и го закачи върху елегантната си синя шапчица. — Интересувам се от религията не повече, отколкото вие.

Мередит също вдигна булото си и го закачи на модерното, украсено с цветя боне. Тя погледна Гейбриъл с укор в сините очи.

— Винаги сте имали много странно чувство за хумор, Уайлд.

— Благодаря, лейди Траубридж — Гейбриъл лекичко се поклони. — Винаги съм смятал, че някакво чувство за хумор е по-добро от липсата на такова.

Мередит примигна объркано.

— Никога не съм ви разбирала.

— Да, наясно съм с това — Гейбриъл седна и скръсти ръце на писалището си. — Ще продължим ли да си разменяме забавни шегички или ще бъдете така любезни да ми съобщите причината за това посещение?

— Бих казала, че причината за посещението ни е съвсем очевидна — каза Лидия и въздъхна. — Тук сме заради Фийби, разбира се. Мередит настояваше да дойдем.

Мередит хвърли към майка си един укоризнен поглед и после отново насочи вниманието си към Гейбриъл.

— Дойдохме, за да ви се помолим, Уайлд. Тук сме, за да се хвърлим в краката ви и да молим за милост. Не опропастявайте живота на Фийби!

— Ако приемем, че това е намерението ви, разбира се — измърмори Лидия. Тя огледа изпитателно библиотеката, като несъзнателно присви очи. — Сигурно не сте успели да забогатеете в южните морета, така ли е, или греша?

Гейбриъл я погледна с умишлено неприкрит интерес.

— Защо питате, лейди Кларингтън?

— Това би направило нещата толкова по-простички — каза Лидия. — Бихте могли да се ожените за Фийби и никой няма да има нищо против. Няма да се налага да се занимаваме с всички тези глупости.

— Мамо, моля те, опитай се да разбереш за какво става въпрос всъщност — сдържано я посъветва Мередит. — Негова светлост не е влюбен във Фийби. Той смята да я използва.

— Съмнявам се, че този план ще се осъществи — открито заяви Лидия. — Много трудно е да използваш Фийби, освен ако самата тя не желае да я използват. Тя е прекалено голям инат за подобно нещо.

По изящната брадичка на Мередит личеше, че е стиснала зъби. Тя скръсти ръце на скута си и се обърна към Гейбриъл.

— Сър, зная, че сте се сприятелили с Фийби, за да я използвате и чрез нея да накажете цялото ни семейство. Умолявам ви да помислите и за това, че тя няма нищо общо със случилото се преди осем години. Тогава тя беше само дете.

— Но през онази нощ вие ми казахте, че именно тя е измислила как да вържете чаршафите, за да се спуснете с тяхна помощ през прозореца — не устоя да й напомни Гейбриъл.

В прелестните очи на Мередит проблеснаха сълзи.

— Нима смятате да я накажете заради това? Тя нищо не разбираше. Мислеше си, че всичко е просто едно вълнуващо приключение. Тя непрекъснато четеше онези книги, които вие всеки път ми давахте, и съвсем по детски си въобразяваше, че сте някакъв съвременен рицар на Кръглата маса. Господи, дори ми се струва, че гледаше на вас като на самия крал Артур!

Лидия сякаш изведнъж се сети за нещо.

— Знаеш ли, Мередит, струва ми се, че в думите ти прозира още нещо. Като се замисля за онези дни, наистина вярвам, че точно тогава у Фийби се зароди този достоен за съжаление интерес към средновековните легенди и подобните истории. Да, сега вече всичко ми се струва пределно ясно — тя се намръщи на Гейбриъл. — За всичко сте виновен вие, Уайлд.

Гейбриъл я погледна удивено.

— Аз ли съм виновен?

— Да, разбира се — Лидия присви очи замислено. — Вие бяхте този, който я запали по тези глупости. Мен ако питате, вече направо сте й съсипали живота.

— Чакайте, чакайте малко — на Гейбриъл му се струваше, че започва да губи ориентация в този разговор. — Не съм сторил нищо, с което да съсипя живота на Фийби. Поне все още не.

Мередит се ококори, слисана от намека в думите му.

— Напротив, виновен сте — настоя Лидия, без да обръща внимание на скритата заплаха в думите му. — Тя така и не се омъжи, и то заради вас. Хвърлям вината затова, че все още е стара мома, изцяло върху вас.

