Аманда Куик
Рицарят (7)

7

Топаз.

Гейбриъл се усмихна със странно задоволство, когато разтвори вестника. Най-сетне бе открил отговора на онзи въпрос, който го тормозеше от няколко дни. Очите на Фийби притежаваха топлия, златист цвят на изящен топаз.

Тя му напомняше за блестящите риби в лагуните на южните морета. Фийби бе същество с ярки цветове и искрящи оттенъци. Снощи светлината на полилеите, заблестяла в тъмните й коси, бе накарала скрития в тях червен огън да запламти. Ярката й рокля му напомняше за островните изгреви. А когато я бе взел в обятията си на дансинга, той съвсем осезаемо бе доловил чувствената възбуда, пламнала в него.

Сега я желаеше повече от всякога, фактът, че е дъщеря на Кларингтън, ни най-малко не можеше да промени това. Но желанието му въобще не променяше положението, уверяваше се сам той. Би могъл да получи и жената, и търсеното отмъщение. Гейбриъл се опита да се съсредоточи върху вестника си. Тази сутрин в клуба му бе тихо. В този час повечето подобни заведения обикновено бяха спокойни. Почти всички техни членове все още спяха в леглата си, изтощени от късното лягане и огромните количества алкохол, които са поели през разгулната нощ. От осем години не бе стъпвал тук, но почти нищо не се бе променило. Точно тази липса на промени беше признакът, че клубът е наистина добър.

Погледът му пробяга по обявите за нови театрални представления, коне и къщи под наем. Поспря се малко върху списъка на гостите, посетили някакво соаре предната вечер, и си отбеляза мислено имената на присъствалите.

Необходимо бе да се ориентира в сложния и често опасен лабиринт на светския живот, и то колкото може по-бързо. Това много приличаше на заучаването на правилния път през коварните води в южните морета. И двете места изобилстваха пирати, акули и скрити подводни рифове.

За едно нещо Фийби беше права: положението й в обществото щеше моментално да отвори важните врати. За да достигне целта си — отмъщението — той трябва да се движи из същите среди, в които се движеха и граф Кларингтън и семейството му.

Щом веднъж влезе зад тези важни врати, разсъждаваше Гейбриъл, титлата и богатството му ще му гарантират буквално неуязвима позиция, от която ще може да проведе атаката си срещу клана Кларингтън.

— Уайлд! Значи синът ми е бил прав.

Върнали сте се. Гейбриъл бавно смъкна вестника си, като се опитваше да се пребори с вълната жестоко задоволство. Кларингтън бе тук. Битката започваше.

Той вдигна поглед с учтиво отегчение, сякаш това бе най-досадната работа на света. Погледът му срещна очите на стария му враг.

— Добър ден, милорд. Колко мило, че се отбихте, за да ме поздравите за завръщането ми в града.

— Да, нагъл както винаги — Кларингтън седна срещу Гейбриъл.

— Не бих искал да ви разочаровам.

Гейбриъл оглеждаше стария си враг с любопитство. Подобно на клуба, и граф Кларингтън почти не се бе променил през последните осем години. Въпреки че беше поне шейсетгодишен и бе понатрупал килограми, предимно около талията, той все още притежаваше онази надута арогантност, която Гейбриъл познаваше така добре.

Кларингтън бе роден и възпитан с титлата си. Беше попил пет поколения родова история и високо обществено положение още от люлката и бе твърдо решен да се подсигури, че и семейството му ще върви в неговите стъпки. Гейбриъл знаеше, че пътеводната цел в живота на Кларингтън е да се грижи никога нищо да не опетни титлата.

Физически Кларингтън бе внушителна фигура. Беше висок почти колкото Гейбриъл. Орловият му нос доминираше сред чертите на лицето му, които изразяваха непоклатима решителност и гордост. Пронизващият му син поглед бе изпълнен с острата проницателност, характерна за цялото семейство. А сега, докато гледаше яростно Гейбриъл, очите му бяха изпълнени и с бездънно неодобрение.

— Струва ми се, че не сте се постарали по някакъв начин да подобрите положението си, докато сте били извън страната — рече Кларингтън.