— Върху мен? — Гейбриъл зяпаше Лидия и отчаяно се опитваше да вникне в откачената логика на думите й. — Не, не можете да вините мен за това, че не сте успели да я омъжите.

— Напротив, мога. Интересът й към тези средновековни глупости я направи прекалено придирчива, когато ставаше въпрос за ухажори. Никой от тях не можеше да се сравнява с рицарите в онези глупави истории, които тя непрекъснато четеше.

— Не, вижте какво… — започна Гейбриъл.

— Освен това — продължи Лидия, — тя винаги се оплакваше, че никой от ухажорите й не споделя интереса й към Средновековието. Освен онзи ужасен Нийл Бакстър, разбира се. Нали така, Мередит?

— Съвсем права си, мамо — мрачно се съгласи Мередит. — Но не мисля, че сме дошли да обсъждаме точно това с негова светлост. Има много по-належащи проблеми.

— Мили боже — намръщи се Лидия. — Не мога да си представя нещо по-належащо от това да омъжим Фийби за подходящ съпруг — тя погледна Гейбриъл много заговорнически. — Въпреки вредата, която сторихте, все още имаме големи надежди да хванем Килбърн, нали знаете?

— Така ли? — Гейбриъл бе много раздразнен от тази информация. Фийби въобще не бе споменала, че Килбърн се кани да й направи предложение. И сега разбра, че тази мисъл въобще не му харесва.

Мередит се опита да спре майка си с поглед.

— Мамо, ако Уайлд съсипе репутацията на Фийби, никога за никого няма да я омъжим, най-малко пък за Килбърн.

— О, божичко — Лидия присви очи към Гейбриъл. — Вижте, нали не смятате наистина да съсипете дъщеря ми?

Мередит припряно извади дантелена кърпичка от чантичката си и попи с нея сълзите от очите си.

— Разбира се, че точно това смята да направи, мамо. Точно за това е цялата история. Така той смята да си отмъсти — тя отправи към Гейбриъл насълзен поглед. — Моля ви, откажете се от това, милорд!

— Защо да се откажа? — учтиво попита Гейбриъл.

— Заради онова, което някога се случи между нас — извика Мередит.

— Не се случи нищо особено, доколкото си спомням — Гейбриъл гледаше красивите й, пълни със сълзи очи и разсеяно се попита, какво толкова е намирал в Мередит. За момент се замисли как на косъм се бе отървал от нея преди осем години и поблагодари на бога, който бди над наивните младежи като него.

— Моля ви, милорд. Помислете за Фийби!

— Трудно е да не мисля за нея — призна Гейбриъл. — Тя е много интересна жена.

— И при това съвсем невинна — побърза да вметне Мередит.

Гейбриъл сви рамене.

— Щом така твърдите.

Мередит го погледна с огромно възмущение.

— Нима намеквате противното, сър?

— Не — Гейбриъл се замисли за Нийл Бакстър, като за пръв път се зачуди точно доколко го е обичала Фийби. — Двамата с Фийби досега никога не сме обсъждали този въпрос подробно.

— Надявам се и да не го направите — строго рече Лидия. — Дъщеря ми може и да е малко ексцентрична, сър, но тя е съвсем почтена млада дама. Репутацията й е неопетнена.

— Ексцентрична? Бих казал, че е нещо много повече от ексцентрична.

Лидия грациозно сви рамене.

— Добре. Има някои необичайни интереси, но вината за тях пада изцяло върху вас. Все пак аз съм сигурна, че подходящият за нея мъж ще ги пренебрегне.

— Ако аз бях отговорен за нея, щях да се тревожа не толкова за необичайните й интереси, колкото за далеч по-сериозни неща — отвърна Гейбриъл.

— Е, добре. Признавам, че понякога е доста своенравна — съгласи се Лидия. — Дори малко твърдоглава. И е доста независима, което някои не биха харесали, но то въобще не е важно.

— Господи! — Гейбриъл разбра, че семейството на Фийби нямаше представа колко безразсъдни неща върши тя. Чудеше се, какво би казала лейди Кларингтън, ако й съобщи, че най-малката й дъщеря е започнала да се среща с мъже посред нощ и да търси убийци.

Мередит погледна Гейбриъл със съвсем окаян вид.

— Сър, моля ви, обещайте ни, че повече няма да насърчавате сестра ми за вашето приятелство. И двете знаем, че не сте искрен в него.

— Така ли? — попита Гейбриъл.

Мередит подсмръкна в кърпичката си.

— Не съм глупачка, сър. Нито пък другите членове на семейството ми. Всички знаем, че искате да си отмъстите. На колене ви моля да се откажете от това. Фийби не заслужава да страда заради случилото се.

— Може би е така, но човек действа с онова, което му е под ръка — отвърна Гейбриъл.

 

 

В десет и половина същата вечер Гейбриъл стоеше подпрян на стената във великолепната бална зала на семейство Брантли и отпиваше от шампанското си. Носеше обикновена черна маска и черно наметало върху вечерния си костюм. Но пък много от гостите бяха облечени в най-невероятни тоалети.

Още преди няколко минути, когато пристигна, той бе забелязал Фийби сред тълпата. И това съвсем не бе трудно, щом човек знаеше нещо за интересите й и за вкуса й към цветовете.

Тя носеше висока средновековна женска шапка и златна маска, която закриваше само половината от лицето й. Лъскавата й тъмна коса бе прибрана в мрежичка от златни нишки. Блестящата й рокля в тюркоазено и златно също бе издържана в средновековен стил. Златистите й сатенени пантофки за танци проблясваха, докато тя пристъпваше сред тълпата, облегната на ръката на мъж с кафяво домино.

Гейбриъл веднага позна кой е кавалерът й. Кафявата му маска и наметало не успяваха да скрият нито светлата коса на Килбърн, нито до болка учтивото изражение на лицето му.

Гейбриъл се усмихна в себе си. Явно Фийби много се забавляваше, но също така бе очевидно, че Килбърн едва понася този маскарад.

Очите на Гейбриъл неволно се присвиха, когато забеляза как Килбърн се опитва да притегли Фийби по-близо до себе си. Гледката как пръстите на Фийби почиват върху ръкава на графа го раздразни. Той си спомни какво бе казала лейди Кларингтън относно изгледите Килбърн да й направи предложение.

Гейбриъл остави чашата си шампанско и прекоси пълната зала до мястото, където Фийби и Килбърн стояха и разговаряха.

Когато се приближи, Фийби вдигна поглед. Той видя как топазените й очи проблеснаха зад маската й — явно го бе познала. Меките й устни се разтегнаха във възторжена усмивка.

— Добър вечер, лорд Уайлд — каза Фийби. — Познавате ли се с Килбърн?

— Срещали сме се — Килбърн кимна едва забележимо. — Мисля, че посещаваме едни и същи клубове.

— Добър вечер, Килбърн — поздрави Гейбриъл, след което се обърна към Фийби. — Дали не бих могъл да се надявам на следващия танц, лейди Фийби?

— Но, вижте, сър — припряно рече Килбърн. — Лейди Фийби не се чувства особено удобно на дансинга.

— Глупости — обяви Фийби. — С огромно удоволствие ще потанцувам — тя се усмихна весело на Килбърн. — Може би ще се видим по-късно, сър.

Раздразнението на Килбърн бе съвсем очевидно, когато той учтиво наведе глава над ръката й.

— С нетърпение ще очаквам друга възможност да поговоря с вас, лейди Фийби. Както ви казах преди малко, бих искал да поговорим насаме по-късно.

— Ще видим — неопределено отвърна Фийби и хвана Гейбриъл под ръка.

Гейбриъл почувства вълна на задоволство, че успя да отдалечи Фийби от Килбърн. Той я понесе в бързите стъпки на валса, усети нестабилността й и моментално я хвана по-здраво, за да възстанови равновесието й. Това беше съвсем лесна задача. Тя бе лека като перце.

Фийби го гледаше с грейнали очи.

— Радвам се да ви видя тук, милорд. Носите ли ми някакви вести за нашето разследване?

Ръката на Гейбриъл се стегна около кръста й.

— Само за вашето разследване ли можете да мислите, Фийби?

— А за какво друго бихте желал да мисля?

— Какво ще кажете за надвисналото предложение на Килбърн? Струва ми се, че тази тема не би трябвало да ви е безинтересна.

Фийби примигна зад златната си маска.

— Какво знаете за намеренията на Килбърн?

— Майка ви днес ме информира, че се надява да „хване“ Килбърн.

— Мили боже! Нима майка ми е идвала при вас?