— О, защо ми е да го подобрявам? Толкова по-лесно е да избягам с някоя богата наследница.

— Значи такава е играта ви — Кларингтън изглеждаше мрачно доволен, че най-лошите му опасения са потвърдени. — И Антъни така каза. Видял е как снощи направо завличате дъщеря ми в градината.

— Не е точно казано, да съм я „завлякъл“ в градината — Гейбриъл се усмихна за кратко. — Тя дойде с доста голяма готовност, доколкото си спомням.

— Вие, сър, подло сте се възползвали от малко импулсивния й характер!

— Малко импулсивен? Не съм сигурен, че бих характеризирал Фийби просто като малко импулсивна. Бих казал, че има дарбата да проявява пълно безразсъдство.

Погледът на Кларингтън се бе превърнал в чист лед, а бакенбардите му помръдваха.

— Вижте какво, Уайлд, не мислете, че ще си кротувам и ще ви оставя да избягате с моята Фийби. Няма да ви се размине, както и предния път, когато се опитахте да отмъкнете по-голямата ми дъщеря.

— Може би този път не искам да избягам с Фийби. В края на краищата, ако се оженя за нея, ще съм обвързан до края на живота си, нали? Не искам да ви обидя, сър, но досегашните ми впечатления от по-малката ви дъщеря ме убеждават, че от нея едва ли би излязла най-сговорчивата и покорна съпруга.

Кларингтън кипеше от гняв.

— Как смеете да правите толкова лични забележки?

— Всъщност — продължи Гейбриъл замислено, — смятам, че с пълно основание мога да твърдя, че лейди Фийби ще е прекалено солена хапка за всеки мъж. Не, въобще не съм сигурен, че искам да се нагърбя със задачата да се оженя за нея. Но пък кой знае какво ще мисля по въпроса, след като имам възможност да се запозная с условията по-отблизо?

— Дявол ви взел, Уайлд! Какво сте си наумили?

— Сигурен съм, че ще проявите разбиране, ако ви съобщя, че нямам никакво намерение да обсъждам плановете си за бъдещето точно с вас.

— За бога, наумили сте си някакъв подъл план — гневът караше гъстите вежди на Кларингтън да подскачат нагоре-надолу. — Предупреждавам ви, няма да успеете да се докопате до моята Фийби и наследството й.

— Защо сте толкова враждебно настроен, Кларингтън? Трябва да признаете, че този път съм много по-приемлив улов.

— Ха, как ли пък не. Може и да имате титла, но заедно с нея не сте получили и едно лени, нали? Знам със сигурност, че към титлата Уайлд не е останало никакво богатство, нито пък някаква собственост. Проверил съм това.

— Колко предвидливо от ваша страна, Кларингтън. Но пък вие винаги сте си били благоразумен човек. Сигурно сте се досещали, че някой ден отново ще ме видите наоколо.

С ъгълчето на окото си Гейбриъл забеляза как точно в този момент синът на графа влиза през вратата на клуба. Антъни огледа почти празната стая, забеляза баща си и Гейбриъл и забърза към тях. Изглеждаше не по-малко ядосан от предната вечер.

— Виждам, че сте го открили, сър — Антъни се отпусна в един стол до баща си. — Успяхте ли да го попитате какво си въобразява, като се навърта около Фийби?

— Знам много добре какво си е наумил — очите на Кларингтън хвърляха искри от ярост. — Мисли си, че може да избяга с нея, точно както се опита да избяга с Мередит. Мисли си, че така ще се добере до наследството й.

Антъни гледаше ядосано Гейбриъл.

— Откажи се, Уайлд. Иди да си търсиш някоя друга наивница. В обществото винаги се намира някоя и друга наследница, чийто баща е готов да изтъргува парите й за титла.

— Ще го имам предвид — учтиво отвърна Гейбриъл. Той вдигна отново вестника си и се зачете.

— По дяволите, човече! Само парите ли искаш този път? — сдържано избоботи Кларингтън. — Да не би да искаш да се откупя? Това ли е?

— О, това е интересна идея — Гейбриъл не вдигна поглед от вестника си.

— Ако наистина е така, значи си дори по-достоен за презрение, отколкото си мислех — изсъска Кларингтън. — Предния път поне бе прекалено горд, че да приемеш пари, за да стоиш настрана от едната ми дъщеря.

— В южните морета човек се научава да мисли практично.

— Ха! Практично, наистина! Действително си стигнал до дъното, Уайлд. Ти си позор за титлата си. Е, няма да си първото парвеню, на което ще платя, за да стои далеч от Фийби. Тя явно привлича всякакви негодници, и то от най-лошия тип. Колко искаш?

Гейбриъл вдигна поглед, моментално заинтригуван.

— На кого още си бил принуден да платиш, за да се махне, Кларингтън?

Антъни се намръщи.

— Мисля, че говорихме достатъчно по темата. Това е семеен въпрос и не те засяга.

Кларингтън изправи рамене.

— Синът ми е прав. Нямам намерение да обсъждам подобни неща с теб, сър.

— Да не би случайно да беше Нийл Бакстър? — тихо попита Гейбриъл.

Вбесеното изражение на Кларингтън бе достатъчен отговор за Гейбриъл. Антъни изруга под носа си и се пресегна за една бутилка портвайн, която се намираше наблизо.

— Казах, че нямам намерение да обсъждам лични въпроси с теб — повтори Кларингтън с леден глас. — Кажи си цената, човече.

— Няма нужда да я казвам — Гейбриъл остави вестника, изправи се и взе пакетчето, което бе оставил на малката масичка близо до стола му. — Бъдете спокоен, Кларингтън, не притежавате достатъчно голямо състояние, за да ме купите този път. А сега и двамата трябва да ме извините. Имам среща.

— Спри се, Уайлд — Антъни бързо остави чашата си и се изправи. — Предупреждавам те, ако обидиш сестра ми, ще те предизвикам на дуел, както направих и предния път.

Гейбриъл се спря.

— О, но изходът може да е по-различен този път, Оуксли. Смятам, че вече съвсем не съм толкова милостив, колкото едно време.

Антъни стана тъмночервен от гняв. Гейбриъл знаеше, че този мъж си спомня добре срещата им призори преди осем години. Това беше първият дуел на виконта, но за Гейбриъл бе трети поред.

Воден от тогавашната си наивна представа за кавалерство, Гейбриъл вече бе успял да се забърка в още два дуела. И при двата случая бе защитавал името на някоя дама.

Бе успял да спечели и двата, без да се налага да убива противника си, но вече се чудеше докога ли ще има късмет. Също така бе започнал да се съмнява дали въобще някоя жена заслужава подобен риск. Никоя от замесените дами не изглеждаше да оценява усилията му в нейно име. В онази студена октомврийска утрин преди осем години Гейбриъл бе стигнал до извода, че вече достатъчно се е дуелирал заради честта на разни жени.

Антъни беше много решителен, но и той бе много нервен. Бе стрелял прекалено прибързано. Изстрелът му беше почти наслуки. И бе чиста случайност, а не резултат от добро прицелване, че куршумът удари рамото на Гейбриъл. И двама мъже знаеха това.

Антъни също бе съвсем наясно, че единствената причина днес да е жив е, че Гейбриъл, след като бе уцелен от куршума, бе сдържал изстрела си. Кръвта, която напояваше бялата му риза, както и ужасените очи на Алтъни бяха убедили Гейбриъл, че три дуела са прекалено много.

Отвратен, той бе насочил пистолета си в небето и бе стрелял. Честта бе удовлетворена и Гейбриъл бе взел решение. Никога повече нямаше да позволи на старомодните му представи за кавалерство да ръководят действията му. Нито една жена не заслужаваше подобна глупост.

Сега той се усмихна хладно на Антъни, като наблюдаваше как спомените преминават пред очите на виконта. Доволен, Гейбриъл се извърна и излезе от стаята, без да се обърне.

Той чувстваше как зад него Кларингтън и синът му са се втренчили в гърба му, изпълнени от безсилна ярост.

Усещането бе много приятно. Отмъщението носело огромно удоволствие, помисли си Гейбриъл.