— Както и сестра ви.

Фийби прехапа загрижено устни.

— Наистина много се надявам да не сте се отказали от търсенето заради нещо, което са ви казали, сър. Уверих ви, че ще се справя със собственото си семейство. Не бива да ги оставяте да ви уплашат.

— Повярвайте, Фийби, ни най-малко не се чувствам уплашен от семейството ви. Но ми бе интересно да разбера, че сте на прага на женитбата.

— Ни най-малко не съм на прага на женитбата, милорд. Уверявам ви, че ако Килбърн се накани да направи предложение, съвсем учтиво ще му откажа.

— Защо? — попита Гейбриъл. Внезапно бе осъзнал, че изпитва необходимост да разбере всичко за отношенията на Фийби с Килбърн.

Фийби завъртя очи зад маската си и направи отегчена гримаса.

— Ако познавате Килбърн поне мъничко, непременно ще разберете, че той би станал отвратителен съпруг, поне за мен.

Гейбриъл се намръщи.

— Той е маркиз и при това, както всички твърдят, много богат маркиз.

— Той е педант. Повярвайте ми, добре познавам този тип хора и нямам намерение да се омъжа за един от тях. Не мога да си представя да съм обвързана с такова надуто, твърдоглаво същество до края на живота си. Би било същински ад!

— С други думи — каза Гейбриъл, — опасявате се, че няма да ви позволи да продължите по този безразсъден начин, така ли? Повече никакви среднощни срещи с непознати и никакви издирвания?

— Килбърн не би се спрял до тук, Той е много тесногръд човек, който непрекъснато е недоволен от нещо. Сега се опитва да го скрие, тъй като ме ухажва, но знам, че ако се ожени за мен, ще се опита да избира приятелите ми и дори да ми нарежда каква кройка рокли да нося. Няма да ми остави абсолютно никаква лична свобода.

— А вие цените свободата си?

— Много. Мама ме уверява, че за една интелигентна жена е възможно да се справи с мъж като Килбърн, но нямам намерение да рискувам — Фийби се усмихна. — Знаете ли, милорд, че Килбърн не одобрява книги като вашата? Вярвам, че дори ще се опита да ми забрани да чета подобни книги.

Нещо дълбоко в Гейбриъл се отпусна. Той бавно се усмихна.

— В такъв случай трябва да се съглася с вас. Килбърн би бил отвратителен съпруг за вас.

Фийби се усмихна щастливо, а в очите й зад златната маска проблеснаха златисти оттенъци. Искрящата мрежичка в косите й блещукаше под светлината на полилеите. Гейбриъл я гледаше и за момент се зачуди дали държи в прегръдките си истинска жена, или магьосница.

Страхуваше се, че е почти омагьосан. Желанието пулсираше във вените му. Инстинктивно ръцете му се стегнаха около Фийби. Не, тя определено не можеше да се омъжи за Килбърн.

— Милорд? — тя леко наклони глава настрани, като внимателно гледаше маскираното му лице. — Нещо не е наред ли?

— Нека излезем в градината да подишаме малко чист въздух — промълви Гейбриъл.

Фийби не се опита да се съпротивлява, когато той я поведе към един от близките френски прозорци. Тя почти изгуби равновесие, когато той я издърпа навън в нощта.

— Не толкова бързо, милорд — тя се вкопчи в раменете му, за да възвърне равновесието си.

— Държа те — тихо рече той. После я притегли към себе си. И няма да те пусна, добави той наум. Поне докато си свърша работата със семейството ти.

— Градините на Брантли са прелестни — разговорчиво рече Фийби, докато се разхождаха по една покрита с чакъл алея. — Виждали ли сте ги?

— Не — Гейбриъл вдиша дълбоко хладния нощен въздух. Опита се да потуши пожара на плътското желание, което го изгаряше.

— Толкова са обширни! Има оранжерия, лабиринт и едно езерце с рибки — Фийби се огледа в мрака. — През нощта човек естествено не може да види кой знае какво, но съм идвала тук през деня и бях невероятно впечатлена.

— Фийби?

— Да, милорд?

— Не съм в настроение да си говорим за градини.

— Знаех си — възкликна Фийби с радостен ентусиазъм. — Доведохте ме тук, за да поговорим за разследванията ви, нали? Кажете, сър, какво научихте? Приближаваме ли се към целта?

— Това зависи от гледната точка — Гейбриъл я отвеждаше все по-далеч от светлините на голямата къща, дълбоко сред сенките на огромната градина. — Мисля, че можем да твърдим с известна сигурност, че успехът е доста вероятен.

— Чудесно — Фийби вдигна поглед към лицето му. — Какво открихте? Някой от познатите ви книжари казал ли ви е нещо ново? Открихте ли нещо в някой от вашите клубове?

— Има една-две насоки за разследване, които смятам да проуча — Гейбриъл видя, че вече са достатъчно далеч от имението и позабави крачка.

Около тях се очертаваха силуетите на огромни фигури от чимшир, които представляваха всевъзможни същества. На лунната светлина се виждаха храсти, оформени като митични зверове. Чакълестата пътека лъкатушеше сред обгърната в мрак гора от странни крилати животни и страховити дракони.

— Радвам се да чуя подобно нещо, милорд — Фийби се поколеба и се огледа сред невероятните фигури. — Тази градина е наистина приказна, но през нощта може да те побият тръпки от нея, не мислите ли? — тя пристъпи по-близо до Гейбриъл. — През деня всичко това е много забавно, но в тъмнината въображението се развихря.

— Вашето въображение е по-активно от това на повечето хора — каза Гейбриъл.

— Нямате право точно вие да говорите така, сър. Вие сте този, който си изкарва прехраната, като пише книги, плод на въображението.

— Книги, които Килбърн несъмнено би се опитал да ви забрани да четете, ако бе ваш съпруг — Гейбриъл я накара да спре сред сенките на един огромен зелен Пегас.

Фийби се усмихна недоволно.

— Току-що ви обясних, че е малко вероятно Килбърн да ми стане съпруг. Защо продължавате да говорите за това, милорд?

— Как бих искал и аз да знам — Гейбриъл почувства, че се предава на жаждата си. Дамата съвсем доброволно го бе последвала навън в тъмнината. Тя нямаше никакво чувство за благоприличие. Бе безразсъдна и прекалено дръзка, а освен това бе дъщерята на Кларингтън.

Заслужаваше си го.

Гейбриъл внезапно я притегли в обятията си и я целуна.

Тихият й вик на изненада бързо бе заглушен, Фийби не се опита да се съпротивлява. Вместо това колебливо се притисна към него.

Гейбриъл почувства как ръцете й бавно се прокрадват нагоре и обвиват врата му и го заля невероятно тържествуващо вълнение. Тя го желаеше. Той обхвана шията й и умишлено задълбочи целувката си. После наведе глава, за да целуне ключиците й. Тя потръпна в отговор.

— Гейбриъл — гласът на Фийби бе пропит от прелестно женствена чувственост, която просто го плени.

Пръстите й се заровиха в косата му и се стегнаха с неопровержимата настойчивост на страстта. Гейбриъл усети как и без това вече твърдата му мъжественост започна да пулсира.

— Харесва ли ти това? — попита Гейбриъл, а устните му пълзяха по топлата кожа на шията й. — Кажи ми, че ти харесва.

— О, да — Фийби рязко си пое дъх, когато зъбите му внимателно захапаха меката част на ухото й.

— Кажи ми колко ти харесва — настояваше той. Бе опиянен от реакцията й. Тя цялата трепереше и това го накара да се разтърси от собствената си страст.

— Много, много ми харесва! Никога не съм се чувствала така, Гейбриъл.

Той я притегли по-дълбоко в сенките на надвисналите храсти. Единствената му грижа бе да намери колкото може по-усамотено местенце. Нямаше търпение да открие съкровищата на тялото й.

Гейбриъл чу изненаданото ахване на Фийби, когато смъкна ръкава на роклята й. Тя зарови лице в рамото му и се вкопчи в него, когато лунната светлина обля голата й гръд.

Гейбриъл я погледна и си помисли, че никога през живота си не е виждал нещо толкова прекрасно.

— Фийби, ти си прелестна!

— О, Гейбриъл! — тя държеше лицето си скрито до рамото му.

— Съвършена! — ръката му се сви около сладката й гръд с форма на ябълка. Прокара палеца си по зърното й и то моментално се стегна.

Гейбриъл наведе глава и пое малкия твърд плод в устата си. Фийби реагира незабавно. Тя тихо извика и се вкопчи в него, сякаш се давеше и той спасяваше живота й.