 

 

Лидия, лейди Кларингтън, остави чашата си с чай и погледна Фийби през чифт очила със златни рамки. Носеше очила само у дома, в елегантната градска къща на Кларингтън, както и когато играеше карти в дома на някоя от близките си приятелки. Но би предпочела да умре, отколкото да я видят на обществено място с очила.

Лейди Кларингтън бе всепризната красавица на младини. Златната й коса сега бе избледняла до сребристо, а някога пищно заоблената й фигура през годините бе понапълняла, но тя все още беше много привлекателна жена.

Фийби тайничко смяташе, че с очила майка й изглежда очарователно майчински и някак невинно мила. Лорд Кларингтън очевидно страдаше от подобни илюзии, и то през всичките тридесет и шест години на брака им. Графът никога не бе крил привързаността си към своята съпруга. Доколкото Фийби можеше да прецени, баща й все още бе в блажено неведение относно дълбините на страстта на Лидия към картите.

Доколкото лорд Кларингтън знаеше, неговата модерна графиня просто обичаше да изиграе по някоя ръка вист в дома на приятелките си. Зашеметяващите суми, които понякога печелеше, както и размера на някои от загубите й, бяха тема, с която бе напълно незапознат.

— Не мислиш ли — каза Лидия с непоклатимия оптимизъм на закоравял картоиграч, — че докато е бил в южните морета, Уайлд може да се е сетил да понатрупа богатство?

— Не и доколкото мога да преценя, мамо — отвърна Фийби жизнерадостно. — Не бива да се заблуждаваш по този въпрос. Предполагам, че сега не е много по-богат, отколкото е бил, когато напусна Англия преди осем години.

— Жалко. Винаги съм харесвала Уайлд. В него има нещо много опасно привлекателно. Но съвсем не се заблуждавам, че щеше да е добър за Мередит, разбира се. Щеше да я изплаши до смърт. И естествено от моя гледна точка, щеше да е напълно безполезен зет.

— Да, както нямаше пари. Разбирам те, мамо. Изискванията ти към един зет винаги са били съвсем простички и ясни.

— Човек трябва да мисли практично по тези въпроси. Каква полза от зет без пукната пара?

Фийби прикри усмивката си, като се сети за успеха на книгата на Гейбриъл.

— Уайлд може и да не е съвсем безпаричен. Мисля, че получава известен доход от някакви инвестиции, които е направил наскоро.

— Ха! — лейди Кларингтън махна пренебрежително при идеята за оскъден доход. — Малък доход не е достатъчен. Трябва да се омъжиш за човек със солидно състояние, Фийби. Дори и да бях съгласна да направя едно изключение, баща ти е много твърд по въпроса. Трябва да сключиш достоен брак. Дължиш го на името на семейството си.

— Е, няма абсолютно никакъв смисъл да обсъждаме намеренията на Уайлд спрямо мен, мамо. Отсега мога да ти кажа, че той ни най-малко не се интересува от женитба.

Лидия я погледна изпитателно.

— Съвсем сигурна ли си в това?

— Съвсем сигурна. Вярно, че се запознахме в имението на Еймсбъри и открихме, че имаме общи интереси, но сме просто приятели. Нищо повече.

— В такъв случай опасявам се, че въпросът се свежда до Килбърн — замислено рече Лидия. — А можеше да е далеч по-зле. Той има прекрасна титла и прекрасно състояние.

Фийби реши да използва тази възможност да разубеди майка си от идеята за възможен брак.

— Със съжаление го казвам, мамо, но намирам Килбърн не само за надут, но и за голям педант.

— Какво значение има това? Баща ти също е надут и от него може да се учи всеки педант в града. Но с него си живеем чудесно.

— Да, знам — търпеливо рече Фийби, — но татко не е лишен от чувства. Той много те обича, както обича и трите си деца.

— О, разбира се, че е така. Въобще нямаше да се омъжа за него, ако не бе способен да изпитва топли чувства.

Фийби взе чая си.

— Опасявам се, че Килбърн не е способен на подобни топли чувства, мамо. Например съмнявам се, че той би одобрил мисълта да плаща случайните дългове на карти на тъща си.

Лидия моментално се разтревожи.

— Мислиш, че няма да иска да ми даде по някое заемче от време на време?