Но на Гейбриъл му се струваше, че той е този, който се дави. Потъваше в топлината и мекотата на Фийби. Ароматът й замая главата му и обсеби сетивата му. Искаше да усети вкуса й, да се наслади на голото й тяло до своето. Болезнено силно копнееше да разбере какво е да навлезе дълбоко в нея. Мечтаеше да почувства тръпките на нейния екстаз.

Никога не бе желал някоя жена така, както желаеше Фийби сега.

В плен на страстта, която не искаше да отрече, Гейбриъл я притегли по-навътре сред екзотичните храсти. Спря, смъкна набързо наметалото си и го постла на земята.

Фийби трепереше, но не се възпротиви, когато той я положи върху наметалото и седна до нея. Тя докосна лицето му. Маската му, както и нейната, прикриваше само очите. Пръстите й докосваха болезнено нежно бузата му.

— Гейбриъл, сигурно сънувам!

— И аз. Ще сънуваме заедно този сън — той наведе глава и нежно захапа зърното й.

Тя изви тялото си към него и тихо простена. Ръката му се плъзна надолу към кръста й, наслаждавайки се на извивката на ханша и бедрата.

Гейбриъл намери края на тюркоазено-златистата й рокля и бавно го надигна. Плъзна дланта си по целия й крак, върху копринения чорап, през жартиера, който бе закопчан точно над коляното й. После продължи нагоре, оставяйки пръстите си да галят топлата кожа от вътрешната страна на бедрото й. Чувстваше горещината, която се надига у нея, и тя направо го влудяваше.

Фийби приглушено извика, когато ръката му се затвори около горещото, влажно място между краката й.

— Гейбриъл!

— Тихо, любов моя — той целуна гърлото й, след това отново гърдите й. — Нека те докосвам. Ти си вече влажна, усещам меда ти по пръстите си.

— О, боже! — прошепна тя. Очите й бяха широко отворени под лунната светлина, а устните й бяха леко разтворени от удивление.

Гейбриъл вдигна глава, за да гледа лицето й, полускрито от маската, докато внимателно и бавно разтваряше меките, пълни гънки, които криеха тайните й. Видя как върхът на езика й докосна ъгълчето на устата й. Тя уплашено стискаше раменете му.

Когато той нежно промъкна единия си пръст в тялото й, почувства, че почти губи каквото бе останало от самоконтрола му. Тя бе толкова стегната. Толкова готова за него.

Фийби сякаш окаменя, с разтворени устни, с ужас в очите.

— Гейбриъл?

Сега Гейбриъл разбра със сигурност, че тя никога не бе стигала до такава интимност с мъж. Когато тази мисъл го осени, той почувства възторжен трепет. Каквото и да е искал от нея Нийл Бакстър, тя не бе му позволила да я люби. Внезапно почувства неустоимо желание да я пази, макар да й показваше в момента собствената си страст.

— Успокой се, сладката ми. Ще бъда много нежен с теб — Гейбриъл подпечата тържественото си обещание с порой малки целувчици по гърдите й. — Няма да ти причиня болка. Ще ме желаеш не по-малко, отколкото те желая аз.

Той нежно плъзна пръста си вън от тесния проход. При това тя трепна, но не се отдръпна от него. Тогава той отново плъзна пръста си навътре, като докосна мъничката издатина от чувствителна плът, скрита под меките снопчета косми, Фийби се стегна и извика, притиснала лице към дрехите му. Той отново я погали.

— Гейбриъл, не мога… не мога да мисля…

— Сега не е време да мислиш. Сега трябва да чувстваш. Да ти кажа ли как те чувствам аз? Усещам те сладка. Толкова сладка, и мека, и отзивчива. Господи, сякаш докосвам течен огън!

— Аз… о, Гейбриъл, толкова е странно…

Той почувства как тялото й постепенно започва да се стяга изискващо около пръста му. Продължаваше да я гали, омагьосан от реакцията й. Когато тя започна да се надига към ръката му и без думи да го моли за още, той се почувства така, сякаш е получил безценно съкровище.

Сега Фийби дишаше по-учестено. Гейбриъл чувстваше как неопитното й тяло се стреми към върха, но все още не знае как да го достигне. Искаше му се да изкрещи от огромно задоволство. След тази нощ тя щеше да гледа на него така, както никога преди.

След тази нощ тя нямаше повече да сънува Нийл Бакстър.

Гейбриъл чу тихото проскърцване на обувки по чакъла, само миг преди Фийби да пламне във върховните мигове на страстта си. Той реагира инстинктивно, съзнавайки, че Фийби не е чула нищо. Бе потънала прекалено дълбоко в магията на плътта, която той бе сътворил. Твърде късно бе да я върне в реалния свят.

Гейбриъл стори единственото, което можеше. Силно притисна устните си към нейните точно в мига, когато тя конвулсивно потръпна в обятията му. Той едва успя да заглуши вика й, когато достигна върха.

После бързо я притегли към себе си и я зави с черното наметало, притискайки я силно, докато леките тръпки на екстаза отшумяваха в тялото й.

Последва миг шеметна тишина, после Фийби се отпусна омаломощена.

Чакълът от другата страна на чимшира изтрополи. Гейбриъл почувства как Фийби се стегна в прегръдката му. Разбра, че и тя е чула шума. Фийби моментално застина, сгушена до тялото му.

— Лейди Фийби? — гласът на Килбърн се понесе в тъмнината. — Къде сте? Тук ли сте?

Гейбриъл почувства слисването на Фийби. Той наведе глава и едва чуто прошепна в ухото й:

— Шшшш!

Тя закима усилено, за да покаже, че е разбрала.

Стъпките на Килбърн се чуха още по-близо. Гейбриъл продължаваше да притиска Фийби към себе си. Той се огледа и разбра, че са обградени отвсякъде от високи стени от чимшир. С малко късмет Килбърн нямаше да дойде насам.

Стъпките продължаваха да се приближават. Гейбриъл затаи дъх, като се молеше Килбърн да продължи нататък. От другата страна на храста се чу как той тихичко изруга. После стъпките на Килбърн се отдалечиха нанякъде. Когато стана ясно, че той се връща към къщата, Гейбриъл си отдъхна.

Той почака още малко, за да е сигурен, че маркизът е вече достатъчно далеч, за да не ги чуе. После отметна голямото си наметало от Фийби.

Тя седна. Изглеждаше прелестно разрошена. Сложната конструкция на средновековната й шапка се бе разместила и килнала на една страна, а една къдрица от косата й бе избягала от златната мрежичка и падаше на рамото й. Маската й се бе смъкнала до носа й.

— Божичко, едва се отървахме — измърмори Фийби, докато се опитваше да нагласи шапката си. — Направо изтръпвам от ужас, като си помисля! Истинска катастрофа щеше да е, ако Килбърн ни бе видял!

Гейбриъл, чието тяло още пулсираше от желание, а и от войнствеността, предизвикана от наближаването на Килбърн, сега необяснимо защо се раздразни от забележката й.

— Малко късно е да се тревожите за репутацията си, мадам.

Фийби се спря, а ръцете й застинаха на ръба на шапката й.

— Сигурно сте прав. Отървахме се на косъм. Само си помислете, ако Килбърн ни бе видял в тази ужасно компрометираща ситуация, щеше да се наложи още утре да обявите годежа ни.

Гейбриъл стана и й помогна да се изправи.

— Нима мисълта да обявя годежа ни ви тревожи толкова много, мадам?

— Разбира се, че ме тревожи — тя го погледна, докато оправяше маската си.

— Защото близките ви няма да го одобрят?

— Въпросът не е какво ще каже семейството ми. Аз съм на двадесет и четири години и правя, каквото си поискам. До голяма степен. Проблемът е там, Гейбриъл, че не ми се ще особено много да се омъжвам, макар вече да разбирам, че има и някои добри страни, за които не се бях замисляла.

— По дяволите!

— Но ако трябва да се омъжа — продължи тя неумолимо, — ще го пожелая от любов, а не защото са ме видели да се търкалям из храстите в градината на Брантли.

Раздразнението на Гейбриъл нарасна неимоверно. Той пристъпи към нея и умишлено зае заплашителна поза.

— Това бе дяволски много повече от търкаляне в храстите, мадам. А мога ли да попитам какво ви накара да мислите, че бих се почувствал длъжен да обявя годежа ни, ако ни бяха видели?

— О, вие щяхте да постъпите както е редно, Гейбриъл. Такава е природата ви.