— Опасявам се, че няма да иска.

— О, небеса! Въобще не знаех, че е чак такъв педант!

— Наистина трябва да имаш това предвид, мамо.

— Точно така — Лидия сви устни. — От друга страна, баща ти го одобрява и без съмнение той е добра партия. Несъмнено е най-доброто, за което можем да се надяваме, особено сега, когато наближаваш двадесет и петте.

— Това ми е ясно, мамо. Но не мога да приема с възторг мисълта, да се омъжа за Килбърн.

— Е, баща ти пък я приема с голям възторг — лицето на Лидия се проясни. — А и съществува шансът, след известно време семеен живот, Килбърн да поомекне по въпроса за заемите. Можеш да го пообработиш, Фийби. Да го убедиш, че ти е необходима значителна издръжка, за да поддържаш доброто впечатление за себе си.

— И тогава да дойда при теб и да ти давам заеми от моята значителна издръжка? — Фийби въздъхна. — Не мисля, че нещата ще са толкова прости, мамо.

— Въпреки това не бива да губим надежда. Ще се научиш да командваш Килбърн. Да командваш ти се отдава чудесно, Фийби.

Фийби направи кисела физиономия.

— Благодаря, мамо. Снощи Уайлд намекна почти същото нещо.

— Е, не може да се отрече, че винаги си била доста своенравна и тази тенденция определено се засилва. При жените това често се случва, но по принцип те са безопасно омъжени още преди подобни лоши черти да се проявят.

— В такъв случай опасявам се, че за мен е прекалено късно — заяви Фийби, като се изправи. — Вече всички могат да видят колко склонна съм да командвам. А сега моля те да ме извиниш.

— Къде отиваш?

Фийби тръгна към вратата.

— В книжарницата на Хамънд. Господин Хамънд ми изпрати съобщение, в което казва, че разполага с няколко интересни нови книги.

Лидия нададе леко възклицание.

— Пак с твоите книги! Не мога да разбера какво толкова намираш в тези прашни стари книги, които колекционираш.

— Предполагам, страстта ми към тях прилича на твоята страст към картите, мамо.

— Важното при картите е — каза Лидия, — че човек винаги очаква с нетърпение следващата печеливша партия. А с книгите само хвърляш куп пари на вятъра.

Фийби се усмихна.

— Това зависи от гледната точка, мамо.

 

 

Съобщението не бе от господин Хамънд. Беше от Гейбриъл и той я канеше да се срещнат в книжарницата, Фийби бе получила бележката рано сутринта и веднага бе изпратила отговор, че ще бъде там точно в единадесет.

Пет минути преди точния час тя слезе от каретата си на Оксфорд стрийт. Остави прислужницата си да седи на слънце на пейката пред книжарницата и ентусиазирано влезе през вратата.

Гейбриъл вече бе там. Не я видя като влизаше, защото бе зает да разглежда едно старо, подвързано с кожа томче, което господин Хамънд благоговейно бе поставил пред него на тезгяха.

Фийби се поколеба за момент, а вниманието й бе приковано от блясъка на светлината, нахлуваща през високите прозорци, върху абаносовата коса на Гейбриъл. Той бе облечен в тъмно, тясно сако, което подчертаваше ширината на раменете му и стегнатия му корем. Панталонът и красиво излъсканите му високи кожени ботуши очертаваха мускулестите му бедра.

По някаква причина самата Фийби се бе почувствала длъжна да прекара необикновено дълго време, заета с избора на собственото си облекло тази сутрин. Стигна дотам, че се спря на две-три рокли и не можеше да се реши коя да облече, а това бе много необичайно за нея. Но сега беше много доволна, че бе облякла новата си тиквено-жълта муселинена рокля и яркочервената наметка, която вървеше с нея. Бонето й изобилстваше от тиквено-жълти и яркочервени дипли и цветя.

Сякаш усетил присъствието й, Гейбриъл вдигна поглед и я видя. Устните му се разтегнаха в бавна усмивка, докато я оглеждаше в ярката й рокля. Очите му изглеждаха много зелени в предобедната светлина, Фийби си пое дълбоко дъх и призна пред себе си, че точно затова прекара толкова време пред огледалото. Беше се надявала да види точно този одобрителен поглед в очите на Гейбриъл.

Но в мига, в който я осени тази мисъл, тя се опита да я приглуши. Без да оставя и капка съмнение, преди осем години Гейбриъл съвсем категорично бе доказал, че по вкуса му са синеоките русокоси жени, които предпочитат пастелните тонове.

— Добро утро, лейди Фийби — Гейбриъл прекоси стаята, за да я поздрави. — Днес изглеждате сияеща и жизнерадостна.

— Благодаря, лорд Уайлд — Фийби бързичко се огледа около себе си и реши, че никой не може да дочуе разговора им. — Получих бележката ви.

— Виждам. Мислех, че ще бързате да си възвърнете Рицаря и магьосника.

— Носите ли я?

— Разбира се — Гейбриъл я поведе обратно към тезгяха, където един пакет с формата на ръкопис, опакован в кафява хартия, стоеше до томчето, което той бе разглеждал. — Ето доказателството за рицарските ми умения.

— Уайлд, това е прекрасно — Фийби взе пакета. — Не знам как да изразя колко впечатлена съм. Сигурна съм, че наистина много ще ми помогнете в разследването ми.

— Ще се постарая — Гейбриъл посочи разтворената книга на тезгяха и леко повиши гласа си. — Може би това ще ви заинтересува, лейди Фийби. Чудесен екземпляр от една история на Рим от шестнадесети век. Господин Хамънд казва, че наскоро я придобил от един колекционер в Нортамбърлънд.

Фийби веднага разбра, че Гейбриъл се опитва да осигури някаква достоверна причина да продължат да разговарят. На никой в книжарницата нямаше да му се стори странно, че разглеждат интересна стара книга. Тя веднага наведе глава, за да я огледа по-отблизо.

— Чудесна е — обяви Фийби на висок глас, като в същото време с ъгълчето на окото си погледна господин Хамънд. — Виждам, че е на италиански, а не на латински. Прекрасни илюстрации!

— Предположих, че ще ви хареса — Гейбриъл отгърна една страница в книгата и известно време чете наум.

Фийби отново хвърли бърз поглед около себе си и се наведе по-близо, под претекст, че чете през рамото му.

— Близките ми са малко разстроени от всичко това, Уайлд.

— Забелязах — Гейбриъл прелисти на друга страница и се намръщи замислено, докато я разглеждаше.

— Те не знаят нищо за моето разследване, затова естествено предполагат, че двамата с вас сме се сприятелили по някакъв начин.

— Нещо повече от сприятеляване, лейди Фийби. Те се опасяват, че сме се привързали един към друг — Гейбриъл прегледа още една страница от текста.

Фийби се изчерви и отново се огледа в книжарницата. Сега господин Хамънд бе зает с друг клиент.

— Ами да, едва ли мога да им обясня истината. Никога няма да одобрят моето търсене. Но искам да ви уверя, че няма нужда да се тревожите за техните неоснователни притеснения.

— Разбирам. Как по-точно смятате да ги уверите, че сме просто познати?

— Не се тревожете. Ще се справяме татко и останалите. Имам голям опит с подобни неща.

— Инат — рече Гейбриъл под носа си.

— Моля?

Гейбриъл посочи една дума на страницата пред него.

— Мисля, че на италиански това означава инат.

— О! — Фийби огледа думата. — Не, не мисля. Сигурна съм, че думата се превежда като „муле“.

— О, да, разбира се. Грешката е моя. Та какво казвахте? — учтиво попита Гейбриъл.

— Не бива да позволите подозренията на семейството ми да попречат на разследванията ви.

— Ще направя всичко по силите си, за да се издигна над техните дребнави пристрастия, мадам.

Фийби се усмихна одобрително.

— Отлично. Някои хора много лесно се обиждат или отстъпват пред доста тираничния характер на баща ми.

— О, нима?

— Той наистина е много мил, по свой си начин, нали разбирате.

— Не, не разбирам.

Фийби бе раздразнена.

— Предполагам, че личният ви опит с него отпреди осем години едва ли ви е оставил приятни спомени.

— Наистина не са приятни.