— За съжаление доброто ви мнение за мен е ужасно неоснователно, мадам. Разберете веднъж за винаги, не съм рицарят на мечтите ви. Не съм никакъв крал Артур.

Фийби се усмихна леко на думите му. Тя се изправи на пръсти и докосна с устни неговите.

— Доспехите ви може малко е да са поръждясали, но вярвам, че под тях вие все още сте същият човек както преди осем години. Ако не бе така, нямаше да ми помагате в моята мисия.

— По дяволите, Фийби…

— Знам, че преди осем години вие бяхте влюбен в сестра ми, знам също и че аз въобще не приличам на нея, затова е малко вероятно някога да се влюбите в мен.

— Фийби, не знаете какво говорите — рече Гейбриъл.

— Напротив, знам. Винаги знам какво говоря. А сега, тъй като не искам да се омъжа за човек, който не ме обича, и тъй като съм съвсем наясно, че мъж с вашия характер също не би искал да се ожени без любов, не бива повече да си позволяваме подобни приключения.

Гейбриъл я гледаше като поразен от гръм.

— И очаквате просто ей така да се съглася с вас?

— Не ме разбирайте погрешно, милорд — побърза да каже тя. — Всичко това беше наистина много приятно.

— Приятно!

— Е, може би дори повече от приятно. Но съм сигурна, че разбирате колко е опасно. Не се съмнявам, че не искате да се окажете обвързан с мен до края на живота си само заради някаква мимолетна липса на предпазливост.

— Не мога да повярвам, че това го казва същата жена, с която се срещнах на пътя в Съсекс в полунощ!

— Е, да, но е същата. Знам, че ме смятате за ужасно безразсъдна, но не съм пълна глупачка.

— Струва ми се, че майка ви имаше право — каза Гейбриъл. — Тя се оплака, че когато става въпрос за ухажорите ви, сте ужасно придирчива. Не искате да се омъжите за човек като Килбърн, който ще се опитва да ви ръководи…

— Да ме насилва ще е много по-точно. Да, определено не искам да се омъжа за човек като него — Фийби лекичко потръпна от отвращение при тази мисъл.

Гейбриъл я погледна сърдито.

— И не искате да се омъжите за човек, който няма да падне на колене пред вас и да ви се кълне във вечна любов…

— Разбира се, че не искам.

— Майка ви смята, че търсите някакъв проклет рицар като от легендите.

Тя се усмихна сияещо.

— А защо да се примиря с по-малко?

— Вие, мадам, сте прекалено придирчива за жена на вашата възраст. Господи! Защо ли въобще стоя тук с вас и ви говоря за женитба?

— Не знам. Наистина, защо ми говорите за това, милорд?

— Няма значение. Ще обсъдим този въпрос друг път. Бъдете спокойна, че рано или късно двамата с вас ще повторим преживяното тази нощ. А и още нещичко — Гейбриъл грабна ръката й и тръгна по тясната пътечка между стените от чимшир.

— Наистина няма какво повече да обсъждаме, Гейбриъл. Опасявам се, че по този въпрос се налага да съм изключително твърда. В бъдеще не бива да поемаме подобни рискове.

— По дяволите, има какво да обсъждаме. И то много. Ако смятате, че след тази нощ ще държа ръцете си далеч от вас, вие сте луда! — той се намръщи, защото разбра, че е стигнал до края на пътечката между плътните храсти, а пред него се изправяше още една стена. — Какво става, дявол го взел?

— О, боже! — Фийби огледа извисяващите се стени от зеленина. — Мисля, че сме влезли в лабиринта на лорд Брантли. Той много се гордее с него. Никой не е успявал да се измъкне от тук без чужда помощ. И единствено Брантли знае тайния път навън.

Гейбриъл удари с ръка стената от чимшир, а по лицето му се изписа отвращение.

— Господи! Само това оставаше!

— Не виждам какъв е проблемът, Гейбриъл — Фийби му се усмихна окуражително под лунните лъчи. — Мисля, че героят на книгата ви се бе озовал в един лабиринт на страница триста и четвърта.

— Точно така. Но какво общо има това с нас?

— Той откри пътя навън с помощта на доста хитър логически подход, доколкото си спомням — каза Фийби. — Имам ви пълно доверие, че можете да изведете и двама ни оттук, като използвате същия метод. Но е добре да побързате. Трябва да се върнем на бала, преди някой друг освен Килбърн да усети, че ме няма.