— Е, както казах, не трябва да му обръщате внимание. А сега, нека се залавяме за работа. Осигурих ви някои важни покани. Първата е за бала с маски у семейство Брантли, в четвъртък.

— Да разбирам ли, че ми се заповядва да отида?

Фийби се намръщи.

— Това е важна работа. Ще мога да ви представя на много хора и ще можете да започнете разследването си.

Гейбриъл наклони глава.

— Много добре, милейди. Вашето желание е заповед за мен.

— Точно в такъв дух ми харесва да действате. А сега имате ли да докладвате нещо?

Гейбриъл забарабани с пръсти по тезгяха.

— Нека помисля. Досега успях да си осигуря къща за сезона. Не беше лека задача, да ви кажа. Също така си наех малък персонал. Посетих шивашката фирма Уестънс, за да си поръчам нови дрехи, а и ходих до Хобис за обувки. Мисля, че това в общи линии изчерпва постиженията ми досега.

Фийби го погледна ядосано.

— Не говорех за подобни постижения.

— Трябва да се погрижа за тези подробности, за да мога да се движа в обществото, мадам. Сигурен съм, че сте наясно с това.

Фийби прехапа устни.

— Съвсем прав сте. Не бях се замислила за тази страна на нещата. Но тъй като сега насочихте вниманието ми към нея, налага се да ви задам един много личен въпрос.

Гейбриъл й хвърли един кос поглед.

— Колко личен?

— Моля ви да не се обиждате — Фийби рискува още веднъж да се огледа, преди да се наведе съвсем близо към него. — Разполагате ли с достатъчно пари, за да си покривате разходите?

Гейбриъл тъкмо обръщаше още една страница, но се спря, щом чу думите й.

— Това наистина е много личен въпрос.

Фийби почувства как лицето й пламва от съжаление. Гейбриъл бе много горд мъж. Тя не искаше да го унижава. Въпреки това налагаше се да бъде твърда по този въпрос.

— Моля ви да не се притеснявате, милорд. Разбирам, че ви карам да се движите в най-изисканите среди, и то в разгара на сезона. И съм съвсем наясно, че за да сте в състояние да го направите, се нуждаете от пари. Тъй като аз бях тази, която ви помоли за помощ в това разследване, чувствам, че ще е най-честно аз да поема част от разходите ви.

— Но аз получавам доход от публикацията на Мисията — напомни й той.

Фийби махна с ръка.

— Съвсем ясно ми е, че доходите на един начинаещ автор ни най-малко не биха стигнали за финансирането на един сезон.

Гейбриъл държеше погледа си прикован в старата книга пред себе си.

— Мисля, че мога да се справя със собствените си финанси и без ваша помощ, мадам. Поне за времето, което ще ми е необходимо, за да изпълня задачата си.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен. Ще се справя — Гейбриъл подпря лакътя си на тезгяха и се извърна, за да огледа Фийби с проницателен, преценяващ поглед. — А сега е мой ред да задам един личен въпрос, мадам. Колко силно обичахте Нийл Бакстър?

Фийби го зяпна изненадано. После погледът й се плъзна встрани от Гейбриъл.

— Казах ви, че двамата бяхме приятели.

— Колко близки приятели?

— Не виждам какво значение има това сега.

— За мен има значение.

— Защо? — моментално попита тя. — Какво променя това? Нийл е мъртъв. Единственото нещо, което има някакво значение, е да открием убиеца.

— Навсякъде се разхождат ненаказани убийци.

— Но на този няма да му се размине — ръката на Фийби се стегна в малко юмруче върху тезгяха. — Трябва да го открия.

— Защо? — тихо попита Гейбриъл. — Защото сте обичали Бакстър толкова много, че не можете да намерите покой, докато не постигнете справедливост?

— Не — тъжно призна тя. — Трябва да го открия, защото Нийл бе убит по моя вина.

Гейбриъл се втренчи в нея, явно съвсем слисан.

— По ваша вина? Защо, за бога, казвате подобно нещо? Човекът е умрял в южните морета, на хиляди мили от Англия.

— Не разбирате ли? — Фийби го погледна натъжено. — Ако не бях аз, Нийл нямаше въобще да замине за южните морета. Той отиде там, за да си търси късмета, да забогатее и да се върне, за да поиска ръката ми. Аз съм виновна за онова, което се е случило.

— Божичко — измърмори Гейбриъл. — Ама че откачена идея.

— Не е откачена — изсъска Фийби, като едва успяваше да задържи гласа си тих.

— Това е откачено, идиотско и нелогично заключение.

Фийби усещаше стомаха си като буца лед. Огледа свирепото лице на Гейбриъл.

— Мислех, че поне вие, за разлика от всички останали, ще разберете мисията ми.

— Това е пълна глупост.

Фийби си пое дъх.

— Това означава ли, че в крайна сметка няма да ми помогнете?

— Не, за бога — през зъби отвърна Гейбриъл. — Ще ви помогна да откриете собственика на „Дамата в кулата“. А какво ще мислите за човека, след като го откриете, си е ваша работа.

— Този човек е пират и убиец. Със сигурност и вие ще искате да ми помогнете да го изправим пред съда.

— Не особено — Гейбриъл затвори книгата, която разглеждаше. — Още през онази нощ в Съсекс ви казах, че вече въобще не се интересувам от идеалистични принципи.

— Но се съгласихте да участвате в търсенето ми — отбеляза Фийби.

— Интересно ми е. Понякога се забавлявам от подобни загадки. Но не смятайте, че възнамерявам да ви помогна да накажете мъжа, който е убил любовника ви.

Фийби искаше да спори още, но в този момент една млада дама, облечена по последна мода и придружавана от прислужницата си, влезе в магазинчето. Тя отиде право до тезгяха и нетърпеливо изчака господин Хамънд да избърза към нея, за да я обслужи.

— Желая да закупя екземпляр от Мисията — властно заяви младата дама. — Всичките ми приятели са я чели, затова предполагам, че и аз трябва да я прочета.

— Мисля, че за нея ще трябва да идете в книжарницата на господин Лейси — измърмори господин Хамънд.

— Колко досадно — младата дама се обърна към Фийби и Гейбриъл, а господин Хамънд изчезна в задната стаичка. Тя погледна Гейбриъл с притворени клепачи. — Чели ли сте я, сър?

Гейбриъл леко се покашля. Изглеждаше странно объркан и смутен.

— Ъ-ъ, да. Да, чел съм я.

— Какво мислите за нея? — попита заинтригувано младата дама. — Наистина ли е толкова хубава, колкото разправят всички?

— Ами… — Гейбриъл погледна безпомощно към Фийби. Фийби разбра, че това е първият път, когато въобще вижда Гейбриъл смутен и объркан. Той направо се бе изчервил. Тя се усмихна хладно на младата дама и се намеси в разговора им.

— Сигурна съм, че ще харесате Мисията — рече Фийби. — По мое мнение тя представлява съвсем нов вид роман. Изпълнена е с приключения и прояви на кавалерство, а освен това въобще не залага на свръхестествените елементи за по-голям ефект.

— Разбирам — младата дама все още не изглеждаше много убедена.

— Стилът е много впечатляващ — бързо продължи Фийби. — Романът извиква най-възвишени чувства. Много вълнуващо е разгледана темата за любовта. Ще останете много доволна от главния герой. Той е дори по-впечатляващ от героите на госпожа Радклиф^[1].

Младата дама засия.

— По-впечатляващ от героите на госпожа Радклиф?

— Да, наистина. Уверявам ви, че няма да останете разочарована — Фийби се усмихна и се спря за момент, преди да добави последния щрих. — Знаете ли, Байрон е чел Мисията. Той я препоръчал на всичките си приятели.

Младата дама се ококори.

— Веднага ще отида в книжарницата на Лейси.

Фийби се усмихна доволно. Още една продажба за магазина на Лейси. Ако не се намираше насред стая, пълна с хора, тя щеше да потрие ръце със задоволство.

Може и да не бе наследила семейната дарба в математиката и инвестициите, но със сигурност можеше да познае кой роман сред цяла купчина ръкописи ще се окаже успешен.

Жалко, че близките й никога не биха оценили точно нейния вариант на семейната дарба.